Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (7) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guns, Germs, and Steel: The Fates of Human Societies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Джаред Даймънд.

Пушки, вируси и стомана: Какво определя съдбините на човешките общества

 

Американска, първо издание

 

Превод: Юлиян Антонов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румяна Величкова

Художник на корицата: Емил Трайков

 

Формат: 16/60/90

Обем: 40 печатни коли

Дадена за печат: септември 2006 г.

Излязла от печат: септември 2006 г.

 

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2006 г.

 

ISBN-10: 954-321-262-7

ISBN-13: 978-954-321-262-0

История

  1. — Добавяне

Глава V
„Да имаш“ и „да нямаш“ като исторически фактори

В по-голямата си част човешката история се състои от неравни сблъсъци между имащи и нямащи — между народи, притежаващи „силата на земеделеца“, и такива, които я нямат, или пък между народи, които са я придобили по различно време. Затова не бива да ни изненадва фактът, че в много части на света производството на храни така и не се е появило поради ред екологични причини, които са го възпрепятствали или просто са го правели невъзможно там. Например през праисторическата епоха в арктическата зона на Северна Америка не е имало нито земеделие, нито скотовъдство, а единственият елемент от производството на храни, появил се в евразийска Арктика, е еленовъдството. Производството на храни не е можело да възникне спонтанно и в пустинните зони, лишени от естествени водоеми, каквито са Централна Австралия и някои от днешните Западни щати.

Онова, което настоява за обяснение е фактът, че производството на храни така и не успява да възникне, поне до модерната епоха, и в някои много подходящи от екологическа гледна точка региони, които днес са сред най-богатите земеделски и скотовъдни средища в света. Особено фрапантни в това отношение са регионите, които още са били обитавани от ловци-събирачи, когато там са пристигнали европейските колонисти — Калифорния и някои други части от тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка, аржентинските пампаси, югозападните и югоизточни части на Австралия, както и Южна Африка. Но ако се пренесяхме по някакъв начин в 4000 г. пр.Хр., т.е. хилядолетия след възникването на най-старите средища за производство на храни, щяхме доста да се изненадаме от факта, че някои днешни житници на света — по-голямата част от Съединените щати, Англия, Франция, Индонезия и цяла субекваториална Африка — не са предвещавали с нищо бъдещата си роля в човешката история. А ако се върнем и към корените на това производство, ни очакват допълнителни изненади. Най-ранните центрове (които са били доста далеч от днешната ни представа за „житници“) всъщност са се появили в някои по-сухи и като че ли не дотам подходящи от екологическа гледна точка региони като днешните Ирак и Иран, Мексико, Андите, части от Китай и зоната Сахел в Африка. Защо тогава производството на храни се е появило тъкмо в такива наглед „маргинални“ зони, които едва след време са се превърнали и в най-богатите обработваеми земи и пасища в света?

Географските различия в начините, по които е възникнало това производство, също са доста озадачаващи. На някои места то се е развило самостоятелно в резултат от култивирането на растения и животни, осъществено от местните жители. На повечето обаче е било внесено отвън, под формата на посеви и животни, които вече са били култивирани другаде. Праисторическите жители веднага са оценили достойнствата на новия продукт и са се заели с възпроизводството му, още повече че и земите им са били подходящи за това. Защо обаче им е била необходима помощ отвън, за да станат земеделци и скотовъдци? Защо не са го направили сами?

Да вземем регионите, където това производство е възниквало самостоятелно. Защо моментите на появата му варират толкова значително? Например то е било факт в Източна Азия хилядолетия преди да се появи в днешните Източни щати, но така и не се е развило в Източна Австралия. Но да вземем регионите, в които то е било внесено още през праисторическата епоха. Защо и там варират датите на появата му? Например в Югозападна Европа се е появило с цели хилядолетия по-рано, отколкото в Източните щати. А защо в някои региони (като днешните Югозападни щати) местните ловци-събирачи са усвоили някои култивирани растения и дори домашни животни от своите съседи и са оцелели именно като земеделци, докато в други (като Индонезия и по-голямата част от субекваториална Африка) появата на подобно производство е довело до истински катаклизъм, в рамките на който ловците-събирачи са били изместени от нахлулите в земите им земеделци? Всички тези въпроси касаят историческото развитие, в хода на което някои народи са се озовали в категорията на „имащите“, а други — в тази на „нямащите“.

 

 

Но ако все пак храним някакви надежди, че ще намерим и отговорите на тези въпроси, най-напред трябва да уточним начините, по които ще идентифицираме регионите, в които е възникнало производство на храни, датите на появата му, както и местата и моментите, в които някое растение или животно е било одомашнено за първи път. Най-сигурните данни се получават чрез идентифициране на фосилите, открити при археологически разкопки. Повечето култивирани растителни и животински видове се различават морфологически от своите диви предци: например домашният добитък и овцете са с по-малки размери (за разлика от домашните птици и ябълките), култивираният грах е с по-тънка и по-гладка обвивка, а рогата на домашните кози приличат вече на тирбушони, а не на ятагани. Затова и фосилите, на които се натъкват археолозите, могат лесно да се идентифицират и показват ясно нивото, което производството на храни е било достигнало на определено място и в определен момент. Но когато останките са само от диви животни, това определено не ни дава основания да твърдим, че е имало такова производство, камо ли да го свързваме с тогавашните ловци-събирачи. На свой ред производителите на храни, особено най-ранните, са продължавали да събират диви растения и да ловуват, така че останките от храни в техните поселища често включат и диви, наред с култивираните видове.

Археолозите датират производството на храни, като подлагат на радиовъглероден анализ намерените хранителни останки. Този метод се базира на бавното разпадане на радиоактивния въглерод 14, един съвсем незначителен компонент на елемента въглерод — безспорния носител на „искрицата живот“ — в нерадиоактивния изотоп, азот 14. Този въглерод 14 постоянно се генерира в атмосферата от космическите лъчи. Растенията поемат в себе си атмосферния въглерод, който съдържа известен и относително постоянен дял от въглерод 14, чието съотношение към преобладаващия изотоп, въглерод 12, е едно към един милион. На свой ред растителният въглерод започва да оформя телата не само на животните-вегетарианци, но и на месоядните, които пък консумират своите тревопасни събратя. Когато обаче някое от тези растения (или животни) умре, половината от съдържащия се в него въглерод 14 се разпада и превръща във въглерод 12, а този процес се повтаря на всеки 5700 години. Това означава, че след около 40 000 години съдържанието на въглерод 14 в техните останки ще е съвсем ниско и толкова трудно измеримо, че на практика ще е неразличимо от примесените с него материали от по-късно време, които също съдържат въглерод 14. В такъв случай, ако искаме да изчислим възрастта на даден археологически обект, ще трябва да отчетем и съотношението на съдържащите се в него съставки — въглерод 14 и въглерод 12.

Радиовъглеродният анализ е свързан с многобройни чисто технически проблеми, поне два от които си заслужават да бъдат споменати тук. Единият е, че до 80-те години на XX в. този метод се нуждаеше от сравнително големи количества въглерод (от порядъка на няколко грама), надвишаващи онези, които по принцип се съдържат в семената или костите. По тази причина учените се въздържаха да датират материалите, открити в близост до проучвания от тях обект, и приемаха, че те така или иначе са „свързани“ с хранителните останки — тоест, че са оставени по същото време и от същите хора, които са ни оставили и мостри от своята храна. Типичен пример в това отношение бяха въглените от огньовете на праисторическите хора.

Уви, археологическите обекти не са някакви плътно запечатани „капсули“, които съхраняват материали, поставени в тях в един и същ ден. Работата е там, че материалите, оставени по различно време, може и да се смесят помежду си, докато червеите, гризачите и други подобни проравят тунели в земята. Затова и въглените могат в един момент да се озоват съвсем близо до останките от някое растение или животно, увехнало или пък изядено в съвсем друг момент, отстоящ на хилядолетия от този, в който е бил накладен самият огън. Напоследък археолозите като че ли успяват да заобиколят този проблем с помощта на една нова техника, наричана „спектрометрия на акселераторната маса“, която позволява радиовъглеродното датиране и на най-микроскопични мостри. По този начин може да бъде определена директно възрастта на малките семенца, костиците и други подобни хранителни остатъци. В някои случаи обаче се получиха и драстични разминавания между резултатите от най-новите методи за радиовъглеродно датиране (които също създават проблеми) и от по-старите. И тези несъответствия все още не са получили удовлетворително обяснение. От тях може би най-важни за целите на нашата книга са тези, свързани с опитите да бъде определен моментът, в който производството на храни е възникнало в двете Америки. Ако резултатите от по-старите, „недиректни“ методи от 60-те и 70-те години показваха, че това е станало около 7000 г. пр.Хр., то последните изследвания ни дават основания да смятаме, че то не е могло да се случи по-рано от 3500 г. преди Христа.

Вторият проблем, свързан с радиовъглеродното датиране, е в това, че съотношението на въглерод 14 и въглерод 12 в атмосферата всъщност не е константна величина, а варира леко с времето, така че всяко датиране, основано на предположението, че това съотношение е неизменно, по неизбежност допуска и някои малки систематични грешки. Параметрите на тези „допустими грешки“ по принцип също могат да бъдат определени — например, с помощта на дърветата-дълголетници, които всяка година образуват нови пръстени в столовете си. Ние можем да преброим тези пръстени и да получим една абсолютна календарна дата от миналото, а след това да проверим въглеродната проба, взета от същото дърво, за съотношението на въглерод 14 и въглерод 12. По този начин радиовъглеродните датировки могат да се „калибрирани“, за да се отчетат и промените в съдържанието на въглерод в атмосферата. В какво се изразява ефектът от тази корекция? Ако видимата (т.е. „некалибрирана“) възраст на даден материал се колебае между 6000 и 1000 г. пр.Хр., то след „калибрирането“ й тази дата най-вероятно ще се измести по-назад във времето (от няколко века до едно хилядолетие). Напоследък по-старите мостри се „калибрират“ с помощта на един алтернативен метод, базиран на един друг процес на разпадане на радиоактивните съставки, при който се оказва, че някои материали, досега датирани от 9000 г. пр.Хр., всъщност са от 11 000 г. пр.Хр.

Археолозите правят разграничение между „калибрирани“ и „некалибрирани“ дати, като добавят към първите главни, а към вторите — малки букви (примерно 3000 BC — 3000 bc). В случая обаче археологическата литература може да бъде и доста подвеждаща, тъй като в повечето книги и статии калибрираните дати също са пояснени със съкращението „пр.Хр.“ (а не „Пр.Хр.“), а авторите пропускат да обяснят каква е разликата. Например датите от последните 15 000 години, приведени в тази книга, са калибрирани. Да се надяваме, че това ще обясни и несъответствията, които читателите може би ще открият между посочените от мен дати и тези в някои стандартни справочници, свързани с производството на храни в праисторическата епоха.

Но дори да е идентифицирал — и датирал — древните останки от домашни животни или растения, как археологът ще разбере дали въпросното растение или животно е било наистина култивирано в района на находката, а не някъде другаде и чак след това внесено там? Единият метод се състои в следното: да проучи някоя карта, представяща естествената среда и разселението на дивите предци на това растение (или животно) и да прецени дали самото му култивиране не е станало най-напред там, където се срещат и неговите предци. Например нахут се отглежда на най-различни ширини — от Средиземноморието и Етиопия до Индия (където днес се реализират 80% от добивите му в света). Някой лесно би могъл да направи погрешния извод, че нахутът е бил култивиран за първи път в Индия. Само че неговият див предшественик — белият нахут — се среща само в Югоизточна Турция. Логичният извод, че нахутът е култивиран именно по тези места, се подкрепя и от факта, че най-старите свидетелства за култивиране на нахут през неолита са открити не другаде, а в Югоизточна Турция и съседна Сирия и датират от 8000 г. пр.Хр. Пак според археологическите данни нахутът се е появил на индийския субконтинент чак след пет хилядолетия.

Вторият метод, с който може да се идентифицира мястото на култивацията на дадено растение или животно, е да се отбележат на карта датите и местата, където са били открити негови култивирани форми и след това да се съпоставят. Мястото, където то се появява най-напред, би могло да е и мястото на неговата най-ранна култивация — особено ако там се среща и неговият див предшественик и ако датите на първите му появи на други места се изместват прогресивно във времето, като прогресивно нараства и разстоянието между тях и предполагаемото място на най-ранната култивация, което подсказва и как се е разпространявало. Например най-ранните следи от култивирани житни растения са открити в т.нар. Плодороден полумесец (в Близкия изток) и датират от 8500 г. пр.Хр. Скоро след това тази култура е започнала да се разпространява постъпателно на запад, за да достигне Гърция около 6500 г. пр.Хр. и Германия около 5000 г. пр.Хр. От тези данни можем да направим извода, че житото е култивирано първо в Плодородния полумесец, което се подкрепя и от факта, че дивият му предшественик се среща само в областта между Израел, Западен Иран и Турция.

Но както ще видим, често възникват и усложнения, например когато дадено растение (или животно) е било култивирано самостоятелно на няколко различни места. Тези случаи могат да се проследят, като се анализират настъпилите морфологични, генетични или хромозомни изменения в самото растение (или животно) на различните места. Например зебуто, превърнато в домашно животно в Индия, има гърбица, липсваща при западноевразийските говеда, а генетичният анализ показва, че предците на днешния домашен добитък в Индия и Западна Евразия са се различавали помежду си още преди стотици хилядолетия, много преди да бъдат опитомени от когото и да било. Тоест одомашняването им в тези два ареала — Индия и Западна Евразия е протекло независимо едно от друго в рамките на последните десет хилядолетия, но и в двата случая е започнало с видове, които вече са се различавали от стотици хиляди години.

 

 

Нека сега се върнем към предишните въпроси, свързани с производството на храни. Къде, кога и как това производство се е развило в различните части на земното кълбо?

На единия край са ареалите, в които то се е появило напълно самостоятелно с култивирането на редица местни растения (в някои случаи — и животни) преди там да се появят култивирани растения (или животни) от други места. Има само пет такива ареала, за които понастоящем разполагаме с по-подробни и убедителни данни: Югозападна Азия (и по-точно „Плодородният полумесец“ в Близкия изток), Китай, Мезоамерика (понятие, обхващащо Централно и Южно Мексико плюс съседните страни), южноамериканските Анди (а вероятно и съседните области в басейна на Амазонка) и източните части на Съединените щати (вж. Фигура 5.1). Ако не всички, то поне някои от тези центрове най-вероятно са включвали и съседните земи, където също е възникнало — повече или по-малко самостоятелно — производство на храни, например долината на Жълтата река (Хуанхъ) в Северен Китай и тази на Яндзъ в Южен Китай.

centrove_proizvodstvo_hrani.pngФигура 5.1. Центровете, в които е възникнало производството на храни. С въпросителни са отбелязани тези, за които не е сигурно дали това производство не е възникнало там под влияние на други центрове или (както е случаят с Нова Гвинея) не е ясно какви са били най-ранните земеделски култури.

Към тези пет средища, където производството на храни определено е възникнало de novo, можем да добавим още четири — зоната Сахел в Африка, тропическа Западна Африка, Етиопия и Нова Гвинея, които също имат основание да претендират за това звание. Само че тук се натъкваме и на ред неизяснени неща. Култивирането на диви растения несъмнено е било факт в Сахел (непосредствено на юг от Сахара), но тук то вероятно е било предшествано от наченки на скотовъдство, само че все още не е ясно дали то е касаело местните говеда или такива, внесени от „Плодородния полумесец“, чиято пък поява на тези места е стимулирала и култивацията на растения. Също така не е ясно дали появата на сахелски култури е стимулирала на свой ред култивацията на диви растения (каквато безспорно е имало) и в тропическа Западна Африка, а също и дали появата на култивирани растения в Югозападна Азия е стимулирала аналогичния процес в Етиопия. Колкото до Нова Гвинея, археологическите изследвания са потвърдили наченките на земеделие там много преди съседните райони, но отглежданите тогава земеделски култури все още не са идентифицирани.

Таблица 5.1 включва някои от най-известните култивирани растения и животни от тези ареали, както и най-ранните известни дати за самата култивация. От деветте ареала, претендиращи за самостоятелна еволюция на производството на храни, Югозападна Азия може да се похвали и с най-ранните сигурни данни за култивиране на растения (около 8500 г. пр.Хр.) и животни (около 8000 г. пр.Хр.); с този ареал са свързани и повечето сигурни радиовъглеродни датировки. Датите, свързани с Китай са почти толкова ранни, докато данните от Източните щати ясно показват, че този процес е започнал там шест хилядолетия по-късно. Колкото до останалите шест „кандидати“, най-ранните сигурни дати не поставят под съмнение първенството на Югозападна Азия, но пък все още са твърде оскъдни, за да заявим със сигурност, че производството на храни по тези земи е започнало след като вече се е появило в Югоизточна Азия и (ако е така) кога точно е станало това.

Таблица 5.1
Примери за култивация на растения и животни в отделните ареали
Ареал Растение Животно Най-ранна дата на култивиране
Самостоятелно възникнали центрове
1. Югозападна Азия жито, грах, маслина овца, коза 8500 г. пр.Хр.
2. Китай ориз, просо свиня, копринена буба ок. 7500 г. пр.Хр.
3. Мезоамерика царевица, фасул, тиква пуйка ок. 3500 г. пр.Хр.
4. Анди и Амазония картофи, маниока лама, морско свинче ок. 3500 г. пр.Хр.
5. Източната част на САЩ слънчоглед, гъшикрак[1] няма 2500 г. пр.Хр.
? 6. Сахел сорго, африкански ориз токачка ок. 5000 г. пр.Хр.
? 7. Тропическа Западна Африка африкански ям, маслинена палма няма ок. 3000 г. пр.Хр.
? 8. Етиопия кафе, теф няма ?
? 9. Нова Гвинея захарна тръстика, банани няма 7000 г. пр.Хр.
Местна култивация след внасянето на основните култури от други места
10. Западна Европа мак, овес няма 6000–3500 г. пр.Хр.
11. Долина на Инд сусам, цвекло зебу 7000 г. пр.Хр.
12. Египет смокиня, чуфа магаре, котка 6000 г. пр.Хр.

Следващата група ареали включва тези, в които са били култивирани поне два вида местни растения (или животни), но самото производство на храни е зависело най-вече от домашни растения (или животни), внесени от други места. И тези вносни продукти лесно могат да минат и за „основни“, защото именно на тях се е основавало местното производство на храни. Именно тяхната поява е позволила на местните жители да преминат към уседнал начин на живот, а след това да започнат да отглеждат и много местни растителни (или животински) видове, които дотогава са събирали (или ловували) инцидентно.

В три или четири от тези ареали „пакетът“ от основни земеделски култури е бил внесен от Югоизточна Азия. Първият е Западна и Централна Европа, където производството на храни е възникнало с пристигането на култивирани растения и животни от Югозападна Азия в периода между 6000 и 3500 г. пр.Хр., но след това е имало и такива (макът, а вероятно и овесът плюс още някои), които са били култивирани на местна почва. Дивият мак е виреел тогава само в крайбрежните части на западното Средиземноморие. Например при разкопките на поселищата на най-ранните земеделски общности в Източна Европа и Югозападна Азия не са открити макови семена — те се появяват за първи път в ранните земеделски поселища в Западна Европа. Затова пък дивите предци на повечето култивирани растения и животни в Югозападна Азия не се срещат в Западна Европа. Всичко това очевидно предполага извода, че производството на храни в Западна Европа не е възникнало самостоятелно. Най-вероятно непосредствена причина за появата му са били посевите, внесени от Югозападна Азия. Появилите се впоследствие земеделски общности на този континент са култивирали и едно местно растение — макът, а след време тази нова култура се е разпространила и на изток.

Друг ареал, където местната култивация най-вероятно е започнала след усвояването на основните близкоизточни земеделски култури, е долината на река Инд. През седмото хилядолетие пр.Хр. първите земеделски общности тук са започнали да отглеждат пшеница, ечемик и някои други посеви, вече усвоени в „Плодородния полумесец“ и пристигнали на тези места през Иран. Едва по-късно те са култивирали и някои местни видове като зебуто и сусама. Аналогичен е и случаят с Египет, където производството на храни е започнало през шестото хилядолетие пр.Хр. с пристигането на посеви от Югозападна Азия, а след това местните земеделци са култивирали смокинята и един местен зеленчук, наричан чуфа.

Същият модел най-вероятно важи и за Етиопия, където още в дълбока древност е започнало отглеждането на пшеница, ечемик и други близкоизточни култури. Древните етиопци също са култивирали и някои видове, срещащи се само по техните земи, като един от тях (кафето) впоследствие се е разпространил по целия свят. Все още не знаем обаче кога точно са култивирали въпросните местни видове — преди или след пристигането на близкоизточните посеви.

Ето че възниква следният въпрос: дали в тези (и още някои) ареали, където основните земеделски култури са били внесени от Близкия изток, местните ловци-събирачи просто са заимствали тези посеви от съседите си земеделци и впоследствие сами са се захванали със земеделие? Или пък въпросните земеделски култури са донесени от нашественици-земеделци, които в тяхно лице са разполагали и с по-сигурни източници на храна, а това на свой ред им е позволило да асимилират завареното население или пък да го избият и прогонят от неговите земи?

В Египет най-вероятно се е случило първото: местните ловци-събирачи просто са включили в своя бит земеделието и скотовъдството, които са усвоили от близкоизточните си съседи, и постепенно са се отказали от „дивите“ храни. Тоест възникването на производство на храни на тези земи се е дължало на чужди земеделски култури и животни, но не и на чужди народи. Най-вероятно същото се е случило и по атлантическото крайбрежие на Европа, където местните ловци-събирачи в продължение на векове са усвоявали близкоизточните земеделски култури и животни. В Южна Африка местните ловци-събирачи — предците на днешните хои — са станали скотовъдци (но не и земеделци!), след като са се сдобили с крави и овце от по̀ северните си съседи, които пък са ги получили от Близкия изток. По подобен начин и индианските ловци-събирачи в днешните Югозападни щати постепенно сами са станали земеделци, като са усвоявали земеделски култури от Мексико. Все още разполагаме с твърде оскъдни данни, за да твърдим, че производството на храни в тези четири ареала от самото начало е било свързано и с култивирането на местни растения и животни. Нямаме данни и за това дали някогашните им жители са били изтласкани от нашественици.

