Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (24) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Послеслов от 2003 г.
Как стоят днес нещата с пушките, вирусите и стоманата

Пушки, вируси и стомана (която за краткост ще наричам по-натам ПВС) е книга, поставяща си цел да обясни защо развитието на човешките общества на различните континенти е протичало по различен начин през последните тринайсет хилядолетия. Приключих работата си по ръкописа през 1996 г., а на следващата той бе публикуван. След това пристъпих към реализацията на други свои проекти — по-специално бих посочил моята следваща книга, посветена на рухналите човешки общества. Така че днес ме делят цели седем години от момента на написването на ПВС, което се е отразило и на фокуса на моите интереси. Как изглежда тази книга от дистанцията на времето и дали в света междувременно се случи нещо, което би ме накарало да променя или да допълня изводите, които предложих в нея? От моя гледна точка (която естествено е и пристрастна), централното послание на тази книга звучи не по-малко актуално и днес, а колкото до най-интересните събития, случили се след нейното публикуване, бих могъл да направя четири допълнения към моя разказ за възникването на съвременния свят и неговата най-нова история.

Основният ми извод се състоеше в следното: обществата са се развивали различно на различните континенти поради различията в тяхната околна среда, а не поради различията в човешката биология. Напредналите технологии, централизираната политическа организация и другите характерни особености на сложните човешки общества са можели да се появят само при по-гъсти и уседнали човешки популации, тъй като само те са били в състояние да натрупват хранителни излишъци — говоря за обществата, чиято прехрана е зависела от земеделието, а то е започнало да се развива някъде след 8500 г. пр.Хр. Работата е там, че най-подходящите за доместикация растения и животни, които са изиграли и най-съществена роля в развитието на земеделието, са били разпределени доста неравномерно по отделните континенти. Най-ценните (от тази гледна точка) диви видове са били съсредоточени само в девет малки ареала на земното кълбо и по същата причина те са се превърнали и в прародини на земеделието. Това пък е позволило на жителите на тези първи средища да потеглят с „летящ старт“ и първи да се сдобият с пушки, вируси и стомана. Езиците и гените на тези „прародители“, наред с техния добитък, посеви, технологии и писмености, са започнали да доминират не само в древния, но и в съвременния свят.

Откритията, които направиха археолозите, генетиците, езиковедите и някои други специалисти през последните пет-шест години, обогатиха нашите познания за тази история, без обаче да променят нейните основни параметри. Ще дам три примера. Едно от най-големите бели петна на географската карта на ПВС беше Япония, за чиято праистория аз нямах кой знае какво да кажа през 1996 г. Най-новите открития на генетиката обаче ми дават основания да заявя, че съвременната японска нация е продукт на една мащабна земеделска експанзия, доста подобна на онези, за които ставаше дума в ПВС: започналата през V в. пр.Хр. експанзия на корейски земеделци [т.е. от Корейския полуостров] в Югозападна Япония, която след това е обхванала и североизточните части на Японските острови. Въпросните имигранти са пренесли тук своето интензивно земеделие, базирано на ориза, както и металните сечива, и са се смесили с коренните жители (далечни родственици на днешните айни), за да създадат заедно съвременните японци — по същия начин, както по-„експанзивните“ растениевъди от Плодородния полумесец са се смесили със завареното население на Европа (ловци-събирачи), за да създадат и днешните европейци.

Другият пример е свързан с археологията. Навремето специалистите в тази сфера смятаха, че мексиканската царевица, фасулът и тиквата са стигнали до югоизточната част на Съединените щати по възможно най-прекия маршрут — през североизточно Мексико и източен Тексас. Днес обаче става ясно, че този маршрут би създал доста проблеми на тогавашните земеделци, тъй като минава през безводни земи. Затова и те са избрали по-заобиколния, от Мексико до днешния американски Югозапад (където тези посеви са стимулирали възхода на анасасийските общества), после Колорадо, а оттам са се спуснали по речните долини на Великите равнини към днешните югоизточни щати.

И за финал ще припомня, че в Глава X изтъкнах честите случаи на самостоятелна доместикация в двете Америки и бавното разпространение на едни и същи или сродни култури, което според мен се е дължало на ориентацията на континенталната ос — север-юг. За разлика от американската, евразийската континентална ос е ориентирана от изток на запад, което значително е улеснявало разпространението на посевите и е предотвратявало дублирането на земеделски дейности. Бих могъл да дам още много примери за ролята на континенталните оси, но от най-новите данни става ясно, че и „Великата петорка“ на евразийския едър и дребен рогат добитък се е сблъскала с почти същите премеждия като мексиканската царевица — за разлика от земеделието, скотовъдството е възниквало в някои части на Евразия, без това да има каквато и да е връзка с аналогичните процеси в другите.

Тези и някои други открития обогатиха с нови и неподозирани (поне за мен) детайли нашите представи за начина, по който земеделието е стимулирало появата на по-сложно структурирани общества в древния свят. Но най-сериозен напредък бе осъществен по някои теми, на които се бях спирал само мимоходом в моята книга. След публикацията й аз станах обект на хиляди статии, телефонни обаждания, имейли и пространни беседи, в които хората ми обясняваха какви паралели (или контрасти) са забелязали между описаните от мен процеси в древността и тези в съвременния свят, с които пък те се занимават. Общо взето, тези „разкрития“ се въртяха около четири теми: печално известният пример с новозеландските „Мускетни войни“, вечният въпрос: „Защо Европа, а не Китай?“, някои детайли, свързани с конкуренцията между отделните общества в древния свят, и разбира се най-вече това — доколко смислен е отговорът, който ПВС дава на въпроса „Защо някои днешни общества са богати, а други — не?“…

През 1996 г. аз отделих само един абзац (в Глава XIII) на онзи странен феномен от новозеландската история, известен като „Мускетните войни“, с който исках да илюстрирам начина, по който се разпространяват най-мощните нови технологии. Ставаше дума за една доста комплицирана и слабо проучена серия от междуплеменни конфликти, бушували сред маорите, или коренното население на Нова Зеландия, в периода от 1818 до началото на 30-те години — и благодарение на които европейските пушки са се разпространили сред общества, които дотогава са воювали с каменни и дървени оръжия. Оттогава насам се появиха още две книги, които значително обогатиха нашите познания за този хаотичен период от новозеландската история, поставиха го в по-широк контекст и така осветлиха още по-ясно връзката му с основната тема на ПВС.

В началото на XIX в. европейски търговци, мисионери и китоловци започват редовно да посещават Нова Зеландия, заселена шест века преди това от полинезийски земеделци и рибари, известни под събирателното „маори“. Първите европейски визити са били концентрирани в най-северния край на страната. Местните маори, които осъществили най-рано контакт с европейците, първи се сдобили и с мускети, което им давало огромно военно преимущество пред другите племена. И те начаса се възползвали от него, за да си разчистят сметките със своите съседи, които били техни традиционни врагове. Но мускетите им позволявали да приложат и една съвсем нова тактика — далечни набези срещу племена, живеещи на стотици мили от тях, като целта била да се сдобиват с роби и… престиж.

Но имало и още нещо, не по-малко важно от мускетите, което им позволявало да осъществят тези далечни набези, и това са били донесените също от европейците картофи (макар и родината им да е Южна Америка), които давали много по-високи добиви на акър обработваема земя в сравнение с традиционните за маорското земеделие батати. Именно тези не особено продуктивни батати са създавали дотогава и двете най-големи пречки пред по-далечните (и носещи по-голям престиж) набези — проблемът с изхранването на воините, отсъстващи за по-дълго време от дома си, както и свързаният с него проблем с изхранването на техните жени и деца. Именно това е карало мъжете да си стоят вкъщи и да изразходват отрицателната си енергия в отглеждането на батати. Е, картофите са успели да разкъсат този порочен кръг. Така че Мускетните войни спокойно могат да бъдат наричани и Картофените, макар и това да не звучи особено героично…

Но независимо как го определяме, тази мускетно-картофена епопея е била и изключително кръвопролитна, тъй като е покосила близо една четвърт от тогавашното маорско население. Особено големи поражения е имало, когато някое племе, разполагащо с много мускети (и картофи!), е атакувало друго, при което тези неща са били кът, ако изобщо ги е имало. А тези, които не са се сдобили своевременно с тях, са били постигнати от една доста незавидна съдба — някои племена са били изтребени до крак още преди да усетят какво им липсва, което пък е принуждавало останалите да се втурнат да търсят мускети (и картофи!) и така постепенно е било възстановено и равновесието на силите. Епизод от същите войни е и покоряването и последвалият геноцид над мориорите от страна на маорските нашественици, за които споменах в Глава II.

Мускетно-картофените войни са нагледна илюстрация и на основния исторически процес, протичал през последните тринайсет хилядолетия. Човешките групи, разполагащи с пушки, вируси и стомана (или съответните по-ранни технологически и военни нововъведения), са се разпростирали за сметка на останалите, като са ги измествали от земите им или пък заедно са се възползвали от предимствата на по-добрите технологии и оръжия. По-новата история изобилства с такива примери, когато европейската експанзия обхваща всички други континенти. На много места обаче коренните жители така и не са имали шанс да се сдобият с пушки и са били изправяни пред дилемата да изгубят живота или свободата си. Затова пък Япония е успяла да се сдобие с огнестрелни оръжия (в интерес на истината — за втори път) и не само е запазила независимостта си, но след половин век е съкрушила и една от европейските свръхсили в Руско-японската война от 1904–1905 г. За сведение прерийните индианци, южноамериканските араукани, новозеландските маори и етиопците също са се сдобили с пушки и са успявали да задържат за известно време устрема на европейските нашественици, но в крайна сметка са били разгромени. Днес страните от Третия свят правят всичко възможно да се изравнят с тези от Първия, като си набавят най-новите оръжейни и земеделски технологии. До подобна дифузия, свързана с конкуренцията между човешките групи, вероятно се е стигало многократно и на най-различни места през последните десет хилядолетия.

От тази гледна точка няма нищо необичайно и в новозеландските мускетно-картофени баталии. На пръв поглед те са някакво изолирано явление, протекло на територията на Нова Зеландия, но то заслужава много по-широк интерес, тъй като носи белезите на още безброй такива „локални конфликти“. Само за две десетилетия, след като са се появили в най-северната част на Нова Зеландия, мускетите и картофите са прекосили деветстотин мили, за да стигнат и до най-южната. В по-далечното минало разпространението на земеделието, писмеността и по-добрите военни технологии е отнемало много повече време, а и е трябвало да се преодоляват далеч по-големи разстояния, но в основни линии социалният процес е бил същият — взаимно изместване и съперничество между отделните човешки общества. И днес можем само да гадаем дали и ядрените оръжия ще се разпространят по същия начин из целия свят, тръгвайки от онези осем страни, които в момента ги притежават…

Втората тема, предизвикала по-живени дискусии след 1997 г., може да бъде озаглавена така: „Защо Европа, а не Китай?“ В по-голямата си част ПВС разглеждаше различията между отделните континенти, като основният въпрос бе формулиран по следния начин: защо е станало така, че през последните хилядолетия евразийците (и то само някои от тях) са успели да се разпрострат по целия свят, но това не се е случило с австралийските аборигени, субсахарските африканци или американските индианци? В един момент обаче си дадох сметка, че много читатели биха попитали и друго: защо тъкмо европейците, а не китайците или някои други евразийци са успели да осъществят експанзия в световен мащаб? И тези читатели едва ли щяха да ми простят, ако не кажех нищичко по един толкова очевиден въпрос.

Затова аз му отделих известно внимание в епилога на моята книга, където изказах предположението, че основната причина, поради която Европа е изпреварила Китай, е много по-дълбока от всички онези проксимални фактори, изтъквани от повечето историци (включително и тези доста спорни обяснения като „неравния“ сблъсък между китайското конфуцианство и европейската юдео-християнска традиция, възходът на европейския капитализъм или изсичането на британските гори, което принудило местните индустриалци да се заемат по-сериозно с разработването на природните изкопаеми в страната си). Зад всички тези второстепенни фактори аз съзирах една-единствена основна причина, която нарекох „правило на оптималната фрагментация“: т.е. същите онези абсолютни, или географски фактори, които са дали възможност на Китай да се обедини толкова рано, а и да остане единен през по-голямата част от историята си, но затова пък Европа дължи на тях своята вечна „разединеност“. Работата е там, че тъкмо европейската „разединеност“, а не китайското „единство“ е стимулирала прогреса на технологията, науката и капитализма, тъй като е изостряла конкуренцията между европейските държави и е гарантирала на по-дръзновените новатори не само „алтернативни финансови източници“, но и закрила от преследванията…

Впоследствие обаче някои историци ми посочиха един мой пропуск: всички тези неща — европейската разединеност, китайското единство и съотношението на силите им — са били доста по-сложни, отколкото аз съм ги представил в моята книга. Първо, географските граници на тези две политико-социални сфери, наричани за удобство „Европа“ и „Китай“, непрекъснато са се менели през вековете. До началото на XV в. Китай е водел убедително пред Европа в сферата на технологиите, което не изключва възможността да го направи отново в бъдещето и тогава въпросът „Защо Европа, а не Китай?“ вече би касаел само едно мимолетно историческо явление, което едва ли се нуждае от по-задълбочени обяснения. Политическата разединеност може да доведе до най-различни следствия и нейният ефект далеч не се изчерпва с това да предложи една „по-конструктивна основа за взаимна конкуренция“, да не говорим, че тази конкуренция спокойно може да бъде и много-много деструктивна (да си припомним само двете световни войни). А и самото понятие „фрагментация“ предполага не „монолитно“, а едно доста по-сложно и многопластово явление. Нейният ефект върху човешката изобретателност зависи и от такива фактори като свободата, защото само тя би позволила на идеите и хората да прекосяват границите между отделните „фрагменти“. От значение е и това, дали тези „фрагменти“ са се обособили като самостоятелни части или са все още „разклонения“ (или „клонинги“) на някои други. А и „оптималността“ също може да варира в зависимост от мерките, с които я определяме — например онази степен на политическа фрагментация, която би предложила оптимални условия за технологически нововъведения, може и да не е чак толкова „оптимална“ по отношение на някои други неща като икономическата производителност, политическата стабилност и… човешкото щастие.

Имам чувството обаче, че огромното мнозинство хора, занимаващи се с обществени науки, все още предпочитат да боравят с проксимални величини, когато искат да обяснят различния ход на европейската и китайската история. Наскоро Джак Голдстоун в една иначе доста премислена статия изтъкна значението на европейската (и особено британската) „инженерна мисъл“, под която той разбираше най-вече приложението на научни методи в машиностроенето. Ето и думите му: „Що се касае до енергията, има два проблема, с които се е сблъсквало всяко прединдустриално общество и това са нейното количество и концентрация. Количеството механична енергия, с което са разполагали прединдустриалните общества, е било крайно оскъдно — това са били естествените водоеми, животните и хората (които обаче е трябвало и да ядат), към които можем да добавим (с някои уговорки) и вятъра. Не бива да забравяме, че това количество по принцип е строго ограничено, независимо от географското местоположение. (…) Ето защо можем да си представим с какво огромно предимство са се сдобили тези общества, които са успели да намерят полезно приложение на енергията, извличана от изкопаемите горива. (…) Именно парната сила, приложена в тъкачеството, транспорта, тухларството, вършитбата, металургията, строителството и ред други отрасли е преобразила изцяло британската икономика. (…) И този подем на британската инженерна мисъл е бил следствие не толкова на общото развитие на европейската цивилизация, колкото на онези специфични и абсолютно непредвидими обстоятелства, възникнали в Британия през XVII-XVIII в.“ Ако тези разсъждения са верни, едва ли има смисъл да търсим някакви по-задълбочени географски или екологически обяснения.

В обществените науки обаче има и едно малцинство, което отстоява тъкмо противоположния възглед — подобен на този, който аз развих в епилога на ПВС, — и той е обстойно аргументиран от Греъми Ланг: „Екологическите и географски различия между Европа и Китай ни помагат да разберем и твърде различната съдба на науката в тези два региона. Първо, европейското земеделие, разчитащо основно на валежите, не е отреждало никаква роля на държавата, която през повечето време е оставала далеч от местните общности, а когато агро-промишлената революция в Европа е довела и до производството на по-големи количества храни, това е позволило и развитието на относително автономни градове, наред с такива типично градски институции като университетите, предшестващи появата на централизирани държави в края на Средновековието. Затова пък необходимостта от напоителни системи в китайското земеделие е способствала и за ранната поява на един друг тип държави в големите речни долини — тези, която постоянно се месят в работите на своите поданици, а градовете и техните институции никога не са се сдобивали с такава автономия, каквато са имали в Европа. Второ, самата географска среда в Китай не е позволявала по-продължително съществуване на независими държави. Тя дори е улеснявала завладяването и обединяването на огромни територии, след което са настъпвали продължителни периоди на (относителна) стабилност под властта на императора. В резултат на това се е развила една държавна система, която не е предлагала условия за възникването на модерната наука. (…) Разбира се, всички тези обяснения звучат и доста опростенчески. Но те имат своите предимства, защото ни помагат да избегнем затворения кръг, в който често попадат онези, които не желаят да проникнат по-дълбоко в материята и се задоволяват с констатирането на социалните и културни различия между Европа и Китай. Обясненията от този род неизбежно пораждат нови и нови въпроси — а защо всъщност Европа и Китай се различават в социално и културно отношение? В този смисъл географията и екологията предлагат много по-солидна основа за научни разсъждения.“

С други думи, задачата на историка се свежда до следното — да съчетае всички тези различни подходи и да намери отговор на въпроса: „Защо Европа, а не Китай?“ И този отговор може да има много важни последствия, защото ще ни подскаже и кой е най-добрият начин за управление на днешните Европа и Китай. Например според Лант (а такова е и моето мнение) онази катастрофа от 60-те и 70-те години, наречена „Културната революция“, която позволи на шепа самозвани „държавници“ да блокират за цели пет години образователната система на най-голямата страна в света, може да не се окаже случайно и изолирано явление, а да предизвика още много подобни катастрофи в бъдещето, ако Китай не вземе съответните мерки и не децентрализира своята политическа система. На свой ред Европа, която днес се стреми с всички сили към политическо и икономическо обединение, би следвало да се замисли по-дълбоко — дали така няма да отстрани и основната предпоставка за своите успехи от последните пет столетия?…

Третото допълнение към посланието, което ПВС отправи към съвременния свят, за мен бе и най-неочаквано. Скоро след публикуването й, книгата получи похвала не от кого да е, а от самия Бил Гейтс, а аз бях затрупан с писма от най-различни бизнесмени и икономисти, които ми посочваха възможните паралели между историята на различните човешки общества, разгледани в ПВС, и тази на различните „групи“ (и „групировки“) в света на бизнеса. Тази кореспонденция повдигаше и ред щекотливи въпроси, свързани с управлението на всяко икономическо предприятие. Как е най-добре да се организират човешките групи, организации и делови начинания, за да се постигне максимален ефект в производителността, изобретателността и общото благосъстояние? Трябва ли вашата „група“ да следва винаги централните указания (дори и това да е откровен диктат), или е по-добре да няма точно определен лидер, дори и с риск от анархия? Трябва ли целият персонал да бъде организиран в рамките на една-единствена група или да бъде разбит на по-голям или по-малък брой различни групи? Трябва ли да поддържате открита комуникацията между тези „групи“ или е по-целесъобразно да ги обграждате с тайнственост? Трябва ли да издигате защитни (тарифни) бариери срещу околния свят или е по-добре да изложите своя бизнес на рисковете на свободната конкуренция?

Подобни въпроси възникват на най-различни нива и при най-различни типове групи. Те важат също и за държавната организация. Спомнете си само вечните спорове за най-добрата форма на управление — дали това е откритата диктатура, федералната система или анархията, при която всеки прави, каквото си иска. Но тези въпроси касаят и организацията на различните компании в рамките на един и същ отрасъл. Как да си обясним факта, че напоследък „Майкрософт“ жъне огромни успехи, а „Ай Би Ем“, която навремето процъфтяваше, започна драстично да изостава? (Вярно е, че тя взе мерки и вече възвръща някои от предишните си позиции.) Как да си обясним различния успех на различните промишлени зони? Аз например съм израснал в Бостън. По мое време промишлената зона на този град, известна като „Route 128“, заемаше челни позиции в света, ако говорим за научни открития и творческо въображение. Но славата й отдавна е останала в миналото — днес център на научните нововъведения е Силиконовата долина. Връзките между отделните браншове в Силиконовата долина и тези в бостънския „Route 128“ са от доста различен характер, което вероятно обяснява и най-добре тяхната доста различна съдба.

Да си припомним и тази често обсъждана тема — различната производителност на различните държавни икономики, например на Япония, Съединените щати, Франция и Германия. Но с различна производителност са и различните икономически отрасли във всяка от тези страни. Например стоманодобивната индустрия в Корея е също толкова ефективна, колкото и нашата, но всички останали корейски отрасли изостават от американските си конкуренти. Дали пък не е така, защото са и организирани по различен начин?…

Очевидно тези обществено-икономически различия зависят (поне донякъде) и от индивидуалния фактор. Например успехите на „Майкрософт“ със сигурност имат нещо общо с личните качества и талант на Бил Гейтс. Каквито и корпоративни стратегии да е прилагала, „Майкрософт“ едва ли е щяла да постигне същите успехи, ако лидерът й не притежаваше тези качества. Но дори и всеки член на групата да има несъмнени достойнства, това пак не отменя въпроса за нейната организация.

Сравнението между Китай, Индийския полуостров и Европа, което направих в епилога на ПВС, като че ли подсказваше и търсения отговор. Ставаше дума за технологическите нововъведения. Както и в предишния раздел, аз изказах мнението, че конкуренцията между отделните политически единици в географски разединената Европа е стимулирала нововъведенията, докато липсата на такава конкуренция ги е забавяла в „монолитния“ и единен Китай. Означава ли това обаче, че по-голямата политическа разединеност винаги се отразява благотворно на технологическия прогрес? Най-вероятно не, защото от географска гледна точка Индия е дори по-разединена и от Европа, но едва ли някога я е изпреварвала в технологиите. Горното ми помогна да внеса някои уточнения в своето „Правило на оптималната фрагментация“. Всъщност новото набира най-голяма скорост в общества, които са постигнали оптималната междинна степен на фрагментация, защото прекаленото „единство“ и прекалената „разединеност“ биха предизвикали еднакво негативен ефект.

Тази теза предизвика светкавичен отклик от страна на Бил Луис и другите шефове на „Маккинси Глоубъл Инститют“, една от водещите консултантски фирми, базирана във Вашингтон, която се занимава със сравнителни изследвания на икономиките в целия свят. Тези хора бяха толкова стъписани от паралелите, които откриха между обекта на своите занимания и моите исторически инференции, че връчиха по един екземпляр на ПВС на всеки от своите неколкостотин бизнес партньори, а на мен пък ми изпратиха копия от своите доклади за икономиките на Съединените щати, Франция, Германия, Корея, Япония, Бразилия и още някои страни. В тях също се отреждаше ключова роля на конкуренцията и размерите на групата по отношение на нововъведенията. Ето и някои от изводите, които извлякох от разговорите си с шефовете на „Маккинси“, а и от техните доклади.

Ние, американците, често си въобразяваме, че японската и немската промишленост са свръхефективни и превъзхождат нашата по производителност. Оказа се, че това не е така: средната производителност на американската промишленост като цяло всъщност е по-висока, отколкото тази на Япония и Германия. Но тези средни показатели скриват някои много по-съществени различия между въпросните страни, свързани с различната организация на тяхната промишленост — и те са много показателни. Ще ви дам само два примера от докладите на „Маккинси“, касаещи немската пивоварна и японската хранително-вкусова промишленост.

Както знаем, немците правят страхотна бира. Всеки път, когато отиваме с жена ми в Германия, взимаме и един празен куфар, който натъпкваме догоре с бутилки немска бира, че да има с какво да си услаждаме душичките до следващата ни визита. Но производителността на немската пивоварна промишленост достига едва 43% от тази на американската. Затова пък местната металургична и стоманодобивна промишленост не отстъпват по нищо на американските си конкуренти. Значи немците ги бива да организират промишлените си отрасли. Защо обаче се дънят, когато нещата опрат до бирата?

Оказва се, че немската пивоварна промишленост страда именно от своята… фрагментарност. В страната има поне хиляда пивоварни компанийки, които не се конкурират помежду си, защото всяка от тях на практика държи монопол в своя си регион, което й спестява и конкуренцията с вносните бири. В Съединените щати има 67 големи пивоварни, които обаче произвеждат 23 милиарда литра бира годишно. Всичките хиляда пивоварни на Германия, взети заедно, са в състояние да предложат само половината от това количество. Което пък ще рече, че всеки американски пивовар произвежда 31 пъти повече бира от своите немски колеги.

Това несъответствие се дължи най-вече на немския регионален патриотизъм и немската държавна политика. Местните пиячи на бира са верни до гроб на своите местни марки, затова и в Германия няма аналози на нашите „Бъдуайзър“, „Милър“ и „Куурс“. В повечето случаи немската бира се консумира в периметър от трийсет мили от пивоварната, в която е произведена. По същата причина немската пивоварна промишленост не може да реализира и някакви по-мащабни икономии. Както във всеки друг отрасъл, така и в пивоварството производствените разходи ще намалеят, ако се произвеждат по-големи партиди. Или с други думи, колкото по-голяма е охладителната ти система и по-дълга поточната ти линия, на която пълниш бутилките, толкова по-евтино ще ти излиза и самата бира. Затова и тези малки немски пивоварни са относително неефективни. Да, в Германия я няма тази жестока конкуренция, каквато е в Америка, но за сметка на това има хиляда местни монополисти.

Лоялността на немския пияч на бира към местните марки се поощрява и от немското законодателство, което всячески осуетява опитите на чуждите производители да „заемат своя ниша“ на местния пазар. Държавата е приела специален закон за „чистотата на бирата“, в който педантично е уточнено какво трябва да съдържа една бутилка бира. Едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че тези уточнения са правени на базата на това, което немските пивовари имат обичай да слагат в бирата, но не и на онова, което биха сложили в нея техните американски, френски или шведски колеги. Тези закони обясняват защо толкова малко чуждестранни марки бира се внасят в самата Германия, а пък относителната неефективност и високите производствени разходи обясняват защо толкова малко немска бира се изнася в чужбина. (Тук някой ще ми възрази: „Че нали във всеки американски супермаркет има и «Льовенбрау»!“ Бих му препоръчал да прочете по-внимателно етикета й — да, на него пише Löwenbräu, но най-отдолу със ситен шрифт е добавено, че тази бира се произвежда по лиценз в Съединените щати, т.е. в същите онези северноамерикански пивоварни, които зареждат с такива огромни партиди пазара.)

Също толкова неефективни са и немската козметична и електронна промишленост, защото местните компании не се конкурират помежду си, както и с чуждестранните производители, и отстъпват на международните стандарти. (Кога за последен път си купихте вносен телевизор, произведен в Германия?) Но не можем да кажем същото за немската металургична и особено стоманодобивна промишленост, където големите немски компании не само се конкурират помежду си, но и вдигат високо летвата пред чуждите, и затова винаги гонят най-високите международни стандарти.

Другият ми любим пример от докладите на „Маккинси“ е свързан с японската хранително-вкусова промишленост. Напоследък темата за японската ефективност ни прави нас, американците, леко параноични, а в някои отрасли тя е наистина забележителна — но не и ако говорим за предлаганите на пазара им храни. Ефективността на японската хранително-вкусова промишленост се равнява на жалките 32% от тази на американската. В този бранш в Япония се подвизават 67 000 компании — за сравнение в Щатите те са само 21 000, макар и населението ни да е два пъти по-голямо. Това ще рече, че средният хранопроизводител в Щатите произвежда шест пъти повече храни от японския си колега. И защо тази японска хранително-вкусова промишленост, подобно на немската пивоварна промишленост, се състои от малки компании, които държат монопола по места? В общи линии отговорът се свежда до същите две причини: регионални предпочитания и държавна политика.

Японците са фанатици на тема „прясна храна“. На опаковките, в които се предлага млякото в американските супермаркети, пише само една дата — кога изтича срокът на годността му. Когато един от японските братовчеди на жена ми ни заведе в един токийски супермаркет, ние с изненада установихме, че на японското мляко са изписани цели три дати: кога е произведено, кога е пристигнало в супермаркета и докога е годно за консумация. Производството на мляко в Япония винаги започва точно в първата минута след полунощ, за да може млякото, което отива на сутринта в супермаркета, да бъде определено като „днешно“. Ако обаче е произведено предишната вечер, макар и в 23:59 ч., на опаковката му ще пише, че е „вчерашно“, и никой уважаващ себе си японски потребител няма да го купи^[1].

Ето как японските компании, произвеждащи храни, автоматично получават монопол — всяка в своята локална зона. Един млекар от Северна Япония дори не може да мечтае, че ще пласира продукцията си в южните части на страната, защото транспортирането й ще му отнема един-два дни, което ще е фатално — поне в очите на потребителя. Тези местни монополисти се поддържат и от държавата, която налага 10-дневна карантина на всички вносни храни, наред с другите ограничения. (Представете си как би реагирал японският потребител, за когото дори и вчерашното мляко е безвъзвратно остаряло, на храна, „залежала“ от цели десет дни!) В този смисъл японските производители на храни наистина „нямат конкуренция“ и по тази причина не си дават труда да усвоят най-доброто от международния опит.

Някои други отрасли в Япония обаче са организирани по съвършено различен начин. Например в стоманодобивната, автомобилната и електронната промишленост има свирепа конкуренция, затова и производителността им е много по-висока от тази на американските им аналози. Затова пък японските сапуни, бири и — колкото и да е странно — компютрите им, също като хранително-вкусовата им промишленост, не познават конкуренцията, затова и не се стремят да прилагат най-добрите методи и имат по-ниска производителност в сравнение със същите отрасли в Съединените щати. (Ако огледате по-внимателно вещите в дома ви, най-вероятно ще установите, че телевизорът, камерата, а може би и колата ви са японски, но не и вашият компютър или кремът за бръснене в банята ви.)

За финал нека приложим наученото от горните примери, като сравним различните промишлени зони (т.нар. belts) и бизнес-отрасли в Съединените щати. След излизането на ПВС аз проведох доста разговори с някои хора от Силиконовата долина, а и с тези, които ползват „Route 128“, и от тях разбрах, че тези два „белта“ са доста различни, ако говорим за корпоративна етика. В Силиконовата долина се подвизават безброй компании, които яростно се конкурират помежду си. Това обаче не им пречи и да си сътрудничат — налице е свободен обмен на идеи, хора и информация. Но доколкото знам, в зоната на „Route 128“ са много по-потайни и изолирани, досущ като японските млекари.

А как да коментираме контраста между „Майкрософт“ и „Ай Би Ем“? След публикуването на ПВС аз се сдобих и с приятели в „Майкрософт“, от които понаучих това-онова за организацията в тази корпорация. „Майкрософт“ всъщност се състои от безброй „звена“, всяко наброяващо от пет до десет души, които свободно комуникират помежду си и не са под опеката на т.нар. „микромениджмънт“. Всяко звено разполага с достатъчно свобода, за да реализира собствените си идеи. И тази необичайна организация в „Майкрософт“ — която на практика е разбита на многобройни конкуриращи се полунезависими единици — отчетливо контрастира с тази в „Ай Би Ем“, която допреди няколко години се състоеше от разни изолирани една от друга групи, което доста чувствително се отрази и на нейната конкурентоспособност. После „Ай Би Ем“ си избра нов главен директор и нещата драстично се промениха. Днес организацията й наподобява тази в „Майкрософт“ и доколкото разбирам, това се отразява доста чувствително и на нововъведенията.

Всичко това подсказва, че можем да извлечем и едно общо правило за груповата организация. Ако вашата цел е новаторство-и-конкурентоспособност, значи трябва еднакво да избягвате и прекаленото „окрупняване“, и прекомерната „децентрализация“. Старайте се да постигнете друго — вашата страна, икономика, бизнес-отрасли и прочее да бъдат разделени на групи, които взаимно да се конкурират, но и да поддържат относително свободна комуникация помежду си, т.е. да се получи нещо като американската федерална система за управление, в чиято основа е заложена конкуренцията между отделните щати.

Последното допълнение към ПВС е свързано с един от централните въпроси на световната икономика: защо някои страни (като Съединените щати и Швейцария) са богати, а други (като Парагвай и Мали) тънат в мизерия?^[2] Брутният национален продукт (БНП) на глава от населението в най-богатите страни е над 100 пъти по-голям от този на най-бедните. И това не е просто някакъв теоретичен проблем, който би осигурил хляб на професорите по икономика, защото той има и много важни политически измерения. Ако успеем да намерим отговора му, бедните страни биха могли да поемат инициативата в свои ръце и сами да променят това, което ги е направило бедни, както и да усвоят онова, което е направило другите богати.

Очевидно този отговор зависи донякъде и от различията в човешките институции. Най-прясното доказателство за това ни дават някои съседни страни, делящи на практика една и съща естествена среда, но имащи доста различни институции, а по същата причина и доста различен БНП. Ще ви дам четири особено красноречиви примера: Южна и Северна Корея, бившата Западна Германия и бившата ГДР, Доминиканската република и Хаити и Израел и неговите арабски съседи. Сред многобройните „добри институции“, с които разполага всяка първа страна в тези двойки и с които най-често се обяснява и тяхното по-добро благосъстояние, са ефикасното правораздаване, конкуренцията, гарантираното право на частна собственост, липсата на корупция, ниската престъпност и степента на отвореност на местната икономика (за търговия, приток на капитали, чужди инвестиции и т.н.).

Няма спор, че „добрите“, т.е. работещи институции дават част от отговора на нашия въпрос. Много икономисти (ако не и повечето) отиват още по-далеч и смятат, че „добрите институции“ са ключът към успеха. Много правителства, агенции и фондации градят на същата основа и своята политика — това е главното им условие, когато отпускат помощи и заеми, защото са обявили за свой основен приоритет изграждането на „добри институции“ в бедните страни.

Но вече все по-често се признава, че този възглед е и ограничен — не погрешен, а просто ограничен, — защото би следвало да се отчитат и някои други фактори, ако бедните страни наистина искат да станат богати. И това признание също си има политически измерения. Няма как да докараш „добри“ институции в бедна страна като Парагвай или Мали и да очакваш, че тези хора моментално ще се възползват от новата придобивка и ще постигнат същия БНП като Щатите и Швейцария. Критиките на тази идея за „добрите институции“ попадат в две основни категории. Едните отчитат значението и на други проксимални фактори — например общественото здравеопазване, географската специфика (почви и климат), налагаща ограничения на земеделската продукция, както и екологичните поражения. Другата категория критики касае самия генезис на „добрите институции“.

Според последните не е достатъчно да обявиш „добрите институции“ за някакъв важен, макар и проксимален фактор, чийто генезис не представлява практически интерес. Тези институции не са произволно избрана величина, която с еднакъв успех можеш да пренесеш на всяка точка от земното кълбо, без значение дали това е Дания или Сомалия. Аз лично смятам, че всяка такава институция е възниквала в резултат от една дълга верига от исторически връзки, чиято първопричина винаги се е кореняла в географските условия и именно от тях зависят и нейните различни варианти. И ние трябва да разберем естеството на тази верига, ако наистина искаме да изградим, и то бързо, „добри институции“ в страните, които досега са били лишени от тях.

В ПВС на много места споменах, че нациите, доминиращи днес в света, са същите, които още преди хилядолетия са изградили най-старите властови центрове, базирани на производството на храни, или пък са потомци на хора, дошли от тези центрове, а също и че ходът на световната история през последните осем хилядолетия е оставил „тежък отпечатък“ върху нашето настояще. От две нови статии, писани от икономисти (едната от Олсън и Хибс, а другата от Бокстет, Чанда и Путърман^[3]) научавам, че този прословут „тежък отпечатък“ е бил подложен на доста обстойни икономически тестове. Оказа се, че страните с по-стари държавнически или земеделски традиции имат по-висока производителност от тези, които не могат да се похвалят с особено дълга история. Това до голяма степен обяснява и разликите в техния БНП. Но дори и в страните с нисък или относително нисък БНП тези, които имат по-богат исторически опит в държавното устройство и земеделието — като Южна Корея, Япония и Китай — имат и по-висока степен на растеж в сравнение с някои други с по-кратка история като Нова Гвинея и Филипините, независимо че някои от последните притежават много по-впечатляващи природни ресурси. Тоест „тежкият отпечатък“ на историята далеч не винаги е чак толкова неблагоприятен.

Причините са много и съвсем очевидни — по-богатият опит в държавното устройство и земеделието предполага и по-умели администратори, по-богат опит в пазарната икономика и прочее в същия дух. От статистическа гледна точка за крайния ефект от историята имат своя дял и някои от познатите ни временни или второстепенни фактори като… „добрите институции“. Но в по-голямата си част този ефект едва ли се дължи на тях. Явно са функционирали и много други „проксимални“ механизми. Ето защо един от основните проблеми, който ни предстои да разрешим, се състои в това — да си изясним детайлно тази причинно-следствена верига, каквато е историята на държавните общества и земеделието, защото тя е заложена и в основата на днешния икономически растеж. А ако го направим, тогава вече ще можем да помогнем на развиващите се страни да изминат много по-бързо пътя, по който ние сме вървели в продължение на хилядолетия…

За финал ще кажа това: темите в ПВС не просто касаят основните движещи сили в древния свят, те са и едно плодотворно поле за научни изследвания в съвременния свят.