Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (2)

Куцият Йонатан

Йонатан Бродерс бил ловец на раци, който открай време накуцвал и заеквал и по тази причина не обичал много-много да се мотае сред хората, а се радвал, когато го оставяли насаме с лодката му.

През един майски ден, когато гребял от мястото за лов на раци обратно към острова, му се сторило, че долавя откъм открито море стенещ глас. Той сложил ръка над очите си, понеже слънцето го заслепявало, и видял недалеч във водата дълга черна линия. Не приличало на човек, по-скоро на морско чудовище. Но Йонатан не вярвал в съществуването на морски чудовища. Затова той обърнал решително лодката си и загребал по посока на черната линия.

Скоро разбрал, че това бил плуващ дънер, което особено му харесало, понеже на остров Хелголанд дървото е оскъдно и скъпо.

Колкото повече Йонатан се доближавал до дънера, толкова повече му се струвало, че чува жаловития зов. Тъй като седял с гръб към посоката на движение, той се обърнал още веднъж и за свой ужас видял как от водата изплувала една глава и как две тънки бели ръце посегнали към дървото, но веднага се плъзнали обратно, понеже дънерът се въртял по течението.

Сега Йонатан загребал с всички сили и след около четиридесет удара с греблата достигнал мястото, където на все по-редки промеждутъци корабокрушенецът се показвал над водата. Тъкмо прибрал греблата, когато главата отново се появила. Йонатан просто я хванал с десницата си за косите, навел се ниско през борда, подхванал удавника с лявата си ръка под едната мишница и с голямо усилие, задъхвайки се, изтеглил в лодката една млада жена, която мърдала устни, като че ли искала да заговори, но издавала само стенания.

— Н… н… не говорете! — заекнал Йонатан. — Т… т… това из… из… изморява!

Въпреки че била в полусъзнание, младата жена като че ли се усмихнала на заекващия Йонатан и ловецът на раци забелязал добре това. Той се изчервил и не казал ни дума повече. Мълчаливо свалил дебелото си яке, сгънал го, подложил го под главата на жената и я покрил с мушамата.

После отишъл на носа, измъкнал изпод дъските едно въже, направил примка, метнал го около стъблото на дървото, затегнал здраво клупа, прекрачил над лежащата жена и над двете скамейки за гребците до кърмата на лодката и закрепил тук другия край на въжето със здрав моряшки възел.

Младата жена проследила с големите си очи върху бледото лице всички действия на рибаря и когато той случайно я погледнал, устата й се разтворила в съвсем лека усмивка. Но Йонатан, който не бил свикнал да си има работа с жени, се намусил сърдито от срамежливост и бил щастлив, когато най-сетне могъл да седне на скамейката за гребане и да обърне гръб на жената.

Сега той усилено и с равномерни удари почнал да гребе към острова, което продължило ни повече, ни по-малко от три часа, нали влачел и привързания дънер. От време на време той внимателно се обръщал към своята необичайна спътница. Но жената била затворила очи. Тя спяла.

Когато късно следобед лодката изскриптяла върху крайбрежната ивица на острова, непознатата жена се събудила от тласъка, отворила очи и казала с тих глас: „Б… б… благодаря в… в… ви!“.

При тези думи Йонатан се извърнал слисан: „К… к… какво казахте?“ — попитал той бързо.

— К… к… казах б… бл… благодаря — заекнала младата жена. След което като че ли пак изпаднала в несвяст, понеже затворила очи и не ги отворила дълго време.

Сега вече ловецът на раци погледнал на нея съвсем другояче. В ушите му нейното заекване звучало като божествена музика. Понеже на този остров не заеквал никой освен него, а сега съдбата му била донесла по вълните хубава млада жена, която заеквала точно като него. Това го развълнувало невероятно силно. Сърцето му затупкало лудо, а дланите му се изпотили. Разтреперан, той подхванал изпадналата в несвяст жена с двете си ръце, слязъл разкрачен на брега през борда на лодката и понесъл мократа непозната госпожица към къщичката си, която се намирала на север, в подножието на високите островни скали. На всички, които срещал по пътя си, той подвиквал: „К… к… корабокрушенка!“.

Къщата на Йонатан била чистичко варосана, имала зелени врати и кепенци на прозорците и яркочервен керемиден покрив. Той живеел тук със сестра си Гинтия, която се облещила от учудване, когато брат й се върнал с мократа припаднала жена.

— Какво значи пък това? — извикала изплашено тя.

— Ед… ед… една корабокрушенка — отвърнал Йонатан и поставил внимателно непознатата на кушетката. После се протегнал и казал с възможно най-радостен глас: — Т… т… тя също з… з… заеква!

— Какво? — попитала Гинтия слисана. — Заеква ли? Как така? Какви са тия работи? Та тя е полумъртва! Ти ли я спаси?

Йонатан кимнал.

— А раците къде са?

— В л… л… лодката, Гинтия.

— Тогава хайде, върви да ги донесеш! — заповядала Гинтия. — През това време аз ще се погрижа за бедната жена. Тя е напълно изтощена.

Йонатан послушно излязъл, обаче на вратата извърнал още веднъж глава към непознатата и така се сблъскал с две съседки, които тъкмо влизали със завивки, възглавници, хапчета и шишенца.

— Все същият дървеняк! — казали двете сърдито. После се шмугнали покрай рибаря в стаята и шепнешком докладвали на Гинтия, че вече целият остров говори за корабокрушенката.

От многото възглавници, завивки и женски фусти Йонатан не можел вече нищо да види и излязъл с въздишка. Тръгнал обратно към плажа, за да донесе раците и дънера.

През следващите дни жената постепенно се съвзела и разказала, че е родом от съседен остров и седяла с брат си в една лодка, която при най-хубаво пролетно време се преобърнала от коварното мъртво вълнение. Тя не знаела какво е станало с брат й, понеже въртопът на потъващата лодка я повлякъл в дълбочина. Едва по-късно изплувала в полунесвяст и се вкопчила в носещото се по водата дърво, докато отпаднала съвсем. Тогава за щастие дошъл Йонатан.

При разказите на жената се установило, че тя наистина заеква, а освен това и че била хвърлила око на Йонатан, понеже винаги когато той си идвал у дома, тя ставала особено бодра и разговорлива.

На съседките това им се сторило странно:

— Тая май още не е съвсем наред с главата — казала съседката отляво.

— Иначе как ще харесва мъж, който хем пелтечи, хем куцука — допълнила съседката отдясно.

— Че знаеш ли я, може и тя да е куца — изкискала се онази отляво.

И наистина — когато чужденката успяла да стане за първи път, тя куцала.

— Казах ли ви аз! — засмяла се лявата съседка.

А дясната промълвила в шепата си:

— Които си приличат, се привличат!

В действителност обаче, по-рано непознатата нито куцала, нито заеквала, и двете неща били много повече последица от нейното премеждие. Затова тя напрегнала сили да се отърси от тези недъзи. Първо се опитала да се отучи от заекването. Говорела много бавно, а на плажа, където прибоят заглушавал гласа й, понякога си слагала парченце чакъл в устата и декламирала дълги стихотворения.

При това лечение против заекване тя често вземала Йонатан със себе си. Казвала: „Може пък и той да се отучи да заеква. Нещо като промивка!“.

Така Йонатан, който дотогава бил твърдо уверен, че ще заеква до края на живота си, необщителният, куцият Йонатан изведнъж се убедил, че може да се отучи от заекването. Сега вече никой не можел да познае ловеца на раци. Той се шегувал, което никога по-рано не се било случвало, и се подигравал на Гинтия, започнела ли както обикновено да го хока, а младата жена, която сега можел да нарича с името й Пеерке, развеждал из острова под ръка, тъй като тя била още доста слаба, за да ходи сама.

