Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (12)

Пети ден

Следващият ден пак беше ветровит, дори много. Затова разтоварването на въглищата от моторния ни катер трябваше да остане чак за другия ден, а Горен дядо и чичовците ми Хари и Яспер използваха свободния ден, за да поправят пробитата спасителна лодка на катера. За тази цел обаче им се наложи да трополят с часове из бараката, а това съвсем не ни харесваше на прадядо ми и на мен. Защото, когато постоянно те смущават с чукане, коване, пилене и стържене, не можеш нито да разказваш истории, нито да съчиняваш стихове.

— Знаеш ли какво — каза прадядо ми. — Ще слезем в долната част на града и на тавана на твоята Долна баба ще си разказваме истории. Там е спокойно.

— Ала Долна баба има нещо против стиховете, прадядо.

— Не е необходимо непременно да й разправяш, че искаме да съчиняваме стихове, Бой. Остави всичко на мен. Ела!

Омотахме си шаловете, нахлупихме и двамата сините си шапки и заслизахме надолу през вятъра. Предвидливо си бяхме взели и два дърводелски молива.

Долна баба седеше както обикновено с гергефа си в птичата стая и беше много изненадана от посещението ни рано заранта.

— На какво дължа тази чест, господа? — попита тя.

— Бягаме от вятъра, Анна — каза прадядо ми. — Той и днес фучи като луд. Но какви са тези хубави шарки, които бродираш там?

— Това са цветя, Бой — каза тя.

(Впрочем на прадядо ми също му викаха Бой, както и на мен.)

— Сама ли ги измисли тези цветя, Анна?

— Разбира се, аз бродирам само по собствени модели.

— Та това е въз-хи-ти-тел-но! Ти си художничка, Анна!

— Ами, я не дрънкай такива неща — каза поласкана Долна баба. — Да ви направя ли по една лимонада?

Естествено аз исках да отвърна „да“, но прадядо тайно ми махна с ръка да мълча и каза, че току-що сме изпили сутрешното си какао. После пак заговори за особено въз-хи-ти-тел-ни-те бродирани цветя.

— Като си седиш така в твоята птича стая и бродираш — каза той, — винаги ми напомняш за Генуа, Анна. Там в театъра гледах една прочута артистка в пиеса, където действието се развиваше в една стая с препарирани птици. Точно както при теб тук.

— Ами, какъв ласкател си само, Бой! — каза Долна баба.

Тогава прадядо ми сложи ръка на сърцето си и каза:

— Анна, заклевам се, говоря съвсем сериозно. Намирам, че при теб всичко е шик. И ти мислиш така, нали, Бой?

— Естествено — казах аз. — При теб всичко е шик, Долна бабо. И такива хубави книги имаш. Например албумът „Из немската история“, дето е на тавана.

— Какъв е пък тоя интересен албум? — извика прадядо ми привидно учуден.

— Целият е от истински цигарени етикети — каза Долна баба. — Якоб сам ги е лепил.

— Ами, какво говориш, Анна? Трябва да го разгледам.

— Тогава върви го донеси, Бой! — каза ми Долна баба.

— Ама не, Анна — извика прадядо ми. — Такива старинни предмети трябва да се разглеждат на тавана. Тъкмо това в твоята къща ми се струва особено въз-хи-ти-тел-но! В птичата стая се бродират цветя, а на тавана могат да се разглеждат старинни предмети. Това наричам аз шик! Ела, Бой, води ме горе!

Долната ми баба не възрази повече, а най-приятелски ни нарече „фантазьори“ и ни остави да се оттеглим.

Пред вратата на таванската стая се беше проснал и спеше Уракс, санбернарското куче, което — странно — не ни беше чуло да влизаме. Но това беше може би защото шумът на вятъра и тракането на капаците на прозорците и керемидите по покрива тук горе бяха особено силни. Той се прозина широко и се изтяга доста продължително, преди да ни пусне да влезем в таванската стая. Но после скочи срещу ни, близна ни по лицата и ръцете и изобщо не се остави да го прогоним. Тогава го взехме със себе си под покрива, заповядахме му „легни!“, а самите ние седнахме на стария дюшек под кръглото прозорче. Албумът „Из немската история“ сложихме върху дъските от едно разглобено легло.

— Добре мина, прадядо — казах аз.

— Да, Бой, искаш ли да постигнеш нещо при жените, трябва да им правиш комплименти. Но честно да ти кажа, у твоята Долна баба наистина има шик. Тая таванска стая е половин роман. Само какви неща висят, стоят и лежат тук! Има я даже и мраморната глава на английската кралица Виктория.

— През лятото тя обикновено стои сред цветята, прадядо. Беше изхвърлена от един разбит английски кораб. Портретът на турския султан, който виси в гостната, също е от този кораб.

— Добре че спомена за султана, Бой — каза прадядо ми. — Това ме подсеща за историята, която исках да ти разкажа днес.

Прадядо ми издаде долната си устна напред и присви очи, но тъкмо в този момент Уракс, санбернарското куче, което лежеше в краката му, изведнъж стана неспокойно и бавно се надигна.

— Куш, Уракс, лежи! — извиках аз. — Прадядо има хрумване!

Но това не направи никакво впечатление на кучето. То буйно замаха опашка, излая веднъж кратко и задраска по вратата на таванската стая. В този момент чухме стъпки по стълбата.

— Това е Долна баба — извиках аз, бързо взех албума „Из немската история“ от дъските на разглобеното легло и го сложих на коленете си.

Долна баба вече влизаше със сребърен поднос, на който имаше две чаши с лимонада и чиния с меденки.

Прадядо ми се надигна, изпъшка леко и каза:

— Каква очарователна втора закуска, Анна! Сложи табличката там, върху шейната! Бихме ли могли да те помолим да се настаниш на този въз-хи-ти-те-лен корабен сандък и да ни направиш малко компания? Стани, Бой, така е редно, когато в салона влизат дами!

Аз скочих послушно.

— Не, не! — викна Долна баба. — Стойте си, деца. Имам работа в кухнята. Якоб е донесъл треска. Не искате ли да обядвате с нас? Имаме половин кофа риба. Едната част ще сваря, а другата ще я изпържа. Останалите можем да ги мариноваме.

Долна баба внимателно постави таблата върху шейната, а прадядо ми се поклони и каза:

— Благодарим ви, благородна госпожо, приемаме поканата ви за пиршеството.

— Ама и ти си един шмекер! — изхихика Долна баба и подръпна дантелената си якичка. После направи истински реверанс и изчезна, а Уракс, който явно не се интересуваше от разкази, я последва.

— Какво ли ще каже Горна баба, като не се върнем за обяд? — накарах прадядо ми да се позамисли.

— Тя си има достатъчно грижи с нейните моряци, Бой! Едва ли ще й липсваме особено. А сега яж и пий, понеже следващата история е вече в главата ми!

Ядохме меденки, пихме лимонада и продължихме да разговаряме как трябва да се пише една хубава история.

— Нищо не е така важно за една история, както началото — каза прадядо ми. — Това трябва да ти докаже и моят нов разказ. Наяде ли се?

— Бих си взел още една меденка, прадядо.

— Леле, Бой, апетитът ти е застрашителен. Яж колкото щеш, но историята ще ти разкажа чак когато се наядеш. Не обичам да разказвам пред дъвчещи хора.

Натъпках в устата си цялата меденка и я преглътнах колкото се може по-бързо. Прадядо ми се извърна ужасен към стената, но не каза нищо. Чак когато обявих, че съм сит, той отново се обърна и въздъхна:

— Винаги съм си мислел, че човек се различава от вълка по добрите си маниери. Но в твоя случай забелязвам, че не съм бил прав.

— Та аз се натъпках така само за да мога да чуя по-бързо историята, прадядо. Ти разказваш толкова хубаво!

— Ех, Бой, Бой, добре си усвоил от мен ласкателствата, няма що. Какъв лош пример ти давам! Но сядай. Историята е на върха на езика ми и напира, ще изхвръкне.

Седнах на дюшека, а прадядо ми се отпусна на корабния сандък и разказа: