Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (18) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава XVI
Как Китай е станал китайски

Имиграция, предприемчивост, мултиетническо и езиково разнообразие… Моят роден щат, Калифорния, бе сред пионерите на тази яростно оспорвана политика, но днес като че ли оглавява ответната негативна реакция срещу нея. Достатъчно е обаче да хвърлим един поглед в класните стаи на лосанджелиските гимназии, където учат и моите синове, и да зърнем лицата на децата, за да разберем колко абстрактни са тези спорове. Тези деца са представители на поне 80 различни езика (които говорят в домовете си), а англоезичните бели сред тях са малцинство. Поне единият родител (или някой от родителите му) на всеки съученик на моите синове е роден извън Щатите; впрочем, същото важи и за трима от общо четиримата родители на моите родители. Истината е, че имиграцията просто възстановява онова разнообразие, което в Америка е съществувало в продължение на хилядолетия. Преди европейското заселване територията на днешните Съединени щати е приютявала стотици индиански племена и езици и едва в рамките на последното столетие е била поставена под контрола на една централна власт.

И в това отношение Съединените щати са една абсолютно „нормална“ страна. Да вземем шестте най-големи нации в света. С изключение на една, всички те са „топилни“, които едва отскоро са постигнали политическа унификация и все още включват стотици езици и етнически групи. Например Русия, която някога е била просто едно малко славянско княжество с център Москва, дори не е започвала своята експанзия отвъд Уралските планини до 1582 г. Но оттогава до XIX в. е погълнала последователно десетки неславянски народи, много от които са запазили своя роден език и културна идентичност. По същия начин, както американската история ни разказва как един континент е станал „американски“ — по пътя на експанзията, — така и руската описва как Русия е станала руска. Индия, Индонезия и Бразилия също са сравнително нови политически формирования (или преформирования, какъвто е случаят с Индия), приютяващи съответно 850, 670 и 210 езика.

Голямото изключение от това правило за съвременните мултиетнически „топилни“ е Китай, страната с най-многобройно население в света. Днес Китай изглежда монолитен в политическо, културно и езиково отношение — поне за обикновените наблюдатели. Бил е обединен политически още през 221 г. пр.Хр. и си е оставал такъв през по-голямата част от историята си. Още от самото начало в страната е имало само една писмена система, докато модерна Европа използва десетки модифицирани азбуки. От тези милиард и двеста милиона души над 800 милиона общуват помежду си на т.нар. „мандарински китайски“ (или ханю) — езикът, на който говорят най-много хора в света. Останалите 300 милиона използват седем други, които си приличат помежду си, както и с мандаринския, горе-долу така, както испанският с италианския. Тоест това не само че не е „топилня“, но дори е някак абсурдно да задаваме въпроса как Китай е станал китайски. Че Китай си е бил китайски, почти откакто има писана история!

Ние приемаме тази монолитност едва ли не като изконна черта на Китай и дори не си даваме сметка колко необичайна всъщност е тя. Една от причините да не очакваме чак такова „единство“ е чисто генетическа. Вярно е, че една по-широка расова класификация би поставила всички китайци под общ знаменател — в числото на т.нар. монголоиди, но трябва да отчитаме и това, че въпросната категория включва много по-ярки вътрешни различия, отколкото тези между днешните шведи, италианци и ирландци в Европа. По-специално китайците от Севера и тези от Юга доста се различават и генетически, и физически: първите приличат повече на тибетците и непалците, докато вторите са наглед по-близки до виетнамците и филипинците. Когато срещнат свои сънародници, моите китайски познати често успяват да познаят откъде са още от пръв поглед: северняците като цяло са по-високи, по-едри, по-светли, с по-остри носове и по-малки очи, които изглеждат и някак по-„дръпнати“ (поради една чисто епикантична особеност).

Северен и Южен Китай се различават също и по своята околна среда и климат: единият е по-сух и по-хладен, а другият — по-влажен и по-топъл. Генетичните различия, проявяващи се в тези две различни среди, подсказват, че хората, живели някога в тях, са били подложени на продължителна, макар и умерена изолация. В крайна сметка обаче те говорят на един и същ (или поне на доста подобен) език и споделят същата култура. Защо се е получило така?

