Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (17)

Седми ден

Последният ден, който щях да прекарам в къщата на Горна баба, беше почти без вятър, слънчев и безоблачен. Време като по поръчка за рожден ден.

Когато се събудих, чичо Хари вече отново беше долу на пристанището с двамината други моряци. Но в съседната стая чух прадядо ми да трополи. Тогава бързо си облякох хавлията, измъкнах се в коридора, бутнах със замах вратата към стаята на прадядо ми и извиках:

— Желая ти здраве, щастие и благополучие, и дълъг живот!

Прадядо ми, който тъкмо си беше насапунисал лицето и щеше да се бръсне, се стресна, после обаче избърса сапунената пяна от устата си и каза:

— Всичко това вече съм го имал, Бой: и здраве, и щастие, и благополучие, и дълъг живот. Въпреки това ти благодаря за добрите пожелания.

— Откога пак се бръснеш? — попитах смаян. — Да не би да смяташ да си махаш брадата?

— Не, Бой, искам само да я направя малко по-шик. Това върша веднъж в годината — на рождения си ден. Но сега се измий и се облечи, за да можем да слезем заедно за закуска.

Десет минути по-късно ние слязохме много спретнати и тържествени, а също и безупречно сресани при Горна баба, която днес беше наредила за закуска в гостната. Тя също пожела на прадядо ми щастие, здраве, благополучие и дълъг живот и му обеща една голяма изненада за празника следобед.

— На осемдесет и пет години едва ли нещо може да ме изненада вече, Маргарета — каза прадядо ми.

— Ще видим — подсмихна се Горна баба.

После закусихме.

Когато този ден минавахме през улицата, ми беше малко тъжно. Защото днес щях да чуя последната история.

Влязох натъжен в бараката. Прадядо ми, който вървеше пред мене, тръгна да се катери по стълбата към стругарската работилница. Но аз извиках:

— Стой, прадядо. Трябва да останем долу. Горе е само за съчиняване на стихове!

— Така е — каза прадядо ми от средата на стълбата. — Горе е за съчиняване на стихове. Тъкмо затова се качвам там. Защото в моята история се разправя всъщност за поети и за стихове.

— А, така ли — извиках аз. — Тогава горе ни е мястото!

Сега вече и аз се изкатерих горе стъпало по стъпало.

В стругарската работилница прадядо ми съблече празничния си черен сюртук за рождения ден, окачи го на раменете на Кожената Лизбет, после се настани до нея върху стърготините, присви очи, издаде долната си устна напред и с дясната си ръка мълчаливо ми посочи дърводелския тезгях. Тогава аз подскочих, седнах на него и зачаках последната история на прадядо ми.

Не се наложи дълго да чакам. Изведнъж той вдигна глава, прибра си устната и попита:

— Седна ли удобно, Бой?

— Да, прадядо — казах аз.

Тогава той ми разказа историята за: