Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (18)

Павилионът от порцелан^[1]

 

Както измежду триста или четиристотин детелини може да се намери една-единствена четирилистна детелина, която носи щастие, така сред триста шестдесет и петте дни на годината има само един ден на късмета и това е двайсет и четвърти юни.

Онзи, който е роден на този ден, е дете с късмет, комуто, както се казва, се изпълняват всички желания в живота (стига те да са добри и разумни). Понякога се случва двадесет и четвърти юни да ощастливи множество хора, стига сред тях да се намират поне три деца с късмет.

Преди години малка група туристи потеглила с една китайска джонка на излет из Жълто море. Понеже било тъкмо двадесет и четвърти юни и понеже трима от пътниците имали на този ден рожден ден, китаецът Ли, капитанът на джонката, предложил да направят пътешествието без определена цел и да предоставят управлението на платнохода на щастливия случай.

Пътниците — макар и да не били особено доволни — се съгласили с авантюристичното предложение. Те предоставили самите себе си и джонката във властта на вятъра, вълните и щастието.

Скоро забелязали, че нямат основание да се съмняват в късмета си. Макар че повявало едва-едва, джонката летяла през морето с изпънати платна, както лети буреносен облак по небето. И въпреки че никой не стоял на кормилото, тя толкова лесно заобикаляла носовете на островите, плитчините и рифовете, като че ли я управлявал най-сръчен кормчия.

За един час джонката оставила китайския бряг и разположените пред него острови толкова далече зад себе си, че техните контури потънали в омарата на хоризонта. Сега наоколо било само море, а право напред в далечината се виждала единствено някаква миниатюрна тъмна точка. Тази точка бързо се увеличавала. Отначало била голяма колкото грахово зърно, после колкото слива, после колкото ябълка, най-сетне като тиква и пътниците един след друг разпознали един шарен и пъстроцветен остров, който сякаш плувал срещу джонката.

Фреди, млад американец, вдигнал пред очите си далекогледа и казал:

— Островът е обитаем. Виждам една къща сред цъфналите храсталаци.

— Извинете, може ли и аз да погледна за малко през далекогледа? — попитал доктор Мюние, парижки лекар.

— Моля, заповядайте — отговорил Фреди и подал на лекаря далекогледа.

Този кратък диалог смаял пътниците. Но за това си имало причина. Всички те идвали от различни страни, говорели на различни езици и до този момент можели да общуват помежду си единствено чрез преводачи. Фреди говорел само английски, а доктор Мюние изключително френски. Но тук, на малкия кораб, посред Жълто море, те изведнъж заговорили на китайски помежду си. Това удивително явление било първото от ред необичайни събития.

Мис Джулия Умбрела, позастаряла мома от Лондон, сега също поискала да се опита да говори на китайски и това й се удало превъзходно. Тя извикала:

— Вече и с просто око разпознавам къщата!

И възторжено размахала чадъра си.

— Наистина — казала госпожа Щеенграхт, белокоса жителка на Хамбург. — И аз различавам къщата. Прилича на вила с полегат покрив.

В този момент долетял един корморан, една от най-големите птици по китайското крайбрежие, кацнал на покрива на джонката и попитал вежливо:

— Може ли да ви придружа, господа? Името ми е Фортунат.

— Да не би да сте роден на двайсет и четвърти юни? — попитал птицата Ли, китайският водач на джонката.

Корморанът кимнал.

— Оттук и името — отбелязал доктор Мюние от Париж. — Фортунат означава нещо подобно на „Щастливец“, господа.

Говорещата птица с черен клюн, черни птичи крака, гола шия и морскозелени очи почти не изненадала пътниците. Когато необикновените събития се трупат, не е трудно да се свикне с тях.

— Кажете, господин Фортунат, познавате ли този остров? — попитал птицата на китайски господин Де Вилдер, амстердамски търговец.

— Преди двайсет години на един двайсет и четвърти юни го видях да изниква от водата — отвърнала птицата със замечтани морскозелени очи. — Но той отново потъна, преди да успея да кацна на него.

— Да се надяваме, че не е мираж — казал доктор Мюние.

— Тогава бързо да го снимам — извикал Фреди, американецът.

Той бързо отметнал надолу кожения капак на фотоапарата си, нагласил го, погледнал за кратко през визьора и щракнал.

В същия миг островът изчезнал.

— Туй то — въздъхнала мис Джулия Умбрела. — Островът е бил само въздушен образ! — И тъжно разлюляла чадъра си насам-натам.

— Но я вижте! — извикал Петар, млад матрос от Монтенегро. — Във въздуха се мержелеят някакви цветове!

— Наистина — потвърдила белокосата госпожа Щеенграхт. — Над водата трепти някаква картина.

— Ала тя изобщо не трепти! Стои си на едно място! — поел си дъх развълнувано господин Де Вилдер от Амстердам.

— Това не е картина. Това е предишният остров! — радостно се развикал корморанът Фортунат.

— Да — кимнал Ли, капитанът на джонката, — той пак е тук. Но е много близко. Това не може да бъде мираж. Това трябва да е…

Ли не могъл да продължи, понеже изведнъж се почувствал тласък и с издути платна джонката изскриптяла по чакълестата крайбрежна ивица на острова, и после спряла.

Корморанът веднага скокнал от покрива на брега, като пляскал диво с криле, заклатушкал се по чакъла наоколо и извикал:

— Островът не е въображаем. Усещам го под ноктите си!

Тогава на палубата повече нямало спиране. Всеки се заизмъквал от лодката кой как свари, Ли, капитанът, бутнал котвата дълбоко навътре в чакъла, мис Умбрела радостно завъртяла чадъра си, а младият матрос от Монтенегро скочил на един камък и извикал:

— Дами и господа, там, зад евкалиптовите дървета, виждате вила Непозната на острова Никъде. Който не се бои от чудеса, нека ме последва, за да поднесем своите почитания на господин Едикойси.

След тези думи малкото общество събрало кураж и със смях и бърборене последвало матроса Петар, който тръгнал направо към постройката сред евкалиптовите дървета. Тя приличала на манастир с бели каменни стени, които ограждали огромен четириъгълен вътрешен двор. За съжаление в зида не се виждали нито врати, нито прозорци. Компанията обиколила цялата къща, но никъде не намерила вход. Клатейки глава, те обиколили къщата втори път. Но не открили дори и най-малък отвор. Едва когато пътниците обходили за трети път зида, те изведнъж видели една голяма врата, пред която висяла завеса от перлени шнурове.

Хората се изненадали, защото били уверени, че преди тази врата не била там. Същевременно те се зарадвали, че са намерили някакъв вход, а Фреди, американецът, поискал направо да влезе през вратата в къщата. Но едва докоснал се до перлената завеса, той бързо се дръпнал назад, като че ли го бил ударил ток.

— К… к… какво означава това? — извикал той уплашено.

— Това означава, че си прекалено прибързан — изгъргорил някакъв глас над главите на пътниците.

Погледнали нагоре и видели на покрива да седи един прастар бухал, който важно отворил и затворил очи, тромаво се спуснал надолу, настанил се на едното рамо на матроса Петар, огледал изпитателно пътниците по реда им с големите си совешки очи и после измърморил:

— Който иска да влезе в тази къща, господа, трябва да си изпее влизането!

— Да се изсмее! — поправил птицата доктор Мюние.

— Не, да си го изпее — повторил бухалът, който противно на всякакви природни закони като че ли виждал отлично и през най-светлото време на деня. — Трябва да съчините четири стихотворения, господа — казала птицата с приглушен глас. — Застанете, моля, до сандъка с пясъка.

Изведнъж пътниците съзрели отдясно на входа до белия зид един сандък с пясък, който никой от тях не бил забелязал по-рано. Отчасти любопитни, отчасти със свито сърце, те се наредили около сандъка. Бухалът подхвръкнал от рамото на матроса към дървената оградка на сандъка и извикал три пъти с гърлен глас: „буу“ и три пъти „хуу“.

Тогава в бялата стена се разтворил един капак и навън се търкулнало руло от миниатюрни железопътни релси. Те се развили, изящно криволичейки из кутията, и образували спирала от релси в пясъка. После от стената изпухтяло едно миниатюрно локомотивче, което влачело след себе си пет или шест товарни вагончета. То минало с леко потракване по релсовата спирала, като при това вратичките на малките вагончета се разтворили от само себе си. Навън изпаднали дръвчета и миниатюрни храсти, доматеночервени дървени пейчици и шарени птички, които се търкаляли сред дъжд от цветя в пясъка.

Когато влакчето играчка достигнало до средата на спиралата, локомотивчето надуло свирката, изправило се на челото си и се забило вертикално надолу в пясъчната основа. Изглеждало, като че ли в пясъка се заравя червей. Хоп — и последното товарно вагонче изчезнало в земята. Тряс — капакът в бялата стена се затворил. И — тип-тап-туп — в пясъка се наредили дървета, цветя, храсти и пейки. Релсите в пясъка обраснали с гъста трева, птиците запърхали из клоните на дърветата, а пъпките се разпукали и изкарали цветове и малки листенца.

За един миг в пясъчната кутия разцъфтял най-прекрасен пролетен пейзаж. Даже малки поточета заромолили сред зеленината.

— Това е първата тема за стихотворение — казал бухалът.

— Не е необходимо да се прави стихотворение — отбелязал господин Де Вилдер от Амстердам. — Самият този пейзаж е стихотворение.

— Наистина! — извикала възторжено белокосата госпожа Щеенграхт. — Това е малко чудо! Погледнете само миниатюрната поляна с цветя, сладките пейчици и прелестните птички. Кой ли върши чудесата с тези прелестни цветя?

Бухалът започнал да затваря и отваря очи, като че ли щял да отговори. Но не успял, понеже големият корморан развълнувано запляскал с криле, посочил с черния си клюн към госпожа Щеенграхт и извикал:

— Моля, моля, милостива госпожо, повторете въпроса си!

— Попитах кой прави такива чудеса с цветята — казала стъписана дамата от Хамбург.

— Не, не, вие трябва да повторите буквално въпроса си — извикал развълнувано корморанът.

Госпожа Щеенграхт, която съвсем не разбирала какво означава това, попитала за втори път:

Кой ли върши чудеса

с тези прелестни цветя?

Тогава корморанът отговорил:

Той е млад като зората,

той е стар като света.

Сега малката компания забелязала, че въпросът и отговорът, така да се каже, неволно образували стихотворение и някой повторил под носа си:

Кой ли върши чудесата

с тези прелестни цветя?

Той е млад като зората,

той е стар като света.

— О кей! — извикал Фреди с доволно изражение. — Съчинихме първия куплет!

— Но дали е хубав, ще покаже пясъчният сандък — изгъргорил бухалът.

— О, та той вече го показва, вече го показва — извикала, махайки с чадъра си, мис Умбрела. — Погледнете, розите в онзи храст разцъфват. А от дърветата се сипят цветове. В сандъка настъпва лято!

Мис Умбрела имала право. Пролетният пейзаж се превърнал във ведра лятна местност с истински малки сенки под ябълковите дръвчета. Сега всички напрегнали сили да съчинят хубаво стихотворение за лятото.

Фреди изтръбил:

Дойде лято, дойде лято,

то е топло, то е злато!

Господин Де Вилдер изгракал:

И градински зеленчук

никне днес отново тук!

Ала при тези стихчета пейзажът в пясъчния сандък не се променил ни най-малко. Само пъпките по ябълковите дръвчета се закръглили постепенно в малки зелени топчици. Тогава на матроса Петар му хрумнали две стихчета. Той казал:

Годината полека зрее

и се налива като плод…

После се запънал. Но мис Умбрела продължила, като гордо люлеела чадъра си насам и натам:

Над нея топъл дъжд се лее

от кичестия небосвод.

За съжаление тези стихчета нямали никакво въздействие.

Доктор Мюние от Париж казал:

— И двете стихчета на господин Петар са хубави. Колко жалко, че съчиненото от мис Умбрела не е също тъй хубаво.

Английската мис изпухтяла презрително с нос по повод на тази забележка и стиснала чадъра си, като че ли е меч.

Тогава изведнъж младият матрос се засмял и извикал: „Измислих!“ После казал:

Годината полека зрее

и се налива като плод,

на клоните си я люлее

вълшебното дърво Живот.

След тези четири стиха старият бухал навел неуверено глава. Все пак те имали успех, макар бавен и колеблив: листенцата на дърветата започнали да променят цвета си, малките топчици на ябълковите клони поруменели, а в бълбукащите поточета закапали тук и там продълговати върбови листа и се понесли надолу като малки канута.

Фреди, който още никога през живота си не бил прекарвал есен на село, запитал слисан:

— Сега пък какво става?

— Ех! — отвърнала белокосата госпожа Щеенграхт и вдигнала пръст като леличка от рисувана книжка. — Есен е дошла, дете, ябълките зреят.

— О, милостива госпожо — извикал доктор Мюние извън себе си от радост. — Та вие пак започнахте едно стихотворение. Моля, повторете това още веднъж!

Госпожа Щеенграхт повторила, ала сега без показалеца си:

Есен е дошла, дете,

ябълките зреят.

— Зреят… — прошепнал доктор Мюние със затворени очи. — Зреят. — После тихо повторил:

Есен е дошла, дете,

ябълките зреят.

Той направил пауза, отворил очи и продължил:

Но ще разбереш, че те

често киселеят.

Този стих пътешествениците похвалили най-много. Само Ли, водачът на джонката, не казал нищо. Понеже в Китай стиховете се съчиняват по друг начин.

Четирите стихчета накарали ябълките да почнат да падат от дръвчетата, поточетата да се покрият с носещите се върбови листенца, тревата да пожълтее, а пясъчната кутия изведнъж да се обвие с такава гъста снежна виелица, че от пейзажа вече нищо не можело да се види.

Но скоро последните снежинки покрили земята като падащ бял воал и сега малкият пейзаж бил бял, бял, бял. Върху светлата снежна покривка се различавали само тъмните силуети на голите дръвчета и черните релси на железопътната линия, около които отляво и отдясно се били натрупали малки снежни насипи. И влакчето било на линията. Ала този път към локомотива били прикачени не товарни, а пътнически вагончета.

Фреди извикал, без много да му мисли:

Хей-ура и хоп-ла-ла,

релси чакат ни в снега!

Но стихчетата били слаби и старият бухал поклатил сърдито глава.

Сега вече всички усърдно заримували „сняг“ с „бряг“ и „лед“ с „мед“. Но пясъчният сандък останал да лежи непокътнат в своята зимна красота.

След като пътниците изпосъчинили безуспешно цял куп стихчета, те се натъжили много. Само кръглото като луна лице на водача на джонката било усмихнато както винаги. Господин Ли дори коленичил и започнал да си играе с малкото влакче. Той бутал влакчето насам-натам, при това потракването на колелата звучало така приглушено, че човек можел да помисли, че се движи по кадифе.

Най-сетне водачът на джонката се надигнал и казал полугласно:

Приглушен е шумът на влака,

по траверсите пада сняг.

Черни релси се лутат

из побелелия свят.

Къде ли е Сун, сестра ми

от летните топли дни?

По нейната бяла шия

се виеха черни коси.

След тези стихове всички замълчали смаяни и удивени. Най-сетне Фреди казал:

— Това стихотворение ли беше?

Ли се засмял и вместо да отговори, посочил към пясъчния сандък. Тогава всички ококорили така очи, както надали се е случвало някому.

Долу в пясъчния сандък стояла една малка компания и тропала с крака в снега, тази компания и тяхната група си приличали като две капки вода. Тук горе бил доктор Мюние с лявата ръка в джоба на панталона си, и там долу той бил още веднъж — малък като оловен войник. И пак с ръка в джоба на панталона.

Тук горе корморанът кръжал около тях, там долу той пак обикалял над влака — малък като пчела.

Изведнъж Фреди извикал:

— Ами аз къде съм?

Пътниците се вгледали по-внимателно и наистина не могли да открият измежду своите малки копия никакъв Фреди. А долу тъкмо вече се качвали във вагончетата. Петар, матросът, скочил в кабината на машиниста. Ли се качил във вагон-ресторанта, господин Де Вилдер помагал на госпожа Щеенграхт и на мис Умбрела да се качат в едно купе от първа класа, корморанът скочил на покрива на локомотива, а доктор Мюние преминал през целия влак до последния вагон, но от Фреди нямало и следа.

— Къде съм, къде съм се изгубил? — викал той развълнуван.

— Успокойте се, вече ви намерих — казал Ли.

— Ама къде? Къде? Стой! Не тръгвайте! — викал Фреди.

Но по всичко изглеждало, че железничката ще отпътува и без него. Тогава изведнъж и другите пътници открили американеца, по-скоро зърнали главата му, която стърчала синьо-червена и измръзнала изпод един вагон. Фреди се бил скрил под първия вагон като пътник без билет.

Тогава избухнал такъв смях, че от сътресението малкият влак в пясъчния сандък се заклатил леко.

Фреди казал смутен:

— Никога още не съм пътувал гратис. Винаги си плащам билетите.

Другите искрено го съжалили. Но когато доктор Мюние им напомнил, че Фреди се бил докоснал до перлената завеса и се бил опитал да снима острова, на всички им се сторило, че разбират защо той е скрит под вагона в пясъчния сандък.

Междувременно железничката приближавала стената на къщата, без да намалява скоростта си. Тя била вече съвсем близо, до стената, но капакът все още не се отварял.

— Стой! Спри! Ще стане катастрофа! — извикал Фреди, който все още бил много възбуден.

Но влакът продължил да бумти нататък, право срещу стената и — тряс! — тогава… Да, тогава някой казал: „Щастлив ден, господа“. И макар че този глас бил мек, поздравът дошъл толкова неочаквано, че пътниците изплашено вдигнали глави.

Пред перлената завеса стоял усмихнат китаец, който се поклонил и вежливо поканил малката компания да влезе в къщата.

Когато хората озадачени погледнали надолу, пясъчният сандък бил изчезнал. От него нямало и следа, нито песъчинка даже. Като че ли всичко било насън. И сега, потънали в мечти и размисъл, пътниците влезли през тихо подрънкващата перлена завеса в къщата.

Там, около една голяма градина се простирала четириъгълна колонада, а в средата на градината имало езеро, посред което се намирал павилион. Под колоните стояли плетени кресла и люлеещи се столове, по пода били разхвърляни разкошни меки рогозки, а тук-таме се виждали гравирани месингови плочи на три крачета, върху които били поставени сервизи за чай. На открито в градината между евкалиптови дървета, палми и тамарикси били опънати плетени люлки. Много мъже и няколко жени в необичайни старинни одежди лежели върху рогозките, седели в креслата, люлеели се в плетените люлки и пиели чай.

— Все прочути поети — прошепнал доктор Мюние на госпожа Щеенграхт. — Познавам ги от стари портрети.

Вежливият китаец повел своите гости към мраморния басейн на езерцето, а оттам по един мост от нефрит към павилиона от бял и зелен порцелан. Тук се разположили върху меки рогозки около една особено богато украсена месингова масичка, върху която в полукръг било гравирано изречение. То гласяло:

даЛИ е ТАЙна мойта ПЕсен?

Буквите, които са изписани главни (каквито обаче не се срещат в китайското писмо, а само могат да бъдат чути при четене на глас), образували името на домакина. Той се наричал Ли Тай Пе. И той сам поднесъл на гостите си чая.

— Ли Тай Пе — прошепнал доктор Мюние на госпожа Щеенграхт. — Китайски поет, роден през 702 година след Христа.

Поетът, който явно бил разбрал прошепнатото, кимнал усмихнато и налял чай в чашата на френския лекар.

Докато пиели и бъбрели, върху блестящата повърхност на езерцето се отразявал обърнатият огледален образ на павилиона с всичките му багри. Ли, водачът на джонката, бил като омагьосан от гледката. Не след дълго той се надигнал и попитал:

— Велики Ли Тай Пе, разрешаваш ли да изпълня едно твое стихотворение?

— Да видим — отвърнал усмихнато домакинът.

Тогава Ли изрецитирал следното стихотворение:

Посред езерото сякаш

като птица е поспрял

павилионът, изграден

от порцелан зелен и бял.

 

А към павилиона весел

води мост, така извит,

сякаш гръб на скачащ тигър

е изваян от нефрит.

 

Там приятели безгрижни

в порцелановия дом

разговарят, рецитират,

съчиняват шепнешком.

 

Тихо кимат, подчертават

ритъма на всеки стих

и копринени ръкави

веят на ветреца тих.

 

А спокойна е водата

с огледална яснота

и обърната, чудата

гледка отразява тя:

 

Мостът е извит надолу

като новата луна,

преобърнато е всичко

в огледалната страна.

 

И надолу със главата

кой поет не е седял

в павилиона, изграден от

порцелан зелен и бял!

— Стихотворението вероятно е създадено тук, в този павилион — казала мис Умбрела.

— Не — отвърнал Ли Тай Пе. — Самият павилион е създаден от стихотворението. Понеже това е островът, където красотата се превръща в действителност. — След тези думи той й подал чаша пресен чай.

Това, което пътниците преживели през следващите часове в павилиона от бял и зелен порцелан, било — както после те единодушно разказвали — прекрасно и в същото време удивително. Но никой от тях не могъл да си спомни точно какво е било. Със сигурност могли да разкажат само, че малкото влакче от пясъчната кутия се носело стремително, с весел звън по месинговата плоча и ръсело пръчици джинджифил. Те си спомняли също, че Ли Тай Пе отрязал със сребърен лунен сърп шийките на три порцеланови бутилки, че налял от тях в чаени чашки орхидеев ром, който сладко замаял пътниците.

Освен това мис Умбрела си припомнила, че един стар мъж с бяла брада, като буреносен вятър, започнал да пее. А госпожа Щеенграхт успяла да разкаже със сигурност, че една бяла мишка се реела над павилиона с привързан о земята шарен балон, докато нейното отражение весело кръжало из езерцето.

Всички пътници единодушно твърдели, че след като вкусили от орхидеевия ром, им станало изключително леко на душата. Езерните цветя като че ли се превърнали в птици, а райските птици с дълги опашки, който седели по дърветата, им се видели като тропически цветя. Понякога в колонадата се надигала песен и мъжете и жените в странните одежди започвали да танцуват. Тогава птиците политвали нагоре, цветята се заизвивали насам-натам и всичко бавно се завъртало пред очите на пътниците, като че ли седели в плавно въртяща се въртележка. После Ли Тай Пе станал, отишъл на върха на сводестия нефритов мост и с двете си ръце издигнал във висините стъклено кълбо. На часа цветната суматоха се насъбрала във вид на спокойна картина в стъкленото кълбо, песента спряла, танцът секнал и всички паднали изтощени върху меките рогозки, като че ли били участвали във всичко това с неохота.

Чак когато захладняло, Ли Тай Пе съпроводил гостите си през леко подрънкващата перлена завеса отново на открито, завел ги до корабчето и им пожелал много щастливи години.

После джонката политнала пак по тъмнеещото море към китайския бряг.

Сега светът бил удивително променен: на запад слънцето се въртяло като огнено колело, което хвърляло пламъци около себе си, вятърът носел отнякъде звуци на мандолина, островите и далечният китайски бряг се издигали и спускали като гърбове на китове или делфини, а морските вълни си подхвърляли една на друга малки пъстри въздушни мехурчета, така че един воал от цветни топчета витаел над водата.

— Въображение ли е това, или действителност? — запитал Фреди, американецът, на когото това му се сторило тягостно.

— И двете — отговорил Ли, водачът на джонката.

Това за Фреди бил отговор, който не му говорел почти нищо. Но той го разбрал донякъде, когато забелязал, че колкото повече джонката се доближавала до китайското крайбрежие, толкова по-редки ставали странните явления. Това радвало много всички пътници, понеже за хора, които се намират върху клатещи се над водата дъски, поне островите и континентите трябва да бъдат устойчиви, иначе накрая няма да има вече нищо сигурно.

Господин Де Вилдер изпитвал съжаление към бедните поети от вилата, понеже бил уверен, че за тях светът винаги изглежда такъв, какъвто се бил разкрил пред пътниците: с блестящи, кръжащи слънчеви топки, мандолинени звуци и люлеещи се брегове.

Петар матросът отбелязал по този повод, че светът се намира във вечно движение. Поетите обаче били единствените, които знаели това.

— Добре че притежават пясъчни сандъци и стъклени кълба — отбелязал доктор Мюние от Париж.

След този разговор белокосата госпожа Щеенграхт погледнала с крайчеца на очите си над гърбовете им към слънцето. Но то си стояло спокойно и червено на хоризонта и тъкмо се канело да се спусне надолу в морето. Тогава тя облекчено въздъхнала и когато веднага след това джонката изскърцала по брега, тя уверено скочила на сушата.

