Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава I
Подреждането на стартовата линия

Какво се е случило на всеки континент до 11 000 г. пр.Хр.?

Една удобна отправна точка, от която можем да сравним историческото развитие на отделните континенти, е моментът около 11 000 г. пр.Хр.^[3] Тогава се наблюдават първите наченки на уседнал живот в някои части на света. Това е и първата по-сигурна дата, свързана със заселването на американския континент, бележеща също така края на Плейстоцена и последната Ледникова епоха, както и началото на това, което определяме като настоящата епоха. Впрочем доместикацията („одомашняването“) на растения и животни вече е била започнала преди няколко хилядолетия ако не повсеместно, то поне в една част на света. В такъв случай можем ли да кажем, че още на този ранен етап хората от някои континенти вече са имали известна преднина и дори отчетливо преимущество пред останалите?

Ако е така, може би тъкмо тази преднина, увеличила се неимоверно през последните 13 000 години, ще ни даде и отговор на въпроса на Яли. Ето защо в тази глава ще направим една кратка разходка из продължилата милиони години човешка история на всички континенти, започвайки от зората на човечеството и стигайки до споменатия момент отпреди тринайсет хилядолетия. Ще се постарая да обобщя всичко това в рамките на двайсетина страници, като, разбира се, няма да задълбавам в подробности, а ще отбелязвам само това, което ми се струва по-важно за целите на тази книга.

Нашите най-близки роднини в естествения свят са тримата най-едри днешни представители на човекоподобните маймуни: горилата, обикновеното шимпанзе и шимпанзето-пигмей (известно и като бонобо). Фактът, че те се срещат единствено в Африка, подкрепен и с множество палеонтологически данни, показва, че най-ранните стадии на човешката еволюция са протекли именно на този континент. Тоест човешката история като нещо отделно от животинската е започнала в Африка преди около седем милиона години (оценките на учените се колебаят между пет и девет милиона, затова ще се спрем на средната величина). По това време една популация на африкански маймуни се е разделила на няколко подгрупи, една от които продължила да еволюира, за да се превърне в днешните горили, друга — в шимпанзета, а трета — в хора. По всяка вероятност клонът на горилите се е отделил от общия генеалогичен ствол още преди разделението на шимпанзета и хора.

Данните на палеонтологията показват, че преди около четири милиона години кривата на еволюционното развитие, довела и до нашата поява, рязко е подскочила нагоре, а след още милион и нещо ръстът на нашите предци и относителният обем на мозъка им са започнали да се увеличават. Тези прачовеци са станали известни в науката като Australopithecus africanus, Homo habilis и Homo erectus и най-вероятно са еволюирали един в друг в същата последователност. Макар и Homo erectus, или стадият, достигнат преди около 1,7 милиона години, по ръст да се е доближавал най-плътно до нас, съвременните хора, обемът на мозъка му е бил едва наполовина от този на нашия. Употребата на каменни сечива е станала обичайна практика още преди 2,5 милиона години, но тук е редно да поясним, че в повечето случаи това са били каменни отломки, откъртени или просто отчупили се от други, по-големи камъни. В чисто зоологически план Homo erectus е бил нещо повече от маймуна, но по-малко от съвременния човек.

Тази част от световната история, обхващаща първите пет-шест от общо седемте милиона години на човешкото развитие, е протекла изцяло в Африка. Първият наш прадед, успял да прекрачи границите й, е отново Homo erectus. За това съдим по палеонтологическите данни от остров Ява в Югоизточна Азия — по същата причина в науката го наричат и „човека от Ява“ (вж. Фигура 1.1). Смята се също, че най-древните следи, оставени от този „яванец“ — естествено, той спокойно е можел да бъде и „яванка“ — датират отпреди един милион години. Впрочем, напоследък се налага мнението, че те са още по-стари, отпреди 1,8 милиона години. (В интерес на истината, названието Homo erectus се появява в науката именно във връзка с тези явански фосили, така че може би е по-редно този, който е оставил техните африкански аналози, да бъде наричан по друг начин.) Днес се приема, че най-старите безспорни доказателства за наличието на хора в Европа са от преди половин милион години, но се чуват и мнения, че човешкото присъствие на тези ширини датира от по-ранен период. В едно поне можем да бъдем сигурни — „колонизацията“ на Азия е позволила да се развие едновременно с нея и аналогичен процес в Европа, тъй като и двата региона се простират на един и същ материк, без да са разделени от някакви по-големи естествени бариери.

Горното е добра илюстрация и на една тема, която ще присъства като червена нишка в цялата книга. Щом някой учен заяви, че е открил „най-ранния X“ — под „хикс“ може да се разбират и най-ранните следи от човешко присъствие в Европа, и най-ранните доказателства за култивиране на царевица в Мексико, или накъсо най-ранните свидетелства за нещо си на дадено място — това обикновено кара другите учени да се втурнат да го опровергават, откривайки на свой ред нещо още по-ранно. Реално погледнато, би трябвало да има все някакъв „най-ранен X“, което пък означава, че всички претенции за „още по-ранен X“ са абсолютно безпочвени. Но както сами ще видим, буквално всеки новооткрит X предизвиква верижна реакция — всяка година се появяват нови и нови открития или поне се твърди, че е открит някой още по-ранен негов аналог, което пък опровергава ако не всички, то поне част от откритията (или твърденията) от предходните години. Така нерядко минават цели десетилетия, докато археолозите постигнат консенсус по спорния въпрос.

Ако съдим по наличните данни, човешките останки отпреди 500 000 години се различават от по-старите скелети на Homo erectus най-вече със своите по-големи, по-заоблени и не толкова ръбати черепи. Африканските и европейските черепи от този период вече не се различават съществено от тези на днешните хора, затова и учените ги класифицират към нашия вид, Homo sapiens, а не към Homo erectus. Това разграничение, разбира се, е условно, тъй като Homo sapiens е просто следващият еволюционен етап на Homo erectus. Но и този ранен Homo sapiens все още се е различавал от нас в някои детайли на скелета си, мозъкът му е бил доста по-малък, а що се касае до артефактите и поведението, разликата е била направо драстична. Предполагам, че хората от съвременната епоха, които все още си служат с каменни сечива — да кажем прапрадядовците на Яли — биха определили тези сечива отпреди половин милион години като „нескопосни и груби“. Другата по-значима културна придобивка на нашите прадеди от същия период, която е надеждно документирана в науката, е овладяването на огъня.

До нас не е достигнало нито едно произведение на изкуството или поне изделие от кост на тези представители на Homo sapiens, ако изключим собствените им скелети и гореспоменатите „нескопосни и груби“ сечива. В Австралия все още не е имало хора, по очевидната причина, че са им били необходими лодки, за да стигнат дотам от Югоизточна Азия. Хора не е имало и в Америка, тъй като преди това е трябвало да стигнат до най-източните части на евразийския континент (и по-точно Сибир), а и все пак да поназнайват нещичко за лодките. (Впрочем на мястото на Беринговия проток тогава е имало ивица суша^[4], която се е стеснявала и разширявала при последователните покачвания и спадове на морското равнище през различните ледникови епохи.) За съжаление, подобни дейности като изработването на плавателни средства и най-вече оцеляването в студения и негостоприемен Сибир значително са надвишавали компетентността на тогавашния Homo sapiens.

След този момент отпреди 500 000 години разликите между човешките популации на Африка, Западна и Източна Евразия са продължили да стават още по-отчетливи по отношение на скелетните детайли. Например популацията на Европа и Западна Азия от периода между 130 000 и 40 000 г. пр.Хр. е представена с особено много скелети, известни в науката като „неандерталски“ и понякога класифицирани като отделен човешки вид, Homo neanderthalensis. От анимационните филми днешният зрител може да остане с впечатлението, че това са били някакви „безмозъчни“ и маймуноподобни грубияни, живеещи в дупки и пещери, но печалната истина е, че мозъците на неандерталците всъщност са били малко по-големи от нашите. Те са и първите човешки същества, оставили след себе си убедителни доказателства, че са погребвали своите мъртви и са се грижели за болните си събратя. Затова пък каменните им сечива изглеждат все още доста „нескопосни и груби“ в сравнение с идеално полираните каменни брадви на днешните новогвинейци, а и най-често не са били изработвани в стандартни форми, съобразени с различните им функции.

Съхранилите се скелетни фрагменти в Африка са сравнително малко на фона на изобилието от неандерталски останки, но затова пък се оказват доста по-близки до тези на съвременните хора, ако ги сравним с тогавашните „европейци“. Броят на аналогичните човешки останки в Източна Азия е дори още по-малък, но и те се различават на вид от африканските и неандерталските кости. Колкото до „лайфстайла“ на този етап, най-красноречивите свидетелства са каменните изделия и дивечовите кости, натрупали се с течение на хилядолетията в южната част на Африка. Макар и да са имали по-„модерно“ изглеждащи скелети в сравнение със своите неандерталски съвременници, тези африканци отпреди 100 000 години са изработвали абсолютно същите „груби и нескопосни“ сечива като тях, при които е нямало и помен от стандартизирани форми. Не са съхранени и никакви техни художествени творби. Ако съдим по костите на животните, които са ловували, ловните им умения също не са били особено впечатляващи, тъй като са били ориентирани главно към някои по-лесни за убиване и общо взето безобидни твари. Тоест тези африканци все още не са били влезли в бизнеса с избиването на биволи, глигани и всякакъв друг по-опасен дивеч. Дори не са били и рибари: в поселищата им на морския бряг просто няма рибени кости, да не говорим за рибарски куки. Ето защо можем да кажем, че и на тях, и на неандерталците все още е липсвал завършеният човешки облик.

Човешката история (в по-тесния смисъл на думата) започва всъщност преди петдесет хилядолетия — в момента, който аз наричам „Големият скок напред“. Най-ранните сигурни свидетелства за този „скок“ идват от Източна Африка и това са първите стандартизирани каменни сечива, както и огърлици (от стридени черупки). Подобно развитие явно е настъпило скоро и в Близкия Изток и Югоизточна Европа, след което — преди около 40 000 години — се е прехвърлило и в Югозападна Европа, където се натъкваме на изобилие от артефакти край вече напълно „съвременните“ скелети на т.нар. кроманьонци. Затова и боклукът, натрупал се в кроманьонските поселища, е далеч по-интересен за археолозите и не оставя никакво съмнение, че вече си имаме работа със съвременни хора (и в биологически, и в поведенчески план).

В тези кроманьонски сметища учените откриват не само каменни сечива, но и изделия от кост — фактът, че вторият материал е далеч по-удобен за обработване (например във вид на рибарски куки) така и не е бил подобаващо оценен от предните поколения. Тези сечива са изработени в най-различни и характерни форми, които изглеждат достатъчно съвременно, за да приемем със сигурност, че са функционирали като игли, шила, длета и т.н. На мястото на дотогавашните състоящи се от една-единствена част сечива от рода на ръчните „точила“ и „стъргалки“ вече се появяват многосъставни. Сред по-сложните кроманьонски оръжия срещаме харпуни и приспособления за хвърляне на копия, впоследствие еволюирали в лъкове и стрели — предшествениците на пушките и другите по-комплексни оръжия от по-модерните времена. Тези ефикасни средства за убиване от безопасно разстояние са позволявали вече и лова на по-опасен дивеч, например носорози и слонове, а изобретяването на въжето (от което са можели да изплитат мрежи, корди и примки) е позволило на свой ред включването на рибите и птиците в менюто на нашите предци. Останките от колиби и съшити дрехи свидетелстват за значително нарасналите им умения да оцеляват при по-студен климат, а накитите и грижливо погребаните скелети показват един наистина революционен поврат в естетическата и духовната сфера.

От съхранилите се продукти на кроманьонската култура най-високо признание получават художествените изделия: великолепни скални рисунки, фигурки и музикални инструменти, чиято естетическа стойност е актуална и днес. Всеки, изпитал от пряк опит могъщото въздействие на онези изрисувани в естествени размери бикове и жребци в пещерата Ласко (Югозападна Франция), моментално разбира, че начинът, по който са мислели хората, сътворили тези изображения, е бил също толкова „съвременен“, колкото и техните скелети.

Явно през този период (между 100 000 и 50 000 г. пр.Хр.) с нашите предци са се случили някои много съществени неща. Големият скок поставя два сериозни и засега неразрешени въпроса, свързани с неговата непосредствена причина и географското му местоположение. Що се касае до причината, в предишната си книга Третото шимпанзе аз лично изтъкнах ролята на усъвършенствания ларинкс като анатомична предпоставка за появата на езика (в съвременния смисъл на думата), от който пък най-много зависи и практическото приложение на творческите способности. Според други автори тази поява е станала възможна благодарение на една друга промяна — в структурата на мозъка, този път обаче нямаща отношение към размера.

Колкото до мястото, въпросът придобива следния вид: дали Големият скок е бил направен най-напред в един точно определен географски регион и само от една човешка група, която по този начин е получила възможност да се разсели и в други части на света и съответно да изтласка оттам предишните им обитатели? Или пък е протекъл паралелно в различни региони, а днешните им обитатели са всъщност потомци на популациите, живели там преди „Скока“? Първото мнение намира подкрепа във вече споменатите доста съвременно изглеждащи африкански черепи отпреди 100 000 години, което пък дава основание на някои учени да смятат, че Големият скок е направен не другаде, а в Африка. Първоначалните данни от молекулярните изследвания (на т.нар. митохондриална^[5] ДНК) сякаш напълно подкрепяха теорията за африканския произход на днешното човечество, но напоследък тези открития все повече се оспорват. От друга страна, някои антрополози са на мнение, че черепите на хората, живели в Китай и Индонезия преди стотици хилядолетия, демонстрират същите особености, които откриваме съответно в днешните китайци и австралийските аборигени. Ако те са прави, това би означавало, че не може да се говори за някаква единствена „Едемска градина“, а за паралелна еволюция и мултирегионален произход на съвременното човечество.

Доказателствата, че съвременните хора са се появили само в един регион, след което са се разселили извън неговите граници и съответно са били изместени от други човешки типове, като че ли са най-убедителни в случая с Европа. Преди около 40 000 години тук са пристигнали кроманьонците с тяхната по-модерна костна структура, по-усъвършенствани оръжия и прочее по-високи културни достижения. Само след няколко хилядолетия не е останал и помен от неандерталците, които дотогава — разбирай в продължение на стотици хиляди години — са еволюирали мирно и кротко като единствените човешки обитатели на европейския субконтинент. Едно такова развитие на нещата недвусмислено подсказва, че кроманьонците са се възползвали от своите далеч по-усъвършенствани технологии (плюс езиковите умения и мозъците си), за да заразят, избият или изтласкат неандерталците, оставяйки след себе си твърде малко или направо никакви следи от хибридизация между тези два човешки типа.

 

 

Големият скок съвпада и с първото доказано по-голямо разширяване на географската среда, в която са живели нашите предци след колонизирането на Евразия. Тази експанзия включва заселването на Австралия/Нова Гвинея, за което учените смятат, че е станало преди 40 000 или 30 000 години (и което е предизвикало неизбежните, но засега спорни твърдения, че то е станало още по-рано). Скоро след тази първа вълна хората плъзват по целия континент и се адаптират към новата и доста разнообразна географска среда — от тропическите джунгли и високи планини на Нова Гвинея до пустинната вътрешност и влажно югоизточно крайбрежие на Австралия.

Във връзка с горното трябва да посочим, че през ледниковите епохи е замръзвала една огромна част от океанските води, поради което морското ниво по целия свят е спадало със стотици футове в сравнение със сегашното. В резултат на всичко това там, където днес се намират сравнително плитките морета между индонезийските острови Суматра, Борнео, Ява и Бали, са се появили провлаци. (Впрочем същото се е случило и с други по-плитки протоци, например Беринговия и Ламанша.) Така югоизточният край на азиатския материк се е озовал на цели 700 мили по̀ на изток от сегашното си местоположение. Въпреки това централните индонезийски острови — тези между Бали и Австралия — са останали обкръжени и разделени от дълбоки протоци. Тоест, за да се стигне от азиатския материк до Австралия/Нова Гвинея по това време, е било нужно да се прекосят минимум осем такива пролива, най-тесният от които е бил широк поне 50 мили. Най-често протоците са разделяли острови, между които е съществувала визуална връзка, но затова пък Австралия никога не се е виждала дори и от най-близките индонезийски острови, Тимор и Танимбар. А това означава, че заселването на Нова Гвинея и Австралия задължително е изисквало мореплавателски умения и е станало доста след като човечеството ги е развило (най-ранните свидетелства за което са от областта на Средиземноморието). Тези умения се развиват повсеместно едва след трийсет хилядолетия, което ще рече преди около 13 000 години.

На първо време археолозите не изключваха възможността, че тази колонизация е започнала случайно — примерно неколцина рибари са отплували от някой индонезийски остров и еднодръвката им е била отнесена навътре в морето. Според един от най-„смелите“ сценарии тази първа вълна от заселници всъщност се е състояла само от една млада, но затова пък бременна жена, носеща в утробата си мъжка рожба. Но поддръжниците на теорията за спонтанна колонизация бяха неприятно изненадани от последвалите открития, че и някои острови на изток от Нова Гвинея са били колонизирани скоро след като на нея е стъпил човешки крак (за което се предполага, че е станало преди около 35 000 години). Говоря за Нова Британия и Нова Ирландия от архипелага Бисмарк и Бука от Соломоновите острови. Бука например със сигурност не се е виждал и тогава от най-близкия западен остров и за да стигне дотам, човек е трябвало да прекоси водна бездна, широка около сто мили. Това означава, че първите австралийски и новогвинейски заселници са били и мореплаватели, т.е. вече са можели целенасочено да преодоляват водните пространства до най-близките острови, видими на хоризонта, а от време на време да стигат и до невидимите, макар и не непременно по собствено желание.

Заселването на Австралия/Нова Гвинея вероятно е свързано с още един голям „пробив“, освен първите стъпки в мореплаването и първата по-мащабна експанзия след достигането на Евразия, а това е първото масово изтребление на по-едрите животни от страна на хората. В днешните ни представи именно Африка е континентът на големите бозайници. Съвременната Евразия също разполага с много техни разновидности, макар и не в такова изобилие, каквото срещаме в Серенгети — например азиатските носорози, слонове и тигри, както и европейските лосове, мечки и (поне до класическата епоха) лъвове. Днес Австралия/Нова Гвинея не предлагат техни равностойни аналози — всъщност най-едрият бозайник на тези ширини е 50-килограмовото кенгуру. Но в по-далечното минало те също са разполагали с пълен комплект от такива бозайници, между които гигантското кенгуру, подобното на носорог двуутробно, наречено дипротодонт, което е достигало размерите на днешните крави, както и още едно двуутробно, този път „леопард“. Там се е разхождала и една бягаща, подобна на щраус птица, чиято жива маса е стигала и до 200 килограма, както и някои впечатляващо големи влечуги, от които бих посочил еднотонния гущер, гигантския питон и сухоземния крокодил.

Всички тези австралийски и новогвинейски гиганти (т.нар. мегафауна) са изчезнали след пристигането на хората. Точната дата на това събитие все още е под въпрос, но археологическите разкопки в Австралия на различни поселища, възникнали в хода на десетки хилядолетия и в които са открити по-големи количества животински кости, показват, че големите бозайници са изчезнали още преди 35 000 години. Което пък потвърждава предположението, че мегафауната е изтребена скоро след първата поява на човека по тези земи.

Почти едновременното изчезване на толкова много животински видове логично поставя и въпроса за неговата причина. Също така логично звучи и отговорът, че те са били изтребени или елиминирани по някакъв друг, косвен начин от първите хора, стъпили на тези земи. Нека не забравяме, че в продължение на милиони години еволюцията на австралийските и новогвинейските животни е протичала в отсъствието на ловуващи човешки същества. В тази връзка трябва да поясним, че галапагоските и антарктическите птици и бозайници, които също са еволюирали без наличието на подобни рискови фактори и едва в модерната епоха са съзрели за първи път човешки същества, си остават и до днес неизлечимо хрисими и кротки. Те също щяха да бъдат изтребени за нула време, ако защитниците на околната среда не бяха взели съответните мерки. Но на някои други, открити в по-ново време острови, където подобни мерки не са били взети, гибелта на животинските видове е била само въпрос на време: една от жертвите, птицата додо от остров Мавриций, се превърна в нещо като символ на изчезналите видове. Вече знаем от научните изследвания, че на всеки тихоокеански остров, заселен в праисторическата епоха, човешката колонизация е предизвиквала гибелен спазъм, довел например до изчезването на бягащите птици моа в Нова Зеландия, гигантските лемури в Мадагаскар и онези големи, но не умеещи да летят гъски на Хаваите. А щом в модерните времена хората са можели да се приближават, без да предизвикат никакви подозрения, до разните додо и островни тюлени и да ги избиват както и когато си пожелаят, тъй като тези животинки не са изпитвали никакъв страх от човека, защо да не допуснем, че нещо подобно се е случило и между праисторическите хора и „безстрашните“ моа и гигантски лемури?

И така, една от хипотезите за изчезването на австралийските и новогвинейските гиганти гласи, че те са били застигнати от тази нерадостна участ преди около 40 000 години. С повечето големи бозайници в Африка и Евразия обаче се е получило обратното: те са успели да оцелеят и до наши дни, просто защото са еволюирали съвместно с прачовеците в продължение на стотици хиляди, ако не и милиони години. Затова и са имали достатъчно време да развият страх от хората, докато нашите предци са усъвършенствали своите доста незавидни в началото ловни умения. Колкото до додо, моа или гигантите от Австралия/Нова Гвинея, те най-вероятно са имали нещастието да се изправят изневиделица, т.е. без никаква еволюционна подготовка, пред едни много опасни двукраки нашественици, притежаващи вече напълно усъвършенствани ловни умения.

В случая с Австралия/Нова Гвинея обаче хипотезата за поголовно изтребване (или overkill hypothesis, както я наричат) среща и сериозни възражения. Критиците й не пропускат да изтъкнат факта, че до този момент не са открити костите на някое от тези изчезнали животни, за което може с абсолютна сигурност да се твърди, че е било убито от човешка ръка или поне, че е живяло в близост до хората. Защитниците на тази хипотеза най-често изтъкват следния довод: едва ли можем да очакваме, че ще открием някакви улики на местопрестъплението, при положение че самото убийство е станало не само бързо, но и твърде отдавна (все пак говорим за период отпреди повече от 40 000 години). Критиците обаче веднага ги контрират: а защо не допускате, че въпросните гиганти всъщност не са изтребени, а са изчезнали „от само себе си“ вследствие на климатичните промени, пример, някоя небивало жестока суша на вече хронично сухия австралийски континент? И дебатът пламва отново и продължава в същия дух.

Лично аз не мога да проумея защо австралийските гиганти е трябвало да оцеляват при безчислени суши и какви ли не още бедствия в продължение на десетки милиони години, а в един момент са предпочели да измрат почти веднага — това беше хипербола, все пак боравим с хилядолетия — след първите си контакти с човешки същества. И са изчезнали не само от безводните пустини в централна Австралия, но и от подгизналите от влага Нова Гвинея и югоизточна Австралия. От тях не е останал нито един — и в пустините, и в прохладните гори от по-умерените зони, и в тропическите джунгли. Ето защо аз съм по-склонен да приема, че изчезването на гигантите наистина е свързано с хората, но ловът едва ли е единствената причина за това — в случая са действали и други фактори, например пожарите и промените в околната среда, причинени от човека. Но независимо коя от двете хипотези — за поголовното изтребване или за климатичните промени — ще се окаже по-вярна, изчезването на едрия дивеч от Австралия/Нова Гвинея е имало тежки последствия за по-нататъшната история на човечеството. В крайна сметка елиминацията на всяко по-голямо диво животно (което спокойно е можело да бъде и опитомено) е оставила коренното население на Австралия/Нова Гвинея без никакви домашни питомци.

 

 

От горното можем да направим следния извод — че колонизацията на Австралия/Нова Гвинея е станала възможна едва при Големия скок. Скоро след това идва ред на още едно разширяване на човешката територия, обхванало най-студените части на Евразия. За сравнение неандерталците, живели през Ледниковата епоха, може и да са били свикнали да издържат на студ, но много рядко са прониквали по̀ на север от Северна Германия или Киев. Това едва ли трябва да ни изненадва, тъй като те просто не са успели да оценят достойнствата на иглите, съшитите дрехи, топлите жилища и други такива технологически средства, жизнено необходими в по-студените климатични зони. Първите съвременни (от анатомична гледна точка) хора, разполагащи с нужните средства, са проникнали в Сибир преди около 20 000 години. (Естествено има и такива, които твърдят, че това е станало много по-рано, но засега още не са го доказали.) Вероятно върху тази експанзия пада и отговорността за изчезването на рунтавите евразийски мамути и също така рунтавите носорози.

Със заселването на Австралия/Нова Гвинея хората вече се настаняват от три от общо петте континента, годни за живот. (В тази книга аз ще броя Евразия за един континент^[6] и съзнателно ще пропускам Антарктида, тъй като тя е достигната от съвременното човечество едва през XIX в., а и там никога не е имало човешка популация, разчитаща на собствените си сили.) Остават само два, Северна и Южна Америка. Те със сигурност са заселени последни, а причината е очевидна — за да прекосят океана, на тогавашните хора са били необходими по-големи плавателни съдове (а такива не е имало дори в Индонезия, поне допреди 40 000 години, а в Европа и до много по-късно време) или да достигнат крайните източни части на Сибир (което пък е станало едва преди 20 000 години), за да продължат след това по Беринговия провлак.

Засега не знаем кога точно е започнала колонизацията на Америка, дали преди четиринайсет хиляди или преди трийсет и пет хиляди години. Безспорно най-старите човешки останки са открити в Аляска (и датирани около 12 000 г. пр.Хр.), след което експанзията очевидно е продължила на юг, през територията на днешна Канада, за да достигне след едно хилядолетие и днешните Югозападни щати. Откритите там поселища се свързват с т.нар. кловиска култура (първите находки са край днешния град Кловис в Ню Мексико, където учените за първи път се натъкват на характерните за тази култура големи каменни остриета на копия). Днес са известни стотици такива обекти, разпръснати по цялата територия на Щатите (без Аляска и Хаваите) до границата с Мексико. Имаме безспорни доказателства, че сравнително скоро след това човешки крак е стъпил и в Амазония и Патагония. Всички тези факти показват, че кловиските поселища са се появили още при първата колонизация на двете Америки. Хората, които са я осъществили, бързо са се увеличили на брой, разширили са териториите си и по този начин са изпълнили и двата континента.

За някои може би ще е изненадващо, че потомците на първите заселници (които свързахме с кловиската култура) са стигнали за по-малко от хилядолетие чак до Патагония, а тя, както знаем, е на 8000 мили от днешната ни канадска граница. Но ако направим някои изчисления, ще видим, че това прави по осем мили годишно, което едва ли би затруднило която и да е общност на ловци и събирачи (да не говорим, че това разстояние може да се измине и само за един ден).

Изненадващ на пръв поглед е и фактът, че двата континента са се напълнили толкова бързо с хора, че някои от тях са имали основателни причини да продължат още по̀ на юг, до Патагония. Този „демографски взрив“ обаче не звучи толкова шокиращо, ако се вгледаме по-внимателно в действителните цифри. Ако приемем, че средната гъстота на населението през тези времена е била един човек на една квадратна миля (което е доста внушителен брой за днешните ловци-събирачи), то тогава излиза, че на цялата територия на двете Америки не е имало повече от десет милиона ловци-събирачи. Тази бройка също не бива да ни стряска — дори да приемем, че първите колонисти са били само стотина и броят им е нараствал едва с 1,1% годишно, то след едно хилядолетие техните потомци спокойно са можели да станат и десет милиона. Подобен ръст на населението (1,1% годишно) също звучи правдоподобно — в модерната епоха той е достигал и 3,4%, особено при колонизиране на девствени земи, например когато разбунтувалите се моряци от „Баунти“ се заселват със своите таитянски съпруги на остров Питкерн.

Ако съпоставим археологическите данни ще видим, че това разрояване на кловиските ловни поселища през първите няколко века след пристигането им в Америка има аналог и в по-ново време — когато предците на днешните маори откриват Нова Зеландия. Подобно изобилие от ранни поселища е засвидетелствано и при много по-старата колонизация на Европа от Homo sapiens, както и при заселването на Австралия/Нова Гвинея. Така че почти всичко, което свързваме с феномена Кловис и стремителното му разпространение по двете Америки, намира аналози и при други колонизации на девствени земи в човешката история.

А защо „роенето“ на кловиски поселища е станало през вековете непосредствено преди 11 000 г. пр.Хр., а не преди 16 000 или 21 000 г. пр.Хр.? Какво може да означава това? Нека не забравяме, че в Сибир винаги е било студено, а през по-голямата част от Плейстоцена и Канада е била скована от непроходими ледове. Вече видяхме, че технологията, нужна за оцеляването в такива екстремни условия, се е появила едва след нахлуването на анатомично съвременните хора (т.е. представителите на Homo sapiens) в Европа преди около четирийсет хилядолетия, а те са успели да колонизират Сибир след цели двайсет хилядолетия. Впоследствие тези ранни „сибиряци“ са се прехвърлили в Аляска. Вариантите са два: или са преплавали водите на Беринговия проток (който и сега е широк само 50 мили), или са преминали пеша ивицата суша, свързвала през Ледниковата епоха двата континента. Въпросният „мост“, съществувал в продължение на хилядолетия, вероятно е бил дълъг около хиляда мили, покрит с открита тундра и лесно проходим за хора, привикнали към студен климат. Той е функционирал някъде до 14 000 г. пр.Хр., когато морското равнище отново се е покачило. Все още не е ясно дали древните сибиряци са гребели с весла до Аляска или е трябвало да разчитат само на собствените си крака, но най-ранните сигурни следи от човешко присъствие там датират от 12 000 г. пр.Хр.

Скоро след това в ледената обвивка на Канада се отворил свободен коридор, от север към юг, който позволил на първите жители на Аляска да достигнат Великите равнини, където днес се намира канадският град Едмънтън. Така отпаднало и последното по-сериозно препятствие пред съвременното човечество по пътя му от Аляска до Патагония. А и прериите, на които се натъкнали тези едмънтънски „пионери“, били пълни с дивеч. Решавайки по този начин проблема с прехраната си, те бързо се размножили и плъзнали на юг, за да изпълнят цялото полукълбо.

