Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (34)

33.

— Значи това е Дърк Пит — каза Мин Корио.

Тя седеше в инвалидната си количка и се взираше над таблата със закуска в големия телевизионен екран на стената на кабинета си.

Ли Тонг беше седнал до нея и също гледаше видеозаписа на „Хоки Ямоки“, закотвена над президентската яхта.

— Това, което ме озадачава е — рече той тихо, — как успя да открие толкова бързо потопената яхта. Като че ли е знаел точно къде да я търси.

Мин Корио подпря брадичка в крехките си длани и размърда прошарената си глава в знак на съгласие, без да отмества поглед от екрана; тънките сини вени на слепоочието й пулсираха от напрегнатото й внимание. Лицето й бавно се изопна от гняв. Тя заприлича на египетска мумия, чиято кожа е била по някакъв начин избелена и останала опъната.

— Пит и НЮМА! — с раздразнение процеди тя през зъби. — Какво са намислили тия мръсни хитреци? Първо излизат с лъжливо съобщение в печата за „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“, а сега и това.

— Може да е просто съвпадение — предположи Ли Тонг. — Няма пряка връзка между товарните кораби и яхтата.

— По-вероятно е да има доносник. — Гласът й изплющя като камшик. — Предадени сме.

— Това не е обосновано заключение, онуми — възрази Ли Тонг, развеселен от ненадейния й изблик на ярост. — Само двамата с теб знаем фактите. Всички други са мъртви.

— Нищо не е имунизирано срещу провал. Единствено глупаците си мислят, че са безгрешни.

Ли Тонг не беше в настроение да сподели азиатската философия на баба си.

— Не се тревожи излишно — рече той кисело. — Рано или късно правителственият следователски екип щеше да се натъкне на яхтата. Ние не можехме да прехвърлим президента посред бял ден, без да се изложим на опасността да ни видят и попречат. И тъй като за изчезването й е било съобщено преди изгрев-слънце, простата аритметика е навела на мисълта, че тя е все още на или под повърхността на реката между Вашингтон и залива Чесапийк.

— Заключение, до което явно господин Пит не е стигнал сам.

— Това нищо не променя — отвърна Ли Тонг. — Времето е все още на наша страна. Веднъж задоволи ли се Луговой с резултатите си, на нас ще ни остане само да надзираваме пратката със злато. После президентът Антонов може да получи американския си колега. Ние обаче ще задържим Марголин, Ларимър и Моран за застраховка и бъдещи сделки. Повярвай ми, онуми, измамната част мина. Корпоративната крепост „Бугейнвил“ е в безопасност.

— Може и да е така, но хрътките се приближават все по-близо.

— Ние мерим сили с високообучени и интелигентни хора, които притежават най-съвършената технология в света. Те могат и да стигнат до нещо, но никога няма да разберат, че ние сме замесени.

Успокоена донякъде, Мин Корио въздъхна и отпи глътка от неизменно стоящата до нея чаша чай.

— Разговаря ли с Луговой през последните осем часа?

— Да. Твърди, че не е имал никакви затруднения и ще завърши задачата си след пет дни.

— Пет дни — повтори тя замислена. — Мисля, че е време да направим последните уговорки с Антонов за плащането. Пристигнал ли е нашият кораб?

— „Венис“ е в пристанището на Одеса от два дни.

— Кой управлява кораба?

— Капитан Джеймс Мангай, доверен служител на дружеството ни — отвърна Ли Тонг.

Мин Корио кимна с одобрение и добави:

— И добър моряк. Вече двайсет години е на служба при мен.

— Той получи заповедта да потегли веднага щом бъде натоварен и последният сандък със злато.

— Добре. Сега ще видим що за шикалкавене ще опита Антонов. Като начало, положително ще поиска да задържи плащането, докато опитът на Луговой не даде резултат. Това няма да позволим. Междувременно той ще пусне армия от агенти на КГБ да търсят из цяла Америка президента и лабораторните ни съоръжения.

— Никой руснак или американец няма да открие къде са скрити Луговой и екипът му — заяви уверено Ли Тонг.

— Да, но намериха яхтата — напомни му Мин Корио.

Преди Ли Тонг да отговори, видеоекранът се заснежи, тъй като лентата се нави докрай. Той натисна бутона за пренавиване.

— Искаш ли да видиш записа отново? — попита той.

— Да, ще ми се да огледам по-внимателно водолазите.

Когато видеото се изключи автоматически, Ли Тонг натисна бутона за възпроизвеждане и картината оживя отново.

Мин Корио я наблюдава известно време безстрастно, после попита:

— Какви са последните действия край яхтата?

— Спасителен екип на НЮМА изважда труповете и се приготвя да извади и яхтата.

— Кой е мъжът с рижавата брада, дето разговаря с Пит?

Ли Тонг увеличи картината, докато двамата мъже изпълниха екрана.

— Директорът на НЮМА, адмирал Джеймс Сандекър.

— Нали твоят човек не е бил забелязан да снима действията на Пит?

— Не, той е един от най-добрите в тоя бизнес, бивш агент на ФБР. Бе нает за тази работа чрез един от нашите филиали, като му бе казано, че Пит е заподозрян в продажба на съоръжения на НЮМА на външни източници.

— Какво знаем за Пит?

— Поръчал съм да ми изпратят от Вашингтон пълното му досие. До един час трябва да пристигне.

Мин Корио се наведе към телевизора и стисна устни.

— Той откъде знае толкова много? НЮМА е океанографска агенция. Те не работят с тайни агенти. Защо върви по следите ни?

— Ще си струва да разберем.

— Приближи го още — нареди Мин Корио.

Ли Тонг увеличи образа отново, като измести рамото на Сандекър така, че остана да се вижда само Пит, който сякаш говореше пред камерата. После застопори картината.

Мин Корио сложи чифт очила с правоъгълни рамки върху тънкия си нос и се вгледа в загрубялото, но красиво лице, вторачено в нея. Тъмните й очи проблеснаха за миг.

— Сбогом, господин Пит. — Тя се пресегна, натисна бутона за изключване и екранът стана черен.

 

 

Димът от цигарата на Суворов надвисна тежко във въздуха в салона за хранене, докато той и Луговой си поделяха бутилка портвайн, реколта 1966. Суворов погледна червената течност в чашата си и сбърчи вежди.

— Тия монголци ни сервират само бира и вино. Какво ли не бих дал за бутилка хубава водка.

Луговой си избра пура от кутията, която му поднесе един от сервитьорите корейци.

— Нямаш никаква култура, Суворов. Портото се оказа превъзходно.

— Американският упадък още не ме е заразил — грубо отвърна Суворов.

— Наричай го както щеш, но рядко ще видиш американци да повлияят зле на Русия, защото ние водим дисциплиниран начин на живот — не му остана длъжен Луговой.

— Почваш да говориш като тях, да пиеш като тях. Остава сега да ти се прииска да убиваш и изнасилваш по улиците като тях. Аз поне знам докъде се простира предаността ми.

Луговой се загледа замислен в пурата си.

— Аз също. Това, което върша тук, ще се отрази сериозно върху политиката на нацията ни спрямо Съединените щати. То има далеч по-голямо значение от дребните кражби на промишлени тайни, извършвани от твоя КГБ.

Суворов изглеждаше прекалено размекнат от виното, за да отвърне ядовито на забележката на психолога.

— Нашите началници ще бъдат уведомени за действията ти — рече той.

— Колко пъти да ти повтарям — този проект е поръчан лично от президента Антонов.

— Не ти вярвам.

Луговой запали пурата си и изпусна кълбо дим към тавана.

— Твоето мнение не струва нищо.

— Трябва да намериш начин за външна връзка — повиши тон Суворов.

— Ти си луд — каза строго Луговой. — Отговорът ми е: не! Заповядвам ти да не се бъркаш! Нямаш ли очи, нямаш ли мозък? Я се огледай наоколо. Всичко това е подготвяно години наред. Всяка отделна част е замислена така, че да подпомага провеждането на операцията. Без организацията на мадам Бугейнвил нищо нямаше да се получи.

— Ние сме нейни затворници — възрази Суворов.

— Какво значение има, след като ще спечели нашето правителство.

— Ние трябва да сме господари на положението — настоя Суворов. — Редното е да измъкнем президента оттук и да го предадем в ръцете на нашите хора, за да го разпитат. Тайните, които можеш да измъкнеш от ума му, са извън всякаква представа.

Луговой се вбеси и поклати глава. Не знаеше какво повече да каже. Да убеждава някого, чието съзнание е обсебено от патриотичен плам, беше все едно да преподава математика на пияница. Беше сигурен, че след като всичко свърши, Суворов ще напише доклад, в който ще го представи като ненадежден и като потенциална заплаха за съветската сигурност. Въпреки това се развесели вътрешно. Ако експериментът излезеше успешен, президентът Антонов може би ще реши да го направи герой на Съветския съюз.

Той стана, протегна се и се прозя.

— Смятам да поспя малко. Утре сутрин започваме да програмираме отговорите на президента.

— Колко стана часът? — попита унило Суворов. — В тази гробница загубих всякаква представа ден ли е, нощ ли е.

— Пет минути преди полунощ.

Суворов също се прозя и се изтегна върху един диван.

— Ти върви да си лягаш, аз ще изпия още една чаша. Истинският руснак никога не остава недопита бутилка.

— Лека нощ. — Луговой се обърна и излезе от салона.

Суворов му махна вяло и се престори, че много му се спи. После обаче се вторачи в часовника си и в продължение на три минути не отдели поглед от голямата стрелка. След това скочи на крака, прекоси салона и безшумно се промъкна по коридора, който завиваше под прав ъгъл и водеше към плътно затворения асансьор. Той стигна до чупката и спря да надникне иззад ъгъла.

Луговой стоеше там и спокойно пушеше пурата си. След по-малко от десет секунди вратата на асансьора се отвори и психологът влезе в кабината. Часът беше точно дванайсет. Суворов бе забелязал, че на всеки дванайсет часа Луговой излиза от лабораторията и след двайсет-трийсет минути се връща.

Той продължи по пътя си и стигна до контролното помещение. Двама души от екипа наблюдаваха съсредоточено ритмите на мозъка на президента и признаците на живот. Единият от тях отмести поглед и видя Суворов, кимна му и леко се усмихна.

— Как върви? — попита Суворов, колкото да завърже разговор.

— Като дебют на примабалерина — отвърна техникът.

Суворов влезе и застана пред телевизионните монитори.

— Какво става с другите? — попита той, сочейки с глава изображенията на Марголин, Ларимър и Моран, всеки в отделен пашкул.

— Дадохме им успокоително и им вкарахме венозно гъста течна концентрация на протеин и въглехидрати.

— Докато дойде редът им да бъдат програмирани, нали? — добави Суворов.

— Не мога да ви кажа. Ще трябва да зададете този въпрос на доктор Луговой.

Суворов продължи да наблюдава екраните и видя как един лаборант с престилка повдигна капака на пашкула, в който лежеше сенаторът Ларимър, и заби иглата на подкожна спринцовка над лакътя му.

— Какво прави онзи там? — попита Суворов, сочейки с ръка.

Техникът вдигна поглед и отвърна:

— Необходимо е да вкарваме успокоително на всеки осем часа, иначе субектът ще дойде в съзнание.

— Разбирам — рече тихо Суворов.

Изведнъж съзнанието му се проясни — всички подробности на плана му за бягство си дойдоха на място. Олекна му; не се бе чувствал така добре от доста дни. За да отпразнува повишеното си настроение, той се върна в салона за хранене и отвори нова бутилка портвайн. После извади от джоба си бележник и започна бързо да пише нещо в него.