Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (1)

Първи ден

Прадядо ми беше мъдър човек. Когато станал на шестдесет и пет години, той изтеглил на сушата лодката и рибарските кошове, с които през целия си живот ловил морски раци, и се захванал да майстори пумпали и стихчета за деца, което — както всеки ще признае — е разумно занимание.

По мое време, това ще рече, когато бях на десет години, прадядо ми беше вече на осемдесет и четири. Но той все още майстореше — наистина повече стихове, отколкото пумпали.

Той живееше в планинската част на остров Хелголанд при своята дъщеря, която беше моя баба и която аз наричах Горна баба, понеже жилището й беше горе на скалите на Хелголанд.

Другата ми баба, която живееше в низината, в подножието на скалите, наричах Долна баба, но за нея тепърва ще стане дума. Сега искам да разкажа за Горната ми баба, при която живееше прадядо ми. Те имаха къща на „Трафалгарщрасе“ в планинската част. Но прадядо ми прекарваше почти всичките си дни от ранна сутрин до късна вечер в бараката с рачилата, която се намираше от другата страна на улицата, срещу къщата. Посещавах го винаги когато можех. Тук ние заедно майсторяхме, но не пумпали, а рими.

Един ден сестрите ми Анекен и Йоханекен хванаха дребна шарка. Това е всъщност досадна болест, ала на Анекен и Йоханекен, които скоро вече нямаха нито температура, нито болки, шарката им се видя накрая много приятна. Не трябваше да ходят на училище, можеха да играят по цял ден с куклите си, а отгоре на това получаваха и лакомства от съседите и роднините.

Най-голяма полза от шарката обаче имах аз. Понеже тя е заразна болест, трябваше да сменя квартирата. Изпратиха ме на „Трафалгарщрасе“ при моята Горна баба и при прадядо ми.

— Здравей, Бой! — извика той, когато пристигнах с всичките си партакеши. — Искаш да сменяш кораба ли?

— Тъй вярно, капитане! — отговорих аз и вдигнах за поздрав лявата си ръка до кожената си шапка.

— Чест се отдава с дясната ръка — каза прадядо ми. — Освен това не аз съм капитанът. Капитанът е застанал горе на вратата. — И посочи към моята Горна баба, която заклати сърдито глава по този повод и измърмори: „Глупости!“.

Моята Горна баба, която живееше горе, на островните скали, беше сериозна жена. Откакто нейният мъж, моят Горен дядо, беше купил истински моторен катер и пътуваше с него насам-нататък между нашия остров и голямата суша, тя бе станала още по-сериозна.

— Катерът ще ни изяде и ушите! — каза тя, когато след обяда седяхме в кухнята. — По-рано, когато имахме шалупата^[1], на година се нуждаехме само от кълбо корабни въжета, чифт талпи, две кофи боя и няколко кърпи за платната. Но онова, от което сега имаме нужда, леле-мале, то всеки месец струва цяло състояние.

— Затова пък печелите пет пъти повече от преди — засмя се прадядо ми.

— Печелим ли? — извика Горната ми баба. — И ти наричаш това печалба, след като всяка марка, която ми донесе, веднага пак отива за провизии. Бих искала да знам кой всъщност поглъща тия планини от продукти на кораба! С тях биха могли да се нахранят седемдесет и седем прегладнели корабни таласъма!

— Олеле! — прошепна прадядо ми. — Подхване ли за корабните таласъми, ще свърши чак с второто пришествие. Давай да се махаме.

Той стана и каза:

— Отивам да струговам, Маргарета, и взимам малкия със себе си.

— Е, да, офейкайте и ме оставете насаме с грижите ми — викна тя. — Всички мъже го умеят това. Но гледай да не пропуснеш да научиш и момчето да се държи така, че да стане и то безделник като теб!

Аз никога не се месех в кавгите на възрастните. Казах: „Чао, бабо!“ и профучах след прадядо през кухненската врата.

— Ако искате кафе с горещи симиди, ще трябва да наминете насам към четири часа! — прокънтя след нас. — Няма да стъпя във вашия Содом и Гомор!

— Какво е Содом и Гомор, прадядо?

— Това са били два града, в които всичко вървяло наопаки, Бой. Можеш да прочетеш в Библията за това.

— Но какво иска да каже Горна баба със Содом и Гомор? — попитах аз.

— Тя нарича така работилницата ми, Бой. А сега си сложи шапката. Трябва да пресечем улицата.

