Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (74)

73.

Няколкото последователни изстрела от автоматичните оръжия на „тюлените“, насочени към лоцманската кабина на влекача, разбиха вътрешните механизми на командния пулт и разстроиха бутоните за кормилните пера. Капитан Пуджон бе принуден да намали скоростта и да продължи управлението чрез маневри с лостовете за ръчната газ.

Ли Тонг не му хвърли дори един поглед. Беше се съсредоточил в радиостанцията и издаваше нареждания на командира на „Патфайндър“, наблюдавайки зорко подскачащия върху вълните древен кораб.

Най накрай той се обърна към Пуджон.

— Не можеш ли да възстановиш пълния ход?

— Осем мили в час е най-високата скорост, която мога да стигна, щом искаме да поддържаме прав курс.

— Колко ни остава още? — попита за десети път в рамките на един час Ли Тонг.

— Според ехолота дълбочината започва да се увеличава. Това значи още около две мили.

— Две мили — повтори Ли Тонг замислен. — Достатъчно време, за да заредим детонаторите.

— Ще сигнализирам със свирката, когато стигнем над сто фатома вода — предложи Пуджон.

Ли Тонг погледна към тъмната морска повърхност, нашарена с ивици от оттичащите се води от Мисисипи. На лъжливия океанографски кораб му оставаха само няколкостотин метра, за да се вреже в крехкия корпус на „Стоунуол Джексън“. Вятърът донесе до слуха му преследващите го стонове на калиопа. Той поклати глава в недоумение и се запита кой ли е отговорен за внезапната поява на този архаичен речен параход.

Тъкмо се накани да излезе от лоцманската кабина и да се прехвърли на шлепа, когато забеляза как един от кръжащите над тях самолети изведнъж се отдели от формацията и пикира към морето.

Призрачно бял щурмови самолет F/A 21 на военноморските сили се изравни на шест метра от върховете на вълните и пусна две противокорабни ракети. Вцепенен от ужас, Ли Тонг проследи с поглед лазерно управляемите бойни глави, които се плъзнаха по водата, забиха се в червения корпус на псевдоокеанографския кораб и го заковаха на място с взрив, който превърна цялата му горна част в причудлива плетеница от раздробена стомана. Последва втора, още по-силна експлозия, която обгърна кораба с огнени кълба. За миг той остана неподвижен, сякаш бе впримчен във времето.

Ли Тонг стоеше вцепенен от отчаяние, когато разбитият плавателен съд бавно се прекатури на една страна и пое по последния си път към дъното на залива, без да остави капка надежда за спасение.

Горящи отломки от „Патфайндър“ се посипаха върху „Стоунуол Джексън“, запалвайки тук-там малки огньове, които бяха бързо потушени от екипажа. Съскащ облак от пара и дим се изви високо към небето и водната повърхност над потъналия кораб почерня от мазни мехурчета.

— Господи боже! — възкликна смаян капитан Белчърън. — Видяхте ли какво стана. Тия момчета от флотата хич не се шегуват.

— Някой бди над нас — отбеляза с облекчение Пит и отново отмести поглед към шлепа.

Лицето му изглеждаше безизразно, но ако се съдеше по начина, по който тялото му се извиваше, за да компенсира люлеенето на парахода, той като че ли бе издялан от масивно тиково дърво. Разстоянието до влекача бе намаляло до три четвърти миля и Пит видя как една дребна фигура на мъж се покатери на носовата част на влекача, скочи в шлепа и изчезна в един люк на палубата.

Огромен мъж с набито като на Оливър Харди телосложение се качи чевръсто по стълбата от палубата със сенника и влезе в лоцманския мостик. Беше облечен с униформата на майор от Конфедерацията — сива със златни ширити. Ризата под разкопчаната му куртка беше влажна от пот. Задъхан от напрежение, той спря за миг на прага, за да избърше чело с ръкава си и да си поеме дъх.

— Пуст да опустея, ако знам от какво ще умра — от куршум в главата, от удавяне или от сърдечен удар! — рече той накрая.

