Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (5)

Макси мармота

Падне ли първият сняг и сърните и зайците започнат да търсят храна под бялата снежна покривка, мармотите лягат в дупките си под планинските поляни и заспиват. Те спят, както могат да спят само мармотите, и чак през март или април излизат с несигурни стъпки, полусънени, на открито, за да лудуват по планинските склонове и да хрупат прясна трева.

Имало едно време един мармот, който се казвал Макси и който живеел в дървена клетка у едно селско семейство планинци. Хората били много добри към него и той получавал храна всеки ден. Но все пак Макси копнеел за планините и пасищата, за живота на свобода. И не щеш ли, един ден през декември, когато селянката забравила да спусне резето на клетката, мармотът бутнал капака, побягнал от хамбара на свобода и се впуснал с всички сили нагоре по Гайгелщайн, голямата планина зад селото.

Макси много се удивил на студеното бяло нещо, което покривало всичко и което така странно боцкало лапките му. Тогава го срещнала катеричката Аугусте и той я попитал:

— Кажи, Аугусте, какво е това влажно брашно, което е разпиляно навсякъде по земята?

— Нима не знаеш, че това е сняг? — попитала Аугусте изненадана. — Всяка зима, когато вие, мармотите, спите под земята, от небето пада сняг. И всяка пролет, когато свършвате зимния си сън, идва топлият южен вятър и стопява снега на вода.

— Смешно — казал Макси. — Винаги съм си представял снега като пясък. Съвсем не знаех, че е мокър. Какво ли не се научава, когато не спиш през зимата! — И затичал нататък.

Когато изкачил четвъртината от ската, срещнал сърната Карла, която страшно се вайкала.

— Какво има, Карла? — попитал мармотът. — Защо охкаш така?

— Ах, ах, ах! — въздъхнала сърната. — Паднах на леда и сега куцам с левия си преден крак.

— Да не е имало на леда някоя бабунка? — попитал Макс удивен.

— Защо задаваш глупави въпроси? — учудила се Карла. — Ледът е гладък и хлъзгав, затова и паднах.

— Защо е гладък ледът? — попитал Макси учудено.

— Откъде да зная защо! — отвърнала сърната. — Иди виж замръзналите езерца и опитай сам!

Макси искал да попита още нещо, но Карла вече куцукала нататък да си търси храна.

Тогава той изтичал до замръзналото езерце, което лъщяло като огледало. Опитал се да повърви по него, но се хързулнал и с четирите си крака и бил радостен, когато отново успял да стъпи на здрава земя.

— Смешно — казал си мармотът. — Винаги съм си представял леда грапав и сух като варовик. А всъщност той е гладък и влажен. Какво ли не се научава, когато не спиш през зимата! — И затичал нагоре през смърчовете.

Междувременно Макси огладнял. Но никъде не се виждало даже и стръкче трева. В този момент той забелязал гарвана гробар Карл-Теодор, който клечал на една скална издатина и пляскал с криле.

— Хей, Карл-Теодор — викнал мармотът. — Не знаеш ли случайно къде мога да си намеря храна? Гладен съм, а не виждам никаква трева.

— Храна има при лесничея — изгракал Карл-Теодор. — Вдясно от пътя ще видиш навес със сено.

— При лесничея ли? Че той е чернобрад разбойник! — казал Макси изненадан.

— Какво невежество! — засмял се гарванът. — Лесничеят не е никакъв разбойник, а добър човек, който през зимата дава храна на животните, за да не гладуват.

Макси искал да запита Карл-Теодор още нещо, но той вече бил отлетял.

„Какво ли не се научава, когато не спиш през зимата!“ — помислил си мармотът и затичал към навеса встрани от пътя, където намерил ухаещо сено.

Макси седнал под навеса, пожелал си добър апетит и захванал с настървение да гризе и хрупа. Като се нахранил, легнал в сеното и заспал дълбоко.

Но изведнъж нещо го стреснало и като премигнал от светлината, видял засмяното лице на един мъж, който го държал в ръце.

„Ах, божичко! — помислил си мармотът. — Сигурно ще ме вземе у дома си и пак ще стоя затворен в клетка.“

Но мъжът изобщо не тръгнал към къщата си, а останал под навеса с Макси в ръка, като му говорел нещо приятелски. За съжаление Макси не разбирал човешкия говор.

След малко мъжът го оставил на земята и мармотът побягнал колкото сили имал.

„Странно — помислил си той, докато тичал, — това с положителност беше лесничеят. А аз, глупакът, винаги съм го смятал за лош разбойник с черна брада. Какво ли не се научава, ако си буден зиме!“

После мармотът се стрелнал нагоре по склона, защото пасището, където по-рано било жилището му, трябвало да се появи вече скоро.

Когато наближил, срещнал дивия козел Вастъл.

— Я виж ти! — изненадал се Макси. — Какво правиш по тия места, козльо Вастъл? Та колибата на пастирите е толкова близо, а ти нали се боиш от хората?

— Нима не знаеш, че зимно време колибите на пастирите са празни? — учудил се козелът.

— Празни ли? — удивил се на свой ред Макси. — А къде са кравите и хората?

— Кравите са си долу в селото, в оборите — отговорил Вастъл. — Пастирките и пастирите също са в долината.

— А, това е изключително интересно — извикал Макси и понечил да запита Вастъл още нещо, но той вече бил скочил встрани и изчезнал, и мармотът отново останал сам.

— Смешно — измърморил той. — Винаги съм си мислел, че колибите на пастирите трябва да се избягват. Но че през зимата са празни, никога никой не ми беше казвал. Какво ли не се научава, ако не спиш зиме! — После безстрашно подушил колибата от всички страни и забързал нагоре.

Междувременно задухал вятър и от небето завалял сняг. Колкото по-нагоре се качвал Макси, толкова вятърът ставал по-силен и снегът по-гъст. Непрекъснато трябвало да чисти с лапи снежинките от очите си и освен това съвсем не се чувствал добре в този студ и влага.

Най-после мармотът стигнал до родното пасище, но снежинките хвърчали така нагъсто, че на две крачки напред не се виждало нищо.

„Зимата може и да е много хубава — помислил си той, — но все пак по-добре е да си бъдеш у дома, в дупката. Ех, да можех само да намеря входа към старото ми жилище!“

В този момент Макси изведнъж дочул от една дупка в земята далечно похърквате.

„Хм — помислил си той, — там май спи някой мармот.“ И се вмъкнал донякъде в бърлогата. Вътрешността му се сторила позната и той извикал:

— Е-хей, кой живее тук?

Хъркането секнало и един глас, който му напомнял някого, измърморил ядосано:

— Кой е там? Кой смущава зимния ми сън?

— Аз съм мармотът Макси — отвърнал завърналият се у дома Макси. — Търся си спалня за зимата.

— Кой е там? — прозвучало отвътре. — Макси? Не мога да повярвам! Брат ми Макси го хванаха хората и живее някъде затворен в клетка.

— Ама не, аз съм тука! — изревал Макси. Защото изведнъж разбрал, че се намира в своето по-раншно жилище. Спуснал се вътре в дупката и извикал: — Здравей, братко Муки!

Братята се прегърнали по мармотски обичай с предните си лапи и отпразнували срещата. До късна нощ те седели заедно и си разказвали, и си бъбрели. Макси разправил на брат си всичките си приключения и накрая казал:

— Знаеш ли, братко Муки, колко много можеш да научиш, ако зиме останеш буден! Ала все пак по-спокойно е през този сезон да си стоиш в бърлогата!

Десет минути по-късно двамата вече били потънали в дълбок сън и се надпреварвали в хъркане… И така те си хъркали до март или април и спали толкова дълбоко, както могат да спят само мармотите.

 

 

Щом свърши историята, прадядо ми въздъхна облекчено.

— Когато съм в настроение, трябва веднага да разказвам и да съчинявам — каза той. — Иначе хващам хрема или ме заболява главата.

— Прадядо — казах аз. — Докато разказваше, вратата на стаята на няколко пъти помръдна. Дали някой не е стоял зад нея?

— Ами, глупости, Бой. Било е от вятъра. Кой би могъл да стои зад вратата? У дома е само Горна баба. А тя не се интересува от истории.

— Вярно — казах аз. Но в същия миг видях съвсем ясно как една сянка, която беше пред вратата, изчезна. Малко след това Горна баба извика от стълбите:

— Къде се бавите? Вечно ли ще ви чакам за закуска?

Тогава заподозрях нещо. Но нищо не казах и запазих предположенията за себе си.

Докато се миех и обличах, ние, двамата мъже, коментирахме историята за Макси мармота.

— По тоя дребосък виждаш — каза прадядо ми, — че от думи като сняг, лед или лесничей няма полза, ако нещата, които се наричат така, не са ти познати. Все едно да притежаваш лъка за цигулка без самата цигулка.

