Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (19) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава XVII
Със скутер към Полинезия

Поне за мен историята на тихоокеанските острови намери много красноречив и нагледен израз в случката, на която станах свидетел, когато с трима мои познати индонезийци посетих един магазин в Джаяпура, столицата на индонезийска Нова Гвинея. Тези тримата се казваха Ахмад, Вивор и Сауакари, а собственикът на магазина — Пин Уа. Ахмад, който бе държавен служител, се вживяваше в ролята си на шеф, по простата причина, че двамата с него се канехме да предприемем едно екологическо изследване, поръчано от индонезийското правителство, и за помощници бяхме наели Вивор и Сауакари. Само че Ахмад досега не бе стъпвал в планинските джунгли и нямаше никаква представа какви провизии трябва да закупи. Затова и резултатите бяха комични.

Точно когато влязохме в магазина, Пин Уа бе разгърнал един китайски вестник. Виждайки Вивор и Сауакари, той продължи невъзмутимо да си чете, но щом в полезрението му попадна и Ахмад, побърза да скатае газетата под тезгяха. Най-напред Ахмад си избра някаква брадвичка, с което предизвика смеха на Вивор и Сауакари, тъй като я бе хванал наопаки. Вивор и Сауакари му показаха как трябва да го направи, че да може да я изпробва. После нещо друго привлече вниманието на Ахмад и Сауакари, а това бяха босите нозе на Вивор, чиито пръсти стърчаха във всички посоки, тъй като той през живота си не бе слагал обувки. Сауакари веднага грабна най-големия номер обувки от щанда и ги наложи върху крачищата на Вивор, за да ги премери на око. Оказаха се малки, при което последва нов изблик на смях, в който се включиха „шефът“, Ахмад и Пин Уа. След това Ахмад си хареса едно пластмасово гребенче и се зае да вчесва прилежно правите си смолисточерни коси. В един момент се втренчи в ситните къдрици на Вивор… и му подаде новата си придобивка. Гребенчето обаче тутакси запъна на място, а когато Вивор се опита да му помогне със сила, то изпука и се счупи. Отново избухна жизнерадостен кикот, в който се включи и самият Вивор. Последният напомни на Ахмад, че е хубаво да купи повечко ориз, защото единствената храна, която можехме да си набавим в планинските селища, бяха бататите, от които обаче Ахмад най-редовно получаваше разстройство. При споменаването на този деликатен детайл избухна нов прилив на кръшен смях.

Зад целия този хилеж обаче усещах спотаено напрежение. Ахмад бе яванец, Пин Уа — китаец, Вивор — планински папуас, а Сауакари — жител на низините от северното крайбрежие на Нова Гвинея. Яванците доминираха в тогавашното индонезийско правителство — същото, което бе анексирало западната част на острова през 60-те години и бе използвало бомби и картечници, за да сломи съпротивата на местните жители. По-късно Ахмад предпочете да не напуска града, което пък означаваше, че трябваше да се оправям сам в джунглата с Вивор и Сауакари, които почти не познавах. Той ми обясни решението си просто като посочи правата си гъста коса (която определено се различаваше от ситните къдрици на новогвинейците), след което добави, че папуасите биха претрепали всеки с такава коса още щом го зърнат — стига, разбира се, да не го придружава армейска част.

Пин Уа бе скрил вестника си, защото по онова време вносът на китайска литература в индонезийската част на Нова Гвинея бе забранен (поне на книга). Да, но повечето търговци в Индонезия са китайски имигранти. Спотаеното взаимно недоверие между доминиращите в политиката яванци и доминиращите в бизнеса китайци бе изригнало през 1966-та в серия от кървави сблъсъци, по време на които яванците избиха стотици хиляди китайци. Тъй като си бяха новогвинейци, Вивор и Сауакари споделяха общата неприязън към яванските „диктатори“, но изпитваха недоверие и към всяка друга етническа група (което означаваше, че и двамата се гледаха изпод вежди). Оказа се, че планинците презират хората от южните низини, защото били „кекави лапачи на саго“, а те пък на свой ред ги презират, защото били „задръстени чутури“, с което визираха не само характерните им пищни фризури, но и предполагаемата им арогантност. Например с Вивор и Сауакари прекарахме само два-три дни в един изолиран лагер в джунглата и те едва не се изпоколиха един друг с брадви.

Напрежението между етническите групи, които Ахмад, Вивор, Сауакари и Пин Уа представляваха, е нещо типично за политическия живот на Индонезия, която е четвъртата по численост нация в света. Но тези уж съвременни конфликти имат хилядолетни корени. Когато си мислим за някакви по-мащабни презокеански преселения, обикновено си представяме тези, последвали откритието на Колумб — когато неевропейци са били поголовно измествани от европейци в историческата епоха. Работата е там, че подобни „велики преселения“ е имало и преди Колумб, когато още в праисторическите времена неевропейски народи са били измествани от други неевропейски народи. Всъщност Вивор, Ахмад и Сауакари нагледно олицетворяваха последиците от цели три праисторически човешки вълни, преминали последователно морската шир на юг от Азия, за да се разлеят из Пасифика. Според учените днешните планински папуаси (като Вивор) са произлезли от една от първите азиатски вълни, с която Нова Гвинея е била колонизирана още преди 40 000 години. Преди четири хилядолетия обаче предците на Ахмад са тръгнали от южнокитайското крайбрежие и са пристигнали на остров Ява, за да изместят оттам всички местни жители, които пък са били повече или по-малко далечни роднини на нашия Вивор. Част от тази човешка вълна са били и предците на Сауакари, стигнали до Нова Гвинея преди 3600 години. Колкото до предците на Пин Уа, те и досега си живеят в Китай.

Тези велики преселения на човешки маси, с които предците на Ахмад и Сауакари са стигнали съответно до Ява и Нова Гвинея — известни в науката като „австронезийска експанзия“ — са и едни от най-мащабните през последните шест хилядолетия. Едно разклонение на австронезийците се е превърнало в днешните полинезийци, когато са се заселили на най-отдалечените тихоокеански острови — имайте предвид, че това са били и най-великите мореплаватели в света през неолита. Днес австронезийски езици се говорят на половината земно кълбо — от Мадагаскар до Великденския остров. В цялата епопея на човешките миграции след Ледниковата епоха австронезийската експанзия заема наистина централно място — тя е сред най-важните явления, нуждаещи се от обяснение. Защо например тези австронезийци, тръгнали така или иначе от континентален Китай, са успели да колонизират остров Ява и останалата част на Индонезия, като са изместили първоначалното им население, а не се е получило обратното — първите „индонезийци“ да колонизират Китай и да изместят оттам китайците? И защо, след като са заселили в цяла Индонезия, те са се ограничили само с една тясна крайбрежна ивица от Нова Гвинея и не са изместили от нейните планини сънародниците на Вивор? И как всъщност потомците на някогашните китайски емигранти са се превърнали в днешните полинезийци?

Днес населението на Ява, както и на повечето индонезийски острови (с изключение на най-източните) и това на Филипините, е доста хомогенно. По външен вид и гени тези островитяни са сродни с южнокитайците, но демонстрират много по-големи прилики с южноазиатците, особено от Малайския полуостров. В езиково отношение също са хомогенни: независимо че във Филипините, както и в западна и централна Индонезия се говорят 374 езика, всички те са тясно свързани и принадлежат към една и съща подгрупа (западна малайско-полинезийска) на австронезийското семейство. Австронезийски езици се говорят на Малайския полуостров и в отделни части на Виетнам и Камбоджа (които са в близост до най-западните индонезийски острови Суматра и Борнео), но затова пък никъде другаде на азиатския материк (вж. Фигура 17.1). Впрочем някои австронезийски думи са проникнали дори и в английския — например „табу“ и „тату“ (от полинезийските езици), „бундок“ (от езика на филипинските тагалози), както и „амок“, „батик“ и „орангутан“ (от малайските езици).

Фигура 17.1. Австронезийското езиково семейство се дели на четири подсемейства, три от които се ограничават единствено в Тайван, докато четвъртото, малайско-полинезийското, е получило най-широко разпространение в света. То на свой ред се дели на две подгрупи — западна малайско-полинезийска (ЗМП) и централноизточна малайско-полинезийска (ЦИМП). Последната пък се дели на още четири под-подгрупи, най-голямата от които е океанийската (разпространила се далеч на изток), докато останалите три се срещат в един по-ограничен периметър на запад, обхващащ Халмахера, най-близките острови от Източна Индонезия и западния край на Нова Гвинея.

На пръв поглед тази генетична и езикова хомогенност на Индонезия и Филипините е също толкова озадачаваща, колкото и китайската. Ако съдим по останките от прословутия явански Homo erectus, хората живеят в Западна Индонезия от един милион години. Което пък означава, че те са разполагали с предостатъчно време, за да развият съответните генетични и езикови отлики и да се адаптират по-пълноценно към тропическия климат — примерно като се сдобият с по-тъмна кожа като повечето тропически обитатели, но по някаква тайнствена причина и индонезийците, и филипинците са със светли кожи.

Озадачаващо е и това, че индонезийците и филипинците много приличат на хората от тропическа Азия и Южен Китай, и то не само заради светлата си кожа и гените. Един поглед върху картата е достатъчен да се уверим, че Индонезия е предлагала единствения маршрут, по който е можело да се стигне преди 40 000 години до Нова Гвинея и Австралия, така че по-неизкусеният наблюдател веднага би предположил, че днешните индонезийци си приличат като две капки вода с папуасите и австралийските аборигени. Работата е там, че само някои популации от Филипините и Западна Индонезия приличат на папуаси — на първо място това са т.нар. „негритоси“ от планинските райони на Филипините. Вярно е и това, че от трите реликтни популации в Югоизточна Азия, за които споменах в Глава XVI, може би само тези филипински „негритоси“ са остатъци от предците на Вивор (говорим за момент, предшестващ миграцията им до Нова Гвинея). Но дори и негритосите говорят на език, подобен на този на филипинските им съседи, което пък означава, че и те, подобно на малайзийските семанги и африканските пигмеи, са забравили по една или друга причина родния си език.

Всички тези факти ни навеждат на мисълта, че в някакви не много далечни времена една масивна човешка вълна — съставена от жители на Югоизточна Азия или пък южнокитайци — е заляла Филипините и Индонезия, помитайки по пътя си не само всички предишни обитатели на тези острови (с изключение на негритосите), но и техните езици. И това събитие явно се е случило сравнително скоро, тъй като колонистите не са имали време да развият и някои нови черти като по-тъмната кожа, различните езикови семейства и генетичната специфика. Да, езиците им са доста по-многобройни на фона на осемте основни, говорени в днешен Китай, но не и по-разнообразни. А наличието на толкова много подобни езици във Филипините и Индонезия просто отразява един исторически факт, а именно че тези острови никога не са преживяли същата политическа унификация като китайската.

Ако разгледаме по-внимателно разпределението на езиците в тази част на глобуса, ще се сдобием и с някои ценни указания за маршрута на тази хипотетична „австронезийска експанзия“. Австронезийското семейство включва 959 езика, делящи се на четири групи. Една от тях обаче (малайско-полинезийската) включва 945 от тези общо 959 езика и покрива почти целия географски периметър на това семейство. Тоест на един определен етап, предшестващ осъществената в по-ново време експанзия на европейците (говорещи индоевропейски езици), австронезийците са били и най-широко разпространеното езиково семейство в света. Това на свой ред ни навежда на мисълта, че самата малайско-полинезийска група се е обособила сравнително наскоро и се е озовала доста далеч от австронезийската си прародина, за да породи на местна почва множество езици, повечето от които и сега си приличат не заради нещо друго, а защото тези хора не са разполагали с достатъчно време, за да развият и по-съществени различия. Ако ще търсим местоположението на тази австронезийска родина, не е нужно да оглеждаме под лупа „малайополинезийците“. По-скоро би трябвало да се ориентираме към другите три групи от австронезийското семейство, които впрочем се различават също така значително помежду си, както и подразделенията на малайско-полинезийското.

Съдейки по наличните данни можем да приемем, че и тези три групи са се разсеяли почти по едно и също време, макар и не на толкова обширна територия, колкото малайско-полинезийската. Задоволили са се с това да станат предци на коренните жители на остров Тайван (само на 80 мили от китайския материк). И тези тайвански „аборигени“ са разполагали почти еднолично със своя остров, докато през последното хилядолетие континенталните китайци не са започнали да се заселват масово там. Притокът на континентални китайци се е увеличил след 1945 и особено 1949 г. (когато китайските комунисти побеждават китайските националисти), така че днес „аборигените“ съставляват едва два процента от общото население на Тайван. Тази концентрация на три от общо четирите австронезийски групи в Тайван подсказва, че точно този остров е бил и прародина на австронезийските езици, защото е разполагал и с най-много време (говорим за хилядолетия), за да се стигне до такова езиково разнообразие. Тоест всички австронезийски езици, днес разпространени от Мадагаскар до Великденския остров, са тръгнали така или иначе от Тайван.

Вече можем да се обърнем към археологическите данни. Руините на древните поселища може и да съдържат предимно кости и грънци, а не вкаменени слова, но ни разказват достатъчно ясно за начина, по който са протичали миграциите не само на праисторическите хора, но и на някои културни артефакти, които биха могли да се свържат с определени езици. Подобно на останалия свят, и по-голямата част от австронезийския регион — Тайван, Филипините, Индонезия и много острови в Пасифика — първоначално е била обитавана от ловци-събирачи, които не са разполагали с керамика, полирани каменни сечива, домашни животни и земеделски култури. (Единственото изключение от това правило са някои по-отдалечени острови като Мадагаскар и тези от Източна Меланезия, Полинезия и Микронезия, до които ловците-събирачи така и не са успели да се доберат и те са останали безлюдни чак до австронезийската експанзия.) Първите археологически свидетелства за нещо по-различно идват от… ами да, от Тайван! Някъде в началото на IV хилядолетие пр.Хр. на Тайван, както и на отсрещния китайски бряг, започват да се появяват полирани каменни сечива плюс един характерен грънчарски стил (т.нар. „керамика от Дапънкън“, Ta-p’en-k’eng pottery), възникнал малко преди това във вътрешността на Южен Китай. В някои по-късни тайвански поселища са открити също така и останки от ориз и просо, което говори за някакво земеделие.

Дапънкънските поселища в Тайван и по южнокитайското крайбрежие са пълни с останки от рибени кости и черупки на мекотели, а също и с някои каменни сечива — тежести за рибарски мрежи и длета („тесли“) за издълбаването на еднодръвки. Явно тези първи неолитни жители на Тайван са били и достатъчно умели навигатори, за да се занимават с дълбокоморски риболов и редовно да кръстосват Тайванския проток, разделящ техния остров от азиатския материк. Би могло да се каже, че протокът е послужил като своеобразен „учебен плац“, на който тогавашните жители на континентален Китай са усвоили нужните им мореплавателски умения, за да осъществят след време и своята мащабна експанзия в Пасифика.

Един специфичен артефакт, свързващ тайванската дапънкънска култура с по-късните островни култури от Тихия океан, е чукалото за дъбене — каменно приспособление, с чиято помощ неолитните хора са превръщали влакнестите кори на някои дървета в основен материал за изплитане на въжета, мрежи и облекла. В момента, в който са излезли от периметъра на вълнодайните домашни животни и влакнодайните растения, което ще рече и на вълнените дрешки, тихоокеанските хора са станали зависими от онези дървета, чиято кора трябва да се счука, за да се превърне в „тъкан“ за техните облекла. Жителите на Ренел, една типична полинезийска култура, европеизирана чак през 30-те години на XX в., ми обясниха, че едно от хубавите неща на европеизацията било това, че на острова им най-сетне се възцарило спокойствие. Вече не ехтял отвсякъде тътенът на каменните чукала, с които дотогава всеки божи ден бъхтели кори от зори до мрак!

Археологическите данни показват, че след като дапънкънската култура е достигнала Тайван, в рамките на хилядолетие и нещо някои култури, очевидно произлезли от нея, са се разпространили нашир и надлъж, за да запълнят целия днешен австронезийски ареал (Фигура 17.2). Находките включват основните каменни сечива, керамика, кости на домашни свине и останки от културни растения. Например орнаментираните дапънкънски съдове са отстъпили място на неорнаментираната (или „червена“) керамика, каквато се среща на отделни обекти във Филипините и индонезийските острови Целебес и Тимор. Този културен „пакет“, съдържащ керамика, каменни сечива и доместикати, се е появил около 3000 г. пр.Хр. на Филипините, около 2500 г. пр.Хр. — на Целебес, Северно Борнео и Тимор, около 2000 г. пр.Хр. — на Ява и Суматра, а около 1600 г. пр.Хр. — и в новогвинейския регион. Тук, както ще видим, експанзията рязко е набрала скорост, досущ като скутер, тъй като преносителите на този културен „пакет“ сякаш са се втурнали стремглаво на изток в Тихия океан, за да финишират колкото се може по-бързо на необитаемите архипелази след Соломоновите острови. Последните фази на експанзията, протекли през първото хилядолетие от нашата ера, се изразяват в колонизирането на всеки полинезийски и микронезийски остров, който е можел да бъде обитаван и от човешки същества. По-изненадващото е, че паралелно с това тя се е разпространявала и на запад, през Индийския океан към източното крайбрежие на Африка, за да завърши в крайна сметка на Мадагаскар.

Фигура 17.2. Пътищата на австронезийската експанзия, с приблизителните дати на достигане на всеки регион. 4a = Борнео, 4b = Целебес, 4c = Тимор (ок. 2500 г. пр.Хр.), 5a = Халмахера (ок. 1600 г. пр.Хр.), 5b = Ява, 5c = Суматра (ок. 2000 г. пр.Хр.), 6a = Бисмарковият архипелаг (ок. 1600 г. пр.Хр.), 6b = Малайският полуостров, 6c = Виетнам (ок. 1000 г. пр.Хр.), 7 = Соломоновите острови (ок. 1600 г. пр.Хр.), 8 = Санта Крус, 9c = Тонга, 9d = Нова Каледония (ок. 1200 г. пр.Хр.), 10b = Дружествените острови, 10c = Куковите острови, 11a = архипелагът Туамоту (ок. I в. н.е.).

Поне до момента, в който експанзията е достигнала и бреговете на Нова Гвинея, плаванията между островите най-вероятно са били осъществявани чрез канутата със странични поплавъци, каквито още се използват в цяла Индонезия. Тази конструкция представлява огромна крачка напред в сравнение с обикновената еднодръвка, доминираща в традиционните речни и езерни култури по целия свят. Еднодръвката е точно това, което подсказва и името й: издълбан отвътре дънер със заострени краища. Тъй като тя е със заоблено дъно (като дънера, от който е издялана), най-малката промяна в разпределението на тежестта я кара да се накланя в срещуположната посока. Аз например, когато се возя в такива еднодръвки, управлявани от местни гребци по новогвинейските реки, непрекъснато тръпна от ужас, защото имам чувството, че и най-лекото движение от моя страна може да преобърне лодката и тогава не просто ще цамбурна във водата, ами ще се озова (заедно с бинокъла си) в компанията на някой лаком крокодил. Новогвинейците определено се справят по-добре или поне си придават по-самоуверен вид, когато гребат в спокойни езера и реки, но и те не смеят да излязат в открито море дори при най-малкото вълнение. Всичко това подсказва, че тези древни мореплаватели е трябвало да измислят някакъв „стабилизатор“, за да не се преобръщат толкова лесно канутата им, иначе е нямало да осъществят не само експанзията си в Индонезия, но дори и нейния начален етап — колонизацията на Тайван.

А решението е било съвсем просто: да прикачат към двата борда на „члуна“ по един по-къс дънер („поплавък“), успоредно на основния корпус и на няколко стъпки от него. За целта и двата поплавъка са свързани с пръти, които пък са поставени напречно на корпуса. Когато е снабдена с такива джаджи, лодката става много по-устойчива и даже да се наклони рязко на една страна, съответният й поплавък няма да потъне като камък (по силата на т.нар. плаваемост, или способността на някои физически тела да се задържат на повърхността на водата) и по този начин опасността от преобръщане практически се свежда до минимум. Същото това изобретение — кануто с поплавъци — най-вероятно е било и нужният технологически пробив, послужил за сигнал на австронезийската експанзия, като в ролята на стартова линия е влязло южнокитайското крайбрежие.

Нашето предположение, че хората, пренесли преди хилядолетия своята неолитна култура в Тайван, Филипините и Индонезия, са говорели на австронезийски езици, се потвърждава и от две доста странни съвпадения. Първо, и двата типа данни сочат недвусмислено, че първият етап на експанзията от южнокитайското крайбрежие е била колонизацията на Тайван, а следващият — тази на Филипините и Индонезия (от Тайван). Ако тази експанзия е била започнала примерно от тропическа Югоизточна Азия и по-точно Малайския полуостров към най-близкия индонезийски остров, Суматра, после към останалите индонезийски острови и накрая към Филипините и Тайван, тогава най-дълбоките разделения (съответстващи на изтеклото време) в австронезийското семейство днес щяха да се открояват не другаде, а на Малайския полуостров и Суматра, а езиците, говорени в Тайван и Филипините, щяха да са се обособили, и то сравнително отскоро, само в една група. Вместо това най-дълбоки разделения се наблюдават тъкмо на Тайван, а езиците от Малайския полуостров и Суматра попадат в една и съща подкатегория — едно ново разклонение на западното малайско-полинезийско под-подсемейство, което на свой ред сравнително скоро се е обособило от самото малайско-полинезийско подсемейство. Тези детайли, свързани с разрояването на езиците, идеално се съгласуват и с археологическите данни, които ни дават основание да смятаме, че колонизацията на Малайския полуостров е относително скорошно явление, което е следвало, а не е предшествало тази на Тайван, Филипините и Индонезия.

Другото удивително съвпадение между археологическите и езиковедските данни касае „пакета“ от културни реалии, които древните австронезийци са използвали в своя бит. Археологията ни дава някои преки доказателства за характера на тяхната култура под формата на керамични изделия, кости (рибени и свински) и прочее в същия дух. В първия момент идеята, че един лингвист, занимаващ се само със съвременни езици (по простата причина, че техните по-древни, безписмени форми остават неизвестни), би могъл да разбере дали австронезийците, живели на Тайван преди шест хилядолетия, са гледали прасета, звучи като че ли нелепо. Има само един изход от тази щекотлива ситуация и той е да бъде реконструирана лексиката на изчезналите древни езици (т.нар. „праезици“), което може да се постигне като се съпоставят тези на съвременните езици, произлезли от тях.

Например думите за „овца“ в много езици от индоевропейското семейство, разпространено от Индия до Ирландия, доста си приличат: „avis“, пак „avis“, „ovis“, „oveja“, „овца“, „owis“ и „oi“, съответно в литовски, санскритски, латински, испански, руски, гръцки и ирландски. Да, етимологията на нашата sheep очевидно е по-различна, но пък английският е запазил оригиналния индоевропейски корен в думи като ewe, „(оагнена) овца“. Ако съпоставим фонетичните промени, които днешните индоевропейски езици са претърпели през историята си, бихме могли да стигнем и до извода, че оригиналната форма в „праезика“, говорен преди шест хилядолетия, е била тъкмо owis. Езиковедите са нарекли този хипотетичен език праиндоевропейски.

Съдейки по археологическите данни, тези праиндоевропейци отпреди шест хилядолетия са имали (освен всичко друго) и овце. По същия начин можем да реконструираме още поне 2000 думи от тяхната лексика, включително и тези за „коза“, „кон“, „колело“, „брат“ и „око“. Само че никога няма да успеем да възстановим праиндоевропейската дума за „пушка“, тъй като съответните названия на тази реалия в съвременните индоевропейски езици са произлезли от най-различни корени, за да се получи английското gun, френското fusil, руското ружьё и т.н. Това, разбира се, не бива да ни изненадва, тъй като преди 6000 години е нямало как хората да си изградят понятие за „пушка“, защото огнестрелните оръжия са изобретени едва през последното хилядолетие. И тъй като не са наследили нито един общ корен, чийто смисъл да е свързан с „пушка“, всеки един от тези езици е трябвало сам да измисля или пък да заимства подходяща дума, когато въпросното изобретение е навлизало в обществената практика.

По същата логика можем да сравним и днешните австронезийски езици, говорени в Тайван, Филипините, Индонезия и Полинезия, за да възстановим и съответния „праавстронезийски“, говорен в далечното минало. Както можем да се досетим, лексиката на този хипотетичен език е включвала и такива понятия като „две“, „птица“, „ухо“ или „въшка“. Не би могло да бъде другояче, защото праавстронезийците все са можели да броят поне до две, познавали са птиците, имали са уши и (повече от сигурно) въшки. По-интересното е, че този реконструиран език е включвал и думи като „свиня“, „куче“ и „ориз“, което пък подсказва, че тези неща вече са били част от праавстронезийската култура. Праезикът изобилства и с термини от мореплаването от рода на „кану с поплавъци“, „платно“, „гигантска мида“, „октопод“, „примамка за риба“ или „морска костенурка“. Езиковедските данни, свързани с праавстронезийската култура, както и с времето и мястото на нейното развитие, се съгласуват идеално и с археологическите данни, с които разполагаме за тези древни мореплаватели, ваещи грънци и отглеждащи някои растения, които са заживели на Тайван преди шест хилядолетия.

Със същата процедура можем да възстановим и прамалайско-полинезийския, или езика, на който са говорели австронезийците, след като са емигрирали от Тайван. Този праезик съдържа много думи за тропически растения като таро, хлебно дърво, банани, ямс и кокосови орехи, чиито праавстронезийски аналози по понятни причини не могат да бъдат възстановени. Тоест езиковедските данни показват, че след напускането на Тайван тези праавстронезийски емигранти са обогатили културния си репертоар с редица представители на тропическата флора. Този извод се потвърждава и от наличните археологически данни — докато са колонизирали земите на юг от Тайван (разположен на 23° северно от екватора), тези неолитни земеделци са ставали все по-зависими от тропическите грудкови и дървесни култури, които впоследствие са успели да пренесат и в тропическите зони на Тихия океан.

Как обаче тези австронезийски „фермери“ от Южен Китай (минали през Тайван) са успели да изместят почти изцяло заварените ловци-събирачи във Филипините и Индонезия, вследствие на което от последните са останали съвсем малко генетични и абсолютно никакви езикови следи? Причините са подобни на тези, поради които европейците са успели да изместят или просто да изтребят австралийските аборигени, а древните южнокитайци са елиминирали коренното население на тропическа Югоизточна Азия. А те са: 1) по-голямата гъстота на населението при земеделските общества, 2) по-съвършените сечива и оръжия, 3) по-добрите мореплавателски умения и… 4) епидемичните заболявания, към които земеделците са били развили поне някаква резистентност, за разлика от ловците-събирачи. По този начин, само че на азиатския материк, същите земеделци-мореплаватели, говорещи на праавстронезийски език, са успели да изместят някои от дотогавашните обитатели на Малайския полуостров, които, както може би се досещате, са били ловци-събирачи. Казвам „същите“, защото те са колонизирали полуострова от юг и от изток, т.е. от Суматра и Борнео, горе-долу тогава, когато и едни други земеделци, говорещи същия праезик, са колонизирали полуострова от север — и по-точно от Тайланд. Още едни праавстронезийци пък са успели да се установят в южните части на Виетнам и Камбоджа, за да станат предци на днешните чами, едно от етническите малцинства в тези страни.

А те не са успели да проникнат по-дълбоко в Югоизточна Азия, тъй като някои австроазиатски и тай-кадайски земеделци вече са ги били изпреварили, измествайки оттам предишните ловци-събирачи, а нашите праавстронезийци не са разполагали с кой знае какви предимства пред тези колонисти. Макар и данните да показват, че австронезийските езици са произлезли от крайбрежните части на Южен Китай, ще припомним, че днес в Китай никой не говори на тях — най-вероятно те са попаднали в списъка на онези стотици езици, които са били елиминирани в хода на синотибетската експанзия. Според учените най-близките езикови семейства до австронезийското са тай-кадай, австроазиатското и мяо-яо, което пък означава, че австронезийските езици може и да не са оцелели в месомелачката на китайските династии, но затова пък някои техни „братовчеди“ са успели да отърват кожата.

Проследихме началните стадии на експанзията, по време на които австронезийците са изминали 2500 мили от южнокитайските брегове, минавайки през Тайван и Филипините, за да стигнат до Западна и Централна Индонезия. В хода на тази експанзия те са заели всички обитаеми части на тези острови, от крайбрежието до вътрешността и от низините до планините. Ако съдим по добре познатите ни археологически следи, сред които свинските кости и неорнаментираната червена керамика, превърнали се в тяхна „запазена марка“, някъде към 1500 г. пр.Хр. австронезийците са стъпили на източноиндонезийския остров Халмахера, отстоящ на по-малко от 200 мили от западния край на онзи голям планински остров, известен днес като Нова Гвинея. И коя е била следващата им стъпка — да нахлуят веднага и там, по същия начин, както вече са нахлували на такива големи планински острови като Целебес, Борнео, Ява и Суматра?

Те обаче не са постъпили така, в което можем и сами да се уверим, ако се вгледаме в лицата на повечето днешни новогвинейци, а и данните от генетичните изследвания го потвърждават. Моят приятел Вивор, а и всички новогвинейски планинци очевидно се отличават от индонезийците, филипинците и южнокитайците със своите смугли кожи, къдрави коси и черти на лицата. Повечето жители на низините от вътрешността на острова и южното крайбрежие също приличат на планинците, с изключение на това, че като цяло са по-високи. Генетиците така и не успяват да открият характерните австронезийски генни маркери в кръвните проби от новогвинейски планинци.

Затова пък жителите на северното и източното крайбрежие, както и на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови, разположени съответно на север и на изток от Нова Гвинея, предлагат една доста по-сложна картина. На външен вид те се явяват нещо средно, макар и с доста вариации, между планинците като Вивор и индонезийците като Ахмад, но в повечето случаи везните като че ли клонят към първия. Например моят приятел Сауакари (от северното крайбрежие) е с вълниста коса — кръстоска между абсолютно правата коса на Ахмад и ситните къдрици на Вивор, а кожата му е малко по-светла от тази на Вивор, но определено по-тъмна от Ахмадовата. Гените на жителите на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови, както и на новогвинейците от северното крайбрежие са 15% австронезийски и 85% като на планинците. Явно австронезийците не са успели да проникнат напълно във вътрешността и затова гените им са се размесили с тези на предишните обитатели на крайбрежието и по-малките острови.

Езиците, говорени днес в Нова Гвинея, общо взето потвърждават тази версия, но добавят и някои детайли. В Глава XV споменах, че повечето новогвинейски езици, известни в науката като папуаски, не са свързани с нито едно от езиковите семейства, разпространени в света. Абсолютно всички езици, говорени в новогвинейските планини, както и югозападните и южноцентрални низини, включително и крайбрежните им части, попадат в категорията „папуаски“. Австронезийски езици се говорят само в две тесни ивици по северното и югоизточното крайбрежие. Повечето езици на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови също са австронезийски; папуаски се говорят само в отделни изолирани анклави на някои от тези острови.

Австронезийските езици, говорени на архипелага Бисмарк, Соломоновите острови и северното крайбрежие на Нова Гвинея, са свързани — като отделна езикова „под-подгрупа“, наречена океанска — с подгрупата на езиците, говорени на остров Халмахера и в западния край на Нова Гвинея. Въпросното езиково родство потвърждава това, което бихме могли да предположим, ако се вгледаме по-внимателно в картата — че предците на тези, които днес говорят австронезийски езици в Нова Гвинея, са дошли тук именно от Халмахера. Разпределението и днешното състояние на австронезийските и папуаските езици, говорени в Северна Нова Гвинея, свидетелстват за продължителни контакти между нашествениците и коренното население. И двата типа езици в региона — австронезийски и папуаски — взаимно са си влияли, и то осезателно, в лексикално и граматическо отношение, затова понякога е трудно да се определи дали някой от тези езици е всъщност австронезийски, но изпитал силно влияние от папуаския, или обратното. Всеки, който си направи труда да пообиколи северното крайбрежие или най-близките до него острови, ще се натъкне на една и съща картина: в първото село ще се говори някой австронезийски език, във второто — папуаски, в третото — отново австронезийски, без да се регистрира генетичен „дисконтинуитет“ на самите езикови граници.

Всичко това ни навежда на мисълта, че потомците на австронезийските нашественици и тези на първите новогвинейци, живеещи сега по северното крайбрежие и най-близките острови, са търгували и са се женели помежду си, при което са обменяли гени и лексеми в продължение на няколко хилядолетия. В рамките на тези контакти австронезийските лексеми са се предавали доста по-ефективно от съответните гени, вследствие на което днес на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови се говорят само австронезийски езици, независимо че по външен вид и гени тези островитяни са по-близки до папуасите. Затова пък във вътрешността на Нова Гвинея не са успели да проникнат нито австронезийски гени, нито лексеми. Тоест резултатите от австронезийската инвазия в Нова Гвинея доста са се различавали от тези при аналогичните процеси в Борнео, Целебес и останалите по-големи индонезийски острови, където „скутерът“ е заличил по пътя си почти всички генни и езикови следи от предишните им обитатели. За да разберем какво всъщност се е случило в Нова Гвинея, трябва да се обърнем отново към археологията.

Някъде около 1600 г. пр.Хр., т.е. почти едновременно с появата им на Халмахера, вече познатите ни археологически свидетелства (които определихме като „запазена марка“ на австронезийската експанзия) — свинете, кокошките, кучетата, червената керамика и неполираните каменни длета — започват да се срещат и в региона на Нова Гвинея. Но има и две особености, които отличават изявите на австронезийците по тези земи от предишните им „гастроли“ във Филипините и Индонезия.

Първата касае оформлението на керамичните изделия — става дума за чисто естетически черти без каквато и да било икономическа стойност, които обаче позволяват на археолозите веднага да разберат, че са се натъкнали на някое ранно австронезийско поселище. Ако повечето ранни австронезийски керамични изделия, открити във Филипините и Индонезия, са без никаква украса, то тези в региона на Нова Гвинея са изящно декорирани с геометрични мотиви, подредени в хоризонтални линии. Във всичко останало са запазени характерните черти на ранната австронезийска керамика в Индонезия, включително червената глина, от която са слепени (без да се използва грънчарско колело) и формата на съдовете. Явно австронезийските заселници в Нова Гвинея са стигнали до идеята да „татуират“ своите грънци, вдъхновени може би от геометричните мотиви, с които вече са украсявали своите изработени от дървесни кори облекла и са присъствали в татуировките по телата им. Този стил се нарича лапитска керамика — по името на археологическия обект Лапита, където за първи път е бил регистриран.

Втората и по-съществена особеност на ранните австронезийски поселища в региона на Нова Гвинея е в тяхното разпределение. За разлика от Филипините и Индонезия, където и най-ранните са все на големи острови като Лусон, Борнео и Целебес, тук поселищата с лапитска керамика се ограничават главно на малки островчета, разположени край някой по-отдалечен остров. В самата Нова Гвинея лапитска керамика е открита до този момент само в един обект (Айтапе) на северното крайбрежие, както и в още два на Соломоновите острови. Повечето лапитски поселища в региона са на архипелага Бисмарк — най-често на крайбрежни островчета до по-големите острови, но понякога и на самите тях. Както става ясно, ваятелите на лапитски грънци са можели да преодоляват хиляди мили в океана, затова и неуспехът им да преместят поселищата си само на няколко мили, т.е. от по-малките на по-големите острови в архипелага, или на няколко десетки мили от него, на самата Нова Гвинея, явно се е дължал на някакви обективни причини.

В общи линии лапитският бит може да бъде реконструиран въз основа на… различните отпадъци, на които археолозите се натъкват при разкопки в тези поселища. Лапитците са се изхранвали най-вече с морски продукти — риби, делфини, костенурки, акули и мекотели. Имали са прасета, кокошки и кучета и са беряли орехите на много дървета (включително и кокосовите палми). Вероятно са се изхранвали и със стандартните австронезийски грудкови растения от сорта на таро и ямс, но това трудно би могло да се докаже със средствата на археологията — ясно е, че ореховите черупки много по-лесно биха се запазили в помийните ями за разлика от далеч по-ефимерните остатъци от грудки.

Естествено, няма как да открием преки доказателства, че създателите на лапитската керамика са говорели на някакъв австронезийски език. Два факта обаче подсказват, че тази догадка като че ли е най-много се доближава до истината. Първо, самите грънци и сродните им артефакти (с изключение на орнаментите) са подобни на тези, които археолозите откриват в поселища, основани от предците на днешните представители на австронезийските езици във Филипините и Индонезия. Второ, лапитска керамика се среща и на някои по-отдалечени острови в Тихия океан, където дотогава не е бил стъпвал човешки крак, но там не са съхранени следи от някаква по-мащабна втора заселническа вълна, а и съвременните им жители и досега си говорят на австронезийски езици (което ще обсъдим по-долу). С други думи, появата на тази лапитска керамика бележи момента, в който австронезийците са пристигнали в региона на Нова Гвинея.

Какво обаче са правели австронезийските грънчари на тези малки късчета суша край по-големите острови? Ами най-вероятно са живеели по същия начин, както и онези съвременни грънчари, които поне до неотдавна се подвизаваха на всички по-малки островчета в региона. През 1972 г. посетих едно такова селище на островчето Малай от групата Сиаси, разположена край средноголемия Умбой, в близост до доста по-големия Бисмарк, който пък е част от Нова Британия. Намерението ми бе да изучавам местните птици, ала не знаех нищичко за… местните хора. Затова и още със стъпването си на брега бях изумен от гледката, която ме посрещна. Вместо обичайните селца със схлупени колиби, заобиколени от градини — достатъчно големи, за да изхранват цялото природонаселение, плюс някое и друго самотно кану, изтеглено на плажа, по-голямата част от Малай бе запълнена с двуетажни дървени постройки, наредени една до друга, без да остава свободно пространство за градини — тоест беше се получило нещо като новогвинейски еквивалент на Манхатън. На плажа обаче имаше безкрайни редици от канута, и то доста по-големи от обичайните. Оказа се, че островитяните от Малай, освен рибари, са и изкусни грънчари, резбари и далеч не на последно място търговци, защото си изкарваха поминъка, като изработваха прекрасно украсени гърнета и дървени купи, транспортираха ги с канутата си до по-големите острови и там ги разменяха за прасенца, кучета, зеленчуци и всичко останало, от което се нуждаеха. Дори материалът, от който изработваха канутата си, се набавяше чрез подобна разменна търговия с близкия Умбой, тъй като на самия Малай просто нямаше големи дървета.

Във времената преди появата на европейските кораби междуостровната търговия в региона е била монопол тъкмо на такива групи, специализирани в изработването на канута и керамични съдове, които са умеели да плават в океана без навигационни уреди и обикновено са живеели на по-малките острови (макар и понякога в крайбрежни селища и на по-големите). Когато бях през 1972 г. в Малай, тази туземна търговска мрежа вече се разпадаше или поне се бе свила чувствително, отчасти защото се бе сблъскала със смазваща конкуренция в лицето на европейските моторни лодки и алуминиеви тенджери, отчасти защото австралийските колониални власти бяха забранили по-далечните плавания в океана след няколко инцидента, при които всички кану-търговци се бяха издавили. Горното ми дава основания да смятам, че тъкмо създателите на лапитски гърнета са се занимавали и с междуостровната търговия в региона през вековете след 1600 г. пр. Хр.

Разпространението на австронезийските езици по северното крайбрежие на Нова Гвинея, както и на най-големите Бисмаркови и Соломонови острови, трябва да е станало вече след лапитския период, тъй като лапитските селища са главно в архипелага Бисмарк. Едва през I в. от н.е. керамика от подобен тип се появява и в най-югоизточната част на Нова Гвинея. Когато в края на XIX в. европейците започват да изследват по-щателно Нова Гвинея, в по-голямата й част са живеели единствено папуаси, независимо че австронезийците вече са се били установили не само в споменатата югоизточна част, но и на островите Ару и Кей (разположени на 70–80 мили от югозападния й бряг).

Излиза, че австронезийците са разполагали с цели хилядолетия, за да колонизират вътрешността на Нова Гвинея и южното й крайбрежие от най-близко разположените си бази, но така и не са го направили. Дори и тази колонизация, която са осъществили по северното крайбрежие, е намерила по-скоро езиково, отколкото генетично изражение, тъй като коренните жители са съхранили новогвинейските си гени. Единственото, което нашествениците са постигнали е, че някои от местните са проговорили на австронезийски езици, вероятно за да комуникират по-лесно с морските търговци, които са свързвали отделните общества.

И така, резултатите от австронезийската експанзия в Нова Гвинея са коренно противоположни на постигнатите в Индонезия и Филипините. В последния регион туземното население е изчезнало безвъзвратно — най-вероятно прогонено, избито, заразено и асимилирано от нашествениците. Новогвинейското обаче като цяло е удържало устрема им. И в двата случая нашествениците са били същите (австронезийци), а и коренните жители вероятно са били с подобни гени — както си спомняте, в началото на тази глава изказах предположението, че първоначалното население на Индонезия, изместено от австронезийците, е имало родствена връзка с новогвинейското. Защо обаче последствията са толкова различни?

Отговорът става очевиден, когато отчитаме и различните културни ситуации, в които са се намирали коренните жители на Индонезия и тези на Нова Гвинея. До идването на австронезийците Индонезия в по-голямата си част е била рядко заселена от ловци-събирачи, които не са познавали дори полираните каменни сечива. Затова пък производството на храни вече се е било наложило от хилядолетия в новогвинейските планини, а вероятно и в низините, както и на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови. На практика новогвинейските планини са изхранвали една от най-гъстите популации на неолитни хора в целия тогавашен свят.

Австронезийците са можели да се похвалят само с откъслечни предимства пред тези отдавна установили се популации. Някои от техните културни растения като таро, ямс и банани най-вероятно са били самостоятелно усвоени от новогвинейците още преди идването на австронезийците. Новогвинейците бързо са възприели австронезийските кокошки, кучета и особено свинете и са им намерили място в своето стопанство. Освен това вече са разполагали и с полирани каменни сечива. Били са резистентни към тропическите заболявания поне толкова, колкото и австронезийците, тъй като са носели и същия тип гени, осигуряващи им защита срещу маларията, като някои от тези гени (ако не и всичките) са еволюирали самостоятелно в Нова Гвинея. Вече са били мореплаватели, макар и не така умели като създателите на лапитска керамика. Много преди идването на австронезийците, може би десетки хиляди години, новогвинейците са били колонизирали архипелага Бисмарк и Соломоновите острови — например в споменатия архипелаг са търгували с обсидиан (вид вулканична скала, подходяща за изработване на остри сечива) цели осемнайсет хилядолетия преди австронезийците. Нещо повече, в някакви по-нови времена новогвинейците дори са осъществили и известна експанзия на запад, т.е. срещу приливната вълна на австронезийците, тъй като езиците, говорени на Северна Халмахера и Тимор, са типично папуаски и сродни с някои езици от Западна Нова Гвинея.

Накъсо, тези противоположни резултати от австронезийската експанзия са нагледен пример за ролята на производството на храни при човешките миграции. Австронезийските производители са мигрирали в два региона (Нова Гвинея и Индонезия), заемани дотогава от народи, които най-вероятно са били сродни помежду си. Жителите на Индонезия все още са били ловци-събирачи, докато тези на Нова Гвинея са произвеждали храни, развивайки повечето компоненти на това производство (гъсти популации, резистентност към определени заболявания, по-напреднали технологии и прочее в същия дух). Поради всичко това австронезийската вълна е помела безпощадно коренните индонезийци, но се е разбила в региона на Нова Гвинея, по същия начин както не е успяла да преодолее австроазиатските и тай-кадайските производители на храни в тропическа Югоизточна Азия.

Ето че проследихме целия ход на австронезийската експанзия — през цяла Индонезия до бреговете до Нова Гвинея, както и в тропическа Югоизточна Азия. В Глава XIX ще проследим хода й през Индийския океан до Мадагаскар. В Глава XV се запознахме с екологичните бариери, попречили на австронезийците да се установят в северната и западната част на Австралия. Следващите фази на експанзията са протекли, когато лапитските грънчари са отплавали на изток в Тихия океан — след Соломоновите острови, за да се озоват в един обширен островен регион, където дотогава не са живели човешки същества. Някъде около 1200 г. пр.Хр. лапитските чирепи и познатият ни триумвират — прасета, кокошки и кучета — плюс всички останали белези на австронезийската култура се появяват и на архипелазите Фиджи, Самоа и Тонга, които отстоят на повече от хиляда мили от Соломоновите острови. В началото на нашата ера повечето от изброените белези (с едно фрапиращо изключение — керамиката) се появяват и на източнополинезийските острови, включително Дружествените и Маркизите. По-нататък това велико преселение с канута е стигнало на север до Хаваите, на изток до Пинкерн и Великденския остров, а на югозапад до Нова Зеландия. Днес коренното население на повечето от тези острови е полинезийско, което означава, че тези хора са преки потомци на лапитските грънчари. Езиците им са австронезийски, при това доста близки с тези от региона на Нова Гвинея, а основните им земеделски култури фигурират и в австронезийския „пакет“: таро, ямс, банани, кокосови орехи и хлебно дърво.

Със заселването на Чатъмските острови (за които стана дума в Глава II), осъществено в началото на XV в., или само стотина години преди европейските „изследователи“ да проникнат и в тази част на света, най-сетне е дошъл краят и на това най-мащабно начинание, предприемано някога от азиатци — покоряването на Пасифика. Тази хилядолетна традиция на дръзновени океански плавания е започнала, когато предците на Вивор са се разпръснали из Индонезия, за да стигнат след време и до Нова Гвинея и Австралия, а е отшумяла чак когато са били постигнати всички „насрещни цели“ и почти всички обитаеми острови в Тихия океан вече са били заселени.

Всеки, който се интересува от световната история, би извлякъл ценни поуки от тази на човешките общества в Източна Азия и Пасифика, защото тя предлага безброй примери за начините, по които околната среда моделира историята. В зависимост от родната си географска среда хората от Източна Азия и тези от Пасифика са имали и различен достъп до подходящи за доместикация диви растения и животни, както и различни възможности за контакти с други хора. Тоест постоянно се е повтарял познатият ни вече модел: тези, които са имали подходящи условия за производство на храни, а и самото им местоположение е благоприятствало дифузията на технологии от други места, са измествали другите, лишени от тези предимства. Но и винаги, когато една вълна от колонисти е заливала различни екологични среди, потомците им също са се развивали по различен начин.

И така, южнокитайците са развили свое производство на храни и съответните технологии, възприели са писмеността и още някои технологии, както и политически структури от Северен Китай, след което са пристъпили към колонизирането на тропическа Югоизточна Азия и Тайван, като в повечето случаи са успели да изместят напълно предишните обитатели на тези земи. В самата Югоизточна Азия някои от потомците на тези южнокитайски колонисти и производители на храни, например народността юмбри в планинските джунгли на Североизточен Тайланд и Лаос, са се върнали отново към лова и събирачеството, докато най-близките им роднини, виетнамците (чийто език принадлежи към същата австроазиатска подгрупа, в която влиза и юмбрийският), са продължили да се изявяват като производители на храни в плодородната Червена делта и дори са създали своя обширна империя, в която основна роля е играло металообработването. По същия начин някои потомци на австронезийски земеделци, емигрирали от Тайван и Индонезия, например народността пунан в джунглите на Борнео, са били принудени да се върнат към лова и събирачеството, докато техните родственици, установили се на Ява с нейните богати вулканични почви, не само са останали производители на храни, но под влиянието на Индия са основали свое царство, възприели са една от индийските писмености и са съградили онзи величествен будистки комплекс в Боробудур. Австронезийците, колонизирали Полинезия, са изпаднали в изолация от прародината и затова са останали без писменост и металообработване. Но в Глава II видяхме, че полинезийската социалнополитическа организация, както и икономика, е била подложена на значителни диверсификации съобразно различните околни среди. В рамките на едно и също хилядолетие някои източнополинезийски колонисти, например тези на Чатъмските острови, са се завърнали към лова и събирачеството, докато други, установили се на Хаваите, са успели да създадат протодържава и да развият интензивно производство на храни.

Когато накрая са дошли и европейците, техните технологически и прочее предимства са им позволили да установят (временно) контрол над по-голямата част от тропическа Югоизточна Азия и тихоокеанските острови. Затова пък местните вируси, а и местните производители на храни са осуетили усилията им да се заселят по-масово в тази част на света. Днес някакви по-големи европейски популации има само в Нова Зеландия, Нова Каледония и Хаваите, а това са все големи и отдалечени от екватора острови, което означава, че и климатът им е по-умерен и сравнително близък до европейския. Но за разлика от Австралия и двете Америки, цяла Източна Азия и повечето тихоокеански острови и до днес си остават населени от източноазиатски и тихоокеански народи.