Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (23) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Как японците са станали… японци?

От всички съвременни световни сили японците са като че ли най-специфичната нация, що се отнася до култура и околна среда. Генезисът на езика им е и една от най-често обсъжданите теми в лингвистиката, просто защото в света няма друг език, чиито сходства с останалите езици да будят толкова ожесточени спорове. И така, кои са японците, кога и откъде са дошли в Япония и как са развили този свой уникален език? Тези въпроси заемат централно място в представата, която самите японци са градили за себе си, както и в начина, по който ги възприемат останалите народи. Нарастващото могъщество на Япония и бурните й (понякога) взаимоотношения с нейните съседи са достатъчно основателни причини, за да се опитаме и ние да разсеем някои от наслоилите се митове и да потърсим отговорите на интересуващите ни въпроси.

Минималното място, които отделих на Япония в предишните издания на тази книга, бе и най-фрапиращото „бяло петно“ в нея. Новата информация за японската генетика и генезиса на японския език, с която се сдобих след първата й публикация, ме подтикна да проверя и това — как една Япония би се вписала в общата структура на моята творба.

В този случай търсенето на отговори е особено трудно, тъй като наличните данни са крайно противоречиви. От една страна, японците не се отличават съществено от другите източноазиатци, тъй като по външен вид и гени доста им приличат, особено на корейците. И както сами обичат да изтъкват, те са и доста хомогенни, що се отнася до културата и биологията — жителите на различните части на Япония не демонстрират някакви по-значими отлики, ако изключим определено по-различните айни (или айну), населяващи най-северния японски остров Хокайдо. Тези факти като че ли подсказват, че японците са дошли сравнително скоро на тези острови, и то от Източна Азия, и са изместили завареното население, чиито потомци най-вероятно са айните. В такъв случай би било логично да предположим, че японският език е сходен с поне някои източноазиатски езици — основание за това ни дава съвременният английски, който очевидно е сходен с другите германски езици, а от историята знаем, че англосаксонците са започнали да се заселват на територията на Англия някъде към VI век от нашата ера. Ето че се натъкваме и на първия проблем. От една страна, японският се смята за древен език, но от друга има и немалко данни, които подсказват, че той е възникнал сравнително скоро. Как да разрешим това противоречие?

До този момент са лансирани четири взаимно изключващи се теории, всяка от които се ползва с признание в определени страни, но в други среща сериозни възражения. Например в самата Япония с най-голяма популярност се ползва възгледът, че японците са еволюирали от един древен народ от Ледниковата епоха, който се е настанил на тези острови много преди XX хилядолетие преди Христа. Широко разпространена в Япония е и теорията, според която днешните японци са потомци на едни конни народи от Централна Азия, които са прегазили Корейския полуостров, за да завладеят и Япония през IV в. н.е., но те самите със сигурност не са били корейци. Теорията, споделяна от много западни (и корейски!) археолози, но изключително непопулярна в самата Япония, гласи, че японците са потомци на имигранти от Корейския полуостров, които са пренесли тук и оризищата си още през V в. пр.Хр. А според четвъртата всички споменати в предните теории народи в един момент са се смесили, за да образуват днешните японци.

Обикновено, когато се обсъжда генезиса на някоя нация, това не буди кой знае какви вълнения. Не така обаче стои въпросът с японската. Фактът, че за разлика от много други неевропейски страни Япония не само е съхранила своята политическа и културна независимост, но е успяла да излезе от изолацията си и да изгради индустриализирано общество в края на XIX в., е действително достоен за възхищение. По обясними причини днес японците са загрижени за опазването на своите традиции, тъй като са подложени на масирано западно влияние. Те самите са убедени, че езикът и културата им са не просто уникални, но и са преминали през съвършено различни еволюционни процеси, нямащи нищо общо с онези на останалите точки на земното кълбо. Затова и всяко признание, че японският би могъл да е свързан с някой друг език, се възприема едва ли не като национално предателство и отказ от културната им идентичност.

До 1946 г. в японските училища се е преподавало не японска история, а по-скоро японска митология, чиито основни източници са двете най-древни японски хроники, съставени съответно през 712 и 720 г.^[1] В тях например се разказва, че богинята на слънцето Аматерасу (родила се от лявото око на бога-демиург Идзанаки) изпратила своя внук Ниниги [Ниниги-но Микото] на Земята — и по-точно на японския остров Кюшю, — за да го ожени за дъщерята на едно от земните божества. На свой ред праправнукът на Ниниги, Джимму, се сдобил с много ценен помощник в лицето на една свещена птица, която заслепявала със сиянието си враговете му, и впоследствие станал първия император на Япония (през 660 г. пр.Хр.). За да запълнят зейналата празнина между тази дата и най-ранните исторически свидетелства за японската монархия, летописците са измислили още тринайсет императора с еднакво фиктивни самоличности.

До края на Втората световна война (когато император Хирохито най-сетне съобщи на своите поданици, че той не е от божествен произход), японските археолози и историци е трябвало да съобразяват своите научни интерпретации с горното чисто митологично описание. Днес те разполагат с доста по-голяма свобода, но някои ограничения остават в сила. Най-важните археологически паметници на Япония са 158-те гигантски гробници (кофуни), издигнати между 300 и 686 г. Смята се, че в тях се съхраняват останките на първите императори и техните фамилии, но те и до ден-днешен са собственост на императорското семейство и се стопанисват от дворцовата интендантска служба. Забранено е да се правят разкопки, защото това би било равнозначно на светотатство — а и не е изключено да хвърли нежелана светлина върху генеалогичното дърво на височайшата двойка (я си представете, че корените му тръгват от Корея?!).

Никой не оспорва факта, че най-древните археологически следи в Съединените щати са оставени от някои индиански народи, нямащи никаква родствена връзка с повечето днешни американци. За аналогичните следи в Япония (тук древността няма особено значение) обаче се смята, че са оставени именно от предци на днешните японци. Затова и археологията в Япония разполага с астрономически бюджети и привлича огромно обществено внимание, нямащо аналог в другите страни. Всяка година японските археолози разкопават по 10 000 обекта, на които се трудят повече от 50 000 наемни работници. Затова и в страната са открити двайсет пъти повече неолитни поселища, отколкото в целия Китай. Репортажи за разкопките се излъчват почти ежедневно по местните телевизии и попадат на първите страници на най-големите вестници. В стремежа си да докажат, че предците им са дошли в Япония още в най-дълбока древност, местните археолози непрекъснато подчертават, че тези праисторически хора са се различавали от всички останали народи на Земята, но затова пък страшно много са приличали на днешните японци. Когато изнася лекция за някое селище отпреди две хилядолетия, един японски археолог никога няма да пропусне да отбележи и помийните ями, в които жителите на това селище са изхвърляли боклуците си. Според него това е доказателство, че още в онези далечни времена японците са издигали в култ чистотата — нещо, с което техните потомци справедливо се гордеят и днес.

Обективният подход към японското културно-историческо наследство е особено затруднен от факта, че интерпретациите, които самите японци дават на своето минало, се отразяват и на тяхното сегашно битие, включително и на отношението им към другите народи в Далечния изток. Тук не стихват споровете кой на кого е дал култура, кой е бил по-цивилизован и кой — не, и кой към чии земи би могъл да има исторически претенции. Например има предостатъчно археологически данни, че е съществувал обмен на хора и материални обекти между Япония и Корея в периода между IV и VIII в. от нашата ера. Според японците това означава, че по онова време Япония е владеела Корея и оттам е докарвала корейски роби и занаятчии; според корейците това подсказва тъкмо обратното — че Корея е владеела тогавашна Япония, а от това следва, че предците на японските императори са били… корейци.

Затова и през 1910 г., когато Япония анексира Корея, японските военни и политически лидери обявяват този акт за напълно легитимен, защото според тях така е „възтържествувала историческата правда“. През следващите трийсет и пет години японските окупатори всячески се стремят да унищожат корейската култура. Стига се дотам, че в корейските училища японският измества корейския език. Корейските семейства, живеещи от цели поколения в Япония, и до ден-днешен трудно получават японско гражданство. В Япония все още могат да се видят онези специални гробници, съхраняващи отрязаните носове на близо двайсет хиляди корейци, които са били донесени в Япония като „трофеи“ от една изключително кървава завоевателна кампания срещу Корея в края на XVI в.^[2] Затова и не бива да се учудваме, че омразата към японците е пуснала толкова дълбоки корени в Корея, а самите японци не крият презрението си към корейците.

За да разберем какви обществени страсти може да разпали един уж строго академичен спор, ще дам още един пример, този път с най-известната находка от предимперска Япония — знаменитият меч от Ета-Фунаяма (V в. н.е.), обявен за национално съкровище и днес съхраняван в Токийския музей. Желязното острие е украсено със сребърни инкрустации, сред които личи и надпис (с китайски йероглифи), в който се споменава за някакъв „Велик цар“, негов сановник и един корейски писар, на име Чоан. Някои от йероглифите са недовършени, други — полуизтрити или просто липсващи, затова и точният им смисъл е въпрос на догадки. Традиционният възглед, отстояван от японските учени, гласи, че на мястото на липсващите знаци е стояло името на император Мидзуха-ваке, известен и като „Този с прекрасните зъби“ (или поне така се твърди в една хроника от VIII в.). През 1966 г. обаче корейският историк Ким Шок-йонг шокира своите японски колеги с твърдението, че въпросното име всъщност е на корейския цар Каеро, а сановникът пък е негов васал (и естествено също кореец), който по онова време бил окупирал част от Япония. Ето как въпросът за „възтържествувалата историческа правда“ излезе отново на дневен ред…

Днес Япония и Корея са две икономически свръхсили, взиращи се една в друга през водите на протока Цушима^[3], ала онова, което виждат, е пречупено през призмите на илюзорните митове и на реалните кръвопролития от недалечното минало. И това вещае злокобно бъдеще за цяла Източна Азия, ако тези два велики народа не намерят допирни точки. А за да бъдат намерени допирните точки, е изключително важно да бъде изяснен веднъж завинаги и този въпрос: кои всъщност са японците и как са се отделили от тясно свързаните с тях корейци?

 

 

За да разберем в какво се състои уникалността на японската култура, би трябвало да започнем с уникалното разположение на Япония и нейната околна среда. Първото, което се набива в очи е, че географски погледнато Япония доста напомня на Британия, тъй като и двете са големи архипелази, явяващи се съответно източният и западният фланг на евразийския континент. Но има и някои важни различия, които не се открояват толкова на пръв поглед: Япония е някак по-внушителна, а и по-отдалечена от материка. Площта й (146 000 кв. мили) е наполовина по-голяма от тази на Британия и почти равна на калифорнийската. Британия е само на двайсет и две мили от френския бряг, докато Япония отстои на сто и десет от най-близката точка на азиатския материк (Корейския полуостров), на сто и осемдесет от континентална Русия и на четиристотин и шейсет от континентален Китай.

Може би поради тази причина британската история винаги е била много по-тясно свързана със случващото се на европейския подконтинент, отколкото японската с тази на континентална Азия. Например от началото на нашата ера досега са били осъществени четири успешни инвазии в Британия, но пък нито една в Япония (освен ако не се окаже, че Корея наистина я е владяла в предимперската епоха). На свой ред след норманското нашествие от 1066 г. британците най-редовно са гастролирали на континента, без да пропуснат нито един век, докато в континентална Азия до края на XIX в. не са стъпвали японски войски, ако не броим набезите срещу Корея в предимперската епоха и вече споменатата кампания от последното десетилетие на XVI в. Ако продължим сравнението с Британия, ще видим, че тези чисто географски детайли са допринесли за по-голямата изолираност на Япония и съответно за нейната по-специфична култура.

Колкото до климатичните условия, количеството на валежите, надхвърлящо 400 куб.см годишно, прави Япония страната с най-влажен умерен климат в света. Нещо повече, ако в Европа валежите са по-обилни през зимата, то в Япония те са концентрирани в летните месеци, когато денят расте. Благодарение на тази комбинация Япония разполага и с най-бързо възпроизвеждащата се флора в цялата умерена зона. Половината й земеделски площи са заделени за оризища, чието напояване се улеснява и от многобройните пълноводни реки, спускащи се от планините в ниските закътани долини. Близо 80% от почвите в Япония са планински и неподходящи за земеделие, а дялът на обработваемата земя е само 14%, което налага и осем пъти по-голяма гъстота на населението в сравнение с Британия. В този смисъл Япония е и най-пренаселена от водещите страни в света.

Обилните валежи в Япония са и гаранция, че горите й се възраждат бързо след изсичане. Въпреки че тук от хилядолетия присъстват гъсти човешки популации, първото впечатление на всеки, посетил Япония, е именно нейната зеленина, тъй като повече от 70% от територията й е покрита с гори (за сравнение тези проценти в Британия са само десет). Но цялото това изобилие от гори предполага оскъдни поля и пасища. Затова и единственият бозайник, отглеждан традиционно в по-големи количества в Япония, е свинята; овцете и козите тук никога не са играли значима роля, а едрият добитък е бил развъждан, за да тегли плугове и каруци, но не и като важен хранителен ресурс. Говеждото е било лукс, достъпен само за привилегированото малцинство, тъй като цената му е достигала сто долара на фунт.

Видът на горите също варира в зависимост от географското разположение: в южната част, на по-ниските ширини, преобладават вечнозелените дървета, в централната — широколистните, а в най-северната, на по-високите ширини — иглолистните. За праисторическите хора най-продуктивна се е оказала средата на широколистните, тъй като те са предлагали и най-много ядивни плодове като орехи, кестени и жълъди. Същото важи и за водните запаси. Езерата, реките, Вътрешното море плюс Японско на запад и Тихият океан на изток гъмжат от сьомга, пъстърва, риба-тон, сардина, херинга, треска, скумрия и др. Днес Япония има най-мащабно развития промишлен риболов на земното кълбо; тя е и най-големият износител и консуматор на риба в света. Водите й изобилстват също така с миди, стриди, раци и скариди, като и ядивни водорасли. И както сами ще се убедим, плодородната земя, обилните запаси от прясна вода и околните морета ни дават и ключа към японската праистория.

 

 

Преди да се насочим към данните от археологията, нека разгледаме това, което знаем за японците от биологията, лингвистиката, най-ранните им изображения и историческите паметници. Именно противоречията между тези четири типа данни правят въпроса за произхода им толкова спорен.

Четирите главни японски острова, разположени от югозапад на североизток, са Кюшю, Шикоку, Хоншю (който е и най-големият) и Хокайдо. До масовата имиграция в края на XIX в. последният, както и северната част на Хоншю са били населени през историческата епоха главно с айни, които са живели като ловци-събирачи със слаби наченки на земеделие, докато останалите три са били заемани от японци. Ако говорим за гени, костна структура и външен облик, японците доста приличат на останалите източноазиатци, в това число северокитайците, източносибирските народи и най-вече корейците. Дори моите японски и корейски познати си признават, че понякога им е трудно да познаят кой какъв е от пръв поглед.