На острова винаги имаше вятър, а по „Трафалгарщрасе“ ветровете от морето можеха да препускат, без да заобикалят. През есента, когато североизточните вихри фучаха над острова, вятърът в уличките беше толкова силен, че малко дете като мен можеше спокойно да се облегне удобно на него, без да падне.

Този ден всъщност не беше чак толкова лош, понеже времето — макар и в края на септември — бе меко. Въпреки това бузите ми се зачервиха от вятъра, докато извървях четирите крачки през улицата и влязох с прадядо ми в бараката с рачилата.

Понечих веднага да се изкача по дървената стълба към стругарската работилница на горния етаж. Но прадядо ми каза:

— Назад, Бой! Оставаме долу.

— Искам само да си взема няколко пумпала за игра — извиках аз и продължих да се катеря по стълбата нагоре.

— Внимавай! Горе е Кожената Лизбет! — каза прадядо ми.

— Кожената Лизбет? — викнах изплашено. И крачка по крачка заслизах обратно.

— Знаеш, че лодката за лов на раци лежи на брега — каза прадядо ми. — А когато тя не е във водата, Кожената Лизбет я приютяваме в бараката с рачилата. Нали така?

— А, да — казах аз и бързо изминах и останалите стъпала надолу.

Всъщност Кожената Лизбет не беше някоя лоша жена. Тя бе кожена кукла с човешки бой, която прадядо ми беше купил за много пари на панаира край Хамбургската катедрала. От дълги години тя обитаваше малката каюта на лодката за лов на раци, която естествено също се наричаше „Кожената Лизбет“. Куклата беше нещо като дух пазител на лодката и поради това — уважавана личност. Ала възрастните често ни разправяха на нас, децата, такива истории с духове, в които тя беше забъркана, че ни се струваше особено зловеща. Само прадядо ми, само той не разказваше тия страховити истории. Той казваше: „Всичко това е глупав брътвеж. Тя си е само кукла и нищо повече. Баста!“.

Въпреки това тъкмо сега, докато стоях на стълбата, той искаше малко да ме сплаши. Но аз вече знаех защо: искаше да ме примами в стаичката с рачилата. Понеже, качех ли се веднъж горе в стругарската работилница, не се оставях току-така да ме свалят обратно.

Сега последвах прадядо в стаичката с рачилата, където имаше дебело въже и кръгли и четвъртити плетени кошове, стигащи по онова време до гърдите ми. Това бяха рачила, с които се ловят раци. Те се пускат с дълги въжета на дъното на морето и се оставят там една нощ. Лесно ги намират отново с помощта на дългото въже, на което те, така да се каже, висят. Навсякъде по въжето са прикрепени парчета корк и то прилича на гердан, на който са окачени гевречета от корк. Над водата въжето свършва с по едно голямо кръгло парче корк, на което се вее шарен вимпел.

През живота си прадядо ми беше направил много рачила. Той често ги и поправяше, когато бурите ги повреждаха. Работилницата, в която ги изработваше и поправяше, се наричаше стаичката с рачилата и сега ние се разположихме в нея.

— Седни върху корковете, Бой — каза прадядо ми.

Аз се отпуснах върху наредените едни върху други дълги плоскости корк, от които се режат подобните на хлебчета с кимион коркови парчета за въжетата на рачилата. Прадядо ми взе друга коркова плоскост, която беше подпряна на стената, извади късия си широк нож и захвана да реже парчета от нея и да ги хвърля в един кош за пране.

— Обещал съм на Кришон Куция един кош с коркове за рачила — каза той. — През това време можем да си говорим, и от мен да мине, да съчиняваме, ако искаш.

— О, да, нека да посъчиняваме стихове — казах аз.

— По-напред ще ти разкажа една история — каза прадядо ми. — Накрая за почивка ще вържем малко рими. Имаш настроение да послушаш една история, нали?

О, да, имах и още как! Прадядо ми разказваше толкова хубаво. Първо той ме запита как е истинското име на Кришон Куция. Но аз не го знаех. Познавах повечето хора от нашия малък остров само по прякорите им.

— И така, Кришон Куция се казва всъщност Кристиан Бродерс. Но от сто години насам на цялото семейство му викат „Куците“. А знаеш ли защо?

— Не, прадядо.

— Добре, тогава ще узнаеш от моята история.

И прадядо ми разказа следната история: