Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mein Urgrobvater und ich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Крюс

Моят прадядо и аз

 

Превод на стиховете: Боряна Александрова

Редактор: Теодора Станкова

Илюстрации: Йохан Барч

 

ИК „Пан ’96“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

Халифът и бръснарят

Веднъж Харун ал Рашид, великият халиф, бродел преоблечен из нощния Багдад и му се прияли печени кестени. Като се приближил до един стар продавач на кестени, той забелязал, че е забравил да пъхне в джоба си пари. Но понеже халифите не са свикнали да се ограничават в желанията си, Харун ал Рашид си взел кестените и без пари. Той вдигнал един камък от улицата и когато минавал покрай продавача на кестени, тайно го подхвърлил срещу една порта. По нощната улица отекнал силен удар и продавачът на кестени се извърнал стреснато. Халифът използвал този момент, за да си открадне бързешката кестени. Той ги скрил под кафтана си и продължил равнодушно разходката си, за да не се издаде чрез страхлива прибързаност.

halif.png

Когато обаче започнал да яде кестените, той забелязал, че при кражбата е загубил един скъпоценен пръстен, и промълвил: „Скъпи кестени!“.

Скоро след това на халифа му се приял локум и в същия миг той съгледал на един уличен ъгъл край запален огън продавачка на локум.

Понеже халифите не са свикнали да се лишават от нищо, Харун ал Рашид се сдобил с локум и без пари. Когато минавал край продавачката, той тайно подхвърлил обвивките от кестените в огъня, от това пламъците запращели, запукали и засъскали така, че продавачката на локум отскочила стреснато встрани и тревожно вперила очи в буйния огън. Халифът използвал този момент, за да си откъсне бързешката локум. Той го скрил под кафтана си и с достойнство закрачил по пътя си, без ни най-малко да се издаде.

Когато обаче малко по-нататък измъкнал локума изпод кафтана си, забелязал, че при кражбата е загубил своята скъпоценна кама, и промърморил: „Скъп локум!“.

След известно време му се прияли череши. Понеже халифите не са свикнали да се лишават от нищо, Харун ал Рашид се наял с череши и без пари. Той бавно се промъкнал в една тъмна пресечка, минал уж случайно покрай някаква градинска ограда и пътьом си откраднал шепа череши от едно дърво. Скрил ги под кафтана.

Когато обаче след няколко крачки започнал да яде черешите, той забелязал, че при кражбата е изгубил една скъпоценна обеца, и промълвил: „Скъпи череши!“.

На следващия ден, когато халифът отново седял в двореца в целия си блясък и великолепие, той заръчал да оповестят чрез глашатаи, че е загубил пръстен, кама и обеца и че обещава високи награди за тези, които ги намерят. Той се надявал, че продавачът на кестени, продавачката на локум и собственикът на градината ще дойдат и че така той ще им заплати откраднатата стока.

Но никой от тримата не дошъл. Скъпоценностите обаче били намерени след няколко седмици в жилището на един млад бръснар, който бил докаран в окови пред халифа.

— Как попаднаха моите скъпоценности у теб? — сопнал се халифът на бръснаря.

— Прости ми, о, Повелителю на правоверните! — отговорил младият мъж със сведен поглед. — Взех ги от грижа за вашето благополучие.

Този отговор учудил придворните, но най-вече самия халиф.

— Я се поясни, момко! — казал той.

— Ами, пръстена ви, Велики халифе, взех при продавача на кестени от страх, че може да се закачите с него и по този начин да се издадете.

Придворните отново се учудили при този отговор, но не и халифът. Той даже се поусмихнал.

Бръснарят обаче продължил:

— Камата, о, Повелителю на правоверните, ви взех при продавачката на локум. Колко лесно можеше да се удари в желязната масичка и да ви издаде!

— А как стана с обецата, господине?

Придворните се учудили, че халифът се обръща с „господине“ към простия бръснар. Младият момък обаче казал:

— Обецата, о, Велики халифе, трябваше да ви я сваля при черешовото дърво. Иначе можеше да се закачите с нея на някое клонче и да си разкъсате ухото!

След тези думи придворните учудено заклатили глави. Харун ал Рашид обаче станал, сам свалил оковите на бръснаря и казал:

— Тъй като си направил всичко това от грижа за моето благополучие, ще бъдеш освободен, бръснарю. Ала издай ми само едно: как така не те забелязах?

— Аз вървях в сянката ви, о, господарю! Така са ме учили да правя. Защото и в нашия занаят има много да се учи и за да станеш майстор, трябва дълго да се упражняваш.

— Тъй като в онази нощ нито те чух, нито те видях, то ти вероятно си майстор… бръснар — извикал халифът, като хвърлил поглед встрани към придворните си. — Затова иди си у дома и отнеси със себе си моите скъпоценности като подаръци. Дръж си обаче езика зад зъбите и занапред се изхранвай само от бръснарство. Ако някой път ми притрябва твоето изкуство, ще си спомня за тебе. Аллах да те пази!

— Аллах да благослови Харун ал Рашид, Повелителя на правоверните! — отговорил младият бръснар с дълбок поклон. После напуснал двореца безпрепятствено и взел със себе си пръстена, камата и обецата на халифа.

Придворните запитали удивено:

— Защо, о, Велики халифе, оказваш на един крадлив бръснар такива почести?

— Защото един крадец не може да съди друг! — казал халифът. — И понеже той притежава умения, които ме накараха да се изумя!

Слушателите на пазара в Юскуб нито веднъж не прекъснали разказвача Юсуф от Багдад. Те били притихнали като разбойници в храстите, когато минава търговец. Сега обаче заръкопляскали силно и радостно, стискали му ръцете и казвали:

— Това беше една изключителна история за крадци. Великолепно ни забавлява!

После всички понечили да си тръгнат, без да му дадат и един-едничък пиастър.

Тогава обаче Юсуф от Багдад извикал:

— Скъпи приятели, ако не плащате на разказвача, той ще трябва да смени занаята си и да стане крадец. А това би било жалко както за разказвача, така и за вашите скъпи табакери. Преценете дали предпочитате да ме имате като разказвач, или като крадец.

Изведнъж много хора забелязали, че от джобовете на кафтаните им били откраднати богато украсените им табакери. Те се спогледали недоверчиво, разбрали изведнъж кой е крадецът и подхванали да се смеят така силно, че смехът им се чувал чак до циганската махала.

— В името на Аллаха, какъв хитрец! — завикали те. — Разказва ни увлекателна история за крадци и когато от възбуда и любопитство се доближим до него, той съвсем спокойно ни обира табакерите. И при това, без никой да забележи. Какъв хитрец!

Един дебел емир с тревистозелен тюрбан извикал:

— Върни ни табакерите, Юсуф! Заслужаваш да получиш възнаграждението си!

Тогава Юсуф от Багдад измъкнал двайсет и четири табакери изпод кръстосаните си крака и ги върнал обратно на притежателите им. По килимчето, където седял, завалели пиастри.

Оттогава в Юскуб съществува поговорката: „Където плащат на съчинителите, крадците стават честни хора!“.

Двамата други разказвачи, Ахмед Дългата брадичка и Ибрахим Тиквоглавия, зяпнали с уста, изненадани от умението на приятеля си Юсуф, и без завист му предоставили службата разказвач на истории на пазара. Ахмед станал продавач на вода, а Ибрахим започнал да си изкарва прехраната като теляк.

Да ги дари Аллах с дълъг живот. Това е.

 

 

Като свърши разказа си, прадядо ми се надигна от корабния сандък, а аз за всеки случай проверих дали джобният ми часовник все още е в джоба ми. Но той си беше на мястото.

Прадядо ми забеляза това и каза:

— Не се страхувай, Бой. Може би разказвам не по-зле от Юсуф, но да крада, тъй и не се научих. Как ти се стори разказът?

Отвърнах:

— Беше въз-хи-ти-те-лен! И чудесно дълъг!

— Ала поуката му е къса, Бой.

— Да, прадядо. А тя е: заловиш ли се да разказваш история, не бива да започваш съвсем направо, но също не и с особено големи заобикалки, а трябва да вървиш към целта със спокойни и сигурни крачки.

— О, Бой, Бой! — извика удивено прадядо ми. — Щях да кажа почти същото! Действително, личи си, че скоро ставаш на единайсет години!

