Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Пушки, вируси и стомана
Какво определя съдбините на човешките общества - Оригинално заглавие
- Guns, Germs, and Steel: The Fates of Human Societies, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Антонов, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научен текст
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2016 г.)
Издание:
Джаред Даймънд.
Пушки, вируси и стомана: Какво определя съдбините на човешките общества
Американска, първо издание
Превод: Юлиян Антонов
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Румяна Величкова
Художник на корицата: Емил Трайков
Формат: 16/60/90
Обем: 40 печатни коли
Дадена за печат: септември 2006 г.
Излязла от печат: септември 2006 г.
Предпечат и печат: „Изток-Запад“
ИК „Изток-Запад“, 2006 г.
ISBN-10: 954-321-262-7
ISBN-13: 978-954-321-262-0
История
- — Добавяне
Глава XIX
Как Африка е станала… черна
Без значение какво и колко си чел за Африка, първото ти впечатление, когато действително попаднеш там, е потресаващо. По улиците на Виндхок, столицата на отскоро независимата Намибия, виждах тълпи от черни хереро, черни овамбо, бели, както и нама, които пък се различаваха и от черните, и от белите. Това пред мен вече не бяха картинки от някакъв учебник, а човешки същества от плът и кръв. Извън очертанията на Виндхок последните от някога многобройните калахарски бушмени пък се бореха ежедневно за оцеляването си. Но онова, което най-много ме потресе в Намибия, бяха уличните табели — например една от централните улици носеше името „Гьоринг“!
Хайде бе, рекох си, къде ще се намерят толкова много непокаяли се нацисти, че да нарекат цяла улица не на друг, а на прословутия райхскомисар и основател на Луфтвафе Херман Гьоринг! Което си беше и самата истина, защото се оказа, че улицата е наречена не на Херман, а на неговия баща, Хайнрих Гьоринг, който също е бил райхскомисар, но на бившата германска колония Югозападна Африка, днес превърнала се в Намибия. Но и Хайнрих е бил доста проблематична фигура, защото сред многобройните му подвизи влиза и една от най-кръвопролитните атаки на бели колонисти срещу африканци — войната (или по-скоро геноцидът), който Германия е водила през 1904 г. срещу хереро. Днес, когато събитията в съседна Южна Африка привличат много по-голям интерес в света, Намибия също се бори със своето колониално наследство и се опитва да изгради мултиетническо и многорасово общество. За мен тази страна е един особено красноречив пример за неразривната връзка между минало и настояще в Африка…
В представите на повечето американци и европейци коренните африканци неизменно са черни, а белите африканци са някакви натрапници от по-ново време. За тях историята на междурасовите отношения в Африка е най-вече история на европейския колониализъм и търговията с роби. Причината, поради която се фокусираме върху тези конкретни факти, е повече от очевидна: черните[1] (или „негрите“) са единствените африканци, които американците познават, просто защото навремето са били докарвани в огромни количества като роби в Съединените щати. Само че до неотдавна една огромна част от територията на Черна Африка е била населявана от доста различни помежду си народи, а и т.нар. „черни африканци“ съвсем не са някаква хомогенна група. Дори и преди идването на белите колониалисти Африка вече е приютявала не само черни, но и (както ще видим) пет от общо шестте основни подразделения на човешкия вид, три от които са възникнали именно на африканска почва. Една четвърт от всички езици в света се говорят само в Африка. Никой друг континент не може да се похвали с такова голямо разнообразие на човешки типове.
Човешкото разнообразие на Африка се дължи най-вече на нейната разнообразна географска среда и на доста дълго продължилата й праистория. Африка е единственият континент, обхващащ и двете зони на умерен климат в северното и южното полукълбо, като в този периметър влизат и някои от най-безводните пустини, най-големите тропически джунгли и най-високите екваториални планини в света. Хората са живели в Африка много по-дълго откъдето и да е другаде: нашите най-далечни предци са се появили тук преди около седем милиона години, а от тях най-вероятно е произлязъл и съвременният (т.е. „анатомично модерен“) Homo sapiens. Тези отколешни взаимодействия между многобройните народи на Африка са в основата на нейната изумителна праистория, включваща и две от най-драматичните човешки миграции през последните пет хилядолетия — бантуската[2] експанзия и индонезийската колонизация на Мадагаскар. Тежките последствия от тези взаимодействия се усещат и досега, затова си струва да проследим по-подробно пътищата на отделните популации, особено на някои от тях, които са били изместени от тези, които придават днешния облик на Африка.
Как точно тези пет подразделения на човешкия вид са се озовали на днешните си местожилища в Африка? Защо тъкмо черните са се разпрострели на най-голяма територия, а не другите четири групи, чието съществуване американците обикновено са склонни да забравят? И можем ли изобщо да се надяваме, че ще извлечем интересуващите ни отговори от африканското безписмено минало, за което липсват онези свидетелства, от които например разбираме как се е разширявала Римската империя? Африканската праистория представлява един огромен ребус, който е решен само отчасти. Както се оказва, този сюжет има и своите обикновено недооценявани, но затова пък интригуващи паралели с американската праистория, на която се спряхме в предната глава.
За по-неизкусения читател тези пет основни човешки групи, за които Африка се е превърнала в роден дом още от XI в. от нашата ера, са: черните, белите, африканските пигмеи, койсаните и азиатците. На Фигура 19.1 е показано тяхното разпределение, а от снимките, поместени в приложението, човек може да се убеди колко различни са те помежду си, ако говорим за цвета на кожата, формата и цвета на косата и чертите на лицата им. Навремето черните са се ограничавали в Африка, а пигмеите и койсаните и досега живеят само в нея, докато повечето бели и азиатци („монголоидите“) живеят не в самата Африка, а извън нея. Тези пет групи представят и всички основни подразделения на човешкия вид, с изключение на австралийските аборигени и техните най-близки родственици.
Тук немалко читатели може би ще възразят:
— Стига сме робували на стереотипи, защо изобщо делим хората на някакви си „раси“?!
Да, съгласен съм, че всяка от тези т.нар. основни групи е сама по себе си и доста разнообразна. Да поставяме такива толкова различни хора като зулусите, сомалийците и ибо под общия знаменател „черни“ би означавало да игнорираме всички различия между тях. Но ние игнорираме по същия начин и някои други различия, когато поставяме египтяните и берберите от Северна Африка редом до скандинавците под общия знаменател „бели“. Освен това деленията между черните, белите и останалите основни групи са повече или по-малко условни, тъй като всяка група е оставила своя отпечатък и върху останалите — по простата причина, че представителите на всяка от тях са се „чифтосвали“ с тези на останалите, които са срещали по пътя си. Въпреки това, както ще видим по-нататък, прилагането на тези основни деления може да се окаже от полза, ако искаме да разберем развоя на световната история, затова и аз ще се придържам към тях и ще използвам общите им наименования, без да навлизам всеки път в излишни уточнения.
От тези пет африкански групи „черните“ и „белите“ са достатъчно добре познати на европейците и американците, за да описвам и физическите им черти. През XV в. черните вече са заемали огромна територия: цяла Южна Сахара и по-голямата част от субсахарска Африка (вж. Фигура 19.1). Ако афроамериканците произлизат главно от западното крайбрежие на континента, то много такива народи са заемали по традиция и източната му част, простирайки се на север до Судан, а на юг — до крайбрежната ивица на Южна Африка. Белите, вариращи от египтяни и либийци до мароканци, са заемали средиземноморската част на континента и Северна Сахара. Разбира се, тези северноафриканци трудно могат да бъдат сбъркани с русокосите и синеоки шведи, но за повечето хора те си остават „бели“, тъй като са с по-светла кожа и по-права коса от южните си съседи, определяни като „черни“. Поминъкът на повечето черни и бели африканци е зависел от земеделието или скотовъдството (или и двете заедно).
За разлика от тях обаче следващите две трупи, пигмеите и койсаните, включват само ловци-събирачи без никакви земеделски култури и добитък. Подобно на черните, пигмеите имат тъмна кожа и ситно накъдрена коса. Но пък се различават от тях с много по-ниския си ръст, по-червеникавата и не толкова черна кожа, по-гъстото окосмяване на телата и лицата си, както и по-изпъкналите чела, очи и зъби. Пигмеите са предимно ловци-събирачи и живеят на групи, пръснати из джунглите на цяла Централна Африка, които разменят стоки със съседните черни земеделци или просто работят за тях.
Койсаните съставят групата, най-малко позната на американците, повечето от които дори не са чували и името им. Навремето разпръснати в повечето части на Южна Африка, те са се състояли не само от малки популации на ловци-събирачи, известни като сан, но и от по-големи, на скотовъдци, които пък са били известни като кой (или по-скоро хой, khoi). (Днес тези названия вече изместват използваните в миналото „хотентоти“ и „бушмени“.) Представителите и на двете групи изглеждат (или са изглеждали) доста по-различно от африканските негри: кожите им са с жълтеникав оттенък, косите им са много по-ситно накъдрени, а при жените са характерни и доста внушителните седалищни части (явление, известно в науката като „стеатопигия“). В последните столетия броят на кой силно е намалял: белите колонисти са избили, изместили или заразили не малко от тях, а повечето оцелели са се смесили с белите, за да се получи и една особена прослойка, известни днес в Южна Африка като „цветнокожи“ или „бастъри“. Подобна участ е сполетяла и сан, но поне една част от тях са успели да съхранят традиционния си бит в намибийската пустиня, която се е оказала „негостоприемна“ за белите (достатъчно е да си припомним популярния преди години филм „Боговете сигурно са полудели“).
Това, че белите са се разселили из северната част на континента, не е особено изненадващо, тъй като и в съседните територии на Близкия изток и Европа живеят хора от същия физически тип. Впрочем през цялата писана история хората непрекъснато са сновели между Европа, Близкия изток и Северна Африка. Ето защо в тази глава няма да се спирам подробно на белите, тъй техният произход не е забулен в тайнственост — загадките остават при черните, пигмеите и койсаните, чието разпределение на континента подсказва, че в миналото между тях е имало и сериозни колизии. Например днешното доста фрагментарно разпределение на 200 000-те пигмеи — разпръснати сред морето от 120 милиона негри — подсказва, че първите (ловци-събирачи) някога са заемали много по-големи територии в екваториалните джунгли и това е продължило до момента, в който са били изместени (или изолирани) от настъпващите на юг черни земеделци. Ареалът на койсаните в Южна Африка е учудващо малък за хора с толкова специфична анатомия и езици. Дали това не означава, че и те в миналото са заемали много по-голяма територия, а по-северните им популации са били елиминирани по някакъв начин?
Но най-голямата аномалия запазих за накрая. Големият остров Мадагаскар отстои само на 250 мили от източноафриканския бряг — много по-близо до Африка, отколкото до който и да е друг континент и отделен от Азия и Австралия с необятната шир на Индийския океан. Оказва се, че населението на Мадагаскар представлява смес от два елемента. Единият — това са негрите от африканския континент (което едва ли трябва да ни изненадва), но другият се състои от хора, на които от пръв поглед им личи, че произхождат от тропиците на Югоизточна Азия. И по-конкретно всички езици, говорени в Мадагаскар, независимо дали от черни, азиатци или метиси, са австронезийски и много напомнят маанянските езици на индонезийския остров Борнео, разположен в отсрещната част на Индийския океан, на цели 4000 мили от Мадагаскар. В света няма други родственици на мадагаскарците, които да живеят на такова голямо разстояние от тях.
Същите австронезийци, говорещи австронезийски език и с австронезийска култура (макар и модифицирана), вече са се били установили в Мадагаскар, когато тук за първи път са стъпили и европейците (около 1500 г.). Според мен това е и най-изумителният факт в световната история, поне що се отнася до географското разпределение на човечеството. Как за бога тези праисторически жители на Борнео са могли да стигнат със своите еднодръвки чак до Мадагаскар, без да разполагат с карти и компаси?
Случаят с Мадагаскар за пореден път показва, че езиците, които хората говорят, както и техният физически облик могат да ни дадат някои ценни указания за техния произход. Да, достатъчно е да хвърлим само един поглед на мадагаскарците, за да разберем, че поне някои от тях са дошли от тропическа Югоизточна Азия, но едва ли ще се досетим, че те са тръгнали тъкмо от Борнео. Но какво друго можем да научим от африканските езици, което вече не сме научили от африканските лица?
Този „гордиев възел“, който представляват 1500-те езика на Африка, бе разсечен от един учен от Станфордския университет, големия езиковед Джоузеф Грийнбърг, който раздели всички тези езици само на пет семейства (вж. Фигура 19.2). Читателите, които са свикнали да смятат езикознанието за някаква „сухарска“ и чисто „техническа“ дисциплина, може би ще се изненадат да научат колко много може да ни помогне една такава класификация, ако сме си поставили за цел да разберем развоя на африканската история.
Ако сравним Фигура 19.2 с Фигура 19.1, веднага ще видим, че тези езикови деления съвпадат общо взето и с обособилите се по анатомични признаци човешки групи, тъй като представителите на отделните семейства (според класификацията на Грийнбърг) доста се различават по външни белези. По-конкретно, говорещите на афроазиатски езици попадат в две от основните групи, на черните и белите. На нилотски (или нило-сахарски) и нигероконгоански езици говорят само черни африканци, на койсански — само койсани, а тези, които говорят на австронезийски езици, са от индонезийски произход. Което пък ни навежда на мисълта, че всички тези езици са еволюирали паралелно с хората, които са ги говорели.
В най-горната си част картата (от Фигура 19.2) крие и първата изненада — истински шок за всички „евроцентрици“, убедени в превъзходството на т.нар. западна цивилизация. Нас са ни учили, че западната цивилизация е възникнала в Близкия изток, изведена е била до бляскави висоти от елините и римляните и е произвела три от световните религии: юдаизмът, християнството и ислямът. Тези религии пък са възникнали сред народи, говорещи на три семитски езика, намиращи се в много тясно родство: арамейски (езикът на Иисус Христос и апостолите), еврейски (иврит) и арабски. И ние „инстинктивно“ свързваме семитското с Близкия изток.
Има обаче един малък проблем. Поне според Грийнбърг, семитските езици образуват просто едно от общо шестте (ако не и повече) разклонения на едно много голямо езиково семейство, чиито останали разклонения — и общо 222 съхранили се езици — се срещат само в очертанията на Африка. Дори самата семитска група (или подсемейство) е съсредоточена предимно в Африка, като дванайсет от нейните общо деветнайсет езика се говорят само в Етиопия. Това пък ни навежда на мисълта, че афроазиатските езици са възникнали не другаде, а в Африка и само едно тяхно разклонение е обхванало и Близкия изток. С други думи, Африка е родината на езиците, на които са говорели авторите на Библията и Корана, т.е. хората, които са изградили и моралните устои на западната цивилизация.
Следващата изненада, която ни е подготвила Фигура 19.2, е един доста ясно видим детайл, който аз оставих без коментар, когато заявих, че различно изглеждащите хора са склонни общо взето да говорят и на различно звучащи езици. От петте основни групи в Африка — черните, белите, пигмеите, койсаните и индонезийците — само пигмеите не говорят на някои специфични свои езици, тъй като всяка тяхна номадска група говори на същия език, на който говорят и съседите й черни земеделци. Но ако ги сравним по-внимателно, ще видим, че езикът на пигмеите винаги съдържа и някои уникални лексеми, изпъстрени със специфични фонеми.
Естествено, едни толкова специфични народи като пигмеите, живели на едно толкова специфично място като екваториалната джунгла, са били и достатъчно изолирани, поне в по-дълбоката древност, за да развият и свое езиково семейство. Само че от тези езици не са останали почти никакви следи, а както вече разбрахме от Фигура 19.2, днешното разпределение на пигмеите е крайно фрагментарно. Всички тези „улики“ ни навеждат на мисълта, че тяхната прародина е била погълната от вълните на черните нашественици-земеделци, чиито езици са били възприети и от оцелелите пигмеи, а от някогашните им езици са се съхранили само отделни думи и звуци. Вече видяхме, че същото се е случило и с малайските негритоси (семангите) и техните филипински „братовчеди“, които са възприели съответно австроазиатските и австронезийските езици от новодошлите „фермери“, в чието обкръжение са попаднали.
По същия начин и фрагментарното разпределение на нилотското (или нило-сахарско) семейство, показано на Фигура 19.2, ни навежда на мисълта, че много от народите, говорили на такива езици, са били погълнати от народи, говорещи на афроазиатски или нигеро-конгоански езици. Затова пък днешната ситуация с койсанските езици подсказва още по-драматичен развой. Между другото, тези езици се отличават с една уникална черта, нямаща аналог в целия свят — в ролята на съгласни се изявяват и най-различни „цъкания“ и „примлясквания“. (Ако попаднете в научната литература на термин като !кунг, което пък е названието на едно бушменско племе, не се чудете какво може да означава тази удивителна — тя не е знак, че бушмените по принцип будят „удивление“, а просто графичен израз на едно специфично „цъкане“, което не се среща в никой друг език.) Всички налични койсански езици се срещат само в Южна Африка — с две изключения. А тези две изключения — хадза и сандаве, които впрочем изобилстват с въпросните „цъкания“, се срещат само в Танзания, или на повече от 1000 мили от останалите койсански езици.
Но освен тях и коса (или кхоса, kxosa), както и още някои нигеро-конгоански езици от Южна Африка[3] изобилстват с подобни причудливи фонеми. Още по-странното е, че някои типично койсански „цъкания“, а и цели думи се срещат и в два афроазиатски езика, говорени единствено в Кения (и то от черни), които отстоят на още по-голямо разстояние от днешните койсани или танзанийските хадза и сандаве. Всичко това ни навежда на мисълта, че в миналото койсанските народи и езици са се разпростирали много по̀ на север от сегашните си граници, но в един момент са били пометени, подобно на пигмеите, от експанзията на черните земеделци. Ето как данните на езикознанието могат да ни доведат до открития, до които едва ли щяхме да стигнем, ако отчитахме само физическия облик на хората.
Но аз запазих най-решаващия принос на езикознанието за накрая. Ако разгледате отново Фигура 19.2, ще видите, че нигеро-конгоанското семейство е разпространено в цяла Западна Африка и в по-голямата част на субекваториална Африка, от което трудно можем да разберем къде се е намирала неговата първоначална родина. Само че според Грийнбърг всички нигеро-конгоански езици, говорени в субекваториална Африка, спадат към една и съща подгрупа, известна под общото име банту. И тази подгрупа обхваща почти половината от общо хиляда трийсет и двата нигеро-конгоански езици и повече от половината (200 милиона) от хората, които ги говорят. Но пък тези близо петстотин езика са толкова близки помежду си, че нерядко ги определят и като отделни диалекти на един и същ език.
Взети заедно, бантуските езици съставят само една отделна група в нигеро-конгоанското семейство. Останалите му подразделения (176 на брой) са съсредоточени в Западна Африка, т.е. в един съвсем малък отрязък от неговия ареал. И по-точно, най-типичните бантуски езици, но и небантуските, най-близки до тях, се срещат само в един малка област в Камерун и в съседните земи на Източна Нигерия.
Какво би могло да означава всичко това? Най-вероятно нигеро-конгоанското семейство е възникнало в Западна Африка; бантуското му разклонение се е развило в най-източните части на този ареал — Камерун и Нигерия; по-късно бантуските езици са се разпространили и в по-голямата част на субекваториална Африка. И това разселение е започнало достатъчно отдавна, за да може съответният праезик да се раздели на близо 500 „дъщерни“ езици и наречия, но и достатъчно скоро, за да могат те да останат и до днес близки помежду си. Очевидно хората, говорещи сега на нигеро-конгоански езици, спадат към групата на черните африканци (ако изключим пигмеите), но ние едва ли можем да установим посоките на техните миграции, ако разчитаме единствено на данните от физическата антропология.
За да изясня естеството на тези чисто езикови аргументи, ще дам един добре познат пример с географския ареал на английския език. Днес най-голям брой хора, за които първи език е английският, живеят в Северна Америка, а останалите са пръснати по целия глобус — в Британия, Австралия и още някои страни. Ако не знаехме нищо друго за генезиса и разпространението на този език, най-вероятно щяхме да решим, че той е възникнал именно в Северна Америка, а впоследствие някои „колонисти“ са го пренесли в Британия и Австралия.
Да, но всички английски „диалекти“ образуват просто една подгрупа в групата на германските езици (която пък е част от индоевропейското семейство). Всички останали — скандинавските, немският и холандският — са съсредоточени в Северозападна Европа. По-специално фризийският, или другият германски език, най-близък до английския, се е ограничил с една тясна крайбрежна ивица, разделена днес между Холандия и Германия. Това обаче е напълно достатъчно за езиковеда да стигне и до верния извод: че английският е възникнал в крайбрежната част на Северозападна Европа и оттам е плъзнал по целия свят. А и историческите свидетелства показват достатъчно ясно, че английският всъщност е бил пренесен в Англия от англосаксонските нашественици през V и VI в. от нашата ера.
По същата логика можем да стигнем и до извода, че онези двеста милиона души, които днес говорят на бантуски (или „бантоидни“) езици и заемат огромна част от територията на Африка, всъщност произлизат от Камерун и Нигерия. И до подобни изводи — имам предвид и северноафриканския произход на семитите, както и индонезийските корени на днешните мадагаскарци — ние можем да стигнем само с помощта на езиковедските данни.
От разпределението на койсанските езици и липсата на специфични пигмейски езици разбрахме, че някога тези народи са заемали много по-големи територии, но са били погълнати от вълната черни нашественици. (В това „поглъщане“ не влагам негативни конотации, независимо че самият процес е включвал завладяването, прогонването, изтребването и заразяването на заварените народи.) От разпространението на нигеро-конгоанските езици пък разбрахме, че хората, осъществили въпросното „поглъщане“, са били бантуси, т.е. черни африканци, вече преминали към земеделие. Антропометрическите и чисто езиковите данни ни дават основания да смятаме, че тези процеси са били реализирани още в праисторическата епоха, но все още остават неразрешени редица загадки. Нужни са ни още някои данни (които сега ще представя), за да намерим отговор и на тези въпроси. И така, с какви предимства са разполагали бантусите, за да изместят пигмеите и койсаните? И кога точно са стигнали до прародините на изместените от тях народи?
За да разберем в какво са се изразявали предимствата на банту, би трябвало да се запознаем и със свидетелствата от настоящето — наличието на културни растения и домашни животни. Както се видя в предните глави, тези данни са особено важни, защото по-интензивното производство на храни води и до по-голям брой хора, вируси и технологии, по-сложна политическа организация и прочее компоненти на властта. Тоест хората, които по една или друга случайност — а географското местоположение е именно това — са наследили или са развили свои производства на храни, са получавали по този начин и възможността да „поглъщат“ (или асимилират) останалите, които не са били така облагодетелствани от естествената си среда.
Когато през XV в. европейците са стигнали и до субсахарска Африка, африканците вече са отглеждали пет групи насаждения (вж. Фигура 19.3), всяка от които е играла важна роля в тяхната история. Първата е била характерна за Северна Африка, а ареалът й се е простирал до етиопските планини. Климатът е мек, от средиземноморски тип, а валежите са концентрирани в зимните месеци. (Подобен е и калифорнийският, което обяснява защо моето и мазетата на милиони други калифорнийци често се наводняват през зимата, но затова пък изсъхват като прахан през лятото.) Същият средиземноморски, или субтропически модел е важал и за Плодородния полумесец, прародината на земеделието.
От горното можем да направим извод, че най-рано са били култивирани в Северна Африка растенията, чието покълване и израстване е съобразено със зимните дъждове, а от археологията знаем, че този тип посеви са били усвоени за първи път в Плодородния полумесец преди десетина хилядолетия. С други думи, близкоизточните посеви са се разпространили и в северноафриканските области със сходен климат и са създали предпоставки за възхода на древноегипетската цивилизация. Въпросната група земеделски култури включва добре познатите ни пшеница, ечемик и грах плюс бобови и грозде. А те са ни познати, защото са се разпространили и в областите със сходен климат на Европа, а оттам — в двете Америки и Австралия, за да се превърнат днес в основни земеделски култури в умерените зони по целия свят.
Ако някой реши да пропътува Сахара и по някое време попадне отново в зона с по-влажен климат, примерно Сахел, която е долепена до южната граница на пустинята, той рано или късно ще забележи, че тук вали по-често през лятото, отколкото през зимата. Това пък означава, че дори и да са били пренесени през пустинните пясъци, близкоизточните насаждения са щели неминуемо да се сблъскат с непреодолими трудности в Сахел, чийто дъждовен сезон съвпада с летния. Затова и вместо на посеви, донесени от Плодородния полумесец, тук се натъкваме на две групи африкански растения, чиито диви предци се срещат на юг от Сахара и затова са съобразени със зимните дъждове и по-малката сезонна разлика в продължителността на деня. Така на преден план излизат соргото и бисерното просо, превърнали се и в основни житни култури в по-голямата част на субсахарска Африка, особено първото, днес отглеждано навсякъде по света, където климатът е достатъчно сух и горещ, включително и Съединените щати.
Другата група включва растения, чиито диви предци се срещат в Етиопия и най-вероятно са били култивирани именно в нейните планини. Повечето от тях и досега се отглеждат само в Етиопия и са останали непознати в Новия свят — това са наркотичното растение чат; подобното на банан енсете; маслодайният нуг; една разновидност на просото, от която се вари местната бира; и един дребнозърнест представител на житните, наречен теф, от който пък се меси местният хляб. Затова пък всеки читател, развил кофеиномания, би трябвало да благодари за зависимостта си на древните етиопци, защото те са хората, култивирали първи кафето. В продължение на хилядолетия това растение е виреело само в Етиопия, след което е било пренесено в Арабския полуостров, а оттам и по целия свят, за да се превърнат днес някои икономики от срещуположни точки на земното кълбо като бразилската и тази на Папуа Нова Гвинея в негови основни износители.
Следващата група африкански посеви е произлязла от диви предци, виреещи във влажния климат на Западна Африка. Някои, например африканският ориз, на практика не са напускали нейните очертания; други като африканския ямс са се разпространили и в останалите части на субсахарска Африка; трети — като маслодайната палма и ко̀лата — са били пренесени и на други континенти. Западноафриканците са дъвчели съдържащите кофеин семена на последната [Cola acuminata] като стимулант много преди компанията „Кока Кола“ да „зариби“ първите си американски клиенти, а след това да убеди и останалия свят да пие нейния продукт, който в началото е представлявал просто отвара от някакви си африкански плодчета, твърди като орехи.
Последната група насаждения също са адаптирани към по-влажен климат, но сред тях се крие и най-голямата изненада, поднесена ни от Фигура 19.3. През XV в. бананите, азиатският ямс и тарото вече са били намерили широко разпространение в субсахарска Африка, а азиатският ориз се е бил утвърдил по крайбрежието на Източна Африка. Има обаче една подробност — всички те са култивирани първо в тропиците на Югоизточна Азия. И тяхното присъствие в Африка щеше да е доста озадачаващо, ако това на индонезийците в Мадагаскар вече не ни бе подсказало съществуването на някаква праисторическа връзка между Африка и Азия. Дали пък тези австронезийци, тръгнали някога от Борнео, не са стъпили първо на източноафриканския бряг, за да подарят своите култивирани растения на местните (които пък от благодарност са ги открехнали на някои рибарски номера) и чак след това са отплавали в посока към залеза, за да колонизират Мадагаскар и без да оставят никакви други следи на африканския континент?
Последната и като че ли най-голяма изненада е тази, че всички африкански насаждения — сахелски, етиопски и западноафрикански — всъщност са били култивирани на север от екватора. А това вече ни дава някои ценни нишки, за да разберем защо някогашните нашественици, говорили на нигеро-конгоански езици и дошли от север, са били в състояние да изместят пигмеите от екваториална Африка и по-южните им съседи, койсаните. Неуспехът на пигмеите и койсаните да развият сами земеделие се е дължал не на някаква тяхна вродена неспособност за по-комплицирани дейности, а отново на една случайност — повечето местни диви растения не са били подходящи за доместикация. Имайте предвид, че нито бантусите, нито белите фермери са успели да превърнат някое от местните растения в земеделска култура, макар и да са били наследници на хилядолетни традиции.
Представителите на африканската фауна, превърнати в доместикати, могат да бъдат изброени много по-лесно, отколкото тези на флората, защото са само няколко. Всъщност единственото животно, за което знаем със сигурност, че е било одомашнено в Африка, е токачката — една птица, подобна на пуйката. Дивите предци на домашните говеда, магарета, свине, кучета и (домашните) котки са част от фауната на Северна Африка, но също и на Югозападна Азия, така че не можем да бъдем сигурни къде точно са били опитомени за първи път, въпреки че най-ранните данни за магарета и котки, с които разполага науката, свидетелстват по-скоро в полза на Египет. Най-новите пък подсказват, че говедата по всяка вероятност са били одомашнени самостоятелно в Северна Африка, Югозападна Азия и Индия, като и трите им най-ранни породи имат принос за появата на тези, които днес се срещат в африканския континент. Затова пък всички останали домашни животни най-вероятно са били доместицирани извън Африка и впоследствие са били пренесени в нея, защото дивите им предци се срещат само в Евразия. Тоест африканските овце и кози са били одомашнени първо в Югозападна Азия, кокошките — в Югоизточна Азия, конете — в степите на Южна Русия, а камилите — най-вероятно в Арабския полуостров.
Най-необичайното в този списък отново е с отрицателен знак. Той не включва нито един от едрите бозайници, с които Африка отколе се слави, а и ги притежава в огромни количества — зебри и гнута, носорози и хипопотами, жирафи и биволи. А както ще видим, този факт е имал също толкова дълготрайни последствия в африканската история, колкото и липсата на култивирани местни растения в субекваториална Африка.
Този кратък преглед на основните африкански хранителни ресурси ни помага да разберем, че някои от тях са изминали доста дълъг път от своите родни места във вътрешността на Африка и извън нея. Както и навсякъде другаде по света, някои хора в Африка са извадили по-голям късмет от останалите, т.е. „случили“ са с домашни растения и животни, които са получили почти наготово от естествената си среда. По аналогия с австралийските ловци-събирачи, погълнати от вълната на британските колонисти (отхранени с говеждо и хляб), бихме могли да предположим, че ако не всички, то поне част от тези африкански „късметлии“ са се възползвали от предимствата си, за да поглъщат своите съседи. А сега нека се обърнем към археологическите данни, за да разберем кой кого е поглъщал и кога…
Какво може да ни каже археологията за датите и местата, на които са възникнали земеделието и скотовъдството в Африка? Всеки читател, запознат с историята на западната цивилизация, най-вероятно е убеден (за което едва ли трябва да го упрекваме), че производството на храни в Африка е започнало в долината на Нил, или, с други думи, в Древен Египет, земята на фараоните и пирамидите. В края на краищата, през III хилядолетие пр.Хр. този Египет несъмнено е бил най-сложното общество на африканския континент и едно от първите книжовни средища в целия свят. Само че най-ранните археологически свидетелства за производство на храни идват не от Египет, а от Сахара.
Вярно е, че днес по-голямата част от Сахара е толкова суха, че там не никне дори трева, но това невинаги е било така. Между IX и IV хилядолетие преди нашата ера Сахара е била далеч по-гостоприемна, имала е безброй езера и е гъмжала от дивеч. През този период нейните жители са започнали да отглеждат говеда и да изработват най-различни керамични изделия, след което в сферата на заниманията им са влезли овцете и козите, а може би са направили и първите си стъпки в култивирането на сорго и просо. И този сахарски пасторализъм е предшествал появата — около 5200 г. пр.Хр. — на производството на храни в Египет (под формата на пълния пакет със зимни насаждения и домашни животни от Азия). Но подобно производство е възниквало и на други места — в Западна Африка и Етиопия, а около 2500 г. пр.Хр. пастирите и техните стада вече са били прекосили днешната граница между Етиопия и Кения.
Всички тези изводи се основават на археологически свидетелства, но ние разполагаме и с още един метод, за да датираме появата на домашни растения и животни — като сравняваме съответните думи в съвременните езици. Съпоставката на тези названия в днешните южнонигерийски езици (спадащи към нигеро-конгоанското семейство) показва, че те могат да бъдат класирани в три групи. В първата попадат названията на някои точно определени насаждения, които звучат много сходно във всички южнонигерийски езици. Това са западноафриканският ямс, маслодайната палма и ко̀лата — все растения, за които знаем от ботаниката и от някои други науки, че са били част от флората на Западна Африка и за първи път са били култивирани именно там.
След това идват насажденията, чиито названия съвпадат само в рамките на една малка подгрупа на южнонигерийските езици. Това пък са земеделски култури, за които се смята, че са от индонезийски произход — например бананите и азиатският ямс. Очевидно те са стигнали до Южна Нигерия едва когато местните езици са започнали да се разделят на подгрупи, всяка от които е изковала свое название за новите растения и то е било наследено само от онези съвременни езици, попадащи в нейните рамки.
В третата група са названията, свързани не с конкретни езикови групи, а с търговските маршрути. Става дума за културни растения от Новия свят като царевицата и фъстъците, за които знаем, че са въведени в Африка след началото на редовния презокеански трафик (1492 г.) и разпространили се по местните търговски пътища, често запазвайки своите португалски или други чуждоезични имена.
Ето защо, дори и да не разполагаме с нужните ни ботанически и археологически данни, ние също можем да докажем — този път с помощта на езикознанието, — че на този континент най-напред са били култивирани някои местни западноафрикански растения, после са дошли индонезийските насаждения, а накрая и тези, донесени тук от европейците. Историкът от Калифорнийския университет Кристофър Ерет също прибягва до лингвистиката, за да определи последователността, в която отделните земеделски култури са били усвоявани от представителите на различни езикови семейства. С помощта на един по-специфичен метод — глотохронология, базиращ се на темпото, с което названията на земеделските култури са се променяли през историческата епоха — учените, работещи в сферата на сравнителното езикознание, също могат да дадат своя принос в историята на земеделието, защото могат да изчислят кога са били култивирани (или са били донесени от другаде) самите насаждения.
Ако съчетаем по-преките, археологически свидетелства с по-косвените от сферата на езикознанието, ще стигнем и до извода, че хората, които са култивирали соргото и просото в Сахара преди няколко хилядолетия, са говорели на същия праезик, от който са произлезли днешните нилото-сахарски езици. По тази логика и хората, култивирали за първи път съобразените с по-влажен климат насаждения в Западна Африка, би следвало да са говорели на праезика, от който са произлезли днешните нигеро-конгоански езици. И накрая, представителите на най-древните афроазиатски езици в Етиопия най-вероятно са култивирали някои местни растения и със сигурност първи в цяла Северна Африка са въвели земеделските култури от Плодородния полумесец.
Ето как данните, извлечени от названията на растенията в съвременните африкански езици, ни дават основание да предположим, че преди хилядолетия в Африка са били говорени поне три основни „праезика“: нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски. Имаме достатъчно основания да предположим, че е съществувал и някакъв койсански „праезик“ — отново с помощта на езикови данни, макар и не названия на насаждения, тъй като, както вече знаем, предците на днешните койсани не са успели да култивират нито едно растение. Поне едно е сигурно: Африка, в която днес се говорят 1500 езици и наречия, е достатъчно голяма, за да е приютявала навремето и много повече от тези четири хипотетични „праезика“. Но по някакви причини останалите са изчезнали — било защото хората, които са говорели на тях, са забравили „майчиния“ си език (като пигмеите), било защото самите тези хора са изчезнали от лика на земята…
Оцеляването на тези четири африкански семейства (в които не влиза един сравнително отскоро появил се австронезийски език, малгашкият, говорен само в Мадагаскар) едва ли се дължи на факта, че са били по-ефикасни средства за комуникация. Тук по-скоро става дума за поредния каприз на историята — просто предците на тези, които днес говорят на нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски езици, са били случили с местожителство, за да се сдобият своевременно с домашни растения и животни, а това пък им е позволило да увеличат многократно броя си и впоследствие да изместят „другоезичните“ или да им наложат собствените си езици. Малкото останали днес койсани са оцелели главно поради своята изолираност в по-безводните области на Южна Африка, които не са били подходящи за земеделие от бантуски тип.
Преди да проследим как койсаните са оцелели под напора на бантуската вълна, нека видим какво ще ни каже археологията за другата по-мащабна праисторическа миграция на човешки маси в Африка — австронезийската колонизация на Мадагаскар. Археолозите, работили там, вече са доказали, че австронезийците са пристигнали в Мадагаскар през периода между IV и IX в. от нашата ера. Тук австронезийците са попаднали (и са пристъпили към методичното изтребване) на една свръхнеобичайна фауна, изглеждаща така, сякаш е дошла от друга планета, просто защото представителите й са били еволюирали само в Мадагаскар по време на продължителната му изолация от останалия свят. В числото им са влизали гигантски слонски птици, примитивни примати, наречени лемури и с размерите на горили, както и хипопотами-джуджета. При разкопките на най-древните човешки поселища в Мадагаскар са открити останки от железни сечива, добитък и насаждения, така че тези колонисти не са били просто екипажът на някое рибарско кану, отклонило се от курса си — тук става дума за експедиция в пълния смисъл на думата. Как обаче е била осъществена тази праисторическа експедиция, прекосила разстояние от 4000 мили?
Един от отговорите на загадката се крие в старинната навигаторска книга, Периплос на Еритрейско море, съставена от някакъв анонимен търговец, живял в Египет през II в. Въпросният търговец описва един вече функциониращ търговски маршрут, свързващ Индия и Египет с бреговете на Източна Африка. С разпространението на исляма през IX в. тогавашната търговия в района на Индийския океан става и много по-добре документирана археологически с многобройните находки на средноизточни (понякога дори и китайски) изделия от рода на керамика, стъкло и порцелан в източноафриканските крайбрежни селища. Явно в тях търговците са изчаквали да задухат по-благоприятни ветрове, за да могат да прекосят директно океана от Източна Африка до Индия. Когато португалският мореплавател Васко (Вашку) да Гама става първият европеец, заобиколил най-южния край на Африка (нос Добра надежда) и достигнал кенийските брегове през 1498 г., той попада на суахилски заселници и дори си наема местен навигатор, който го отвежда до Индия точно по този маршрут.
Имало е обаче и друг, също доста оживен маршрут, но по̀ на изток — между Индия и Индонезия. Затова смятам, че австронезийските колонисти най-вероятно са стигнали по него от Индонезия до Индия, а след това са поели по другия, на запад към Източна Африка, където са се съюзили с някои африканци и заедно са открили Мадагаскар. Този съюз между австронезийци и източноафриканци се наблюдава и днес в малгашкия език, който е австронезийски, но съдържа и много думи от бантуските езици, говорени на кенийското крайбрежие. Затова пък в самите кенийски езици липсват ответните заемки, а и другите следи от австронезийско присъствие в Източна Африка са доста оскъдни, ако изключим музикалните инструменти, за които се предполага, че са от индонезийски произход (ксилофоните и цитрите) и, разбира се, австронезийските насаждения, изиграли толкова важна роля в африканското земеделие. Ето защо в мен се прокрадва и следната догадка: дали пък австронезийците, вместо да хванат по-лесния път (през Индия и Източна Африка), не са подкарали канутата си направо през Индийския океан, за да открият първо Мадагаскар и чак след това Източна Африка? Но така или иначе мистерията около този най-озадачаващ факт, свързан с човешката география в Африка, остава неразбулена…
Какво може да ни каже археологията за другата по-мащабна човешка миграция в по-новата африканска праистория — бантуската експанзия? От антропологическите и езикови данни за съвременните африканци видяхме, че субсахарска Африка далеч не винаги е била онзи „черен континент“, както си я представяме днес. Напротив, данните по-скоро загатват, че пигмеите някога са се простирали в джунглите на цяла Централна Африка, а койсаните — във всички по-сухи области на субекваториална Африка. Може ли обаче археологията да потвърди тези предположения?
Ако говорим за пигмеите, отговорът ще е: „Поне засега — не“, просто защото археолозите все още не са се добрали до някакви по-древни човешки скелети в екваториалните джунгли. Но що се касае до койсаните, отговорът ще е категорично „Да“. В Замбия, или най-северната граница на сегашния койсански ареал, археолозите са открили черепи, напомнящи тези на днешните койсани, както и каменни сечива, които почти с нищо не се отличават от тези, които койсаните са продължавали да изработват, когато европейците са пристигнали в Южна Африка.
Колкото до това — как бантусите са успели да изместят тези северни койсани — археологическите и езиковедските данни показват, че експанзията на древните бантуски „фермери“ от саваните във вътрешността на Западна Африка към по-влажните джунгли по крайбрежието вероятно е започнала още през 3000 г. пр.Хр. (вж. Фигура 19.4). Термините, с които и сега изобилстват всички техни езици показват, че бантусите още тогава са имали домашен добитък и някои пригодени към по-влажен климат насаждения от рода на ямс, но не са разполагали с метални сечива и затова са поставяли по-голямо ударение на риболова, лова и събирачеството. Те дори са се лишили от добитък покрай болестите, пренасяни от мухата цеце в джунглите. При разселването си в басейна на река Конго са разчиствали площи за овощни градини и са се увеличавали на брой, вследствие на което са започнали да асимилират пигмейските ловци-събирачи или да ги изтласкват в по-непроходимите участъци на екваториалните джунгли.
Някъде след 1000 г. пр.Хр. бантусите са пресекли източната граница на тези джунгли и са навлезли в откритите площи на Напуканата долина (Rift valley) и района на Големите езера. Тук те са се натъкнали на поредното „врящо гърне“ (или „топилня“) в лицето на афроазиатските и нилото-сахарски фермери и скотовъдци, отглеждащи сорго, просо и добитък в по-сухите области, наред с койсанските ловци-събирачи. Благодарение на своите насаждения, пригодени към по-влажен климат, които са донесли от западноафриканската си родина, бантусите са имали възможност да създават стопанства в онези области на Източна Африка, които са се оказали неподходящи за предишните им обитатели. През последните векове преди Христа предните постове на бантусите вече са достигнали и океанското крайбрежие.
В Източна Африка бантусите са започнали да усвояват просото и соргото (заедно с нилотските названия на тези растения), както и да се сдобиват отново с добитък от своите нилото-сахарски и афроазиатски съседи. Но те са се сдобили и с желязото, чиято обработка вече е била започнала в зоната Сахел. Все още не е ясно как този процес е бил пренесен скоро след 1000 г. пр.Хр. и в субсахарска Африка. Тази ранна дата е подозрително близка до датите на поява на някои близкоизточни техники за обработка на желязо в Картаген, който пък е на средиземноморския бряг. Горното дава основания на историците да приемат, че знанията в сферата на ранната металургия са проникнали в субсахарска Африка от север. От друга страна, обработката на мед е била позната в Западна Сахара и Сахел още през 2000 г. пр.Хр. Това би могло да означава, че някои африканци са стигнали по самостоятелен път и до обработката на желязо. В подкрепа на горната хипотеза можем да изтъкнем това, че техниките, използвани от ковачите в субсахарска Африка, доста са се различавали от тези в Средиземноморието, което също може да се приеме като признак на самостоятелно развитие — например африканските ковачи са знаели как да постигат необходимите високи температури в своите пещи и са произвеждали стомана цели две хилядолетия преди да се появят бесмеровите пещи от XIX в. в Европа и САЩ.
С добавянето на железните сечива към техните пригодени към по-влажен климат насаждения бантусите най-сетне са разполагали с необходимия им арсенал, срещу който за момента не е имало никакви прегради в субекваториална Африка. Все пак в Източна Африка все още им се е налагало да се конкурират с многобройните нилото-сахарски и афрозиатски земеделци от Желязната епоха. Затова пък на юг са се простирали на повече от 2000 мили територии, рядко заселени с койсански ловци-събирачи, които не са разполагали с метални сечива и насаждения. Затова и само за няколко века — една от най-бързо реализираните колонизации в цялата праистория — бантуските земеделци са се разпространили чак до Натал, на източното крайбрежие на днешната Южноафриканска република.
В случая лесно можем да се поддадем на изкушението и да опростим тази несъмнено свръхдраматична експанзия, като представим койсаните като невинни жертви, пометени от връхлетелите ги бантуски „орди“. Всъщност нещата са доста по-сложни. Койсанските народи в Южна Африка вече са разполагали с овце и говеда, с които са се сдобили няколко века преди бантуското нашествие. Първите бантуски „пионери“ — най-вероятно малцина на брой — са подбирали по-влажни зони, подходящи за техните ямсови насаждения, и са избягвали по-сухите, които са оставяли на койсанските скотовъдци и ловци-събирачи. Със сигурност са установявали не само търговски, но и брачни връзки със своите съседи, по същия начин, както това и досега се прави между пигмейските ловци-събирачи и бантуските „фермери“ в екваториална Африка. Едва впоследствие, когато са увеличили броя си и са включили говедата и сухоустойчивите житно-зърнени култури в своето стопанство, бантусите са изпълнили и по-сухите зони. Но крайният резултат така или иначе е ясен: бантуските земеделци са завладели по-голямата част от земите на койсаните, като културното наследство на последните се свежда единствено до характерните и за някои некойсански езици „цъкания“, черепи и каменни сечива, откривани от археолозите, както и някои типично койсански черти във външния облик на южноафриканските бантуси.
Какво се е случило с тези изчезнали койсани? Всъщност не знаем. Единственото, което можем да кажем със сигурност е, че в земите, където койсаните са живели може би в продължение на десетки хилядолетия, днес живеят бантуси. Можем само да изкажем някои предположения — по аналогия с онези събития от по-новата история, когато боравещите със стомана бели фермери се сблъскват с боравещите с каменни сечива ловци-събирачи в аборигенска Австралия и индианска Калифорния. Както знаем, тези ловци-събирачи много бързо са били елиминирани: прогонвали са ги от земите им, мъжете са били избивани или поробвани, а жените — взимани за „съпруги“, а и двата пола са се заразявали с епидемични заболявания, пренасяни от нашествениците. Пример за такова масово заболяване в Африка е маларията, пренасяна от комарите, въдещи се на рояци край земеделските селища — към нея бантусите са били развили генетична резистентност, но не и койсанските ловци-събирачи.
Затова пък Фигура 19.1, на която е представено днешното разпределение на отделните човешки популации в Африка, ни напомня, че бантусите не са помели по пътя си всички койсани, тъй като част от последните са оцелели в някои области на Южна Африка, оказали се неподходящи за бантуското земеделие. Най-южният бантуски народ, коса, е приключил преселението си на бреговете на Фиш ривър, на 500 мили северно от нос Добра надежда, но едва ли защото местните земи не са били плодородни — напротив, днес Капската област е житницата на ЮАР. Причината е друга: просто местният климат е от субтропически тип (т.е. валежите падат през зимата) и в него не са можели да виреят насаждения, адаптирани към летните дъждове. Затова и през 1652 г., когато холандците са дошли в днешния Кейптаун, запасени с подходящи насаждения от Близкия изток, коса (или „кафрите“) са си стояли на северния бряг на Фиш ривър и не са имали никакво намерение да продължат на юг.
Тези наглед дребни детайли от сферата на ботаническата география обаче продължават да оказват огромно влияние върху съвременната политика. Едно от последствията им се изразява в следното: от момента, в който местното койсанско население е било елиминирано (т.е. избито в битките или покосено от заразните заболявания), белите вече са имали пълното основание да заявят, че те са се настанили на тези земи преди бантусите, тоест, че имат „преимуществени права“ над тях. Разбира се, тези претенции едва ли трябва да се приемат сериозно, тъй като „преимуществените права“ на самите койсани не са попречили те да бъдат лишени от родните си земи. По-дългосрочните и много по-тежки последствия обаче се изразяват в друго. Когато идват тук през 1652 г., холандските заселници (бъдещите „бури“) е трябвало да преодолеят по пътя си само отделни малки групи на койсани-скотовъдци, но не и гъстите бантуски популации, разполагащи и със стоманени сечива, които са живеели доста по̀ на север. Едва през 1702 г., когато се срещат с коса в района на Фиш ривър, започват и кръвопролитните стълкновения (т.нар. „Кафърски войни“). Независимо че са можели да разчитат на редовни подкрепления от базата си в Кейптаун, на белите са им били необходими 175 години и девет войни, за да сломят съпротивата на коса — с други думи, армиите им са напредвали с по една миля на година. Друг въпрос е дали белите заселници са щели изобщо да се задържат в Южна Африка, ако още от самото начало са били срещнали толкова ожесточен отпор…
С други думи, днешните проблеми на Южна Африка поне донякъде се дължат и на някои случайни фактори, свързани с географската среда. Случило се е така, че родината на кейптаунските койсани не е предлагала много растения, подходящи за култивация. За разлика от тях бантусите са имали богата земеделска традиция с 5000-годишна история, но техните насаждения не са били адаптирани към субтропическия климат. Европейците определено са били облагодетелствани в това отношение — освен всичко друго, те са били наследили от своите прадеди отпреди 10 000 години и по-подходящи за местните условия насаждения. Така че това, което подсказваше онази табела („Гьорингщрасе“) в столицата на Намибия, се оказа и съвсем вярно: миналото на Африка е оставило дълбок отпечатък върху нейното настояще…
Ето защо и бантусите са били в състояние да погълнат койсаните, а не се е получило обратното. Но да се върнем на последния въпрос от нашата историческа главоблъсканица: защо именно европейците са колонизирали субсахарска Африка? И този въпрос е особено озадачаващ, тъй като Африка е била люлка на човешката еволюция в продължение на милиони години, а най-вероятно и родина на съвременния Homo sapiens. Към тези предимства могат да се добавят и изключително разнообразния климат, флора и фауна, както и най-голямото разнообразие на човешки типове в целия свят. И ако някое извънземно е било посетило Земята преди десет хилядолетия, то най-вероятно е щяло да направи следната прогноза — че рано или късно Европа ще свърши като васал на някоя субсахарска империя…
Проксималните фактори, предопределили изхода от афро-европейския сблъсък, са ясни. Също като при срещата си с коренните американци, европейците, навлезли в Африка, са разполагали с три основни предимства: огнестрелните оръжия (и технологиите като цяло), относително широко разпространената грамотност и съответната политическа организация, необходима за реализацията на такива скъпи начинания като изследователските експедиции и завоевателните походи. И тези предимства са проличали веднага щом е започнала самата колизия — само четири години след като зърва за първи път източноафриканския бряг, Васко да Гама се завръща тук с цяла флотилия, въоръжена с топове, за да сложи ръка на Килва, най-важното пристанище в региона, което е контролирало и търговията със злато от Зимбабве. А защо европейците са успели да се сдобият с тези три решаващи предимства преди африканците?
Както вече многократно се спомена, и трите са исторически следствия от развитието на производството на храни. А това развитие в субсахарска Африка се е забавило поради липсата на подходящи местни животни и растения, много по-малката площ, подходяща за земеделие, а и поради разположението на основната континентална ос (ориентирана от север на юг), което е затруднявало разпространението на това производство и съответните технологии. Нека видим сега в какво се е изразявало въздействието на тези фактори.
Да започнем с домашните животни — вече видяхме, че тези в субсахарска Африка са дошли от Евразия (което не изключва вероятността две-три да са били одомашнени в Северна Африка). В резултат на това домашните животни не са успели да достигнат земите на юг от Сахара цели хилядолетия след като им е било намерено приложение в новоформиращите се евразийски цивилизации. На пръв поглед това е доста странно, тъй като в нашите представи именно Африка е континентът на едрите сухоземни бозайници. Но в Глава IX видяхме достатъчно ясно, че за да се превърне едно диво животно в домашно, не е достатъчно само да бъде опитомено — то трябва и да е кротко, да е приучено да се подчинява на хората, да не създава проблеми с изхранването си, да е имунизирано срещу най-честите заболявания, както и да расте бързо (и да се храни нормално) „в плен“. Евразийските крави, овце, кози, коне и свине са били сред малкото едри бозайници в света, които са отговаряли на тези условия. Затова пък техните африкански аналози — примерно кафърският бивол, зебрата, африканският глиган, носорогът и хипопотамът — никога не са били одомашнени, дори и в модерните времена.
Вярно е, че някои едри африкански бозайници се поддават на опитомяване. Анибал е използвал опитомени африкански слонове в неуспешната си кампания срещу Рим, а древните египтяни вероятно са опитомявали жирафи и някои други от копитните. Но нито едно от тези опитомени животни не се е превърнало и в домашно — т.е. да се получат нови породи по пътя на селекцията и то да бъде генетично модифицирано, за да стане и по-полезно за хората. Ако африканските носорози и хипопотами са били своевременно одомашнени и обяздени, те не само са щели да решат веднъж завинаги проблема с продоволствието на местните армии, но са щели да се превърнат и в несъкрушима кавалерийска сила, която буквално е щяла да прегазва европейските конници… И тогава нашите приятели бантусите, вместо да шляпат с боси пети в прахоляка, са щели да яздят породисти носорози (представяте ли си — не конници, а носорозници!) и като нищо са щели да попилеят Римската империя… Да, но това така и не се е случило.
Вторият фактор — това е аналогичният (макар и не толкова краен) диспаритет между евразийските и африканските култивирани растения. Наистина, Сахел, Етиопия и Западна Африка са можели да се похвалят със свои местни земеделски култури, но с много по-малко разновидности, отколкото евразийските. И поради този оскъден „начален капитал“ дори най-ранните наченки на земеделие в Африка са започнали няколко хилядолетия след същите процеси в Плодородния полумесец. Така че ако говорим за изобилие (и разнообразие) на растителни и животински доместикати, Евразия определено е дръпнала още на старта.
Третият фактор се е изразявал в това, че площта на Африка отговаря едва на половината на тази на Евразия. Нещо повече, само една трета от нея — и това е онази част на субсахарската зона, която се пада на север от екватора — е била заета от земеделци и скотовъдци преди последното хилядолетие от миналата ера. Днес населението на Африка е по-малко от 700 милиона, докато евразийското вече надвишава четири милиарда. Но дори и във всяко друго отношение да бяха равни, тези двете — по-обширната площ и по-голямото население — са достатъчни, за да говорим и за по-голям брой конкуриращи се общества и инвенции, което означава и по-високо темпо на развитие.
Последният фактор, предопределил по-бавното развитие на Африка (в сравнение с Евразия) през епохата след Плейстоцена — това е различната ориентация на основните оси на тези континенти. Ориентацията на африканската, подобно на американската, е север-юг, а тази на евразийската е изток-запад (вж. Фигура 10.1). Когато се движи по такава вертикална ос, човек преминава зони с доста различни климатични условия, флора и фауна. Също така различни са и количествата на валежите, средната продължителност на деня и заболяванията по посевите и добитъка. По същата причина растенията и животните, одомашнени в една определена част на Африка, в други се сблъскват с огромни проблеми. Затова пък в Евразия те са преодолявали безпроблемно хиляди мили между отделните общества, разположени на една и съща географска ширина, което означава и сходни климатични условия и продължителност на деня.
Бавното разпространение на домашни растения и животни (или пък пълната им липса) по африканската ос е имало много важни последици. Например, за да покълнат, средиземноморските култури, намерили благодатна почва в Египет, са се нуждаели от обилни зимни валежи и от съответната сезонна разлика в продължителността на деня, затова и не са успели да разпространят на юг от Судан, където тези предпоставки не са били налице. Затова и египетската пшеница и ечемикът не са успели да прекосят до 1652 г. разстоянието до нос Добра надежда (където климатът е аналогичен) и до идването на белите колонисти койсаните така и не са опознали предимствата на земеделието. По същия начин и сахелските домашни растения, адаптирани към летните валежи и по-малката разлика в продължителността на деня, са били пренесени от бантусите в субекваториална Африка, но така и не са успели да се адаптират към условията в Капската област, което е имало пагубни последици за бантуското земеделие. Бананите и другите азиатски култури, за които африканският климат със сигурност е подходящ — днес те са сред основните стоки за износ на африканското земеделие, — просто не са имали възможност да стигнат до Африка по обичайните сухопътни маршрути. Те са се появили тук едва през първото хилядолетие от нашата ера, много по-късно от култивизацията им в Азия, защото е трябвало да изчакат появата на по-оживен трафик през Индийския океан.
Ориентацията на африканската ос е възпрепятствала и разпространението на домашни животни. Мухата цеце, основен преносител на трипанозоми[4] в екваториална Африка, към която местните бозайници са резистентни, е същински „бич божи“ за евразийските и северноафриканските говеда. Затова и кравите, които бантусите са получили от Сахел, където няма и помен от цеце, не са успели да оцелеят при експанзията в екваториалните джунгли. Конете са се появили в Египет още през 1800 г. пр.Хр. и са променили до неузнаваемост военното дело на цяла Северна Африка, но не са успели да прекосят пясъците на Сахара, за да ускорят възхода на западноафриканските царства. Последните се сдобиват с кавалерия чак в началото на нашата ера, но и те не са могли да продължат на юг, защото така са щели да попаднат в обхвата на цеце. Ако кравите, овцете и козите са успели да достигнат северната част на Серенгети още през III хилядолетие пр.Хр., то им са трябвали още две хилядолетия, за да прекосят тази равнина и да се появят и в Южна Африка.
Също толкова бавно е било и разпространението на човешките технологии. Керамиката, появила се в Судан и Сахара още през IX хилядолетие пр.Хр., е стигнала до Капската област едва през първото столетие от нашата ера. Въпреки че писмеността се е появила в Египет още през IV хилядолетие пр.Хр. и е достигнала (модифицирана като азбука) земите на нубийското царство Мерое, а азбучното писмо от Близкия изток е достигнало Етиопия (по всяка вероятност от Арабския полуостров), в останалите части на Африка така и не са били създадени някакви местни системи, затова и в ролята на „просветители“ най-често са влизали арабите и европейците.
Накратко, европейската колонизация на Африка няма нищо общо с разликите между самите европейци и африканци, за които все натякват белите расисти. Тя по-скоро се дължи на някои случайни фактори от географско и биогеографско естество — по-специално това са разликите между отделните ареали в самите континенти, ориентацията на техните оси и наличността на подходящи диви растения и животни. Ако мога така да се изразя, различният начин, по който Африка и Европа са се движели в хода на своята история, се дължи най-вече на техните… недвижими имоти.