През седмицата Лерой Ларош ръководеше туристическа агенция, вечер влизаше в ролята на любещ съпруг и баща, а през почивните дни поемаше командването на Шести луизиански полк на армията на Конфедеративните щати. Беше много популярен сред хората си и всяка година бе преизбиран да ръководи полка във възпроизвеждането на битки из страната. Фактът, че сега му предстоеше да води истинска битка, изглежда, дълбоко го вълнуваше.

— Добре че са тия памукови бали на борда — обърна се той към капитана.

Белчърън се усмихна и отвърна:

— Съхраняваме ги като исторически образци от морското наследство на скъпия стар любимец.

Пит погледна към Ларош.

— Хората ви заеха ли позиции, майоре?

— Оръжията им са заредени, стомасите им са пълни с бира „Дикси“ и всички горят от желание да се бият — отвърна Ларош.

— Какъв вид оръжие имат?

— Петдесет и осем калибрени мускети „Спрингфилд“, които много от бунтовниците използваха по време на войната. Изхвърлят сачми на петстотин метра.

— С каква бързина могат да стрелят?

— Повечето от моите момчета стигат до три изстрела в минута, а някои и до четири. Но аз съм сложил най-добрите стрелци на барикадата, за да имат време другите да зареждат.

— Ами оръдията? Годни ли са за стрелба?

— И още как! Могат да повалят дърво с консерва с цимент от разстояние осемстотин метра.

— Консерва с цимент ли?

— Ами по-евтино излиза от истинското гюле.

Пит прие обяснението и се усмихна.

— Успех, майоре! Кажете на хората си да държат главите си наведени. Зареждането на дулата отнема повече време от зареждането на картечниците.

— Мисля, че те знаят как да се пазят — рече Ларош. — Кога искате да открием огън?

— Оставям на вас да прецените.

— Извинете, майоре — намеси се Джордино. — Случайно някой от хората ви да носи допълнително оръжие?

Ларош откопча кожения кобур на колана си и подаде на Джордино голям пистолет.

— Револвер „Льо Мат“ — поясни той. — Изстрелва девет четирийсет и два калибрени патрона през нарезна цев. Но както виждате, отдолу има голяма гладка цев, която е заредена със сачми. Пазете го. Прадядо ми го е носил от Бул Рън до Апоматокс.

Джордино се трогна искрено от жеста.

— Не искам да ви оставям невъоръжен.

Ларош извади сабята си от ножницата.

— Това ще ми е напълно достатъчно. Е, време е да се връщам при хората си.

След като огромният добродушен майор излезе от лоцманската кабина, Пит се наведе и отвори калъфа за цигулка, извади томпсъна и пъхна в него пълен магазин. Притисна с ръка едната страна на гръдния си кош и внимателно се изправи, стискайки устни от болка.

— Ще бъдете ли защитен тук? — попита той Белчърън.

— Не се грижете за мен — отвърна капитанът и посочи с брадичка към тумбеста чугунена печка. — Ще си имам броня, когато започнат фойерверките.

— Слава богу за това! — възкликна Меткалф.

— За кое? — попита Сандекър.

Меткалф му подаде лист хартия.

— Отговор от Британското адмиралтейство в Лондон. Единственият „Патфайндър“ във Военноморските сили на Великобритания е ракетен унищожител. Нямат океанографски кораб с такова име, нито друг плавателен съд в района на залива. — Той хвърли благодарствен поглед към Сандекър. — Беше чудесен ход от твоя страна, Джим.

— Извадихме малко късмет в крайна сметка.

— Сега ония клетници на парахода имат нужда от късмет.

— Можем ли да направим още нещо? Нещо, което сме пропуснали?

Меткалф поклати глава.

— Оттук нищо. Катерът на бреговата охрана е на петнайсет минути от тях, а недалеч зад него е ядрената подводница.

— Те няма да пристигнат навреме.

— Може би хората на парахода ще съумеят по някакъв начин да задържат влекача, докато… — Меткалф не довърши мисълта си.

— Клейтън, нали наистина не вярваш на чудеса?

— Не, не вярвам.