Също така озадачаващо е и почти пълното езиково единство в Китай, особено ако отчетем огромното разнообразие в тази сфера в някои други, отдавна заселени от човека части на света. Например в предната глава видяхме, че в една Нова Гвинея, чиято територия няма и 1/10 от китайската, а хората са там едва от 40 000 години, се говорят около хиляда езика, разделени на десетки групи. Тук ще вметнем, че разликите между тях понякога са доста по-големи от тези между осемте основни езика, говорени в Китай. Има и друго: само за шест-седем хилядолетия след идването на индоевропейците в Западна Евразия са се появили над 40 езика, включително и някои доста различни помежду си като английския, финския и руския. А фосилите показват, че човечеството присъства в Китай от половин милион години! За такъв период там би трябвало да са се появили десетки хиляди езици. Къде са се дянали те?

Всички тези парадокси ни навеждат на мисълта, че някога този „хомогенен“ Китай е бил също така „хетерогенен“, каквито днес са всички по-многочислени нации в света (поне на този етап). Разликата е в това, че той бил унифициран много по-рано от тях. И тази „синификация“ е включвала не само драстичната хомогенизация, разбирай претопяване на жителите на един огромен отрязък от земната площ, но и повторното заселване на тропическа Югоизточна Азия, да не говорим за огромното влияние, което Китай е упражнил върху Япония, Корея, а може би дори и Индия. В този смисъл историята на Китай ни дава и ключа към историята на цяла Източна Азия. Ето защо в тази глава ще разкажем как всъщност Китай е станал китайски.

Една удобна отправна точка би била езиковата карта на Китай (вж. Фигура 16.1). Достатъчен е само един поглед, за да се усъмним в тези наши привични представи за „монолитния“ Китай. Оказва се, че освен осемте „големи“ езика — мандарин (ханю) и неговите седем най-близки родственика, често определяни колективно като „китайски“ и всеки от които се говори от 11 до 800 милиона души, — в Китай има и над 130 „малки“ езика, много от които се говорят само от няколко хиляди души. Всички тези езици, и „големите“, и „малките“, попадат в четири езикови семейства, които доста се различават по компактността на своето разпространение.

Фигура 16.1. Карта на четирите езикови семейства на Китай и Югоизточна Азия.

В единия край са ханю и родствените му, съставящи китайската подгрупа на синотибетското езиково семейство и разсеяни по цялата площ от Северен до Южен Китай. Човек може да обходи цялата страна от север до юг, т.е. от Манджурия до залива Тонкин, и през цялото време да пребивава на територия, заемана от хора, за които някой от тези „китайски“ езици е и роден. Разпространението на останалите три семейства е по-фрагментарно — най-често става дума за малки етнически „острови“, заобиколени от „морета“ от други етноси, говорещи китайски (или други) езици.

Особено фрагментарно е разпределението на езиковото семейство мяо-яо (или хмонг-миен), обхващащо шест милиона души, говорещи на пет различни езика и носещи такива колоритни имена като червени мяо, бели (или раирани) мяо, черни мяо, зелени (или сини) мяо и, за разнообразие, яо. Мяоговорещите живеят в десетки анклави, винаги обкръжени от представители на други езикови семейства и разсеяни на площ от 500 000 кв. мили, от Южен Китай до Тайланд. Над 100 000 мяоговорещи (бежанци от Виетнам) са пренесли своите езици и в Съединените щати, където са по-известни под алтернативното си наименование хмонг.

Друга също така фрагментарно е и австроазиатското семейство, чиито най-разпространени езици са виетнамският и камбоджанският. 60-те милиона говорещи австроазиатски езици са се разселили от Виетнам до Малайския полуостров на юг, а на запад — до Северна Индия. Последното езиково семейство в Китай е тай-кадай (в което влизат също тай и лао), а 50-те милиона, които говорят на тези езици, са се разселили от Южен Китай до Южен Тайланд, а на запад — до Мианмар (Фигура 16.2).

Фигура 16.2. Днешните политически граници в Източна и Югоизточна Азия (които биха ни помогнали да осмислим разпространението на отделните езикови семейства, представени на Фигура 16.1).

Естествено, трудно бихме обяснили тази фрагментарност на езиците от мяо-яо с това, че някой праисторически хеликоптер е сновал над континента и ги е пускал, където му падне. По-скоро можем да предположим, че тези езици някога са били много по-солидно представени, а са се превърнали в анклави вследствие на експанзията (или асимилацията), провеждана от хората, говорещи на други езици, които нерядко са убеждавали (или принуждавали) мяо-яо да се откажат от майчиния си език. Впрочем този процес на езикова фрагментация е протекъл през последните две хиляди и петстотин години и е добре документиран исторически. Предците на днешните тайци, лаосци и бирманци до един са дошли от Южен Китай. Тоест те са емигрирали в сегашните си територии през историческата епоха, като последователно са „претопявали“ потомците от предишни човешки миграции. Синоезичните са били особено усърдни в изместването и асимилирането на другите етнически групи, към които са се отнасяли с пренебрежение, защото са ги смятали за „примитивни“ и „изостанали“. Хрониките от времената на династия Джоу (1100–221 г. пр.Хр.) описват тъкмо покоряването и асимилирането на много такива некитайски народи от държави, в които са се говорели китайски езици.

Можем да разсъждаваме в няколко насоки, ако целта ни е да реконструираме езиковата карта на Източна Азия отпреди няколко хилядолетия. Първо, да проследим в обратен ред езиковите експанзии от последните няколко хилядолетия, за които разполагаме с надеждни исторически свидетелства. Второ, да приемем, че всяка съвременна страна, в която се говори само един език (или група сродни езици) и заема по-обширна територия е и едно свидетелство за някаква сравнително скорошна географска експанзия на съответната езикова група, която обаче не е разполагала и с достатъчно много историческо време, за да се диференцира на повече езици. Трето, по същата логика можем да приемем също, че всяка страна, в която се наблюдава по-голямо езиково разнообразие, но в рамките на едно и също езиково семейство, отстои и на по-близко разстояние от първоначалния център на разпространение на въпросното езиково семейство.

Ако приложим тези три начина, за да върнем назад езиковия часовник, ще стигнем до следните изводи: 1) Северен Китай първоначално е бил заселен от говорещи китайски и други синотибетски езици; 2) отделни части на Южен Китай са били заемани в различни епохи от говорещи мяо-яо, австроазиатски и тай-кадайски езици; 3) говорещите синотибетски езици са успели да изместят в повечето случаи другоезичните в Южен Китай. Явно още по-драстични езикови размествания са станали в тропическа Югоизточна Азия, отстояща на юг от днешен Китай — тоест в Тайланд, Мианмар, Лаос, Камбоджа, Виетнам и Малайския полуостров. Каквито и езици да са били говорени някога там, вече напълно са изчезнали, защото всички съвременни езици, говорени в тези страни, са езици на нашественици от по-нови времена, предимно от Южен Китай, но в някои случаи и от Индонезия. Фактът, че езиците мяо-яо вече са със затихващи функции, ни дава основание да предположим, че някога Южен Китай е приютявал и други езикови семейства (освен мяо-яо, австроазиатското и тай-кадай), но от тях днес не са запазени никакви следи. Най-вероятно сред тях е попадало и австронезийското езиково семейство — към което принадлежат всички филипински и полинезийски езици, — но то е изчезнало безвъзвратно в самия Китай и ако днес знаем нещо за него, то е само защото хората, говорили на тези езици, са се прехвърлили на тихоокеанските острови и са успели да оцелеят там.

Тези размествания на езиковите пластове в Източна Азия ни подсещат за разпространението на европейските езици и по-специално на английския и испанския в Новия свят, в който някога е имало над хиляда индиански езици. От по-новата си история знаем, че английският не е изместил говорените в днешните Щати индиански езици само защото е звучал по-мелодично за индианските уши. Всъщност зад това „изместване“ се крият някои доста нелицеприятни действия на англоговорещите имигранти, в резултат на които повечето индианци са намерили смъртта си — било в открити сражения, било от новодошлите „чуждоземни“ болести, а оцелелите са били принудени да приемат английския, тъй като това е бил езикът на новото мнозинство. Непосредствените причини за тази езикова „замяна“ са преимуществата, с които европейските нашественици са разполагали пред коренните американци по отношение на технологията и политическата организация, а те пък в крайна сметка са се дължали на рано появилото се производство на храни в техните общества. Подобен процес е протекъл и сред австралийските аборигени, чиито езици са били изместени от английския, а също и сред пигмеите и койсаните от субекваториална Африка, чиито езици пък са били изместени от тези на банту.

Колкото до езиковите „размествания“ в Източна Азия, тук възниква следният въпрос: кое е дало възможност на синотибетските езици да се разпространят от Северен до Южен Китай, а на австроазиатските и останалите коренни езици от Южен Китай да се прехвърлят в тропиците на Югоизточна Азия? В случая ще трябва да извикаме на помощ археологията, която единствена може да ни предостави нужните данни за технологическите, политическите и агрокултурните преимущества, с които някои азиатци очевидно са разполагали пред останалите жители на континента.

Както и навсякъде другаде по света, археологическите данни от Източна Азия, отразяващи по-голямата част от човешката история, са свързани най-вече с останките от поселища на ловци-събирачи, които са използвали груби нешлифовани каменни сечива и не са познавали керамиката. Първите свидетелства за появата на нещо по-различно в Източна Азия идват от Китай, където останките от култивирани растения, кости на домашни животни, керамика и полирани каменни сечива ни отпращат към 7500 г. пр.Хр. — тоест едно хилядолетие след началото на неолита и появата на производство на храни в Плодородния полумесец. Но тъй като археологическите данни от предното хилядолетие са твърде оскъдни, поне за момента не можем да преценим със сигурност дали възникването на производство на храни в Китай е съвпаднало с аналогичния процес в Плодородния полумесец или това е станало по-късно (да не говорим, че би могло дори да го е предхождало във времето). Но поне едно можем да кажем със сигурност: Китай е сред първите средища в света, където е започнал процесът на растителната и животинска доместикация.

Възможно е Китай да е включвал две, а дори и повече средища, където производството на храни да е възникнало самостоятелно. Вече споменах за екологическите различия между сухия и хладен север и влажния и горещ юг. Но подобни различия се наблюдават и на една и съща географска ширина — например между крайбрежните низини и хълмистите равнини във вътрешността на страната. Във всички тези доста различаващи се околни среди са виреели и доста различни растения, което пък подсказва, че бъдещите „фермери“ не са били поставени в равни условия. Всъщност най-ранните идентифицирани културни растения в Северен Китай са две разновидности на просото, пригодени към по-сухи почви, докато в Южен Китай тази роля е изпълнявал оризът. Това вече ни дава достатъчно основания да говорим за наличието на поне два центъра (северен и южен) на земеделска дейност.

Археологическите обекти в Китай, където са регистрирани и най-ранните следи от такава дейност, съдържат също и кости на домашни животни: прасета, кучета и кокошки. Постепенно към тези доместикати са се добавили и много други. От четирикраките като че ли най-важен е бил биволът (като впрегатно животно), след когото са се нареждали копринените буби, патиците и гъските. Известните ни по-късно култивирани растения включват соята, конопа, цитрусовите плодове, прасковите, кайсиите и крушите. А и вече добре познатата ни континентална ос на Евразия е позволявала на (някои от тези) доместикати да пристигат не само от запад, но и от изток, и с течение на времето да си извоюват трайни позиции в Китай, които запазват и до днес. Ако говорим за някакъв по-значим западен принос към древнокитайската икономика, то това са най-вече пшеницата и ечемикът, както и кравите и конете, а в по-малка степен овцете и козите.

Както навсякъде по света, така и в Китай производството на храни постепенно е довело и до онези характерни белези на „цивилизацията“, които обсъдихме в Глави XI-XIV. Обработката на бронз, в която Китай несъмнено е заемал водещи позиции, започва още през III хилядолетие преди Христа и впоследствие довежда до най-ранната стоманодобивна промишленост в света (VI в. пр.Хр.). През следващите хиляда и петстотин се наблюдава и онзи разцвет на китайски технологически нововъведения, за който стана дума в Глава XIII — ще споменем само хартията, компаса, ръчната количка и барута. Но още през III хилядолетие пр.Хр. се появяват укрепени градове с некрополи, в които фрапиращата разлика между луксозни гробници и скромни гробове свидетелства за нововъзникващите класови различия. За появата на стратифицирани общества, чиито лидери са можели вече да ангажират впечатляващо количество трудова сила, свидетелстват и огромните защитни стени, импозантните дворци, а далеч не на последно място и Големият канал (най-дългият в света — близо 1000 мили), свързвал Северен и Южен Китай. Най-сигурните данни за наличието на писменост ни отпращат към II хилядолетие пр.Хр., но не е изключено тя да е възникнала по-рано. Археологическите данни за нарояващите се китайски градове и държави, подкрепяни и от най-ранните запазени исторически хроники, ни отвеждат до династия Джоу (утвърдила се около 2000 г. пр.Хр.).

Колкото до онзи доста по-неприятен страничен продукт на производството на храни — заразните болести, — все още не можем да кажем в коя точно част на Стария свят са били усетени и най-ранните симптоми. Ако съдим обаче по европейските хроники от Римската епоха и Средновековието, бубонната чума и едрата шарка явно са дошли от изток, което подсказва, че произходът на тези вируси най-вероятно е китайски или поне източноазиатски. Много вероятно е инфлуенцата (предаваща се от свинете) да е възникнала също в Китай, тъй като именно там свинете най-рано са се превърнали в икономически фактор.

Мащабите на Китай и екологическото му разнообразие са стимулирали и появата на много местни култури, различаващи се — поне според археолозите — по своята керамика и артефакти. Още през IV хилядолетие пр.Хр. тези локални култури са започнали да се разширяват и в географски план, да си взаимодействат, да се конкурират и… да се сливат. По същия начин, както обменът на доместикати между екологическо различни региони е обогатявал китайското производство на храни, така и обменът между различни (в културно отношение) региони е стимулирал не само развитието на китайската култура и технология, но и все по-яростната конкуренция между воюващите етнархии, довела и до появата на много по-големи и централизирани държави (вж. Глава XIV).

Разликите между Северен и Южен Китай може и да са забавяли разпространението на земеделските култури, но те никога не са били чак такива сериозни препятствия, както в двете Америки и Африка, първо, защото въпросните разстояния там са били по-малки и второ, защото Китай не е разделен от пустиня (като Африка и Северно Мексико) или от някой тесен провлак от типа на Панамския. Затова пък Китай е разполагал с големи реки (на север — Жълтата, или Хуанхъ, а на юг — Яндзъ), които са стимулирали дифузията на земеделски култури и технологии между океанското крайбрежие и вътрешността на континента, а и самото му разположение (по хоризонталата изток-запад) и сравнително „непресеченият“ терен (позволил впоследствие и сливането на тези две речни системи чрез канали) са улеснявали контактите между Севера и Юга. Всички тези географски фактори са способствали за ранното културно и политическо обединение на Китай, докато Европа, която, както знаем, разполага с подобна площ, но не и с подобен терен или реки, и до днес устоява на всички опити за културна и политическа унификация.

Някои нововъведения са се разпространили в обратната посока — от Южен към Северен Китай, а от тях по-специално внимание заслужават обработката на желязо и отглеждането на ориз. Но най-често посоката е била север-юг. Тази тенденция се откроява най-отчетливо при писмеността: за разлика от Западна Евразия, произвела множество системи — например шумерските клинописи, египетските йероглифи или хетската, минойската и семитската азбука, — Китай е създал само една (и то доста добре документирана). Била е усъвършенствана в Северен Китай, след което се е разпространила (и изместила) наличните местни системи, за да се превърне в тази, която и до днес се използва в Китай. Другите по-съществени особености на севернокитайските общества, разпространили се и на юг, са включвали обработката на бронз, синотибетските езици и… образуването на държави. Между другото, и трите най-ранни китайски династии — Ся, Шан и Джоу — са се появили именно в Северен Китай през второто хилядолетие преди Христа.

Съхранените писмени документи от I хилядолетие преди Христа показват, че етническите китайци са били склонни (подобно на немалко наши съвременници) да смятат всички други за „варвари“ — което ще рече, че дори и жителите на Северен Китай са смятали тези от Южен Китай за по-„низши“ твари. Например един автор от края на Джоу (I хилядолетие пр.Хр.) определя останалите китайски народи по следния начин: „Природата на хората от тези пет области, Междинните държави, Жун, И и дивите племена около тях е такава, че не може да се промени. Източните племена се наричат и, сплитат косите по по-особен начин и татуират телата си. Някои от тях дори изяждат храната си, без да са я сложили преди това на огъня.“ По-нататък същият автор от династия Джоу описва още няколко племена от юга, запада и севера, които споделяли същите „варварски“ особености — например ходели по по-особен начин (ситно-ситно, с прибрани пети), татуирали си челата, обличали се в кожи, живеели в пещери, не ядели хляб и, разбира се, не готвели храната си на огнище.

Държавите, организирани или създадени по модела на севернокитайската династия Джоу, са се разпространили през първото хилядолетие преди Христа и в Южен Китай, а кулминацията на този процес е намерила израз в политическата унификация, осъществена при династия Цин (221 г. пр.Хр.). Тази унификация е достигнала своя апогей, когато моделът на грамотните и „цивилизовани“ китайски държави е бил усвоен (или прекопиран) и от безписмените „варвари“. В някои случаи тя е била доста агресивна — например основателят на Цин^[1] е заклеймил всички по-рано написани книги, в които се е споменавало за възникването на предишните държави, включително и за създаването на писмеността, и е заповядал всички те да бъдат изгорени — за огромно неудоволствие на днешните изследователи на древнокитайската история и писменост. Но най-вероятно е имало и други „драконовски мерки“, способствали за разпространението на севернокитайските (синотибетски) езици в останалите части на Китай и натикването на мяо-яо и други подобни езикови семейства в днешните им фрагментарни граници.

Що се касае до Източна Азия, първоначалното предимство, с което китайците са разполагали — в лицето на производството на храни, технологиите, писмеността и формирането на държавата — е оказало огромно влияние върху съседните региони. Например през IV хилядолетие пр.Хр. по-голямата част от тропическа Югоизточна Азия все още е била заета от ловци-събирачи, изработвали своите сечива от речни камъни и кремъци в духа на т.нар. хоабинска традиция (по името на днешния Хоабин във Виетнам). Впоследствие идващите от Китай земеделски култури, неолитна технология, селищни структури и керамика, подобна на тази в Южен Китай, се е разпространила и в Югоизточна Азия, най-вероятно в комплект с езиците от южнокитайските езикови семейства. По този начин, благодарение на историческата експанзия на бирманските, лаоските и тайските езици от Южен Китай, се е осъществила и „синификацията“ на Югоизточна Азия. Можем да кажем, че всички тези съвременни народи са просто потомци на своите южнокитайски братовчеди.

Въпросната китайска вълна е била толкова мощна, че предишните народи от тропическа Югоизточна Азия са оставили само незначителни следи в днешния й етнически облик. Съхранили са се само три реликтни групи на ловци-събирачи — негритосите-семанги на Малайския полуостров, коренните жители на Андаманските острови и ведоидските негритоси от Шри Ланка, — което пък подсказва, че някогашното население на Югоизточна Азия най-вероятно е било тъмнокожо и къдрокосо, тоест подобно на съвременните новогвинейци, но не и на светлокожите и правокоси южнокитайци или на съвременните югоизточни азиатци, които, както казахме, са техни потомци. Същите тези „негритоси“ от Югоизточна Азия може би са и последните оцелели от онези многочислени някога народи, колонизирали преди 40 хилядолетия Нова Гвинея. Семангите са запазили ловно-събираческия си бит, независимо че винаги са търгували със съседите си земеделци, но са възприели от тях и един от австроазиатските езици — като по същия начин, както ще видим по-нататък, филипинските негритоси и африканските пигмеи са възприели езиците на своите търговски партньори. Само на изолираните Андамански острови са се съхранили езици, нямащи нищо общо с южнокитайските езикови семейства — последните останки от може би стотиците някога езици, говорени в Югоизточна Азия.

Дори Корея и Япония са изпитали много осезателно китайското влияние, независимо че географската изолация им е гарантирала, че няма да се лишат от родните си езици или от пък физическите и генетичните си черти, както се е случило с народите от тропическа Югоизточна Азия. Корея и Япония са възприели от Китай ориза през II хилядолетие пр.Хр., обработката на бронз — през I хилядолетие пр.Хр., а писмеността — през първото хилядолетие от нашата ера. Китай им е предал също така западноазиатската пшеница и ечемика.

Не бива обаче да преувеличаваме ролята, която Китай е изиграл в изграждането на източноазиатската цивилизация. Нека не оставаме с впечатлението, че всички културни нововъведения в този ареал са идвали само от Китай, а корейците, японците или жителите на тропиците са били някакви ретроградни „варвари“, които с нищо не са улеснявали този процес. Древните японци са създали някои от най-древните керамични изделия в света и са заживели в селища, препитавайки се от богатите местни морски ресурси, много преди в земите им да се появи производство на храни. А и някои от характерните за региона земеделски култури вероятно са били усвоени за първи път (или поне самостоятелно) именно в Япония, Корея и тропическа Югоизточна Азия.

Но дори и при това положение ролята на Китай е била непропорционално голяма. Например китайската култура се ползва все още с толкова голям престиж в Корея и Япония, че японците нямат никакво намерение да се откажат от своята традиционна — но погледната по същество китайска — писменост, независимо че тя не е особено съвместима с тяхната фонетика, а корейците едва напоследък заменят по-„тромавите“ и сложни китайски йероглифи със своята чудесно замислена и елегантно реализирана хангюл. Това, че китайското влияние се е запазило в тези две страни и през XX в., е още едно нагледно доказателство за преломната роля на доместикацията на растения и животни, случила се в Китай още преди десет хилядолетия. И благодарение на тези постижения на първите източноазиатски „фермери“ Китай е станал китайски, а хората от Тайланд до Великденския остров (както ще видим в следващата глава) са се превърнали в техни братовчеди.