Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (11)

Стоножката и бръмбара скарабей

Във влажната част на една градина, където растели блатничета и незабравки, живеела самотно една стоножка на име Томи. Бръмбарите, червеите, охлювите и другите пълзящи животинки от околността я уважавали много, понеже имала добро сърце, очарователен характер и омагьосваща походка. С неописуема лекота и грация тя местела своите 96 крачета. (За съжаление четири от крачетата била загубила неизвестно как.) От близо и далече се стичали пълзящи твари, за да наблюдават как стоножката прави прочутата си сутрешна разходка от жилището си в земята до брезовата горичка.

Томи не ситнела, не крачела, не марширувала, но и не пълзяла. Походката й била така безшумна, мека и грациозна, като плъзгане на кадифени кънки.

Един ден в градината дошъл бръмбар скарабей, който се занимавал с преброяване, изчисляване, изследване и измерване на всичко, което му попаднело пред погледа. Когато Томи тръгнала на своята сутрешна разходка, скарабеят запълзял на разстояние три бръмбарови дължини след нея, съпроводил я до брезовата горичка и от брезовата горичка обратно до жилището й, след което се оттеглил под една гъба и за цели три дни потънал в извънредно тежки пресмятания.

На третия ден бръмбарът приключил със своите изчисления и се изправил пред Томи, за да й съобщи резултата.

— Многоуважаема госпожо Стоножке — казал той, — вашата походка, както знаете, се радва на голяма популярност сред пълзящите твари.

— Тя ми е по наследство — отвърнала Томи скромно. — Баща ми беше известен бързоходец, а майка ми ръководеше балет от комари. Походката ми не е нищо повече от наследствен талант.

— Грешите — казал бръмбарът скарабей. — Вашата походка, скъпа моя, е истинско произведение на сметачното изкуство. Тя е така хармонична единствено защото ви липсват четири крачета.

— Как така? — попитала Томи изненадана.

— Внимавайте, работата е съвсем проста: една обикновена стоножка придвижва първоначално крачката си от номер 1 до номер 30, след това от 31 до 60, после от 61 до 90, после… Но вие вече разбирате, нали?

Томи кимнала смаяно, понеже, честно казано, не разбирала нито дума.

— Крачката от 90 до 100 — продължил бръмбарът, — тези последни крачета обикновената стоножка трябва да влачи по земята, понеже десет не се дели на шест. Защото движението на крачката на стоножката е практическо приложение на умножението по шест. Затова само стоножка с деветдесет и шест крачета, които се делят на шест, може да постигне хубава походка. Разбирате ме, нали?

Томи кимнала изтощено с глава, без да разбира нищичко.

— Придвижването на вашите крачка, уважаема госпожо Стоножке — казал бръмбарът, — вашият начин на придвижване на крачката е математически блестящо постижение, а именно: вие започвате не с крачката от първи до тридесети номер, а с крачетата от едно до дванайсет. И това е прекрасно, понеже 96 се дели на дванадесет. Разбирате ме, нали?

Томи била така объркана, че едва успяла да кимне.

— Вижте — казал бръмбарът, — вие придвижвате 3 пъти по 12 крачета, после 6 пъти по 4 и най-сетне отново 3 пъти по 12. Това е така изящно и необичайно, че аз трябва да го споделя с другите учени пълзящи животинки. Моите почитания!

Бръмбарът скарабей се оттеглил, а Томи стоножката останала в жилището си със замаяна глава. „Веднъж шест, 3 пъти по 12, 4 пъти по 6, не 6 пъти по 4 или все пак 4 пъти по 6! Какво казваше той? Как беше сега?“

Бедната стоножка съвсем се побъркала. Тя останала да седи в жилището си до обяд, като мърморела числа, правела отчаяни опити да преброи собствените си крачета, загубила апетит и едва късно следобед събрала сили, за да глътне малко чист въздух.

Но, за бога, какво било това? При ходенето Томи залитала ту насам, ту натам, куцала, препъвала се, влачела си крачетата и след най-много един метър била така изтощена, че не могла да продължи и с голямо усилие едвам запълзяла обратно в подземното си жилище. При това тя непрекъснато мислела за изчисленията на бръмбара скарабей, брояла крачетата си и наблюдавала движенията си и по този начин съвсем се отучила да върви.

Новината за нещастието на стоножката се разнесла сред пълзящите животинки с бързината на вятъра. Бръмбари, охлюви и червеи надошли, за да я утешат и да я посъветват как да се излекува. Ала нито сокът на млечката, нито цветният прашец на блатничето, нито мащерката и корените от копър могли да помогнат на Томи.

Нейните 96 крачета, с които тя по-рано се плъзгала така грациозно, изведнъж се превърнали в проблем за нея. Те се преплитали и обърквали на всяка крачка, докато най-сетне тя останала да лежи болна и тъжна в своето жилище и всички животни мислели, че й идва краят.

Но когато една заран Томи се примъкнала вън от жилището си на припек, тя видяла между незабравките да се провира един стоножко, който се плъзгал почти така грациозно, както и тя самата в най-добрите си времена. Той пеел прекрасно в такт на стъпките си следната песничка:

Трийсет и шест е дванайсет по три:

Не оставай и ден без прекрасни мечти!

Щом слънцето свети — душата лети!

 

Двайсет и четири е дванайсет по две:

В чуден ден аромат на цветя те зове —

всеки сам свойто щастие земно кове!

При звуците на тази песничка сърцето на стоножката заподскачало и затанцувало. Тя проследила с очи красивия стоножко, взела да се извива и да се обръща в такт с песента. И отведнъж Томи стоножката започнала да се плъзга леко върху крачката си, както в най-добрите си дни. Но сега походката й била още по-грациозна от преди. Тя като че ли наистина летяла, така плавни били движенията й. После се заплъзгала край красивия стоножко, представила се вежливо, без да се спира, и след това запяла заедно с него:

Седемдесет и две е дванайсет по шест:

Да пея със тебе за мене е чест —

защото си ти най-прекрасната вест!

 

Сто и двайсет е дванайсет по десет:

Животът самотен съвсем не е лесен.

А с приятел добър става той най-чудесен!

И така двете стоножки обикаляли с песен два часа и половина из градината и всички пълзящи твари от околността се стълпили наоколо, изпълнени с удивление. Само математическият бръмбар скарабей сърдито размахвал рогца, понеже сега Томи редувала крачката си по съвсем друг начин, и то много по-сложно от преди. Затова той я помолил да върви малко по-бавно, за да може да наблюдава крачетата й по-добре.

Но Томи казала:

— Нямам време за математика! Току-що се сгодих!

След това продължила да кръжи наоколо със своя стоножко и се венчала с него под червено-бялата качулка на една мухоморка.

 

 

След като свърши да разказва, прадядо ми продължи мълчаливо да реже своите коркове. Най-сетне той остави ножа в коша за пране и каза:

— Поуката от историята, Бой, е необичайна. Тя е: учи се как трябва да се пише. Но забрави наученото, когато започнеш да пишеш!

— Това е както при плуването, прадядо. Първо трябва да се научат движенията на ръцете и краката, но по-късно трябва да ги владееш, без да мислиш за тях. Иначе се плува зле и потъваш!

— Добро сравнение, Бой. Дали става дума за ходене, плуване или писане, е все едно. Първо трябва да умееш нещо, а после да се осмелиш да го направиш, тогава и нещата потръгват!

— Не доказваше ли това също и със стихотворението си за магьосника Камила, прадядо?

— Не, Бой, с него доказвам нещо друго. Но подхожда и за тук. Хайде, нали го знаеш, кажи го!

— Разбира се, прадядо, знам го цялото.

И започнах:

Магьосникът Камило

В една мастилница живял

Камо, Кама, Камило —

той бил магьосник и създал

магическо мастило.

 

То можело да промени

какви, каква, каквото

в момент на гняв се съчини

и пише се в писмото.

 

Решил хер Майер от Берлин

да по, да па, да пише

в Париж на родния си син:

„Магаре, засрами се!“.

 

Но подир час написал той

накре, накри, накратко:

„Пази се само, синко мой,

целувки: мама, татко“.

 

Засмял се тихичко тогаз

Камо, Кама, Камило,

запял с вълшебнически глас

и пийнал си мастило.

 

Веднъж поетът Флориан

уми, ума, умувал,

мимози с рози, стан със блян

старателно римувал.

 

Но в песента му, както май

сте чи, сте ча, сте чули,

се пеело от край до край

за репи и марули.

 

Засмял се тихичко тогаз

Камо, Кама, Камило,

запял с вълшебнически глас

и пийнал си мастило.

 

Цар Фортунат, зелен от яд,

дикти, дикта, диктувал:

„Осмял ме е негодник млад!

Да бъде арестуван!“.

 

Но писменият текст звучал

уж стри, уж стра, уж строго:

„Така добре ме е осмял,

че аз се смях най-много!“.

 

Засмял се тихичко тогаз

Камо, Кама, Камило,

запял с вълшебнически глас

и пийнал си мастило.

 

А аз защо не съм видял

Камо, Кама, Камило?

— Защото пишеш с химикал,

разбра ли, мое мило!

— Е, Бой, разбра ли сега кой е магьосникът Камило?

— Едно мастилено дяволче, прадядо.

— Да, разбира се, това също. Но в същността си той е нещо друго, а по-точно добрият дух на нашето прозрение и разум.

— Как така, прадядо?

— Виж, Бой, вземи хер Майер от Берлин. Той се ядосал на сина си в Париж. И искал да му напише сърдито писмо. Но когато взима перото в ръка, забелязва, че всъщност синът не е направил нищо лошо, само дето е млад, но иначе е добро момче. И хоп — Камило вече е там, духът на проницателността и разума, и писмото излиза мило, с малко приятелско назидание.

Или вземи например поета Флориан, Бой. Той искал да напише чудно хубаво стихотворение за девойки като рози и очи като бадеми. Но при писането забелязва, че знае повече за напращелите и питателни репи…

За съжаление прадядо ми не можа да продължи по-нататък, защото вратата на бараката изскърца и влезе Кришон Куция. Той запита за своите коркове и каза, че нашият моторен катер вече се вижда и че до довечера сигурно ще влезе в пристанището.

Това беше голяма новина. Изтичах веднага без шапка и шал при Горна баба, за да й я съобщя. Влязох тъкмо когато тя изписваше под стихотворението за мишлето Каролина една шестица. Но аз се направих, че не съм забелязал нищо, и Горна баба каза:

— Поправих само една дума, която беше написана грешно. Какво се е случило? Защо си се разпухтял такъв?

— Моторният катер се вижда, Горна бабо.

— Божичко, божичко! Сега пак започва харченето! Тук ли са вече? Ти ли ги видя?

— Не, Кришон Куция ни каза, Горна бабо. Моторният катер ще пристигне в пристанището привечер.

— Божичко, божичко! Все тия изненади! Занеси веднага глупавите борови дъски в бараката. Сега започва сериозният живот. И веднага донеси трийсет горещи симида от пекаря Люрс! И иди до Ханс Брикета и му кажи, че моторният катер кара неговите въглища! И ми донеси три големи пакета прах за пране! И кажи на прадядо си веднага да дойде! И…

Не зная какво още искаше Горна баба. Пристигаше ли моторният катер, тя ставаше по-неспокойна от врабче по време на буря. Затова се изпарих набързо, донесох тридесетте топли симида и после побягнах към долната част на острова, за да бъда навреме на кея за пристигането на моторния катер.

Нашият катер, който освен мотора имаше и платна, пътуваше с попътен вятър и влезе в пристанището още към пет часа следобед. Когато се промъкна със заглушен мотор между двата мостика, аз размахах и двете си ръце от края на западния кей и завиках:

— Добре дошли, хора! Горещите симиди вече чакат!

Моите чичовци Хари и Яспер, които стояха на палубата, се засмяха. Горен дядо, който пък се беше изправил на кормилото с дебелото си зелено яке, само кимна. Чичо Хари държеше в ръка една четириъгълна стъклена кутия. Но чак когато моторният катер се приближи, аз разбрах, че това беше малък аквариум, в който плуваха четири златни рибки.

— Това е за сестрите ти! — извика Хари. Но за съжаление той направи крачка напред, за да мога да видя по-добре аквариума, и понеже не гледаше в краката си, се спъна в едно въже, залитна, потърси опора, изпусна аквариума, който тупна и издрънча. Аквариумът се пръсна на хиляди парченца, а четирите златни рибки се замятаха буйно по хлъзгавите дъски.

— Помощ! — извиках аз с всичка сила. — Хвани златните рибки, Хари! Иначе ще изскочат от палубата!

Чичо Хари посегна да хване златните рибки, поряза се на парче стъкло и викна „Ау!“, но въпреки това бързо улови рибките и ги пъхна в джоба на якето си. Когато моторницата мина близо до кея, той скочи от перилото на борда върху стълбата на кея, изкатери се горе при мен, без повече да се интересува от катера, викна: „Ела с мен!“ и затича с дългите си щъркелови крака към гостилницата „Изворът“, която се намира близо до кея. Аз пухтях развълнувано след него.

В гостилницата той викна:

— Трябва ми съд за болле, бързо, бързо! Сипете вътре вода! Хайде, хайде, деца! Имам четири златни рибки в джоба!

Изворния Пит, стопанинът, веднага разбра чичо ми. Той бързо се върна с една голяма стъклена съдина, в която обикновено правеше пунш, но която сега беше напълнил с дъждовна вода. Сложи я на тезгяха, а чичо Хари извади предпазливо една след друга златните рибки от джоба си и ги пусна и четирите — пляс, плис, пльос — в дъждовната вода.

Слава богу — рибките бързо оживяха. Отначало те се замятаха неспокойно насам-натам из съдинката, но скоро се успокоиха, заплуваха в кръг и се стрелкаха за трохите хляб, които Изворния Пит им ронеше във водата.

— Спасени са! — отдъхна си чичо Хари, поръча един силен грог за себе си и една лимонада за мен и разказа на хората, които бяха наставали любопитно от масите в гостилницата, за несполуката си с аквариума.

Всички се разсмяха, а Кришон Куция, който също седеше в гостилницата, поръча за Хари Златната рибка една ракия, за да се подкрепи след уплахата.

Това име, Хари Златната рибка, изключително допадна на хората. Още същата вечер прякорът и съпътстващата го история станаха известни в много къщи на острова ни. Когато стигнах с Горен дядо и двамата ми чичовци Хари и Яспер на „Трафалгарщрасе“ в планинската част на острова, съседите вече знаеха всичко и Горна баба, която ни посрещна на вратата се затюхка:

— Боже, боже, чух вече от Пой Сливата какво е станало. Ранен ли си, Хари? Как можеш да бъдеш толкова непредпазлив!

Но изведнъж тя съзря съда за болле със златните рибки, който носеше чичо Яспер, и извика:

— Че аквариумът е здрав! Какво говорят тогава хората?

— Скъпа Маргарета — каза прадядо ми, който се появи в коридора зад нея. — Това не е аквариум, ами съд за болле. Сигурно го имате от Изворния Пит, а, хора?

Горен дядо и двамата ми чичовци кимнаха и после се промъкнаха в къщата покрай вайкащата се Горна баба.

Този ден вечерята беше толкова изобилна, че можеха да се нахранят седемдесет и седем корабни таласъма. Чичо Яспер изяде шест яйца на очи със сланина, чичо Хари — осем пържени калкана, а Горен дядо погълна цяла тенджера млечна супа. Прадядо ми и аз ядохме от всичко по малко, защото толкова много различни лакомства имаше само когато моторният катер си идваше от континента. После изядохме тридесетте горещи симида, а двамата ми чичовци пиха черен китайски чай от големи купи, които поднасяха към устата си с две ръце.

После те разказаха за Хамбургската катедрала, за големия панаир и наизвадиха от моряшките си сакове мечета и надуваеми животни, които бяха спечелили на стрелбището и при хвърлянето на ринг. Аз получих гумено слонче, прадядо ми едно голямо мече, което стигаше до кръста ми, а Горна баба се сдоби с розов вълнен шал, който висеше от врата до краката й.

— О, божичко, божичко, какво ли е струвало това пак! — каза тя.

Но чичо Хари отвърна:

— Струваше ни само няколко гроша, мамо, всичко спечелихме без пари!

При този отговор прадядо ми се поизкашля многозначително. Защото той знаеше колко пари е трябвало да дадат моряците, за да спечелят половин торба бръмбъзлъци. Но благоразумно си замълча, за да пощади Горна баба. Тя и без това вече клатеше глава, наведена над описи и сметки, и изпускаше по някое „О, божичко!“.

Моряците бяха донесли и един нов моряшки календар. Аз веднага си го заплюх за в леглото и рано-рано се качих с него в стаичката си, която сега трябваше да споделям с чичо Хари. Надявах се, че и той ще дойде скоро, за да ми разказва истории за морски пътешественици. Но за съжаление той прескочи и до Хелга Директорката, неговата приятелка, а когато се върна у дома късно през нощта, аз отдавна вече спях.