Двете съседки ежедневно си съдирали устите от приказки за двамата. Но не можели да отрекат, че заекването на Пеерке и Йонатан наистина намалявало с всеки изминал ден.

В началото на юни те още заеквали по малко, когато били развълнувани, а в края на месеца изобщо вече не заеквали.

Най-удивителното обаче било, че покрай заекването изчезнало и куцането. Това хич не можело да се побере в главите на съседките.

— Не е чиста тая работа! — казвали те.

Но никой не обръщал внимание на бръщолевенето им, даже и суеверната сестра на Йонатан, Гинтия, с която скоро двете съседки си развалили отношенията завинаги.

Докато се възстановявала, Пеерке получила вест от родния си остров и узнала, че брат й е оцелял. След корабокрушението той се бил спасил с плуване, а сестра си смятал за мъртва, понеже с очите си я бил видял да потъва. Щом узнал за чудното спасение, той пристигнал един ден в средата на юли с платноходката си от съседния остров, за да я отведе у дома.

Това никак не допаднало на Йонатан, който се бил привързал към младата жена. И сестра му Гинтия мърморела, понеже тя — честно казано — била мързеливичка и мърлява, а Пеерке вече била поела почти цялата къщна работа.

— Всеки е свободен да постъпва според волята си — казали обаче двамата и оставили Пеерке да отплува с брат си, макар че физиономията на младата жена също била дълбоко опечалена.

— Замина си — казал Йонатан с въздишка, когато след прощаването седял в кухнята с Гинтия.

— Изглеждаше тъжна — мрачно казала Гинтия. — Мисля, че беше плакала.

— Тогава защо ли не остана тук? — попитал Йонатан.

— Не върви някак си — отговорила Гинтия. — Ако ти беше жена, да, тогава би могла да остане, но така…

— А тя дали би искала да ми стане жена? — викнал Йонатан слисан.

— Как така, Йонатан, никога ли не си я питал?

— Не, Гинтия, никога.

— Ох ти, глупава главо! Веднага бързо след нея и я питай! Вземи назаем платноходката на свата! Магаре такова, дръвник с дръвник, нехранимайко, мечок такъв!

Докато Гинтия продължавала да гълчи както обикновено, Йонатан хукнал към свата да иска ключа от хангара, от свата отърчал до хангара за платноходки, за да вземе оттам кормилото, от хангара изприпкал до плажа и тук съвсем сам избутал тежката лодка във водата. После опънал всички платна и заплувал бързо с попътния вятър подир Пеерке и брат й.

След около час ги видял, след два часа и те го разпознали през далекогледа и нагънали платната. Половин час по-късно платноходката на Йонатан шумно стигнала до тяхната, а после те взаимно си прехвърлили въжета и прикрепили лодките една за друга.

Едва станало това, Йонатан скочил в другата лодка и попитал, при което от вълнение пак започнал да заеква:

— П… П… Пеерке, искаш ли да с… ст… станеш моя ж… ж… жена?

Младата жена пребледняла като платното на лодката и отвърнала — при което за жалост и тя започнала да заеква:

— Д… д… да, Йо… Йо… Йонатан!

Братът на Пеерке се смял до сълзи на заекващите кандидати за женитба. Но двамата хич не се смутили. Понеже сега те заеквали за последен път в живота си.

По-късно, след сватбата, те вече нито заеквали, нито куцали, а децата им, седем момчета и четири момичета, всички до едно били здрави и силни. Само името „Куците“, само него е запазило семейството на острова, макар че всъщност се казва Бродерс.

Прадядо ми замълча, поизгледа ме и най-сетне каза:

— Сега знаеш защо Кришон, за когото режа тези коркови парчета, го наричат „Куция“, а именно поради дядо му Йонатан.

— А защо Йонатан е спрял да куца, след като се отучил от заекването?

— Това се казва въпрос на място, Бой! — каза прадядо ми. — Тъкмо в този въпрос е поуката от нашата история.

— Защо, прадядо?

— Защото от тази история можеш да научиш, че характерът на даден човек обикновено се изразява в това как говори, как върви и как се държи. Отначало Йонатан бил плах и боязлив и само поради своята стеснителност заеквал и куцал. Когато загубил тази боязън, същевременно се загубили и заекването, и куцането, понеже краката му всъщност били здрави. В начина, по който говорим, се разкрива нашата природа. Говорът ни е неотделим от нас, както погледът и походката ни. Това е поуката от нашата история.

— Ами, прадядо, а сега ще съчиняваме ли стихотворения? — запитах аз.

— Щом си рекъл, Бой. Но тъкмо сега ми хрумна нещо. Историята на Йонатан, както току-що ти обясних, се отнася до езика. Какво би казал, ако през седмицата, която ще прекараш при нас, се занимаваме главно със стихотворения и истории, които имат нещо общо с езика?

— Ооох — казах аз. — Но това е скучно. Все едно граматиката в училище.

— Защо, Бой? Нима историята за Йонатан ти се видя скучна?

— Не, не е скучна, прадядо.

— Е, моля, значи сме на едно мнение. И така, решено? Само за езика?

— Дадено — казах аз.

Приготвихме се за съчиняване на стихотворения. Това ще рече, че се качихме в стругарската работилница при Кожената Лизбет, всеки от нас си взе по една борова дъска и по един дебел дърводелски молив, после седнахме в противоположни ъгли, така че да не можем да си надничаме един другиму в дъските.

— Какво ще съчиняваме? — попита прадядо ми от своя ъгъл.

— А-Б-В-стихове — отговорих аз.

Прадядо ми беше съгласен, понеже буквите от азбуката имат доста общо с езика. Затова не беше зле в началото на седмицата да се започне с А-Б-В-стихотворения.

Вече неведнъж бяхме писали такива стихотворения. Затова трябваше да помислим само за заглавията.

Прадядо ми каза:

— Ще напиша мъжко А-Б-В от трудния вид!

— Добре — казах аз. — Аз пък ще направя едно женско А-Б-В, но от лесния вид.

— Съгласен съм, Бой!

И вече започнахме да нижем римите.

Разбира се, прадядо ми съчиняваше по-бързо и по-добре от мен. Но понеже той правеше трудното А-Б-В, а аз лесното, бяхме готови приблизително по едно и също време.

Хвърлихме чоп кой да чете пръв и аз спечелих.

Тогава прочетох моето женско А-Б-В от боровата дъска:

А-Б-В за жени

А, Б, В, за наште дами

буквите в шпалир стоят.

В пролетния ден ги мами

с панаира си градът.

 

Ана, Берта и Венера,

Гина, Дора и Елвира

в суматоха още вчера

тръгнаха за панаира.

 

Жана, Зелда, Ингеборг,

Карин, Лиза, Маргарета

се наблъскаха с възторг

в украсената карета.

 

Нели, Олга, Паулина,

Рут, Сузана и Терез

чакат вече от година

да танцуват полонез.

 

Уте, Флорентин, Хедвига

ближат розов сладолед.

Но това не им достига —

пръскат с воден пистолет.

 

Цилия, Чанита, Шели

пред стрелбището в захлас,

без да искат, са запели

смешни песнички на глас.

 

Щефи, Юлия, Янина

със закачки и през смях

скачат със момци двамина,

тропат, рипат, вдигат прах.

 

А, Б, В и тъй нататък

азбуката цяла мина.

Беше панаирът кратък.

Пак сме тука догодина!

— Отлично, Бой! — каза прадядо ми. — Този път си стъкмил по-добро стихотворение от моето.

