Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (15)

Шести ден

На следващия ден бараката ни беше изцяло на разположение на нас с прадядо ми, понеже нашите моряци трябваше да слязат на пристанището, за да контролират разтоварването на моторния катер. Горна баба все още седеше над книжата, като се вайкаше и пресмяташе.

И двете помещения на бараката изглеждаха ужасно. Посред стаичката с рачилата беше оставена кофа, пълна с катран, а наоколо по пода имаше черни петна. Освен това постоянно се спъвахме в резени корк, стърготини и стари парцали.

Горе в стругарската работилница беше малко по-подредено. Тук бяха разхвърляни само няколко дъски и инструменти.

Опряхме дъските на стената до шкафа, окачихме чуковете, пилите, рендетата, трионите и клещите на мястото им на дъската за инструменти, без да кажем нито дума по адрес на небрежните матроси. Ние знаехме, че на моряците, които в теснотията на своите койки и каюти трябваше да спазват безупречен порядък, им е приятно да се поотпуснат малко на сушата.

Още на закуска прадядо ми постоянно присвиваше очи и ту си издаваше напред долната устна, ту я прибираше. Това, което се въртеше в главата му, трябва да беше някоя особено трудна история.

Попитах:

— Ще ми разкажеш ли нещо хубаво?

— Да — каза прадядо ми. — Чувал ли си нещо за Гръмотевичния пастор?

— Това май беше предишният пастор на острова, прадядо.

— Така е, Бой. Познаваш също и Областния директор, нали?

— Да, разбира се. Той живее в планинската част на острова. Синът му Хенинг ми е приятел.

— Ах, да, вярно, Бой.

Прадядо ми тъкмо се накани да започне историята си, когато едновременно се сетихме, че седим в стругарската работилница, където обикновено съчиняваме стихове, а не в стаичката с рачилата, която беше предвидена за истории. Смъкнахме се долу по стълбата, настанихме се удобно върху корковите плоскости и после прадядо ми ми разказа историята: