Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (48)

47.

Пилотът приземи вертолета на едно малко летище на остров Палмс, недалеч от Чарлстън. Той извърши обичайните процедури за неработния период на летателния апарат, като остави двигателя на ниски обороти, докато се охлади. После излезе, центрира една от перките на витлото и я завърза за опашната плоскост.

Гърбът и ръцете му го боляха от дългия полет и той започна да се разкършва, докато вървеше към малката канцелария досами площадката за излитане и кацане. Отключи вратата и влезе вътре.

В малкото преддверие седеше непознат мъж и спокойно четеше вестник. Според пилота той беше или китаец, или японец. Мъжът свали вестника и разкри насочена към него пушка с ръкохватка и двойна прерязана цев, която свършваше само на десет сантиметра пред гилзите.

— Какво желаете? — попита наивно пилотът.

— Информация.

— Сбъркал сте мястото — отвърна пилотът и неволно вдигна ръце. — Тук е вертолетна санитарна служба, а не библиотека.

— Много остроумно! — рече азиатецът. — Но превозвате и пътници.

— Кой ви каза?

— Пол Суворов, един от вашите руски приятели.

— Изобщо не съм чувал за такъв човек.

— Колко странно. Вчера почти целия ден седя до вас на седалката на втория пилот.

— Какво искате? — запита повторно пилотът и усети как по гръбнака му запъплиха тръпки на страх.

Азиатецът се усмихна ехидно.

— Давам ви десет секунди, да ми кажете къде точно закарахте Суворов и другите двама мъже. Ако дотогава продължите да упорствате, ще пръсна едното ви коляно. След още десет секунди ще можете да се простите със сексуалния си живот. — Той подсили думите си, като освободи предпазителя на пушката. — Започвам да броя в обратен ред… сега!

Три минути по-късно азиатецът излезе от постройката и заключи вратата. Отиде до паркираната наблизо лека кола, седна зад волана и пое към един песъчлив път, водещ към Чарлстън.

Едва-що колата се загуби от поглед и през тънкия покрив на пилотската канцелария избухна буен оранжев пламък, който се изви към бялото матово небе.

 

 

Пит цял ден се изплъзваше от репортерите и полицейските следователи. Скри се в малка спокойна кръчма на име „Тризъбата вила на дявола“ на булевард „Роуд Айланд“ и се настани в едно тихо ъглово сепаре с меки кожени седалки. Дълго седя потънал в мисли и загледан в недоядения сандвич „Монте Кристо“ и в третия си „Манхатън“ — коктейл, който рядко си поръчваше.

Оперена руса сервитьорка с минипола и мрежести чорапи спря до масата му.

— Вие сте най-тъжният човек в заведението — заговори го тя с майчинска усмивка. — Да не би да сте изгубили любимо момиче или съпруга?

— По-лошо — отвърна с печален глас Пит. — Колата си.

Тя му хвърли поглед, запазен за марсианци или вещици, сви рамене и продължи да обикаля масите.

Пит седеше, сбърчил вежди към нищото и безцелно разбъркваше коктейла с шери. Някъде по пътя бе загубил власт над нещата. Сега събитията го владееха. Фактът, че знаеше кой се опита да го убие, не го удовлетворяваше особено. Само бугейнвилската йерархия можеше да има мотив. Бе навлязъл много навътре в територията им. Не се изискваше особено остър ум, за да се разреши тази загадка.

Яд го беше на себе си, задето игра юношески компютърни игрички с тяхната финансова операция, а те в същото време се проявяваха като по-груб отбор в лига. Пит се оприличи на златотърсач, който е открил сейф, пълен с пари насред Атлантическия океан, а няма къде да ги похарчи. Единственото му преимущество беше, че знаеше повече, отколкото те си мислеха, че знае.

Мира не му даваше главоблъсканицата дали имаше някаква вероятност Бугейнвилови да са замесени в отвличането на „Игъл“. Не намираше никаква причина да я потопят и да извършат убийствата. Виждаше само една връзка, при това съвсем слаба — огромния брой корейски трупове.

Както и да е — това оставаше проблем на ФБР и той беше доволен, че се е отървал от него.

Време беше, прецени той, да почне да действа и като първа стъпка трябваше да събере „войската си“. За това също не трябваше особено остър ум.

Той стана и отиде до шубера на бара.

— Мога ли да ползвам телефона, Кабот?

Барманът — ирландец на име Шон Кабот, с лице на горски дух, му хвърли жален поглед.

— Местен или междуградски?

— Междуградски, но не го отчитай в касата си, ще ползвам кредитна карта.

Кабот кимна равнодушно и постави апарата в края на шубера, по-далеч от клиентите.

— Много жалко за колата ти, Дърк. Видях я веднъж. Много беше красива.

— Благодаря. Пий нещо и го пиши на сметката ми.

Кабот си наля чаша светло пиво от машината и я вдигна за наздравица.

— За един добър самарянин и за един бонвиван!

Пит не се чувстваше като добър самарянин, още по-малко като бонвиван, докато натискаше бутоните на телефонния апарат. Той съобщи номера на кредитната си карта на телефонистката и зачака да чуе глас.

— Следователско бю’о „Касио и съд’ужници“.

— Обажда се Дърк Пит. Сал дали е там?

— Един момент, съ’.

Нещата вървяха на добро. Бе приет в клуба на секретарките!

— Дърк? — разнесе се гласът на Касио. — Цяла сутрин звънях в кабинета ти. Имам нещо за теб.

— Е?

— Разравянето в архивите на един съюз на мореплавателите даде дивиденти. Шестима от корейските моряци, които са били наети на „Сан Марино“, са притежавали удостоверения за правоспособност, предимно за чуждестранни параходни линии. Но и шестимата са имали едно нещо общо — всеки от тях по едно или друго време е работил за Морски линии „Бугейнвил“. Знаеше ли за това?

— Допусках го — отвърна Пит, после започна да разказва на Касио какво е открил чрез компютърното търсене.

— По дяволите! — възкликна изненадан Касио. — Всичко съвпада!

— А въпросният съюз на мореплавателите има ли в архивите си данни за корейските моряци след отвличането на „Сан Марино“?

— Не, нищо, те са изчезнали без следа.

— Ако Бугейнвиловата история се окаже такава, каквато се предполага, значи те са убити.

Касио замълча и Пит разбра какво минава през ума на следователя.

— Задължен съм ти — рече накрая той. — Ти ми помогна да се прицеля точно в убиеца на Арта. Но това е моя работа. Оттук нататък ще си я поема сам.

— Не смятай, че отмъщението е установена мъченическа практика — сряза го остро Пит. — Освен това ти не знаеш кой е пряко отговорен за това.

— Мин Корио Бугейнвил, кой друг би могъл?! — изплю името Касио.

— Бабичката може да е давала нареждания — отвърна Пит, — но не си е цапала ръцете. Не е тайна, че от десет години е в инвалидна количка. Откакто Никсън беше президент, никъде не е публикувано интервю с нея или нейна снимка. Доколкото знаем, Мин Корио Бугейнвил е грохнала, мъчноподвижна вегетарианка. Господи, та тя може и да не е вече жива! Няма начин тя сама да е разхвърляла трупове в морския пейзаж.

— Значи имаш предвид съвместна група за бързо реагиране.

— Можеш ли да ми посочиш по-ефективен начин за отстраняване на съперници?

— Да не би да намекваш, че е член на мафията? — измърмори Касио.

— Мафията убива само осведомители и се изтрепва помежду си. Дяволската красота на постановката на Мин Корио се състои в това, че като избива екипажите накуп и открадва плавателни съдове от други морски линии, тя натрупва имоти без почти никакви разноски. А за да върши това, на нея й трябва някой, който да организира и направлява престъпленията. Слушай, Сал, не позволявай на омразата ти да те заслепява, та да не можеш да видиш как точно стоят нещата. Ти нямаш необходимите средства, за да се нагърбиш сам с Бугейнвилови.

— А ти имаш ли ги?

— За създаване на армия са необходими най-малко двама.

Настъпи ново мълчание и Пит помисли, че връзката е прекъснала.

— Сал, чуваш ли ме?

— Да — отвърна след малко Сал с глух глас. — Какво искаш да направя?

— Замини за Ню Йорк и посети обединението „Бугейнвил“.

— Искаш да кажеш да разтърся офиса им?

— Не казвате ли „разбивам и влизам“?

— Ченгето и съдията употребяват различен речник.

— Просто използвай дарбите си и виж какво по-интересно можеш да откриеш, което не излиза на компютрите.

— Докато съм там, ще поставя подслушвателно устройство.

— Ти си специалистът в това — отвърна Пит. — Нашето предимство е, че твоята поява ще бъде от посока, която те не подозират. Защото колкото до мен, аз съм белязан.

— Белязан? — почуди се Касио. — Как?

— Опитаха се да ме убият.

— Божичко! — ахна Касио. — По какъв начин?

— С бомба в колата ми.

— Копелета! — изруга следователят. — Още днес следобед тръгвам за Ню Йорк.

Пит избута телефона по плота на бара и се върна в сепарето. Почувства се по-добре след разговора с Касио и доизяде сандвича си. Съзерцаваше четвъртия си „Манхатън“, когато до масата му се приближи Джордино.

— Таен купон, а? — попита той.

— Не — отвърна Пит. — Купон в знак на омраза към света, самосъжаление и дълбоко униние.

— Въпреки това и аз ще се присъединя — рече Джордино и се вмъкна в сепарето. — Адмиралът се тревожи за теб.

— Кажи му, че ще платя щетите, нанесени на паркинга.

— Не се занасяй. Старецът е по-разярен от настъпена гърмяща змия. Цяла сутрин не даде мира на Министерството на правосъдието. Настояваше да направят пълни разследвания и да открият кой стои зад бомбената експлозия. За него нападение срещу теб означава нападение срещу НЮМА.

— От ФБР тършуваха ли в апартамента и кабинета ми?

Джордино кимна.

— Най-малко шестима бяха.

— А репортерите?

— Беше невъзможно да ги преброя. А ти какво очакваше? Взривът, който разпердушини колата ти, запрати името ти право под светлината на прожекторите — мигновена известност. Това е първата бомбена експлозия от четири години насам. Щеш, не щеш, стари приятелю, ти стана центърът на урагана.

Пит почувства леко въодушевление при мисълта, че явно доста е застрашил интересите на Бугейнвилови, щом правят опит да го премахнат. Изглежда, са научили по някакъв начин, че им подрязва крилете, като ровичка все по-дълбоко в тайните им. Но защо чак такава реакция?

Нямаше съмнение, че лъжливата публикация за откриването на „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“ ги е изправило на нокти. И все пак не би трябвало да ги хвърля в паника. Мин Корио не беше от хората, които се паникьосват — за това говореше фактът, че тя не откликна на измислената история.

Тогава как е разбрала, че той е толкова близо?

Бугейнвил не можеше да го свърже с компютърното проникване в документите им и да запланува толкова бързо смъртта му. В следващия миг го осени прозрение — предположението витаеше в съзнанието му през цялото време, но той го отблъскваше и пренебрегваше, тъй като не пасваше в схемата. Сега то лумна като пламък. Бугейнвил го е свързала с „Игъл“.

Дълбоко погълнат от мисли, Пит не чу Джордино да му казва, че го търсят по телефона.

— Ти май беше на милиони километри оттук — допълни Джордино, сочейки към Кабот, който държеше вдигнат телефонния апарат.

Пит отиде до бара и взе слушалката.

— Ало?

Гласът на Сали Линдеман се задъхваше от възбуда.

— О, слава богу, че ви открих най-сетне. Цял ден се опитвам да се свържа с вас.

— Какво има? — попита Пит. — Добре ли е Лорън?

— Така мисля, но може и да греша — отвърна Сали с тревога в гласа. — Просто не знам.

— Успокой се и кажи какво е станало — насърчи я любезно Пит.

— Госпожица Смит ми се обади посред нощ от „Леонид Андреев“ и ме помоли да намеря говорителя на Белия дом Алън Моран. Изобщо не ми каза защо. Когато я попитах какво да му предам, като се свържа с него, тя ми отговори да му се извиня, че е станала грешка. Как ще изтълкувате това?

— Откри ли Моран?

— Всъщност не. Доколкото разбрах отишъл заедно с Маркъс Ларимър на риба край езерото Гус. Отидох там, но никой не знаеше нищо за тях.

— Какво още ти каза Лорън?

— Последните й думи бяха „Обади се на Дърк и му предай, че ми трябва…“. Тук линията прекъсна. Опитах няколко пъти да се свържа отново, но без резултат.

— Каза ли на телефонистката, че е спешно?

— Разбира се. Отговориха ми, че госпожица Смит е в каютата си и са й предали, но явно тя не е направила опит да ми се обади. Тъкмо това ми е най-странното, не е в стила на госпожица Смит. Има нещо съмнително, нали?

Пит замълча, размишлявайки.

— Да — рече той след малко, — толкова е съмнително, че си има обяснение. Знаеш ли маршрута на „Леонид Андреев“?

— Да, един момент. — Сали се отдалечи от телефона и след близо минута взе отново слушалката. — Готово, какво по-точно ви интересува?

— Кога пристига на следващото пристанище?

— Я да видя… Пристига в Сан Салвадор, Бахамските острови, утре в десет сутринта и в осем вечерта заминава за Кингстън, Ямайка.

— Благодаря ти, Сали.

— Какво значи всичко това? — попита Сали. — Де да можехте да ми кажете!

— Продължавай да търсиш Лорън. Опитвай да се свържеш с кораба на всеки два часа.

— Нали ще се обадите, ако научите нещо? — попита Сали, изпълнена с подозрение.

— Ще се обадя — обеща Пит.

Той се върна на масата и седна.

— Беше моят човек от туристическата агенция — отвърна Пит с нехаен тон. — Запазих места за теб и мен за разходка по Карибско море.