Похвалата на прадядо ми ме накара да се почувствам горд. Тъкмо щях да направя една невероятно умна забележка по адрес на единадесетгодишните момчета, когато отвънка някой задраска по вратата на таванската стая. Трябва да беше Уракс. Отворих вратата и голямото куче се втурна, махайки опашка, скочи върху ми, сложи лапите си на раменете ми и ми тикна с муцуната си една бележка в лицето.

— Лягай, Уракс! — извиках аз.

Кучето се отдръпна, аз взех бележката от устата му, разтворих я и прочетох на прадядо ми това, което беше написано:

Благородни господа се каанят да заповядат на трапеза.

Прадядо ми погледна през рамото ми и каза:

— В едно изречение Долната ти баба е направила четири грешки. Но даже и в грешките й има шик. Ела, Бой, да се отправим към празничната трапеза.

Докато слизахме по две стръмни стълбища надолу към сутерена на къщата, прадядо ми каза:

— Поуката, която ти извлече от нашата история, Бой, естествено се отнася само за хора, които си разказват истории. Другите хора могат да извлекат някаква друга поука.

— Разбира се, прадядо, например: „Който иска да краде, трябва да краде майсторски. Иначе по-добре да стане бръснар“.

— Хм — каза прадядо ми. — Това не е поука, Бой, а разбойническа поука. Аз бих го казал другояче: ловкостта и сръчността са удивителни таланти. Но този, който ги използва, за да краде, злоупотребява с таланта си. Бръснарят майстор може и да е бил удивителен момък. Но аз мога да се възхищавам само на Юсуф от Багдад, който използвал ловкостта си, за да даде урок на хората от Юскуб.

Бяхме стигнали в сутерена, където апетитно ухаеше на пържена риба. Долна баба, която си беше вързала шарена престилка на цветчета, тъкмо поднасяше картофената салата, а Долен дядо с хубавите си черни негърски къдрици вече седеше на масата с чаша грог пред себе си.

— Здравей, Якоб! — каза му прадядо ми.

— Здрасти, Бой! Какво ще кажеш за един малък грог преди ядене?

— Благодаря, благодаря, Якоб, по-добре след това.

Седнахме на масата и всеки според вкуса си яде варена риба с магданозен сос или пържена риба с разтопено масло. При това почти не разговаряхме. Понеже яденето на риба изисква съсредоточаване и сръчност.

След обяда на нас, мъжете, ни бяха сервирани в птичата стая грог и лимонада. Долна баба остана в кухненския бокс в сутерена, за да измие чиниите.

За мое удивление Долният ми дядо се заинтересува много от нашите стихотворения. Поиска да му изрецитираме всички стихотворения, които знаехме наизуст. При това малките му черни мустаци постоянно потрепваха от удоволствие и ние трябваше да му обещаем да му препишем по-късно всички стихотворения.

След третата чаша грог Долен дядо направи тайнствена физиономия и донесе от цветарника една голяма празна порцеланова ваза.

— В тази ваза Долна баба съхранява моите събрани съчинения — каза той. После изтърси на масата цяла купчина хартиени рула, всяко поотделно завързано с шарена панделка.

— Да не би и ти да съчиняваш стихове, Якоб? — попитах аз.

— Да, Бой — каза той стеснително. — Съчинявам. Но само за специални случаи, разбираш ли. Когато Долна баба ми се сърди за нещо, аз й оставям на възглавницата по едно стихче. Тя обича това. Нарича ги „моите възглавнични стихотворения“ и ги събира в тази ваза. Но аз не зная за това. Не бива да ме издавате, че знам скривалището.

— Честна дума, няма! — казахме прадядо ми и аз. После развихме няколко рулца и прочетохме стихчетата.

На първото листче беше написано с почерка на Долна баба: „Съчинено от Якоб, като бях срдита заранта дето пий грог“.

Отдолу с почерка на Долен дядо беше написано:

Скъпа Анна, заран също

някога човек се мръщи.

А ухае грогът сладко:

„Разведри сърцето, братко!“.

Ядовете ще отмия,

щом две глътчици отпия.

Твой Якоб

— Хубавичко стихче, Якоб — каза прадядо ми. — Ала поуката му е опасна.

— Зная — въздъхна Долен дядо. — Ала и Анна винаги казва, че е по-добре да пийнеш малко грог и да си мил, отколкото винаги да си трезв като кютук, но зъл.

