Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (8)

Къщите люлка

Някога, много отдавна — трябва да са минали сто или двеста години оттогава — по течението на река Ефрат плувал един кораб, на който се намирали група учени книжовници. Тези езиковеди пътували вече от три години, за да изучат всички езици по света, и сега търсели подходящо място, на което да напишат по един речник за всеки език и да внесат ред сред тях. Когато минали с кораба покрай мястото, където някога се намирал градът Вавилон, те видели нещо много странно.

На брега имало висок хълм, а напреко на върха му лежали големи греди, които стърчали наляво и надясно встрани от хълма и изглеждали като гигантска люлка. Най-странното обаче било, че в двата края на гредите имало по една каменна къща с полегат покрив и че тези къщи всъщност се поклащали тихо на вятъра нагоре и надолу като деца на люлка.

— Това пък какво е? — извикали учените в един глас.

— Това са последните останки от Вавилонската кула — казал капитанът на кораба, стар арабин. — Тук е била Вавилонската кула.

— Каква беше тази история с Вавилонската кула? — попитал един китайски учен.

— Ето каква — обяснил капитанът. — Когато хората строели Вавилонската кула, която трябвало да стига до небето, господ в небесата се разгневил от тяхната самонадеяност. През нощта той им подшушнал различни езици, така че те вече не можели да се разбират помежду си и ужасно объркани, се разпръснали по всички посоки на света.

— Да, да — казал китайският учен. — Сега си спомням тази история. Има я в Библията. А какво станало с кулата?

— Ето какво се случило — почнал да обяснява старият арабин. — Когато хората си отишли, кулата във Вавилон останала сама с тухлените си зидове, стълби и скелета. Връхлетявали я дъждове и ветрове, пясъчни бури и урагани, горещи дни и студени нощи. Дървените скелета изгнили, зидовете се срутили, а близката пустиня засипала с пясък и пръст половината кула и тя се превърнала в този мек, кръгъл хълм. Само една-единствена част от кулата останала незасегната от вятъра и дъжда, от слънцето и пустинята. Това били десетте дълги греди от махагоново дърво там горе, които са скрепени една за друга със здрави въжета от лико. Първоначално те образували тавана между седмия и осмия етаж на кулата. И защото дървото им е твърдо и трайно, те издържали на гниенето и на разпадането, на срутването и на прекатурването.

— Но какви са тези къщи върху гредите?

— Тези тухлени къщи с полегати покриви някога били караулните помещения на осмия етаж.

— Във висша степен забележително — извикали учените в един глас и заклатили глави, наблюдавайки гигантската люлка на брега: там си стоял хълмът, напреко лежали махагоновите греди, а в краищата им като люлеещи се деца стърчали двете тухлени къщи и лекичко се поклащали надолу-нагоре от вятъра.

— Керваните, които минават оттук, ги наричат къщите люлка — казал капитанът. — И всички кораби, които пътуват оттук, издигат и свалят трикратно флага си, когато минават край този хълм.

— Това е странната воля на съдбата — казали учените. — На това място господ е дал на хората различните езици и тъкмо оттук минаваме ние, за да търсим място, където бихме могли да подредим множеството езици.

— А може би — извикал един английски лорд, — може би това е мястото, което търсим!

— Без съмнение — отвърнали в хор останалите учени. — Това е мястото, което търсим. Господин капитан, спираме тук.

Корабът спрял на брега, учените слезли от борда, отишли до хълма, изкатерили се по него и забалансирали от върха му по махагоновите греди към тухлените къщи. Тръгнали един наляво, друг надясно, за да не се наруши равновесието на махагоновата люлка. Скоро половината от езиковедите седели в лявата, а другата половина — в дясната от люшкащите се къщи.

— Така — казал тогава най-възрастният учен. — Можем да започваме с въвеждането на ред в различните езици по света. В тези къщи сме седнали като на везни, това ще ни помогне добре да претеглим законите на езика.

И така, те започнали с обсъжданията и разговаряли през отворените врати от къща в къща.

Когато не стигали до споразумение по някой въпрос и един или друг от тях сърдито понечвал да се върне обратно до гребена на хълма, къщите люлка започвали силно да се люлеят и всички закрещявали от страх за живота си. На часа сърдитият учен побягвал обратно към къщичката си, възстановявал равновесието на люлката и в края на краищата се съгласявал с останалите.

По време на обсъждането учените изследователи се хранели от корабните запаси, които матросите им носели на сушата, а те изтегляли нагоре към къщите с помощта на дълги въжета. Естествено, при това те трябвало доста да внимават за равновесието. Ако към лявата къща се изкачвали двадесет и пет кила пушено овче месо, към дясната се полюшвала кошница с двадесет и пет кила маслини. Вдигало ли се отдясно тридесеткилограмово буре с вино, отляво пък изтегляли торба с тридесет кила царевичен хляб.

Когато по този начин минала една седмица, езиците били вече горе-долу сложени в ред. В заключение оставало само още да се реши кои съществителни трябва да бъдат от мъжки, кои от женски и кои от среден род. Това съвсем не било лесна работа.

Англичаните се справили много лесно:

— Ние, англичаните — обяснил един кльощав лорд с дълга конска глава, — ние, англичаните, просто ще казваме пред всяка дума „the“. Това означава едновременно и той, и тя, и то. Така ние няма защо да умуваме дали трябва да се казва корабЪТ, корабАТА или корабОТО. Ние просто казваме „дъ шип“. Готово. Окей!

Така английският език бил вече оправен и мършавият лорд се заклатушкал от лявата къщичка обратно към гребена на хълма, а отдясно към хълма, за да не се наруши равновесието, запристъпвал широкоплещест и широколик американец.

Китайските учени се справили още по-хитроумно. Те оставили съществителните просто както си били, понеже смятали, че мъдрите хора от само себе си трябва да знаят дали едно съществително е от мъжки, женски или среден род.

— Да вземем например думата „чи“ — казал един учен в жълто копринено кимоно, като при това посочил една пчела, която пъплела по махагоновата греда. — Думата „чи“ означава или пчела, или трион. Ако имаме предвид пчелата, веднага се сещаме, че тя е трудолюбива, просто пее и работи. Значи е от женски род. Ако имаме предвид триона, тогава ние преценяваме, че трионите са силни, но трябва да се острят. Те са от мъжки род. Това е! Готово!

По този умен начин китайските съществителни автоматически били сложени в ред и от всяка тухлена къщичка обратно към хълма тръгнал по един учен в кимоно. След тях се отправили и някои други учени, които направили като китайците.

Французите, италианците, испанците и португалците се споразумели да образуват съществителни само от мъжки и женски род. Един млад учен от Неапол с черни къдрави коси казал:

— Думата бамбино означава дете. Детето е грижа за майката, но за бащата то е радост. Следователно думата е от мъжки род и ние казваме ил бамбино, което значи „детеЪТ“. Думата страда означава „улица“. На улиците ние се смеем, плачем, бърборим, понякога всичко това едновременно. Това е присъщо на жените. Затова ние казваме ла страда, а това означава улицаТА. Пунктум! Финито!

Така италианците, французите, испанците и португалците се разбрали без особени трудности. Отляво и отдясно по махагоновите дъски към гребена на хълма забалансирали по четирима тъмнооки учени и в къщите люлка останали само руснаците, холандците, германците и неколцина други учени.

Холандците били следващите, които стигнали до съгласие. Те също разделили своите съществителни на две купчини, но по различен от италианците начин. Понеже смятали, че мъжът и жената спадат един към друг, те сложили женските и мъжките съществителни от едната страна и пред всички тях поставили думичката „de“. Мъж се казва дьо ман, жена се казва дьо врау. Всички думи, които били от среден род, можели да се разпознаят по думичката „het“. Дете се казва хът кинд, пиле — хът кип. Готово. Клаар! Ин орде.

По тоя практичен начин се споразумели холандците, а тяхното разделение било възприето и от мнозина други учени, които забалансирали по махагоновите греди отляво и отдясно към хълма.

Сега било ред на руснаците. Те много грижливо разпределили своите думи на мъжки, женски и среден род, а за да се различават, прикачили по една буква в края на всяка дума. Ако един мъж се нарича Обломов, тогава неговата жена просто ще се нарича Обломова, а синът му — Обломович. Вот и все! Хорото!

Руското разпределение отнело известно време. Но най-сетне и то свършило и повечето учени, които все още седели в тухлените къщи, направили като руснаците и забалансирали с отмерена стъпка отляво и отдясно към хълма и слезли облекчени в равнината.

Сега в люлеещите се къщи останали само учените, които говорели немски: германците, австрийците и швейцарците, по трима в дясната и в лявата къща. За съжаление тези шестима учени най-трудно стигнали до съгласие. Почти на всяка трета дума ставали разправии и препирни и неведнъж махагоновата люлка започвала да се клати така силно, че двете къщи тръгвали леко да се хлъзгат надолу, а учените, които стояли под тях в долината, побягвали ужасени встрани, понеже мислели, че къщите падат. За щастие шестимата изследователи в къщите скоро се успокоявали, но за съжаление — за кратко време. Понеже кавгата почвала пак отново.

— Брадва е от мъжки род. Понеже брадвите надвиват и най-здравото дърво! — извикал един внушителен швейцарец от лявата тухлена къщичка. — Трябва да се казва брадвЪТ!

— Не, брадва е от женски род — извикал един австрийски придворен съветник отдясно. — Брадвите имат остри езици. Затова трябва да се казва брадваТА!

— Всичко е погрешно! — изписукал с тежък глас един немски професор отдясно. — Брадвата е и двете неща едновременно. Тя помага и на жената в домакинството, и на мъжа в работилницата. Трябва да се казва брадваТО!

Къщите люлка пак се заклатили силно нагоре-надолу и учените в долината отново се разбягали на всички страни. Те се бояли, че върху главите им може да се изтърси някоя къща. Врявата горе във въздуха ставала все по-силна.

— Казва се паякОТО… не, паякАТА… не, грешите паякЪТ! УлицЪТ… улицОТО… улицАТА! — Такива викове се носели из въздуха и плашели птичките в околността.

Когато учените, които стояли в подножието на хълма, видели, че двете люлеещи се къщи се клатят все по-силно нагоре и надолу, те решили да спасят своите шестима колеги от къщичките и да им помогнат в разпределянето на съществителните по родове.

По брега на Ефрат те насъбрали малки плоски камъчета, надраскали на всяко камъче по едно немско съществително и нахвърляли думите камъчета едно върху друго така, че от тях се образувало истинско малко хълмче.

Сега те поискали от всяка от къщите люлка да им спуснат по едно въже, а на всяко въже на два метра над земята окачили по една голяма, празна корабна кошница. Друга, трета кошница те поставили до купчината с думите камъчета. Зад тази кошница застанал най-едрият изследовател езиковед, високият два метра и петдесет африкански учен от народността масаи.

— Господа! — извикал той. — Поемам нещата в мои ръце. Иначе, боя се, господа швейцарците, австрийците и германците никога няма да се разберат помежду си. Моля, уведомявайте ме чрез викане дали една дума трябва да бъде писана с -ЪТ, с -ТА или с -ТО. Думите с -ЪТ ще ги хвърлям в дясната кошница, думите с -ТА в лявата, а думите с -ТО в кошницата, която стои тук пред мен. Внимание! Започваме!

Едрият учен от народността масаи взел камъче от купчината и извикал:

— Хълм!

Тогава хорът от учени изревал:

— ХълмЪТ!

Туп — камъчето полетяло към дясната кошница.

— Леля! — извикал господинът от Африка.

Учените отговорили:

— ЛеляТА!

Тап — камъчето полетяло към лявата кошница.

— Платно! — извикал ученият от народността масаи.

— ПлатнЪТ, платнАТА, платнОТО — проехтяло отгоре и от всички страни. Но все пак най-силно се извикало за платнОТО. Затова едрият учен хвърлил камъчето в кошницата пред себе си.

И така, веселбата продължила дума по дума и удар след удар. Ала след известно време в лявата кошница се събрали прекалено много камъчета, тъй че люлката се заклатила и започнала застрашително да се накланя наляво. Тогава ученият от народността масаи бързо хвърлил в дясната кошница три шепи камъчета, без да го е грижа какви думи стояли върху тях. Тогава обаче люлката се наклонила надясно. Шестимата учени в тухлените къщички закрещели за помощ, понеже повярвали, че наистина вече падат. Тогава едрият африкански изследовател хвърлил произволна шепа камъчета в лявата кошница и посегнал за втора шепа от купа камъчета. Но този път люлката застанала в равновесие и чернокожият учен, без много да му мисли, пуснал, отдъхвайки си, останалите камъчета в кошницата пред краката си.

Случайно при този инцидент африканският господин бил загребал все думи, които се отнасяли до човешкото тяло. Затова частите на тялото в немския език са безразборно ту от мъжки, ту от женски, а понякога и от среден род. Казва се бедроТО, обаче прасецЪТ и петаТА; вратЪТ, но рамоТО и брадичкаТА; устаТА, носЪТ, ухоТО; черепЪТ, челоТО, бузаТА; кракЪТ, стъпалоТО, ръкаТА, пръстЪТ, киткаТА, коляноТО.

Отначало учените искали да извадят обратно погрешните камъчета и да ги хвърлят в кошницата, която трябва. Но това, първо, било трудно, второ, скучно и, на трето място, опасно, понеже люлката можела отново да се заклати. Така те с въздишка оставили нещата объркани, както си били, и се постарали да разпределят поне следващите думи камъчета по-внимателно.

Но когато след известно време ръцете на учения от народността масаи отмалели, той хвърлил просто за удобство няколко камъчета, които били предназначени за лявата кошница, в кошницата пред краката си.

По този начин в немския език думите госпожица, момиче и кокошка са от среден род, а не както всъщност би трябвало, от женски.

Това накарало мнозина от учените да заклатят загрижено глави. Ала накрая те все пак били радостни, че немските съществителни били вече разпределени, и последните шестима учени напуснали люлеещите се къщи като трима по трима забалансирали обратно по махагоновите греди към гребена на хълма.

Радостни и дълбоко удовлетворени от порядъка, който установили, всички учени отново се качили на кораба, отплавали надолу по Ефрат към Басра или още по-надолу към Персийския залив, а после се отправили колкото се може по-бързо към родните си страни, за да напишат дебели книги за новоподредените езици.

А къщите люлка продължили да се клатят нагоре-надолу на вятъра, докато един ден дошли американски археолози и с огромни кранове свалили и къщите, и махагоновите греди, за да могат накрая да изровят изпод хълма останалата от Вавилонската кула половина. Оттогава къщите люлка ги няма вече. Но всеки речник и всяка граматика са доказателство за това, че по-рано те са съществували.

 

 

Когато прадядо ми завърши разказа си, аз попитах:

— Наистина ли се е случило всичко това?

— Скъпи Бой — отговори той, — ако една история има смисъл, то тя е истинска, дори и да не се е случила в действителност. Ясно?

— Не, не ми е ясно.

— Няма значение, Бой. Не е необходимо всичко да разбираш, когато си още само на десет години. Гладен ли си?

— Като акула, прадядо.

— Слава богу, Бой! В такъв случай Горна баба няма да има повече причини да те хока за лакомията ти с пудинга. Слагай си шапката. Минаваме улицата!

Така и направихме. С шапки и шалове ние прекосихме тясната „Трафалгарщрасе“, по която в този ден вятърът страхотно фучеше, и отидохме на обяд в къщата.

Имаше печени скумрии с картофена салата, а Горна баба бе кротка като агънце. Тя изобщо не спомена повече пудинга, само попита къде са боровите дъски с новите азбучни стихотворения.

— Днес си декламирахме стихотворенията наизуст — измърмори прадядо ми, понеже той бе твърдо убеден, че моята Горна баба не разбира нищо от поезия.

— След обяда обаче отново ще посъчиняваме върху дърво — казах аз примирително. — Тогава ще донесем стиховете вкъщи.

— Добре де, не е чак толкова важно — каза Горна баба.

Но на мен ми се стори, че все пак това тайно я интересуваше.

След яденето прадядо ми не беше кой знае колко настроен да съчинява стихове. Беше изял пет скумрии. Но за да ми направи удоволствие, той дойде с мен горе в стругарницата при Кожената Лизбет, взе си една борова дъска и дърводелски молив и тромаво се намести върху талаша.

— Нямам настроение за истински азбучни стихотворения — каза той. — Какво би казал за той-тя-то-стихотворения? Те подхождат към историята за къщите люлка.

— Той-тя-то-стихотворенията са твърде лесни, прадядо. Обаче аз-ти-той-тя-то-стихотворенията не са лоши.

— Дадено, Бой! Ще направя стихотворение, в което първият куплет да започва с аз съм, вторият с ти си, третият с той е и така нататък.

— Тогава аз пък ще направя стихотворение, в което първият куплет да започва с аз имам, прадядо, вторият с ти имаш, третият с той има и така нататък.

— Хубаво, Бой, уговорихме се.

Прадядо ми присви очи, издаде напред долната си устна, а аз вероятно съм сторил нещо подобно, понеже също имах идея.

За съжаление, с печени скумрии в стомаха се съчинява много бавно. Свършихме чак след три часа и при това този път аз бях готов по-бързо от прадядо ми.

Хвърлихме жребий кой трябва да започне първи. На прадядо ми се падна „ези“, а на мен „тура“. Значи първи щеше да бъде той. Прадядо ми отдалечи малко дъската от себе си и седнал на талаша, ми прочете своето аз-ти-той-тя-то-стихотворение:

Кралят Казимир

Аз съм кралят Казимир

с кралската корона,

в кралството да има мир

грижа се от трона.

 

Ти си кралят Казимир

с твоя кралски пудел,

пиеш с позлатен потир,

хапваш кралски щрудел.

 

Той е кралят Казимир

и за фуста друга

би изпратил в манастир

своята съпруга.

 

Тя е хубава кралица

с кралски тоалети

и гравира със карфица

кралските монети.

 

То е кралското синче

по кралски дебело.

Като нададе гласче,

чува се до село.

 

Ние сме придворни тук,

в замъка живеем,

хапваме си кралски лук,

без да дебелеем.

 

Вие сте владетели

в царството ни — тримца.

Ала ще дадете ли

в армията принца?

 

Те са граждани в държава,

дето Казимир

всеки ден

осигурява пиво,

хляб и мир.

— Малко особено стихотворение, прадядо — казах аз.

— А знаеш ли защо е особено, Бой?

— Не, прадядо.

— Защото във всеки куплет се слага все нова маска. Както в театъра.

— Не те разбирам, прадядо.

— Работата е такава, Бой. Когато в моето стихотворение се казва аз, тогава това е самият крал и той носи корона.

— Ясно, прадядо.

— Когато се казва ти, това е някой, който има право да разговаря с краля на ти, например неговият брат, херцогът.

— А, сега чак разбирам какво имаш предвид, прадядо. Когато пък се казва той, тогава човекът е по-отдалечен от краля, но все пак го познава, например някой слуга.

— Така е, Бой. Но я сега прочети твоето стихотворение.

Тогава аз станах, изправих се чинно, поклоних се и прочетох на глас стихотворението си от боровата дъска:

Глупавият скорец

Аз имам си във къщи опитомен скорец.

Ти имаш ли представа какъв ми е глупец?

Той има обемиста и валчеста глава,

тя има на върха си пера като трева.

 

— То има ли си мозък, значи има всичко.

Ний имаме канарче със мъничка главичка.

— Вий имате канарче? Хранете го със соя!

Те имат ум за триста скореца като моя!

— Стихотворение и половина — каза прадядо ми удивен. — Но това с големите и малките глави, Бой, тая работа не е точно така. Виж сега, наистина най-умният мъж на целия остров доктор Шлумп има съвсем малка глава. А на най-глупавия, на Яйчения Хайн, главата му е голяма като тиква. Ала невинаги е така.

— Но това с главите аз не го мисля сериозно, прадядо — извиках аз. — Римувах така само на шега!

— Извинявай, Бой, майтапът не е забранен.

Изведнъж някой пронизително изсвири от улицата и извика: „Ей, Бой!“.

Това беше гласът на Джони Свирчото. Веднага след това той влезе в бараката с рачилата, изкатери се по стълбата нагоре и каза на прадядо ми, че съм му обещал днес да си направим състезания с раци.

— Обещаното трябва да се изпълнява — отбеляза прадядо ми и така аз излязох с Джони Свирчото.

Тръгнах с удоволствие, понеже състезанията с раци са истинска почивка след усиленото съчиняване. Взех двете борови дъски, занесох ги отсреща в къщата на Горна баба и после закрачих срещу вятъра с Джони Свирчото надолу към плажа.

Джони се опита да свирука, но вятърът беше толкова силен, че веднага му грабваше всеки звук от устата. Всъщност Джони свиреше не по-добре от другите момчета. Името Свирчо той беше наследил от дядо си Михел, който всеки следобед стоеше на кея и си подсвиркваше моряшки песни.

В подножието на този кей, на който Михел Свирчото имаше навика да си подсвирква „Ла Палома“ или „Самотният матрос“, Джони и аз смятахме да си устроим сега състезания с раци. Обикновено влизахме боси в плиткото, търсехме между водораслите и камъните раци пустинници, които живеят в раковини, и ги слагахме върху някой стърчащ над водата камък.

Първоначално раците пустинници се свиваха уплашени в черупките си, но изведнъж раираните шарени ракови къщурки се раздвижваха, двойка червени крачета с фини косъмчета по тях опипваха мястото пред черупката и след това ракът с къщичката си на гърба запълзяваше по камъка, докато достигнеше края му и цопнеше в морето. Печелеше онзи, чиито раци първи се цамбурваха във водата.

В повечето случаи печелеше Джони Свирчото, понеже той си избираше раците по-внимателно. Аз пък тъкмо обратното, вземах за себе си първите, които ми попаднеха, и често ми се случваше някой глупав рак, който хич и не може да достигне до края на камъка.

За съжаление в този ветровит ден не успяхме да направим състезанието с раци, защото прибоят на плажа беше много силен. Високите вълни се удряха в полегатия бряг, разбиваха се на снежнобяла пяна, разпенваха се нагоре по плажа, изхвърляха водорасли, бутилки, парчета дърво и мъртви риби по пясъка, облизваха го обратно и се разбиваха отново.

Времето не беше за състезания с раци. Освен това морският вятър проникваше през всичките ни якета и пуловери, така че ние скоро се завряхме в нашата лодка за раци „Кожената Лизбет“ и започнахме да си играем там на корабокрушенци. Представихме си, че се намираме в спасителна лодка посред бурно море. Джони беше на кормилото, а аз трябваше да успокоявам пътниците. Беше опасно пътуване, при което бяхме застрашени от много акули и риби меч. Постоянно трябваше да подвиквам: „Запазете спокойствие, господа!“. На Джони също не му беше лесно на кормилото.

Но когато се стъмни, ние най-сетне стигнахме до спасителния бряг. Преборихме се с прибоя и при смъртна опасност извадихме от водата една милионерка, която беше паднала извън борда. За благодарност тя ни подари кутия за шапки, пълна с брилянти, а освен това всеки от двама ни получи и по един златен орден, който Джони изряза с джобното си ножче от едно изхвърлено на брега парче от рачило.

Когато се върнах за вечеря у дома и показах ордена на моята Горна баба, тя каза само: „О, боже!“, понеже за съжаление по корка имаше и малко катран. Но прадядо ми похвали Джони и мен за това, че бяхме спасили милионерката от прибоя. Само че кутията за шапки, пълна с брилянти, силно го възмути.

— За кутия за шапки, пълна с брилянти — извика той, — няма място в една спасителна лодка! В такава лодка всяко място е ценно. Там трябва да има съдове с вода, кутии с корабен сухар и запасни гребла. Това са скъпоценностите за корабокрушенците. Брилянтите трябва да се изхвърлят. Те са излишен баласт! — Прадядо ми наистина беше ядосан относно брилянтите.

Но Горна баба поклати глава и каза рязко:

— Говорите, сякаш току-що сте били изхвърлени от Северно море. С такива работи шега не бива. Помислете по-добре за нашия моторен катер. Кой знае дали в момента не се намира в открито море. А сега марш бързо по леглата! Моряшките календари са в гостната!

Прадядо ми и аз послушно напуснахме кухнята, всеки си взе по два моряшки календара и се качихме в стаите си, в които беше много уютно, понеже навън вятърът виеше и капаците на прозорците тракаха.

Когато вече бях в леглото и четях историята за един матрос, който говорел езика на тюлените, дочух тихи стъпки в коридора. После вратата на стаята изскърца и вътре се вмъкна прадядо ми с една борова дъска.

— Бой — каза той, — днес следобед съчиних още едно много трудно стихотворение. Искаш ли да го чуеш?

— Естествено. От вида на аз-ти-той-тя-то-стихотворенията ли е?

— Разбира се, Бой. Тук е събрана цялата мъдрост на аз-ти-той-тя-то-стихотворенията в шест реда. Слушай!

Прадядо ми се покашля и издекламира следното кратко стихотворение:

Аз съм кралят.

Ти си ми брат, и

той, тя и то са сред наште познати.

Ние сме първите хора в страната.

Вие живели сте май във гората.

А те са за нас съвсем непознати.

— Е, Бой, как ти се вижда стихотворението? — попита прадядо ми и се опря гордо на боровата си дъска.

Казах, че е кратко и находчиво. И това го зарадва. Тогава той ми пожела лека нощ и се измъкна навън с дъската.

Ала за беда Горна баба бе усетила нещо. Чух я да се изкачва шумно по стълбите и да хока страшно:

— Сега вече и нощем ли ще съчинявате? — извика тя. — Май не сте с всичкия си! Такива бохемщини да ги няма в къщата ми, разбрано? Ние сме обикновени хора с моторен катер и без всякакви там глупости и тути-фрути!

— О, Маргарета! — простена прадядо ми. — Не използвай чужди думи. Та ти не ги разбираш!

Но тази забележка само наля вода в мелницата на моята Горна баба.

— Тъкмо тути-фрути сте! — повтори тя. — Ала-бала! Знам добре какво говоря. А сега — дим да те няма с боровата ти дъска, марш в леглото!

Чух прадядо ми да се тътри към стаята си, бързо изгасих светлината и се престорих на заспал.

Баба ми си пъхна само за миг главата през вратата, каза „Лека нощ!“ и се върна в стаята си долу.

Аз обаче скоро заспах, без даже да дочета докрай историята за матроса, който знаел езика на тюлените.