Колкото до айните, техният доста специфичен външен вид е станал причина произходът и родствените им връзки да бъдат обсъждани много по-често, отколкото тези на всеки друг народ на земята. Например мъжете имат пищни бради и може би най-щедрото окосмяване в света. Този факт, както и още някои наследствени черти като дактилоскопичните линии и формата на ушната мида често е служел за основание да ги обявяват за представители на кавказката, или т.нар. бяла раса, които по някакъв начин са пребродили Евразия и са се озовали чак в Япония. Само че айните са генетично сродни с такива източноазиатски народи като японците, корейците и жителите на Окинава. И по-необичайната им окосменост се дължи вероятно на някои гени, появили се в хода на половия подбор, но след като са напуснали азиатския континент и са се изолирали на японския архипелаг. Много често, когато са сравнявали характерният външен вид и ловно-събираческият бит на айните с типичните черти на японците и тяхното интензивно земеделие, учените са стигали като че ли малко прибързано до заключението, че едните са потомци на първоначалното население от ловци-събирачи на Япония, а другите са нахлули там в по-ново време, идвайки от азиатския материк.

Този извод обаче никак не се съгласува със спецификата на японския език, тъй като никой учен не може да оспори факта, че той не демонстрира никакви тесни прилики с който и да е друг език в света (под „тясна прилика“ разбирам примерно отношението между френския и испанския). Ако може да се говори за някаква родственост, то немалко учени са склонни да приемат, че японският е един по-изолиран представител на алтайското езиково семейство, към което спадат тюркските, монголския и тунгуските езици от Източен Сибир. Нерядко и корейският се определя като изолиран представител на същото семейство и в този контекст е по-близък до японския, отколкото до другите алтайски езици. Да, но приликите между японския и корейския се ограничават само с някои по-общи граматически особености и около 15% от основния им речников запас — тоест те са доста по-скромни, отколкото съответните граматически и лексикални особености, свързващи френския и испанския. Но ако все пак приемем, че съществува някаква връзка между японския и корейския (макар и доста далечна), то тези 15% подсказват, че те са поели по самостоятелни пътища още преди пет хилядолетия, а не преди две, както се е случило с френския и испанския. Колкото до айнския език, там всичко е забулено в мистерия и ако нещо се знае, то е, че няма нищо общо с японския.

Третият тип данни за японския генезис (след биологичните и езиковите) идват от творбите на древните художници. Най-старите запазени изображения на японци, с които разполагаме, са статуите ханива, които са били поставяни пред гробниците отпреди 1500 години. Ако съдим по формата на очите, тези изваяния със сигурност са на източноазиатци, подобни на днешните японци и корейци, но не и на брадатите айни. Това означава, че ако японците действително са изместили айните на юг от Хокайдо, тази „размяна“ трябва да е станала още преди V в. от нашата ера. Знаем, че когато са установили търговски пунктове (или фактории) в Хокайдо през 1615 г., японците са продължили да се отнасят към айните по същия начин, както белите американци към заварените индианци. Айните са били победени и натикани в резервати, след което са били принудени да се трудят за факториите. Изземали са им земите (към които са проявявали интерес японските фермери), а когато са се вдигали на въстания, са ги избивали поголовно. И когато Япония анексира Хокайдо през 1869 г., японските педагози са правили всичко възможно, за да заличат културата и езика на айните. Днес самият език на практика е изчезнал, а и най-вероятно не е останал нито един чистокръвен айну.

Нашата най-рано документирана информация за Япония е от китайските хроники, тъй като Китай е развил своята писменост (и книжнина) много преди тя да се пренесе и в Корея и Япония. От 108 г. пр.Хр. до 313 г. Китай е имал представителство в Северна Корея и е разменял пратеници с Япония. В по-късните описания на различните народи, попадащи под общия знаменател „източни варвари“, Япония фигурира като „страната Уа“, за чиито жители се казва, че били разделени на стотици държавици, непрестанно воюващи помежду си. От съхранилите се надписи в Япония отпреди VIII в. само някои са корейски, но затова пък първите по-обширни японски хроники са съставени през 712 и 720 г., докато корейските се появяват по-късно. И японските, и корейските летописи съдържат разкази за отдавна отминали времена, но са еднакво пълни с очевидни измислици, целящи прославянето и легитимирането на владетелските домове — вече стана дума, че според японските хронисти техният император е потомък на богинята на слънцето Аматерасу. Въпреки тези напълно разбираеми пристрастия, хрониките свидетелстват достатъчно ясно, че върху островите е било упражнявано масирано влияние от страна на Корея (или от Китай през Корея), което е довело и до налагането на будизма, писмеността, металообработването и още редица занаяти, както и бюрократични методи в самата Япония. В хрониките често се споменава за корейци, пребиваващи в Япония, както и за японци в Корея — за японските историци това е доказателство, че техните деди са владеели Корея, а корейските пък твърдят тъкмо обратното…

 

 

И така, какво разбрахме от горното? Едно поне е сигурно: дедите на японците са дошли в Япония още преди да са имали писменост. Но ако биологичните данни подсказват, че това е станало сравнително скоро, то езиковите дават основания да смятаме, че те са се настанили на днешните си земи още преди пет хилядолетия. Нека сега видим дали археологията няма да ни помогне да разрешим тази главоблъсканица. А ако не успеем, поне ще се убедим, че древните японци са били едно от най-забележителните общества в целия свят.

Днес по-голямата част от Япония и Източна Азия е заобиколена от плитки морета. Това предполага, че тези протоци са се превърнали в провлаци през Ледниковата епоха, когато една част от морската вода е замръзнала в ледници, а моретата са спаднали с 500 фута под сегашното си равнище. В онези времена най-северният японски остров, Хокайдо, е бил свързан с азиатския материк с ивица суша, на мястото на днешния остров Сахалин, а най-южният, Кюшю, е бил свързан по същия начин с Корея — там, където сега е Корейският проток (или Цушима за японците). И четирите главни острова са били свързани по суша, а една не малка част от днешното Жълто и Източнокитайско море са били част от континентален Китай. Затова не бива да ни изненадва фактът, че бозайниците, преминали по тези „мостове“ в Япония, включват не само предците на днешните японски мечки и маймуни, но и праисторическите хора — говорим все пак за времена, когато лодките още не са били изобретени. Ако съдим по каменните сечива, човешкият крак е стъпил тук поне преди половин милион години. Най-старите каменни сечива от Северна Япония напомнят тези от Сибир и Северен Китай, но тези от южните й части напомнят намерените в Корея и Южен Китай, което подсказва, че са били използвани и двата околни маршрута, северния и южния.

През Ледниковата епоха Япония явно не е била най-доброто място за живеене. Макар и да си е спестила ледниците, сковали навремето Британия и Канада, Япония е била една доста мразовита и суха земя, покрита с иглолистни и брезови гори, и не е била особено благосклонна към своите човешки обитатели. На фона на тези препятствия още повече изпъкват постиженията на японските прадеди. Например още преди 30 000 години тези хора са боравели с действително остри, а не просто нащърбени сечива (да не говорим пък за шлифованите правоъгълни топори от периода Джомон), тоест те са едни от първите в света, които са усвоили тези тънкости. За сравнение британските археолози определят появата на такива сечива на техните острови като „огромна крачка напред“ и едно от най-съществените различия между неолита и палеолита. Проблемът е, че те са се появили на британските острови едва преди седем хилядолетия, тоест след въвеждането на земеделието.

Преди тринайсет хилядолетия, когато ледниците са се разтопили по целия свят, условията в Япония рязко са се подобрили — поне от човешка гледна точка. Температурите и влажността са се повишили, с което възпроизводството на флората е достигнало днешните си високи нива, отличаващи Япония от останалите страни в умерената зона. Широколистните гори, пълни с черупчести плодове, каквито през Ледниковата епоха е имало само в Южна Япония, са плъзнали и на север, за сметка на иглолистните, с което и хората са се сдобили с далеч по-продуктивна околна среда. С повишаването на морското равнище са изчезнали провлаците, вследствие на което Япония се е откъснала от азиатския материк и се е превърнала в огромен архипелаг. Някогашните степи са били залети от плитки морета, при което се е получила и интересно начупената брегова линия с безбройните й островчета, заливи, фиорди и естуарии, предполагащи изобилие от морски храни.