Междувременно аз бях развил второ хартиено рулце. На горния край Долна баба беше надраскала: „Якоб го съчни, като бях срдита дето разля кафето“.

Куплетът на Долен дядо гласеше:

Скъпа, още в памтивека

грешки правел е човека.

Ала злото, знаем ние —

в гняв и алчност че се крие.

Моята непредпазливост

ти прости ми, имай милост!

— Особено въз-хи-ти-тел-но, Якоб! — каза прадядо ми. — Добро стихотворение и добра поука.

— Шт! — извиках внезапно аз. — Чувам нещо!

Действително доловихме стъпки по стълбата. Светкавично нахвърляхме рулцата във вазата и докато стъпките стигнат до коридора, Долен дядо вече беше върнал бързо вазата върху поставката за цветя.

Когато Долна баба влезе в птичата стая с гергефа си, на масата беше останала само една червена панделчица. Но тя като че ли не я забеляза. Аз я сграбчих бързо и незабелязано я пъхнах в джоба си.

— Якоб — каза Долна баба, — сега лягаш да спиш. Днес си станал в четири часа!

— Да, Анна, отивам вече!

Той бързо изпразни чашата си с грог, после тръгна, като ни смигна през рамо.

— Приятна почивка — казахме ние.

Долна баба седна в люлеещия се стол до прозореца, като смяташе да се поразговори малко с нас. Но аз забелязах, че прадядо ми присви очи и издаде напред долната си устна.

Затова казах:

— Албумът „Из немската история“ е много интересен, Долна бабо. Вече го прегледахме до средата.

— Само до средата ли, Бой? Че какво правихте тогава цяла заран под покрива?

— Говорихме си, Анна — отвърна прадядо ми. — Когато чете и разглежда картини, на човек му хрумват много мисли. Какво би казал, Бой, ако сега надзърнем във втората половина на книгата?

— О, да, прадядо! — извиках възторжено аз. (Въодушевлението ми бе насочено естествено не към албума, а към съчиняването на стихове.)

С комплименти отново си издействахме от Долна баба разрешение да идем на тавана и скоро седяхме както сутринта под полегатата стена от греди и керемиди. Но този път не си разказвахме, а съчинявахме стихове.

Прадядо ми имаше особена идея. Той каза:

— Сега целта ни ще бъде да докажем, че поетите са творци. Ще направим от нищо нещо.

— Как така, прадядо?

— Просто като придадем значение на думички, които иначе не означават нищо, Бой. Например да вземем думите няма и никой и да приемем, че някои хора се наричат така.

— Ще бъде забавно, прадядо.

— И аз така мисля, Бой. Имаш ли вече някоя идея?

— Идея нямам, но имам заглавие: Царството Никъде.

— Хубаво, Бой. Тогава започвай веднага.

— Но аз нямам борова дъска.

— Уви, Бой, това е лошо. Но я погледни, там има цял куп дъски.

— Това са части от легло, прадядо.

— Няма значение. Ще пишем от вътрешната им страна. Така или иначе тя се покрива от постелките на леглото. Дай една дъска и на мене, Бой. Искам да съчиня стихотворение с думичката „приблизително“.

Тогава аз сложих албума „Из немската история“ върху една пратена в архива петролна печка, дадох на прадядо си най-горната дъска, взех за себе си следващата и се оттеглих с нея в другия ъгъл на таванската стая, където се наместих върху шейната.

През този ден ние славно посъчинявахме. Макар и да продължи дълго, поне нямаше засечки и не стана нужда да си помагаме един на друг. При четенето този път отстъпих първенството на прадядо ми и така той ми прочете следните куплети от страничната дъска на леглото:

Замъчето „Приблизително“

„Приблизително“ е замък,

из Европа запилян.

Зидовете са от камък

и по тях пълзи бръшлян.

 

Но да приближиш е трудно

този замък чудноват.

Приблизително и мудно

тайнствени реки текат.

 

Три века и шейсет години

той приблизително е стар,

но рядко някой ще намине,

най-много заблуден овчар.

 

Макар и не на всяка крачка,

но приблизително на пет

по някое змийче ще смачкаш

или по някой охлюв клет.

 

Разтваря порти на година

той приблизително веднъж.

В снега проправя си пъртина

величествен и снажен мъж.

 

Той приблизително барон е,

но може пък да е виконт.

Той дума нивга не отронва,

мълчи на своя дорест кон.

 

Той броди в тихата обител

от приблизително цял век

и с поглед стреснат и обиден

посреща всеки чужд човек.

 

Защото май че той се смята

за приблизително велик,

за най-известен на Земята

завоевател и войник.

 

А никой и не подозира

и приблизително макар,

че изоставил е всемира

евентуалния си цар.

 

И мен да впримчи се опита

той приблизително така,

че даже без да ме попита,

ме назначи за свой слуга.

 

Във „Приблизително“ случайно

бях аз попаднал заблуден,

но приблизително и тайно

сега все още съм във плен.

— Смешно, прадядо — казах аз. — Макар че зная всичко само приблизително, все пак имам добра представа за този замък.

— Аз също, Бой! Това ме учудва и мен самия. Всъщност със стихотворението исках да докажа, че при стихотворството трябва да бъдеш точен. Но сега установих, че понякога е по-добре да останеш прелестно приблизителен. Това е както с пеперудите — трябва да се оставят да пърхат и блестят. Уловиш ли ги, лъскавият прашец от крилцата им полепва по пръстите ти, техният блясък се изгубва и те не могат повече да летят.

— Мисля, че и с моето стихотворение е така, прадядо.

— Тогава ми го прочети, Бой.

Изправих се внимателно, за да не си ударя главата в някоя греда от тавана, и прочетох:

Царството „Никъде“

Във „Никъде“, далеч оттук,

под морското равнище

живее царят Някойдруг

със кучето си Нищо.

 

Царицата е с дребен ръст

и със коса голяма.

Тя има много тънък кръст

и се нарича Няма.

 

А Никой не живее с тях

(маршалът им това е),

но идва всеки ден без страх

и Нищо не го лае.

 

Готвачката им Никога

със Някойдруг не спори,

вари, пече и пържи тя

във кухнята придворна.

 

Тя готви сънища с фиде

и пържени въпроси.

Но Някойдруг не ги яде,

на Нищо той ги носи.

 

А котаракът Нямакак

веднага ги задига.

Не се съмнява Никой:

„Пак за Нищо шум се вдига!“.

 

И му се кара, и дори

го понатупва здраво.

А Някойдруг не вижда ли,

че Никой няма право!

 

Ала обикновено там

спокойствие цари

и Никой не остава сам

без Някойдруг дори.

 

Веднъж през пролетта и аз,

минавайки оттам,

реших да посетя за час

двореца „Негознам“.

 

Видях там Няма, Някойдруг

и поговорих с тях,

за Никога нарязах лук,

а Нищо не видях.

 

Във Никъде, далеч оттук,

под морското равнище,

живее царят Някойдруг

със кучето си Нищо.

— Бой — каза прадядо ми, — добре си се справил. Сега вече и аз зная кога един поет може да допусне в стихотворението му да се влее прелестната приблизителност.

— Кога според теб, прадядо?

— Когато иска да опише мимолетното: уханията и звуците, предчувствията и отраженията, и отблясъците по повърхността на нещата.

— Бау-бау-бау — излая се зад таванската врата.

— Виждаш ли, Бой — засмя се прадядо ми. — Уракс е съгласен с мен. Пусни го вътре. Когато съм завършил някое стихотворение, винаги съм много привързан към хора и животни.

— И аз, прадядо — извиках аз.

— Да, Бой, това е то сладкото чувство да си свършил нещо докрай.

Пуснах вътре лаещия Уракс, който пак носеше в устата си бележка. Този път ни канеха на следобедно кафе. Но прадядо ми смяташе, че вече трябва да потегляме към Горна баба в планинската част на острова. Вероятно отсъствието ни малко по малко я е разтревожило. И така ние първо слязохме до птичата стая, за да се извиним на Долна баба и да се сбогуваме, а после изкачихме 183-те стъпала до планинската част на острова, за да изясним пред Горна баба дългото си отсъствие.

Когато пътьом минахме покрай къщата на родителите ми, видяхме на прозореца Анекен и Йоханекен, а помежду им на рамката на прозореца стоеше кръглият съд за болле с четирите златни рибки.

— Ама, момичета, момичета — извика им прадядо ми. — Не бива тъй често да си пъхате ръцете във водата. Така плашите горките рибки!

Анекен извика:

— Та ние само си играем с тях!

Йоханекен извика:

— Те вече ни познават!

Но прадядо ми не признаваше такива извинения:

— Мислите ли, че ще ви бъде особено приятно два великана да ви бутат насам-натам? Виждате ли? И на златните рибки това едва ли им прави удоволствие.

Анекен бързо дръпна пръста си от водата, а Йоханекен натроши вътре хляб. Прадядо ми ги похвали и след това ние продължихме по-нататък.

Но когато се обърнах, Анекен вече пак се опитваше да потопи палеца си във водата. Аз й се заканих с пръст. Но тя само вдигна рамене. Така нечувано могат да се държат сестрите ми.

Горна баба на „Трафалгарщрасе“, изглежда, изобщо не беше забелязала, че сме липсвали половината ден. Тя седеше между купища хартии с молив в ръка, пишеше и смяташе и каза троснато:

— Кафе има в кухнята. Нямам време за вас. Когато човек има моторен катер, е продаден и предаден. Никога не си купувайте моторен катер!

— Аз и без това съм малко старичък за тая работа — каза прадядо ми.

— Аз пък съм прекалено младичък, Горна бабо.

— Не ми пречете! Вървете в кухнята! Хелга ще ви даде кафе!

Ние заситнихме към кухнята, където за командата на моторния катер се грижеше Хелга Директорката. На масата имаше една голяма и великолепна маслена торта. Вероятно Хелга сама я беше направила. Понеже винаги когато катерът идваше, тя порядъчно глезеше нашите моряци.

— Хелга, знаеш ли вече за случката със златните рибки? — попита прадядо ми.

— Разбира се, Бой. Ако се омъжа за Хари, сигурно ще ми викат Хелга Златната рибка. Това е много по-добре от Хелга Директорката.

— И много по-подходящо — каза чичо Хари. — Тя си е всъщност малка златна рибка, нали, Бой?

— Разбира се! — изревахме прадядо ми и аз в един глас.

Хелга разтърси червеникаворусите си къдрици и извика:

— Сядайте, подмазвачи такива! Казвате го само заради тортата!

Сложих едната си ръка на сърцето и казах:

— Честна дума, Хелга, наистина мислим така!

Всички в кухнята се засмяха, а тромавият чичо Яспер измърмори:

— Малкият Бой върви по стъпките на големия Бой в маниерите си.

— По-добре е да подражаваш на чужди маниери, отколкото да нямаш никакви — отговори Горен дядо и хвърли укорителен поглед на чичо Яспер, който изгълта цяло парче торта на два залъка.

За щастие Яспер не можа да му отговори, защото устата му беше пълна.

Горен дядо, който беше един от най-едрите и широкоплещести мъже на целия остров и винаги — и в работни, и в почивни дни, и навън, и вътре — носеше дебело зелено яке, бе колкото добродушен, толкова и огромен. Спречкваше се понякога само с чичо Яспер, който почти му съперничеше по ръст. Един ден например Яспер беше изял с пръсти три солени херинги насред една оживена улица в Хамбург. Друг път казал на един прочут, но възслабичък капитан: „Хей, Дребосък!“. Подобни работи извънмерно ядосваха Горния ми дядо и след такива случаи той по цели дни и дума не обелваше на чичо Яспер.

Но за щастие този ден не се стигна до караница. Освен това моряците скоро потеглиха, за да продължат работата си с поправянето на помощната лодка.

Прадядо ми отиде в бараката с рачилата, за да нареже последните парчета корк за Кришон Куция, а аз по заповед на Горна баба трябваше да занеса служебните описи на товарите до търговците, за които нашият катер имаше стоки на борда си. Така кръстосах надлъж и нашир целия остров. Но за мен това беше удоволствие, понеже почти всеки търговец ми даваше по един грош, а някои даже и по два.

Когато вечерта в леглото си преброих парите, бях получил общо една марка и осемдесет пфенига. Чичо Хари, който този ден си беше легнал рано, ми додаде още двайсет пфенига, за да ми станат кръгло две марки. И така заспах с приятното усещане, че съм богат човек.