Една друга особеност на феномена Кловис потвърждава очакванията ни за непосредствените последици от човешко присъствие на юг от ледените полета на Канада. Подобно на Австралия/Нова Гвинея, двете Америки също са били пълни, поне в началото, с големи бозайници. Преди петнайсет хилядолетия американският Запад е изглеждал горе-долу така, както изглежда днес Серенгети със стадата си от слонове и зебри, сред които и някои по-екзотични твари като камили и гигантски ленивци, следвани по петите от лъвове и хиени. Само че и тук, както в Австралия/Нова Гвинея, големите бозайници са били изтребени. И ако в Австралия това е станало вероятно още преди 30 000 години, то в двете Америки същият процес е протекъл между XV и X хилядолетие преди Христа. Съдейки по костите на някои от тези бозайници, запазени в огромни количества и датирани особено акуратно, можем да приемем, че те са изчезнали от лицето на земята около 11 000 г. пр.Хр. Други — например гигантският ленивец от Шаста и харингтънският планински козел от района на Големия каньон — най-вероятно са изчезнали само след един-два века. Случайно или не, тази дата съвпада (в рамките на допустимия толеранс) и с пристигането на кловиски ловци в Големия каньон.

Археолозите се натъкват и на многобройни мамутски скелети, между чиито ребра са забити каменни остриета на копия, което подсказва, че съвпадението на тези две дати далеч не е случайно. Ето че се повтаря един познат сценарий: по пътя си на юг хората са попаднали на големи бозайници, които дотогава не са виждали човешко същество. За ловците не е било трудно да разберат, че те са лесна плячка и най-вероятно са побързали да ги изтребят. Има и противоположна теория, според която големите бозайници не са изтребени, а са изчезнали покрай климатичните промени, настъпили след последната Ледникова епоха (която пък, сякаш за да обърка допълнително палеонтолозите, е приключила пак по същото време, около 11 000 г. пр.Хр.).

Тази климатична теория буди у мен същите възражения като в случая с Австралия/Нова Гвинея. В края на краищата представителите на американската мегафауна вече са били преживели не една, а цели 22 ледникови епохи. Защо тогава повечето от тях са предпочели да издъхнат на сцената точно на двайсет и третата, пред очите на всички тези новодошли и уж безобидни двуноги твари? А и защо са изчезнали повсеместно — не само на зоните, които са се свили, но и на тези, които са се разширили след края на последната (22-ра) ледникова епоха? Ето защо подозирам, че в това са имали пръст и кловиските ловци, но дебатът засега остава открит. Но която и теория да се окаже вярна, едно е сигурно: повечето големи американски бозайници, които са можели да бъдат одомашнени от бъдещите индианци, са изчезнали безвъзвратно от историческата сцена.

Неразрешен остава още един въпрос: дали кловиските ловци са и първите американци? И както обикновено се получава, щом нещо е обявено за първо по рода си, непрекъснато чуваме, че учени са открили и някакви още по-стари, предкловиски поселища в Америка. На пръв поглед част от тези твърдения звучат убедително и интригуващо, след което възникват и неизбежните проблеми, свързани с интерпретацията. Например дали нещата, открити на такива места, са наистина „сечива“, т.е. продукти на човешка дейност, или са получили формата си по естествен път? Дали съобщаваните дати са точни и могат ли да издържат проверка с радиовъглероден анализ? А ако са верни, дали всичко намерено е продукт на човешка дейност — я си представете например, че въгленът, датиран отпреди 15 000 години, се е озовал до каменното сечиво, изработено преди осем хилядолетия, просто по стечение на обстоятелствата?

Неслучайно дадох този пример, защото е свързан с една от най-нашумелите „предкловиски“ находки. В бразилския скален комплекс Педра Фурада археолозите откриват скални рисунки, несъмнено дело на човешка ръка. Сред отломките, които откриват в подножието на една канара, има и такива, чиято форма дава основания да се предположи, че всъщност са някакви примитивни сечива. В близост до тях са намерени и „огнища“. Данните от радиовъглеродния анализ показват, че въглените в тях са отпреди 35 000 години. Скоро след това „Нейчър“, едно престижно и доста селективно по отношение на материалите си международно научно списание, започва да публикува статии за Педра Фурада.

Проблемът е, че за нито една от тези каменни отломки, намерени в подножието на скалата, не е доказано категорично, че е продукт на човешка дейност, каквито очевидно са кловиските върхове на копия или кроманьонските сечива. За десет хиляди години от една скала вероятно ще се отронят стотици хиляди късове, да не говорим, че повечето ще се начупят допълнително при падането, затова няма нищо странно в това, че някои от тях може да ни заприличат и на примитивни сечива, издялани от човешка ръка. И в Западна Европа, и в Амазония учените обикновено подлагат на радиовъглероден анализ пигментите, използвани в скалните рисунки, но ето че в случая с Педра Фурада това не е направено. В околната джунгла често избухват пожари и ветровете най-редовно отвяват останалите след тях въглени в пещерите — нещо, което със сигурност е ставало и преди 35 000 години. Това обаче не ни дава основания да свържем въглените от тази далечна епоха със скалните рисунки в Педра Фурада. Колкото и изкусително да звучи хипотезата за предкловиския човек, днес все по-малко учени са склонни да я приемат. Макар самите откриватели на Педра Фурада да остават и до днес убедени в значимостта на откритието си, някои други археолози, които не участваха в разкопките, но бяха склонни да приемат идеята за предкловиска култура, вече не са толкова сигурни в оценките си, след като видяха на място нещата.

В Северна Америка има едно място, което в момента като че ли е с най-сериозни основания да бъде смятано за „предкловиски обект“. Това е пещерата Медоукрофт в Пенсилвания. Данните от радиовъглеродния анализ подсказват, че тук може би са живели хора още преди 16 000 години. В този случай никой археолог не е оспорил факта, че многобройните предмети, открити в отделните пластове, са дело на човешка ръка. Но по-старите дати от радиовъглеродния анализ не вършат особена работа, защото свързаните с тях растителни и животински останки са от същите видове, които се срещат в Пенсилвания и днес, когато климатът е значително по-мек в сравнение с този отпреди петнайсет хилядолетия. А това ни навежда на мисълта, че образците от дървени въглища, сочени като най-древните следи от човешко присъствие в региона, всъщност датират от периода след Кловис и просто са се смесили с по-старите пластове. Като най-убедителен южноамерикански кандидат се очертава Монте Верде („Зелената планина“) в Южно Чили, тъй като резултатите от радиовъглеродния анализ ни насочват към един период от преди поне 15 000 години. Това също звучи убедително за повечето археолози, но аз бих ги посъветвал да бъдат по-предпазливи, за да си спестят и евентуалните разочарования.

Ето че възниква следният въпрос: ако наистина е имало предкловиски хора в двете Америки, защо е толкова трудно да се докаже тяхното съществуване? Археолозите вече са открили стотици обекти, датиращи със сигурност от периода между 11 000 и 2000 г. пр.Хр., сред които десетки в северноамериканския Запад, няколко скални убежища в Апалачите, както и на отделни места по калифорнийското крайбрежие. Навсякъде под пластовете, в които има несъмнени следи от човешко присъствие, се откриват и по-дълбоки, изпълнени с останки, които очевидно са животински, но по нищо не личи тези животни да са имали някакъв контакт с хора. Уязвимостта на „предкловиската“ хипотеза контрастира с многобройните убедителни свидетелства, от които разбираме, че Homo sapiens е присъствал в Европа много преди кловиските ловци да се появят по американските земи преди тринайсет хилядолетия. Още по-смайващи са данните, постъпващи от Австралия/Нова Гвинея, където в момента се подвизават десет пъти по-малко археолози, отколкото в Съединените щати, но пък тези „малцина избрани“ вече са открили над сто обекта, пръснати по целия континент, които със сигурност датират от времена преди кловиската култура.

Можем да бъдем сигурни, че първите жители на Америка не са прелетели с хеликоптери разстоянието от Аляска до Медоукрофт (да не говорим за Монте Верде), за да си спестят по-трудните планински участъци. Защо обаче не са оставили никакви следи при това придвижване на юг? Привържениците на хипотезата за по-ранно заселване на Америка явно смятат, че „предкловиската“ култура в продължение на хиляди и дори десетки хиляди години не само че не е можела да се похвали с особено голяма гъстота на населението, но и по някакви неведоми причини не е пожелала да остави нещичко на археолозите, което пък е безпрецедентно в световната практика. На мен лично тези твърдения ми звучат, меко казано, пресилено. По-склонен съм да приема, че след време данните от Монте Верде и Медоукрофт ще получат нова интерпретация, както многократно е ставало в подобни случаи. Или, казано по друг начин, ако наистина е имало предкловиски поселища в Америка, те вече щяха да са известни на науката и споровете отдавна щяха да са приключили. Но така или иначе археолозите все още остават на различни мнения по въпроса.

Толкова ли е важно да разберем коя от двете теории е вярна? Да, защото това ще окаже ефект и върху нашето разбиране за по-нататъшния развой на американската праистория. Вариантите са два. Според първия двете Америки са били заселени за първи път около 11 000 г. пр.Хр., след което населението им бързо се е увеличило. Според другия заселването е станало малко по-рано (повечето привърженици на тази хипотеза говорят за 15, 20, че дори и 30 хилядолетия, а някои отиват още по-далеч в догадките си), но до 11 000 г. пр.Хр. тези предкловиски хора са били съвсем малко на брой и затова не са оставили никакви (или почти никакви) следи след себе си. И в двата случая обаче Северна и Южна Америка си остават двата континента с най-кратка праистория.

 

 

Със заселването на двете Америки хората вече са усвоили повечето обитаеми зони на континентите и най-близките до тях острови, плюс тези от Индонезия до Нова Гвинея. Заселването на останалите приключва едва в модерната епоха. За сравнение някои средиземноморски острови като Крит, Кипър, Корсика и Сардиния са заселени още в периода между 8500 и 4000 г. пр.Хр., Карибите — в началото на IV хилядолетие пр.Хр., полинезийските и микронезийските — между 1200 г. пр.Хр. и 1000 г. сл.Хр., Мадагаскар — между IV и IX в. сл.Хр., а Исландия — през IX в. Предците на днешните инуити са се разселили из периферните арктически зони около 2000 г. пр.Хр. Така през следващите седем столетия остават недостигнати само някои изолирани и по-отдалечени острови — например Азорските в Атлантическия и Сейшелските в Индийския океан, както и Антарктида.

Дали обаче тези различни дати на заселване на континентите са оказали влияние върху по-нататъшния развой на човешката история и в какво се изразява то? Да си представим, че някой археолог се сдобие с машина на времето и се върне през епохите, за да направи една околосветска обиколка през 11 000 г. преди Христа. Би ли могъл този археолог, виждайки тогавашното състояние на света, да предвиди последователността, в която хората от различните континенти ще се сдобият с пушки, вируси и стомана, за да предвиди по този начин и днешното състояние на света?

Археологът вероятно ще оцени по достойнство факта кой пръв е потеглил от стартовата линия. И ако това действително е от значение, то тогава Африка е имала съкрушително преимущество — аванс от пет милиона години, преди да се появят проточовешки същества и на другите континенти. Но ако е вярно и другото, че съвременното човечество се е появило пак в Африка, но едва преди 100 000 години, и оттам се е разпръснало по останалите материци, то това стопява преднината, която са могли да натрупат междувременно някои от „състезателите“ и Африка отново се откъсва напред. Нещо повече, генетичните различия между хората са най-високи именно на този континент, а е логично да предположим, че по-разнообразните в това отношение хора са способни и на по-разнообразни технологически инвенции.

Тук археологът би трябвало да се замисли по-сериозно. Какво всъщност означава понятие като „начален старт“ в контекста на тази книга? Едва ли можем да приемем буквално метафората за някаква „писта“, по която се надбягват отделните народи. Ако под „начален старт“ разбираме времето, необходимо за заселването на един континент след пристигането на първите колонисти, то тогава трябва да отчетем още един фактор — че този период е относително кратък. Например за да бъде заселен Новият свят са били необходими не повече от хиляда години. Но ако под „начален старт“ разбираме времето, нужно за приспособяването към местните условия, то аз мога да ви уверя, че някои по-трудни участъци са изисквали и много повече време. Например арктическата зона на Северна Америка е била заселена девет хилядолетия след другите части на този континент. Но пък на много други места на Земята приспособяването е ставало по-бързо, особено с развитието на човешката изобретателност. За сравнение на предците на днешните маори е било необходимо само едно столетие, за да открият всички по-важни естествени ресурси на своя остров (разбирай и каменни кариери), а след още един-два века те са избили и последните моа (имайте предвид, че теренът на Нова Зеландия е един от най-„пресечените“ в целия свят). А след още някой и друг век те са се разделили на най-различни общности — от ловци-събирачи по крайбрежието до земеделци във вътрешността, които са се препитавали по коренно различни начини.

Тогава нашият археолог ще прецени постигнатото в двете Америки и ще стигне до извода, че африканците, въпреки огромното си предимство на „старта“, са били застигнати от първите американци само след едно хилядолетие. Какво означава това? Може би по-голямата площ на Америка (с 50% повече от тази на Африка) и по-разнообразната й околна среда е позволила на коренните американци да стопят преднината на африканците?

След това археологът ще се насочи към Европа. Какво ще види там? Евразия е най-големият континент в света, а и най-дълго обитаван от хората (ако не броим Африка). Това, че заселването на цяла Африка е предшествало с поне един милион години колонизацията на Евразия не означава кой знае какво, защото тогавашните предци на човечеството са се намирали на един доста примитивен стадий от развитието си. Археологът ще отчете разцвета, който Югозападна Европа е преживяла през Горния палеолит и ще се запита дали пък Евразия още тогава не е взела прекалено голяма преднина.

Накрая археологът ще стигне и до Австралия/Нова Гвинея. Първото, което ще отчете, е сравнително оскъдната й площ. Австралия е най-малкият континент, а и голяма част от нея е заета от пустини, където малцина биха могли да оцелеят. Освен това континентът е изолиран, затова и редът му за заселване е дошъл много по-късно от Африка и Евразия. Всичко това би накарало археолога да прогнозира едно много, много бавно развитие за региона.

Но той ще трябва да се съобрази с още нещо — австралийците и новогвинейците са били и първите мореплаватели в света. Освен това са създали скални рисунки, които са поне толкова стари, колкото и тези на кроманьонците в Европа. Неслучайно Джонатан Кингдън и Тим Фланъри отбелязват факта, че при колонизацията на Австралия и Нова Гвинея хората, тръгнали от островите на азиатския континентален шелф, вече са умеели да се приспособяват към нова и непозната околна среда и затова, когато са стигнали и до Централна Индонезия, са могли да я оценят по достойнство — в крайна сметка тук са най-богатите морски ресурси, коралови рифове и мангрови гори в света. И когато тези колонисти са се прехвърляли на поредния остров на изток, те отново са започвали да се приспособяват и да изпълват територията му, за да се заемат след време и с колонизирането на следващия. Говорим за една безпрецедентна епоха на последователни демографски взривове. И е напълно възможно тъкмо тези цикли на колонизация, адаптация и демографски взривове да са подготвили и почвата за Големия скок, който след това се е разпрострял отново на запад — в Евразия и Африка. Но ако този сценарий е верен, значи тъкмо регионът на Австралия/Нова Гвинея е имал и най-голямо начално преимущество, което е можело да стимулира човешкото развитие дълго след Големия скок. Но днес знаем, че нещата са се развили по съвсем друг начин.

Накъсо, наблюдателят, върнал се с тринайсет хилядолетия във времето, едва ли ще предвиди на кой точно континент човешките общества ще се развият най-бързо и би могъл да заложи на който и да е „състезател“. Днес знаем, че най-добре е използвала шансовете си Евразия. Само че действителните причини за по-бързото развитие на евразийските общества нямат нищо общо с тези, които би предположил археологът при своята въображаема разходка във времето. Затова и в оставащите части на книгата ще се постараем да изясним в какво се състоят те.

Глава II
Един естествен експеримент в историята

Как географията е моделирала човешките общества на полинезийските острови

На Чатъмските острови^[7], отстоящи на 500 мили източно от Нова Зеландия, местните мориори са живеели необезпокоявани в продължение на столетия, но през декември 1835 г. на тази идилия е сложен край, и то по най-бруталния начин. На 19 ноември с.г. тук акостирал кораб с 500 маори, въоръжени до зъби с пушки, сопи и брадви, а на 5 декември — още един, носещ на борда си други 400 маори. По мориорските селища плъзнали групи маори, които уведомявали местните, че те вече са техни роби, и убивали онези, които дръзвали да им възразят. По всяка вероятност една организирана съпротива от страна на мориорите е щяла да сложи край на нашествието, тъй като са превишавали два пъти на брой маорите. Само че мориорите са имали традиция да решават тези проблеми по мирен път. Свикали съвет и на него решили да не се бият с нашествениците, а да им предложат мир, дружба и подялба на ресурсите.

Но още преди да излязат с тази оферта, маорите атакували по целия фронт. През следващите няколко дни те избили стотици мориори, после сготвили и изяли повечето трупове, а всички останали поробили. През следващите няколко години успели да избият и повечето роби, водейки се най-вече от собствените си прищевки. След време един от оцелелите мориори си спомня следното: „[Маорите] взеха да ни избиват като овце… От ужас побягнахме в храсталаците, криехме се в дупки под земята и къде ли още не, само и само да се скрием от враговете си. Но те ни намираха навсякъде и ни избиваха, без да подбират мъже, жени, деца…“ Ето как обяснява случилото се и един от маорските завоеватели: „Ние влязохме във владение на тези земи (…) съгласно нашите обичаи и затова изловихме всички хора. Никой не се отърва. Едни се опитаха да избягат и затова ги убихме, после убихме и другите. Е, какво толкова е станало? Ами такива са ни обичаите.“

Този брутален завършек на сблъсъка между мориори и маори е бил лесно предвидим. Първите са били една малка и изолирана общност на ловци и събирачи, които са разполагали само с най-прости технологии и оръжия, нямали са никакъв боен опит, както и изявени лидери или организация. Затова пък маорските нашественици (от Северния остров на Нова Зеландия) са идвали от гъсто населени земеделски региони, където са бушували нескончаеми кървави войни и са боравели с далеч по-усъвършенствани технологии и оръжия под ръководството на изявени лидери. Естествено, когато тези две толкова различни групи са влезли най-накрая в контакт, именно маорите са изклали мориорите, а не обратното.

Трагедията на мориорите напомня много други такива трагедии в модерния и древния свят, в които по-многобройните и по-добре екипираните са се изправяли срещу по-малобройни и по-зле екипирани противници. Онова, което придава особено горчив привкус на сблъсъка между мориорите и маорите, е техният общ корен, от който двете групи са се били разделили преди по-малко от хилядолетие. И двата народа са полинезийски. Съвременните маори са потомци на онези полинезийски земеделци, които са колонизирали Нова Зеландия около 1000 г. сл.Хр. Скоро след това една група от тях на свой ред са колонизирали Чатъмските острови, за да станат… мориори. През столетията след раздялата си двете групи са еволюирали в противоположни посоки, като маорите от Северния остров са развили по-сложна обществена система, а чатъмските колонисти се задоволили с възможно най-семплата технология и политическа организация. На практика мориорите се върнали в развитието си и станали отново ловци-събирачи, докато сродните им маори се захванали по-интензивно със земеделие.

Именно този противоположен ход на еволюцията е предопределил и изхода от евентуалния сблъсък помежду им. А ако успеем да разберем причините за диспропорционалното развитие на тези две островни общества, ние ще можем да си изградим и модел за разбирането на един много по-мащабен проблем — за различното развитие на отделните континенти.

 

 

Историята на мориорите и маорите представлява един кратък и не особено мащабен естествен експеримент, целящ да провери начина, по който околната среда въздейства на човешките общества. Но преди да изчетете някоя дебела книга за влиянието на екологичните фактори в глобален мащаб — примерно върху всички човешки общества през последните тринайсет хилядолетия, — вие може би ще поискате да се уверите в този ефект чрез някои не толкова мащабни тестове. Ако сте лабораторен учен, изучаващ плъховете, можете да направите следното: да вземете колония плъхове и да ги разделите на групи в различни клетки (със съвършено различна околна среда), а след известно време да се върнете и да видите какво става с техните потомства. Разбира се, такива целенасочени експерименти не може, а и не бива да се провеждат с хора. Затова учените търсят аналогични ситуации в миналото (т.нар. „естествени експерименти“), при които нещо подобно се е случило с отделни човешки общества.

Такъв експеримент се е получил при заселването на Полинезия. Във водите на Тихия океан след Нова Гвинея и Меланезия са разхвърляни хиляди острови, доста различаващи се по площ, изолираност, надморско равнище, климат, продуктивност, както и по геологични и биологични ресурси (Фиг. 2.1). През по-голямата част от човешката история тези острови са оставали извън полезрението на мореплавателите. Някъде около 1200 г. пр.Хр. една група хора от разположения на север от Нова Гвинея архипелаг Бисмарк, вече познаващи земеделието, риболова и мореплаването, са успели най-накрая да достигнат някои от тези острови. През следващите столетия техните потомци са усвоили буквално всяка обитаема ивица суша в Тихия океан. Към 500 г. сл.Хр. процесът в общи линии вече е бил приключил, а последните няколко острови са били заселени непосредствено след 1000 г. сл.Хр.

Ето как в рамките на един сравнително малък отрязък от време са усвоени най-разнообразни околни среди и това е направено от колонисти, произхождащи от една-единствена основна популация. На практика най-далечните предци на всички днешни полинезийци са споделяли едни и същи култура, език, технология и набор от култивирани растения и животни. В този смисъл полинезийската история се явява един естествен експеримент, позволяващ ни да видим как е протекла човешката адаптация без всички онези обичайни усложнения, свързани с многобройните вълни от най-различни колонисти, които ни пречат да разберем в какво се е изразявала тази адаптация в другите части на света.

Съдбата на мориорите е само един „епизод“ или по-скоро тест в рамките на един по-голям, но така или иначе умерен по мащаби тест. Лесно е да проследим начините, по които различните околни среди на Чатъмските острови и Нова Зеландия са моделирали мориорите и маорите. Прадедите на маорите, стъпили първи на Чатъм, може и да са били земеделци, но техните тропически посеви не са можели да виреят в тукашния по-студен климат и колонистите не са имали друг избор, освен отново да станат ловци-събирачи. Само че те не са можели да произвеждат по-големи количества храна, част от която да преразпределят или складират, и съответно не са били в състояние да поддържат и изхранват „специалисти“ в други отрасли, освен лова — примерно воини, администратори или вождове. Дивечът, който са преследвали, се е състоял от тюлени, стриди, гнездящи морски птици и онези океански риби, които са можели да ловят с ръце (или да зашеметяват с тояги), без да се нуждаят от някаква по-сложна технология. Освен това островите са сравнително малки и могат да осигурят прехраната на не повече от 2000 ловци и събирачи. Тъй като не е имало наблизо други удобни за колонизиране острови, мориорите са били принудени да останат на Чатъм и да се научат да се погаждат помежду си. И те са го постигнали, като са отхвърлили завинаги войната и са свели до минимум риска от конфликти при евентуална пренаселеност, като просто са кастрирали някои от новородените момчета. В резултат се е оформила една малка миролюбива общност с проста технология и примитивни оръжия, в която са липсвали изявени лидери и организация.

За сметка на това северната (и по-топла) част на Нова Зеландия, която е и най-голямата островна група в Полинезия, се е оказала много подходяща за развитие на полинезийско земеделие. Тези маори, които останали в Нова Зеландия, се увеличили на брой, който в един момент е превишил цифрата от 100 000 души. На острова се появили различни локални популации, ангажирани в непрестанни кървави конфликти със своите съседи. Добивите от реколтата им позволявали да трупат по-големи запаси от храни, с които да изхранват съответните по-тясно специализирани лица: занаятчии, вождове и воини. Постепенно създали и най-различни сечива и други средства, необходими за отглеждане на реколтата, воюване и създаване на произведения на изкуството. Издигнали сложни култови постройки, както и многобройни укрепления.

Тоест маорите и мориорите са покълнали от един и същ корен, но са растели по различен начин. В резултат са се появили две паралелни общества, които в един момент дори са забравили за съществуването на другото и са установили отново контакт помежду си чак след пет столетия. Накрая един австралийски риболовен кораб се натъкнал случайно на Чатъмските острови и когато пристигнал в Нова Зеландия, донесъл там и вестта, че на изток в океана има земя, на която „се въдят в изобилие тюлени, раци и стриди; езерата гъмжат от змиорки, а около тях расте карака (…), а колкото до туземците, те са много на брой, но не умеят да се бият и нямат никакви оръжия“. И тази новина е била достатъчна 900 маори да отплават тутакси за Чатъмските острови… Последвалите събития ясно показват как околната среда влияе върху развитието на икономиката, технологията, политическата организация и воинските умения в рамките на относително кратки периоди от време.

 

 

Както вече споменах, сблъсъкът между маорите и мориорите представлява един отделен тест в рамките на един по-голям, но умерен по мащаби тест. Какво можем да научим от Полинезия за влиянието на околната среда върху човешките общества? И кои разлики между обществата на различните полинезийски острови имат нужда от обяснение?

Полинезия като цяло демонстрира доста по-пъстър спектър от естествени условия в сравнение с Нова Зеландия и Чатъм, макар и последните да представят само единия полюс (и то по-простия) на полинезийската организация. Различните полинезийски общности варират от ловци и събирачи (като на Чатъм) и примитивни земеделци, разчистващи нови площи чрез изсичане и опожаряване до някои практикуващи свръхинтензивно производство на храни социални структури, които са и сред най-гъсто населените региони в света. Полинезийските производители на храни са интензифицирали по различен начин своята „продукция“ от свине, кучета и кокошки. Организирали са наличните работни сили да изграждат комплексни напоителни системи за нуждите на земеделието, както и големи изкуствени рибарници. Икономическата база на техните общества се е състояла от повече или по-малко самозадоволяващи се стопанства, но на някои острови са се появили и кланове на потомствени воини. Що се касае до обществената организация, полинезийците са покривали цялата гама от егалитарните селски общини до някои от най-стратифицираните социуми в света с многобройни йерархични нива, разделени на господстващи и управлявани класи, чиито членове са се женели само в рамките на своето съсловие. В чисто политически план полинезийските острови също са демонстрирали голямо разнообразие: ако едни са били разделени на самостоятелни племенни или селски общности, то други са се превърнали в островни „протоимперии“, за които е било практика да нахлуват на други острови и да водят завоевателни войни. И накрая, полинезийската материална култура също е варирала — от ежедневната борба за насъщния до изграждането на монументални архитектурни комплекси. Как да си обясним това стъписващо разнообразие?

За тези различия са спомогнали поне шест групи екологични фактори, действащи в Полинезия: островният климат, геоложкият тип, морските ресурси, географското местоположение, фрагментацията на терена и изолацията. Нека сега разгледаме обхвата на всеки един от тези фактори, преди да пристъпим към специфичния им ефект върху полинезийските общества.

Климатът в Полинезия варира от топъл тропически (или субтропически) на повечето острови, разположени около екватора, до умерен в по-голямата част на Нова Зеландия и студен (субантарктически) на Чатъм и най-южните части на Нова Зеландия. На най-големия остров от Хаваите, макар и разположен на Тропика на Рака, има достатъчно високи планини, за да говорим за „алпийска“ среда или поне за спорадични снеговалежи. Количествата изсипваща се дъждовна вода също варират — от най-високите валежи, регистрирани на Земята (Фьордланд, Нова Зеландия и блатото Алакай на хавайския остров Кауай), до доста оскъдните (едва 1/10 от първите) на някои острови, поради което там не се е развило земеделие.

Островите се различават и геологически — коралови атоли, варовикови образувания, вулканични острови, части, откъснали се от материка и такива, които се явяват смесица от предишните типове. На единия полюс са многобройните островчета като тези от архипелага Туамоту — плоски атоли, които едва надвишават морското равнище. Други бивши атоли, например Хендерсън и Ренел, са се издигнали доста над морското равнище, за да се превърнат във високи варовикови острови. И двата атолови типа създават доста проблеми на евентуалните заселници, тъй като съдържат само варовик и никакви други скали, почвеният им пласт е много тънък и на всичкото отгоре са лишени от постоянен приток на прясна вода. На противоположния полюс е най-големият полинезийски остров, Нова Зеландия — един стар и разнообразен геологически фрагмент от някогашния континент Гондвана, предлагащ разнообразни минерални ресурси, включително богати залежи на желязо, въглища, злато и нефрит. Останалите по-големи острови са вулканични, които са се издигнали от морската шир, но не са се превърнали в части от континент и понякога (но далеч не винаги) включат и варовикови образувания. Макар да нямат земните богатства на Нова Зеландия, тези острови са крачка напред в сравнение с атолите (от полинезийска гледна точка, де), тъй като предлагат най-различни вулканични скали, някои от които са много подходящи за изработването на каменни сечива.

Вулканичните острови също се различават помежду си. Издигането на земната маса предполага обилни валежи в планините, затова повечето са и доста влажни, с дебел почвен слой и имат постоянни водни потоци. Това важи например за Таити^[8], Самоа, Маркизките острови и особено Хаваите — архипелагът с най-високи планини в Полинезия. На по-ниските острови като Тонга и донякъде Великденския^[9] почвата също е богата (покрай вулканичната пепел), но пък липсват реки и потоци като на Хаваите.

Колкото до морските ресурси, повечето полинезийски острови са заобиколени от плитки водни площи и рифове, а много от тях имат и лагуни. Тази естествена среда предполага изобилие от риба и мекотели. Само че скалистите брегове на Великденския остров, Питкерн и Маркизите, както и стъпаловидно спускащото се океанско дъно и липсата на коралови рифове около тях са много по-малко продуктивни в това отношение.

Земната площ е другият очевидно вариращ фактор — като се започне от 100-те акра на Анута, най-малкия от постоянно обитаваните и изолирани острови в Полинезия, и се стигне до 103 000-те квадратни мили на миниконтинента Нова Зеландия. Теренът на някои острови, особено Маркизките, е фрагментарен и преобладават долини със стъпаловидни стени, разделени от планински хребети, докато на Тонга и Великденския е терасовиден, което пък значително улеснява вътрешните комуникации.

Последният екологичен фактор, който трябва да отчетем, е изолацията. Великденският и Чатъмските острови са малки и толкова отдалечени от другите, че след първата колонизация основаните там общества са се развивали в пълна изолация от останалата част на света. Нова Зеландия, Хаваите и Маркизите също са доста отдалечени, но поне последните два със сигурност са продължили да контактуват и с други архипелази след първата колонизация, а и трите включват многобройни острови, разположени достатъчно близо едни до други, за да се осъществяват редовни контакти в рамките на самия архипелаг. В по-голямата си част останалите острови в Полинезия също са осъществявали повече или по-малко редовни контакти с други острови. Например Тонга е достатъчно близо до архипелазите Фиджи, Самоа и Уолис, за да могат тонганците да пътуват редовно до тези дестинации, а в последствие дори да завладеят Фиджи.

 

 

След този кратък преглед на полинезийското разнообразие нека сега видим как то се е отразило на местните общества. Най-добре да започнем с поминъка, тъй като тази социална дейност на свой ред влияе и на всички останали.

Поминъкът на полинезийците е зависел от различни комбинации от риболов, събиране на диви плодове, морски мекотели и раковидни, лов на сухоземни и морски птици плюс производство на храни. Поне в началото на повечето острови е имало в изобилие и големи бягащи птици, еволюирали в отсъствието на човека, чиито най-известни представители са новозеландската моа и хавайската дива гъска. Макар и важен хранителен ресурс за първите колонисти, особено на Южния новозеландски остров, повечето от тези птици бързо са били изтребени повсеместно, защото са били и прекалено лесна плячка. Също така бързо е намалял и броят на гнездящите морски птици, но на някои острови те са продължили да бъдат важен източник на храна. В повечето случаи морските ресурси са били изобилни, но не и на Великденския остров, Питкерн и Маркизите, в резултат на което поминъкът на местните жители е зависел най-вече от храните, които те сами са произвеждали.

Предците на днешните полинезийци са довели със себе си и някои домашни животни (свинята, кокошката и кучето), но така и не са опитомили никое от местните. На много острови са се съхранили и трите вида, но на по-изолираните поне един от тях е липсвал, най-вероятно защото част от живия товар е измирал още на канутата по време на дългите океански преходи, а след това е нямало откъде да се възстановят загубите. Ето защо изолираната Нова Зеландия е била принудена да се задоволи само с кучета, а Великденският остров и Тикопия — с кокошки. Колонистите на Великденския обаче не са имали достъп до коралови рифове или богати на риба плитководни басейни, а и почти веднага са избили местните птици, затова скоро са се преориентирали към сковаването на курници и интензивното птицевъдство.

Разбира се, тези животни едва ли са решавали проблема с изхранването — по разбираеми причини те не са можели да осигуряват редовно нужното количество съестни продукти. Затова и производството на храни в Полинезия е зависело главно от земеделието, а то е било невъзможно в субантарктическата зона, защото всички тогавашни полинезийски културни растения били тропически, да не говорим, че за първи път са били усвоени извън границите на Полинезия и впоследствие пренесени в нея. По същата причина заселниците на Чатъм и най-южните студени зони на Нова Зеландия са били принудени да изоставят земеделието, развивано в продължение на хилядолетия от техните предци, и са се превърнали отново в ловци-събирачи.

Жителите на останалите острови са практикували земеделие, базирано на неполивни култури от рода на таро, ям и батати, поливни (отново таро) и дървесни (хлебно дърво, банани и кокосови палми). Продуктивността и относителното значение на тези посеви доста са варирали на различните острови в зависимост от естествената среда. Гъстотата на населението е била най-ниска на Хендерсън, Ренел и атолите поради бедните им почви и ограничени водни ресурси. Но тя е била ниска и в умерените зони на Нова Зеландия, където е било прекалено хладно за някои типично полинезийски посеви. Тогавашните новозеландци, както и жителите на някои други острови, са практикували неинтензивно мобилно земеделие — разчиствали са нови участъци чрез изсичане и опожаряване на растителността, а след изтощаването на обработваемите земи са се местели на други.

Другите острови са имали богата почва, но не са били достатъчно високи, за да се появят постоянни водни потоци, а впоследствие и напоителни системи. Местните жители са развили интензивно неполивно земеделие, което пък е изисквало огромен труд, свързан с изграждането на тераси, насипването на слама около разсадите, редуването на посевите, намаляването или елиминирането на необработваемите площи и поддържането на дървесни плантации. Този тип земеделие е било особено продуктивно на Великденския остров, малката Анута и плоската Тонга, където хората са обработвали почти всяка педя земя.

Най-продуктивният земеделски отрасъл е било отглеждането на таро на изкуствено напоявани ниви. Това е важало с особено сила за Тонга, която е била гъсто населена, но пък е сравнително ниска и затова няма реки. Поливното земеделие е достигнало своя връх на най-западните хавайски острови (Кауай, Оаху и Молокай), които са достатъчно високи и влажни, за да имат и постоянни водни потоци, което предполага и достатъчно население, което би могло да се заеме с изкопаването и поддържането на напоителни канали. С течение на времето тези хавайски „изкопчии“ са създали сложни иригационни системи, осигуряващи до 24 тона вода на акър, което си остава ненадминат рекорд за цяла Полинезия. На свой ред високите добиви на таро са способствали развитието на интензивно свиневъдство. Хаваите са заемали уникално място в Полинезия и заради изкуствените си водоеми, в които е била развъждана млечна риба и барбун.

 

 

В резултат на тези екологични фактори, влияли съвместно върху поминъка, гъстотата на населението (измервана в броя му на една квадратна миля обработваема земя) в Полинезия е варирала значително. На най-долното стъпало са били ловците-събирачи от Чатъм (едва петима на квадратна миля) и Южния новозеландски остров, както и земеделците в останалите й части (чийто брой е достигал до 28 на квадратна миля). Затова пък на някои острови с интензивно земеделие гъстотата на населението е стигала до 120 души на квадратна миля, на Тонга, Самоа и Таити — до 210–250, а на Хаваите и до 300. Най-горната граница — 1100 на кв. миля — е достигната на планинската Анута, чието население на практика е обработвало цялата налична земя, за да се получи впечатляващата цифра от… 160 души на общо 100 акра и да се нареди сред най-гъсто населените и самоизхранващи се региони в света. По този показател Анута е превъзхождала днешна Холандия и е конкурирала дори Бангладеш…

Броят на населението се явява сбор от неговата гъстота и площта, с която то разполага. Последната не съвпада със земната площ на самия остров, а с тази на съответната политическа формация, която нерядко е обхващала и други острови. От една страна, по-близо разположените острови са имали по-голяма възможност да се обединят в една обща политическа формация. От друга страна пък по-големите са били разделени между многобройни и независими формации. Затова и границите на всяка от тези политически единици са зависели не само от земната площ на острова, но и от неговата фрагментация и изолация.

На по-малките и изолирани острови, където не е имало сериозни бариери пред вътрешната комуникация, политическата единица е обхващала цялата налична площ, както в случая с Анута и нейните 160 жители. Много от по-големите острови не са били политически единни, защото населението им се е състояло от разпръснати групи, наброяващи по няколко десетки ловци-събирачи (както на Чатъм и Южния новозеландски остров) или от отделни гъсто населени земеделски общности, разделени обаче от естествени бариери, възпрепятстващи политическото им обединение. Например жителите на съседни долини на Маркизите са комуникирали помежду си главно по море. В този смисъл всяка долина е представлявала автономна политическа единица, обхващаща няколко хиляди души, а по-големите острови от същия архипелаг са били разделени между много такива формации.

Теренът на Тонга, Самоа, Таити и Хаваите е позволявал по-голяма политическа унификация, при което са се появявали формации, обединяващи десетина хиляди, че и повече жители (на големите Хаваи броят им е надвишавал и 30 000). Разстоянието между отделните острови в архипелага Тонга, както и това между него и най-близките архипелази е било достатъчно малко, за да се появят след време и многоостровни „империи“ с по над 40 000 „поданици“. Но нека не навлизаме в подробности. Сега е достатъчно е да запомним, че политическите обединения в Полинезия са обхващали от няколко десетки до 40 000 души.

Броят на хората, живеещи в рамките на една такава формация, наред с гъстотата им, е оказвал влияние върху развитието на полинезийската технология, а също и на икономическата, обществената и политическата организация. Най-общо казано, колкото по-голям е броят и по-висока гъстотата на населението, толкова по-сложни и специализирани са и технологията и организацията, а на причините за това ще се спрем подробно в следващите глави. На този етап ще посочим само това: когато гъстотата е била по-висока, само част от населението се е занимавала със земеделие, но затова пък е била мобилизирана да се посвети на по-интензивното производство на храни, като по този начин е произвеждала и допълнителни количества, за да изхранва и тези членове на обществото, които не са били пряко ангажирани в аграрния процес. Въпросните непроизводители, мобилизиращи производителите, са били вождовете, жреците, администраторите и воините. Най-големите политически обединения са можели да мобилизират и най-много работна ръка, за да строи напоителни системи и рибарници, което също е стимулирало интензивното производство на храни. Това развитие е било особено отчетливо на Тонга, Самоа и Таити, тъй като те са имали плодородни почви, гъсто население и са били умерено големи (по полинезийските стандарти). Тази тенденция е достигнала зенита си на Хавайския архипелаг, включващ най-големите тропически острови в Полинезия, където многобройното население и обширните площи са предполагали и наличието на достатъчно работна сила за нуждите на местните лидери.

Най-общо казано, различията между полинезийските острови, свързани с гъстотата и броя на населението им, са се свеждали до следното. Икономиката е останала най-слабо развита на островите, които са били и най-рядко населени (например Чатъм), броят на жителите им е бил малък (като на повечето малки атоли), или и двете заедно. Всяко домакинство в тези общества е произвеждало само онова, от което се е нуждаело, и рядко е развивало някои по-специални умения. Тази специализация се е разраствала на по-големите и по-гъсто населени острови, за да достигне своя връх на Самоа и Таити, а най-вече на Тонга и Хаваите. Обществата на последните два архипелага са поддържали кланове на потомствени занаятчии, в това число строители на канута, навигатори, птицеловци и татуировачи.

По същия начин е варирала и обществената структура. Ако се върнем отново на Чатъм и атолите ще видим, че там са били и най-просто устроените и най-егалитарни общества. Те са съхранявали прастарата полинезийска традиция да имат вождове, но тези вождове не са носели почти никакви отличителни знаци, живеели са в най-обикновени колиби и са се грижели сами за прехраната си като всички останали. Обществените различия и властта на вождовете са нараствали на най-гъсто населените острови с по-мащабни политически единици, характерни за Тонга и Таити.

По-сложната обществена структура е достигнала своя връх отново на Хавайския архипелаг, където потомствените вождове са били разделени на осем йерархично устроени клана. Членовете им не са се женели за по-обикновените си съплеменници, а само помежду си, понякога дори и за най-близки родственици. Представителите на простолюдието пък е трябвало да се просват по очи пред по-високопоставените главатари. Затова пък всички членове на тези аристократични фамилии плюс администраторите и някои занаятчии са били освободени от пряка ангажираност в производството на храни.

Същите тенденции се наблюдават и при политическата организация. На Чатъм и атолите вождовете са разполагали с оскъдни властови ресурси, решенията са били взимани след общи дебати, а собствеността на земята е била по-скоро на цялата общност, отколкото на самите вождове. По-големите и по-гъсто населени политически единици са съсредоточавали и по-голяма власт в ръцете на вождовете. Политическото устройство е било най-сложно на Тонга и Хавайските острови, където могъществото на местните потомствени главатари се е доближавало до това на кралете и царете от други части на света, а земята е била контролирана от самите главатари, а не от по-обикновените им съплеменници. С помощта на назначените от тях администратори вождовете са реквизирали храни от простолюдието и са го заставяли да работи на по-големите строителни обекти, чиято форма е варирала на отделните архипелази: напоителни системи и рибарници на Хаваите, обредни средища на Маркизите, главатарски гробници на Тонга и храмове на Хаваите, Таити и Великденския остров.

При идването на европейците през XVIII в. владенията на тонганските вождове вече са се били превърнали в една „интерархипелажна“ империя. Тъй като островите в самия архипелаг са близко разположени, а между тях има и няколко по-големи с нефрагментиран терен, всеки остров е бил обединен първо под властта на най-силния местен вожд. На един по-късен етап наследствените вождове на най-големия тонгански остров (Тонгатапу) са успели да обединят под властта си целия архипелаг, а впоследствие са подчинили и всички останали острови в околовръст от 500 мили. Осъществявали са редовни търговски контакти с по-далечните Фиджи и Самоа, като на първия са създали и свои колонии и с течение на времето са започнали да опустошават и завладяват и останалите му части. Самата експанзия, както и администрирането на тази разширяваща се протоимперия, е ставало с помощта на гигантски канута, всяко от които е можело да побере до 150 мъже.

Подобно на Тонга Хаваите също се превърнали в автономен политически субект, обхващащ населението на няколко острова, но ограничен в рамките на един архипелаг поради по-голямата си изолация. През 1778 г., когато европейците „откриват“ Хаваите, политическата унификация вече е била обхванала всички острови и са се наблюдавали и наченките на някакво сливане. Четирите най-големи острова — Големият (или Хавай в тесния смисъл на думата), Мауи, Оаху и Кауай — си оставали независими, контролиращи или оспорващи помежду си контрола върху по-малките (Ланай, Молокай, Кахоолаве и Нахау). След идването на европейците „кралят“ на Хавай, Камехамеха I, който пръв се сдобил от тях с огнестрелни оръжия и кораби, бързо успял да консолидира четирите големи острова, като най-напред нахлул и покорил Мауи, а после и Оаху. По този начин Камехамеха подготвил инвазията и в последния останал независим остров, Кауай, с чийто вожд в крайна сметка сключил договор и така приключило обединението на целия архипелаг.

Последният тип различия между полинезийските общества, който ще разгледаме, включва оръдията на труда и други аспекти на материалната култура. Различните суровинни ресурси несъмнено са й налагали някои ограничения. На единия полюс е бил остров Хендерсън, стар коралов риф, издигнал се над морското равнище и лишен от други скални образувания освен варовиковите. Затова обитателите му са били принудени да изработват „мотиките“ и „теслите“ си от гигантски мидени черупки. На другия полюс са били маорите от миниконтинента Нова Зеландия, които са имали достъп до най-различни суровини и са станали особени изкусни в обработката на нефрит. Между тези два полюса са попадали вулканичните острови, лишени от гранит, кремък и други континентални скали, но затова пък са имали в изобилие такива от вулканичен произход, които полинезийците са умеели да обработват в грапави или полирани „мотики“, с които са разчиствали обработваемите си площи.

Колкото до самите артефакти, населението на Чатъмските острови очевидно не се е нуждаело от кой знае какво повече от боздугани и сопи, за да убива тюлените, птиците и по-големите морски раци. Но хората на повечето други острови са се научили да изработват един доста пъстър набор от рибарски куки, мотики, накити и т.н. На атолите като Чатъм тези предмети са били малки и относително прости, като собствениците им сами са ги произвеждали, а архитектурата се е свеждала най-вече до колиби. На големите и гъсто населени острови са се появили тясно специализирани занаятчии, които са произвеждали и някои по-престижни стоки за нуждите на местните вождове — например украшенията за глава, запазена марка за хавайските вождове, за чието изработване са били необходими десетки хиляди птичи пера.

Най-внушителните продукти на полинезийската материална култура са огромните каменни структури, срещащи се на някои острови — знаменитите гигантски скулптури от Великденския остров, гробниците на тонганските вождове, обредните комплекси на Маркизите и храмовете на Хаваите и Таити. Монументалната полинезийска архитектура явно е еволюирала в същата насока, както пирамидите на Египет, Месопотамия, Мексико и Перу, но трябва да отчитаме и факта, че египетските фараони са можели да мобилизират много повече работници и от вождовете на най-големия полинезийски остров. Но дори и да е участвало цялото население, както е ставало на Великденския остров с неговите седем хиляди жители, те са можели да разчитат само на собствените си мускули.

 

 

И така, островните общества в Полинезия са се различавали значително в икономическо, социално и политическо отношение, както и в материалните си продукти в зависимост от различията в броя и гъстотата на населението, на свой ред свързани с различията в земната площ, фрагментацията и изолацията, както и във възможностите за поминък и интензивно земеделие. И всички тези различия, обусловени от екологичните, са се развили за сравнително кратки срокове на един малък участък от земната повърхност от едно-единствено праобщество. И тези категории културни различия в Полинезия са на практика същите, които са се появили навсякъде другаде по света.

Разбира се, спектърът на различията в останалите части на земното кълбо е много по-широк в сравнение с Полинезия. Ако между континенталните народи е имало и такива, които са боравели само с каменни сечива (като полинезийците), то в Южна Америка са се появили и експерти по обработката и употребата на скъпоценните камъни, а евразийците и африканците са стигнали и до желязото. Подобно развитие е било изключено в Полинезия, защото нито един полинезийски остров (с изключение на Нова Зеландия) не е разполагал с по-значителни залежи от метални руди. В Евразия вече е имало същински империи, още преди да е била заселена Полинезия. По-късно такива са се появили и в Южна Америка и Месопотамия, докато Полинезия е успяла да създаде само две протоимперии, при това едната (хавайската) е възникнала едва след идването на европейците. Евразия и Мезоамерика са развили свои писмени системи, каквито така и не са се появили в Полинезия — с изключение може би на Великденския остров, но не е изключено „тайнствените писмена“ на последния да са сътворени след първите контакти с европейците.

С други думи, Полинезия ни предлага една малка извадка, но не и целия спектър на обществените различия по света. Това не бива да ни изненадва, тъй като Полинезия представлява и една съвсем малка част от географските различия по света. Освен това тя е колонизирана доста късно — дори най-старото полинезийско общество не може да се похвали с повече от 3200 години история, което ярко контрастира с онези поне тринайсет хилядолетия на континентите (включително и най-късно усвоените — американските). Ако са разполагали с още някое и друго хилядолетие, Тонга и Хаваите може би са щели да достигнат нивото на същински империи, оспорващи си контрола над Тихия океан, със самостоятелно възникнали писмени системи (които са щели да улеснят администрирането на владенията им), а новозеландските маори най-вероятно са щели да включат медта и желязото в своя репертоар от нефрит и някои други материали.

Накъсо, Полинезия ни предлага нагледен пример за екологично обусловени и непрестанно увеличаващи се различия между отделните човешки общества. Но по този начин научаваме само онова, което е можело да се случи там, защото то се е случило именно в Полинезия. Дали обаче се е случило и на континентите? И ако е така, какви са били екологичните различия, обусловили и другите различия на континентите и в какво са се изразили техните последствия?

Глава III
Сблъсъкът в Кахамарка

Най-мащабната миграция и смяна на популациите от по-ново време — това е колонизацията на Новия свят от европейците и последвалото му завладяване, при което много групи коренни американци (т.нар. индианци) са намалели на брой или напълно са изчезнали от лицето на земята. Както вече обясних в Глава I, Новият свят е бил колонизиран за първи път преди около тринайсет хилядолетия, като заселниците са се прехвърлили през Беринговия проток от Сибир в Аляска. В хода на този процес и на двата континента са се появили комплексни земеделски общества, които са се развивали в пълна изолация, от аналогичните структури на Стария свят. След тази първоначална колонизация от Азия единствените добре документирани контакти между Новия свят и Азия са между ловците-събирачи, обитавали двата срещуположни бряга на Беринговия проток плюс едно (засега попадащо в сферата на предположенията) по-далечно плаване в Тихия океан, с което южноамериканските батати са били пренесени в Полинезия.

Колкото до контактите с Европа, те са се изчерпвали с рейдове на норвежки мореплаватели, малки групи от които са достигали и бреговете на Гренландия в периода между 986 и 1500 г. сл.Хр. Само че тези викинги не са оказали никакво по-съществено влияние върху местните общества. По обясними причини истинският сблъсък между Стария и Новия свят настъпва едва след 1492 г., когато Христофор Колумб „открива“ гъсто заселените Антилски острови в Карибско море.

Най-драматичният момент в по-нататъшните европейско-индиански отношения е първата среща между императора-инка Атауалпа и испанския конкистадор Франсиско Писаро, станала в планинския град Кахамарка (в днешно Перу) на 16 ноември 1532 г. Атауалпа е бил абсолютен монарх на най-голямата и най-развита държава в Новия свят, докато Писаро е представлявал императора на Свещената римска империя Карл V (известен и като Карлос I Испански), който пък е бил най-могъщият владетел в тогавашна Европа. Начело на един набързо сформиран отряд от 168 испански войници Писаро се е озовал на напълно непознат терен, без да знае нищо за местните жители и на практика без никакви контакти с намиращите се най-близо свои сънародници (на 1000 мили оттам, в Панама), поради което не е можел да разчита и на своевременни подкрепления. Атауалпа обаче е бил в центъра на собствената си империя, обхващаща милиони поданици, и е разполагал с 80-хилядна армия, с която наскоро извоювал съкрушителна победа в един локален конфликт. Какво обаче се случва? Напук на всяка логика Писаро пленява Атауалпа броени минути след като двамата лидери се виждат за първи път. И го държи пленник в продължение на девет месеца, за да измъкне и най-големия откуп в човешката история. А когато откупът най-сетне пристига — т.е. уговореното количество злато, достатъчно да напълни стая, дълга 22, широка 17 и висока 8 стъпки — Писаро се отмята от думата си и екзекутира Атауалпа.

Този епизод се оказва решаващ за рухването на инкската империя. Вярно е, че испанците са разполагали с далеч по-ефикасни оръжия, гарантиращи крайната им победа, но пленяването на индианския владетел не само е ускорило завладяването на неговата страна, но и безкрайно го е улеснило. Атауалпа е бил почитан от поданиците си като слънцебог и е разполагал с абсолютна власт над тях — за сведение те са изпълнявали безпрекословно дори и заповедите, които е издавал вече като пленник. А отсрочката, спечелена от Писаро — тези няколко месеца до смъртта на Атауалпа^[10] — му е позволила да проучи необезпокояван останалите части на инкската империя, както и да изчака подкрепленията от Панама. И когато започват същинските въоръжени стълкновения с инките (след екзекуцията на техния пленен владетел), испанците вече са разполагали и с много по-внушителна военна мощ.

Пленяването на Атауалпа ни интересува по-конкретно с това, че бележи един ключов момент в най-мащабния сблъсък от модерната история. Но то представлява и по-общ интерес, тъй като факторите, довели до него, са всъщност същите, предопределили изхода и на много други аналогични сблъсъци между колонизатори и коренни жители в други части на съвременния свят. Ето защо този епизод е и прозорец, който ни позволява да надникнем в дебрите на световната история.

 

 

Онова, което се е случило на този ден в Кахамарка, е достатъчно добре известно, тъй като разполагаме с писмените свидетелства на много от испанските участници. За да се потопим по-дълбоко в атмосферата на ония времена, нека се опитаме да ги възкресим, като сглобим в едно цяло някои извадки от разказите на шестима очевидци от антуража на Писаро, сред които са и двамата му братя Ернандо и Педро^[11]:

Съобразителността, доблестта, военната дисциплина, усърдието, изкусната навигация и битките, спечелени от испанците — васали на най-победоносния суверен на Римокатолическата империя, нашият естествен крал и повелител — ще вдъхнат радост на вярващите и ще вселят ужас у неверниците. Затова, в желанието си да отдам слава на Господа Бога, нашия Небесен Повелител, и да бъда верен слуга на Негово Католическо Императорско Величество, ми се стори добре да опиша случилото се и да изпратя този разказ на Ваше Величество, та да узнаят всички какво извършихме тук. А го направихме за славата Божия, защото тези храбри мъже покориха и въведоха по Божие внушение в нашата свята католическа вяра огромен брой езичници. Стореното касае и честта на нашия император, защото поради неговата велика мощ и милостта на Провидението тези събития се случиха именно по негово време. И нека верните католици се възрадват в душите си, че толкова много битки са спечелени и толкова много земи са открити и завоювани, защото така се умножават богатствата на краля и на неговите верни слуги, на неверниците се вдъхва превелик ужас, а на цялото човечество — неописуема радост.

Защото кога — и в древни, и по-нови времена — са били извършвани толкова велики подвизи от толкова малко воини, изправили се срещу безбройни врагове в далечни земи, невиждани досега и непознати за нас? Чии подвизи могат да се сравнят с тези на Испания? Макар и малцина, тези наши испанци — най-много по двеста-триста, а понякога едва стотина, че и по-малко на брой — успяха в наши времена да завоюват необятни територии, за които светът никога не е чувал, по-обширни от всички земи, които верните и неверни властелини заедно притежават. Сега ще спра само на най-важното, за да не отегчавам с излишни подробности читателя.

Губернаторът Писаро пожела да разпита едни индианци, дошли от Кахамарка, и ги подложи на мъчения. И те му изповядаха онова, което бяха чули — че Атауалпа очаква губернатора в Кахамарка. Тогава губернаторът ни заповяда да продължим напред. Стигайки до подстъпите на Кахамарка, ние съзряхме и лагера на Атауалпа, издигнат на една левга оттам, в полите на планината. Самият лагер изглеждаше като един прекрасен многолюден град. Шатрите бяха толкова много, че всички се изпълнихме с огромни страхове. Дотогава не бяхме виждали такова чудо в Индиите! Гледката изпълни всички испанци с боязън и смут. Ала не показахме никакъв признак на страх, нито пък намерение да отстъпим, защото ако индианците бяха усетили някаква слабост у нас, дори и онези, които бяхме взели за водачи, щяха да се нахвърлят върху нас и да ни избият до крак. Затова демонстрирахме добро разположение на духа и след като огледахме внимателно града и лагера, се спуснахме в долината и влязохме в Кахамарка.

Много приказки се изприказваха за това какво ще правим. Всички бяхме изплашени, защото бяхме много малко на брой, а проникнали дълбоко в земи, където не можехме да разчитаме на подкрепления. Отидохме при губернатора, за да обсъдим какво ще предприемем на следващия ден. През тази нощ повечето от нас не мигнаха и бодърстваха на площада на Кахамарка, взрени в лагерните огньове на индианската войска, които бяха толкова много и толкова близо един до друг, че изглеждаха като безбройните звезди, отрупали нощното небе. Тази нощ нямаше разграничения между офицери и войници, между пехотинци и кавалеристи. Всеки бе нащрек в пълно бойно снаряжение. Същото вършеше и нашият добър стар губернатор, който обикаляше и окуражаваше хората. Брат му, Ернандо Писаро, изчисли, че броят на индианците е около 40 000, но той всъщност ни поизлъга, за да не губим смелост, тъй като те в действителност бяха над 80 000.

На другата сутрин пристигна пратеник от лагера на Атауалпа и губернаторът му каза: „Предай на твоя господар, че е добре дошъл при нас по всяко време. Когато и да дойде, аз ще го посрещна като свой приятел и брат. Нека дойде час по-скоро, защото изгарям от желание да се видя с него. Уверявам го, че нищо лошо или нередно няма да му се случи тук.“ Губернаторът скри воините около площада на Кахамарка, като раздели конницата на два отряда, единия от които повери на брат си Ернандо Писаро, а другия — на Ернандо де Сото. По същия начин раздели и пехотата, като едната част пое самият той, а другата повери на брат си Хуан Писаро. Същевременно заповяда на Педро де Кандия да отиде с няколко пехотинци и тръбачи в малкото укрепление над площада и да заеме в него позиции с едно малко оръдие^[12]. Уговорката бе такава: щом всички индианци, заедно с Атауалпа, излязат на площада, по даден от губернатора знак хората на Кандия ще започнат да стрелят с оръдието и ще надуят тръбите, а при този звук кавалерията ще изскочи от големия двор, където дотогава ще дебне в засада.

Към обяд Атауалпа започна да събира свитата си и после се отправи към нас. Видяхме, че цялата долина се изпълни с индианци, които периодически спираха, за да изчакат другите, които излизаха от лагера след тях. Целия следобед продължиха да се изнизват, разделени на отряди. Предните части вече бяха съвсем близо до нас, а от лагера им продължаваха да излизат нови и нови пълчища. Точно пред Атауалпа се движеха две хиляди души, които премитаха пътя, а след тях в полята крачеха воини в две колони, едната от лявата му, а другата от дясната му страна.

Първи пристигнаха група индианци в двуцветни одежди, напомнящи шахматни дъски. Те отстраняваха сламките от земята и премитаха пътя. След тях вървяха още три групи, всяка в различни одежди, които танцуваха и пееха. След тях пък крачеха известен брой мъже, облечени в нещо като ризници, с големи метални плочки, и увенчани с диадеми от злато и сребро. Толкова много бяха златните и сребърните им накити, засияли от слънчевите лъчи, че не можехме да повярваме на очите си. Сред тях се мяркаше и фигурата на Атауалпа, седнал в една изкусно изработена носилка с дръжки, обковани със сребро. На плещите си я носеха осемдесет велможи в пищни сини ливреи. Самият Атауалпа бе най-разкошно облечен, с корона на главата и огърлица от огромни смарагди на врата. Седеше на стол, застлан с фини платове, който бе поставен върху носилката, а тя бе окичена с пъстроцветни папагалови пера и инкрустирана със злато и сребро.

Зад Атауалпа се виждаха още три носилки и два хамака, в които седяха някакви техни главатари, а след тях крачеха елитни части индианци със златни и сребърни диадеми. Под съпровода на многогласно пеене тези гвардейци започнаха да навлизат в очертанията на площада и така изпълниха цялото му пространство. Междувременно ние, испанците, дебнехме в двора и тръпнехме от страх. От силното напрежение мнозина не се усещаха, че се подмокрят. Щом стигна до центъра на площада, Атауалпа остана в носилката, а воините му започнаха да се строяват зад нея.

В този миг Писаро изпрати отец Висенте де Валверде да говори с Атауалпа, за да го увещае в името на Бога и испанския крал да се подчини на закона на нашия Господ Иисус Христос и на властта на краля на Испания. Държейки кръст в едната и библия в другата си ръка, монахът стигна там, където бе спрял Атауалпа, и се обърна към него със следните слова:

— Аз съм Божи служител и уча християните на Божиите дела, затуй съм дошъл да поуча и теб. А това, на което уча, е изречено от самия Господ Бог и е събрано в ето тази книга. Затова, в името на Бога и цялото християнство аз те призовавам да станеш техен приятел, защото такава е волята Божия, а и ще е за твое добро.

Атауалпа поиска да види що за книга е тази и монахът му я подаде, както си беше затворена. Добрият отец реши, че Атауалпа няма да знае как да я отвори, затова се пресегна да му помогне, а Атауалпа много се ядоса, перна го през ръката и не му позволи да отвори книгата. Разгърна я сам, без да прояви никакво учудване от буквите или хартията, а после взе, че я запокити на пет-шест крачки, а лицето му пламна като божур. Свещеникът се върна при Писаро и се провикна до възбог:

— На оръжие, братя християни, на оръжие! Излезте срещу тези нечестиви псета, които отхвърлят Божиите дела. Този мерзък тиранин току-що захвърли книгата с Божия закон в прахта! Слепи ли сте, та търпите това? Защо се държите учтиво и угоднически с това недостойно псе? От какво се плашите — че полята наоколо са пълни с индианци ли? Призовавам ви да излезете срещу него!

Тогава губернаторът даде уговорения знак на Кандия и хората му откриха огън с фалконета и аркебузите. В същия миг екнаха бойни тръби, а покритите с брони испанци изскочиха на коне и пеша от укритията си и се втурнаха към тълпата невъоръжени езичници на площада, надавайки бойния вик „Сантяго“. Бяхме окачили и хлопки на конете, че да всеят още по-голям ужас сред индианците. Гърмежите на огнестрелните оръжия, звукът на тръбите и грохотът на хлопките наистина ги хвърлиха в паника. Така се сащисаха, че започнаха да се блъскат, да се катерят едни връз други и така се изпотъпкаха до смърт в настъпилата суматоха. Тъй като не носеха оръжия, те не представляваха опасност за никой от атакуващите ги испанци. И конниците ги прегазваха, пробождаха и избиваха, а ако някой побегнеше, тутакси се впусваха по петите му. С останалите се зае пехотата и почти всички паднаха под нашите мечове.

Самият губернатор извади рапирата и кинжала си и следван от адютантите си, се втурна в най-голямата гмеж. Проявявайки небивала храброст, той се добра до носилката на Атауалпа, хвана го за рамото и с вика „Сантяго“ се опита да го смъкне от носилката, ала не успя, тъй като индианците я държаха високо над земята. Носачите непрекъснато се редуваха и щом избиехме едни, други заемаха местата им, така че ни отне доста време да се справим с тях. Накрая седем-осем кавалеристи пришпориха конете си, втурнаха се вкупом към носилката и с общи усилия я събориха на едната й страна.

Така Атауалпа най-сетне бе пленен и губернаторът го отведе в своята квартира. Носачите и ескортът не се разбягаха, а продължиха да го следват, затова и погинаха до един.

Останалите, паникьосани от гърмежите и конете, каквито не бяха виждали досега, се опитаха да избягат, като пробиха кирпичения зид и хукнаха през околната равнина. Нашата конница ги подгони с викове: „Преследвайте само ония с по-хубавите дрехи! Никой от тях не бива да избяга! Пробождайте ги с пиките!“ Цялата войска, която Атауалпа бе повел със себе си, бе само на една миля от Кахамарка и готова за бой, но не предприе нищо и през цялото време никой индианец не дръзна да вдигне оръжие срещу испанец. А когато воините в равнината видяха, че съплеменниците им тичат с ужасени писъци, също се уплашиха и побягнаха. Гледката бе потресаваща, защото цялата долина, дълга петнайсет-двайсет мили, се изпълни с хора и заприлича на разбунен мравуняк. Вече се смрачаваше, а нашата кавалерия продължаваше да преследва с пиките си бягащите индианци, докато не прозвуча и тръбата, която призова всички ни да се върнем в лагера.

Ако не беше паднал мракът, сигурно много малко от ония 40 000 души щяха да отърват кожите. Поне шест-седем хиляди паднаха мъртви, а чет нямаха ония, на които бяха отсечени ръцете или получиха други тежки рани. Самият Атауалпа после пресметна, че в тази битка сме избили седем хиляди от неговите хора. Мъжът на една от носилките, който също падна мъртъв, бе нещо като негов министър и господар на Чинча, към когото той бе много привързан. Тези, които носеха паланкина му, бяха все велможи и съветници. И всички загинаха, както и онези, гдето носеха другите носилки и хамаци. Господарят на Кахамарка също загина, а и много други като него, но нямаше как да ги преброим. Достатъчно е да кажа, че свитата на Атауалпа се състоеше все от висши сановници. Беше изумително, че един толкова могъщ владетел е паднал толкова бързо в плен, макар и следван от могъща армия. И това едва ли щяхме да постигнем само със свои сили, тъй като бяхме съвсем малко на брой. Всичко стана по Божия благодат, която е наистина безмерна.

Дрехите на Атауалпа се бяха изпокъсали, докато се мъчехме да го свалим от носилката, затова губернаторът се разпореди да му дадат други и щом Атауалпа се преоблече, той му нареди да седне до него и се постара да смекчи яростта и покрусата му, че тъй бързо се е разделил с високия си сан. Ето какво му рече:

— Не приемай за позорно това, че бе победен и взет в плен, защото тези християни, които са тук, може и да са и малцина на брой, но с тях аз съм завладявал много по-големи кралства от твоето и съм побеждавал много по-могъщи повелители от теб, за да им наложа властта на моя суверен императора, който е крал на Испания и на целия всемир. Ние дойдохме да завоюваме тези земи по негова заповед, за да могат всички да познаят Бога и светата католическа вяра, и тъкмо заради тази ни мисия Господ Бог, Творецът на небесата и земята и на всички неща в тях, позволи да се случи всичко това, за да можеш и ти да Го познаеш и да скъсаш със скотския и дяволски живот, който си водил досега. По същата причина и ние, колкото и малко да бяхме, надделяхме над твоите несметни пълчища. Когато прозреш в какви грехове си живял, ти ще разбереш и какво голямо добро сме ти сторили, като дойдохме в твоите земи по заповед на Негово величество испанския крал. Сам Господ Бог съизволи да прекършим гордостта ти, затова и никой индианец не бива да вдига ръка срещу християнин.

 

 

Нека сега проследим причинно-следствената верига, довела до тази доста необичайна конфронтация. Да започнем с непосредствено предшествалите я събития. Защо при тази среща в Кахамарка Писаро е успял да плени Атауалпа и да избие толкова много от хората му, вместо да се случи обратното и далеч по-многобройните воини на Атауалпа да пленят и убият Писаро? В края на краищата единият е имал на разположение едва 62 кавалеристи и 106 пехотинци, докато другият е предвождал 80-хилядна армия. И защо на Атауалпа му е трябвало да идва в Кахамарка? Какво се е случило преди това? Как така и Писаро се е озовал по същото време там и е успял да го плени, вместо Атауалпа да иде в Испания и да плени Карлос I? Как така Атауалпа сам е влязъл в този капан, който поне за нас, от дистанцията на времето, е повече от очевиден? И дали тези фактори, довели до срещата между Атауалпа и Писаро, не играят и някаква по-мащабна роля — например във всички сблъсъци между Стария и Новия свят, а и между други народи?

И така, защо Писаро е пленил Атауалпа, а не обратното? Военното превъзходство на Писаро се е изразявало в стоманените мечове на испанците, както и в стоманените им брони, огнестрелните оръжия и конете. На всичко това воините на Атауалпа, които не са разполагали с ездитни животни, са можели да противопоставят само каменни, бронзови или дървени пръти, боздугани и брадвички, наред с прашки и подплатени „ризници“. Същата непропорционалност (в екипировката) се е оказала решаваща и в безброй други сблъсъци между европейци и коренни американци (а и други народи).

Единствените индиански народи, устоявали в продължение на векове на европейските завоеватели, са тези, които са успели да компенсират военното превъзходство на последните, като са се сдобили с коне и огнестрелни оръжия и са се научили да боравят с тях. В съзнанието на средния бял американец думата „индианец“ най-често извиква образа на яхналия мустанг прериен воин, който размахва карабина — като сиуксите, избили до крак кавалеристите на генерал Къстър в знаменитата битка край Литъл Биг Хорн през 1876 г. Ние лесно забравяме, че поне в началото конете и пушките са били нещо напълно непознато за коренните американци. Но пък благодарение на тях прерийните индианци от Северна Америка, арауканите от Северно Чили и племената от аржентинските пампаси са се съпротивлявали срещу белите нашественици много по-дълго от всеки друг индиански народ и са отстъпили едва след като белите правителства са предприели срещу тях мащабни военни операции през 70-те и 80-те години на XIX в.

Днес ни е трудно да приемем факта, че конкистадорите действително са имали смазващо военно превъзходство. В споменатата „битка“ при Кахамарка 168 испанци разгромяват една 500 пъти по-голяма индианска армия, избивайки хиляди от противниците си, без те самите да изгубят и един войник. И тази ситуация се е повтаряла многократно — ако съдим по другите битки на Писаро с инките, както и от разказите за завладяването на ацтекската държава от Кортес и много други кампании срещу коренните американци, било е нещо обичайно няколко десетки европейски кавалеристи да подложат на масова сеч десетки хиляди индианци. Например по време на похода, който Писаро предприема след смъртта на Атауалпа от Кахамарка до Куско, столицата на инките, стават още четири такива битки — при Хауха, Вилкасуаман, Вилкаконго и Куско. И в тези битки са участвали съответно 80, 30, 110 и 40 испански кавалеристи, като срещу тях винаги са стояли десетки хиляди индианци.

Тези победи едва ли могат да се обяснят само с помощта, която са оказали на испанците някои местни народи, или психологическото предимство, което завоевателите са получили в лицето на огнестрелните оръжия и конете, а още по-малко пък с често изтъквания от някои факт, че инките били помислили Писаро за своя завърнал се на земята бог Виракоча. Вярно е, че още след първите си успехи и Писаро, и Кортес си спечелват съюзници сред местните жители. Но повечето от тях едва ли са щели да се съюзят с испанците, ако вече не са се били убедили — както се казва, на свой гръб — в това, че съпротивата им е безсмислена и е по-добре да се присламчат към най-вероятния победител. Невижданите дотогава коне, както и стоманените и огнестрелни оръжия несъмнено са взели ума на инките в Кахамарка, но в следващите битки те вече не са били чак такава новост за индианските воини. След първоначалното си стъписване, в рамките на пет-шест години инките се вдигат на две отчаяни, масови и добре организирани въстания срещу испанците, но усилията им отново остават безрезултатни поради съкрушителното военно превъзходство на испанците.

През XVIII в. пушката вече успява да измести меча като основно оръжие на европейските нашественици — не само срещу индианците, но и срещу други коренни жители. Например през 1808 г. един британски моряк, някой си Джон Савидж, пристигнал на Фиджи, екипиран с мускети, с които си е служел… убийствено добре. И този човек с много подходящо име (Савидж = Дивак) успял еднолично да промени съотношението на силите в целия архипелаг. Сред многобройните му „подвизи“ е и този: Савидж доплавал с кануто си до някакво селце, наречено Касаво, заел позиция на по-малко от един пушечен изстрел от колибите, защитени единствено с ограда от колове, и започнал да отстрелва нищо неподозиращите жители на селото. Жертвите били толкова много, че оцелелите трупали телата им на купове, за да се скрият зад тях, а близкият поток почервенял от кръв. Уви, можем да посочим още безброй такива примери за ефекта на огнестрелните оръжия върху хора, лишени по една или друга причина от тях…

Само че при испанската победа над инките огнестрелните оръжия са играли второстепенна роля. Пушките по онова време (т.нар. аркебузи) са създавали доста проблеми с тежестта и стрелковите си възможности, а и Писаро е разполагал само с десетина от тях. Те действително са оказвали осезателен психологически ефект — поне в случаите, когато са успявали да произведат изстрел. Много по-важна роля са изиграли стоманените мечове, пики и кинжали, които са били достатъчно остри, за да пробождат безотказно тънките ризници на индианците. Сопите, които последните са размахвали, може и да са наранявали и насинявали испанците или конете им, но много рядко са ги убивали. Стоманените брони, плетени ризници и най-вече шлемове обикновено са предлагали ефикасна защита от тези сопи, докато подплатените „доспехи“ на индианците със сигурност не са можели да ги защитят от стоманените остриета.

Огромното преимущество, което са давали конете на испанците, проличава особено ярко в разказите на очевидците. Кавалеристите са можели с лекота да надбягат индианските разузнавачи, преди последните да предупредят основните части след тях, а и винаги са можели да връхлетят и посекат своите пеши противници, независимо от техния брой. Шокът от вида на препускащия кон, неговата маневреност, силата на устрема му, а и височината му, която също е давала огромни преимущества на ездача, са били достатъчни, за да оставят пешите индианци почти напълно безпомощни на открито пространство. И този ефект не се е дължал само на ужаса, който са изпитвали противниците им, виждащи за първи път коне. По време на голямото въстание от 1536 г. инките вече са знаели как да се противопоставят най-добре на кавалеристите, като са ги причаквали в тесни проходи и са ги избивали в суматохата. Но подобно на всички пеши воини, инките никога не са можели да отблъснат кавалерийска атака на открито поле. Когато Кисо Юпанки, най-способният пълководец на инкския император Манко, наследника на Атауалпа, обсадил испанците в Лима през същата година и се опитал да щурмува града, само два кавалерийски ескадрона били достатъчни, за да разпръснат далеч по-многобройните индиански части в равнината, да убият още при първата схватка Кисо и неговия щаб и да обърнат в отстъпление цялата му армия. Друга подобна атака, този път осъществена от 26 конници, разпръснала войската на самия Манко, когато той обсадил Куско.

Трансформацията на военното дело с въвеждането на конете е започнала с тяхното опитомяване около 4000 г. пр.Хр., в степите на север от Черно море. Конете са давали възможност на собствениците им да преодоляват далеч по-големи разстояния, да нападат изневиделица и да избягат преди противникът им да събере по-внушителни сили. Ролята, която са изиграли в Кахамарка, красноречиво показва достойнствата на това „оръжие“. И то ги е запазило в продължение на шест хилядолетия, до началото на XX в., и е било прилагано с еднакъв успех на всички други континенти. Кавалерията доминира във военното дело чак до Първата световна война, когато настъпва и нейният залез. С оглед на тези преимущества, с които са разполагали испанците — коне и стомана срещу пеши противници, не разполагащи с метални оръжия, — едва ли трябва да ни изненадва фактът, че испанците най-редовно са печелили битките срещу далеч по-многобройни врагове.

Защо му е трябвало на Атауалпа да идва в Кахамарка? Атауалпа и войската му са дошли в Кахамарка, защото току-що са удържали решителна победа в гражданската война, разделила на две империята на инките и по този начин направила я уязвима. Писаро светкавично преценил ситуацията и се възползвал максимално от нея. Колкото до причината за гражданската война, това е била епидемията от вариола, която плъзнала сред южноамериканските индианци след пристигането на първите испански заселници в Панама и Колумбия и впоследствие покосила самия император Уайна Капак и почти целия му двор около 1526 г., че дори и посочения от него приемник, Нинан Куючи. На свой ред смъртта на тези двама императори станала повод за ожесточена борба за трона между Атауалпа и неговия полубрат Уаскар. Тоест, ако не е била епидемията, испанците са щели да се изправят пред една монолитна и единна империя.

Ето как появата на Атауалпа в Кахамарка илюстрира един от ключовите фактори в световната история: заболяванията, които се предават на народи, лишени от имунитет, от нашественици, които вече са си изградили такъв. Вариолата, дребната шарка, грипът, тифът, бубонната чума и други заразни болести, ендемични в Европа, са били ключов фактор при европейските завоевания, тъй като са били гибелни за хората на другите континенти. Например една епидемия от вариола нанася непоправими щети на ацтеките след неуспешната първа испанска атака на Теночтитлан през 1520 г., като сред нейните жертви е и Куитлауак, императорът, който за кратко наследява трона на Монтесума. И в двете Америки болестите, пренесени от европейците и предавани от племе на племе, още преди да се появят самите европейци, са станали причина за смъртта на почти 95% от тогавашното им население. По същата причина в края на XVI в. изчезват най-гъсто населените и най-добре организирани общества в Северна Америка — племената в басейна на Мисисипи, и то още преди появата на първите европейски заселници. Скоро след като британците основават поселище в Сидни през 1788 г., избухва и първата епидемия, която намалява десетократно броя на местните аборигени. Печално известен е и аналогичният пример от района на Тихия океан, когато шепата корабокрушенци от „Арго“ причиняват през 1806 г. опустошителна епидемия на архипелага Фиджи. Подобни епидемии са белязали с мрачни краски и историята на Тонга, Хаваите и много други тихоокеански острови.

С горното не искам да внуша, че ролята на заболяванията в световната история се е свеждала единствено до проправянето на пътя пред европейската експанзия. Строго погледнато, именно маларията, жълтата треска и някои други тропически заболявания от Африка, Индия, Югоизточна Азия и Нова Гвинея са създавали и най-сериозните препятствия пред европейската колонизация на тези райони.

Как Писаро се е озовал в Кахамарка? И защо не се е получило обратното — Атауалпа да завладее Испания? Отговорът е сравнително прост: Писаро е пристигнал в Кахамарка с помощта на европейската военноморска технология, създала корабите, с които той е прекосил първо Атлантика от Испания до Панама, а след това и Пасифика от Панама до Перу. Тъй като не е разполагал с такава технология, Атауалпа не е можел да напусне границите на Южна Америка.

Но присъствието на Писаро в Кахамарка е зависело и от централизираната политическа организация, защото тя е позволила на Испания да финансира, построи и екипира самите кораби, както и да им осигури екипаж. Империята на инките също е имала своя централизирана политическа организация, но тя се оказва и най-сериозният й недостатък: Писаро успява да узурпира цялата власт само с един ход, просто като пленява този, който я олицетворява — Атауалпа. Инкската бюрокрация толкова силно се е отъждествявала със своя богоподобен и абсолютен монарх, че се е разпаднала безвъзвратно след смъртта на Атауалпа. Военноморската технология в комбинация с политическата организация е играла решаваща роля и в европейските завоевания на другите континенти, но същото може да се каже и за експанзията на много други народи.

Един сходен фактор, способствал за пристигането на испанците в Перу, е наличието на писменост. Испанците са имали такава, а инките — не. А както можем сами да се досетим, писмеността предполага много по-мащабно и по-прецизно разпространяване на информацията в сравнение с устното й предаване. Информацията, постъпила обратно в Испания след плаванията на Колумб и завоюването на Мексико от Кортес, става причина и за масовото нахлуване на испанците в Новия свят. Писмата и памфлетите на първите конкистадори дават не само мотивацията, но и необходимите картографски детайли за следващите завоеватели. Първият публикуван доклад за начинанията на Писаро (писан от неговия съратник капитан Кристобал де Меня) е бил отпечатан в Севиля още през април 1534 г., или само девет месеца след екзекуцията на Атауалпа. И се е превърнал в истински бестселър, тъй като скоро е бил преведен на други европейски езици и е стимулирал нова вълна от европейски колонисти, с което мъртвата хватка около Перу се е затегнала още по-здраво.

Защо Атауалпа сам е влязъл в капана? Днес, от дистанцията на времето, ни се струва най-малкото странно, че Атауалпа се е хванал на толкова елементарна клопка. Но не по-малко изненадани са останали и пленилите го испанци. В случая очевидно ключова роля е играла грамотността и тя е особено важна за намирането на окончателните обяснения.

Първото, което се набива в очи, е това, че Атауалпа е бил много зле информиран за испанците, тяхната военна мощ и намеренията им. Той е разчитал на откъслечна информация, извлечена главно от слухове и от разказите на един пратеник, прекарал два дни с Писаро, докато той още се е придвижвал по крайбрежната ивица. Този пратеник е видял хората на Писаро в най-незавидна светлина, затова е докладвал на императора, че това не са никакви воини, а „кокошкари“ и той лично се наема да ги излови до един, стига да му дадат двеста индианци. Затова е обяснимо, че на Атауалпа изобщо не му е хрумвала мисълта, че испанците могат да му създадат и по-сериозни проблеми и дори да го атакуват без никакво предизвестие.

В Новия свят грамотността се е ограничавала сред малки части от елита на някои индиански народи, живели на територията на днешно Мексико и околните земи, отстоящи много по̀ на север от инкската империя. Въпреки че завоюването на Панама (само на 600 мили от северните й граници) е започнало още през 1510 г., явно никой в империята не е подозирал за съществуването на испанците до момента, в който Писаро за първи път стъпва на перуанска земя през 1527 г. Атауалпа е оставал в пълно неведение за испанските завоевания на най-могъщите и най-гъсто населени индиански общества в Централна Америка.

Днес за нас е особено изненадващо не само поведението на Атауалпа преди идването му в Кахамарка, но и следващите му действия. Например той предлага онзи прословут откуп, воден от наивната вяра, че щом го плати, испанците ще го пуснат и ще си тръгнат по живо, по здраво. Нямало е откъде да разбере, че хората на Писаро не са „сбирщина кокошкари“, а просто авангарда на една огромна военна мощ, вече поставила си за цел завоюването на неговите земи.

И Атауалпа не е единственият, поддал се на тази фатална заблуда. Дори и след случилото се в Кахамарка братът на Франсиско Писаро, Ернандо, успява да прилъже по същия начин най-изтъкнатия военачалник на инките, Чалкучима, който също е предвождал огромна армия и също сам влиза в устата на звяра. И този погрешен ход на Чалкучима се оказва повратен момент, ускорил и края на инкската съпротива — почти толкова важен, колкото и пленяването на самия Атауалпа. Императорът на ацтеките, Монтесума, допуска още по-груба грешка, когато взема Кортес за завърналия се бог Кецалкоатъл и му разрешава да влезе с малкия си отряд в столицата Теночтитлан. Кортес моментално се възползва от ситуацията, пленява Монтесума и овладява града, след което слага ръка и на цялата империя.

Казано най-просто, тези погрешни ходове на Атауалпа, Чалкучима, Монтесума и безброй други индиански лидери, „изиграни“ от европейците, са се дължали на факта, че никой от тогавашните жители на Новия свят не е бил стъпвал в Стария, поради което те естествено не са разполагали и с никаква информация за испанците. Но дори да отчетем това обстоятелство, трудно ще избегнем извода, че Атауалпа е „трябвало“ да бъде по-предпазлив. Това обаче е можело да стане само ако неговото общество е познавало и по-различни типове човешко поведение (или казано метафорично — „по-тъмните страни на човешката природа“). При идването си в Кахамарка Писаро също не е разполагал с кой знае каква информация за инките, освен малкото, което е чул от неколцината техни поданици, които е срещал при предишните си рейдове от 1527 и 1531 г. Нещо повече, той самият е бил неграмотен, но затова пък е бил член на едно грамотно общество. А от книгите испанците са узнавали за най-различни цивилизации, намиращи се далеч зад границите на Европа, да не говорим, че са можели да се поучат от собствената й хилядолетна история, изобилстваща с красноречиви примери…

Накъсо, грамотността е приобщила испанците към един огромен корпус от знания, свързани с човешкото поведение и история. Затова пък Атауалпа не само не е имал представа за самите испанци и личен опит от общуването със задморски нашественици, но дори не е бил чувал (камо ли пък чел) за инвазиите, на които вече са станали жертва някои други народи. Именно липсата на такъв опит е отчел Писаро, за да заложи и своя капан, и също тя е подтикнала Атауалпа да влезе в него.

 

 

И така, пленяването на Атауалпа онагледява целия набор от проксимални фактори, довели до европейската колонизация на Новия свят, а не обратното. Сред непосредствените причини за успеха на Писаро се нареждат военната технология (базирана на пушките, стоманените оръжия и конете), инфекциозните заболявания (ендемични за Евразия) и грамотността. Тоест заглавието на тази книга („За пушките, вирусите и стоманата“) обобщава в себе си всички тези проксимални фактори, позволили на европейците да покоряват народите на другите континенти. Но същите фактори са действали и много преди някой да се заеме с промишленото производство на оръжия и стомана и съответно са довели до експанзията и на някои неевропейски народи, на което ще се спрем в следващите глави.

Ала все още сме далеч от отговора на фундаменталния въпрос: защо всички тези преимущества са се „паднали“ на Европа, а не на Новия свят? Защо инките не са успели да създадат огнестрелни оръжия и стоманени мечове? Защо и те не са обяздили някои по-„страховити“ твари от рода на конете? Защо не са пренасяли вируси, смъртоносни за европейците? Защо не са строели кораби, годни за океански плавания? Защо не са можели да черпят от съхранения хилядолетен опит на своите предци? Тези въпроси вече не касаят проксималните фактори, разгледани в тази глава, а много по-дълбоки причини, на които ще се спрем в следващите две части на книгата.

Глава IV
Силата на земеделеца

Като тийнейджър прекарах лятото на 1956 г. в Монтана, работейки за един грохнал от старост фермер на име Фред Хърши. Той самият бе роден в Швейцария и също бе дошъл в Югозападна Монтана като тийнейджър, за да създаде след време и една от първите ферми в региона. По време на пристигането му, 90-те години на XIX в., тук още са живеели и много от коренните жители на Америка, препитаващи се като ловци и събирачи.

Повечето работници бяха грубовати бели мъжаги, чиито речеви умения най-често се свеждаха до дълги и доста детайлни псувни. Докато се бъхтеха от зори до мрак на полето, май единствената им утеха бе мисълта, че през почивните дни ще могат да прахосат цялата си седмична надница в най-близката кръчма. Между тях имаше и един индианец от племето на чернокраките, Леви, който се държеше доста по-различно от тези бълващи ругатни изкопчии — беше учтив, кротък, отговорен, трезв и донякъде дори сладкодумен. Това беше и първият индианец, с когото имах възможност да прекарам по-дълго време и аз искрено му се възхитих.

Затова за мен бе горчиво разочарование, когато една неделна утрин той също се дотътри пиян и бълващ псувни след гуляя, продължил през цялата съботна нощ. Едно от ругателствата му се е запечатало особено силно в паметта ми:

— Проклет да си, Фред Хърши, проклет да е и корабът, който те е докарал от Швейцария!

Та по този не особено педагогичен начин разбрах как индианците гледат на онова, което аз, подобно на всички бели ученици, бях свикнал да приемам като някакъв „героичен акт“ — говоря за покоряването на Дивия запад. Близките на Фред Хърши се гордееха с него, защото според тях той бе успял да стане един от първите фермери в Монтана при изключително трудни обстоятелства. Затова пък съплеменниците на Леви, които навремето са били прочути ловци и воини, се бяха разделили със земите си, заграбени от новодошлите бели фермери. Как така някакви си земеделци бяха победили тези потомствени воини?!

През по-голямата част от периода след отделянето на предците на днешните хора от тези на днешните маймуни (започнал преди около седем милиона години) хората на Земята са се прехранвали главно с лов на диви животни и събиране на диви плодове — нещо, което споменатите чернокраки са продължавали да правят и в края на XIX в. Едва през последните единайсет хилядолетия някои хора се насочват към това, което наричаме „производство на храни“, т.е. да култивират диви животни и растения, а след това да се изхранват с развъждания добитък и събираната реколта. Днес повечето хора на Земята консумират храна, която сами са произвели или някой друг го е сторил вместо тях. Ако се запази сегашното темпо на промените, в рамките на следващото десетилетие и последните останали групи на ловци-събирачи ще се откажат от своя поминък, ще се разпаднат или просто ще измрат, което ще сложи край на този продължил милиони години начин на живот.

Различните народи са започвали да произвеждат храни в различни периоди от праисторията. Някои — като австралийските аборигени — така и не са стигнали до този начин на препитание. Някои от достигналите го (например древните китайци) са го направили самостоятелно, докато други (включително и древните египтяни) са го усвоили от своите съседи. Но както ще видим по-нататък, производството на храни е било и косвена предпоставка за появата на пушките, вирусите и стоманата. Затова и географските разлики във времето и пространството, в чиито рамки отделните народи са ставали земеделци и скотовъдци, обясняват до голяма степен и контрастите между техните бъдещи съдби. Но преди да пристъпим към следващите шест глави, в които ще разгледаме въпросните географски различия, нека първо проследим основните насоки, в които се е развивало производството на храни, за да стигнем и до онези преимущества, позволили на Писаро да плени Атауалпа, а на съплеменниците на Хърши — да ограбят тези на Леви (Фиг. 4.1). Първата насока е и най-директна: наличието на повече хранителни калории означава и повече хора. Само една малка част от дивите растения и животни са годни за консумиране от хора или пък си струват да бъдат улавяни и събирани. По една или друга причина повечето видове изобщо не попадат в категорията „човешка храна“, било защото са несмилаеми (като кората на дърветата), било защото са отровни (като пеперудата „монарх“^[13] или мухоморката), било защото са нискокалорични (като някои мекотели), трудни за счупване (като по-малките черупчести плодове) или за събиране (като ларвите на повечето насекоми) или просто са твърде опасен дивеч (като носорозите). В по-голямата си част биомасата, т.е. живата биологична материя на Земята, се състои от дървета и листа, повечето от които не са смилаеми за нашите стомаси.

Когато е подбирал и култивирал малкото ядивни растителни и животински видове, за да се превърнат те с течение на времето от 0,1 в 90% от наличната биомаса на един акър земя, човекът се е сдобивал и с много повече хранителни калории. В резултат на това същият този акър земя вече е можел да изхранва и много по-голям брой скотовъдци и земеделци (обикновено от 10 до 100 пъти повече), отколкото ловци и събирачи. И тази сила — на брутните бройки — е и първото от многобройните военни преимущества, които са получили племената, произвеждащи храни, за сметка на онези, състоящи се от ловци-събирачи.

В обществата, разполагащи с домашен добитък, е било възможно и изхранването на много по-голям брой хора. Самите животни са спомагали за това по четири основни начина: като са осигурявали месо, мляко и тор (за посевите), а освен това са теглели и плуговете на стопаните си. Първото и най-същественото, което можем да кажем за тях е, че са се превърнали в основен обществен източник на протеин, измествайки дивеча. Днес американците получават основната си доза протеин от кравите, свинете, овцете и кокошките, а дивечовото месо (като еленското) е много рядък деликатес на тяхната трапеза. Наред с това някои от по-едрите опитомени бозайници са служели като източници на мляко и млечни продукти от рода на маслото, сиренето и йогурта. В числото на тези млекодайни животни са влизали кравата, овцата, кобилата, сърната, биволицата, якът, както и едногърбата и двугърбата камила. По този начин тези бозайници са осигурявали, докато са били живи, много повече калории, отколкото ако просто са били заколвани, а месото им — изяждано.

Но тези големи и опитомени бозайници са взаимодействали и с домашните растения, за да нарастват добивите от последните, което пък е ставало по два начина. Първо, както много добре знае всеки градинар и фермер, добивите от реколтата могат да бъдат неимоверно увеличени с използването на животински екскременти като тор. Дори и днес, при наличието на толкова много изкуствени смеси, произвеждани от химическите заводи, основният източник на тор в повечето общества си остава животинската тор — особено от крави, но също така и от якове и овце. А тя е била и много ценен източник на гориво в традиционните общества.

По-едрите опитомени бозайници са спомагали за по-високите добиви от култивирани растения и по още един начин — като са теглели ралата и така са давали възможност на хората да изорават и онези земни участъци, които дотогава са били икономически неизгодни за обработване. В числото на впрегатните животни са влизали кравата, конят, биволът, балийското говедо, както и хибридите между як и крава. Ето и пример за тяхната ценност: първите праисторически „фермери“ от Централна Европа, или представителите на т.нар. линейно-керамична култура, възникнала в началото на V хилядолетие пр.Хр., първоначално са се ограничавали със съвсем меки почви, които са можели да разорават (или по-скоро разравят) и с най-обикновени пръчки. Едва след хилядолетие, с въвеждането на ралото с волски впряг, те са можели вече да усвояват и далеч по-големи орни площи, включително каменисти или пълни с досадни коренища. В северноамериканските прерии също е имало земеделци, които са започнали да отглеждат някои растения в речните долини, само че усвояването на по-трудните терени е трябвало да изчака до XIX в., когато тук са пристигнали европейците със своите волски впрягове.

Това бяха преките начини, по които култивирането на растения и животни е спомогнало за увеличаването на човешките популации, тъй като е осигурявало много повече храна от лова и събирачеството. По един по-косвен начин е влияел и уседналият бит, също наложен от производството на храни. Повечето ловно-събирачески общности често са се местели, за да търсят храна, но земеделците е трябвало да остават близо до своите ниви и овощни градини. Което пък също е спомагало за по-голямата гъстота на населението, тъй като е позволявало да се намалят и интервалите между отделните раждания. Съгласете се, че майката в една номадска общност, която често мести лагера си, е в състояние да носи само едно дете наред с оскъдните си притежания. Тя просто не може да си позволи лукса да роди второ дете, преди да проходи първото, и то достатъчно бързо, за да не изостава от племето и да не се налага да го носят на ръце. На практика в номадските общества децата се раждат през четири години, като този процес се регулира с помощта на лактационната аменорея, сексуалното въздържание, убиването на (нежеланите) бебета и помятанията. За разлика от тях уседналите общности, пред които не стои проблемът с транспортирането на малките деца, имат възможността да раждат и отглеждат толкова деца, колкото могат да изхранват. Интервалът между ражданията в земеделските общества е около две години, т.е. два пъти по-малък от този при ловците-събирачи. Тази по-висока раждаемост при производителите на храни, заедно с тяхната способност да изхранват повече хора на единица земна площ, е причина и за по-голямата гъстота на населението в тези общества в сравнение с ловците-събирачи.

Друго следствие от уседналия бит е това, че той позволява на хората да трупат и хранителни запаси, което би било безсмислено, ако те не могат да останат на същите места, за да наглеждат и складовете си. Ако от време на време някои номади са се сдобивали с повече храна, отколкото са можели да изконсумират за няколко дни, това внезапно изобилие едва ли им е било от полза, тъй като е нямало как да го опазят. Но такива запаси са били изключително важни за изхранването на онези „по-тесни специалисти“, които не са участвали пряко в производството на храни и със сигурност са стимулирали появата на първите градове. Ето защо номадските общества по принцип разполагат с много малко или никакви „тесни специалисти“ (примерно занаятчии) и затова те се появяват най-напред сред уседналите общества.

Два типа такива „специалисти“ са царете и администраторите. Ловно-събираческите общества са повече или по-малко егалитарни, без постоянни администратори и потомствени вождове и със семпла политическа организация (на ниво орда или племе). Това е така, защото всички пълноправни, т.е. достигнали физическа зрялост членове на общността са принудени да отделят по-голямата част от времето си на търсенето на храна. Но щом храната вече може да се складира, се създават и условия за появата на политически елит, който пък може да установява контрол върху храните, произвеждани от останалите членове на общността, и да си присвоява правото да налага данъци, с което си спестява необходимостта да се грижи за собствената си прехрана и съответно да се посвети изцяло на онова, което днес бихме нарекли политическа дейност. Затова и по-рядко населените земеделски общности най-често са били организирани под властта на вождове, докато царствата се появяват сред тези с по-голямо население. На свой ред по-комплексните политически формации са били и по-способни да водят продължителни завоевателни войни в сравнение с ловците-събирачи. Някои от последните, разполагащи с по-богати природни ресурси, например тези по тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка или Еквадор, с течение на времето също са създали уседнали общества, трупащи хранителни запаси и управлявани от потомствени вождове, но така и не са продължили по същия път, за да се превърнат в царства.

Складирането на хранителните излишъци, събирани с данъци, е дало възможност и за появата на други тесни специалисти, освен царете и администраторите. От много съществено значение за бъдещите завоевания е бил фактът, че тези запаси са можели вече да изхранват и професионални воини. Всъщност това е и решаващият фактор за победата на британските войски над добре въоръжените маори в Нова Зеландия. Маорите са постигнали и някои блестящи победи, но само временно, тъй като не са били в състояние да поддържат постоянна армия и накрая са били пометени от осемнайсетте хиляди професионални британски войници. Със складираните хранителни продукти е ставало възможно и поддържането на специално жреческо съсловие, което пък е осигурявало нужната религиозна мотивация за завоевателните войни. Наред с жреците са се появили и занаятчии, специализирани в обработката на метали, които са изработвали мечове, а след време огнестрелни оръжия и други технологични средства, както и писари, които пък са съхранявали много по-акуратно и в по-големи количества информацията, която дотогава е трябвало да се запаметява.

До този момент изтъкнах прякото и косвено значение на посевите и добитъка като хранителни ресурси. Но те имат и други приложения — например да ни осигуряват топлина и най-различни ценни материали. Както знаем, посевите и домашните животни предлагат естествени суровини за изработването на облекла, завивки, мрежи и въжета. По-важните земеделски средища са отглеждали не само хранителни, но и влакнодайни култури (най-вече памук, лен и коноп). Някои домашни животни също са изпълнявали подобна функция — тук особено важна роля е играла въ̀лната, стригана от овцете, козите, ламите и алпаките, както и коприната, изплитана от копринените буби. Животинските кости също са били важна суровина, особено за художниците от неолита, които още не са владеели металургията. Прясно одраните кравешки кожи са били подлагани на допълнителна обработка, за да се превърнат в някои по-сложни продукти. Едно от най-рано култивираните растения в двете Америки никога не е било отглеждано с кулинарна цел — това е кратуната, която най-често е служела като контейнер за течности.

Едрите опитомени бозайници по-нататък предизвикват истинска революция в човешкото общество, тъй като се превръщат в негово основно превозно средство чак до появата на влаковете през XIX в. Дотогава полезният товар, който хората са пренасяли по суша, е падал върху собствените им плещи. С едрия добитък положението се променя: за първи път в човешката история става възможно да се пренасят бързо и на големи разстояния тежки товари в по-големи количества, а не на последно място и хора. Като ездитни животни са били използвани конят, магарето, якът, еленът и камилата (едногърба и двугърба). С тези пет вида, към които следва да добавим и ламата, са били пренасяни и товари. Кравите и конете са били впрягани в каруци, а в Арктика елените и кучетата са влачели шейни. В по-голямата част на Евразия конят се превръща в основно превозно средство, особено при по-големи разстояния. Трите вида опитомени камили (едногърбата, двугърбата и ламата) са изпълнявали сходна роля съответно в Северна Африка, Арабския полуостров, Централна Азия и Андите.

Едно от по-сериозните последствия от култивирането на растения и животни, имащо и пряко отношение към завоевателните войни — това, разбира се, са евразийските коне, изпълнявали функциите на днешните бронирани джипове и танкове „Шърман“ във военните конфликти на този континент. Както споменах в Глава III, именно те са позволили на Кортес и Писаро да разгромят, начело на шепа авантюристи, две могъщи империи ацтекската и инкската. Но и в много по-ранни времена (около 1000 г. пр.Хр.), когато още не са били измислени седлата, конете са били най-съществената предпоставка за военната експанзия на запад, осъществена от говорещите индоевропейски езици народи, живели в днешна Украйна. С течение на времето техните езици са изместили всички по-ранни западноевропейски езици с изключение на баския. Когато по-късно започнали да впрягат и конете, конните колесници (създадени около 1800 г. пр.Хр.) са предизвикали още една революция във военното дело в района на Близкия изток, Средиземноморието и Китай. Например през 1674 г. пр.Хр. конете са позволили на един чуждоземен народ, хиксосите, да завладеят тогава неразполагалия с коне Египет и дори да установят своя фараонска династия.

Още по-късно, вече през новата ера, конете, особено след изобретяването на седлото и стремето, са позволили на хуните и някои други народи от азиатските степи да тероризират Римската империя и наследилите я държави, като този процес достига кулминацията си с монголските завоевания на огромни части от Азия и днешна Русия през XIII и XIV в. Едва през Първата световна война, с въвеждането на камионите и танковете, конете са престанали да бъдат основното бойно и транспортно средство по време на война. Арабските (едногърби) и бактрийските (двугърби) камили са изиграли сходна роля в своите ареали. Във всички тези случаи хората с опитомени коне (или владеещи по-съвършени начини за използването им) са имали огромно военно преимущество пред останалите.

Но също толкова решаваща роля в завоевателните войни са играли и вирусите, еволюирали в човешките общества, разполагащи с домашни животни. Заразните болести от рода на едрата, дребната шарка и грипа са се появили като типично човешки вируси, породени при мутациите на доста подобните им правируси, които пък са поразявали животните (виж Глава XI). Именно хората, отглеждащи животни, са били и първите жертви на тези еволюирали вируси, но впоследствие са успели да си изградят и някакъв имунитет срещу новите болести. Когато тези частично имунизирани хора са влизали в контакт с други, които дотогава не са били изложени на „техните“ вируси, са избухвали и епидемии, убивали понякога и до 95% от „неимунизираните“ популации. В този смисъл вирусите, предавани от домашните животни, са изиграли и решаваща роля при европейските завоевания в Америка, Австралия, Южна Африка и тихоокеанските острови.

Най-грубо казано, култивирането на растения и животни е означавало повече храна, което ще рече и по-гъсти човешки популации. Постигнатите с течение на времето по-високи добиви от реколтата и използването (в някои региони) на животни за превозване на хранителните излишъци са били на свой ред предпоставки за създаването на уседнали, политически централизирани, социално стратифицирани, икономически комплексни и технологически развити общества. Тоест наличието на култивирани растения и животни в крайна сметка обяснява и защо империите, грамотността и стоманените оръжия са се появили първо в Евразия и едва след това на други континенти (и то не на всички). Военното приложение на конете и камилите, от една страна, и от друга — убийствената мощ на предаваните от тях вируси — завършват и списъка на основните връзки между производството на храни и завоеванията, които сега ще разгледаме.

Глава V
„Да имаш“ и „да нямаш“ като исторически фактори

В по-голямата си част човешката история се състои от неравни сблъсъци между имащи и нямащи — между народи, притежаващи „силата на земеделеца“, и такива, които я нямат, или пък между народи, които са я придобили по различно време. Затова не бива да ни изненадва фактът, че в много части на света производството на храни така и не се е появило поради ред екологични причини, които са го възпрепятствали или просто са го правели невъзможно там. Например през праисторическата епоха в арктическата зона на Северна Америка не е имало нито земеделие, нито скотовъдство, а единственият елемент от производството на храни, появил се в евразийска Арктика, е еленовъдството. Производството на храни не е можело да възникне спонтанно и в пустинните зони, лишени от естествени водоеми, каквито са Централна Австралия и някои от днешните Западни щати.

Онова, което настоява за обяснение е фактът, че производството на храни така и не успява да възникне, поне до модерната епоха, и в някои много подходящи от екологическа гледна точка региони, които днес са сред най-богатите земеделски и скотовъдни средища в света. Особено фрапантни в това отношение са регионите, които още са били обитавани от ловци-събирачи, когато там са пристигнали европейските колонисти — Калифорния и някои други части от тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка, аржентинските пампаси, югозападните и югоизточни части на Австралия, както и Южна Африка. Но ако се пренесяхме по някакъв начин в 4000 г. пр.Хр., т.е. хилядолетия след възникването на най-старите средища за производство на храни, щяхме доста да се изненадаме от факта, че някои днешни житници на света — по-голямата част от Съединените щати, Англия, Франция, Индонезия и цяла субекваториална Африка — не са предвещавали с нищо бъдещата си роля в човешката история. А ако се върнем и към корените на това производство, ни очакват допълнителни изненади. Най-ранните центрове (които са били доста далеч от днешната ни представа за „житници“) всъщност са се появили в някои по-сухи и като че ли не дотам подходящи от екологическа гледна точка региони като днешните Ирак и Иран, Мексико, Андите, части от Китай и зоната Сахел в Африка. Защо тогава производството на храни се е появило тъкмо в такива наглед „маргинални“ зони, които едва след време са се превърнали и в най-богатите обработваеми земи и пасища в света?

Географските различия в начините, по които е възникнало това производство, също са доста озадачаващи. На някои места то се е развило самостоятелно в резултат от култивирането на растения и животни, осъществено от местните жители. На повечето обаче е било внесено отвън, под формата на посеви и животни, които вече са били култивирани другаде. Праисторическите жители веднага са оценили достойнствата на новия продукт и са се заели с възпроизводството му, още повече че и земите им са били подходящи за това. Защо обаче им е била необходима помощ отвън, за да станат земеделци и скотовъдци? Защо не са го направили сами?

Да вземем регионите, където това производство е възниквало самостоятелно. Защо моментите на появата му варират толкова значително? Например то е било факт в Източна Азия хилядолетия преди да се появи в днешните Източни щати, но така и не се е развило в Източна Австралия. Но да вземем регионите, в които то е било внесено още през праисторическата епоха. Защо и там варират датите на появата му? Например в Югозападна Европа се е появило с цели хилядолетия по-рано, отколкото в Източните щати. А защо в някои региони (като днешните Югозападни щати) местните ловци-събирачи са усвоили някои култивирани растения и дори домашни животни от своите съседи и са оцелели именно като земеделци, докато в други (като Индонезия и по-голямата част от субекваториална Африка) появата на подобно производство е довело до истински катаклизъм, в рамките на който ловците-събирачи са били изместени от нахлулите в земите им земеделци? Всички тези въпроси касаят историческото развитие, в хода на което някои народи са се озовали в категорията на „имащите“, а други — в тази на „нямащите“.

 

 

Но ако все пак храним някакви надежди, че ще намерим и отговорите на тези въпроси, най-напред трябва да уточним начините, по които ще идентифицираме регионите, в които е възникнало производство на храни, датите на появата му, както и местата и моментите, в които някое растение или животно е било одомашнено за първи път. Най-сигурните данни се получават чрез идентифициране на фосилите, открити при археологически разкопки. Повечето култивирани растителни и животински видове се различават морфологически от своите диви предци: например домашният добитък и овцете са с по-малки размери (за разлика от домашните птици и ябълките), култивираният грах е с по-тънка и по-гладка обвивка, а рогата на домашните кози приличат вече на тирбушони, а не на ятагани. Затова и фосилите, на които се натъкват археолозите, могат лесно да се идентифицират и показват ясно нивото, което производството на храни е било достигнало на определено място и в определен момент. Но когато останките са само от диви животни, това определено не ни дава основания да твърдим, че е имало такова производство, камо ли да го свързваме с тогавашните ловци-събирачи. На свой ред производителите на храни, особено най-ранните, са продължавали да събират диви растения и да ловуват, така че останките от храни в техните поселища често включат и диви, наред с култивираните видове.

Археолозите датират производството на храни, като подлагат на радиовъглероден анализ намерените хранителни останки. Този метод се базира на бавното разпадане на радиоактивния въглерод 14, един съвсем незначителен компонент на елемента въглерод — безспорния носител на „искрицата живот“ — в нерадиоактивния изотоп, азот 14. Този въглерод 14 постоянно се генерира в атмосферата от космическите лъчи. Растенията поемат в себе си атмосферния въглерод, който съдържа известен и относително постоянен дял от въглерод 14, чието съотношение към преобладаващия изотоп, въглерод 12, е едно към един милион. На свой ред растителният въглерод започва да оформя телата не само на животните-вегетарианци, но и на месоядните, които пък консумират своите тревопасни събратя. Когато обаче някое от тези растения (или животни) умре, половината от съдържащия се в него въглерод 14 се разпада и превръща във въглерод 12, а този процес се повтаря на всеки 5700 години. Това означава, че след около 40 000 години съдържанието на въглерод 14 в техните останки ще е съвсем ниско и толкова трудно измеримо, че на практика ще е неразличимо от примесените с него материали от по-късно време, които също съдържат въглерод 14. В такъв случай, ако искаме да изчислим възрастта на даден археологически обект, ще трябва да отчетем и съотношението на съдържащите се в него съставки — въглерод 14 и въглерод 12.

Радиовъглеродният анализ е свързан с многобройни чисто технически проблеми, поне два от които си заслужават да бъдат споменати тук. Единият е, че до 80-те години на XX в. този метод се нуждаеше от сравнително големи количества въглерод (от порядъка на няколко грама), надвишаващи онези, които по принцип се съдържат в семената или костите. По тази причина учените се въздържаха да датират материалите, открити в близост до проучвания от тях обект, и приемаха, че те така или иначе са „свързани“ с хранителните останки — тоест, че са оставени по същото време и от същите хора, които са ни оставили и мостри от своята храна. Типичен пример в това отношение бяха въглените от огньовете на праисторическите хора.

Уви, археологическите обекти не са някакви плътно запечатани „капсули“, които съхраняват материали, поставени в тях в един и същ ден. Работата е там, че материалите, оставени по различно време, може и да се смесят помежду си, докато червеите, гризачите и други подобни проравят тунели в земята. Затова и въглените могат в един момент да се озоват съвсем близо до останките от някое растение или животно, увехнало или пък изядено в съвсем друг момент, отстоящ на хилядолетия от този, в който е бил накладен самият огън. Напоследък археолозите като че ли успяват да заобиколят този проблем с помощта на една нова техника, наричана „спектрометрия на акселераторната маса“, която позволява радиовъглеродното датиране и на най-микроскопични мостри. По този начин може да бъде определена директно възрастта на малките семенца, костиците и други подобни хранителни остатъци. В някои случаи обаче се получиха и драстични разминавания между резултатите от най-новите методи за радиовъглеродно датиране (които също създават проблеми) и от по-старите. И тези несъответствия все още не са получили удовлетворително обяснение. От тях може би най-важни за целите на нашата книга са тези, свързани с опитите да бъде определен моментът, в който производството на храни е възникнало в двете Америки. Ако резултатите от по-старите, „недиректни“ методи от 60-те и 70-те години показваха, че това е станало около 7000 г. пр.Хр., то последните изследвания ни дават основания да смятаме, че то не е могло да се случи по-рано от 3500 г. преди Христа.

Вторият проблем, свързан с радиовъглеродното датиране, е в това, че съотношението на въглерод 14 и въглерод 12 в атмосферата всъщност не е константна величина, а варира леко с времето, така че всяко датиране, основано на предположението, че това съотношение е неизменно, по неизбежност допуска и някои малки систематични грешки. Параметрите на тези „допустими грешки“ по принцип също могат да бъдат определени — например, с помощта на дърветата-дълголетници, които всяка година образуват нови пръстени в столовете си. Ние можем да преброим тези пръстени и да получим една абсолютна календарна дата от миналото, а след това да проверим въглеродната проба, взета от същото дърво, за съотношението на въглерод 14 и въглерод 12. По този начин радиовъглеродните датировки могат да се „калибрирани“, за да се отчетат и промените в съдържанието на въглерод в атмосферата. В какво се изразява ефектът от тази корекция? Ако видимата (т.е. „некалибрирана“) възраст на даден материал се колебае между 6000 и 1000 г. пр.Хр., то след „калибрирането“ й тази дата най-вероятно ще се измести по-назад във времето (от няколко века до едно хилядолетие). Напоследък по-старите мостри се „калибрират“ с помощта на един алтернативен метод, базиран на един друг процес на разпадане на радиоактивните съставки, при който се оказва, че някои материали, досега датирани от 9000 г. пр.Хр., всъщност са от 11 000 г. пр.Хр.

Археолозите правят разграничение между „калибрирани“ и „некалибрирани“ дати, като добавят към първите главни, а към вторите — малки букви (примерно 3000 BC — 3000 bc). В случая обаче археологическата литература може да бъде и доста подвеждаща, тъй като в повечето книги и статии калибрираните дати също са пояснени със съкращението „пр.Хр.“ (а не „Пр.Хр.“), а авторите пропускат да обяснят каква е разликата. Например датите от последните 15 000 години, приведени в тази книга, са калибрирани. Да се надяваме, че това ще обясни и несъответствията, които читателите може би ще открият между посочените от мен дати и тези в някои стандартни справочници, свързани с производството на храни в праисторическата епоха.

Но дори да е идентифицирал — и датирал — древните останки от домашни животни или растения, как археологът ще разбере дали въпросното растение или животно е било наистина култивирано в района на находката, а не някъде другаде и чак след това внесено там? Единият метод се състои в следното: да проучи някоя карта, представяща естествената среда и разселението на дивите предци на това растение (или животно) и да прецени дали самото му култивиране не е станало най-напред там, където се срещат и неговите предци. Например нахут се отглежда на най-различни ширини — от Средиземноморието и Етиопия до Индия (където днес се реализират 80% от добивите му в света). Някой лесно би могъл да направи погрешния извод, че нахутът е бил култивиран за първи път в Индия. Само че неговият див предшественик — белият нахут — се среща само в Югоизточна Турция. Логичният извод, че нахутът е култивиран именно по тези места, се подкрепя и от факта, че най-старите свидетелства за култивиране на нахут през неолита са открити не другаде, а в Югоизточна Турция и съседна Сирия и датират от 8000 г. пр.Хр. Пак според археологическите данни нахутът се е появил на индийския субконтинент чак след пет хилядолетия.

Вторият метод, с който може да се идентифицира мястото на култивацията на дадено растение или животно, е да се отбележат на карта датите и местата, където са били открити негови култивирани форми и след това да се съпоставят. Мястото, където то се появява най-напред, би могло да е и мястото на неговата най-ранна култивация — особено ако там се среща и неговият див предшественик и ако датите на първите му появи на други места се изместват прогресивно във времето, като прогресивно нараства и разстоянието между тях и предполагаемото място на най-ранната култивация, което подсказва и как се е разпространявало. Например най-ранните следи от култивирани житни растения са открити в т.нар. Плодороден полумесец (в Близкия изток) и датират от 8500 г. пр.Хр. Скоро след това тази култура е започнала да се разпространява постъпателно на запад, за да достигне Гърция около 6500 г. пр.Хр. и Германия около 5000 г. пр.Хр. От тези данни можем да направим извода, че житото е култивирано първо в Плодородния полумесец, което се подкрепя и от факта, че дивият му предшественик се среща само в областта между Израел, Западен Иран и Турция.

Но както ще видим, често възникват и усложнения, например когато дадено растение (или животно) е било култивирано самостоятелно на няколко различни места. Тези случаи могат да се проследят, като се анализират настъпилите морфологични, генетични или хромозомни изменения в самото растение (или животно) на различните места. Например зебуто, превърнато в домашно животно в Индия, има гърбица, липсваща при западноевразийските говеда, а генетичният анализ показва, че предците на днешния домашен добитък в Индия и Западна Евразия са се различавали помежду си още преди стотици хилядолетия, много преди да бъдат опитомени от когото и да било. Тоест одомашняването им в тези два ареала — Индия и Западна Евразия е протекло независимо едно от друго в рамките на последните десет хилядолетия, но и в двата случая е започнало с видове, които вече са се различавали от стотици хиляди години.

 

 

Нека сега се върнем към предишните въпроси, свързани с производството на храни. Къде, кога и как това производство се е развило в различните части на земното кълбо?

На единия край са ареалите, в които то се е появило напълно самостоятелно с култивирането на редица местни растения (в някои случаи — и животни) преди там да се появят култивирани растения (или животни) от други места. Има само пет такива ареала, за които понастоящем разполагаме с по-подробни и убедителни данни: Югозападна Азия (и по-точно „Плодородният полумесец“ в Близкия изток), Китай, Мезоамерика (понятие, обхващащо Централно и Южно Мексико плюс съседните страни), южноамериканските Анди (а вероятно и съседните области в басейна на Амазонка) и източните части на Съединените щати (вж. Фигура 5.1). Ако не всички, то поне някои от тези центрове най-вероятно са включвали и съседните земи, където също е възникнало — повече или по-малко самостоятелно — производство на храни, например долината на Жълтата река (Хуанхъ) в Северен Китай и тази на Яндзъ в Южен Китай.

Към тези пет средища, където производството на храни определено е възникнало de novo, можем да добавим още четири — зоната Сахел в Африка, тропическа Западна Африка, Етиопия и Нова Гвинея, които също имат основание да претендират за това звание. Само че тук се натъкваме и на ред неизяснени неща. Култивирането на диви растения несъмнено е било факт в Сахел (непосредствено на юг от Сахара), но тук то вероятно е било предшествано от наченки на скотовъдство, само че все още не е ясно дали то е касаело местните говеда или такива, внесени от „Плодородния полумесец“, чиято пък поява на тези места е стимулирала и култивацията на растения. Също така не е ясно дали появата на сахелски култури е стимулирала на свой ред култивацията на диви растения (каквато безспорно е имало) и в тропическа Западна Африка, а също и дали появата на култивирани растения в Югозападна Азия е стимулирала аналогичния процес в Етиопия. Колкото до Нова Гвинея, археологическите изследвания са потвърдили наченките на земеделие там много преди съседните райони, но отглежданите тогава земеделски култури все още не са идентифицирани.

Таблица 5.1 включва някои от най-известните култивирани растения и животни от тези ареали, както и най-ранните известни дати за самата култивация. От деветте ареала, претендиращи за самостоятелна еволюция на производството на храни, Югозападна Азия може да се похвали и с най-ранните сигурни данни за култивиране на растения (около 8500 г. пр.Хр.) и животни (около 8000 г. пр.Хр.); с този ареал са свързани и повечето сигурни радиовъглеродни датировки. Датите, свързани с Китай са почти толкова ранни, докато данните от Източните щати ясно показват, че този процес е започнал там шест хилядолетия по-късно. Колкото до останалите шест „кандидати“, най-ранните сигурни дати не поставят под съмнение първенството на Югозападна Азия, но пък все още са твърде оскъдни, за да заявим със сигурност, че производството на храни по тези земи е започнало след като вече се е появило в Югоизточна Азия и (ако е така) кога точно е станало това.

Таблица 5.1
Примери за култивация на растения и животни в отделните ареали

Ареал	Растение	Животно	Най-ранна дата на култивиране
Самостоятелно възникнали центрове
1. Югозападна Азия	жито, грах, маслина	овца, коза	8500 г. пр.Хр.
2. Китай	ориз, просо	свиня, копринена буба	ок. 7500 г. пр.Хр.
3. Мезоамерика	царевица, фасул, тиква	пуйка	ок. 3500 г. пр.Хр.
4. Анди и Амазония	картофи, маниока	лама, морско свинче	ок. 3500 г. пр.Хр.
5. Източната част на САЩ	слънчоглед, гъшикрак[14]	няма	2500 г. пр.Хр.
? 6. Сахел	сорго, африкански ориз	токачка	ок. 5000 г. пр.Хр.
? 7. Тропическа Западна Африка	африкански ям, маслинена палма	няма	ок. 3000 г. пр.Хр.
? 8. Етиопия	кафе, теф	няма	?
? 9. Нова Гвинея	захарна тръстика, банани	няма	7000 г. пр.Хр.
Местна култивация след внасянето на основните култури от други места
10. Западна Европа	мак, овес	няма	6000–3500 г. пр.Хр.
11. Долина на Инд	сусам, цвекло	зебу	7000 г. пр.Хр.
12. Египет	смокиня, чуфа	магаре, котка	6000 г. пр.Хр.

Следващата група ареали включва тези, в които са били култивирани поне два вида местни растения (или животни), но самото производство на храни е зависело най-вече от домашни растения (или животни), внесени от други места. И тези вносни продукти лесно могат да минат и за „основни“, защото именно на тях се е основавало местното производство на храни. Именно тяхната поява е позволила на местните жители да преминат към уседнал начин на живот, а след това да започнат да отглеждат и много местни растителни (или животински) видове, които дотогава са събирали (или ловували) инцидентно.

В три или четири от тези ареали „пакетът“ от основни земеделски култури е бил внесен от Югоизточна Азия. Първият е Западна и Централна Европа, където производството на храни е възникнало с пристигането на култивирани растения и животни от Югозападна Азия в периода между 6000 и 3500 г. пр.Хр., но след това е имало и такива (макът, а вероятно и овесът плюс още някои), които са били култивирани на местна почва. Дивият мак е виреел тогава само в крайбрежните части на западното Средиземноморие. Например при разкопките на поселищата на най-ранните земеделски общности в Източна Европа и Югозападна Азия не са открити макови семена — те се появяват за първи път в ранните земеделски поселища в Западна Европа. Затова пък дивите предци на повечето култивирани растения и животни в Югозападна Азия не се срещат в Западна Европа. Всичко това очевидно предполага извода, че производството на храни в Западна Европа не е възникнало самостоятелно. Най-вероятно непосредствена причина за появата му са били посевите, внесени от Югозападна Азия. Появилите се впоследствие земеделски общности на този континент са култивирали и едно местно растение — макът, а след време тази нова култура се е разпространила и на изток.

Друг ареал, където местната култивация най-вероятно е започнала след усвояването на основните близкоизточни земеделски култури, е долината на река Инд. През седмото хилядолетие пр.Хр. първите земеделски общности тук са започнали да отглеждат пшеница, ечемик и някои други посеви, вече усвоени в „Плодородния полумесец“ и пристигнали на тези места през Иран. Едва по-късно те са култивирали и някои местни видове като зебуто и сусама. Аналогичен е и случаят с Египет, където производството на храни е започнало през шестото хилядолетие пр.Хр. с пристигането на посеви от Югозападна Азия, а след това местните земеделци са култивирали смокинята и един местен зеленчук, наричан чуфа.

Същият модел най-вероятно важи и за Етиопия, където още в дълбока древност е започнало отглеждането на пшеница, ечемик и други близкоизточни култури. Древните етиопци също са култивирали и някои видове, срещащи се само по техните земи, като един от тях (кафето) впоследствие се е разпространил по целия свят. Все още не знаем обаче кога точно са култивирали въпросните местни видове — преди или след пристигането на близкоизточните посеви.

Ето че възниква следният въпрос: дали в тези (и още някои) ареали, където основните земеделски култури са били внесени от Близкия изток, местните ловци-събирачи просто са заимствали тези посеви от съседите си земеделци и впоследствие сами са се захванали със земеделие? Или пък въпросните земеделски култури са донесени от нашественици-земеделци, които в тяхно лице са разполагали и с по-сигурни източници на храна, а това на свой ред им е позволило да асимилират завареното население или пък да го избият и прогонят от неговите земи?

В Египет най-вероятно се е случило първото: местните ловци-събирачи просто са включили в своя бит земеделието и скотовъдството, които са усвоили от близкоизточните си съседи, и постепенно са се отказали от „дивите“ храни. Тоест възникването на производство на храни на тези земи се е дължало на чужди земеделски култури и животни, но не и на чужди народи. Най-вероятно същото се е случило и по атлантическото крайбрежие на Европа, където местните ловци-събирачи в продължение на векове са усвоявали близкоизточните земеделски култури и животни. В Южна Африка местните ловци-събирачи — предците на днешните хои — са станали скотовъдци (но не и земеделци!), след като са се сдобили с крави и овце от по̀ северните си съседи, които пък са ги получили от Близкия изток. По подобен начин и индианските ловци-събирачи в днешните Югозападни щати постепенно сами са станали земеделци, като са усвоявали земеделски култури от Мексико. Все още разполагаме с твърде оскъдни данни, за да твърдим, че производството на храни в тези четири ареала от самото начало е било свързано и с култивирането на местни растения и животни. Нямаме данни и за това дали някогашните им жители са били изтласкани от нашественици.

На другия край се нареждат регионите, в които производството на храни със сигурност е започнало с неочакваното (и нежелано) пристигане на чужди народи с техните култивирани растения и животни. Поне за това разполагаме със сигурни данни, защото всички инвазии са били осъществени през модерната епоха от грамотни европейци, които са описали случилото се в безброй книги. Тези региони включват днешна Калифорния, северозападната тихоокеанска част на Северна Америка, аржентинските пампаси, Австралия и Сибир. Само до преди няколко века те все още са били обитавани от ловци-събирачи, в първите три случая — индианци, а в другите два — австралийски аборигени и местни сибирски народи. И тези ловци-събирачи са били избивани, заразявани, прогонвани и най-вече асимилирани от пристигащите европейски заселници (земеделци и скотовъдци), които са пренесли там родните си посеви, но след това не са култивирали никой от местните диви видове (с изключение на орехите макадамия в Австралия). Хоите, които новопристигналите в Южна Африка европейци са заварили, са били не само ловци-събирачи, но и скотовъдци, но са отглеждали само животни, не и растения. В резултат отново се е появило земеделие, зависещо изцяло от чужди култури, при което не са били култивирани местни видове и се е стигнало до огромни размествания на човешките популации.

За финал можем да кажем, че същият модел — внезапна поява на производство на храни, свързано с внесени от другаде посеви и мащабни промени в самите човешки популации — се е повтарял многократно в различни ареали през праисторическата епоха. При липсата на писмени свидетелства доказателствата за тези радикални промени трябва да се търсят в археологическите обекти или да се извличат от речниковия запас на съхранените езици. Най-добре документираните случаи са тези, в които със сигурност може да се говори за прогонване (или избиване) на завареното население, тъй като скелетите на новопристигналите хранопроизводители се различават значително от тези на ловците-събирачи, които те са изместили, а и защото първите са донесли на тези места не само култивирани растения и животни, но и керамиката. В следващите глави ще разгледаме два от най-типичните случаи: „астронезийската“ експанзия, започнала от Южен Китай и обхванала Филипините и Индонезия (Глава XVII) и тази на банту в субекваториална Африка.

Сходен е и случаят в Югоизточна и Централна Европа — налице е една внезапна поява на производството на храни (зависещо от близкоизточни земеделски култури и домашни животни), а също и на грънчарството. Тази промяна вероятно е включвала и изместването на най-древните жители на Гърция и Германия от по-нови „гърци“ и „германци“ — по същия начин, както „старото е отстъпвало път на новото“ и във Филипините, Индонезия и субекваториална Африка. Само че в Европа разликите между скелетите на по-ранните ловци-събирачи и тези на изместилите ги земеделци не са толкова отчетливи, както в предните три ареала. А това означава, че тук смяната на популациите е протекла не толкова осезателно и директно.

 

 

Нека обобщим казаното. Само в няколко ареала производството на храни е възникнало самостоятелно, при това датите на появата му варират доста във времето. От тези ареали, играли ролята на „ядра“, ловците-събирачи, живели в някои съседни области, са възприели производството на храни, а в други същите са били изместени от нахлулите там производители на храни от ареалите-„ядра“, а това също е ставало в различни моменти от праисторията. Затова пък жителите на някои ареали никога не са усвоили или развили самостоятелно производство на храни, независимо че са живели в подходяща за целта естествена среда, и са продължили да бъдат ловци-събирачи чак до модерната епоха, когато модерният свят се е стоварил изневиделица върху тях. На свой ред жителите на онези ареали, първи „стартирали“ в производството на храни, са спечелили и сериозно начално предимство на „пистата“, водеща към пушките, вирусите и стоманата. Резултатът се е изразил в дълга поредица от сблъсъци между „имащи“ и „нямащи“, белязали хода на световната история.

Добре, но как да си обясним тези разлики във времето и пространството, както и в начините, по които е започнало производството на храни? Този въпрос, касаещ и един от най-важните проблеми на праисторията, ще бъде обсъден в следващите пет глави.

Глава VI
Да бъдеш или да не бъдеш… земеделец

Навремето всички народи на Земята са били ловци-събирачи. Защо изобщо им е трябвало да се захващат с производство на храни? Те със сигурност са имали причина, но защо в средиземноморските части на Близкия изток са го направили още през 8500 г. пр.Хр., а в климатично и структурно подобните средиземноморски региони на Югозападна Европа това е станало едва след три хилядолетия, да не говорим, че в подобните крайбрежни части на Калифорния, Югозападна Австралия и Южна Африка въпросното производство никога не се е развило по самостоятелен път? И още нещо: защо дори народите от „Плодородния полумесец“ са чакали до 8500 г. пр.Хр., вместо да се превърнат в производители на храни още през 18 500 или 28 500 г. пр.Хр.?

За нас, съвременните хора, всички тези въпроси на пръв поглед са глупави, защото това да бъдеш ловец и събирач крие очевидни неудобства. Навремето учените обичаха да цитират Томас Хобс, когато искаха да охарактеризират начина на живота на ловеца-събирач — „гаден, скотски и кратък“. И този наш прадед очевидно е трябвало здравата да се труди, за да изкарва насъщния си, често да се сблъсква с призрака на гладната смърт, да се лишава от такива елементарни удобства като мекото ложе или адекватното облекло и… да умира млад.

Ако трябва да бъдем откровени, само за днешните охолни граждани на Първия свят, които всъщност не произвеждат лично своето меню, производството на храни (в някакви по-отдалечени агрокултурни обекти) означава наистина по-малко физически труд и повече удобства, спасение от глада и по-голяма продължителност на живота. Повечето земеделски стопани и скотовъдци, които съставляват и огромното мнозинство от реалните производители на храни в света, не са задължително по-добре от ловците-събирачи. Изследванията върху разпределението на времето им показват, че те май ежедневно отделят за работа повече часове, отколкото самите ловци-събирачи. Археолозите пък доказват нагледно, че първите земеделци в много региони на Земята са били по-дребни на ръст и недохранени, страдали са от много повече сериозни заболявания и са умирали по-рано от ловците-събирачи, които са изместили. И ако тези първи „фермери“ са можели да предвидят дългосрочните последици от производството на храни, те едва ли са щели да се захванат с него. Но макар и без да подозират резултатите, те все пак са направили този избор. Защо?

В интерес на истината историята изобилства с примери за ловци-събирачи, които са виждали с какво се занимават техните съседи — производителите на храни, но въпреки това са се отказали от неговите предполагаеми предимства и са си останали такива, каквито са били. Например аборигените от Североизточна Австралия са търгували в продължение на хилядолетия със земеделците от островите в Торесовия проток (между Австралия и Нова Гвинея). Калифорнийските ловци-събирачи са търгували с други индианци, земеделци от долината на река Колорадо. По същия начин скотовъдците хои, обитавали земите на запад от Фиш ривър в Южна Африка, са търгували със земеделците банту на изток от нея, но самите те никога не са се занимавали със земеделие. Защо?

Затова пък много други ловци-събирачи, влезли в контакт със земеделци, действително са ставали земеделци — но едва след един необичайно дълъг (поне за нас) период на изчакване. Например жителите на най-северните части на днешна Германия са усвоили производството на храни цели 1300 години след като то е било въведено от представителите на линейно-керамичната култура във вътрешността на страната (т.е. само на някакви си 125 мили по̀ на юг). Защо тези крайбрежни жители са чакали толкова дълго? И кое в крайна сметка ги е накарало да променят така радикално бита си?

 

 

Преди да отговорим на тези въпроси, трябва да разсеем някои недоразумения относно появата на производството на храни, а след това да преформулираме и самите въпроси. Онова, което действително се е случило, не е било откриването или пък изобретяването на това производство, както може да ни се стори на пръв поглед. Много често дори не е имало съзнателен избор между „производство на храни“ и „лов и събирачество“. И по-точно, във всяка част на земното кълбо, където се е появило това производство, хората, които са го усвоили, очевидно не са били изправени пред такава дилема, нито пък са си поставяли за цел „всестранното развитие на земеделието“, тъй като никога не са били виждали такова нещо с очите си, нито пък са можели да разберат отнякъде в какво всъщност се състои то. Напротив, както ще видим по-нататък, производството на храни е еволюирало като страничен продукт от някои човешки решения, взети, без да се мисли за техните последствия. Тоест въпросът, който трябва да си зададем, би прозвучал така: защо изобщо се е развило производство на храни, защо това развитие е протекло само на някои места и защо е станало по различно време на различните места, а не на някоя по-ранна (или по-късна) дата?

Има още едно недоразумение — че трябва да се прави отчетлива разлика между ловците-събирачи и производителите на храни, защото едните са номади, а другите — уседнали. Колкото и често да правим такива разграничения, истината е по-друга: ловците-събирачи в някои по-продуктивни региони като северозападното тихоокеанско крайбрежие на Северна Америка (и може би Югозападна Австралия) са преминали към уседнал бит, но никога не са ставали производители на храни. Други ловци-събирачи — в Палестина, крайбрежните части на Перу и Япония — са преминали първо към уседнал бит, а после са усвоили и производството на храни, но пък значително по-късно. Уседналите групи вероятно са съставлявали по-голямата част от ловците-събирачи преди петнайсет хилядолетия, когато всички обитаеми земи (включително и по-плодородните) са били населявани единствено от ловци-събирачи — за разлика от днес, когато малцината останали привърженици на този начин на живот са се съхранили само в по-непродуктивните региони, където номадството е и единствената им възможност за оцеляване.

Затова пък има и мобилни групи на производители на храни. Някои съвременни номади от Езерните планини в Нова Гвинея разчистват отделни участъци в джунглата, на които засаждат банани и папая, после се махат оттам, за да заживеят отново като ловци-събирачи, след което се връщат, за да нагледат „нивите“ си и да ги оплевят, после пак се захващат с лов и събирачество, пак отскачат до „нивите“, докато не дойде и време за жътва и за изяждането на онова, което междувременно се е народило на тези сечища. През лятото индианците апачи от Югозападните щати са мигрирали на север, в по-високите участъци, за да се превърнат временно в „уседнали“ земеделци, а през зимата са се връщали в по-ниските участъци на юг, за да бродят и търсят диви храни. Много скотовъдци от Африка и Азия са сменяли редовно биваците си по време на сезонните си миграции, за да разполагат с целогодишна паша за добитъка си. С други думи, преходът от лов и събирачество към производство на храни далеч не винаги е съвпадал с този от номадство към уседналост.

Една друга предполагаема дихотомия, която често се размива в реалността, е разграничението между производителите на храни като активни потребители (т.е. „стопани“) на своите земи и ловците-събирачи, които просто взимат наготово дивите продукти. Истината е, че и някои ловци-събирачи полагат интензивни грижи за своите земи. Например онези новогвинейски народи, които така и не са култивирали палмата саго и планинския пандан, съумяват да увеличат добивите от техните диви предци, като разчистват храстите около тях, поддържат примитивни „вади“ в тресавищата, обрасли със саго, и ускоряват растежа на по-младите дървета, като изсичат по-старите. Австралийските аборигени никога не са успели да култивират ям и други семенни растения, но въпреки това са усвоили някои елементи на същинското земеделие. Те са разчиствали някои участъци, като са подпалвали храстите и дърветата, за да стимулират растежа на някои ядивни видове, покълващи в пепелищата. Когато са събирали див ям, те са изрязвали по-голямата част от грудката, но останалото отново са заравяли в земята, за да покълнат нови грудки. Дори самият факт, че са разравяли земята, за да вадят грудките, е бил достатъчен за разчистването и „проветряването“ на почвата, което също е стимулирало растежа на нови грудки. Строго погледнато единственото, което не ни позволява да ги поставим в категорията на земеделците е това, че те не са отнасяли тези грудки в биваците си и не са ги присаждали там.

 

 

След тези наченки на производството на храни, вече усвоени от ловците-събирачи, то е започнало и постепенно да се доразвива. Далеч не всички необходими техники са били създадени в кратки срокове, а и култивацията на дивите растения и животни в даден ареал не е ставала по едно и също време. Дори в регионите, където преходът от лов и събирачество към самостоятелно производство на храни е бил осъществен най-бързо, е трябвало да изтекат хилядолетия, преди пълната зависимост от дивите храни да бъде заменена с диета, в която тези диви храни заемат относително малък дял. На ранните стадии на производството на храни хората едновременно са събирали диви растения и са отглеждали култивирани, като значението на различните типове събирачество постепенно е намалявало в зависимост от увеличаването на добивите от реколтата.

Основната причина за постепенността на този преход е тази, че производството на храни се е появил в резултат от натрупването на много отделни решения, свързани със сроковете и полаганите усилия. Събиращите фураж хора, подобно на събиращите фураж животни, разполагат с ограничено време и енергия, които могат да изразходят по различни начини. Можем да си представим как някой начеващ фермер се събужда някоя сутрин и си задава следните въпроси: „Дали да прекарам днешния ден, като прекопая градината (с идеята, че тя ще ми предостави много зеленчуци, но след няколко месеца) или да отида на реката за раци (с идеята, че колкото и да се мъча, няма да събера кой знае колко храна за един ден, но пък ще си прекарам по-весело)? Или пък да отида в гората? Може да ударя някой елен, ама по-вероятно е да не хвана нищо…“ Събиращите фураж хора и животни непрекъснато определят своите приоритети и взимат решения, дори и само несъзнателни, свързани с усилията, които биха изразходвали. Първо се съсредоточават в предпочитаните си храни или тези, от които биха извлекли най-голяма полза. Ако такива няма, те просто се насочват към все по-малко предпочитани храни.

Тези решения включват много и най-различни съображения. Хората търсят храна, за да утолят глада си и да напълнят стомасите си. Но пък копнеят за някои по-специфични храни — например богати на протеин, мазнини и сол, сладки плодове или просто такива, които са приятни на вкус. Всичко останало върши еднаква работа. Събирайки фураж, хората се стремят да възстановят максимално изразходваните калории и протеин по начин, който би им коствал най-малко време и усилия. Едновременно с това те се опитват да минимализират риска от гладна смърт, затова и предпочитат умерените, но сигурни постъпления пред изобилните, които обаче изискват много време и усилия, като резултатът не е предварително ясен и винаги съществува риск. Така че една от функциите на тези „градини“ от преди близо единайсет хилядолетия е била да предлагат що-годе сигурни хранителни ресурси в случай, че не са намерени „диви“ храни.

Затова пък между съображенията на мъжете-ловци е влизал и престижът: например те биха предпочели да ходят всеки ден на лов за жирафи (макар и да убиват по един на месец), за да си извоюват статуса на „големи ловци“, вместо да осигуряват два пъти по-голямо количество храна на месец, като го дават по-скромно и всеки божи ден събират корени и ядки. Хората се ръководят и от някои наглед произволни културни предпочитания: за едни рибата е деликатес, за други — табу. И накрая техните приоритети доста се влияят от относителната ценност, която приписват на различните начини на живот — нещо, на което сме свидетели и в днешно време. Например през XIX в. в Дивия запад говедарите, овчарите и фермерите взаимно са се презирали. По същия начин през цялата човешка история земеделците са били склонни да презират ловците-събирачи, защото са ги смятали за „примитивни“. На свой ред ловците-събирачи са ги презирали като „невежи“, а скотовъдците пък са презирали и двете категории. Всички тези елементи също играят роля в решенията, взимани от хората относно начина, по който ще се сдобият с храна.

 

 

Както вече сами сте забелязали, първите земеделци на всеки континент едва ли са избирали съзнателно призванието си, тъй като просто не е имало други земеделци, които да наблюдават. Затова пък винаги, когато в някоя част на този континент е възниквало производство на храни, съседните ловци-събирачи са можели да видят резултата и съответно да взимат съзнателни решения. В някои случаи те са възприемали изцяло системата на съседите си, в други са избирали само отделни елементи, а в трети категорично са я отхвърляли и са си оставали ловци-събирачи.

Например около 6000 г. пр.Хр. ловците-събирачи в някои части на Югоизточна Европа са възприели „в пакет“ близкоизточните житни и бобови култури плюс добитъка. Всички тези елементи бързо са се разпространили и в Централна Европа в столетията преди 5000 г. пр.Хр. Усвояването на производството на храни е протекло по-бързо и цялостно в Югоизточна и Централна Европа може би защото начинът на живот на тамошните ловци-събирачи е бил по-малко продуктивен и не е издържал на конкуренцията със земеделците. Затова пък в Югозападна Европа (Южна Франция, Испания и Италия) то е било възприето частично, като първи са пристигнали овцете, а едва по-късно и житните култури. Усвояването на интензивното производство на храни от азиатския континент е ставало много бавно (и частично) в Япония, вероятно защото тамошните ловци-събирачи (разчитащи главно на морските продукти и местните растения) са преценявали начина си на живот като достатъчно продуктивен.

По същия начин, както ловът и събирачеството могат да бъдат частично заменени с производство на храни, така и различните системи за това производство могат да бъдат частично заменяни една с друга. Например индианците от днешните Източни щати са култивирали някои местни растения около 2500 г. пр.Хр., но са поддържали търговски връзки с мексиканските индианци, които са били развили много по-продуктивна земеделска система, базирана на триадата царевица, тиква и фасул. Впоследствие първите са усвоили мексиканските посеви и са заменили поне донякъде с тях местните — тиквата е била култивирана самостоятелно, а царевицата е пристигнала от Мексико в края на III в. пр.Хр., но се е наложила като основна култура около X в. сл.Хр., а фасулът е пристигнал след още едно-две столетия. Имало е дори случаи, в които производството на храни е било изоставяно в полза на лова и събирачеството. Например около 3000 г. пр.Хр. ловците-събирачи от днешна Южна Швеция са усвоили производството на храни, базирано на близкоизточни земеделски култури, но след три века са се отказали от него и в продължение на 400 години са се препитавали само с лов и събирачество, преди да се върнат пак към земеделието.

 

 

Всичко това ни показва достатъчно ясно, че решението да се премине към земеделие не е възниквало в някакво „празно пространство“, сякаш хората не са имали с какво друго да се препитават. Ние просто трябва да приемем лова и събирачеството и производството на храни като две алтернативни стратегии, които взаимно са се конкурирали. Смесените икономики, комбиниращи някои земеделски култури (или домашни животни) с лова и събирачеството, също са се конкурирали с двата типа „чисти“ икономики, както и с онези смесени икономики, в които дялът на производството на храни е бил по-голям или по-малък. Но така или иначе през последните десет хилядолетия доминира тенденцията да се преминава от лов и събирачество към производство на храни. Ето защо трябва да си зададем и въпроса: кои са били факторите, ускорили този преход?

Този въпрос продължава да се обсъжда от археолозите и антрополозите. Едната причина да остава все още неразрешен е тази, че в различните части на света най-вероятно са били различни и решаващите фактори. Другата е в това, че невинаги се прави отчетлива разлика между причина и следствие във възникването на производството на храни. Все пак можем да набележим пет по-важни проксимални фактора, като споровете се въртят главно около тяхното относително значение.

Първият — това е намаляването на наличното количество „диви“ храни. Ловно-събираческият бит е носел все по-малко компенсации през последните тринайсет хилядолетия, тъй като ресурсите, от които е зависел (особено животинските), постепенно са се изчерпвали и дори са изчезвали. Както видяхме в Глава I, повечето едри бозайници са изчезнали в Северна и Южна Америка още в края на Плейстоцена, а някои от тях са изчезнали и в Евразия и Африка, било поради климатичните промени, било поради факта, че ловуващите ги хора са ставали не само по-умели, но и повече на брой. Може да се спори дали тъкмо изчезването на отделни животински видове е подтикнало древните индианци, евразийци и африканци към производството на храни (и то след дълго колебание), но пък разполагаме с красноречиви примери от някои острови в по-ново време. Едва след като избиват всички моа в Нова Зеландия и намаляват многократно местната популация на тюлени, маорите пристъпват към интензивно производство на храни, което се повтаря и на много други полинезийски острови. Например полинезийците, колонизирали Великденския остров около 500 г. сл.Хр., може и да са донесли някои домашни птици, но те са се превърнали в техен основен хранителен ресурс едва след драстичното намаляване на дивите птици и делфините. Вероятно един аналогичен фактор е подтикнал някогашните жители на Близкия изток да опитомяват животни след драстичното намаляване на дивите газели, които дотогава са били техен основен източник на храна.

Вторият фактор се свежда до следното — с намаляването на дивеча ловците-събирачи са установявали и наличието на все повече растителни видове, които са можели да бъдат култивирани, и са стигали до извода, че тяхната култивация би им донесла и повече компенсации. Например след климатичните промени в края на Плейстоцена в Близкия изток значително се е разширил и ареалът на дивата пшеница, която е можела да носи големи добиви в относително кратки срокове. Жъненето на такива диви жита е предшествало култивацията на най-ранните земеделски култури, пшеницата и ечемика в Близкия изток.

Третият фактор, наклонил везните в полза на земеделието, е кумулативното развитие на някои технологии, от които впоследствие е зависело самото производство на храни — имам предвид технологиите за събиране, обработка и съхраняване на „дивите“ храни. В крайна сметка каква полза би имал земеделецът от това, че на нивата му има един тон зърно, ако не знае как да го ожъне, овършее и складира в хамбара? Затова и след единайсетото хилядолетие преди Христа в Плодородния полумесец бързо са се появили необходимите методи и технологични средства, които местните земеделци са изобретили, за да се възползват от небивалото дотогава изобилие от диви жита.

В числото на тези изобретения влизат сърповете с кремъчни остриета и дървени (или костени) дръжки; кошниците, с които са пренасяли ожънатите класове от хълмовете, на които са растели житата; хаваните и чукалата, с които са били стривани семената; запичането на самите семена, за да не пускат кълнове, както и издълбаването на подземни хамбари, някои от които и измазани, за да не пропускат вода. Следите от тези нововъведения рязко нарастват на брой след единайсетото хилядолетие преди Христа. Всички тези техники, макар и създадени с оглед на експлоатирането на дивите жита, са били и предпоставки за бъдещото им култивиране.

Четвъртият фактор е двустранната връзка между увеличаването на човешката популация и развитието на производството на храни. Във всички части на света, за които разполагаме с надеждни свидетелства, археолозите откриват доказателства, че по-голямата гъстота на населението е свързана и с появата на такова производство. Коя обаче е причината и кое — следствието? Това е един дълго обсъждан проблем от рода на онзи за кокошката или яйцето: дали увеличаването на броя им е подтикнало хората да произвеждат храни или самото производство на храни е позволило той да нарасне?

Редно е да предположим, че причинно-следствената връзка действа и в двете посоки. Както вече споменах, производството на храни води и до по-голяма гъстота на населението, защото осигурява много повече хранителни калории (на единица земна площ) от лова и събирачеството. От друга страна, гъстотата на човешката популация е започнала постепенно да нараства още в края на Плейстоцена благодарение на усъвършенстваните технологии за събиране и усвояване на „дивите“ храни. С увеличаването на броя на хората производството на храни е ставало все по-предпочитано занимание, защото само то е можело да задоволи и нарасналите им потребности.

С други думи, усвояването на това производство илюстрира един, така да се каже, автокаталитичен процес — или процес, който сам се катализира благодарение на положителната и циклично постъпваща обратна връзка, вследствие на която и непрестанно се ускорява. Постепенното увеличаване на броя им е принуждавало хората да търсят повече храни, а тези, които са правели (макар и несъзнателно) първите си стъпки в производството на храни, са получавали и по-големи компенсации. Със започването на това производство и усядането си тези хора вече са можели да съкратят и интервалите между ражданията, за да се възпроизвеждат по-често, което пък допълнително ги е стимулирало да произвеждат повече храни. Тази двупосочна връзка — между производството на храни и гъстотата на населението — обяснява и тази привидно парадоксална ситуация, в която производителите на храни са увеличавали броя на хранителните калории на единица земна площ, но определено не са яли толкова апетитни храни като техните предшественици, ловците-събирачи. А до този парадокс се е стигнало, защото гъстотата на населението винаги е превишавала, макари с малко, количеството на наличните храни.

Взети заедно, тези четири фактора ни помагат да разберем защо преходът от лов и събирачество към производство на храни в Плодородния полумесец е започнал към 8500 г. пр.Хр., а не десет или петнайсет хилядолетия преди това. В последните два периода ловът и събирачеството са сигурност са носели повече компенсации от производството на храни, защото едрите диви бозайници тогава са били в изобилие, за разлика от дивите жита, а и хората все още не са били създали необходимите средства, за да събират, обработват и съхраняват ефикасно въпросните диви жита, пък и броят им не е бил достатъчно голям, че да им се налага да произвеждат колкото се може повече хранителни калории на единица земна площ^[15].

Последният фактор се е оказал решаващ, когато са се стеснили географските граници между ловците-събирачи и производителите на храни. По-голямата гъстота на населението е позволявала на производителите на храни да изместват или избиват ловците-събирачи, тъй като са ги превъзхождали по численост, да не говорим за другите им предимства, отново свързани с производството на храни като технологията, вирусите и професионалните воини. В областите, където в началото е имало само ловци-събирачи, групите, усвоили и производството на храни, винаги са превишавали по брой тези, които не са се занимавали с такива неща.

В резултат на това в много части на земното кълбо (подходящи за производство на храни) ловците-събирачи са били изправени пред следната дилема: или да бъдат прогонени от съседите си (производители на храни), или сами да възприемат техния бит. На местата, където те вече са били многобройни или където географските условия са забавили имиграцията на производители на храни, местните ловци-събирачи са имали достатъчно време да усвоят земеделието още в праисторическата епоха и да оцелеят именно като земеделци. Вероятно същото се е случило в американския югозапад, западното Средиземноморие, атлантическото крайбрежие на Европа и някои части на Япония. Затова пък в Индонезия, тропическа Югоизточна Азия, по-голямата част от субекваториална Африка и вероятно на места в Европа ловците-събирачи са били изместени от земеделци още в праисторическата епоха, като подобен процес се е случил, но вече в модерните времена, в Австралия и американския Запад.

Само там, където е имало сериозни географски или екологични бариери пред нахлуващите производители на храни или условията са затруднявали разпространението на местни производствени техники, ловците-събирачи са успели да съхранят бита си до модерната епоха, макар и земите им да са били подходящи за производство на храни. Трите най-красноречиви примери в това отношение са индианските ловци-събирачи в Калифорния, разделени с пустини от индианските земеделци в Аризона; койсанските ловци-събирачи в Южна Африка, чийто субтропически климат не е бил подходящ за екваториалните култури на съседните фермери-бантуси; както и ловците-събирачи на австралийския континент, разделени с тесни морета от производителите на храни в Индонезия и Нова Гвинея. Тези няколко народа са останали ловци-събирачи чак до XX в. и са избегнали участта да бъдат изместени от производители на храни, защото са били ограничени в ареали, неподходящи за производство на храни — най-вече пустините и арктическите зони. Но в последните десетилетия дори и те бяха изкусени от прелестите на култивацията и уседналия бит, било под натиска на бюрократите и мисионерите, било под ударите на вирусите.

Глава VII
Как се прави… бадем

Ако пътувате на стоп и ви е писнало да нагъвате храни, отгледани в околните ферми, сигурно ще е страхотно забавно да опитате нещо диво. Естествено вие знаете, че някои диви плодове — например ягодите и боровинките — са едновременно вкусни… и безопасни. Освен това са и доста подобни на някои земеделски култури, така че лесно можете да разпознаете дивите им разновидности, дори и да са много по-дребнички от тези, които отглеждаме в градините си. По-авантюристично настроените стопаджии похапват и гъби с ясното съзнание, че много техни видове са не само интересни на вид, но и смъртоносни. Само че дори и най-страстните любители на диви черупчести плодове не се и докосват до дивите бадеми, десетина вида от които съдържат достатъчно цианид (отровата, използвана в нацистките газови камери), за да ни убият. Горите са пълни с още много растения, попадащи в категорията „неядивни“.

Но така или иначе всички земеделски растения произлизат от диви растителни видове. Как обаче определени диви растения са се превърнали в земеделски култури? Този въпрос е особено озадачаващ, тъй като много от последните (като бадемите) имат диви аналози, които са смъртоносни или лоши на вкус, докато други (като царевицата) изглеждат драстично по-различни от некултивираните си предци. На кой пещерен човек му е хрумнала идеята да си „опитоми“ растение и как го е постигнал?

Култивацията на растения може да бъде определена по следния начин — да се грижиш за дадено растение и по този начин, било съзнателно или не, да го накараш да се промени генетично (в сравнение със своите диви предци), за да стане и по-полезно за човешки консуматори. Създаването на нови сортове днес е една много съзнателна и свръхспециализирана дейност, която се извършва от професионални учени. Те вече познават стотици сортове, но това не им пречи да се стремят да създават все нови и нови. За целта посаждат най-различни семена или коренчета, селектират най-добрия кълн и после започват да разсаждат неговите семена, като прилагат познанията си по генетика, за да създадат още по-качествени разновидности, т.е. още по-хранителни. Понякога дори прибягват и до най-новите техники в генното инженерство, за да трансферират в тях и някои по-специфични гени. Например в кампуса „Дейвис“ на Калифорнийския университет има цял научен екип (департаментът по помология), който се е посветил единствено на ябълките, а още един (този по лозарство и енология) се интересува само от лози и вина.

Няма лошо, но култивацията на растения датира от близо десет хилядолетия. И първите фермери със сигурност не са прибягвали до молекулярната генетика, за да постигат своите резултати. Те дори не са разполагали с някаква налична земеделска култура като модел, който да ги вдъхновява да създават нови. Така че откъде са можели да знаят, че от онова, което правят (каквото и да е то) би могло да се получи и нещо вкусно?

Как тогава тези първи фермери са култивирали растенията, без да си имат и хабер от тази сложна материя? Например как са превърнали отровния див бадем в нещо безвредно (че дори и вкусно), без дори да подозират с какво всъщност се захващат? И какви точно промени са предизвиквали в дивите растения, ако оставим очебийния факт, че са направили някои от тях по-големи или поне не толкова отровни? Да вземем само по-ценните сортове. Моментът на култивацията им варира неимоверно: например грахът е бил „опитомен“ след 8000 г. пр.Хр., маслината — след още четири хилядолетия, ягодите — едва през Средновековието, а скромният пекан (вид американски орех) — чак през 1846 г. Затова пък много други полезни растения, ценени от милиони хора — например дъбът, чиито жълъди се събират в много части на света — си остават „неопитомени“ и до днес. Кое е накарало тогавашните хора да преценят, че култивацията на някои растения е по-лесна или пък по-перспективна в сравнение с другите? Защо фермерите от Каменната ера са се захванали точно с маслината, докато дъбът и досега кара дори и най-добрите ни агрономи да се въртят неспокойно нощем в постелите си?

 

 

За начало нека разгледаме култивацията на растения от гледна точка на… самите растения. А като ще говорим за растения, нека вметнем и това, че ние сме само един от хилядите животински видове, които несъзнателно „опитомяват“ растения.

Подобно на всички биологични видове (включително и хората), растенията нямат друг избор, освен да разпръсват „семето“ си там, където то би могли да „покълне“ и „върже плод“ и съответно да предаде по веригата гените на своите родители. Младите животни се разпръсват сами (като се разпълзяват или отлитат), но растенията не разполагат с тази опция, така че им се налага да действат като стопаджии. И ако семената на някои растения могат да бъдат разнесени от вятъра или водата, то повечето други просто прилъгват някое животно да свърши тази работа вместо тях — тоест то да разпръсне семената им. За целта те ги опаковат (за да се получи „апетитно изглеждащ плод“) и съответно прибягват до някои рекламни трикове, свързани с цвета и миризмата на въпросния плод. Гладното животно отскубва и поглъща този ефектно изглеждащ плод, след което си тръгва (или отлита) и по някое време изплюва (или изхожда семената), като обикновено не прави това в непосредствена близост до растението-родител. И по този начин една нищо и никаква семка може да прекоси хиляди километри!

Някои сигурно ще се изненадат от това, че въпросните семена могат да издържат на такива неприятни процедури като храносмилателните процеси в животинския стомах, а после дори и да покълват от изпражненията на самото животно. Но да се надяваме, че има и по-авантюристично настроени читатели, които няма да се шокират от прочетеното. Те например биха могли сами да направят някой и друг тест, за да се уверят от личен опит в прочетеното. Семената на много диви растения действително трябва да преминат през нечий животински стомах, за да могат изобщо да покълнат. Например има един африкански пъпеш, който така добре се е адаптирал към въпросната процедура — да бъде изяждан от животните, в случая едно подобно на хиената създание, наречено аардварк, — че най-често расте тъкмо на местата, които служат за тоалетни на споменатия животински вид.

Можем да онагледим начина, по който бъдещите „стопаджии“ привличат животните, с дивите ягоди. Когато семената им са още млади и не са готови за разсаждане, обвиващият ги плод е зелен, кисел и жилав. Щом обаче семената съзреят, същият този „неапетитен“ плод става червен, сладък и крехък. Промяната в цвета служи за сигнал на някои птици като дроздовете да долетят и да го откъснат, а впоследствие да изплюят (или изходят) семената.

Естествено, дивата ягода не прави всичко това със съзнателна цел, а и го прави само когато семената й са готови за разсаждане. А и дроздовете не ядат диви ягоди с идеята, че така улесняват и тяхното възпроизвеждане. Просто ягодите еволюират благодарение на естествения подбор. Колкото по-зелени и по-кисели са неузрелите ягоди, толкова по-малко са и дроздовете, които биха съсипали „реколтата“, като изядат плодовете, преди семената им да са готови за транспортиране. И обратното, колкото по-червени и по-сладки са плодовете, толкова по-многобройни са и пернатите, които с охота биха разпръснали и разсадили зрелите семена.

Безброй други растения също са се адаптирали към това да бъдат изяждани и разпръсвани от определени животни. Както ягодите са се адаптирали към птиците, така и жълъдите са се адаптирали към катеричките, мангото — към прилепите, а някои острици — към мравките. И горното се вписва поне донякъде в нашата дефиниция за култивиране на растения, тъй като тези генетични модификации в растението-прототип в известен смисъл го правят и по-полезно за консуматорите му. Но никой не би нарекъл този процес „култивация“, защото птиците, прилепите и другите животински консуматори не отговарят на едно друго важно изискване — те не отглеждат съзнателно растения. Затова и най-ранните несъзнателни стадии от еволюцията на дивите растения в земеделски сортове са протекли по следния начин — тези растения са се стремели да привлекат вниманието на хората, за да изяждат плодовете им, а след това да разпръснат и семената им, а за целта не е било нужно да стават градинари. В този смисъл човешкият нужник, който сам по себе си е нещо важно, може да се окаже и люлката на агрономическата наука — или поне на нейните първи и неосъзнати представители.

 

 

Нужниците са просто едно от многото места, на които ние напълно случайно посаждаме семената на онези диви растения, които сме изяли. Когато събираме ядивни диви растения и ги отнасяме вкъщи, някои изпадат още по пътя или около нашите домове. Някои плодове пък загниват и ние ги изхвърляме на боклука, макар и семената в тях да са си съвсем на ред. Семенцата на ягодата са съвсем мънички и затова обикновено ги поглъщаме със самия плод, след което ги изхвърляме по каналния ред. Да, но семената на много други плодове са достатъчно големи и затова гледаме да ги изплюем колкото се може по-бързо. Тоест към нужниците би следвало да добивам и нашите плювалници и боклукчийски кофи — това са били първите агрономични лаборатории.

Но в която и „лаборатория“ да попаднат, те винаги идват от точно определени растения — тези, които ние предпочитаме по една или друга причина. Ако сте брали някога ягоди, боровинки и други такива, вие естествено много добре знаете, че не карате наред, а избирате точно определени плодове и храсти. Подобен е бил и подходът на първите фермери. Когато са започнали да занимават напълно целенасочено със сеитба, те естествено са избирали семена само от онези растения, чиито плодове са предпочитали да берат в дивата природа. И за целта не е било нужно да разбират онзи генетичен принцип, според който по-големите ягоди раждат семена, които най-вероятно ще се превърнат в храсти, раждащи още по-големи ягоди.

Затова и когато се завирате в трънливите шубраци, въпреки жегата и рояците комари, вие не го правите просто заради първия попаднал ви ягодов храст. Дори и да е несъзнателно, вие вече сте взели решение кой храст изглежда най-обещаващо и дали изобщо си струва да бъде обран. И какви са тези ваши несъзнателни критерии?

Единият, разбира се, е размерът. (Кой казва, че нямал значение?) Вие предпочитате големи ягоди, защото не си струва да се пържите на слънцето и да ви хапят комарите заради някакви си пършиви ягодки. Това предлага и част от обяснението защо толкова много културни сортове имат доста по-големи плодове от своите диви предци. Особено добре ни е познат фактът, че ягодите и боровинките от супермаркета са направо гиганти в сравнение с дивите, но тези различия всъщност са се появили едва през последните столетия.

Тези разлики в размера ни връщат в зората на земеделието, когато култивираният чрез човешка селекция грах е станал десет пъти по-тежък в сравнение с дивите си предци. Малките диви грахчета са били събирани от ловците-събирачи в продължение на хилядолетия (по същия начин, както днес берем с умиление дребничките боровинки), преди преференциалното засяване и отглеждане на най-апетитно изглеждащия див грах — тоест това, на което днес му викаме фермерство — да започне да предлага от поколение на поколение все по-едри зрънца. С риск да ви досадя, ще ви напомня, че ябълките в супермаркета са с диаметър около десет сантиметра, докато дивачките са три пъти по-малки. Най-старият царевичен кочан е бил дълъг едва около сантиметър и половина, но през XV в. мексиканските индианци вече са отглеждали такива по една педя, а днес има и някои сортове, чиито мамули стигат до половин метър.

Една друга очебийна разлика между семената, които ние отглеждаме и техните диви предци е горчивината. Много диви семена са еволюирали така, че да бъдат горчиви, с неприятен вкус или направо отровни, за да отпъждат животните, които биха могли да ги изядат. Ето че в случая естественият подбор при семената и плодовете действа в обратна посока. Вярно е, че тези семена, чиито плодове са вкусни, се оставят на животните да ги разпръсват, но самото семе в плода задължително е с не особено приятен вкус. В противен случай животното ще го сдъвче и тогава то няма как да покълне.

Бадемът е още един удивителен пример за нещо горчиво, което е променило вкуса си при култивацията. Повечето диви бадеми съдържат в изобилие едно химическо вещество, наречено амигдалин, което пък (както вече се спомена) служи за основа на отровата цианид. Само една хапка е достатъчна да убие този, който е бил достатъчно глупав да не се вслуша в предупреждението на горчивия вкус. И така, първият стадий в несъзнателната култивация включва събирането на семена за ядене. Да се чуди и мае човек, че на някой му е хрумнало да събира диви бадеми, че да ги вкара в този първи стадий… Може би ще кажете, че това е една от поредните загадки на човешката психика. Добре, но как все пак е станало?!

Обяснението е, че някое строго индивидуално бадемово дърво случайно е мутирало в един-единствен ген, което му е попречило да синтезира горчивия амигдалин. Само че такива дървета умират в дивата природа, без да оставят потомство, защото птиците моментално усещат каква е хавата и ги опоскват до шушка. Ето че някое любопитно или просто гладно дете, мотало се около първите фермери, е попаднало на тях и си е отбелязало, че има едни по-особени, негорчиви бадеми. (По същия начин европейските селяни и днес разпознават и оценяват по достойнство дъбовете, чиито жълъди са по-скоро сладки, отколкото горчиви.) Тези по-особени бадеми са били и единствените, които първобитните фермери биха посадили — в началото без да влагат особен умисъл в това и най-често на боклука, а след това и в своите овощни градини.

Археологическите разкопки показват, че през 8000 г. пр.Хр. дивият бадем вече е бил култивиран в днешна Гърция. Към третото хилядолетие преди Христа той е бил усвоен и в земите на източното Средиземноморие. Когато египетският фараон Тутанкамон умрял (ок. 1325 г. пр.Хр.), сред храните, оставени му за из път в отвъдното в неговата знаменита гробница, фигурира и бадемът. Сред познатите земеделски култури, чиито диви предци са горчиви или отровни, са перуанският фасул, пъпешите, патладжаните и зелките. Пак някой мутант ще да е покълнал случайно в нужниците на древните пътешественици…

Ако размерът и вкусността са най-очебийните критерии, по които древните ловци-събирачи са селектирали дивите растения, то сред другите се нареждат месестите или лишени от семки плодове, мазните семена и дългите влакна. Дивите тикви не образуват почти никакъв плод около семената си, но ранните фермери са успели да селектират и такива, които са имали не само семки, но са били и по-месести. Още по-рано са били култивирани бананите, в резултат на което се е получил просто един месест плод (без никакви семки). Това на свой ред кара някои съвременни агрономи да запретнат ръкави и да започнат да произвеждат серийно най-различни нови портокали, гроздета и пъпеши, общото между които е, че нямат семки. И това научно „обезсеменяване“ нагледно ни показва как човешката селекция може да преобърне с главата надолу първоначалната функция на един див плод, който в природата е служел просто като помощно превозно средство за разпръсване на семена.

По същия начин в древността са били селектирани много растения заради техните мазни плодове или семена. Сред най-старите плодни дървета, отглеждани в Средиземноморието, са маслините, култивирани около 4000 г. пр.Хр. заради маслото, което съдържат. Култивираните маслини са не само по-големи, но и по-маслени в сравнение с дивите. По същите съображения древните фермери са селектирали и сусама, горчицата, мака и лена, а съвременните учени правят подобни фокуси със слънчогледа, шафрана и памука.

Но преди да се стигне до днешното му приложение, памукът, разбира се, е бил селектиран най-вече заради своите влакна, от които са изплитали тъкани (прототипи на днешните текстилни изделия). Тези мъхнати влакна са всъщност „косъмчетата“ на памучните семена и древните фермери в двете Америки и Стария свят самостоятелно са селектирали разни сортове с по-дълги влакна. В случая с лена и конопа (две други влакнодайни растения, отглеждани още в древността) влакната изникват не от семената, а от стъблото и селекцията е целяла да се получат растения с по-дълги и… по-прави стъбла. Обикновено си мислим, че по принцип сортовете се създават, за да осигуряват повече храна, но ето че една от най-старите ни земеделски култури е именно ленът (усвоен още през VII хилядолетие пр.Хр.). А както знаем, той не става за ядене — от него се прави лененото платно, което си е оставало основният текстилен материал, използван в Европа, докато не са го изместили памукът, а после и синтетиката след Индустриалната революция.

 

 

И така, всички тези етапи от еволюцията на дивите растения в земеделски култури са имали и своите характеристики, които ранните фермери е нямало как да не забележат — например големината на плода, горчивината, месестността, маслеността или дължината на влакната. Когато са подбирали само такива растения, които са притежавали и най-много от желаните от тях качества, древните несъзнателно са ги разсаждали и по този начин са ги подготвяли и за бъдещата им роля — тоест да поемат по пътя на култивацията.

Наред с това обаче е имало поне четири други основни типа промени, но те нямат отношение към очебийните критерии, с които си служат берачите на боровинки. В такива случаи берачите са предизвиквали промени, като са обирали плодчетата на познатите им растения, а други упорито са пренебрегвали (защото с нищо не са привличали погледа им), или пък са променяли селективно средата, в която са виреели тези растения.

Първата от тези промени е оказала въздействие върху самите механизми за разпръсване на семената. Много растения имат специални защитни механизми (които не позволяват на хората да оберат наведнъж всичките им семена). Това би могло да се случи само със семената на някой мутант, който е лишен от такива защитни механизми. Това пък предопределя и избора му за прототип на бъдеща земеделска култура.

В това отношение е особено показателен примерът с граха, чиито семена (граховите зърна, които ядем) са затворени в шушулка. И ако на дивото грахче му се прииска да пусне кълн, преди това то трябва да се изсули от своята шушулка. За целта граховите растения са развили еволюционно един специален ген, който кара шушулката да се разпуква и да изръсва зрънцата си на земята. В един момент обаче се появява и някой мутант, чиито шушулки упорито не щат да се разпукат. В дивата природа едно такова мутирало грахово зрънце ще си умре, зазидано в собствената си шушулка и от него няма да остане никаква следа, защото само разпукващите се екземпляри могат да предават по-нататък своите гени. Да, но единствените шушулки, които тогавашните хора са можели да оберат от растенията, са били именно неразпукнатите. Това означава, че още от момента, в който хората са започнали да берат див грах, за да го ядат в домовете си, те са пристъпили и към селекцията на този едногенен мутант. По същия начин са подходили и към лещата, лена и мака, сред които също се появяват такива мутанти.

Само че вместо в шушулка, семената на дивата пшеница и ечемика се развиват под формата на клас, на върха на стъблото, което пък най-спонтанно се отръсква и ги изсипва на земята, за да могат да покълнат. Но ето че отново някой ген мутира, вследствие на което стъблото губи способността си да се отръсква. В дивата природа подобни мутации са гибелни за самото растение, защото семената му остават увиснали между небето и земята и нямат възможност да покълнат и пуснат коренчета (както си му е редът). Затова пък класовете на такива мутанти са много удобни за жънене и транспортиране. А когато хората са започнали впоследствие да засаждат семената от ожънатите класове на тези мутанти, следващата реколта семена също е изчаквала търпеливо момента на жътвата, докато по-нормалните им (т.е. немутирали) събратя са изсипвали съдържанието на плодовете си на земята, откъдето е нямало как да ги съберат. Ето как първобитните фермери са преобърнали на 180 градуса посоката на естествения подбор: „животворните“ дотогава гени изведнъж са станали смъртоносни, а смъртоносните — животворни. И тази несъзнателна селекция на „неотръскващи“ се екземпляри, осъществена още преди десет хилядолетия, най-вероятно е и първото по-сериозно човешко „подобрение“, внесено в представител на земната флора. Точно тази промяна бележи и началото на земеделието в Плодородния полумесец.

Вторият тип промяна е била дори още по-неосезаема за древните берачи. Тъй като са виреели в зона с доста непредсказуем климат, едногодишните растения са рискували да изчезнат като видове, ако семената им покълват прекалено бързо и едновременно. В такъв случай е можело всички посеви да бъдат унищожени от сушата или студа, без да оставят семена за продължение на вида. Ето защо много едногодишни растения са развили и специални кълнови предпазители (или герминационни инхибитори), с които да регулират възпроизводството си, а първоначално „спящите“ или дормантни семена вече да покълват в рамките не на една, а на няколко години. По този начин, дори и повечето кълнове да са били съсипани от влошилите се климатични условия, все са щели да останат някои семена, които да покълнат по-късно (когато времето се оправи).

Пример за същата „инхибиционна“ адаптация, чрез която дивите растения постигат желания резултат е, когато те обвиват семената си с по-дебела коричка. Сред дивите растения с подобна адаптация са пшеницата, ечемикът, грахът, ленът и слънчогледът. В дивата природа семената им и досега покълват на няколко етапа. Нека сега се върнем с няколко хилядолетия назад и да се опитаме да си представим какво всъщност се е случило в сферата на вече прохождащото земеделие. Ранните фермери би трябвало да са установили (учейки се от собствените си грешки), че могат да получават по-високи добиви, ако първо разорат и напоят почвата и чак след това да засеят семената. И когато са се научили и на това, семената, които са покълвали скоро след тези манипулации, са се превръщали в растения, чиито семена са можели да бъдат ожънати и засети на следващата година. Но много от „неопитомените“ семена не са покълвали веднага и не са давали никакви добиви.

Между тях обаче е имало и някои случайно мутирали индивиди, чиито семена са били лишени от твърдата коричка и другите подобни „предпазители“. Всички тези мутанти са покълвали като по команда и са давали обилна жътва от мутирали семена. Ранните фермери не са можели да не забележат разликата (по същия начин, както са забелязвали и селективно са беряли по-едрите ягоди). А това е означавало да включат в цикъла сеитба-растеж-жътва-сеитба само мутантите. Подобно на промените в разпръсването на семената, така и тези промени в предпазните механизми са особено характерни за пшеницата, ечемика и граха, а и много други посеви, и ги отличават от техните диви предци.

Оставащият основен тип промяна, невидима за ранните фермери, е касаел възпроизводството на растенията. При отглеждането на посеви често се появява следният проблем: някои мутанти са още по-полезни за хората (примерно защото имат по-големи или не толкова горчиви семена). Но ако тези апетитни мутанти се кръстосат с нормални растения, мутациите незабавно ще се разсеят или ще изчезнат напълно. Как тогава първобитните земеделци са успели да ги съхранят?

Ами много просто — растенията се възпроизвеждат сами, при което мутацията автоматично се запазва. Това важи най-вече за тези, които се възпроизвеждат вегетативно (от грудката или коренището на растението-родител) или пък са хермафродити, които могат да се самооплождат. Да, но огромното мнозинство не се възпроизвеждат по този начин. Те са или хермафродити, които обаче не могат да се самооплождат и затова са принудени да се чифтосват с други хермафродити (на принципа „твоята мъжка част опложда моята женска и обратното“), или пък развиват отделни мъжки и женски растения, подобно на всички по-нормални бозайници. Първите се наричат „несъвместими“ или „не-самодостатъчни“ хермафродити, а вторите — двудомни. Но и в двата случая това е било лоша новина за древните фермери, защото са се лишавали от любимите си мутанти, без да разбират защо.

Решението е включвало още един тип невидима промяна. Всъщност на самото възпроизводство на растенията действат безброй мутации. Някои мутанти връзват плод, без дори да са били опрашени, с което стигаме и до днешните банани, грозде, портокали и ананаси без семки. Някои мутирали хермафродити губят споменатата „несъвместимост със самите себе си“ и започват чевръсто да се самооплождат — пример за този процес са много плодни дървета като сливата, прасковата, ябълката, кайсията и черешата. Някои мутирали лози, които в нормалния случай са двудомни, също се превръщат в самооплождащи се хермафродити. Благодарение на всички тези процеси древните земеделци, които естествено едва ли са разбирали репродуктивната биология на растенията, са успявали в крайна сметка да създадат и полезни „сортове“, които действително са ги изхранвали и си е струвало да се присаждат — за разлика от първите и уж много обещаващи диви мутанти, чиято първоначална плодовитост бързо е потъвала в забравата…

С други думи, древните земеделци са селектирали бъдещите си сортове на базата на точно определени растения — като са отчитали не само такива ясно осезаеми параметри като размера и вкуса, но и някои по-незабележими достойнства като механизмите за разпръсване на семената, кълновите предпазители и репродуктивната биология. В резултат на това различните растения са били селектирани по доста различни и нерядко дори противоположни съображения. Някои от тях (като слънчогледа) са били подбирани заради много по-едрите семки, докато при други (като бананите) решаващи са се оказали тъкмо по-малките или направо никакви семки. Марулята е била селектирана заради пищните си листа, които са компенсирали липсата на семки и плодове, а тиквата, която едва ли може да се похвали с особено интригуващо „озеленяване“ — заради месестите плодове. Особено поучителни са случаите, в които някой растителен вид е бил селектиран по различно време и по различни съображения, в резултат на което са се получили и някои доста различно изглеждащи сортове. Кръмното цвекло, което в началото е било отглеждано в Месопотамия заради листата му (подобно на една днешна негова разновидност, известна като чард), по-късно е привлякло вниманието на хората с вкусовите качества на грудката си, а накрая (през XVIII в.) — и със съдържанието й на захар (и така се е получило захарното цвекло). Предците на днешните зелки, които в началото най-вероятно са били събирани заради маслените си семки, са били подложени на още по-драстична диверсификация — тях са ги селектирали било заради листата (съвременното стандартно зеле и по-къдравият му събрат кейл), било заради стъблата (алабашът), било заради пъпките (брюкселското зеле) или пък цветчетата (карфиолът и броколито).

Досега разгледахме само тази селекция (независимо дали съзнателна или не), която са осъществявали древните фермери и в резултат на нея някои диви и своенравни растения са се преобразили в благопристойни земеделски култури. Но има още един много важен фактор. Казахме, че в началото древните земеделци са подбирали семената на някои точно определени диви растения, засявали са ги в градините си, а след това са избирали най-продуктивните от тях, за да ги засеят и на следващата година. Да, но една немалка част от тази трансформация (която обикновено наричаме „култивиране“) се е дължала и на селекцията, осъществявана от самите растения. Дарвиновият термин „естествен подбор“ се отнася за онези отделни представители на даден вид, които са оцелявали по-често в естествени условия и са се възпроизвеждали по-успешно от своите конкуренти (т.е. другите представители на същия вид). Ето че в този случай някои естествени процеси — поединичното оцеляване и възпроизводството — извършват и самия подбор. Но ако условията се променят, започват да оцеляват по-други типове индивиди или просто започват да се възпроизвеждат по-ефикасно, с което на свой ред се превръщат в „естествено подбрани“, а това пък означава, че самата популация е претърпяла еволюционна промяна. Класически пример в това отношение е развитието на своеобразен „индустриален меланизъм“ в британските молци: по-тъмните екземпляри са започнали да надвишават по брой по-светлите си събратя, тъй като през XIX в. покрай промишленото развитие е станала по-мръсна и околната им среда. Казано най-просто, по-тъмните (т.е. по-мръсни) дървета са можели вече да приютяват само по-тъмни молци, а по-бледите им събратя са се откроявали на този фон и затова по-лесно са привличали вниманието на своите естествени врагове.

И както индустриалната революция в Англия е променила естествената среда на молците, така и земеделието е променяло околната среда на растенията. Редовно прекопаваните, наторявани, напоявани и оплевявани площи („градините“) са предлагали условия, рязко по-различни от тези на сухите и необработвани баири. Много от промените в култивираните растения са се дължали и на подобни промени в околната среда, което се е отразявало и на предпочитанията на самите градинари. Например, ако фермерът засее по-нагъсто семената в своята градина, между тях избухва яростна конкуренция. Естествено по-големите се възползват от ситуацията и започват да покълват по-бързо, което ги прави и по-предпочитани пред по-малките, които дотогава са били засявани на сухи и ненаторявани баири, където са разполагали с по-голямо лично пространство и не им се е налагало да се конкурират. И тази все по-ожесточена вътрешна конкуренция в рамките на самата земеделска култура е отговорна не само за по-големия размер на семената, но и за много други промени, случили се при трансформацията на дивите растения в културни сортове.

 

 

Как да си обясним другите по-съществени разлики между подходящите за доместикация растения? Защо например някои от тях са култивирани още в дълбока древност, други — чак през Средновековието, а трети и досега си остават имунизирани срещу подобни действия? Можем да извлечем по дедуктивен път повечето отговори, като разгледаме отдавна установената последователност, в която са се появили отделните земеделски култури в Плодородния полумесец.

Оказва се, че най-ранните близкоизточни земеделски растения — например пшеницата, ечемикът и грахът, одомашнени още преди десет хилядолетия — са произлезли от диви предци, предлагащи много предимства. Самите предци вече са били ядивни и са давали високи добиви в диво състояние. Отглеждането им е било лесно, тъй като е било достатъчно да засеят семената им или да ги присадят. Растели са бързо, което е означавало, че са можели да бъдат ожънати само няколко месеца след сеитбата — едно несъмнено предимство в очите на онези правещи първите си стъпки фермери, които още са били на границата между ловуващи номади и уседнали селяни. Можели са да складират реколтата, без да се притесняват, че ще се развали бързо — за разлика от много други по-късно създадени земеделски култури като ягодите и марулите. Повечето от тези растения са били и самоопрашващи се, което ще рече, че не са имали проблеми с възпроизвеждането си и са предавали гените си непроменени, без да се налага да ги хибридизират с други варианти на същия вид, които обаче не са толкова полезни за хората. И накрая, техните диви предци са изисквали и много малки генетични промени, за да се превърнат в посеви — например пшеницата, която току-що е била мутирала, за да не отръсква класовете си, но затова пък е покълвала едновременно и бързо.

Следващият стадий в развитието на земеделието е включвал първите плодни и орехови дървета, култивирани през IV хилядолетие пр.Хр. Сред тях са маслината, смокинята, фурмата, нарът и лозата. За разлика от зърнените и шушулковите растения, тук трябва да минат поне три години от засаждането им, за да започнат да дават храна, а и постигат пълната си продуктивност след около десетилетие. Това ще рече, че отглеждането им е било възможно само за хора, които вече изцяло са преминали към уседнал бит. Но пък точно тези плодни дървета са били и най-лесни за култивация. За разлика от някои по-късно усвоени дървета, тези безпроблемно са покълвали (и израствали) от присадени клонки, както и от семена. Фактът, че е достатъчно да отрежеш една миниатюрна клонка, да я забучиш в земята и да си знаеш, че тя ще „върже“, крие и други предимства — например земеделецът, който вече е открил в природата някое по-плодовито дърво, може да бъде сигурен, че всичките му потомци (не на земеделеца, на дървото) ще бъдат също толкова плодовити.

