Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (16)

Прякорите на господин Зингер

През май 1912 година от град Хамбург към остров Хелголанд отпътувал един кораб, на чиято палуба стояли двама мъже и разговаряли. Единият от тях бил дебел, висок и целият облечен в черно. Другият бил дребен и сух като чироз, на носа си имал пенсне, а над обувките си носел жълти гамаши.

— Били ли сте вече на Хелголанд? — попитал дебелият господин тънкия като вейка.

— Не — отговорил господинът с пенснето. — За първи път отивам. Там ще бъда секретар на застрахователното дружество за вдовиците на ловците на раци.

Той се поклонил и казал:

— Да ви се представя, Йохан Якоб Зингер.

— Много ми е приятно, господин Зингер. Името ми е Расмусен, пастор Расмусен. Но на острова ме наричат Гръмотевичния пастор.

— Защо пък Гръмотевичния пастор? — попитал господин Зингер.

— Понеже всяка седмица хвърлям гръмотевици в съвестта на хелголандчани — казал пасторът. — Впрочем вие трябва да знаете, господин Зингер, че всеки, който живее на Хелголанд, получава и второ име, прякор.

— Колко неприятно! — извикал господин Зингер. — Но прякор аз със сигурност няма да получа — добавил той хапливо. — Понеже съм човек уважаван, човек, който работи и изпълнява дълга си.

— Внимавайте, господин Зингер, не казвайте това на всеослушание!

— Ще го казвам колкото си искам високо! — отговорил разсърдено господинът с жълтите гамаши. И със съзнанието за своята порядъчност той добавил: — Бас държа, че хелголандчани няма да ми измислят прякор!

— Приемам облога — извикал с гръмлив глас Гръмотевичния пастор. — Ако до една седмица нямате прякор, ще направя три обиколки на острова с гребна лодка.

— Дадено — казал господин Зингер и сложил мършавата си ръка в могъщата лапа на пастора. — Онзи от нас, който загуби облога, ще обиколи острова с гребане три пъти.

Пасторът и секретарят по застраховките си обещали взаимно да запазят облога в тайна и след една седмица, а именно последния четвъртък от май, да се разходят заедно из острова и да проверят дали господин Зингер се е сдобил с прякор.

Следобед корабът достигнал Хелголанд. Още далеч преди острова капитанът спрял машините, наредил да спуснат дрънчащата котва във водата и да окачат от лявата страна на кораба една въжена стълба. Веднага след това от острова дошла една лодка и всички пътници трябвало да се спуснат по въжената стълба в лодката. Пастор Расмусен, който вече бил свикнал с тази работа, бил първи на стълбата. Плашливият господин Зингер го последвал, като опипвал с треперещ крак стъпало след стъпало. Долу в лодката рибарите се вторачили изненадано в неговите лимоненожълти гамаши, при което мъжът на кормилото казал: „Тоя стъпва като в паници“. Като чул тази забележка, пастор Расмусен се подсмихнал тихо на себе си.

На мостика, до който само след четвърт час спряла лодката, в две дълги редици отляво и отдясно стояли хелголандчани. Този шпалир от любопитни зяпачи се наричал „алеята на присмехулниците“, понеже тук по адрес на пристигащите били разменяни забележки, които невинаги били особено ласкави. Когато пасторът минал с господин Зингер през алеята на присмехулниците, от двете страни завикали: „Добре дошъл, господин пастор!“. Един стар рибар извикал: „Отдавна не бяхме имали гръмотевици в неделя!“, а една дебела съдържателка на пансион казала: „Алилуя, почва отново да гърми!“.

При тези забележки пасторът хвърлил бърз поглед към господин Зингер, а бедният застрахователен агент се почувствал много неловко, понеже се сетил, че изобщо не умее да гребе.

Освен това пастор Расмусен доловил няколко прошепнати на островен диалект забележки, които без съмнение се отнасяли за сухия като чироз господин Зингер. Отляво някой прошепнал: „Птичарникът ни се сдоби и с бухал!“. А отдясно промърморили: „Там идва един чадър с човече!“.

Гръмотевичния пастор се подсмихнал, понеже се сетил за облога. Но същевременно сметнал за неучтиво шепненето зад гърба на госта и решил следващата неделя да прогърми в ушите на хелголандчани една лекция за вежливостта.

На стълбищната улица пастор Расмусен оставил господин Зингер при вдовицата Бродерс, понеже застрахователният агент щял да живее тук. Той му казал довиждане и му обещал точно след една седмица да го вземе за разходката из острова. После се отправил към пасторството в планинската част на острова.

Но не изкачил стълбата и до половината, пасторът бил застигнат от вдовицата Бродерс, която задъхано викала:

— Господин пастор, господин пастор!

— Какво има, госпожо Бродерс?

— Господин пасторе, туй папагалче, дето сте ми го довели, не обича риба. Какво да го правя? Няма да взема да му купувам месо всеки ден, я! Бая скъпичко ще ми излезе!

— Скъпа госпожо Бродерс — отвърнал пасторът с доста висок глас. — Първо, господин Зингер не е папагалче, запомнете това, и второ, с божия помощ човек привиква да яде всичко, че даже и риба, стига да е приготвена добре. Довиждане.

— Довиждане, не се сърдете! — измърморила вдовицата Бродерс и успокоена заситнила обратно по стълбата надолу. Тя била твърдо решена да научи господин Зингер да яде риба.

И го направила, и то по най-простия начин: поднесла му котлет от месо на кит и го нарекла телешки шницел, дала му пушено шкембе от акула, като го представила за пушено свинско шкембе. Накратко, тя го мамила няколко дни и когато на четвъртия ден господин Зингер се разсипвал от похвали относно ястията й, тя му признала истината и му обяснила, че три дни подред е ял само риба.

При тези думи застрахователният агент паднал като от небето. Той взел пенснето си, подушил свинския шницел в чинията си и попитал:

— Да не би да искате да кажете, че това е месо от риба трион?

— Не, господин Зингер — засмяла се вдовицата Бродерс. — Този път получихте истинско свинско, защото е неделя.

На остров Хелголанд Йохан Якоб Зингер преживял и немалко друга изненади. Той например още от континента имал навика да подава ръка на всеки познат, който среща, и да му казва „Добър ден“ и „Как сте?“. И когато в понеделник тръгнал към застрахователното си бюро, той пристигнал там цял час по-късно, защото по късия път натам срещнал не по-малко от четиринадесет души, с които се бил запознал чрез своите застраховки. Четиринадесет пъти той подал ръка за поздрав, четиринадесет пъти казал „Добър ден“ и „Как сте“, четиринадесет пъти казал „Всичко хубаво“ и „Довиждане“. Това отнемало много време и било доста необичайно за остров Хелголанд. Понеже тук си подават ръка само когато заминават за континента или когато се връщат оттам. Иначе, когато срещнат някого, казват само „Здрасти“ или „Привет“.

За господин Зингер изненадващи били и провежданите в бюрото му разговори. Като коректен човек той гледал постоянно да говори за „Дружеството за застраховка на рибарските вдовици на ловци на раци“. Хелголандчани обаче неотклонно говорели за касата на Николаус. Едва на третия или четвъртия ден господин Зингер разбрал, че под касата на Николаус се имало предвид неговото застрахователно дружество за вдовици на ловци на раци. Защото свети Николаус е светец — покровител на моряците. По тази причина всички застраховки на моряците се наричат касата на Николаус. А секретарят по тези застраховки го наричат просто Николаус. Секретарят по корабните застраховки например се наричал Николаус Раз-два-три, понеже винаги носел в ръка бастун с метален връх, с който яко почуквал на всяка втора крачка. Това звучало като клоп-клоп-клип или като раз-два-три. Секретарят по застраховките на рибарските съоръжения се наричал Николаус Пипера, понеже подлютявал невероятно силно всички яденета. А секретарят по застраховките на лоцманите се наричал Свинския Николаус, понеже притежавал единствената свиня на острова.

Само застрахователят Йохан Якоб Зингер като че ли все още нямал прякор и той особено се гордеел с това. Когато според уговорката в последния четвъртък на май пастор Расмусен го извел на разходка, застрахователният агент казал:

— Изгубихте облога, господин пасторе. Вече съм на Хелголанд цяла седмица, а още нямам прякор!

— Почакайте, господин Зингер — засмял се Гръмотевичния пастор. — Сега ще направим една разходка. Елате!