— Кажи, прадядо — запитах аз. — Не се ли появяваше и в твоето стихотворение за вестника на молците една полуразбираема дума?

— Не, Бой, в моето стихотворение молците просто се перчат с една дума, която те изобщо не са разбрали и която са изтипосали най-отгоре. Ще ти кажа стихотворението още веднъж.

И прадядо ми започна:

ГЛАВНИГАР

Вестник имат си пчелите —

няма да се удивите.

И познат е той в града.

Ала че молците също

списват вестници във къщи,

без да си пестят труда

за издание вечерно —

ще се смаете наверно.

ГЛАВНИГАР!

 

Там едно и също слово

се повтаря все наново.

Без умора го четат,

преповтарят го, обсъждат

и неясноти отпъждат,

коментарии редят.

Вместо новини и клюки,

вместо градски злополуки:

ГЛАВНИГАР!

 

Има доста абонати

сред молците ни познати.

Докато си плащат те,

всяка вечер, всеки ден

с глас висок и вдъхновен

някой гласно го чете

и повтаря с удивление,

с почит и със възхищение:

ГЛАВНИГАР!

 

Всъщност те, молците наши

със костюми и гамаши,

малко трудничко четат.

Ала очила купуват

и над вестника умуват,

спорят пак, за кой ли път,

в броя нов задълбочени,

сричат бавно и с мъчение:

ГЛАВНИГАР!

 

Печатарите се смеят,

пощальоните немеят.

Тая дума остаряла,

украсена и разтегната,

във винетки разни стегната,

колко мъдрост ли е сбрала!

И в тиража извънреден

пак се мъдри нов, пореден:

ГЛАВНИГАР!

— Големи смешници са тия молци — казах аз. — Какво ли означава думата главнигар, прадядо?

— Вероятно би трябвало да означава „главна гара“, Бой. Но ти добре разбираш, че молците едва ли могат да си представят нещо определено под „главна гара“. Човек трябва да познава това, за което говори. Иначе думите са така празни и смешни, както ризата и панталоните ти там на стола.

— В такъв случай думите са дрехи, с които обличаме целия свят, прадядо.

— Така е, Бой, горе-долу е така. Без език светът е гол, както си ти сега. Ала чрез думите той става благовъзпитан и спретнат, както и ти ставаш в костюма си.

— Господа, колко още трябва да ви чакам! — извика Горна баба отдолу. — Какаото изстива!

Бързо се намъкнах в дрехите си и с прадядо ми слязохме в кухнята. Имаше кифлички с какао — любимата ми закуска.

Пак разговаряхме за азбучните стихотворения. Горна баба мълчеше и се правеше, че това хич не я интересува. Но изведнъж каза:

— Какво толкова сте се захванали с тия азбучни стихотворения, стига да поискам, и аз мога да напиша такива. Но не искам. Нямам време за такива щуротии. При това животът е прекалено сериозен, особено ако си притежател на моторен катер.

„Олеле! — помислих си аз. — Сега пак ще почне с оплакванията си.“

Но не познах. Горна баба каза:

— Ако искате да направите нещо наистина трудно, съчинете стихотворение, в което всяка дума да започва с поредната буква от азбуката.

— Хе, че това никой не може да го направи! Прекалено трудно е.

— Да — каза прадядо ми. — Това е прекалено трудно!

Горна баба ни се присмя и каза, че ето на, не можем нищо свястно да измислим.

Тези думи засегнаха поетическото ни честолюбие. Но вместо да й отговорим, ние отидохме в бараката. Там прадядо ми седна между кошовете и се залови да реже за Кришон Куция парчета корк. При това той се загледа навъсено пред себе си и издаде напред долната си устна. Но чудна работа, не подхвана никаква история. Каза само:

— Идеята на Горна баба е чудесна. Но такова стихотворение наистина е много трудно.

— Така е, прекалено трудно е. Никой не може да го направи.

Прадядо ми кимна и отново издаде долната си устна.

— Прадядо — попитах аз тихо. — Може ли да се кача горе и да си поиграя с пумпалите?

Той кимна и присви очи. Аз се измъкнах и се покатерих горе при Кожената Лизбет. Днес изобщо не се страхувах от нея, бях прекалено зает. Защото вече ми беше хрумнало едно стихотворение, в което всяка дума започваше с поредната буква от азбуката. Исках да го съчиня тайно и да изненадам прадядо.

Взех една неизписана борова дъска и дърводелски молив и веднага започнах да пиша с пламнала глава. Исках да покажа на Горна баба какво мога.

Написах върху дъската цялата азбука от горе до долу и започнах да дописвам след всяка буква по една дума, и така след дълги усилия се получи стихотворение. Прегърнах от радост Кожената Лизбет, пуснах просто дъската да се свлече надолу по стълбата и се хвърлих след нея.

— Прадядо, прадядо! — викнах аз. — Представи си! Става! Написах такова азбучно стихотворение, каквото искаше Горна баба.

— От А до Я ли писа, или от Я до А?

— От А до Я, разбира се.

— Хм — каза прадядо ми. — Това е удивително. — После присви очите си, погледна ме хитро и попита: — Мислиш ли, че може да се напише същото и на обратно, от Я до А?

— Не, със сигурност не. Не е възможно! — викнах аз.

— Хм — каза прадядо ми за втори път. — А какво мислиш, съм написал на тази дъска?

— Не зная, прадядо.

Ала изведнъж се досетих нещо. Попитах:

— Да не би да е от Я до А?

— Точно така, точно така — завика прадядо ми и заподскача от радост из бараката. — Съчиних едно стихотворение от Я до А. Всяка дума започва с нова буква, точно поред!

— По дяволите, прадядо, страшни сме!

— Да, и аз самият не бих повярвал, Бой! Но сега да си ги прочетем. Ти започваш!

Със сериозен израз на лицето прадядо ми се облегна на вратата, а аз взех своята борова дъска и много горд прочетох трудното стихотворение. То се наричаше:

А-Б-В за разбойници^[1]

 

Алберт,

богаташът

важен

гордо

декламирал:

„Ето!

Животворно

злато

имам,

йес,

куп

лъскави

монети!“.

Но

отзад

притичал

разбойникът

Страшило

Треперети.

Угасил

фенера,

хванал

ценния

чувал.

Шишкото

щурял, щурял:

Ъ-ъ-ъ!

Ю-у!

Я-а!

За да се види, че е истинско стихотворение, ще го напиша в осем стиха:

А-Б-В за разбойници

Алберт, богаташът важен, гордо декламирал:

„Ето! Животворно злато имам,

йес, куп лъскави монети!“.

Но отзад притичал

разбойникът Строшило Треперети!

Угасил фенера, хванал ценния чувал.

Шишкото щурял, щурял:

Ъ-ъ-ъ! Ю-у! Я-а!

Прадядо ми каза:

— Дявол да го вземе, измислил си го един път! Горна баба ще има да се чуди. Но чуй и моето стихотворение.

И той започна:

Щуравата яхта

Яхтата

„Юначен

Щурман“

шашна

чудновато

цялата

холандска

флота:

утре

тръгва

стотната 

регата.

Покрай

Огнен

Нос

минава,

литнала

към

Йокинава.

Изпреварва

заднишком

жълтата

„Естремадура“.

Доближава

Гибралтар —

висша

бойна

авантюра.

И това стихотворение на прадядо ми ще препиша още веднъж тук за по-удобно четене:

Щуравата яхта

Яхтата „Юначен Щурман“

шашна чудновато

цялата холандска флота:

утре тръгва стотната регата.

Покрай Огнен нос минава,

литнала към Йокинава.

Изпреварва заднишком

жълтата „Естремадура“.

Доближава Гибралтар —

висша бойна авантюра.

— Прадядо — казах аз. — Великолепно си го изпипал. Само дето не зная какво е Йокинава.

— Йокинава, Бой, е едно японско пристанище. То всъщност се казва Окинава, но се произнася почти Йокинава. Но както и да е, сега бързо при Горна баба. Тъкмо е време за обяд.

Нахлупихме шапките, взехме дъските подмишница и се отправихме към къщата, пресичайки улицата, която този ден бе ужасно ветровита.

Когато влязохме в кухнята, Горна баба още не беше готова с обяда. Тя каза:

— Вън! Тук нямате работа!

— Но, Горна бабо — викнах аз. — Стъкмили сме две чудни стихотворения.

— Тогава оставете дъските в кухнята. Аз ще ги погледна. И дим да ви няма. Ще ядем в гостната.

Прадядо ми и аз свихме рамене, отидохме в гостната и там разлистихме моряшките календари. Но от любопитство след малко аз пак отидох в кухнята.

Горна баба седеше на масата и пишеше нещо.

— Да не би да съчиняваш? — попитах аз.

— Дрън-дрън, та пляс — отвърна тя. — Кога ли имам време аз за такова нещо. Записвам си една готварска рецепта.

— Прочете ли вече нашите стихове, Горна бабо?

— Да, да, хвърлих им по един поглед. Много мило. Не мислех, че ще се справите. Но като човек не се грижи за разни там мъже и моторни катери, има време за такива работи. А аз, бедната жена, трябва ден и нощ да блъскам като щура, да готвя, да кърпя и пера.

— … и да пишеш готварски рецепти — добавих аз.

— Така де, и готварски рецепти трябва да пиша.

Тя се смути, когато каза това, и аз знаех защо. Но запазих догадките за себе си и отнесох послушно тенджерата със задушени картофи в гостната. После ядохме.

Следобед прадядо ми легна да поспи. Трудното стихотворение май го беше изморило на неговата възраст. Използвах случая и тръгнах да навестя болните си сестри Анекен и Йоханекен.

Не биваше да влизам, за да не се заразя. Затова свирнах от улицата. Те веднага дотърчаха на прозореца, закискаха се, започнаха да вършат щуротии като всички малки момиченца. Кривяха очи към върховете на носовете си, обръщаха косите върху лицата си или пък имитираха кръгли рибешки уста.

Издържах това половин час, като ги наблюдавах и двете от улицата. Но когато Джони Свирчото мина и захвана да се смее на щуравите ми сестри, аз се ядосах и викнах на Анекен и Йоханекен да изчезват от прозореца. Те така и сториха. Но преди това си изплезиха езиците докрай.

Джони Свирчото каза:

— Всички момичета са глупачки. Идваш ли с мене надолу? Ще си направим състезания с раци.

И на мен ми се играеше, затова се помъкнах с Джони Свирчото през тесните улички на планинската част към стълбата, която се спускаше в зигзаг по червената скала надолу. Пуснахме се по железните перила, първо, защото беше по-бързо и, второ, защото ни доставяше по-голямо удоволствие.

В долната част на града тръгнахме не по пресечките, а по главната улица, която водеше към кея. Тук по кестените вече висяха малки бодливи зелени топки. Но Джони Свирчото каза, че кестените още не са узрели. Той винаги знаеше тия неща съвсем точно. Знаеше и това, че кестените живеят много дълго, и ми разказа, че в Италия имало едно кестеново дърво, чийто дънер имал обиколка шестдесет метра.

— Това дърво с положителност е още от времето на Нерон — каза Джони.

— Така ли мислиш? — попитах аз учудено.

— Сигурен съм — каза Джони Свирчото. — Знам го от учителя.

Е, щом го беше казал учителят, значи беше вярно. Но наистина бе удивително!

Докато вървяхме по главната улица, все си мислех за това дърво.

Изведнъж Джони каза:

— Защо присвиваш очи и си издаваш напред долната устна?

— Нима правя така, Джони?

— Сега вече не, но преди малко беше застанал точно така, Бой.

— Джони, братче, това значи, че имам идея. Трябва бързо да ида при моята Долна баба. Състезанието с раци ще остане за утре.

Вече тичах. Джони Свирчото остана слисан и извика след мен, че съм подъл и че утре няма да му се състезава с раци. Но на мен ми беше все едно. Защото ми беше хрумнала историята с кестеновото дърво. И трябваше да си я запиша.

Моята Долна баба живееше в една голяма жълта къща с три огромни кестена отпред. Тя беше много по-весела от Горна баба. Освен това имаше и едно санбернарско куче, което се казваше Уракс.

Когато стигнах там, заварих Уракс да дреме в коридора. Но щом ме видя, той силно замаха с опашка, скочи върху ми и сложи предните си лапи на раменете ми така, че почти ме събори.

— Мирен, мирен, Уракс! — казах аз. — Не бива да ми пречиш. Тъкмо имам една идея.

Кучето веднага ме разбра. То се отдръпна от мен и се промъкна тихо зад гърба ми, докато влизах в птичата стая.

Тук беше пълно с препарирани птици във витринки: бекаси, попадайки, врабчета, една авлига и две чайки. Между птиците седеше моята Долна баба и бродираше възглавница.

— Здравей, Долна бабо, трябват ми лист и молив! — викнах аз.

— Пак ли искаш да съчиняваш стихове, Бой? Още ти е прекалено малка главата. Най-много да получиш от това мигрена до края на живота си. Не е здравословно момче на твоите години да пише стихове!

— Ама, Долна бабо, искам само да си запиша една история, която чух от Джони Свирчото — извиках аз.

— Джони Свирчото не е подходяща компания за теб, Бой! Вчера е казал на стария управител на пристанището една неприлична дума. Вече целият остров знае.

— Че то и самият управител говори неприлични думи — казах аз. — Няма основание да се кара на Джони.

— Какви думи употребява управителят, Бой?

— Ако ми дадеш лист и молив, ще ти ги напиша, Долна бабо!

— Е, добре, Бой, в писалището ще намериш и двете.

Спуснах се към писалището и докато Уракс се умилкваше в краката ми, си взех няколко листа хартия и един дълъг молив, а после написах на една малка бележчица неприличните думи, които беше казал управителят на пристанището.

Долна баба бе дълбоко възмутена от тези изрази. От възмущение тя дори си убоде палеца с иглата за бродерия.

Аз обаче побягнах с нещата за писане към тавана и хлопнах вратата тъкмо под носа на Уракс. Когато се занимава с писане, човек трябва да бъде сам. Кучетата пречат. (Но не и котките.)

Пред малкото кръгло прозорче под покрива си нагласих удобно един стар дюшек, сложих на коленете си албума „Из немската история“ и започнах да пиша разказа за кестеновото дърво. От време на време прелиствах албума „Из немската история“ и ако нещо подхождаше, попреписвах това-онова.

Когато се стъмни и аз бях почти готов с историята си, на тавана дойде моят Долен дядо и каза, че си развалям зрението тука и че трябвало вече да спирам писането. Уракс, който се бе промъкнал след него, излая в потвърждение и се облегна както обикновено с предните си лапи на раменете ми така, че изписаните листове се плъзнаха от коленете ми и се разпиляха по пода в безпорядък. Това толкова ме ядоса, че цапнах Уракс. Но Долен дядо каза, че Уракс не е имал лоши намерения и че от такива шамари може само да стане плашлив.

— Можем да подредим листовете долу в птичата стая — рече той. — Тъкмо ще ми прочетеш и историята, Бой.

— Но тя още не е готова, Якоб — казах аз.

— Още по-добре, Бой, тогава ще ти помогна за края.

Това беше добро предложение. Събрах набързо листовете, сложих албума „Из немската история“ върху дюшека и слязох в птичата стая с Долен дядо и Уракс.

Моят Долен дядо имаше черна, къдрава като на негър коса. На пипане бе като овче руно. Той ужасно обичаше да пие грог и беше много добродушен. Затова го наричах просто по име, Якоб, но само насаме. В присъствието на Долна баба му казвах Долен дядо.

Историята ми много му хареса. Но някои неща в нея не му допаднаха. Затова заедно я поправихме и заедно обмислихме завършека й. През това време Уракс махаше усърдно с опашка, като че ли разбираше нещо от съчиняване.

Когато най-сетне свършихме да пишем историята, Долна баба донесе на Якоб един грог, а на мен чудесен трипластов пудинг.

Този пудинг в цветовете на нашето островно знаме Долна баба бе измислила сама една нощ, както си лежала в леглото. Затова той се наричаше „Пудинг Анна“. Отдолу бе оцветен в зелено от специална есенция, по средата червен от ягоди, а отгоре — бял от разбити белтъци. Тази вечер изпразних целия съд. Понеже от писане доста се огладнява.

След това обаче побягнах колкото можех по-бързо, с написаната върху навитите на руло листове история подмишница, към планинския край. Въпреки това закъснях за вечеря и Горна баба страшно ми се накара.

Като й казах, че при Долна баба вече съм изял цял пудинг, стана още по-лошо.

— Как може на дете да се дава така безразсъдно цял пудинг! — викна тя. — Че с него могат да се нахранят седемдесет и седем корабни таласъма. Какво си представя твоята Долна баба! Че то така не може! Кажи и ти нещо, татко! Все сама ли трябва да се разправям за всичко!

— Да, да — промърмори прадядо ми под мустак. — Цял пудинг е малко множко за дете, вярно е.

— Виждаш ли! — викна Горна баба тържествуващо. — Прадядо ти също ти се кара!

— Но, Маргарета, аз съвсем не се карам. Само казах…

— Достатъчно! Не го защитавай! А сега — марш, върви си в леглото, Бой. Веднага да изгасиш лампата. И да не вземеш да качваш горе разни там моряшки календари. Хайде бързо, бързо…

Сметнах, че е по-добре веднага да се подчиня, защото Горна баба беше много сърдита. Казах: „Лека нощ на всички“, измъкнах се нагоре, съблякох се и заспах толкова бързо, че съвсем забравих да прочета още веднъж историята.