Пътуването завършило, както завършва сън. Не се знаело дали то е било фантазия, или действителност. Освен това на сушата те вече не се разбирали така лесно помежду си, както на палубата на джонката. Когато господин Ли понечил да каже нещо на госпожа Щеенграхт, това се превърнало в цял ритуал.

Ли казал на корморана: „Нган“. Корморанът го превел на френски и казал на доктор Мюние: „Льо монд е де нуво транкил“. Лекарят от Париж превел това за господин Де Вилдер на нидерландски: „Дьоверелд ис ведер рустих“. Холандският търговец го превел за мис Умбрела на английски: „Дъ уърлд ис калм агейн“. Англичанката с чадъра превела това за матроса Петар на сръбски: „Свет е опет миран“. И най-сетне матросът от Монтенегро го превел на немски на госпожа Щеенграхт: „Светът е спокоен отново, милостива госпожо“.

— Да — отговорила госпожа Щеенграхт, като при това кимнала приятелски на Ли. — Тъкмо това исках да кажа и аз.

Тогава Петар се засмял и превел тези думи на мис Умбрела. Англичанката също така се засмяла и ги превела на господин Де Вилдер. Холандецът също се засмял и смехът преминал от един на друг, докато стигнал до Ли, който го превърнал в кротка усмивка.

После слънцето залязло на хоризонта, пътниците се разделили и си пожелали един другиму на шест езика сбогом и лека нощ. Единствен корморанът останал на брега, а после и той се издигнал и полетял, размахвайки крила над Жълто море, към един далечен остров.

 

 

Като свърши разказа си, прадядо ми стана мълчаливо от стърготините, взе сюртука си от раменете на Кожената Лизбет, облече го тържествено, закопча грижливо всички копчета, каза „благодаря“ на Кожената Лизбет, после се поклони и се обърна към мен по следния начин:

— С това, господине, с вас се сбогува разказвачът на весели и полезни истории. Той ви желае здраве, щастие, благополучие и дълъг живот, и ви моли да се чукнете с него в павилиона му от дърво за красотата, истината и доброто човешко сърце.

Прадядо ми извади от джоба на сюртука си бутилчица ром, отвъртя месинговата капачка чашчица, изтегли корковата тапа, напълни малката чашка и ми я подаде.

Тогава аз скочих от тезгяха, поклоних се и казах следното:

— Велики маестро на разказваческото изкуство, благодаря за многото хубави истории и ви обещавам по-късно, когато порасна, да запиша всички истории в прослава на красотата, истината и доброто човешко сърце!

На един дъх изпразних чашчицата ром, прадядо ми отново я напълни и също така я пресуши на един дъх.

— Една-единствена глътка стига и за трите — каза той. — Понеже красотата, истината и добротата са едно и също нещо.

После той отново завинти бутилчицата и тя изчезна в дълбокия джоб на сюртука му.

Малко ми се завъртя главата, понеже десетгодишните момчета не са свикнали на силен ром. Струваше ми се, че стените на стругарската работилница се люлеят, и като че ли чувах как червеите дълбаят в дървото. Също и Кожената Лизбет се усмихваше някак странно като китайска императрица, а прадядо ми, който беше опрял едната си ръка на рамото й, изглеждаше точно като китайския император.

— А това сега въображение ли е, или действителност? — промълвих аз на себе си.

— И двете — отвърна един глас, за който не бях сигурен дали идва от Кожената Лизбет, или от прадядо ми.

За щастие прадядо ми носеше зърна кафе в джоба си. Той ми предложи шепичка от тях и аз ги дъвках дотогава, докато стените спряха да се клатят, а дървесните червеи престанаха да почукват. Тогава иронично свитите устни на Кожената Лизбет се изпънаха в сериозна тясна резка, а императорът на Китай се превърна пак в обичния ми стар прадядо, който ме преведе през улицата за обед.

Имаше пържен морски език с картофена салата и ние оказахме на Горна баба честта да се храним мълчаливо и съсредоточено.

След ядене прадядо ми си легна, а аз помогнах на Горна баба в приготовленията за рождения ден. Домъкнах в гостната всички възможни столове, подредих с нейна помощ трите маси под формата на буквата „П“, разпределих цветята по покривките от дамаска, украсих стола на прадядо ми с листа от аспержи, нарисувах шарени картончета, които показваха кой къде да седне, и ги разпределих по масите според указанията на Горна баба.

Когато към два часа моряците се върнаха от пристанището, те бяха нахранени в кухнята и после изпратени горе по стаите си, за да се преоблекат. Моят Горен дядо особено пъшкаше, понеже не обичаше да се разделя с дебелото си зелено яке. Но никой не можеше да се противи на заповедите на Горна баба.

Точно в четири часа всички гости бяха пред вратата. На нашия остров такава точност е нещо обикновено, понеже разстоянията са къси и траят най-много десет минути.

Горна баба раздели гостите за рождения ден на две групи: с тайнствен шепот жените бяха отведени в кухнята, а на нас, мъжете, ни бе позволено, образувайки празнична процесия, да се отправим към гостната.

Всички бяхме с тъмносини костюми от дебел английски плат. Също и ние с Хенинг трябваше да носим неудобни дълги панталони. Никой от нас, мъжете, не се чувстваше добре в дебелото си празнично облекло и едва вратата на гостната се затвори зад гърба ни, ние съблякохме саката си и ги увесихме надлъж и нашир по облегалките на столовете.

Когато най-сетне влязоха с тортите и сладкишите, жените избухнаха в ядовити крясъци.

— На какво прилича само стаята! — извика майка ми и се хвана за главата от удивление.

— Същински цирк! — каза Долна баба.

Горна баба измърмори: „Содом и Гомор!“. После рязко ни заповяда да се облечем отново и всички мъже бързо-бързо изпълниха заповедите й с въздишка.

Сега жените държаха положението. Всички седнахме чинно по местата си. Сладкишите, тортите и чашите бяха разпределени и едва тогава се появи и прадядо, който зае почетното място между Горна баба и Хелга Директорката. Той трябваше да разопакова подаръците, което стори с много римувани забележки. Той казваше:

Тая шапка е прекрасна!

Пази тая козирка

и от дъждове опасни,

и от вятъра така!

Или:

Благодаря за този шал,

за неговия блясък бял.

Дори във много хладен ден,

ще бъда с него защитен.

Баща ми беше силно поразен от лекотата, с която прадядо ми римуваше.

— Че то туй било почти полезен занаят — каза той, а от неговите уста това беше голяма похвала, понеже той поставяше полезните сръчности на ръцете по-високо от всякакви други дарования.

След разтварянето на подаръците последва най-важната част от рождения ден, изяждането на тортите и сладкишите. При това приятелят ми Хенинг и аз постигнахме забележителни резултати: всеки от нас изяде по две парчета маслена торта, по два резена ягодова торта, по три къса маслен сладкиш и по едно парче плодова пита. Това беше рекорд по натъпкване на рожден ден.

За щастие прадядо ми не забеляза нашите геройства в яденето на сладкиши. Иначе сигурно щеше да съчини някое хапливо стихче за разликата между човека и вълка.

Голямото пиршество продължи точно два часа. Много се яде, много се бърбори и се изпи много кафе. Но през цялото време Горна баба не пророни нито дума относно очакваната изненада по случай рождения ден. Многократно й правих скришни знаци. Но тя се правеше, че нищо не забелязва.

Едва когато навън се стъмни и вътре запалихме лампите, тя поднесе своята изненада.

Тя извика:

— Скъпи дами, можете да започвате!

Тогава пет дамски чанти се отвориха, петдесет пъргави женски пръсти извадиха ослепително бели хартиени рулца, завързани с червени панделки, и за изумление на мъжете сега започна една литературна вечер с нашите стихотворения, които Горна баба беше събрала и преписала на чисто. Майка ми прочете много забавно моето А-Б-В за жени. Госпожа Зингер, която навсякъде наричаха Софи Директорката, изрецитира с ужасно грешни ударения стихотворението за умната госпожа Януцис. Моята Долна баба каза две стихотворения, които бяхме надраскали на дъските на разглобеното легло в таванската стая у тях. Но най-голяма изненада предизвикаха двете стихотворения, които Горна баба беше съчинила сама.

Нашите моряци останаха направо гръмнати от учудване, когато установиха, че нашата сериозна, работлива, почтена Горна баба съчинява и стихове. Прадядо ми слушаше със зяпнали уста, а после даже забрави да си я затвори, така силно го удивиха двете стихотворения.

Първото беше едно истинско А-Б-В-стихотворение. То гласеше:

Поучителното А-Б-В

А Б В Г Д,

какъв е тук реда?

Вечер рано си легни,

съмне ли се — пръв стани,

А Б В Г Д,

такъв е тук реда.

 

Е Ж 3 И Й-кратко,

какво ти казва татко?

Който си урока знае,

с чиста съвест ще играе,

Е Ж 3 И Й-кратко,

така ти казва татко.

 

К Л М Н О,

кое не е добро?

Да си глупав и ленив,

груб или неуслужлив.

К Л М Н О, това не е добро.

 

П Р С Т У,

кой урока чу?

Който мирно в час седи

и учителя следи.

П Р С Т У,

той урока чу.

 

Ф Х Ц Ч Ш,

кога ли ще сгреша?

Ако пудинг цял ти дам,

за да го излапаш сам.

Ф Х Ц Ч Ш,

тогава ще сгреша.

 

Щ Ъ-голям,

кой играе сам?

Който с другите се бие

и играчките си крие.

Щ Ъ-голям,

той играе сам.

 

Ь-малък, Ю Я,

чухте ли сега, деца?

Щастието на земята

е в труда и в добротата

Ь-малък Ю Я,

така е то, деца!

— О, божичко, Маргарета! — каза Долна баба на Горна баба. — Та ти си имала скрити таланти!

— Хм — направи прадядо ми, затвори си устата и каза: — Невероятно, Маргарета! Та това е едно истинско хубаво А-Б-В-стихотворение!

Горна баба се порадва на хвалбите и на изненадата, която беше предизвикала у околните, а после каза:

— Моля за тишина, съчинила съм още едно стихотворение!

— А-Б-В-стихотворение ли? — попитах аз.

— Тъй вярно, А-Б-В-стихотворение. — И действително тя прочете още едно, второ, написано от самата нея стихотворение. При това даже го каза много изразително. То беше:

А-Б-В в зоопарка

А Б Враните живеят

почти до сто години.

 

Г Д Ежовете пеят

с гласове небесносини.

 

Ж З Игуани може

да се видят на Цейлон.

 

К Л Мравояд заможен

кърпи блузка от силон.

 

Н О Пуяк кръвожаден

перчи се из двора наш.

 

Р С Тигър тревояден

се подхранва с алабаш.

 

У Ф Хиена гладна

дебне в мрака скрита пак.

 

Ц Ч Шимпанзе в прохладна

клетка е подвило крак.

 

Щ и Ъ-голям очакват

своя животински час.

 

Малък Ь и Ю пропяват

с тънък Яребичи глас.

 

Зоопаркът тук приключва,

колко жалко е това!

 

В седем вече е заключен.

Утре, Бой, ти пак ела!

— Какви въз-хи-ти-тел-ни хрумвания, Маргарета! — извика прадядо ми. — Кой би могъл да подозира това?

— Аз подозирах! — извиках аз. — Че аз вече от дни насам ти обяснявам, че Горна баба тайно съчинява стихове.

— Да, Бой, вярно е — извика прадядо.

А гостите захванаха силно да се смеят, което ми се видя съвсем неподходящо, понеже забелязах, че не приемат думите ми особено сериозно.

За щастие Горна баба ми протегна през масата един хартиен свитък, на който беше написано моето А-Б-В-стихотворение за рождения ден на прадядо ми. Така най-сетне успях да докажа, че и аз имам какво да кажа относно стихотворенията. Почуках с лъжичка по чашата си, казах: „Тишина!“, и после ентусиазирано прочетох А-Б-В-стихотворението:

Прадядовото А-Б-В

Артистичен чародей,

Бодър от зори до здрач,

 

Вечно бликащ от идеи,

Гениален разказвач,

 

Добродушно закачлив,

Елегантен и вежлив.

 

Жизнен, пълен със любов,

За шеги и смях готов,

 

Истината уважаващ,

Йезуитства не признаващ

 

Корк ли дяла, стих ли вае —

Л ъчезарно той сияе.

 

Мъдрост щедро ни раздава,

Никого не огорчава.

 

Очарова млад и стар

Поетичният му дар.

 

Рицарски открит и честен,

Сладкодумец всеизвестен.

 

Той, макар че е брадат,

Уж е стар, ама е млад!

 

Философе наш чудесен!

Хип-хип-хип-Ура! Със песен

 

Целият ти род събран,

Чества своя капитан!

 

Шумно всеки пожелава

Щастие, живот и здраве.

 

Юбилярят слуша тих:

Явно, съчинява стих!

Гостите заръкопляскаха. Приятелят ми Хенинг прошепна:

— Ти си бил страшен!

Госпожа Зингер извика:

— Прекрасно! Точно както в живота!

За моето стихотворение получих и много други похвали.

Само прадядо ми поклати глава:

— Правиш ми прекалено голяма чест, Бой — каза той. — Но понеже имам рожден ден, от мен да мине! Иначе, трябва да добавя, стихотворението е много хубаво!

Гостите отново се засмяха по необясними причини. После бяха прочетени и останалите стихотворения. Нашите моряци очевидно си отдъхнаха, понеже стихотворенията съвсем не бяха по вкуса им. Те ги похвалиха само от вежливост и показаха истински интерес само при едно, а по-точно при стихотворението за „Щуравата яхта“. Сега те се поразведриха от усиленото слушане със солени херинги и димящ грог, като даже съблякоха саката си, понеже в стаята беше станало много топло.

Към девет часа изпратиха приятеля ми Хенинг и мен да си вървим. Ние се нацупихме и заговорихме за несправедливост и неразбиране. Но това нищо не промени. Горна баба лично се зае с контрола по оттеглянето ни.

И така, аз взех моряшкия сак, в който бяха наблъскани нещата ми, сложих си шапката, облякох зимното яке и напуснах с всичките си партакеши къщата на Горна баба и Горен дядо.

Прадядо ми дойде до вратата, за да ми каже довиждане. Тогава аз вдигнах дясната си ръка до шапката и казах:

— Оттеглям се най-покорно по ваша заповед, господин капитан!

— Жалко — каза прадядо ми. — Жалко, че се налага да се уволняваш. Но вероятно все някой път ще ме посетиш, Бой.

— Разбира се, прадядо. Та аз често се чудя какво да правя без теб.

— Учи и играй, Бой. Животът е кратък.

Прадядо ми вдигна ръка до шапката си за поздрав, смигна ми с едно око, обърна се и влезе в къщата.

А аз поех с моряшката си торба през нощните улици към къщата на родителите си.