Зарадвах се много на тази забележка, макар и да не й повярвах напълно. Та аз бях написал само едно просто А-Б-В-стихотворение. А прадядо ми си беше избрал от трудния вид. По-точно, той трябваше по реда на азбуката да изброи само такива мъже, които са съществували в действителност или в книгите, а това е трудно.

Но за прадядо ми тая работа беше дреболия. И така, той отдръпна малко от себе си своята борова дъска, защото беше далекоглед, и после бавно прочете своето мъжко А-Б-В:

А-Б-В за мъже

Авицена лекар бил,

с билки тайнствени церил.

Бисмарк бил държавен мъж,

в странство ходил неведнъж.

Вилхелм, рицарят Орански,

разгромил врага испански.

Гъливер със лилипути

водил учени диспути.

Дикенс „Оливър Туист“

съчинявал лист след лист.

Емпедокъл скочил сам

в Етна, страшния вулкан.

Жироду за виконтеси

писал весели пиеси.

Зевс във Гърция царувал,

на Олимп цял ден пирувал.

Иван Грозни ужас всявал,

но създал добра държава.

Йосиф е герой библейски,

клонка от рода юдейски.

Казанова в мемоари

е описал който свари.

Лоенгрин със лебед бял

в операта оживял.

Моцарт в мигове на блян

композирал „Дон Жуан“.

Ной успял да натовари

в кораба си всички твари.

Одисей наглед протакал,

но се върнал на Итака.

Питагор след сенна хрема

формулирал теорема.

Рем и Ромул основали

Рим, докато си играли.

Синбад, славният моряк

скитал се от бряг на бряг.

Тутанкамон, качен на слон,

клатушкал се на златен трон.

Уолтър Скот създал герой:

всеизвестния Роб Рой.

Фридрих Втори свирил смело

флейта в съпровод на чело.

Хераклит ни учи, че

всичко във света тече.

Цезар водел в свойта шатра

хубавата Клеопатра.

Чичо Том в колиба стара

робските си дни прекара.

Шекспир с драми и сонети

пример дал на куп поети.

Щраус със „Виенска кръв“

станал валсов майстор пръв.

Юда е човекът, който

за пари продава своите.

Янки в Щатите живеят,

уиски пият и се смеят.

Тъкмо щях да заръкопляскам, когато отвън се чу вик: „Кафето изстива!“.

— Това е Горна баба, Бой — каза прадядо ми. — Чака ни с горещи симиди. Да вървим!

Тогава всеки от нас взе подмишница своята дъска, сложихме шапките си за преминаването през улицата, казахме учтиво довиждане на Кожената Лизбет и отидохме отсреща в къщата, където Горна баба беше сложила масата в гостната по случай моето посещение.

Горещите симиди ухаеха чудесно. Но преди да ги излапам, аз прочетох на Горна баба нашите две стихотворения и й разясних специфичните трудности на азбучните стихотворения. Но тя каза само:

— Яж и пий, докато не са изстинали симидите.

После хвана с два пръста дъските ни и ги изнесе в коридора.

— Виж какво — каза прадядо ми, като дъвчеше. — Тя не разбира нищо от поезия. Винаги съм го твърдял, макар че ми е дъщеря.

— Ще се научи — казах аз. После започнах да се храня.

След кафето, когато Горна баба се беше оттеглила в кухнята, ние отново взехме подмишница своите дъски, подвикнахме на Горна баба, че симидите са били чудесни, и се затътрихме обратно през улицата към бараката с рачилата. При това прадядо ми беше удивително мълчалив. Освен това той присви очи и издаде напред долната си устна. Тогава разбрах, че вече обмисля нова история.

И наистина: едвам бяхме влезли в бараката, когато прадядо ми каза: „Сядай тука, Бой. Сега ще ти разкажа втората история“.

И така, аз седнах върху корковите плоскости, а прадядо ми клекна върху един кош и ми разказа историята: