Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (17) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава XV
Народът на Яли

Когато с моята жена, Мари, си карахме едно лято ваканцията в Австралия, решихме да посетим и едно място с добре запазени аборигенски скални рисунки в пустинята край град Менинди. Бях чувал за жегата и сушата в австралийската пустиня, а и бях прекарал доста продължителни периоди на жега и суша в калифорнийската пустиня и новогвинейската савана, затова сметнах, че съм натрупал достатъчно опит, за да не се притеснявам от онези дребни предизвикателства, с които бих могъл да се сблъскам като турист в Австралия. Ето защо, заредени с достатъчно питейна вода, ние с Мари тръгнахме да преодоляваме онези няколко мили, които ни деляха от въпросните рисунки.

Пътеката, тръгваща от лесничейството, ни водеше по един безкраен хълм — захлупени от безоблачно небе, на открит терен, който не предлагаше ни най-малка сянка. Сухият нажежен въздух, който дишахме, ми напомняше онова, което трябваше да вдишвам в една финландска сауна. В момента, в който наближихме скалния хребет, на който бяха рисунките, вече бяхме привършили водните си запаси. Бяхме загубили и интерес към праисторическото изкуство, затова просто се мъкнехме по нанагорнището с тежки въздишки и сумтения. Точно в този момент забелязах някаква птица, която несъмнено бе дрозд, но доста по-голям от всички дроздове, които бях виждал дотогава. Хрумна ми, че може би страдам от топлинни халюцинации — впрочем за първи път в живота си. С Мари решихме, че е най-добре да се връщаме.

И двамата бяхме спрели да говорим. Докато крачехме се концентрирахме в дишането си, изчислявайки разстоянието до следващия топоним, както и времето, което ни оставаше. Устата (и езикът ми) бяха пресъхнали, а лицето на Мари бе станало червено като домат. Когато най-накрая се добрахме и до лесничейството (което си имаше климатик), се пльоснахме в столовете до хладилника и изгълтахме последния половин галон вода в него, че дори помолихме лесничея за още една бутилка. Докато си седях, изтощен и физически, и емоционално, ми мина мисълта, че аборигените, сътворили онези рисунки, са живели цял живот в пустиня (без климатици) и въпреки това са успявали да си намерят не само храна, но и вода.

На белите австралийци Менинди е известен най-вече с това, че е бил базов лагер на двама бели, които здравата си изпатили от пустинната жега преди един век — ирландският полицай Робърт Бърк и английският астроном Уилям Уилс, злополучните водачи на първата европейска експедиция, прекосила Австралия от юг до север. Екипирани с шест камили, натоварени с храна уж за три месеца, Бърк и Уилс свършили провизиите си в пустинята на север от Менинди. На три пъти попадали и били спасявани от добре охранени австралийски аборигени, за които тази пустиня бил роден дом и които ги угощавали с риба, сладкиши от папрат и печени плъхове. Но в един момент Бърк по невнимание изпразнил револвера си по един от аборигените, вследствие на което цялата им група си плюла на петите. Въпреки огромното предимство, което имали пред местните — притежанието на огнестрелни оръжия, с които са можели да ловуват — Бърк и Уилс гладували, колабирали, а накрая и умрели само месец след раздялата си с аборигените.

Нашият горчив опит в Менинди, както и съдбата на Бърк и Уилс ми напомниха за трудностите, свързани с изграждането на човешко общество в Австралия. Австралия се отличава от останалите континенти: разликите между Евразия, Африка, Северна и Южна Америка изгледат незначителни в сравнение с тези между Австралия и всяка друга земна маса. Австралия определено е най-сухият, най-малкият, най-плоският, най-неплодородният, климатически най-непредсказуемият и биологически най-ощетен континент. Това е и последният континент, зает от европейците. Дотогава той е издържал възможно най-различните и най-малобройни човешки популации в света.

В този смисъл Австралия се явява и истински тест за теориите за междуконтиненталните различия. Имала е най-разнообразната околна среда и най-разнообразните човешки общности. Дали първото е породило второто? И ако е така, как? Затова и Австралия е най-логичният континент, с който ще започне нашето околосветско пътешествие, в което ще приложим наученото от Част II и III, за да разберем различните истории на отделните континенти.

 

 

Повечето лаици биха определили като най-характерна черта на коренните австралийски общества тяхната привидна „назадничавост“. Австралия е единственият континент, където хората са живели и до настъпването на модерната епоха без нито един от признаците на т.нар. цивилизация — без земеделие, скотовъдство, металообработване, лъкове и стрели, по-внушителна архитектура, постоянни селища, писменост, етнархии или държави. Вместо всичко това австралийските аборигени са били номадски или полуномадски ловци-събирачи, организирани в „първобитни орди“, живеещи във временни убежища (или колиби) и все още зависещи от каменните сечива. През последните 13 000 години в Австралия са се случили много по-малко културни промени, отколкото във всеки друг континент. Преобладаващата представа на европейците за коренните австралийци вече е намерила нагледен израз на думите на един ранен френски пътешественик, който пише за тях следното: „Това са най-окаяните хора на света и човешките същества, които стоят най-близо до примитивните скотове.“

Но преди 40 000 години коренните австралийски общества са се ползвали с едно огромно първоначално преимущество пред Европа и останалите континенти. Коренните австралийци са създали някои от най-ранните известни каменни сечива със заоблени ръбове, най-ранните комплексни каменни сечива (т.е. каменни секири с дръжки) и със сигурност първите напоителни канали в света. Някои от най-старите образци на скална живопис идват от Австралия. Съвременните (от анатомична гледна точка) хора вероятно са заселили Австралия много преди Западна Европа. Но защо — въпреки този летящ старт — тъкмо европейците са завладели Австралия, а не обратното?

В рамките на този въпрос се крие още един. През Плейстоценските ледникови епохи, когато една огромна част от океанските води е била затворена в континенталните ледници и морското равнище е било много ниско от сегашното, плиткото Арафурско море, което днес дели Австралия от Нова Гвинея, е било просто една дълга и ниска земна суша. С разтапянето на ледниците в периода отпреди 12 000 и 8000 години морското ниво се е покачило, с което по-ниските земи са били залети, а дотогавашният континент — Голяма Австралия — се е разделил на два полуконтинента, Австралия и Нова Гвинея (вж. Фигура 15.1).

Човешките общества на тези две дотогава свързани земни маси в модерните времена вече доста са се различавали помежду си. За разлика от всичко онова, което казах за коренните австралийци, повечето новогвинейци, като народа на Яли, са били земеделци и свинари. Живеели са в постоянни селища и политически са били организирани по-скоро в племена, отколкото в номадски групи. Всички новогвинейци са имали лъкове и стрели, а повечето са използвали и керамични съдове. Живеели са в по-големи селища, имали са повече мореплавателни съдове и много по-разнообразни инструменти от австралийците. Вследствие на това, че са били не ловци-събирачи, а производители на храни, новогвинейците са живеели и в много по-гъсти популации. Площта на Нова Гвинея отговаря на една трета от австралийската, но на нея се е препитавало няколко пъти по-многочислено население.

Защо човешките общества, живеещи на по-големи земни маси, произлезли от Плейстоценска Австралия, са „изостанали“ в развитието си, докато тези на по-малките са „напредвали“ толкова бързо? Защо всички новогвинейски нововъведения не са се разпространили и в Австралия, която е разделена от Нова Гвинея само с деветдесетте мили на Торесовия проток? От гледна точка на културната антропология разстоянието между Австралия и Нова Гвинея е дори по-малко от 90 мили, защото и в самия проток има острови, населени от земеделци, които са познавали лъка и стрелите и в културно отношение са напомняли повече новогвинейците. Най-големият от тези острови се намира само на десет мили от Австралия. И тези островитяни са водели оживена търговия не само с коренните австралийци, но и с новогвинейците. Защо са се появили две толкова различни вселени, разделени само от един спокоен пролив, рутинно прекосяван с канута?

В сравнение с коренните австралийци новогвинейците изглеждат културно „напреднали“. Но в представите на повечето други модерни народи дори самата Нова Гвинея е „изостанала“. До момента, в който европейците започват да колонизират острова в края на XIX в., всички новогвинейци са били неграмотни, служели са си с каменни сечива и не са били организирани (с някои нищожни изключения) в държави или етнархии. И ако приемем, че новогвинейците са „прогресирали“ в сравнение с австралийските аборигени, защо не са „прогресирали“ като повечето евразийци, африканци и коренни американци? В това отношение народът на Яли и техните австралийски братовчеди предлагат поредица от загадки.

Когато ги питат за културната „изостаналост“ на аборигените, повечето бели австралийци си имат един прост отговор: предполагаемата недоразвитост на самите аборигени. Ако говорим за лицева структура и цвят на кожата, аборигените със сигурност се различават от европейците, което е карало някои автори от края на XIX в. да ги смятат за липсващото звено между хората и маймуните. А и как иначе би могъл да се обясни фактът, че само за няколко десетилетия белите английски колонисти са създали грамотна, хранопроизводителна и индустриална демокрация, докато местните жители в продължение на 40 000 години са си оставали неграмотни ловци-събирачи? Особено поразяващ е фактът, че Австралия разполага с някои от най-богатите в света залежи на желязо и алуминий, както и с богати ресурси от мед, калай, олово и цинк. Тогава защо коренните австралийци не са познавали металите и са живеели в Каменната ера?

Всичко това изглежда като един съвършено контролиран експеримент в еволюцията на човешките общества. Континентът си е бил същият, само хората са били различни. Следователно обяснението за разликите между коренните австралийци и евроавстралийските общества може би се крие в различните хора, които ги съставят. Логиката на това типично расистко заключение е повече от възмутителна. Ще видим обаче, че то съдържа и една съвсем елементарна грешка.

 

 

Като първа стъпка в проверката на тази логика нека разгледаме произхода на самите хора. И Австралия, и Нова Гвинея са били заселени поне преди 40 000 години, по времето, когато още са били един континент. Един поглед на картата (Фигура 15.1) подсказва, че тези колонисти би трябвало да са дошли от най-близкия континент, Югоизточна Азия, като са се прехвърляли по островите на Индонезийския архипелаг. Този извод намира подкрепа в генетичните връзки между съвременните австралийци, новогвинейци и азиатци, както и в съхранилите се малочислени общности с подобни донякъде физически черти във Филипините, Малайския полуостров и Андаманските острови край Мианмар.

Веднъж стигнали до бреговете на Голяма Австралия, колонистите бързо са се разпространили из целия континент, за да заемат дори най-далечните и най-негостоприемни области. Фосилите и каменните сечива потвърждават, че преди 40 000 години те вече са присъствали в югозападния край на Австралия, а преди 35 000 години са достигнали югоизточното й крайбрежие и Тасмания, т.е. най-отдалечените й части, ако приемем, че преди това са минали през Западна Австралия или Нова Гвинея (които са и по-близо до Индонезия и Югоизточна Азия), а преди 30 000 години са стъпили и в студените новогвинейски планини. Всички тези ареали тогава са можели да бъдат достигнати по суша от запад. Затова пък колонизацията на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови (на североизток от Нова Гвинея), осъществена преди 35 000 години, е изисквала прекосяването на десетки мили в океана. Заселването може да е станало дори по-рано от предполагаемия период (между 40 000-та и 30 000-та година преди нашето време), тъй като вариращите дати трудно се различават при неизбежната експериментална грешка на радиовъглеродния анализ.

В епохата на Плейстоцена, когато Австралия и Нова Гвинея са били заселени за първи път, азиатският континент се е простирал още по̀ на изток и е включвал днешните острови Борнео, Ява и Бали, което ще рече, че тогавашната му югоизточна граница е била с около 1000 мили по-близо до Австралия. Но е трябвало да се прекосят поне осем протока, широки по петдесетина мили, за да се стигне от Борнео или Бали до Плейстоценска Австралия. Преди четирийсет хилядолетия това е можело да се осъществи само с бамбукови салове, които не са пример за особено високо развита технология, но вършат работа и все още се използват по южнокитайското крайбрежие. Тези плавания несъмнено са били трудни, защото след първата поява на хора в Голяма Австралия (преди 40 000 години) археолозите още не са открили убедителни данни, че през следващите десетки хилядолетия е имало и някакви други миграции. Едва в последните няколко е имало такива контакти, тъй като тогава се появяват азиатските свине в Нова Гвинея и азиатските кучета в Австралия.

Тоест човешките общества в Нова Гвинея и Австралия са се развивали в почти пълна изолация от азиатските, от които всъщност са произлезли. Тази изолации намира отражение в езиците, които днес се говорят там. След всичките тези хилядолетия нито един от езиците на австралийските аборигени или от основната група в Нова Гвинея (т.нар. папуаски езици) не показва някаква ясна прилика с който и да било от съвременните азиатски езици.

Изолацията е намерила отражение и в гените и физическата антропология. Генетичните изследвания показват, че австралийските аборигени и новогвинейските планинци по-скоро приличат на съвременните азиатци, отколкото на хора от друг континент, но връзката не е особено тясна. Като костна структура и физически черти австралийските аборигени и новогвинейците също се различават от повечето днешни жители на Югоизточна Азия — достатъчно е да сравните снимката на някой абориген с тази на китаец или индонезиец. Част от причините за тези различия се свеждат до това, че първите азиатски колонисти в Голяма Австралия са разполагали с достатъчно дълъг срок, за да се променят от своите останали вкъщи азиатски братовчеди, като през цялото това време е имало само ограничен генетичен обмен. Вероятно по-съществената причина е, че оригиналният генетичен материал от Югоизточна Азия (от който са произлезли и колонистите в Голяма Австралия) днес в общи линии е изместен от други азиатци, идващи най-вече от Китай.

Но австралийските аборигени и новогвинейците се различават генетически, физически и езиково и помежду си. Например от по-основните кръвни групи (които са генетично детерминирани), B от т.нар. система ABO и S от системата MNS се срещат в Нова Гвинея така, както и в повечето части на света, но на практика отсъстват от Австралия.

Ситно накъдрените коси на повечето новогвинейци контрастират с правите или чупливи коси на повечето австралийци. Австралийските и папуаските езици не са свързани не само с азиатските, но и помежду си, с изключение на общите думи, които се говорят и на двата бряга на Торесовия проток.

Във всички тези различия между австралийските аборигени и новогвинейците е намерила отражение продължителната изолация в много различни околни среди. След като Арафурско море разделя Австралия от Нова Гвинея преди десет хилядолетия, генетичният обмен между тях е бил сведен само до спорадични контакти по островната верига в Торесовия проток. Това е позволило на популациите на двата полуконтинента да се адаптират към новите условия. Ако саваните и мангровите гори по южното крайбрежие на Нова Гвинея са доста подобни на тези в Северна Австралия, то останалите представители на флората и фауната на двата полуконтинента се различават в почти всички по-важни отношения.

Ето и някои от разликите. Нова Гвинея лежи близо до екватора, докато Австралия се простира дълбоко в умерената зона, стигайки почти до 40-ия градус южно от екватора. Нова Гвинея е планинска и изключително неравна, издигаща се на 4000 метра височина, с ледници на най-високите върхове, докато Австралия е предимно ниска и плоска — 94% от територията й е на по-малко от 600 метра над морското равнище. Нова Гвинея е една от най-влажните зони на Земята, Австралия — една от най-сухите. На повечето места в Нова Гвинея вали по сто кубика годишно, като в планините това количество се удвоява, докато по-голямата част от Австралия е принудена да се задоволява с по-малко от 20 кубика. Екваториалният климат на Нова Гвинея не се променя особено през сезоните, но австралийският е доста своенравен и варира всяка година. В резултат на това Нова Гвинея си има големи реки, докато непресъхващите в Австралия са ограничени главно в източната й част, а дори и най-голямата й речна система (Мъри-Дарлинг) спира да тече с месеци, когато засушее. Повечето земи на Нова Гвинея са обрасли с гъсти джунгли, докато в Австралия преобладават пустини и сухи храсталаци.

Нова Гвинея е покрита с млада и плодородна почва. Това се дължи на вулканичната дейност и местенето на ледниците по планинските върхове, при което потоците отнасят огромни количества тиня в низините. Затова пък Австралия има най-старата, най-неплодородната и най-бедната на хранителни вещества почва в света, тъй като тук почти няма вулканична дейност и липсват високите планини и ледници. Макар и площта й да е само 1/10 от тази на Австралия, Нова Гвинея има почти същия брой бозайници и птици, което пък се дължи на екваториалното й разположение, по-обилните валежи, по-високите планини и по-голямото плодородие. Всички тези екологични различия са оказали влияние и върху доста различните културни истории на двата полуконтинента, които сега ще разгледаме.

 

 

Най-ранното и най-интензивно производство на храни в Плейстоценска Австралия е възникнало в планинските долини на Нова Гвинея, на височина от 1200 до 2700 метра над морското равнище. Археолозите разкриват следи от сложни отводнителни канализационни системи, датиращи отпреди девет хилядолетия, които през следващите хилядолетия стават нещо обичайно, наред с терасовидното земеделие в по-сухите райони. Тези отводнителни канали не са се различавали особено от днешните, с които в планинските райони пресушават блатата, за да ги превърнат в овощни градини. Поленовият анализ показва, че преди пет хилядолетия планинските долини масово са били обезлесявани, очевидно за да се разчисти почва за земеделие.

Днешната реколта, която прибират планинските земеделци, се изразява главно във внесените в по-ново време батати, наред с таро, банани, ямс, захарна тръстика, ядивни треви и някои зеленчуци. Тъй като тарото, бананите и ямсът са характерни за Югоизточна Азия (несъмненото място на тяхната доместикация), учените смятаха, че всички новогвинейски културни растения — с изключение на бататите — са внесени от Азия. Впоследствие обаче се оказа, че дивите предци на захарната тръстика, зеленчуците и ядивните треви всъщност са местни растения, че типовете банани, които растат там, са по-скоро новогвинейски, отколкото азиатски, а и тарото и някои видове ямс са характерни също толкова за Нова Гвинея, колкото и за Азия. Ако новогвинейското земеделие действително е било с азиатски корени, човек би трябвало да намери тук и типичните азиатски култури, но такива няма. По тези причини днес все повече се налага мнението, че земеделието е възникнало самостоятелно в новогвинейските планини с доместикацията на местни диви растения.

Тоест нова Гвинея се нарежда до Плодородния полумесец, Китай и още някои региони като един от световните центрове на самостоятелно възникнало земеделие. В археологическите обекти не са съхранени останки от растенията, които действително са били отглеждани преди 6000 години, но това не е особено изненадващо. И съвременните планински културни растения не остават видими археологически следи, освен при някакви по-необичайни обстоятелства. По всяка вероятност тези хора все пак са отглеждали някои от основните култури на днешното планинско земеделие, особено като се има предвид фактът, че запазените древни отводнителни канали удивително напомнят тези, които днес се използват при отглеждането на таро.

Трите безспорно чужди елементи в новогвинейското планинско производство на храни, които са били забелязани още от първите европейски изследователи, са кокошките, свинете и бататите. Кокошките и свинете са били одомашнени в Югоизточна Азия и въведени преди 3600 години в Нова Гвинея и повечето други тихоокеански острови от австронезийците, един народ, чиито корени тръгват от Южен Китай и на който ще се спрем в Глава XVII. (Свинете може да са дошли и по-рано.) Колкото до бататите, които са характерни за Южна Америка, те очевидно са се появили тук едва през последните няколко века, след като са били докарани във Филипините от испанците. Щом се установяват в новия си дом, бататите изместват тарото от лидерската позиция, защото узряват за по-кратко време, дават по-високи добиви на единица мерна площ и демонстрират по-голяма толерантност към бедните почви.

Развитието на новогвинейското планинско земеделие трябва да е било предизвикано от някой голям демографски взрив преди хилядолетия, тъй като планинските региони биха могли да изхранват само много малки популации от ловци-събирачи, особено след като е била изтребена и някогашната мегафауна от гигантски двуутробни. Пристигането на бататите е предизвикало друг такъв взрив през последните столетия. Когато европейци за първи път прелетели над местните планини (през 30-те години на XX в.), те с изумление установили, че пейзажът отдолу напомнял холандския. Долините били напълно обезлесени и изпъстрени със села, а цялата налична площ била заета от старателно отводнени и оградени ниви. Всичко това подсказвало, че тези планински „фермери“ с каменни мотики са постигнали и висока численост.

Пресеченият терен, постоянната облачна обвивка, маларията и рискът от порои в по-ниските участъци е принудил новогвинейските земеделци да отглеждат реколтата си на височина най-малко 1200 метра. Впоследствие местните планини са се превърнали в истински гъсто населени острови, издигнали снаги в небесата, а отдолу заобиколени от облаци. Новогвинейците от низините, живеещи по крайбрежието и реките, разчитат основно на риболова, докато тези в по-отдалечените райони са принудени да ограничават броя си и се препитават със земеделие, като за целта изсичат и опожаряват гористите участъци. Реколтата им се състои най-вече от банани и ямс, които комбинират с лов и събирачество. За разлика от тях обитателите на ниските блатисти райони живеят на номадски групи и разчитат най-вече на скорбялното съдържание на дивите сагови палми, които са много продуктивни и само след час труд предлагат три пъти повече калории в сравнение със стандартното градинарство. Новогвинейските блата са красноречив пример за околна среда, в която хората нямат друг избор, освен да си останат ловци-събирачи, тъй като земеделието тук не може да се конкурира с ловно-събираческия бит.

Ядачите на саго от блатата са пример за номадска ловно-събираческа групова организация, която в по-далечното минало най-вероятно е била характерна за всички новогвинейци. По причини, които обсъдихме в Глава XIII и XIV, земеделците и рибарите винаги са били тези, които създават по-сложни технологии, общества и политически организации. Живеят в постоянни селища и племенни общества, често предвождани от „големец“. Някои строят и големи, пищно декорирани церемониални сгради. Имат и великолепно изкуство, приемащо най-често формата на дървени статуи и маски, което се ползва с признание по музеите от целия свят.

 

 

Тоест Нова Гвинея се оказва онази част от Голяма Австралия, която е разполагала с най-напредналата технология, обществена и политическа организация и изкуство. Но от гледна точка на днешния американски или европейски гражданин Нова Гвинея все още минава по-скоро за „примитивна“, отколкото за „развита“ страна. Ето че пак се изправяме пред този въпрос: защо новогвинейците са продължили да използват каменни сечива, вместо да си правят метални, защо са останали безписмени и защо не са успели да се организират в етнархии и държави?

Първо, производството на храни може и да е възникнало самостоятелно в новогвинейските планини, но както видяхме в Глава VIII, то е осигурявало малко протеин. Основното меню са били корени с ниско съдържание на протеин, а количеството на единствените домашни животни (кокошките и свинете) не е било достатъчно, за да реши проблема с този дефицит. А и свинете или кокошките няма как да бъдат впрегнати в каруци, така че новогвинейските планинци са останали без други енергийни ресурси, освен собствената си мускулна сила, а и не са развили онези епидемични заболявания, които биха пропъдили евентуалните европейски нашественици.

Второто, което е ограничавало броя на населението, е била оскъдната налична площ: новогвинейците имат само няколко по-просторни долини — по-специално Уахги и Балием, в които би могло да се препитава и по-голямо население. Третото ограничение е това, че онази среднопланинска зона (от 1200 до 3000 метра) е била и единствената в Нова Гвинея, подходяща за интензивно земеделие. На по-голяма височина не е имало производство на храни в цяла Нова Гвинея, било е слабо развито в хълмистите райони, където височината варира от 300 до 1200 метра, и в съвсем зачатъчен вид в низините. По този начин тук никога не се е стигнало до някакъв по-мащабен икономически обмен на храни между общности, живеещи на различни места и специализирани в различен тип производство на храни. Такъв обмен е имало в Андите, Алпите и Хималаите, където не само е спомогнал за увеличаването на населението, тъй като е предлагал по-балансирана диета на всички отделни общности, но е стимулирал и регионалната икономическа и политическа интеграция.

По всички тези причини числеността на традиционното новогвинейско общество никога не е надвишавала 1 000 000 души — до момента, в който европейските колониални власти пренесоха тук западната медицина и сложиха край на междуплеменните войни. От онези приблизително девет средища на самостоятелно възникнало земеделие в света, които обсъдихме в Глава V, Нова Гвинея си е оставала с най-малко население. С тези само един милион души Нова Гвинея не е можела да създаде онези технологии, писмености и политически системи, възникнали сред населенията, наброяващи десетки милиони — на Китай, Плодородния полумесец, Андите и Мезоамерика.

Населението на Нова Гвинея не само е малко като цяло, но и фрагментирано на хиляди микропопулации поради пресечения терен: блата в низините, стръмни сипеи и тесни каньони в планините, обкръжени и в двата случая от непроходими джунгли. Когато провеждам своите биологични изследвания там (с екипи от новогвинейски асистенти), смятам за невероятен успех, когато сме успели да изминем три мили на ден по пътеките в джунглата. Повечето планинци от традиционните новогвинейски общества през целия си живот не са се отдалечавали на повече от десет мили от дома си.

Трудният терен, съчетан с нестихващите войни, характерни за номадските групи и племена, обясняват и традиционната за Нова Гвинея езикова, културна и политическа фрагментация. Страната определено може да се похвали с най-високата концентрация на езици на Земята на територия, малко по-голяма от Тексас, са представени 1000 от общо шестте хиляди езика в света, делящи се на десетки езикови семейства и изолирани наречия, различаващи се помежду си така, както английският от китайския. Близо половината от тези езици се говорят от по 500 човека, а дори и най-големите езикови групи (наброяващи примерно по 100 000 души) са политически фрагментирани на стотици селца, които воюват също така ожесточено помежду си, както и с говорещите други езици. Всяко от тези микрообщества е прекалено малко, за да поддържа вождове и занаятчии или да създаде металообработване и писменост.

Освен малкото и фрагментирано население, пред развитието на Нова Гвинея има още една пречка и това е географската изолация, която е ограничавала притока на технологии и идеи от други места. Тримата й най-близки съседи са отделени от Нова Гвинея с морски бездни, а до преди няколко хилядолетия са били дори по-неразвити и от нея, ако говорим за технологии и производство на храни. От тях австралийските аборигени са останали ловци-събирачи и не са можели да предложат на новогвинейците нищо, което те вече да не са имали. Вторият съсед — това са много по-малките острови от Бисмарковия и Соломоновия архипелаг на изток. Оставащият трети съсед — това са островите от Източна Индонезия. Но хората в този ареал също не са блестели в културен план, тъй като през по-голямата част от историята си са били ловци-събирачи. Не разполагаме с данни някой да е пристигал в Нова Гвинея от Индонезия, като изключим първоначалната й колонизация преди 40 000 години и експанзията на австронезийците през 1600 г. пр.Хр.

С тази експанзия Индонезия е била заселена от азиатски производители на храни, с домашни животни, земеделие и технологии, които са били поне толкова сложни, колкото новогвинейските, но и с мореплавателски умения, които особено са им помогнали по пътя от Азия до Нова Гвинея. Тези австронезийци са се заселили на някои острови на запад, север и изток от Нова Гвинея, а по-късно и в самата нея — по западното, северното и югоизточното й крайбрежие. Те са пренесли тук керамиката и кокошките, а най-вероятно и кучетата и свинете. (Навремето една археоложка експедиция обяви, че е открила свински кости в новогвинейските планини, датиращи от 4000 г. пр.Хр., но тези твърдения така и не бяха потвърдени.) Поне в рамките на последното хилядолетия вече е имало търговски връзки между Нова Гвинея и технологически много по-напредналите общества на Ява и Китай. В замяна за своите пера от райски птици и подправки новогвинейците са получавали стоки от Югоизточна Азия, включително и такива по-луксозни артикули като бронзови барабани тип Дон Сон и китайски порцелан.

С времето австронезийците със сигурност са щели да окажат по-голямо влияние над Нова Гвинея. Западната й част най-вероятно е щяла да бъде включена в някой от султанатите на Източна Индонезия и тогава тук са щели да пристигнат и металните сечива. Но това просто не се е случило — до 1511 г., когато португалците се появяват на Молукските острови и тласкат Индонезия по съвършено друг път на развитие. Когато скоро след това европейците стигат и до Нова Гвинея, нейните обитатели са живеели в номадски групи и малки войнствени племена, а на всичкото отгоре още са използвали каменни сечива.

 

 

Докато новият полуконтинент, отделил се от Голяма Австралия, все пак е развивал някакво, макар и скромно скотовъдство и земеделие, другият — самата Австралия — не е направил нито едното, нито другото. През ледниковите епохи в Австралия е имало дори повече едри двуутробни бозайници, отколкото в Нова Гвинея — например дипродонти (двуутробният аналог на кравите и носорозите), гигантски кенгура и гигантски уомбати^[1]. Всички тези кандидати за опитомяване обаче са изчезнали с вълната от изтребления, съпровождала човешката колонизация на Австралия. И това я е оставило, подобно на Нова Гвинея, без одомашнени местни бозайници. Единственото „импортно“ животно, усвоено в Австралия, е кучето, пристигнало тук около 1500 г. пр.Хр. от Азия (най-вероятно в австронезийските канута) и върнало се отново в дивото си състояние, за да се превърне в динго. Местните са държали уловени динго като домашни любимци, стражеви кучета и дори като живи одеяла, откъдето идва и изразът five-dog night („нощ за пет кучета“), означаващ много студена нощ. Но не са ги използвали за храна като полинезийците и не са ловували с тях други животни като новогвинейците. Земеделието е още едно нещо, което никога не е започвало в Австралия, защото тя е не само най-сухият континент, но и този с най-неплодородни почви. Австралия е уникална и с това, че климатът влияе върху по-голямата част от континента в рамките на един нередовен и не годишен цикъл, известен като ENSO (акроним на El Niño Southern Oscillation, или Южна осцилация „Ел Ниньо“), който няма нищо общо с обичайния годишен цикъл на сезоните, познат в повечето други части на света. Непредсказуемите суши траят години, редувайки се със също така непредсказуеми проливни дъждове и наводнения. Дори и днес, когато евразийските културни растения са пренесени тук и има камиони и влакове за транспортирането на реколтата, производството на храни си остава доста рискован занаят в Австралия. В добрите години стадата се увеличават, за да измрат при следващата суша. Всеки кандидат-фермер в по-далечното минало се е сблъсквал с подобни циклични катаклизми, които са се отразявали и на броя на населението. Ако в добри години са можели да заживеят в селища, да отглеждат някаква реколта и да раждат деца, то при суша масово са измирали от глад, тъй като земята не е можела да изхранва толкова гърла.

Друго съществено препятствие пред производството на храни в Австралия е бил оскъдният брой на местни растения, подходящи за доместикация. Дори съвременните европейски агрогенетици не са успели да култивират някой сорт от австралийската дива флора, с изключение на орехите макадамия. Списъкът на потенциалните житни култури в света — онези 56 диви треви с най-тежки семена — включва само две австралийски, а и те са в дъното на класацията, тъй като семената им тежат само 13 милиграма, което си е направо нищо в сравнение с онези 40 милиграмови семена, които тези растения дават навсякъде другаде в света. С това не искам да кажа, че в Австралия изобщо не е имало какво да се отглежда, или че аборигените никога не са развивали местно производство на храни. Някои растения, например отделни разновидности на ямс, таро и ероурут, са били култивирани в Южна Нова Гвинея, но са растели в диво състояние и в Северна Австралия и тамошните аборигени са ги беряли. Както ще видим по-нататък, аборигените в най-благоприятните климатични зони са еволюирали в насока, която е можела да доведе и до възникване на производство на храни. Но всяко такова производство е щяло да бъде ограничено поради липсата на домашни животни, оскъдния брой подходящи растения, своеобразния климат и безплодните почви.

Номадството, или ловно-събираческият бит, предполагащ минимални инвестиции в неща като дом и притежания, е обяснимо следствие от непредсказуемостта на местните ресурси, белязани навеки от ENSO. Когато условията са се влошавали, аборигените просто са отивали на друго място, където поне временно са се чувствали по-добре. Вместо да разчитат на реколта от само няколко растения (която винаги може да бъде похабена от времето), те са минимализирали този риск, като са развили своеобразна икономика, основана на едно огромно разнообразие от диви храни (които едва ли са можели да бъдат похабени едновременно). Вместо неустойчиви общества, периодично изчерпващи ресурсите си и измиращи от глад, те са поддържали по-малки популации, които са се радвали на изобилие от храна в добрите години и на напълно приемлива оскъдица в по-лошите.

Заместителят на производството на храни, до който аборигените са прибягвали, се нарича „опално земеделие“. Модифицирали са околната среда по начини, които биха я накарали да произведе повече ядивни растения и животни, без да се опитват да ги култивират. И по-конкретно те периодично са „опалвали“ голяма част от тази околна среда. С това са преследвали няколко цели: пламъците са изгонвали от скривалищата им животни, които са можели да бъдат убити и незабавно изядени; пламъците са превръщали гъсталаците в открити тревисти местности, по които хората са можели много по-лесно да се придвижват; въпросните открити тревисти местности са идеална среда за кенгуруто (основният австралийски дивеч); на опожарените места е изниквала нова трева, с която се хранят същите тези кенгура, както и разни корени и папрати, с които пък са се хранели самите аборигени (похапващи и кенгура).

В представите ни австралийските аборигени са жители на пустинята, но повечето от тях не са били такива. Броят на популациите им е варирал според количеството на валежите (защото от него зависи „реколтата“ от диви растения и потенциални животински храни) и изобилието от водни обитатели в морето, реките и езерата. Аборигените са били най-многочислени в най-влажните и най-плодородни региони: речната система Мъри-Дарлинг в югоизточната й част, източното и северното крайбрежие, както и югозападния й ъгъл. Същите региони изхранват и най-гъстите популации от бели заселници в модерна Австралия. Причината да си мислим, че аборигените са живели в пустините, е просто тази: европейците са ги избивали или прогонвали от по-апетитните региони, а са ги оставяли на мира само на места, към които не са проявявали интерес.

През последните пет хилядолетия някои от тези по-плодородни региони са станали свидетели на интензифицирането на аборигенските ловно-събирачески методи и увеличаването на броя им. В Източна Австралия са измислили специални техники, за да направят ядивни изобилните и богати на нишесте, но изключително отровни семена на саговата палма, като са прецеждали или ферментирали токсичните им съставки. Дотогава неизследваните планински райони в Югоизточна Австралия са започнали да стават обект на редовни визити през лятото, когато аборигените са се гощавали не само със саго и ямс, но и с безчислените и летаргични по това време рояци на молците богонг, които имат вкус на печен кестен, ако се запекат. Друг тип по-интензивно събиране на храни са били пресноводните рибарници за змиорки по речната система Мъри-Дарлинг, където нивото на водата в тресавищата се е покачвало в зависимост от падналите валежи. Аборигените са копаели сложни системи от канали, за да могат змиорките да се прехвърлят от едно блато в друго. Ловели са ги с най-различни хитроумни приспособления — язове, капани (най-често странични канали без изход) или пък каменни стени с отвор и мрежа, с които за запречвали самите канали. Тези капани на различни нива в тресавищата са влизали в действие в зависимост от това дали нивото на водата се е покачвало или спадало. Създаването на такива „рибни стопанства“ на първо време е изисквало огромен труд, но след това е изхранвало много хора. Европейски изследователи от XIX в. са се натъквали на селца от десетина колиби край подобни „ферми за змиорки“. Археолози са откривали останки от села, наброяващи по 146 каменни къщи, което подсказва, че поне в определени сезони в тях са живеели стотици души.

Друго такова нововъведение в Източна и Северна Австралия е било жътвата на едно диво просо, от същото семейство като брумкорновото просо — една от първите китайски земеделски култури. Жънели са го с каменни сърпове, трупали са го на купи, а след това са го овършавали, за да отделят зърното от плявата, което са съхранявали в кожени торби или дървени съдове, а накрая са го смилали с камъни. Някои от инструментите, използвани в този процес — например каменните сърпове и точила — доста напомнят онези, създадени в Плодородния полумесец за събирането на семена от съвършено други диви тревисти растения. От всички методи, създадени от австралийски аборигени, може би само това жънене на диво просо е можело да премине в истинска земеделска дейност.

Наред с интензивното събиране на храни през последните пет хилядолетия са се появили и нови типове сечива. Малките каменни остриета вече са били по-остри от по-големите и по-неудобни сечива, които са изместили. Каменните брадвички със заострени ръбове, които някога са се срещали само в Австралия, са получили широко разпространение. Рибарските куки от миди са се появили едва през последното хилядолетие.

 

 

Защо обаче Австралия не се е сдобила с метални сечива, писменост и по-комплексни политически общества? Една от основните причини е, че аборигените са останали ловци-събирачи, докато, както видяхме в Глави XII-XIV, тези неща са се случили на другите места, но само в по-многочислените и икономически специализирани общества на производители на храни. Освен това безводието на Австралия, бедните почви и климатичната непредсказуемост са ограничили населението й от ловци-събирачи само на неколкостотин хиляди души. Ако ги сравним с десетките милиони, живели в Древен Китай и Мезоамерика, то лесно ще разберем, че Австралия е разполагала с далеч по-малко потенциални новатори и далеч по-малко общества, които биха експериментирали с техните нововъведения. Освен това тези неколкостотин хиляди не са били организирани в тясно взаимодействащи общества. Страната е представяла море от рядко населени пустини, в което са личали няколко по-плодородни екологически „оазиса“, всеки от които е бил обитаван от една нищожна част от общото население, без да има почти никакви контакти с останалите. Дори в сравнително влажната и по-плодородна източна част на континента обменът между обществата е бил силно възпрепятстван от онези 1900 мили, разделящи тропическата джунгла на Куинсланд в североизточна Австралия от гористите райони на Виктория в умерената зона на югоизток — а от географска и екологична гледна точка това разстояние създава също толкова проблеми, колкото и това от Лос Анджелис до Аляска.

Някои от най-очевидните регионални и континентални регресии в сферата на австралийските технологии най-вероятно са се дължали на изолираността сравнително малкия брой на местното население. Например бумерангът, който в представите ни е най-типичното австралийско оръжие, е бил изоставен от аборигените от Кейп Йорк, Североизточна Австралия. Когато са осъществили първите си контакти с европейци, аборигените от Югозападна Австралия са се гнусели от черупчести мекотели. Остава неясна и функцията на малките каменни остриета, появили се преди пет хилядолетия: най-популярното обяснение гласи, че са били използвани за върхове на копия или „зъбци“, но те подозрително приличат на онези остриета, които навсякъде другаде по света са били поставяни на стрелите, а такива по тези земи липсват в по-новите времена. Но ако наистина са били използвани с такава цел, то тогава тази загадка с лъковете и стрелите, които са познати в днешна Нова Гвинея, но не и в Австралия, може би най-сетне ще намери разрешение: по всяка вероятност тези оръжия действително са били използвани за известен период, но впоследствие аборигените масово са се отказали от тях в целия континент. И този „отказ“ не бива чак толкова да ни изненадва — достатъчно е да си припомним отношението на японците от епохата на шогуната към огнестрелните оръжия, отказът от лъковете, стрелите и керамиката в по-голямата част на Полинезия, както и от редица други технологии в някои още по-изолирани общества (вж. Глава XIII).

Най-фрапантният случай на „отказ от технологии“ в целия австралийски регион е от Тасмания — остров, отстоящ на 130 мили от югоизточния бряг на Австралия. През Плейстоцена плиткият Басов проток, разделящ сега Тасмания от Австралия, е бил провлак, а хората, живели на Тасмания, са били неразделна част от населението на австралийския континент. Когато преди десет хилядолетия тази суша е бил залята от океанските вълни, тасманийците и континенталните австралийци са изгубили всякаква връзка помежду си, защото нито едните, нито другите са разполагали с необходимите плавателни съдове, за да прекосяват новообразувалия се проток. По същата причина населението на Тасмания, състоящо се от 4000 ловци-събирачи, е останало без никакви контакти и с всички останали хора на Земята и е живяло в изолация, позната ни само от научнофантастичните романи.

Когато най-накрая, през 1642 г., се срещнали с европейците, тасманийците са имали най-семплата материална култура, позната в модерния свят. Подобно на аборигените от континента те са били ловци-събирачи без метални сечива. Но те са били лишени и от много други технологии и артефакти, широко разпространени на континента — копия с назъбени върхове, костни сечива, бумеранги, груби или шлифовани каменни брадви, каменни сечива с дръжки, куки, мрежи, харпуни със закривени върхове и капани. Дори не са им били известни такива практики като риболова и самото ядене на риба, да не говорим за шиенето и паленето на огън. Някои от тези технологии са били внесени или създадени в континентална Австралия след откъсването на Тасмания, така че спокойно можем да заключим, че това съвсем малко тасманийско население просто не се е нуждаело от тях. Има обаче и друго: някои технологии са били усвоени и в Тасмания, докато още е била част от материка, но са били забравени с хода на културната изолация. Археологическите данни например показват, че риболовът, както и шилата, иглите и останалите изделия от кост са били „извадени от обръщение“ около 1500 г. пр.Хр. Затова пък на някои по-малки острови (и по-точно три от тях — Флиндърс, Кенгуру и Кинг), които са били изолирани по същия начин с надигането на океана преди десет хилядолетия, човешкото население, наброявало първоначално от 200 до 400 души, е измряло до крак.

В този смисъл Тасмания и споменатите три по-малки острова ни представят, макар и в по-крайна форма, един печален факт, който винаги е играл огромна роля в световната история. Човешките популации, състоящи се от неколкостотин души, просто не могат да оцеляват до безкрайност в условията на пълна изолация. Наистина, една изолирана популация, само че от 4000 души, е успяла да оцелее в продължение на десет хилядолетия, но с цената на огромни лишения от културно естество и почти пълна липса на нововъведения, поради което е останала и до най-ново време с уникално проста материална култура. Онези 300 000 ловци-събирачи в континентална Австралия са били далеч по-многобройни и не така изолирани като тасманийците, но пак са били най-малобройни и най-изолирани от жителите на всички континенти. Документираните случаи на технологическа регресия на австралийския материк, както и в Тасмания, показват колко ограничен е бил „репертоарът“ на австралийските аборигени в сравнение с този на хората от другите континенти. Те показват и какъв е ефектът от изолацията и от броя на населението върху развитието и поддържането на технологиите — може би невинаги се е стигало до такива крайности като в Тасмания, но така или иначе резултатите са красноречиви. По същата логика можем да си обясним и разликите в технологическото развитие между най-големия континент (Евразия) и другите по-малки (Африка, Северна и Южна Америка).

 

 

Защо нито една по-развита технология не е успяла да стигне до Австралия от нейните съседи, Индонезия и Нова Гвинея? Колкото до Индонезия, тя е била разделена с Австралия от океана и доста се е различавала от нея в чисто екологичен план. Нещо повече, допреди няколко хилядолетия самата Индонезия е изоставала в технологическо и културно отношение. Нямаме данни дали някоя нова технология или изобретение са пристигнали от Индонезия в Австралия след първоначалната й колонизация преди 40 000 години — поне докато на сцената не се появява кучето динго, което пък е станало около 1500 г. пр.Хр.

Динго е стъпило на австралийска земя в разгара на австронезийската експанзия, започнала от Южен Китай и преминала през Индонезия. Австронезийците са успели да се заселят на всички индонезийски острови, включително и двата най-близки до Австралия — Тимор и Танимбар (съответно на 275 и 205 мили от нея). Тъй като по време на своята експанзия са прекосявали и далеч по-големи разстояния, можем спокойно да приемем, че те многократно са стигали и до бреговете на Австралия — дори и да не разполагахме с такова очебийно свидетелство в лицето на динго. В историческите времена Австралия е била посещавана всяка година от флотилии канута, идващи от Макасар на индонезийския остров Сулавеси (Целебес), и това продължава чак до 1907 г., когато австралийското правителство решава да сложи край на тези „нерегламентирани визити“. Според археологическите данни тези контакти датират още от X в., но не е изключено да са започнали и по-рано. Основната цел на тези индонезийски мореплаватели е била събирането на морски краставици (известни още като bêche-de-mere или трепанг), едни родственици на морската звезда, които Макасар е изнасял в Китай като пословично ефикасен афродизиак и пикантна подправка за супи.

Естествено, търговските контакти, осъществявани от макасарците при тези визити, са оставили богато наследство в Северозападна Австралия. Те са засаждали тамариндови дървета в своите лагери по крайбрежието, а аборигенските жени пък са им раждали деца. И не са идвали с празни ръце, а са носели най-различни стоки за размяна — дрехи, метални сечива, керамика и стъкло, — макар и аборигените така и да не се научили да ги произвеждат сами. Освен с деца, аборигените са се сдобили чрез макасарците и с някои по-„купешки“ думи плюс някои церемонии, както и навика да плават в канута-еднодръвки и да пушат лули.

Но нито едно от тези влияния не е променило основните черти на австралийското общество. По-важното в макасарските визити всъщност е това, което така и не се е случило. А то е, че макасарците не са се заселили в Австралия — очевидно защото северозападната й част, гледаща към Индонезия, е прекалено суха за макасарския тип земеделие. Ако са знаели за джунглите и саваните в североизточна Австралия, може би са щели да се установят там, но няма данни да са стъпвали по тези земи. И тъй като макасарците са идвали само на малки групи и за кратко, без да навлизат във вътрешността, много малко австралийци, обитавали една тясна ивица от крайбрежието, са били изложени на тяхното влияние. Но дори и тази шепа аборигени са виждали само една нищожна част от макасарската култура и технология — например нямали са и представа за макасарските оризища, свинарници и занаятчийски работилници. И тъй като са продължавали да бъдат ловци-събирачи, тъй като никой не им е предлагал по-приемлива алтернатива, тези австралийци са се задоволили с това да усвоят само няколко макасарски продукта и практики, които са били съвместими с техния „примитивен“ бит. Така де, еднодръвките и лулите са ОК, ама свинарниците и ковачниците са пълна простотия…

По-странна обаче е не тази австралийска неподатливост на индонезийско влияние, а неохотата им да възприемат нещо от новогвинейците. През онази тясна водна ивица, известна като Торесовия проток, новогвинейските „фермери“, които са говорели новогвинейски езици и вече са имали прасета, керамика, лъкове и стрели, са можели да видят с просто око австралийските си съседи — ловци и събирачи, които обаче не само че са говорели единствено своите австралийски езици, но не са имали прасета, керамика, лъкове и стрели. А и въпросният проток не е някакво открито водно пространство — изпъстрен е с верига от острови, най-големият от които (Муралуг) е само на десет мили от австралийския бряг. Между тези острови и Австралия е имало търговски контакти, а също и между островите и самата Нова Гвинея. Много аборигенски жени са отивали в качеството си на съпруги на Муралуг, където са виждали не само градини, но и лъкове и стрели. Защо тези новогвинейски придобивки не са били усвоени и в Австралия?

Една такава „културна бариера“ като Торесовия проток щеше да е наистина озадачаваща, само ако приемехме, че едва на някакви си десет мили от австралийския бряг е живеело едно напълно развито новогвинейско общество с интензивно земеделие и свиневъдство. Истината е, че аборигените от Кейп Йорк никога не са се срещали с хора от вътрешността на Нова Гвинея. Вместо това е имало търговски контакти между Нова Гвинея и най-близките й острови, след това между тези острови и Мабуяг (който е по-навътре в протока), после между Мабуяг и Баду (който е още по-навътре), после между Баду и Муралуг и чак накрая между Муралуг и Кейп Йорк.

Въпросното „новогвинейско общество“ е било разпръснато по цялата тази островна верига. На самите острови обаче свинете са били рядкост или просто са отсъствали. Новогвинейците от южния бряг не са практикували онова интензивно земеделие, развито в планините, а само „подпално“, като основно са разчитали на морските продукти, лова и събирачеството. Но дори да приемем, че и това примитивно земеделие е можело да окаже някакво влияние, то трябва да отчитаме, че то е намалявало прогресивно по островната верига от Южна Нова Гвинея до Австралия. Редно е да поясним също, че самият Муралуг, т.е. най-близкият „новогвинейски“ остров до Австралия, е бил сух и неподходящ за земеделие и на него е можела да оцелее само една съвсем малка популация, изхранваща се основно с морски продукти, див ямс и мангрови плодове.

Така че връзката между Нова Гвинея и Австралия (през Торесовия проток) напомня по-скоро детската игра на „развален телефон“, в която децата сядат в кръг, първото прошепва някаква дума на второто, второто казва онова, което си въобразява, че е чуло, на третото, докато накрая и последното дете не каже своята дума на първото, нямаща нищо общо с тази, която то е казало. По същия начин и търговският маршрут през островите в Торесовия проток е бил като игра на развален телефон, в която до аборигените от Кейп Йорк е достигало нещо съвършено различно от първоначално подадената информация, която е отразявала и най-вярно характера на същинското новогвинейско общество. А и не бива да оставаме с впечатлението, че срещите между островитяните от Муралуг и аборигените от Кейп Йорк са били някаква пасторална идилия, в която едните са „попивали жадно култура“ от своите учители. Търговските контакти между тях много често са прераствали в открити войни, защото, освен всичко друго, мъжете е трябвало да вършат и тези две неща — да ловят глави и да си крадат жени за съпруги.

Въпреки това разсейване на новогвинейската култура, дължащо се на разстоянията и войните, някои новогвинейски влияния все пак са успели да достигнат Австралия. Вследствие на смесените бракове в Кейп Йорк са се появили и някои типични новогвинейски черти като къдравите коси. В четири от тамошните езици се срещат фонеми, непривични за Австралия — вероятно под влияние на новогвинейските езици. Но най-важните културни трансмисии са рибарските куки, направени от мидени черупки, които са се разпространили в цяла Австралия, както и канутата със странични поплавъци, станали популярни само в Кейп Йорк. Новогвинейските барабани, церемониални маски, надгробни стълбове и лули също са били усвоени в Кейп Йорк. Аборигените обаче не са възприели земеделието, донякъде защото това земеделие, което са виждали на Муралуг, се е нуждаело от обилно напояване. Не са възприели и свиневъдството — едно, че прасетата не са се прескачали на островите в Торесовия проток и второ, че австралийците не са можели да отглеждат такива животни без наличието на земеделска продукция. По някакви свои съображения не са възприели и новогвинейските лъкове и стрели, а са си останали с копия и копиемети.

Австралия е голяма. Същото може да се каже и за Нова Гвинея. Но контактите между тези две големи земни маси са били ограничени между няколко малки групи, живеещи на островите в Торесовия проток и вече позагубили връзката си с новогвинейската култура, и няколко малки групи аборигени от Кейп Йорк. Решението на последните (независимо от съображенията им) да продължат да използват копия вместо лъкове и стрели, както и да не възприемат някои други особености на вече разводнената новогвинейска култура, които са виждали, е попречило на тези постижения на новогвинейската култура да се разпространят и в останалата част на Австралия. Затова и единствената им придобивка се е свеждала до вече споменатите рибарски куки от мидени черупки. Ако стотиците хиляди земеделци от студените новогвинейски планини са били имали по-тесни контакти с аборигените от студените планински райони в Югоизточна Австралия, може би е щял да последва и много по-мащабен трансфер на интензивно производство на храни. Но разстоянието между двата планински масива е 2000 мили и обхваща една доста разнообразна екологична среда. Тоест за австралийските аборигени новогвинейските планини (със своето развито земеделие) са били точно толкова достъпни, колкото и лунните кратери, затова и те не са усвоили съответните практики.

С други думи, ловците-събирачи от Австралия, които така или иначе са търгували с някои новогвинейски земеделци, живели като тях в Каменната ера, както и с някои индонезийски общности, навлезли вече в Желязната епоха, не са горели от особено желание да усвояват нови практики. На пръв поглед това като че ли говори за някаква консервативност у аборигените. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че тази „аномалия“ просто отразява вездесъщата роля на географията при предаването на човешките култури и технологии.

 

 

Остана ни да разгледаме и срещите между новогвинейски и австралийски общества от Каменната ера с европейците от Желязната епоха. Един португалски мореплавател „открива“ Нова Гвинея през 1526 г., през 1828 г. Холандия предявява претенции за западната й половина, а през 1884 г. Британия и Германия си поделят източната. Първите европейци са се заселвали по крайбрежията и им е отнело доста време да проникнат и във вътрешността, но след 1960 г. европейските правителства успяват да наложат политически контрол над повечето новогвинейци.

Причините, поради които европейците са колонизирали Нова Гвинея, а не новогвинейците — Европа, са повече от очевидни. Европейците са разполагали с изключително важни предимства: презокеански кораби и компаси (за да стигнат до Нова Гвинея); писменост и печатарски преси (за да размножават нужните за целта карти); богата информация и съответните административни структури (за да установят контрол над Нова Гвинея); политически институции (за да организират корабите, войниците и гореспоменатата администрация); и не на последно място огнестрелни оръжия (за да отстрелват непокорните новогвинейци, които са можели да им противопоставят само лъкове, стрели и боздугани). Но броят на европейските заселници е бил винаги малък и днес островът е населен предимно от новогвинейци, което рязко контрастира със ситуацията в Австралия, двете Америки и Южна Африка, където европейските заселници са били доста по-многобройни и в повечето случаи са успели да изместят коренното население. Защо в Нова Гвинея нещата са се развили по различен начин?

Една от основните причини е същата, която до 80-те години на XIX в. е осуетявала всички европейски опити да бъдат заселени новогвинейските низини — говоря за маларията и другите тропически заболявания, макар и никое от тях да не е остра епидемична инфекция (вж. Глава XI). Най-амбициозният от тези рухнали планове за заселване е бил реализиран през 1880 г. от френския аристократ маркиз дьо Ре, но не в самата Нова Гвинея, а на съседния остров Нова Ирландия, в резултат на което за три години са измрели 930 от общо хилядата колонисти. Дори и при днешното модерно здравеопазване много мои американски или европейски колеги са били принудени да напуснат преждевременно Нова Гвинея — заради маларията, хепатита и други от сорта. (Моят личен опит с особеностите на новогвинейския климат се изразява и в едногодишна борба с маларията и също толкова продължителни неприятности с дизентерията.)

Но ако европейците са ставали лесна плячка на новогвинейските вируси, защо евразийските на свой ред не са покосявали новогвинейците? Някои от местните действително са се заразявали, но никога в онези трагични мащаби, причинили гибелта на много коренни народи в Австралия и Америка. Новогвинейците просто са извадили късмет, че до 80-те години на XIX в. в страната им не е имало постоянни европейски селища, а по това време модерната медицина вече е била поставила под контрол едрата шарка и някои други сходни заболявания. Освен това след момента на австронезийската експанзия, т.е. от 3500 години насам, в Нова Гвинея е имало постоянен приток на индонезийски заселници и търговци. А щом азиатските заразни болести са били добре познати в Индонезия, то това предполага, че новогвинейците са били изложени на тях достатъчно дълго време и съответно се развили много по-силен имунитет срещу евразийските вируси в сравнение с австралийските аборигени.

Единствените места в Нова Гвинея, където европейците не страдат от по-сериозни здравословни проблеми, са планините, защото се издигат над обичайните зони на разпространение на маларията. Само че „задморските гости“ са проникнали в тези планини, населявани впрочем от гъсти местни популации, чак през 30-те години на XX в., а по това време австралийските и холандските власти — по ред причини — вече не са изгаряли от желание да „разчистват“ територии за европейските заселници, като избиват местните жители — което е било обичайна практика през предишните векове на европейския колониализъм.

Друго сериозно препятствие пред евентуалните европейски заселници е това, че техните земеделски култури, добитък и методи за препитание не са намирали особено благодатна среда в новогвинейските условия. Макар и там да се отглеждат някои тропически американски култури като тиквите, царевицата и доматите, а в планините на Папуа Нова Гвинея вече да има дори кафеени и чаени плантации, такива основни европейски културни растения като пшеницата, ечемика и граха никога не са успели да се аклиматизират на новогвинейска почва. Докараните там крави и кози също страдат от тропическите болести, както и европейските им стопани. Затова и в производството на храни в Нова Гвинея все още доминират местните земеделски култури и методи, усъвършенствани от местните жители в продължение на хилядолетия.

Поради всички тези проблеми, свързани с болестите, пресечения терен и самото им оцеляване, европейците постепенно се изнасят от източната част на острова (вече независима държава под името Папуа Нова Гвинея). Днес тя е населена и управлявана от новогвинейци, които обаче използват английския за официален език, пишат на латиница, имат демократични институции, изградени по модела на английските, и си служат с огнестрелни оръжия, фабрично произведени зад океана. Нещата обаче са доста по-различни в западната част на острова, която през 1963 г. Индонезия наследи от Холандия и прекръсти на „Ириан Яя“. Властта в провинцията днес се упражнява от индонезийците — и в интерес на индонезийците. В селата все още живеят главно новогвинейци, но в градовете преобладават индонезийците. Причината е в правителствената политика, която насърчава имиграцията. Самите индонезийци са имали богат опит с маларията и другите тропически заболявания (които споделят с новогвинейците) и не са изправени пред такава непреодолима вирусна бариера като европейците. Те са по-добре подготвени от тях, за да оцеляват в Нова Гвинея, защото земеделието им вече включва бананите, бататите и някои други основни новогвинейски култури. В непрестанно променящия се облик на „Ириан Яя“ намира отражение една много стара тенденция, но сега зад нея стои държавната власт, разполагаща с всички необходими ресурси. Имам предвид същата онази австронезийска експанзия, започнала да достига бреговете на Нова Гвинея още преди 3500 години. Просто индонезийците са днешните австронезийци.

 

 

Това, че европейците са колонизирали Австралия, а не аборигените — Европа, може да се обясни със същите причини, както и в случая с Нова Гвинея. Само че съдбата, с която са се сблъскали австралийските аборигени, е много по-различна от тази на новогвинейците. Днес Австралия се населява от 20 милиона неаборигени, повечето от които от европейски произход, наред с все повечето азиатци, които започнаха масово да прииждат тук, след като през 1973 г. страната се отказа от дотогавашната си имиграционна политика, целяща изграждането на „бяла Австралия“. Броят на аборигените е намалял с 80% — от 300 000, колкото са били при първата вълна от европейски заселници, до скромната цифра от 60 000 през 1921 г. Днес те заемат най-незавидните ниши в австралийското общество. Повечето живеят в мисии или резервати, или пък работят за белите като овчари и кравари. Въпросът е защо ги е сполетяла по-лоша участ от новогвинейците?

Основната причина е, че Австралия се е оказала по-подходяща (поне в някои региони) за европейския тип производство на храни, което ще рече и за заселване. Към горното се добавят европейските пушки, вируси и стомана, разчистили пътя пред самите заселници. Вече споменах за проблемите, които създават австралийският климат и почви, но така или иначе по-плодородните региони са и по-благоприятни (в сравнение с Нова Гвинея) за европейските земеделски култури. Земеделието в умерената зона днес се доминира от такива евразийски култури като пшеницата (водеща в Австралия), ечемика, орехите, ябълките и лозята, наред със соргото и памука от африканската зона Сахел и картофите от Андите. В тропическите североизточни зони (Куинсланд), които не попадат в оптималния обхват на културите от Плодородния полумесец, европейските фермери са преминали към отглеждането на захарна тръстика (внесена от Нова Гвинея), банани и цитрусови плодове (от Югоизточна Азия), както и на южноамерикански фъстъци. Колкото до скотовъдството, евразийските овце са позволили създаването на производство на храни в много региони, които не предлагат подходящи условия за земеделие (в по-влажните към тях се добавят и кравите).

Тоест възникването на развито производство на храни в Австралия е трябвало да изчака именно до пристигането на чужди земеделски култури и животни, одомашнени наистина в зони с подобен климат, но затова пък твърде отдалечени, за да се появят тук по друг начин, освен като карго. За разлика от Нова Гвинея повечето части на Австралия не са предлагали съответните болести, които биха отблъснали европейците. Само в по-северните тропически части маларията и някои други заболявания са принудили през XIX в. европейците да се откажат от идеята си да се заселят там, което е станало възможно едва с идването на съвременната медицина.

Естествено, австралийските аборигени също са били „препятствие“ пред европейското производство на храни, тъй като те, макар ловци и събирачи, вече са се били настанили на по-плодородните земи. Европейските заселници са се погрижили да намалят броя им по два начина. Единият се е изразявал в… отстрелването им — възможност, която в края на XVIII и през XIX в. им се е струвала по-приемлива, отколкото при навлизането им в новогвинейските планини през 30-те години на XX в. Последното по-мащабно клане (на 31 аборигени) е било извършено в Алис Спрингс през 1928 г. Другият начин — това са били европейските вируси, към които аборигените не са имали възможност да развият имунитет или генетична резистентност. Само година след пристигането на първите европейски заселници в Сидни (през 1788 г.) труповете на аборигени, покосени от епидемии, се превръщат в обичайна гледка. Както обикновено, „вината“ пада главно върху едрата шарка, инфлуенцата, дребната шарка, тифа, варицелата, магарешката кашлица, туберкулозата и сифилиса.

 

 

Вече можем да се заемем с проблема, който набелязах в началото на тази глава. Как да си обясним факта (освен ако не приемем, че самите австралийски аборигени са страдали от сериозни недостатъци), че само за няколко десетилетия белите колонисти са успели да създадат една грамотна, произвеждаща храни и промишлена демокрация на същия континент, чиито коренни жители в продължение на 40 000 години са си оставали безписмени номади? Дали пък не става дума за някакъв бездушен експеримент с човешката еволюция, чиято цел е да ни наведе на възможно най-примитивните расистки изводи?

Решението на този проблем е съвършено просто. Работата е там, че белите английски колонисти не са създали грамотна, произвеждаща храни и промишлена демокрация в Австралия. Те са внесли нейните елементи отвън: добитъкът, всички земеделски култури (с изключение на орехите макадамия), металургичните познания, парните машини, пушките, азбуката, политическите институции, че даже и… вирусите. Всички тези неща са продукт на хилядолетно развитие, но в евразийска среда. По един каприз на географията колонистите, дошли в Сидни през 1788 г., са били и техни наследници. Европейците никога не са се учили да оцеляват в Австралия или Нова Гвинея без своята наследена от миналото технология. Робърт Бърк и Уилям Уилс са били „образовани“ дотолкова, че да могат да пишат, но не и да оцеляват в австралийската пустиня, където аборигените са живеели от хилядолетия.

Ако някой е успял да изгради общество в Австралия, това са били именно аборигените. Вярно е, че това общество не е познавало писмеността, производството на храни, индустриализацията и демокрацията. Но причините за това могат много лесно да се открият — те са в самата австралийска околна среда.