Застрахователният секретар си облякъл едно избродирано с цветя жълто-зелено елече и украсил мършавите си глезени с лимоненожълтите гамаши. Така той съпроводил пастора из острова. Бил приключил със задълженията си в бюрото, понеже било пет часът следобед.

Като се качвали нагоре по стълбите към планинската част, те трябвало да заобиколят Цанги, стария уличен метач, който тъкмо метял с всеотдайност сто осемдесет и трите стъпала.

— Как си, Цанги? — попитал пастор Расмусен.

Без да вдига глава, старецът отговорил:

— Зле съм, господин пастор.

После слязъл мълчаливо три стъпала по-надолу, като не спирал да мете.

Гръмотевичния пастор се спрял и запитал:

— На колко години си всъщност, Цанги?

— На седемдесет и пет, господин пастор.

— Тогава вече е време да те пенсионират. Впрочем застрахован ли си?

Старият уличен метач, който не бил склонен да спре с метенето на стълбите, отговорил:

— Не, господин пасторе, не съм застрахован. Все ще издържа някак до края. Застраховките само спекулират с това, че ще умреш скоро. Знам ги аз тия братлета! Николаус Раз-два-три е хитър като дявола, Николаус Пипера е овча глава, Свинския Николаус не ме обича, а и новият Николаус Лимонения крак — не ще да е по-добър.

— Но моля ви се — извикал господин Зингер.

Междувременно обаче Цанги се бил отдалечил на дванадесет стъпала от двамата и не чувал вече, понеже бил почти глух.

Йохан Якоб Зингер вперил очи в жълтите си гамаши и попитал:

— Защо тоя тук ме нарича Лимонения крак? Та в Хамбург жълтите гамаши сега са последна мода.

— Но не и на Хелголанд — отговорил пасторът и се подсмихнал. После хванал господин Зингер под ръка и казал: — Елате, ще посетим аптекаря Мелиен.

Двамата стигнали до края на стълбата и влезли в старинната аптека, която се намирала в горния край на стълбата, до ръба на скалата. Тук те били поканени на чаша грог.

— Вече много съм чувал за вас — казал аптекарят на господин Зингер. — Наричат ви Лъжливата маневра, нали?

— Как, моля? — попитал слисан застрахователният агент. — Лъжливата маневра ли?

— О, не обръщайте внимание — извикал аптекарят Мелиен. — Тук никого не наричат с истинското му име. Аз съм Петер Нишадъра, а вие пък се казвате Лъжливата маневра.

— Да, но защо, господин аптекарю?

— Знаете ли, господни Зингер, работата е такава: вдовицата Бродерс навсякъде разправя, че не сте били обичали да ядете риба. Но при нея, казва вдовицата Бродерс, сте се научили да я ядете. Чрез лъжлива маневра, казва тя. Затова хората ви наричат Лъжливата маневра.

Пастор Расмусен се разсмял толкова силно, че изплюл върху покривката на масата грога, който тъкмо държал в устата си.

Господин Зингер обаче казал само:

— Колко неприятно!

Когато двамата господа продължили да се разхождат из острова, Гръмотевичния пастор казал:

— Вече имате два прякора. С нетърпение очаквам да чуя и третия.

— И тия ми стигат — казал Йохан Якоб Зингер с достойнство.

Той предпочитал да се връщат. Но пасторът го повлякъл по-нататък из планинската част и дори го поканил на втори грог в гостилницата „Насладите на Северно море“.

Гостилничарят Хари Джина собственоръчно им донесъл две чаши грог и даже седнал на масата при тях.

— Как ви харесва островът, Областни директоре? — запитал той господин Зингер.

— Аз не съм областен директор — отговорил с достойнство господин Зингер.

Хари Джина се разсмял:

— Разбира се, зная, че сте застрахователен секретар. Но както чувам, вие подавате ръка на всички хора по десет пъти на ден. Тук това прави само областният директор, който посещава острова ни веднъж годишно. Затова хората ви наричат Областния директор. Много хубаво име.

За щастие пастор Расмусен нямал грог в устата си, така че можел да се смее без всякаква опасност за покривката на масата. Господин Зингер обаче казал:

— Не е лошо!

Понеже прякорът Областен директор му харесал. Сега му било почти приятно да придружава пастора по-нататък из острова.

В подножието на фара те срещнали Антие Хаудуюду. Тя била женена за един англичанин, който продавал кърпи на Хелголанд. Антие никога не казвала „Как сте?“, а вместо това питала винаги „Хау ду ю ду?“. На английски това означавало същото. Затова я наричали Антие Хаудуюду.

В полумрака Антие Хаудуюду познала пастора само по гласа. А господин Зингер тя изобщо не могла да разпознае. Затова попитала:

— С кого се разхождате, господин пасторе?

— С господин Зингер, застрахователния секретар, Антие.

— А с Гумения Николаус! Хау ду ю ду?

— Как, моля? — извикал, целият извън себе си, господин Зингер. — Гумения Николаус ли?

— О, не се сърдете — казала Антие Хаудуюду. — Не исках да ви обидя. Чух го от другите хора.

— Но как им е дошло наум това пък за Гумения Николаус? — запитал пастор Расмусен.

— Лесно е да се обясни, господин пастор. Това е заради подписа.

— Как така? — попитал Йохан Якоб Зингер.

— Ами под всяко от вашите писма пише: „Секретар на застрахователното дружество за вдовици на ловци на раци“ — казала Антие Хаудуюду. — Това е един разтегнат като гума подпис.

— Но защо пък Николаус? — попитал господин Зингер смутен.

— Понеже при нас всички застрахователни секретари се наричат Николаус.

— Аха — промърморил обезкуражено застрахователят. — Затова значи уличният чистач ме нарече Николаус Лимонения крак.

Пастор Расмусен избухнал в силен хохот и задъхан извикал, като още се кискал:

— Пада ви се, господин Зингер, дето ви наричат Гумения Николаус. Как сте могли да си измислите такава невероятна фирма. Как беше там, Антие?

— Секретар на застрахователното дружество за вдовици на ловци на раци, господин пасторе.

— Ще се пукна от смях! — извикал пасторът.

Господин Зингер обаче промълвил:

— Колко неприятно!

На връщане към къщи господин Зингер трябвало да признае, че най-безславно е загубил облога. Вместо един прякор сега имал четири. Бил толкова потиснат от това, че пасторът направо го съжалил.

— Знаете ли — казал пастор Расмусен, — ще се погрижа занапред да ви наричат само Областен директор. Този прякор май най-много ви допада?

Секретарят кимнал.

— Добре, а кога смятате да обиколите три пъти острова с гребане, господин Зингер?

— В неделя, може би — прошепнал бедният човечец.

— Съгласен съм, господин Зингер. В неделя в девет часа сутринта край мостика ще бъде приготвена лодка за вас. Нали няма да имате нищо против, ако използвам случая и дойда да се повозя малко с вас?

Секретарят кимнал. После съкрушено казал „Лека нощ“ и веднага след това изчезнал в къщата на вдовицата Бродерс.

На следващата неделя хелголандчани били не малко изненадани, когато видели Гръмотевичния пастор и новия застрахователен секретар да се качват в една гребна лодка и тънкият като чироз господин Зингер да започва да гребе напрегнато и несръчно на юг. Тяхното удивление нараснало, когато от ръба на скалата видели как миниатюрната лодка преминала покрай всичките островни скали.

Обаче всички окончателно се смаяли, когато след тричасово гребане лодката не спряла на мостика, а за втори път завила на юг край скалите. Тогава хората се изсипали от къщите си навън и навсякъде по ръба на скалата се натрупали зяпачи, които наблюдавали миниатюрната лодка във водата.

Умният пастор бил избрал за обиколката гребната лодка, която принадлежала на правителството и носела името „Областен директор“. Това бил хитър номер. Когато Хари Джина от гостилницата „Насладите на Северно море“ зърнал лодката от скалата, той извикал:

— Ей, я гледайте: Областния директор обикаля около острова с „Областния директор“!

Тази шега полетяла от уста на уста и отведнъж Йохан Якоб Зингер се сдобил с прякора, който му харесвал най-много. Когато той за втори път отминал мостика, без да спре, всички вече викали:

— Ей, Областни директоре, да не искаш да поставиш рекорд по гребане на дълго разстояние?

Йохан Якоб Зингер кимнал и бил радостен по две причини: първо, понеже го били нарекли Областен директор, и второ, понеже по този случай се бил научил да гребе. Той движел греблата почти толкова добре, както птицата движи крилата си, съвсем леко и в такт, като при това изобщо не мислел за самото гребане.

Когато през късния следобед най-сетне свършил и третата обиколка и акостирал край мостика, той бил обявен на място за почетен член на гребното дружество „Хей-руп“ и заедно с пастора бил поканен в гостилницата „Насладите на Северно море“.

Следващите дни вдовицата Бродерс не могла да се начуди на господин Зингер. Той вече не носел жълтите гамаши, наричал застраховките си Дружество Николаус, често и с удоволствие похапвал риба, а даже и морски охлюви, вече не подавал ръка на хората по десет пъти на ден, когато срещал познати, само подвиквал „Здрасти!“ или „Привет!“, а един ден даже отишъл в бюрото си със син рибарски пуловер.

— Знаете ли, Областни директоре — казала вдовицата по време на един неделен обяд. — Човек не може вече да ви различи от истинските хелголандчани.

— Вярно е! — казал господин Зингер. После той отместил свинския шницел, който му била поднесла вдовицата, и си взел малко прясно пушено шкембе от акула.

 

 

Прадядо ми замълча и аз попитах озадачен:

— Това ли е краят?

— Да, Бой, историята свърши. Ти естествено искаш да знаеш защо Областния директор днес вече не е застрахователен секретар, а търговец на раци, нали така?

— Да, прадядо.

— Ами ще ти кажа: защото той се ожени за дъщерята на един търговец на раци и след неговата смърт пое дюкяна му.

— Защо не включваш и това в историята, прадядо?

— Понеже, както е казала една мъдра султанска жена, дори и една скромна, глупава приказка също си има своите закони, Бой. Историята за прякорите на господин Зингер е историята на един облог. Тя започва с това, че двама мъже се обзалагат, и свършва с това, че единият печели облога, а другият го губи. Точка. Всичко друго няма място в тази история. Понеже една история, Бой, трябва да бъде като змия, която е захапала опашката си. Тя трябва да бъде кръгла и заета напълно със самата себе си. Както змията, когато захапва опашката си с уста, няма нито начало, нито край, така краят на една история трябва да се пъхне в началото.

— Това ли е поуката от историята, прадядо?

— И това е поука, Бой. Но такава, която важи за всяка история. А нашата, за прякорите на господин Зингер, би трябвало да ти покаже и нещо друго, а именно, че хората, така да се каже, опипват новите неща чрез говора си, преди да им дадат име. За Хелголанд господин Зингер е бил нова фигура. Затова са опитали върху му и едно, и друго име. Но онова, което най-много подхождало на достойното му поведение, му било и прикачено — името Областен директор.

— Затова моя приятел Хенинг сега го наричат Директора Хенинг, а приятелката на чичо Хари се казва Хелга Директорката — казах аз.

— Точно така, Бой.

Изведнъж прадядо ми извади от джоба на жилетката си малкия си златен часовник и каза:

— Горна баба ме чака. Трябва да обсъдя нещо с нея. Ти вземи междувременно да напишеш някое хубаво стихотворение.

— Но, прадядо, не съм в настроение, а и нищо не ми хрумва.

— Тогава ще ти предложа нещо друго, Бой: опитай се да преведеш нещо.

— Че какво ще превеждам? — засмях се аз. — Та аз не зная нито един чужд език.

— Но знаеш двата местни езика: немски и фризийски. — Прадядо ми имаше право. Фризийски говорехме у дома, а на немски разговарях в училище и с курортистите от континента. Следователно трябваше да мога да превеждам от единия език на другия. И така аз си взех една борова дъска и един дърводелски молив и седнах с тях в стругарската работилница, докато прадядо ми пресече улицата и отиде в къщата. Реших да преведа стихотворението „Смешният старик“, понеже беше просто и късо. Първо го написах от едната страна на боровата дъска и известно време го гледах. После казах: „Така, а сега бързо да го преведа, като спазя ритъма, с хубави рими и всичко както си му е редът“.

Ала превеждането се оказа нещо много по-трудно, отколкото си мислех. Ако на фризийски някоя дума беше едносрична, то немската дума съдържаше най-малко две срички. Ако нещо се римуваше на фризийски, на немски то съвсем определено не се римуваше. С една дума, напъвах се цял час, без да успея да преведа повече от два реда.

Тогава реших да преведа стихотворението, но така, че да направя от него нещо ново, а по-точно стихотворение, което да се римува на немски. Вече не се опитвах да римувам числото пет с думата гълъб (понеже това беше невъзможно), а просто направих от гълъба кос и го римувах с „белокос“. Когато прадядо ми се върна в бараката, двете страни на боровата дъска бяха изписани и немският превод беше готов.

— Е, Бой — запита той. — Какво измайстори?

— Преведох „Смешният старик“, прадядо.

— Стана ли както трябва?

— Надявам се, прадядо.

— Добре тогава, Бой, чети. Много съм любопитен какво си направил.

Тогава аз взех боровата дъска и първо прочетох стихотворението на фризийски.

После обърнах боровата дъска и прочетох немския превод:

Смешният старик

Живеел в малък, тих градец

сам старец белокос.

— Едно е сова, две — врабец,

три — гарван, десет — кос —

броял без отдих чак до здрач

той всяка птича твар:

кадънка, бухал, дрозд, кълвач,

фламинго, бял рибар.

След птиците той преброил

и рибите в морето,

а после в цифри изразил

май мишките в полето.

Какво ли утре ще брои

тоз смешен мъж — не зная.

Но ще ни израстат бради,

докато стигне края.

— Хм — промърмори прадядо ми замислен. После взе от ръката ми боровата дъска, поогледа страната, на която беше фризийското стихотворение, обърна дъската, прочете малко от немския превод и за втори път измънка: „Хм“.

— Не ти ли харесва преводът ми, прадядо?

— Напротив, Бой, харесва ми. Но на фризийски, честно казано, стихотворението си е по-хубавичко.

— Че моето стихотворение все пак е само превод, прадядо.

— Разбира се, Бой, разбира се. Но прекалено си му търсил леснината.

— Защо, прадядо?

— Виж, Бой, на фризийски се казва: имало едно време на острова един човек и този човек по цял ден броял, и хората се чудели, че той винаги стои на дългата улица и брои безспир. А ти просто казваш: той броял без отдих, броял птици и риби, винаги броял. Това не е нито толкова хубаво, нито толкова образно, както на фризийски. Да превеждаш, Бой, ще рече именно да преведеш нещо от единия език в другия, като че ли минаваш със сал от едната до другата страна, но при това трябва да изгубиш възможно най-малко от товара, който пренасяш оттатък. А ти си изгубил някои работи по пътя.

— Та това все пак е първият превод в живота ми, прадядо!

— Вярно, Бой, това те извинява до известна степен.

Докато си говорехме, долу вратата на бараката изскърца и чухме как чичо Яспер извика:

— Идвайте за ядене!

— Боже мой! — каза прадядо ми. — Бях дошъл да те викам за обед. Съвсем забравих.

Долу вратата отново изскърца и после се затръшна с трясък. Личеше си, че чичо Яспер ни е ядосан. За него всъщност нямаше нищо по-важно на света от яденето. Той не можеше да разбере, че съществува нещо, което би могло да бъде по-интересно от солените херинги, пържените калкани или тестените кнедли със сироп.

Като пресичахме улицата с шапки и шалове, прадядо ми каза, че нашата Горна баба днес го попитала за някаква рима.

— Дали тя наистина съчинява стихове, Бой?

— Кой знае, прадядо. От жените всичко може да се очаква.

— Имаш право, Бой — съгласи се той и после влязохме в къщата.

Яденето си беше отново както всеки друг ден и нямаше нищо особено. Имаше зеле със сланина.

След обяда прадядо ми легна да поспи, а нашите моряци отново отидоха на пристанището, за да продължат да разтоварват катера.

Исках да отида с тях на пристанището, но Горна баба каза, че трябвало да остана у дома и да й помогна при подготовката за рождения ден.

— Че кой пък има рожден ден, Горна бабо?

— Прадядо ти, Бой. Утре той става на осемдесет и пет години. Впрочем ти би трябвало да знаеш това.

— Но той не ми е казал нито дума, Горна бабо.

— Не се учудвам, Бой. Той не взема на сериозно рождените си дни. Винаги всичко се струпва на моя гръб. Чудно е даже дето днес сутринта намина, за да обсъдим поне най-необходимото.

„Значи затова отиде днес сутринта в къщата“ — помислих си аз.

— Иди до пекаря Люрс, Бой, и попитай кога ще бъдат готови тортите. И по пътя мини да ми вземеш от Пой Сливата бакпулвер, захар, стафиди, освен това яйца, а още също и…

Поръчките на Горна баба нямаха край. Отидох при пекаря Люрс, за да попитам за тортите, донесох продуктите от Пой Сливата, а накрая поканих гостите за рождения ден.

Първо бях у Областния директор, господин Зингер, и поканих него самия, дъщеря му Хелга и моя приятел Хенинг. После отидох до нашата къща и извиках през прозореца на Анекен и Йоханекен, че родителите ни трябва да дойдат утре у Горна баба. На сестрите си обещах, че като свърши рожденият ден, ще им занеса сладкиши и от тортата. След това се разходих и до долната част на града, за да поканя Долна баба.

Когато свърших всичко това, отидох за малко на пристанището, където срещнах Джони Свирчото. Той стоеше на кея до нашия катер и аз му разреших да се качи заедно с мен на кораба. Взехме си сухари от параходната кухня; потъркаляхме се из койките и накрая седнахме в спасителната лодка, която сега беше поправена и прясно боядисана.

— Я виж — каза ми Джони, — на дъските на спасителната лодка е написано нещо.

— Къде? — попитах аз учуден.

— Там, отпред.

Наистина на предната дъска на лодката някой беше написал нещо с молив. Трудно се разчиташе, понеже дъските бяха намазани с карболинеум. Но изведнъж за мое удивление разчетох думите: „… на чичо Хайн и леля…“.

Та това беше редче от нашето стихотворение за мишлето Каролина. Джони и аз трескаво затърсихме други изписани дъски и последователно открихме редове от почти всички наши стихотворения. Сега те бяха замазани с карболинеум, само отделни откъси можеха да се разчетат все още.

— Пирати такива! — викнах гневно аз. Изкатерих се вън от спасителната лодка и се затичах към чичо Хари, който стоеше до мотора на крана.

— Направили сте спасителна лодка от нашите стихотворения! — извиках аз. — Вие сте мошеници! Веднага ще кажа на прадядо!

— Я недей да важничиш — засмя се чичо Хари. — Горна баба ни разреши.

— Това е нечувано от нейна страна! — извиках аз още по-разгневен.

Чичо Хари продължи да се смее и като пусна мотора да бумти, вдигна с макарата два чувала брашно. После извика:

— Впрочем тя каза, че е преписала всички стихотворения!

Моторът отново забумтя, а аз се засрамих, че се бях изсилил толкова. Изкатерих се смутен обратно на кея и казах на Джони Свирчото, че вече нямам време да играя с него.

Изтичах при Долна баба, която ме поглези с малко кафе и сладкиши, а аз й разказах историята за спасителната лодка и стихотворенията.

Долна баба ме попита що за стихотворения са били това и запита да не би горе в таванската стая също да сме съчинявали стихчета.

Аз й признах, че сме написали две стихотворения на дъските на разглобеното легло, обаче от вътрешната страна.

За щастие тя се разсмя и не се разсърди. Това ме успокои и скоро след това си тръгнах към планинската част, като си подсвирквах.

Горна баба седеше в кухнята и връзваше с червени панделки купчинка изписани листове. Но като ме видя, тя хвърли отгоре една кърпа за ръце и каза:

— Не шпионирай из кухнята. Иди при прадядо си в бараката. Той каза да те изпратя там. Хайде, какво още се мотаеш тука?

— Отивам де — казах аз и се престорих на сърдит. Но всъщност бях доста развеселен. Понеже сега вече имах доказателство, че Горна баба се интересува от нашите стихотворения, даже ги събира и връзва с червени панделки. Радостно изскочих през улицата към бараката отсреща.

Прадядо ми седеше горе в стругарската работилница до Кожената Лизбет и лицето му беше натъжено.

— Бой — каза той, — моряците са превърнали нашите стихотворения в лодка. Знаеш ли ги наизуст?

— Мисля, че повечето не ги зная, прадядо.

— Аз също не ги зная, Бой. Тъкмо тази вечер смятах да ги препиша, защото ти ще ни напускаш утре вечерта. А сега откривам, че тук е само днешният превод.

— Да, да, моряците са ограничени хора — казах аз лицемерно. Не му разкрих, че Горна баба беше запазила стихотворенията. Понеже това щеше май да бъде изненада за рождения ден.

— Много съм тъжен и кипя от яд — каза прадядо ми. — Сега веднага трябва да напиша стихотворение. Иначе ще се пръсна. Подай насам някоя празна дъска. Надявам се, че все някоя е останала.

— Има неизписани още само две, прадядо.

— Добре, Бой. Тогава всеки от нас може да съчини по едно стихотворение.

Донесох на прадядо си една дъска и дърводелски молив, а аз клекнах с втората борова дъска до дърводелския тезгях.

После цял час мълчахме и съчинявахме стихове.

— Така, Бой — каза най-сетне прадядо ми. — Сега си излях яда към моряците в стихове и отново мога да дишам спокойно. А ти готов ли си?

— Не, прадядо. Аз ще си довърша стихотворението утре. Днес вече не ми върви.

— Както искаш, Бой. Надявам се, че главата ти е още достатъчно свежа, за да изслушаш моето стихотворение?

— Разбира се, прадядо.

— Е, добре тогава, слушай!

Той отдръпна малко дъската от себе си и ми прочете:

Бръмбарът поет Матеус

Матеус бръмбар беше,

по цял ден все лежеше

във безметежен блян.

С тревата се завива,

крилца невинно свива,

цял от лъчи облян.

 

А бръмбарите други

във своите задруги

по цял ден го корят.

Упрекват го във мързел,

проливат злобни сълзи,

не щат да му простят.

 

Защото според тях

изглежда страшен грях,

че този бръмбар клет

вместо да гони мравки,

да хрупа незабравки,

се прави на поет.

 

Сред пъстрата полянка,

на шарената сянка

Матеус си седи.

В небето поглед впил,

звездите изброил,

той римите реди.

 

Защото крие тайна

омайна и незнайна

тук всеки нов куплет.

Макар и неизвестен,

макар и само местен,

той все пак е поет!

— По дяволите, прадядо — извиках аз. — Върна им го на нашите моряци!

— Ала те съвсем няма да забележат това, Бой — засмя се прадядо ми. — Но нищо. Главното е, че аз се чувствам по-добре. Това е важното. Впрочем гладен съм. Колко е часът?

— Време за вечеря, прадядо.

— Идвай тогава, да вървим.

Взехме подмишница боровите си дъски, пренесохме ги през улицата и ги оставихме в кухнята. Прадядо ми май повярва, че искам да завърша стихотворението си у дома. Но всъщност то вече отдавна беше готово. Това бе едно азбучно стихотворение за неговия рожден ден и аз се надявах, че Горна баба ще го препише и ще го прочете, когато празнуваме рождения му ден.

Вечеряхме само тримата, понеже моряците явно имаха още работа на пристанището. При това Горна баба беше удивително мълчалива. Тя дори често присвиваше очи без видима причина и неведнъж ми се счу, че си мърмори тихо някакви рими.

Прадядо ми си легна рано и преди да ми пожелае „лека нощ“, ми каза, че на следващия ден ще ми разкаже последната история.

— Как се казва тя, прадядо?

— „Павилионът от порцелан“. Лека нощ, Бой.

— Лека нощ, прадядо.

Сега вече в гостната бяхме насаме с Горна баба. Очаквах, че тя ще ми покаже подготвената за рождения ден на прадядо ми изненада. Но тя и дума не пророни за това, ами ме попита за рима на „ленив“.

— „Неуслужлив“, Горна бабо.

— Хм, неуслужлив става. Какво ме гледаш така, Бой? Не може ли и аз веднъж да попитам за някоя рима. Да не би да си мислиш, че съчинявам стихчета. Ако е така, жестоко се лъжеш. Имам да върша къде-къде по-сериозни неща, особено сега, когато моторният катер е тук. По-лошо е, отколкото да се грижиш за седемдесет и седем корабни таласъма.

Щом Горна баба заговори за корабните таласъми, аз побързах да се оттегля, извиках зад вратата „лека нощ“ и затрополих с новите моряшки календари под мишница нагоре по стълбата към спалнята, където заспах още преди чичо Хари да си дойде.