Краят на Ледниковата епоха е съвпаднал и с първата от двете най-важни еволюционни промени в японската история: появата на грънчарството. За първи път в човешката история хората са се сдобили с удобни съдове за вода, и то с желаната от самите тях форма (в началото — просто конусовидна). Тази новооткрила се възможност — да подгряваш, вариш и сготвяш храната си — им е осигурила достъп до изобилни ресурси, които дотогава са били доста трудни за усвояване: например зеленчуците, които се обезводняват или направо изгарят, ако ги поставиш на открит огън; ракообразните, чиито коруби след сваряване лесно се чупят; както и някои отровни или горчиви, но така или иначе хранителни неща от рода на жълъдите и кестените, чиито токсини вече могат да бъдат неутрализирани. С такива варива е можело да се хранят малките деца, което е позволявало на майките да ги отбиват по-рано и да раждат бебетата си през по-къси интервали. Но същото е важало и за беззъбите старци, традиционните носители на информация в безписмените общества, което пък им е позволявало да живеят по-дълго. Всички тези непосредствени последствия от появата на грънчарството са довели и до същински демографски взрив, тъй като населението на японските острови е скочило от няколко хиляди на четвърт милион.

Разбира се, японците не са били единствените грънчари в древността — грънчарството е възниквало самостоятелно по различно време и на различни места из целия свят. Просто най-старата известна ни керамика е била създадена именно в Япония преди 12 700 години. Когато тези данни от радиовъглеродния анализ бяха оповестени през 1960 г., в първия момент дори и японските учени не можеха да повярват на очите си. В тогавашната археология битуваше мнението, че всички по-важни нововъведения са се движели от континентите към островите и по-периферните общества не са имали съществен принос към общото развитие на света. По-специално в случая с Япония учените смятаха, че Китай е бил единственият източник на културни нововъведения в цяла Източна Азия — говорим за такива неща като земеделие, писменост, металообработване и т.н. И днес, близо 40 години след оповестяването на тези открития, учените още не могат да се отърсят от „въглеродния шок“, както те го наричат в своите среди. Междувременно бяха открити и някои много-много древни керамични изделия в Китай, както и в Североизточен Сибир, край днешния Владивосток. (Имам чувството, че азиатските археолози просто са се наговорили да бият японския рекорд, а доколкото разбирам, китайците и руснаците вече са съвсем близо до целта.) Но световният рекорд засега си остава притежание на японците, защото техните находки водят с цели хилядолетия на тези от Плодородния полумесец и Европа.

Разбира се, тази закостеняла представа, че островитяните винаги се учат от превъзхождащите ги в културно отношение континентални народи, далеч не е единствената причина, поради която рекордно старата (пра)японска керамика предизвика такъв потрес в научните среди. Имаше и още нещо: оказа се, че първите японски грънчари са били и ловци-събирачи, което също бе във въпиещо противоречие с утвърдените научни представи, според които керамиката е признак за уседналост. Така де, кой номад ще вземе да мъкне и грънци, ако е тръгнал да се мести, като че ли са му малко оръжията и бебетата?! Ето защо учените смятаха, че за разлика от уседналите общества ловците-събирачи не са имали грънци и тези изделия са се появили чак след преминаването към земеделие. Но както казахме, околната среда в Япония е изключително продуктивна и затова се е оказала едно от малкото места в света, където хората са можели да се занимават и с грънчарство, без да престават да са ловци-събирачи. И тези новопридобити умения са им позволили да експлоатират още по-ефикасно богатите местни ресурси в продължение на десет хилядолетия, преди да се захванат и с интензивно земеделие. За сравнение керамиката се е появила в Плодородния полумесец цяло хилядолетие след въвеждането на земеделието.

Не можем да отречем, че тази праисторическа керамика е и доста семпла като технология, поне по днешните стандарти. Съдовете не са гланцирани и са били моделирани на ръка (а не на грънчарски колела). Освен това са ги изпичали на открит огън (а не в пещи), и то на сравнително ниски температури. С течение на времето обаче се е появило и едно изумително разнообразие от форми, което, трябва да признаем, си е признак на високо изкуство по стандартите на абсолютно всяка епоха. В повечето случаи тези изделия са били и украсявани, като по повърхността им са прокарвали или притискали връв, докато са още „меки“ (или по-скоро топли), при което са се получавали и някои интересни спираловидни линии. И тъй като японската дума за „следа от връв“ е джомон, с този термин се определя не само въпросния тип керамика и нейните първи ваятели, но и целия период в японската праистория, започнал с появата на грънчарството и продължил десет хилядолетия^[4].

Най-ранната джомонска керамика датира отпреди 12 700 години и е открита на най-южният японски остров Кюшю. Впоследствие се е разпространила и на север, за да достигне преди 9 500 години района на днешно Токио, а след още хилядолетие и половина Хокайдо. Този маршрут съвпада и с разпространението на широколистните (листопадни) гори на север. С други думи, след края на Ледниковата епоха се е оказало, че тогавашните обитатели на японските острови всъщност разполагат с невероятно изобилие от храни. Именно то им е позволило да преминат към уседнал бит и съответно да се развихрят в грънчарството. Това, че грънчарските практики са възникнали в най-южните части на архипелага и после са се разпространили на север, се потвърждава и от факта, че най-ранната джомонска керамика е от един и същ тип в цяла Япония. С времето са се развили и регионални стилове, няколко десетки на брой, по цялото протежение от 1500 мили на японския архипелаг.

 

 

Как са се препитавали тези джомонски хора? Разполагаме с достатъчно красноречиви свидетелства — сметищата, които са оставили след себе си в стотиците хиляди археологически обекти, както и огромните купове раковини, срещащи се в цяла Япония. Оказва се, че тези ловци-събирачи (и рибари) са се хранели по един доста разнообразен и същевременно балансиран начин, за който днешните диетолози могат само да мечтаят.

Едно от основните им ястия са били черупчестите^[5] плодове, най-вече обикновените кестени и орехите, към които са добавяли конските кестени и жълъдите, прочистени от горчиви токсини. Беряли са ги наесен, и то в огромни количества, които през зимата са съхранявали в подземни хамбари, дълбоки шест и широки също шест стъпки. Сред останалите растителни храни са боровинките, ягодите и подобните им, а също така и най-различни плодове, семена, листа, кълнове, луковици, грудки и коренчета. Достатъчно е да кажем, че археолозите, които са си направили труда да се поровят в джомонските боклуци, са идентифицирали 64 вида ядивни растения.

И тогава, както и сега обитателите на Японските острови са били едни от най-големите консуматори на риба в света. Ловели са с костени харпуни риба-тон в открития океан или са издебвали морските костенурки в плитчините, където са ги довършвали с тояги и копия (както впрочем постъпват и днешните им потомци); подобна е била процедурата и с тюлените по плажовете, а в реките са биели сьомга. В мрежите и язовете им са се хващали и най-различни други твари, понякога и на въдичарските куки, издялани от еленски рога. Гмуркали са се в морето, за да ловят раци, скариди и водорасли, но най-вероятно са предпочитали да изчакат отлива, за да ги съберат направо от брега. Между другото, по джомонските скелети често се среща и една аномалия, наричана от патолозите аудиторна екзостоза — костен израстък в ушната област, с какъвто понякога се сдобиват и съвременните водолази.