На другия край се нареждат регионите, в които производството на храни със сигурност е започнало с неочакваното (и нежелано) пристигане на чужди народи с техните култивирани растения и животни. Поне за това разполагаме със сигурни данни, защото всички инвазии са били осъществени през модерната епоха от грамотни европейци, които са описали случилото се в безброй книги. Тези региони включват днешна Калифорния, северозападната тихоокеанска част на Северна Америка, аржентинските пампаси, Австралия и Сибир. Само до преди няколко века те все още са били обитавани от ловци-събирачи, в първите три случая — индианци, а в другите два — австралийски аборигени и местни сибирски народи. И тези ловци-събирачи са били избивани, заразявани, прогонвани и най-вече асимилирани от пристигащите европейски заселници (земеделци и скотовъдци), които са пренесли там родните си посеви, но след това не са култивирали никой от местните диви видове (с изключение на орехите макадамия в Австралия). Хоите, които новопристигналите в Южна Африка европейци са заварили, са били не само ловци-събирачи, но и скотовъдци, но са отглеждали само животни, не и растения. В резултат отново се е появило земеделие, зависещо изцяло от чужди култури, при което не са били култивирани местни видове и се е стигнало до огромни размествания на човешките популации.

За финал можем да кажем, че същият модел — внезапна поява на производство на храни, свързано с внесени от другаде посеви и мащабни промени в самите човешки популации — се е повтарял многократно в различни ареали през праисторическата епоха. При липсата на писмени свидетелства доказателствата за тези радикални промени трябва да се търсят в археологическите обекти или да се извличат от речниковия запас на съхранените езици. Най-добре документираните случаи са тези, в които със сигурност може да се говори за прогонване (или избиване) на завареното население, тъй като скелетите на новопристигналите хранопроизводители се различават значително от тези на ловците-събирачи, които те са изместили, а и защото първите са донесли на тези места не само култивирани растения и животни, но и керамиката. В следващите глави ще разгледаме два от най-типичните случаи: „астронезийската“ експанзия, започнала от Южен Китай и обхванала Филипините и Индонезия (Глава XVII) и тази на банту в субекваториална Африка.

Сходен е и случаят в Югоизточна и Централна Европа — налице е една внезапна поява на производството на храни (зависещо от близкоизточни земеделски култури и домашни животни), а също и на грънчарството. Тази промяна вероятно е включвала и изместването на най-древните жители на Гърция и Германия от по-нови „гърци“ и „германци“ — по същия начин, както „старото е отстъпвало път на новото“ и във Филипините, Индонезия и субекваториална Африка. Само че в Европа разликите между скелетите на по-ранните ловци-събирачи и тези на изместилите ги земеделци не са толкова отчетливи, както в предните три ареала. А това означава, че тук смяната на популациите е протекла не толкова осезателно и директно.

 

 

Нека обобщим казаното. Само в няколко ареала производството на храни е възникнало самостоятелно, при това датите на появата му варират доста във времето. От тези ареали, играли ролята на „ядра“, ловците-събирачи, живели в някои съседни области, са възприели производството на храни, а в други същите са били изместени от нахлулите там производители на храни от ареалите-„ядра“, а това също е ставало в различни моменти от праисторията. Затова пък жителите на някои ареали никога не са усвоили или развили самостоятелно производство на храни, независимо че са живели в подходяща за целта естествена среда, и са продължили да бъдат ловци-събирачи чак до модерната епоха, когато модерният свят се е стоварил изневиделица върху тях. На свой ред жителите на онези ареали, първи „стартирали“ в производството на храни, са спечелили и сериозно начално предимство на „пистата“, водеща към пушките, вирусите и стоманата. Резултатът се е изразил в дълга поредица от сблъсъци между „имащи“ и „нямащи“, белязали хода на световната история.

Добре, но как да си обясним тези разлики във времето и пространството, както и в начините, по които е започнало производството на храни? Този въпрос, касаещ и един от най-важните проблеми на праисторията, ще бъде обсъден в следващите пет глави.

Бележки

[1] От англ. гусфут — растение от рода сладка трева (Chenopodium). — Б.пр.