Джомонските хора са редували гмурканията с лов в горите. Най-често тяхна плячка са ставали глиганите и елените, след които са се нареждали планинските кози и мечките. Примамвали са ги в специално изкопани ями, отстрелвали са ги с лъкове и стрели или пък са ги преследвали с кучета. От същата ранна епоха датират и свинските кости, откривани на някои крайбрежни островчета, където никога не е имало диви свине, което кара някои учени да предположат, че джомонците може би са експериментирали и в сферата на свиневъдството.

Най-спорният въпрос за поминъка на тези хора е свързан със земеделието. Техните поселения често съдържат остатъци от ядивни растения, характерни за японската флора и днес повсеместно отглеждани като земеделски култури — например адзуки, мунг и някои разновидности на просото. Те обаче не демонстрират онези морфологически особености, които отличават посевите от дивите им предци, затова не може да се каже със сигурност дали са ги събирали в горите или вече са ги били култивирали. Наред с тях се откриват и остатъци от други ядивни или просто полезни растения, които обаче не са характерни за местната флора и най-вероятно са били донесени от азиатския материк — например елда, пъпеш, кратуна, коноп и шисо (днес използвано като подправка за бифтеци). След 1200 г. пр.Хр., т.е. когато настъпва залезът на джомонската епоха, са започнали да се мяркат и някои от основните житни растения на Източна Азия — оризът, ечемикът, класицата и метлицата. Този факт ни навежда на мисълта, че по това време джомонските хора са били пристъпили към някакъв ранен тип земеделие (вероятно „подпално“), но то по всяка вероятност не е било обичайна практика и не се е отразявало съществено на тяхното меню.

Дано читателят не е останал с впечатлението, че всяка от изброените храни е била консумира на повсеместно в тогавашна Япония. Да, в гъстите гори в северните й части запасяването с плодове е било не по-малко важно за оцеляването от лова на тюлени и морския риболов. В по-бедния на такива ресурси югозапад обаче по-съществена роля са играели раците и скаридите. Но дори и при това положение джомонската диета (включително и индивидуалната) навсякъде е била доста разнообразна. Например, ако съдим по остатъците от храни в сметищата, джомонските домакини са замесвали брашно от кестени и орехи и са готвели висококалорични манджи от глиганско и еленско месо, кръв и птичи яйца, а когато техните съпрузи са ходели на лов в горите, са похапвали на крак по някой праисторически „бургер“ с високо съдържание на протеини. На огнищата на айнските ловци от по-ново време винаги са къкрели гърнета, в които те са пускали всичко съестно, на което са попадали. Най-вероятно това са правели и техните джомонски предци, живели по същите земи и имали достъп до същите храни.

Както вече споменах, джомонските керамични изделия (някои от които са достигали и един метър на височина) ни дават основания да смятаме, че тези хора са били по-скоро уседнали, отколкото номади. Това предположение се потвърждава от доста тежките им каменни сечива, както и от факта, че са живеели в землянки (които дори са закърпвали от време на време, а в някои селища броят им е стигал до сто), край които са оформяли и некрополи. Всичко това доста рязко ги отличава от типичните ловци-събирачи, които се местят през няколко седмици и взимат със себе си само най-необходимото (и най-лесно преносимото). А преминаването към уседнал бит е станало възможно покрай изобилието от ресурси в сравнително малки региони, обхващащи гори, многобройни реки и удобни заливи по крайбрежието.

Освен това тези хора са били и сравнително много на брой — една от най-гъстите популации, отчитани някога при ловци-събирачи, особено в Централна и Северна Япония с техните обширни гори, пълни със сьомга реки и морета, гъмжащи от най-различни твари. Според оценките общият им брой е стигал до 250 000, което е скромна цифра на фона на днешната японска пренаселеност, но изключително впечатляваща като за ловци-събирачи. С такова постижение в по-ново време са можели да се похвалят само индианците от днешните Северозападни щати и Калифорния, които впрочем са се препитавали по същия начин — ето ви и един впечатляващ пример за „конвергентна“ еволюция на различни човешки общества.

Дотук показахме с какво са разполагали джомонските хора. Ред е да видим и от какво са били лишени. Ами не са имали интензивно земеделие и все още се спори дали изобщо са се занимавали с подобни дейности. Ако изключим кучетата (и може би с някои уговорки — прасетата), те не са имали и домашни животни. Не са имали метални сечива и писменост, както не са умеели и да тъкат. В джомонските селища не е имало по-внушителни землянки, изпъкващи на общия фон, а в некрополите им са липсвали гробове с по-богати дарове. Всички те изглеждат някак унифицирани, което подсказва, че социалното разслоение на вождове и редови поданици тепърва е започвало. С тези си „липси“ джомонската култура рязко се отличава от обществата, развили се по същото време и само на неколкостотин мили оттам в континентален Китай и Корея, а също и от тези, възникнали в самата Япония след V в. пр.Хр.

Макар и да се е отличавала дори от тогавашната Източна Азия, джомонска Япония съвсем не е била някаква херметично затворена микровселена. Разпределението на керамиката и обсидиана (една твърда вулканична скала, подходяща за каменни сечива) показва, че джомонските мореплаватели редовно са посещавали островната верига Идзу, простираща се на 180 мили южно от днешно Токио. Подобни находки, наред с характерните рибарски куки, показват също, че джомонците са имали и известни контакти с тогавашните жители на Корея, Сибир и Окинава. За същото свидетелства и появата на онези пет-шест азиатски културни растения, за които вече споменах. Но до този момент археолозите, изследващи джомонската култура, са открили съвсем малко свидетелства за някакъв директен внос от Китай — което рязко контрастира с мащабното китайско влияние през по-късната японска история. И по-впечатляващ е не фактът, че джомонските хора са имали все пак контакти с външния свят, колкото това, че тези контакти са им оказали много слабо влияние. Джомонска Япония всъщност е била една не толкова херметична, колкото консервативна микровселена, държаща на своята изолация и почти не се е променила през тези десет хилядолетия — истински „остров на стабилността“ в един крехък и непрекъснато променящ се свят.

За да разберем в какво се е състояла спецификата на тогавашна Япония, ще трябва да си припомним как са изглеждали човешките общества на азиатския материк (т.е. на няколкостотин мили западно от нея) през V в. пр.Хр., когато джомонската култура бавно е отшумявала. По това време в Китай вече е имало отделни царства с богати елити и мизерстващи поданици, които са живеели в укрепени градове. Страната е била пред прага на своята политическа унификация, която е щяла да я превърне в най-голямата световна империя. Още от 7500 г. пр.Хр. там се е развивало интензивно земеделие, базирано в северната част на просото, а в южната — на ориза, а също и животновъдството (свине, кокошки и биволи). От поне девет века е имало писменост и поне от 1500 години — метални сечива, и тъкмо е започвало, за първи път в света, и производството на чугун. Всички тези китайски постижения са станали достояние и на Корея, където също от хилядолетия вече е имало земеделие (а след 2200 г. пр.Хр. — и оризища с напоителни системи), както и металообработване (след 1000 г. пр.Хр.).

Всичко това е ставало в продължение на хилядолетия не някъде другаде, а на отсрещния бряг на протока Цушима и в Източен Китай, така че е най-малкото странно, че през V в. пр.Хр. Япония все още е била населявана от ловци-събирачи, не познаващи писмеността и боравещи с каменни сечива. През цялата човешка история централизираните държави с железни оръжия и армии, издържани от труда на гъсти земеделски популации, рано или късно са помитали разпилените общности на ловци-събирачи с каменни сечива. Как тогава джомонска Япония е оцеляла толкова дълго?

За да си обясним този парадокс, трябва да отчетем и това, че през същия този V в. пр.Хр. географската граница Цушима е разделяла не благоденстващи земеделци от мизерстващи ловци-събирачи, а по-скоро мизерстващи земеделци от благоденстващи ловци-събирачи. На практика Китай и джомонска Япония не са имали пряка връзка. Просто търговските контакти на джомонците (колкото и оскъдни и да са били) са включвали не Китай, а Корея. Оризът е бил култивиран сравнително рано в Китай, но доста бавно се е разпространил и на север, към доста по-хладната Корея, защото е трябвало да се създават нови, студоустойчиви сортове. И тъй като първите оризари в Корея са били принудени да използват безиригационни методи, тяхната реколта не е била особено впечатляваща. Затова и ранното корейско земеделие не е изглеждало кой знае колко интригуващо в сравнение с лова и събирачеството, с които са се препитавали техните японски съседи. Явно джомонците не са били особено мотивирани да усвояват корейския опит, макар да са били запознати с него, а и мизерията, в която са тънели корейските земеделци, едва ли е можела да ги подтикне към такава радикална стъпка. Но както сами ще видим, в един момент ситуацията коренно се е променила…

 

 

Вече споменах, че появата на грънчарството в Кюшю преди 12 700 години и последвалият я демографски взрив са били първата от двете най-важни промени в японската история. Другата промяна, предизвикала втори демографски взрив, е започнала към V в. пр.Хр. с пристигането на един нов поминък (и народ?) от Южна Корея. Този втори преход поставя особено остро и въпроса за самите японци — да, кои всъщност са те? И дали този преход не бележи и края на джомонската култура, изместена от новодошлите имигранти от Корея, които са и предци на съвременните японци? Или пък чисто и просто означава, че дотогавашните обитатели на Япония са продължили да си живеят там, но са научили и някои полезни нови трикове?

Въпросният нов начин на живот се е появил за първи път на северните брегове на най-южния японски остров Кюшю, който е разположен и най-близо до Южна Корея. Най-важните нови елементи са първите метални сечива в цяла Япония (изработени от желязо) и първите безспорни следи от същинско земеделие. И това земеделие се е появило под формата на оризища с всичките им напоителни канали, вади, бари и прочее, които ни разкриват археологическите разкопки. Археолозите са нарекли тази култура яйойска — от Яйой, един квартал на Токио, където за първи път е намерена характерната за нея керамика. Яйойските керамични съдове доста напомнят по форма тези, които по същото време са били извайвани и в Южна Корея. Сред многобройните други елементи на тази култура — безспорно корейски и дотогава непознати в Япония — са бронзовите изделия (особено звънчетата), тъкачеството, стъклените мъниста, надземните хамбари за ориз, обичаят да се погребват останките на мъртвите в делви, както и типично корейските сечива и къщи.

Оризът безспорно е доминирал в яйойското земеделие, но наред с него са били отглеждани още двайсет и седем вида посеви. По това време вече със сигурност са били отглеждани и свине. Яйойските фермери са практикували сезонна сеитба — през лятото са напоявали оризищата с помощта на канали и вади, а след като са прибирали реколтата, са ги отводнявали, за да засеят на тях просо, ечемик и пшеница. Едва ли трябва да ни изненадва фактът, че тази свръхпродуктивна агросистема е предизвикала истински демографски взрив на Кюшю, където археолозите откриват много по-често яйойски, отколкото джомонски поселища, макар и джомонският период да е траял 14 пъти по-дълго.

Буквално за нула време това яйойско земеделие се е пренесло от остров Кюшю на съседните Шикоку и Хоншю, за да достигне след двеста години района на днешно Токио, а след още един век и най-северния край на Хоншю, отстоящ на цели хиляда мили от най-ранните яйойски поселища в Кюшю. И в тези най-ранни поселища се откриват грънци, изпълнени и в новия яйойски, и в стария джомонски стил, но последните са отпаднали, след като яйойската култура и керамика са обхванали и Хоншю. Само че не всички джомонски елементи са изчезнали безвъзвратно. Яйойските земеделци са продължили да използват някои от джомонските каменни сечива, които в Корея и Китай вече са били окончателно изместени от металните. Някои от домовете им са били построени в корейски, други в джомонски стил. Например, когато яйойската култура се е разпространила на север от днешно Токио, където климатът не е толкова подходящ за отглеждане на ориз, а и е имало по-гъсти джомонски популации, се е появила и една нова, „хибридна“ култура, съчетаваща яйойски и джомонски елементи. По-специално рибарските куки вече са били изработвани не от кост, а от метал, но пък са запазвали старата си форма, а в керамиката са били въведени нови технологии (като грънчарското колело), но са продължили да декорират съдовете по стария начин — с връв. След като са се заселили за кратко на студения северен бряг на Хоншю, яйойските земеделци са напускали този негостоприемен край, най-вероятно защото работата на оризищата не е била особено приемлива алтернатива на типично джомонския ловно-събирачески бит. През следващите две хилядолетия северният бряг на Хоншю е служел като демаркационна линия, разделяща Япония от „варварския“ свят — отвъд нея е останал и днешният най-северен японски остров, Хокайдо, населен само от айнски ловци, който дори не е бил смятан за част от японската културна общност до анексирането му през XIX в.

На първо време яйойските метални сечива са били внасяни в огромни количества от Корея, но след няколко века е възникнало и местно производство. Също няколко века са били необходими на яйойска Япония, за да демонстрира и първите признаци на социално разслоение, особено отчетливи в некрополите. Някъде към края на миналата ера хората са започнали да заделят части от гробищата си за представителите на вече формиращия се елит, в чиито „последни домове“ се откриват и някои луксозни артикули, внесени от Китай — изящни накити от нефрит и бронзови огледала. Тъй като демографският взрив е продължил и през следващите векове, в кратки срокове са били усвоени всички тресавища и полета, подходящи за поливно земеделие, затова и днешните археолози все по-често се натъкват на следи от военни действия. Рязко се е увеличило производството на върхове за стрели, около селищата са започнали да издигат защитни насипи, а в некрополите нараства броят на онези, които са намерили смъртта си на бойното поле. И тези находки се съгласуват с онова, което пише и в китайските хроники за „страната Уа“, раздробена на стотици безспирно воюващи помежду си „княжества“.

През периода Кофун (III-VI в.) ситуацията се е променила — археологическите данни, както и описанията в хрониките от по-късно време ни дават основания, макар и с известни уговорки, да предположим, че Япония вече е била на път да постигне политическо единство (под името Ямато). Например дотогава гробниците на елита са били малки, а архитектурният им стил е варирал според региона. В началото на III в. обаче са започнали да изникват колосални гробни могили (на японски кофун), чиято форма от птичи поглед смътно наподобява ключалка. Първите са били издигнати в кинайския регион на остров Хоншю, след което са се разпространили из целия яйойски ареал, включително и Кюшю. А защо точно Кинай? Може би защото регионът включва някои от най-плодородните земеделски площи в Япония, на които днес се отглеждат говедата от високо ценената кобейска порода, а и там се е намирала и традиционната столица на страната, Киото (Токио поема тези функции едва през 1868 г.).

Могилите от типа кофун са дълги по 1500 стъпки и високи над сто — може би най-големите изкуствени насипи в целия древен свят^[6]. Очевидно е, че за издигането им е била нужна внушителна работна сила, а и стилът им в цялата страна е еднакъв, което ни дава основания да предположим, че по това време предводителите вече са разполагали с респектираща власт. Самият факт, че са били в състояние да организират такива големи човешки маси, подсказва, че е била постигната някаква унификация. Част от кофуните са разкопани от археолозите и съдържат особено богати гробни дарове, но разкопките в най-големите все още са забранени, защото се смята — вече стана дума за това, — че съхраняват останките на императорските предци и на тях се гледа не като на археологически, а като на сакрални обекти. Всички тези следи от политическа централизация се съгласуват и с онова, което откриваме в по-късните японски и корейски хроники за императорите от периода Кофун. За този период е характерно масираното корейско влияние и в случая не е толкова важно дали е било упражнявано вследствие на някаква корейска инвазия в Япония (както смятат корейските учени) или на японска в Корея (както пък смятат японските им колеги). По-същественото е, че по този начин азиатският материк е предал на Япония будизма, писмеността и конната езда, а също и някои нови грънчарски и металургични технологии.

Със съставянето на първата японска хроника през 712 г. (в която митологичното се преплита с описания на реални събития), Япония най-сетне е попаднала в светлината на историята. Ако говорим конкретно за тази година, то хората, които тогава са населявали Япония, несъмнено са били японци, защото от техния език (известен в науката като старояпонски) е произлязъл и съвременният японски език. На японския престол днес седи император Акихито, който се смята за пряк потомък (и по-точно осемдесет и втори по ред) на онзи император, по чиято заповед е съставена и първата хроника от 712 г. Традицията го сочи и за 125-ия потомък на Джимму — същият онзи легендарен първи император, който е бил и правнук не на коя да е, а на самата богиня на слънцето Аматерасу.

 

 

Японската култура е претърпяла далеч по-радикални промени през седемте столетия на периода Яйой^[7], отколкото през всичките десет хилядолетия на Джомон. Този рязък преход от стабилност към радикални трансформации е и едно от най-впечатляващите явления в японската история. Очевидно през този трети век от миналата ера се е случило нещо съдбовно. Но какво? И какви всъщност са били предците на днешните японци — джомонци, яйойци или пък някаква смес и от двете култури? През периода Яйой населението на японските острови е започнало да се увеличава с шеметно темпо — от порядъка на 70% и повече. Каква би могла да е причината за това? В науката са лансирани три различни хипотези, споровете около които не стихват и до днес.

Според първата джомонските ловци-събирачи постепенно са еволюирали и са се превърнали в днешните японци. И тъй като от хилядолетия са живеели в постоянни селища, те не са имали проблеми с усвояването на земеделието. Тоест по време на яйойския преход не се е случило нищо по-съществено — ако изключим дребната подробност, че джомонските земеделци са се сдобили с някои по-издръжливи на студ сортове ориз, а и с информация за иригационното земеделие, вече практикувано в Корея, което на свой ред им е позволило да произвеждат повече храни и да увеличат своя брой. Тази теория все още се подкрепя от определени японски среди, най-вече защото свежда до минимум крайно нежелания корейски принос към гените на днешните японци, а и доказва, че японската нация наистина е уникална — ако не винаги, то поне през последните 12 000 години.

Според втората теория (срещаща обясними възражения в самата Япония), яйойският преход се е изразявал в масиран приток на корейски имигранти, които са пренесли в новите земи и своите земеделски практики, култура и… гени. Вероятно Кюшю им се е сторил земен рай, тъй като е по-топъл, а и по-влажен от тяхната корейска родина, което ще рече и по-подходящ за отглеждане на ориз. Според някои оценки яйойска Япония е приела няколко милиона имигранти от Корейския полуостров, което на практика анулира почти изцяло генетичния принос на джомонците (последните са били едва 75 000 в навечерието на тези събития). Но ако е така, тогава днешните японци са всъщност потомци на древни корейци и през последните две хилядолетия просто са модифицирали културата на своите прадеди…

Последната теория също приема, че е имало имиграция от Корейския полуостров, но не и че е била масирана. Просто изключително продуктивното земеделие е позволило дори и на тези относително малко имигранти да се възпроизвеждат много по-бързо от джомонските ловци-събирачи и впоследствие да ги надвишат по брой. Ако приемем, че в Кюшю са пристигнали примерно пет хиляди корейци и са започнали да отглеждат ориз, който вирее отлично по тези краища, това означава, че те са можели да изхранват без особени проблеми децата си и да увеличават броя си, дори да е само с 1% годишно. Имайте предвид, че този процент е доста висок като за ловци-събирачи, но лесно се постига от земеделци: например днес населението на Кения се увеличава с 4,5% годишно. За седем века броят на потомците на тези пет хиляди имигранти би трябвало да е достигнал пет милиона, тоест те буквално са залели коренното население. И тази теория, подобно на предишната, приема, че японците са всъщност „леко модифицирани“ корейци, но поне не твърди, че за целта се е наложило те да емигрират масово на Японските острови.

В света е имало много такива миграции, така че според мен втората и третата теория звучат по-правдоподобно от първата. През последните дванайсет хилядолетия земеделието е възникнало най-малкото на девет различни места на Земята: Китай, Плодородният полумесец и още някои. Преди тази дата абсолютно всеки човек на Земята е бил ловец-събирач; днес всички сме земеделци (или поне те ни изхранват). И земеделието се е разпространило от тези няколко първоначални средища не защото навсякъде другаде хората са били преминали към уседнал бит и е било някак си неудобно да се занимаваш с лов и събирачество. Напротив, ловците-събирачи по принцип са консервативно устроени, а и нямаме особени основания да смятаме, че хората, обитавали Японските острови през този период (от XI хилядолетие до V в. пр.Хр.) са били по-отворени за новите идеи. Всъщност земеделието е заменило лова и събирачеството по една съвсем проста причина: земеделците са били не само повече на брой от ловците, но и са развивали по-ефикасни технологии, вследствие на което са избивали себеподобните си или са ги изтласквали в най-неплодородните участъци. По този начин, но през модерната епоха, европейските фермери са изместили северноамериканските индианци, австралийските аборигени и саните в Южна Африка. По същия начин праисторическите земеделци са изместили праисторическите ловци в Европа, Югоизточна Азия и Индонезия. И ако приемем, че основното им предимство пред завареното население е било съвсем скромно и се е изразявало в по-добре оформените каменни сечива, то това означава, че тези корейски имигранти от V в. пр.Хр. са били взели доста солидна преднина, тъй като сечивата им са били метални и вече са имали развито интензивно земеделие.

И така, коя от тези три теории е най-вярна? Има само един директен начин да отговорим на този въпрос — като сравним джомонските и яйойските скелети и гени с тези на съвременните японци и айни. Впрочем такива изследвания вече са били провеждани, и то многократно. В последните години генетиците не на шега подхванаха древните кости и започнаха да извличат и ДНК-молекули от тях. Първото, което прави впечатление, е, че джомонските и яйойските скелети се различават доста лесно. Общо взето, първите са били по-ниски, с по-дълги ръце и по-къси крака, по-раздалечени очи, по-малки и по-закръглени лица и много по-релефна лицева „топография“ (например причудливо изпъкнали надочни ръбове и носни кости). Яйойците са били по-високи, обикновено с по пет-шест сантиметра, очите им са били разположени по-близко, имали са издължени и тесни лица и значително по-плоски чела и носове. Някои яйойски скелети запазват джомонските си особености, но това не бива да ни изненадва, тъй като тази възможност е предвидена и в почти всяка теория за прехода от Джомон към Яйой. Дотук добре, но има и един проблем: всички японски скелети от периода Кофун (с изключение на айнските) вече изграждат една хомогенна група, напомняща с морфологичните си особености днешните японци и… корейци.

Ако джомонските черепи се различават във всяко отношение от тези на днешните японци и се доближават най-вече до тези на днешните айни, то яйойските спокойно се вместват в определението „японски“. Това накара генетиците да направят и едно съвсем логично предположение: че съвременните японци са резултат от „кръстоска“ между приличащите на корейци яйойци и приличащите на айни джомонци. Учените се постараха и да изчислят относителния дял на всеки един от тези два генофонда. Крайният им извод бе, че доминира корейско-яйойският елемент. Айнско-джомонският дял е най-скромен в Югозападна Япония, където би трябвало да са пристигнали и най-много корейски имигранти, но нараства в най-северните и гористи части на страната, където вероятно са се съхранили по-гъсти джомонски популации и условията за отглеждане на ориз не са били особено благоприятни.

Тоест „пришълците“ от Корейския полуостров наистина имат огромен дял в генезиса на японската нация, но засега не можем да кажем дали той се е дължал на някаква по-масирана имиграция или просто малкото на брой имигранти са се размножавали със завидно темпо. Колкото до айните, по всяка вероятност именно те са потомци на най-древните обитатели на Японските острови, но и техните гени отдавна са се смесили с тези на корейско-яйойските колонисти и съвременните японци.

Несъмнено оризищата са давали огромно преимущество на корейските „фермери“ пред джомонските ловци и затова е някак странно, че първите е трябвало да изчакат цели хилядолетия, преди да се прехвърлят на Японските острови и да наложат толкова бързо там своя начин на живот. Но аз вече споменах, че ранното корейско земеделие е било сравнително непродуктивно и е довело само до появата на „мизерстващи“ селяци, изглеждащи доста окаяно пред „волните“ и „охолни“ ловци. Тогава кое е наклонило везните в полза на „фермерите“ и е предизвикало и яйойския преход? Най-вероятно това е била комбинацията от тези четири фактора: развитието на иригационното земеделие в Корея, което е изместило предишните скромни нивички по сухите полета; непрестанното подобряване на самите оризови посеви, адаптирани към по-хладния корейски климат; увеличаването на населението на полуострова, което е принудило част от него да емигрира; и накрая масовото въвеждане на железни сечива на мястото на дървените мотики и гребла, с които са обработвали старите „сухи“ оризища. Фактът, че желязото и интензивното земеделие са се появили едновременно в Япония, едва ли е случайно съвпадение.

 

 

Започнах тази глава с един доста прозрачен намек за начина, по който открояващите се със своя вид айни и не толкова набиващите се на очи японци са си поделили японския архипелаг. Първата мисъл, която би хрумнала на някой страничен наблюдател е, че айните вероятно са потомци на коренното население на тези острови, а самите японци са потомци на имигранти от по-късни времена. Сега вече разбираме, че едно такова предположение далеч не е лишено от основания, тъй като се подкрепя и от данните на археологията, физическата антропология и генетиката.

Но аз споменах още в началото и за едно много сериозно възражение, което кара повечето хора (и най-вече самите японци) да търсят други обяснения на тези факти. Но ако японците наистина са дошли от Корея, то би било логично да предположим, че корейският и японският език доста си приличат. Иначе казано, ако японската нация действително беше произлязла от смесването на тези два древни народа — приличащите на днешните айни джомонци и яйойските нашественици от Корейския полуостров, — то и японският език щеше да е доста сходен с корейския и този на айните. Ситуацията обаче е доста по-различна: между японците и айните не се забелязват никакви родствени прилики, а връзката с Корея е крайно далечна. Възможно ли е да се получи такова драстично разминаване при положение, че това „смесване“ е станало само преди 2400 години? Според мен този парадокс може да намери само едно решение: че езикът, на който са говорели някогашните джомонски жители на Кюшю, явно не е бил особено близък с този на днешните айни и съответно езикът на яйойските нашественици се е различавал значително от съвременния корейски.

Да започнем с айнския — един език, който, доколкото ни е известно, днес се говори само от айните, населяващи най-северния японски остров, Хокайдо. Това би могло да означава, че на някакъв подобен език са говорели и древните джомонски жители на Хокайдо, но не и тези на Кюшю (независимо, че попадат под същия знаменател). Не бива да забравяме, че от най-южния край на Кюшю до най-северния на Хокайдо се простират близо хиляда и петстотин мили. От археологията знаем, че през въпросната епоха на Японските острови е съществувало огромно регионално разнообразие в начините на живот и керамичните технологии и архипелагът никога не е бил политически унифициран. През тези десет хилядолетия на самостоятелно съществуване джомонските хора би трябвало да са развили и не малки езикови различия, да не говорим, че езиците им може би са се различавали още преди 12 000 години, когато предците им са пристигнали тук по двете земни ивици, свързвали Япония с днешна Русия и Корея, за което свидетелстват и археологическите данни.

Истината е, че много японски топоними в Хокайдо и Северен Хоншю съдържат айнските думи за „река“ (най или бецу) или „нос“ (шири), но в по-южните части на страната не се откриват никакви следи от айнско влияние. Това чисто и просто означава, че първите яйойски (и японски) заселници в тези земи са възприели част от местните джомонски названия — по същия начин, както и белите американци са заимствали топоними от индианците (спомнете си само такива типично „американски“ имена като Масачузетс, Мисисипи и т.н.), но затова пък айнският (или по-скоро праайнският) се е говорел само в най-северните части на страната. По-вероятно е езикът, на който са говорели джомонските жители на Кюшю, да е бил от австронезийското езиково семейство, към което спадат полинезийските и индонезийските, както и тези на тайванските аборигени (вж. Глава XVI). Според много езиковеди японският също е изпитал известно влияние от австронезийските езици, тъй като и в двата случая се наблюдава предпочитание към т.нар. отворени срички (след съгласната винаги има гласна, както в „Хи-ро-хи-то“). Знаем също, че древните тайванци са били големи мореплаватели и са преодолявали огромни разстояния на юг, изток и запад; възможно е някои от тях да са поели и на север, към Кюшю.

С други думи, съвременният айнски език от Хокайдо не може да ни служи като модел, за да си представим и древния джомонски език, говорен на Кюшю. На същите основания и съвременният корейски едва ли ще ни помогне да разберем какъв език са говорели някогашните корейски имигранти в началото на яйойския преход. Например до момента, в който се е обединила политически (676 г.), Корея се е състояла от три отделни царства^[8]. Съвременният корейски всъщност е произлязъл от езика, говорен в царство Шила, което е надделяло над съперниците си и е включило земите им в своите граници, но затова пък не е имало по-тесни контакти с Япония през предишните столетия. В най-древните корейски хроники пише, че в различните царства са се говорили и различни езици. Знаем съвсем малко неща за езиците на победените царства, но няколкото съхранили се думи от този, който се е говорел в едно от тях (Когурьо) демонстрират много по-големи прилики със съответните понятия в старояпонския, отколкото с тези в съвременния корейски. И въпросните (пра)корейски езици вероятно са били още по-различни през V в. пр.Хр., когато не ги е имало дори и тези три царства. Аз лично подозирам, че този корейски език, който е бил пренесен в Япония през въпросното столетие, е бил доста по-различен от езика на Шила, от който е произлязъл и съвременният корейски. Тоест фактът, че днешните корейци и японци си приличат по-скоро на външен вид и гени, но не и с езиците си, не бива чак толкова да ни изненадва.

Този извод едва ли ще се посрещне много радушно в Япония и Корея поради взаимната неприязън, която (поне през последните столетия) тези два народа питаят един към друг. Това важи с особена сила за корейците, но вече стана дума за причините. Подобно на евреите и арабите, корейците и японците са народи, между които съществува кръвна връзка, но така и не могат да отхвърлят оковите на традиционната омраза. А омразата (независимо дали традиционна или не) е еднакво деструктивна и в Далечния, и в Близкия изток. Колкото и да не желаят да го приемат, те са като братя-близнаци, преминали през едни и същи години на формиране. И политическото бъдеще на Източна Азия зависи до голяма степен и от това — дали те ще успеят да преоткрият своята древна връзка…