Третият стадий е включвал някои плодни дървета, които са и доста по-трудни за култивация — например ябълката, крушата, сливата и черешата. В случая отрязаната клонка не върши работа. Чиста загуба на време и труд ще е да посееш семената им и да очакваш, че от тях ще поникне цяла горичка, тъй като потомците и на най-перспективните представители на тези видове варират много помежду си и няма гаранция, че след време също ще се отрупат с вкусни плодове. Тук се налага да се използва една много сложна техника за присаждане на пъпки и прилежащите им стъбла (т.нар. „ашладисване“), която е била развита в Китай на един доста късен етап от развитието на земеделието. Това е един доста трудоемък и пипкав процес, чиито основни принципи явно са били открити с цената на продължителни и сложни експерименти. Искам да кажа, че в случая едва ли е било достатъчно някоя номадка да се изходи на мястото, което е ползвала като нужник, за да установи на следващия път, че там вече е изникнала изящна фиданка (че и отрупана с плодове). Нека не надценяваме ролята на нужниците…

Много от тези късно култивирани дървета са предлагали цял куп проблеми, тъй като дивите им предци не са проявявали абсолютно никакъв интерес към самоопрашването. Трябвало е да ги „съешават“ (чрез кръстосано опрашване) с други дръвчета, принадлежащи към генетично различен вариант на същия вид или да присаждат целенасочено такива генетично различни разновидности или пък просто да засяват в градината мъжките и женските растения в близост едно до друго. Всички тези проблеми са отложили култивацията на ябълката, крушата, сливата и черешата почти до класическата епоха. Горе-долу по същото време обаче се е появила още една група култивирани растения, които не са изисквали чак такива къртовски усилия. В началото всички те са били просто бурени, покълнали по вече напълно съзнателно обработваните земеделски площи. И сред тези посеви, започнали кариерата си като бурени, са ръжта, овесът, ряпата (и репичката), цвеклото, празът и марулята.

 

 

Тази последователност важи за Близкия изток, но сходни (поне донякъде) процеси са протичали и навсякъде другаде в света. По-конкретно близкоизточната пшеница и ечемик са представители на онзи клас растения, наричани житни (макар и да са част от семейството на тревите), докато близкоизточният грах и леща са от класа на бобовите и влизат в семейството на шушулковите, наред с добре познатия ни фасул. Житните притежават ценното качество да растат бързо, имат високо съдържание на въглехидрати, а и могат да предложат напълно приемлива храна (понякога близо тон) само от един хектар обработваема площ. Благодарение на всичко това житните днес осигуряват над половината от калориите, консумирани от човешките същества и включват пет от водещите дванайсет земеделски култури в света (пшеницата, царевицата, оризът, ечемикът и соргото). Много житни култури имат ниско съдържание на протеин, но това се компенсира от бобовите, в които протеинът най-често е 25% (при соята — и 38%). В този смисъл житните и бобовите осигуряват повечето съставки на една балансирана диета.

Както ще разберем от Таблица 7.1, култивирането на житни и бобови растения е положило началото на производството на храни в много части на света. Най-популярните примери са: комбинацията от пшеница, ечемик, грах и леща в Плодородния полумесец, тази от царевица и някои видове бобови в Мезоамерика, и тази от ориз, просо, соя и още някои бобови в Китай. Не толкова известни са африканската комбинация от сорго, африкански ориз, бисерно просо плюс някои местни грахове („кравешкия“) и фъстъци, и андийската, включваща нежитната, но зърнена киноа плюс няколко местни представители на бобовите.

Таблица 7.1
Примери за ранни земеделски култури в древния свят

Ареал	Тип култура
	Житни (и други треви)	Бобови	Влакнодайни	Кореноплодни, грудкови	Тиквови
Плодороден полумесец	пшеница (emmer, eincorn), ечемик	грах, леща, нахут	лен	—	мускатов пъпеш (muskmelon)
Китай	просо (foxtail, broomcorn), ориз	соя, адзуки, мун	коноп	—	мускатов пъпеш (muskmelon)
Мезоамерика	царевица	фасул (обикновен, репарийски), червен боб	памук (G. hirsutum), юка, агаве	хикама	тиква (С. pepo., etc.)
Анди, Амазония	киноа, [царевица]	перуански (лимски) и обикновен фасул, фъстък	памук (G. barbadense)	маниока, батати, картофи, ока	тиква (С. maxima, etc.)
Западна Африка и Сахел	сорго, бисерно просо, африкански ориз	грах (cowpea), фъстък	памук (G. berbaceum)	ямс (африкански)	пъпеш, кратуна
Индия	[пшеница, ечемик, ориз, сорго, просо]	хиацинтов фасул, черен и зелен нахут	памук (G. arboreum), лен	—	краставица
Етиопия	теф, просо, [пшеница, ечемик]	[грах, леща]	лен	—	—
Източните части на САЩ	майска трева (maygrass), малък ечемик, „чворест бурен“ (knotweed), „гъши крак“	—	—	йерусалимски артишок	тиква (C. pepo)
Нова Гвинея	захарна тръстика	—	—	ямс, таро	—

Таблицата представя основните земеделски култури (разпределени в пет отделни класа) от най-ранните земеделски поселища в различни части на света. В квадратни скоби са поставени културите, които за първи път са били усвоени на други теста, всички други имена са на местни култури. Пропуснати са тези, които са пристигнали или са играли важна роля в по-късни времена — например бананите в Африка, царевицата и фасулът в източните части на днешните Щати и бататите в Нова Гвинея. Памукът фигурира с четири вида от сем. Gossypium, като всеки от тях е характерен само за посочената част на света; тиквата е представена с пет вида. Обърнете внимание на факта, че житни, бобови и влакнодайни култури са дали старт на земеделието в повечето ареали, но кореноплодните, грудковите и тиквовите са играли по-съществена роня само в някои от тях.

 

Таблицата показва също, че ранната култивация на лена (заради влакната) в Плодородния полумесец има паралели по целия свят. Конопът, четири вида памук, юката и агавето са осигурявали материал за изработване на въжета и дрехи съответно в Китай, Мезоамерика, Индия, Етиопия, Субсахарска Африка и Южна Америка, като в някои региони към тях се е прибавяла и вълната на домашните животни. От всички центрове на ранното производство на храни само източната част на днешните Съединени щати и Нова Гвинея са останали без влакнодайни култури.

Наред с тези паралели са се откроили и някои съществени различия при различните системи за производство на храни по света. Едното е, че земеделието в по-голямата част на Стария свят се е изразявало в засяването на монокултурни обработваеми площи, като много по-късно се е пристъпило и към изораването им. С други думи, сеячите просто са носели семената в шепи и са ги разтваряли над нивата, в резултат на което на нея е пониквала само една култура. След одомашняването на кравите, конете и други големи бозайници са започнали да ги впрягат в рала и нивята са били изоравани с помощта на животинска тяга. В Новия свят обаче никога не е било опитомено животно, което би могло да се впрегне в рало. Затова и нивите винаги са били орани с „човешка тяга“ — с помощта на заострени пръчки или примитивни мотики, а семената са били посявани едно по едно, т.е. никой не ги е ръсел с шепи. Повечето обработваеми площи в Новия свят най-често са били засявани с различни земеделски култури, така че в случая монокултурността отпада.

Друга съществена разлика между отделните системи — това са основните източници на калории и въглехидрати. Както видяхме, житни култури е имало в много ареали. В други обаче тяхната роля е била поета или разпределена между кореноплодните и грудковите, чието значение (ако мога така да се изразя) е било пренебрежимо малко в Плодородния полумесец и Древен Китай. Маниоката (или касава) и бататите са се превърнали в основни продукти в тропическа Южна Америка, картофите и оката — в Андите, африканският ямс (както можем да се досетим) — в Африка, а индокитайският му вариант и тарото — в Югоизточна Азия и Нова Гвинея. Пак там някои дървесни култури, най-вече бананите и хлебното дърво, също са се превърнали в основни и богати на въглехидрати продукти.

 

 

По този начин в римската епоха повечето от днешните водещи земеделски култури вече са били усвоени все някъде по света. Както ще видим, когато стигнем до домашните животни (Глава IX), древните ловци-събирачи са били отлично запознати с местните диви растения, а древните фермери очевидно са откривали и култивирали почти всички, с които си е струвало да го направят. Разбира се, чак средновековните монаси са се сетили да култивират ягодите и малините, а съвременните агрономи продължават да внасят подобрения в древните сортове и да добавят към тях нови и не толкова важни за изхранването ни култури, например някои родственици на ягодите (сини и червени боровинки, както и киви) и орехите (макадамия, пекан и кашу). Но повтарям, значението на тези няколко новопопълнения остава скромно в сравнение с ветерани като пшеницата, царевицата и ориза.

Въпреки всичко, в този списък на успехи липсват много диви растения, които несъмнено имат хранителна стойност, но така и не сме успели да ги култивираме. Сред тези неуспехи особено се откроява случаят с дъба, чиито жълъди са били основна храна за калифорнийските индианци и събратята им от източната част на страната, както и резервен вариант за европейските селяни в по-гладни години. Жълъдите определено имат хранителна стойност, тъй като са богати на скорбяла и мазнини. Подобно на много други иначе ядивни диви храни, повечето жълъди съдържат и горчиви танини, но любителите им са се научили да се справят с танините по същия начин, както са се справяли с горчивите химически съставки на бадема и ред други диви растения. Отстраняването на танините е можело да стане чрез счукване и накисване на жълъдите. Или просто са обирали жълъдите на някой самотен дъб-мутант, които вече са имали ниско съдържание на танини.

Защо наистина не сме успели да култивираме такъв ценен източник на храна като жълъдите? И защо толкова дълго не сме се сещали да култивираме ягодите и малините? Какво има в тези растения, което толкова дълго ги е избавяло от култивация от страна на древните фермери, които при това вече са владеели и такива сложни техники като ашладисването?

Оказва се, че дъбът създава поне три препятствия. Първо, расте толкова бавно, че би изчерпил търпението на повечето фермери. Посятата пшеница може да бъде ожъната само след няколко месеца, бадемът започва да дава редовно плод след три-четири години, но на посятия жълъд ще му трябва поне десетилетие. Второ, по време на еволюцията си дъбът е адаптирал жълъдите си към вкусовете на катериците, които — както всички сме виждали — старателно ги събират, заравят и кътат по разни хралупи, след което ги изваждат и изяждат. Тоест нов дъб може да поникне само от някой случаен жълъд, който катериците са пропуснали да приберат. При наличието на милиарди катерици, всяка от които ежегодно е претършувала основно всички места в периметъра й, които биха били подходяща среда за млади дъбове, и е прибирала оттам стотици жълъди, ние, хората просто не сме имали шанс да селектираме който и да било дъб заради вкусните му жълъди. Същият проблем — бавен растеж/бързи катерици — би могъл да обясни и защо не са били култивирани букът и американското твърдо дърво (хикъри), чиито черупчести плодове открай време са били брулени съответно от древните европейци и от индианците.

Последната и може би най-важна разлика между бадема и жълъда е, че в първия случай горчивината се контролира от един-единствен доминиращ ген, докато във втория те са много. Това пък означава, че ако някой древен земеделец е бил засадил бадем и жълъд, откъснати случайно от някои също така случайно лишили се горчивината си дървета, то законите на генетиката подсказват, че в случая с бадема половината от плодовете на поникналото впоследствие ново дърво също няма да са горчиви — за разлика от почти всички рожби на новия дъб. А това е достатъчно да убие ентусиазма на всеки кандидат-производител на жълъди, колкото и търпелив да е той и дори да е успял да се пребори с катериците.

Колкото до ягодите и малините, тук сме имали аналогични проблеми с дроздовете и някои други падащи си по тези плодове птици. Вярно е, че римляните са беряли диви ягоди в градините си. Но при наличието на милиарди дроздове, които са нацвъквали с ягодови семенца всяко възможно място (включително и римските градини), ягодите са си оставали същите миниатюрни плодчета, които само един дрозд би могъл да оцени, и не са се превърнали в онези сочни и едри екземпляри, които сме свикнали да си купуваме от супермаркета. Едва в по-ново време — с измислянето на предпазните мрежи и парниците — хората най-сетне са се справили с дроздовете и са префасонирали ягодите и малините съобразно собствените си стандарти.

 

 

Ето че разбрахме, че разликата между гигантските ягоди от супермаркета и техните дребнички горски посестрими е само един пример за многобройните особености, които отличават култивираните растения от техните диви предци. На първо време тези разлики са се появявали в резултат от естествените вариации сред самите диви растения. Някои от тях — например различната големина на ягодите и горчивината на бадемите — лесно са можели да бъдат забелязани от древните фермери. Други — като тези в механизмите за разпръсване на семената или семенната дормантност — очевидно са оставали недостъпни за хората до появата на съвременната ботаника. Но независимо дали селекцията на диви ядивни растения се е дължала на повече или по-малко съзнателни критерии, настъпилата впоследствие еволюция на дивите растения в земеделски култури е била в началото си изцяло несъзнателен процес. Непосредствената й причина е бил нашият подбор на конкретни диви растения, както и конкуренцията между отделните растения в градините, в резултат на която са се появили и разновидности, по-предпочитани от тези в диво състояние.

Затова и Дарвин не започва своята най-велика творба, Произход на видовете чрез естествен подбор…, с описанието на самия естествен подбор. Вместо това първата глава описва обстойно начина, по който са се появили нашите културни растения и домашни животни благодарение на изкуствения подбор, осъществяван от хората. И вместо да ни занимава с галапагоските птици (с които обикновено го свързваме), Дарвин подхваща нещо съвсем друго — как фермерите били отглеждали най-различни сортове цариградско грозде! Той пише: „В научните трудове, посветени на овощарството, често съм се натъквал на огромната изненада, с която техните автори реагират на «невероятните» умения на обикновените «неуки» градинари, защото те постигали изумителни резултати с толкова оскъдни материали. Всъщност изкуството им е съвсем просто, а колкото до крайния резултат, той се постига почти несъзнателно. Това изкуство се състои в следното: винаги да избираш за култивация най-добре познатата разновидност и да засяваш нейните семена, а ако случайно се появи още по-добра разновидност, да подбереш пък нейните семена и прочее в същия дух.“ И тъкмо тези принципи на култивацията чрез изкуствен подбор все още ни служат като модел, помагащ ни да разберем най-добре и произхода на видовете чрез естествен подбор.

Глава VIII
Ябълки или индианци

Току-що видяхме как хората от някои региони са започнали да култивират диви растителни видове — една стъпка с непредвидими за момента последствия, касаещи не само собствения им начин на живот, но и мястото, което техните потомци са щели да заемат в историята. Нека сега се върнем на нашите въпроси: Защо земеделието никога не е възникнало самостоятелно в някои плодородни и много подходящи за целта ареали като Калифорния, Европа, умерените зони на Австралия и субекваториална Африка? Но да вземем и ареалите, в които то е възникнало самостоятелно — защо в някои от тях това е станало много по-рано, отколкото в другите?

В случая като че ли от само себе си се налагат два противоположни отговора: проблемът е в местните хора… или пък в наличните диви растения. От една страна, почти всяка умерена (или тропическа) зона на земното кълбо, разполагаща с по-обилни водни запаси, предлага и достатъчен брой видове, подходящи за култивация. В такъв случай обяснението за това, че земеделието не е успяло да се развие в някоя от тези зони, би трябвало да е свързано с културните особености на нейните жители. От друга страна, ако не всички, то поне някои от жителите на всеки по-голям ареал на земното кълбо биха проявили интерес към онзи тип експериментиране, което на свой ред би ги отвело и до култивацията. Тогава единствено липсата на подходящи растения би могла да обясни защо на някои места така и не се появило производство на храни.

Както ще видим в следващата глава, аналогичният проблем с опитомяването на едри бозайници се оказва много по-лесен за разрешаване, просто защото броят на тези видове е много по-малък в сравнение с растенията. Светът разполага едва с около 148 вида едри диви сухоземни бозайници (тревопасни и всеядни), които биха могли да се окажат кандидати за опитомяване. Ето защо ще е по-разумно да видим каква е наличността на едри бозайници в отделните региони и после да проверим дали пък липсата на домашни животни в някои региони не се е дължала по-скоро на липсата на подходящи диви бозайници, а не толкова на културните особености на местните хора.

Този подход обаче би създал доста трудности при растенията просто поради техния брой — има около 200 000 вида в дивата природа, които и досега доминират в земната флора и са породили повечето ни земеделски култури. Едва ли можем да се надяваме, че ще обхванем абсолютно всички диви растения дори и в някой по-ограничен ареал като Калифорния, че и да пресметнем колко от тях са могли да бъдат култивирани. Но и този проблем си има разрешение, в което сега сами ще се уверим.

 

 

Когато човек чуе, че има еди-колко си вида растения на Земята, естествено първата му реакция ще е следната: ами щом са толкова много, значи всяка зона с по-благоприятен и по-мек климат би могла да излъчи и предостатъчно кандидати за култивация.

След това обаче той ще трябва да отчете и тази подробност: огромното мнозинство диви растения всъщност не са подходящи за култивация. Това са типични горски растения, които не дават ядивни плодове, а листата и корените им също не стават за ядене. Тоест от тези 200 000 вида само няколко хиляди могат да се консумират от хора, но едва неколкостотин са били култивирани в една или друга степен. Но дори и тези неколкостотин не са еднакво хранителни — повечето имат скромен принос към нашата диета и сами по себе си едва ли биха могли да стимулират възхода на цивилизацията. Строго погледнато, най-стойностни са само една дузина, но пък те дават 80% от годишната реколта на модерния свят. И в тази „шепа отличници“ житните са представени от пшеницата, царевицата, ечемика, ориза и соргото; бобовите — от соята; кореноплодните (или грудковите) — от картофа, маниоката и батата; източниците на захар — от захарната тръстика и захарното цвекло; в категорията на плодовете безспорен фаворит е бананът. Днес само житните предоставят повече от половината калории, консумирани от човешките популации. А при положение, че основните земеделски култури в света са толкова малко, а и всички те са култивирани още преди хилядолетия, вече не е толкова изненадващо, че немалко ареали в света всъщност не предлагат никакви диви растения, притежаващи нужния потенциал. А неуспехът ни в по-ново време да култивираме дори и един нов сорт, който да играе по-съществена роля в изхранването ни, подсказва, че древните най-вероятно са проучили всички що-годе полезни диви растения и още тогава са култивирали онези, които си е струвало.

Затова пък някои неуспехи на човечеството да култивира диви растения не се поддават толкова лесно на обяснение. Най-фрапиращите случаи са свързани с растения, които са били култивирани в един ареал, но не и в другите. Това ще рече, че човек никога няма гаранции, че дадено диво растение може да се превърне в полезна земеделска култура, което пък ни кара да си зададем и следния въпрос: защо определени диви видове не са били култивирани в определени ареали?

Подобен озадачаващ и същевременно типичен пример ни предлага Африка. Такова важно житно растение като соргото е било култивирано още в древен Сахел, т.е. малко по̀ на юг от Сахара. Среща се в диво състояние във всички по-южни части на континента, но в най-южната никога не е било култивирано (както впрочем и никое друго растение) до появата на целия пакет от земеделски култури, който земеделците банту (живели на север от екватора) са пренесли в тези зони преди около две хилядолетия. И така, защо коренните жители на Южна Африка не са култивирали сами соргото?…

Също толкова озадачаващ е и неуспехът на хората да култивират дивия лен в Западна Европа и Северна Африка или пък пшеницата айнкорн в южната част на Балканите. Наистина, защо? При положение, че тези две растения са били сред първите осем земеделски култури на Плодородния полумесец, те би трябвало да са и най-лесни за култивиране. Да, но навсякъде другаде са ги усвоили едва след като там е пристигнал пакетът с посеви от Близкия изток. Защо хората там вече не са били пристъпили — по свое усмотрение — към култивацията им?

Но не по-малко озадачаващо е и случилото се в самия Плодороден полумесец: и четирите най-ранни плодни култури имат диви аналози, срещащи се в зони, доста отдалечени от източното Средиземноморие, където за първи път са били култивирани: маслината, лозата и смокинята са виреели доста по̀ на запад в днешна Италия, Испания и Северозападна Африка, а финиковата палма — в цяла Северна Африка и Арабския полуостров. Тези четирите очевидно са били и най-лесни за култивиране от всички диви плодни растения. Защо тогава хората извън Плодородния полумесец не са успели да ги култивират и са започнали да ги отглеждат едва след като са ги получили „наготово“ от Източното Средиземноморие?

Други и още по-озадачаващи примери касаят дивите видове, които не са били култивирани в ареали, където производството на храни не е възникнало спонтанно, въпреки че въпросните видове са имали близки родственици, култивирани навсякъде другаде. Например маслиненото дърво Olea europea е било култивирано в източното Средиземноморие. Добре, но има още поне 40 вида оливи в тропическа и Южна Африка, Южна Азия и Южна Австралия, някои от които тясно свързани с тази Olea europea, а никоя от тях не е била култивирана. По същия начин, ако един вид дива ябълка и един вид дива лоза са били култивирани в Евразия, то с много от техните родственици в Северна Америка това никога не се е случило — някои от тях бяха хибридизирани едва през модерната епоха с техни евразийски аналози. Защо коренните американци сами не са култивирали тези очевидно полезни ябълки и лози?

Можем да продължаваме до безкрайност с подобни примери. Но това крие и една коварна уловка: всъщност създаването на земеделски култури не се свежда само до това — ловците-събирачи да култивират едно отделно растение, а във всяко друго отношение да останат верни на своя номадски бит. Да си представим, че тези северноамерикански диви ябълки действително се бяха превърнали в страхотна земеделска култура. За целта е било достатъчно някогашните северноамериканци да уседнат и да ги култивират. Само че тези индианци не са били склонни да се откажат от номадския си бит и да заживеят в села (което би означавало, че могат веднага да започнат да си правят и ябълкови градини) просто защото не са разполагали с достатъчно други диви растения и животни, подходящи за култивация, което пък би могло да оправдае и промяната им в начина на живот.

В такъв случай не е ли редно да отчитаме и потенциала на местната флора за култивация? И дали при тези северноамериканци, които, видите ли, не са успели да култивират дори ябълките, проблемът не се е свеждал до следната дилема — индианци или ябълки?

За да отговорим на този въпрос, сега ще сравним три региона, превърнали се в центрове на самостоятелно развиващото се земеделие, които заемат срещуположни точки на земното кълбо. Вече стана дума, че единият от тях, Плодородният полумесец, е може би най-ранният център на производство на храни в света, както и мястото, където са се появили част от днешните най-важни земеделски култури и почти всички по-важни домашни животни. Другите два, Нова Гвинея и източната част на днешните Съединени щати, могат да се похвалят, че са култивирали някои местни диви видове, но постигнатото не се е отличавало с особено разнообразие (само една от тези култури е играла по-съществена роля в световното земеделие), в резултат на което и полученият пакет от храни не е успял да стимулира някакво по-интензивно развитие на човешката технология и политическа организация, както е станало в Плодородния полумесец. И едва след като направим това сравнение, можем вече да зададем и въпроса: дали флората и естествената среда в Плодородния полумесец са имали някакви очевидни предимства пред Нова Гвинея и източната част на днешните Съединени щати?

 

 

Един от основоположните факти в човешката история, това е важната роля, която още в дълбока древност е играла една част от Югозападна Азия, наричана Плодородния полумесец (заради формата на картографското й изображение — вж. Фигура 8.1). По всичко изглежда, че именно в този ареал е протекла най-рано една верига от еволюционни процеси, обхващаща появата на градове, писменост, империи и пр., или онова, което (за добро или зло) определяме като цивилизация. Въпросната верига от процеси, на свой ред стимулирани от такива фактори като гъстотата на населението и складирането на хранителни излишъци, позволяващо и изхранването на хора, специализирани в други дейности освен земеделието, е станала възможна само благодарение на възникналото по тези места производство на храни (под формата на култивация на растения и опитомяване на животни). Тоест производството на храни е и първото от нововъведенията, реализирани в Плодородния полумесец. Така че ако искаме да разберем генезиса на модерния свят, ние първо трябва да намерим отговор на този въпрос: защо култивираните растения и опитомените животни на Плодородния полумесец са му позволили да направи такъв стремителен старт? Защо са му дали толкова отчетливо начално предимство?

За наш късмет, Плодородният полумесец определено е най-щателно проучената и анализирана част на земното кълбо, поне що се отнася до появата на земеделието. Например идентифицирани са дивите предци на повечето култури, усвоени в самия регион или в близост до него; родството им с тези култури е доказано с генетични и хромозомни изследвания; известна е степента им на разпространение в дивата природа; идентифицирани са промените, които са претърпели в рамките на самата култивация (нерядко до ниво отделен ген); тези промени могат да бъдат проследени и в отделните пластове на археологически обекти; знае се приблизително времето и мястото на всяка култивация. Не отричам, че и други ареали, най-вече Китай, също са разполагали с подобни предимства, тъй като рано са пристъпили към култивацията, но самите предимства и последвалото създаване на земеделски култури могат да бъдат изяснени най-детайлно именно в Плодородния полумесец.

Едно от предимствата на Плодородния полумесец е това, че се намира в зоната на т.нар. средиземноморски климат, за който са характерни меките влажни зими и продължителните, горещи и сухи лета. Самият климат селектира растения, способни да оцеляват през продължителния сух сезон и да възстановяват бързо темпото си на развитие със завръщането на дъждовете. Повечето растения в региона, особено житните и бобовите, са се адаптирали към условията по твърде удобен за хората начин: те са едногодишни, което ще рече, че самото растение изсъхва и умира през сухия сезон.

В рамките на едногодишното си съществуване тези растения по неизбежност остават просто малки тревички. За сметка на това повечето влагат огромна част от енергията си в произвеждането на големи семена, които остават дормантни през сухия сезон, но пък са готови да покълнат още щом завалят дъждовете. Ето защо едногодишните растения не хабят излишна енергия в изграждането на неядивни дебелокори или влакнести стъбла, както постъпват дърветата и храстите. Освен това много от семената, особено тези на едногодишните житни и бобови растения, стават за ядене и от хора. И те съставляват шест от общо дванайсетте основни земеделски култури в модерния свят. За сведение, ако живеете близо до някоя гора и я погледнете през прозореца си, растенията, които ще видите, ще бъдат главно дървета и храсти, чиито стъбла не ви съветвам да опитвате, а и те влагат много по-малко енергия в производството на ядивни семена. Разбира се, някои горски дървета в зоните с по-влажен климат наистина произвеждат и ядивни семена, че и големи, но тези семена не са пригодени да оцеляват при по-дълга суша, затова и хората няма как да трупат запаси от тях.

Второ предимство на флората в Плодородния полумесец е това, че дивите предци на местните земеделски култури вече са били в изобилие и доста продуктивни, растели са в големи „масиви“, което също не е можело да не бъде оценено от местните ловци-събирачи. Експерименталните изследвания, при които ботаниците събират семена от такива естествени „масиви“ на диви житни растения (подобно на ловците-събирачи, които са го правели преди десет хилядолетия) показват, че спокойно е можело да се постигат добиви от около един тон на хектар, което пък се равнява на 50 килокалории хранителна енергия срещу само една, изразходвана в работа. Самият факт, че са можели да „ожънат“ солидни количества диви житни растения за кратки срокове (стига семената да са узрели) и да складират „реколтата“ си, за да се изхранват с нея през остатъка от годината, е накарал някои ловци-събирачи в Плодородния полумесец да заживеят в постоянни селища още преди да започнат да култивират отделни растения.

И тъй като житните растения в Плодородния полумесец са били достатъчно продуктивни и в диво състояние, наложили са се само няколко допълнителни промени по време на самата култивация. Както стана дума в предходната глава, основните промени — разпадът на естествените системи за разпръсване на семена и за герминационна инхибиция — автоматично са еволюирали и бързо са набрали скорост още щом хората са започнали да засяват селективно семена по полята. Дивите предци на пшеницата и ечемика доста им приличат на вид, така че в случая идентичността на родителите никога не е била поставяна под съмнение. И тъй като са били лесни за култивиране, именно тези едногодишници с големи семена са били ако не първи, то сред първите земеделски култури, създадени не само в Плодородния полумесец, но и в Китай и Сахел.

Тази бърза еволюция на пшеницата и ечемика контрастира с историята на царевицата, която е водещата житна култура в Новия свят. Нейният предполагаем прародител — едно диво растение, известно като теосинте — изглежда толкова различно от царевицата (например зърната и структурата на съцветията), че дори ролята му на хипотетичен предтеча дълго време е будела разгорещени спорове сред ботаниците. Хранителната стойност на теосинтето едва ли е впечатлявала особено древните ловци-събирачи: в диво състояние то е много по-слабо продуктивно от дивата пшеница, дава и много по-малко зърно в сравнение със създадената на негова основа царевица, а и има навика да скрива зърната си зад определено неядивна и корава обвивка. Така че за да се превърне в полезна земеделска култура, теосинтето е трябвало да претърпи доста драстични промени, свързани с репродуктивната му биология, да увеличи значително инвестициите си в семена, а също и да ги лиши от твърдите като камък обвивки. Археолозите все още спорят ожесточено колко столетия или пък хилядолетия са били необходими, за да може миниатюрният кочан на древната царевица да достигне размерите на човешки палец. Едно поне е ясно — необходими са били още няколко хилядолетия, за да достигне днешните си размери. Това също контрастира с очевидните и бързо доказващи се достойнства на пшеницата и ечемика, а проблемите, създавани от скромното наглед теосинте, несъмнено са били съществен фактор и в различното развитие, през което са преминали човешките общества от Новия свят и тези от Евразия.

Трето предимство на флората в Плодородния полумесец е това, че съдържа висок процент на „самодостатъчни“ хермафродити — тоест растения, които обикновено се опрашват сами, но от време на време практикуват и кръстосано опрашване. Да си припомним казаното в предходната глава: повечето диви растения са или хермафродити, заклети привърженици на кръстосаното опрашване, или двудомни, т.е. имат си отделни мъжки и женски индивиди, които нямат друг избор, освен да си разпределят ролите в самото опрашване. Тези факти от сферата на репродуктивната биология явно са създавали доста ядове на ранните фермери — винаги, когато са засичали някой по-продуктивен мутант, неговите издънки са побързвали да се каращисат с друг, не толкова обещаващ растителен индивид, и така са се лишавали от своите уж вродени предимства. В резултат на това повечето земеделски култури попадат в онзи малък процент на диво самоопрашващите се диви хермафродити или пък тези, които не практикуват секс, а се размножават вегетативно (примерно чрез корен, явяващ се генетичен дубликат на растението-родител). С други думи, високият процент на „самодостатъчни“ хермафродити във флората на Плодородния полумесец е улеснявал неимоверно първите фермери, защото това е означавало, че е висок и процентът на дивите растения, чиято репродуктивна биология е съвместима с потребностите на хората.

Тези „себични“ създания са били удобни за първите фермери и с това, че от време на време са прибягвали до кръстосано опрашване и по този начин са предлагали все нови и нови разновидности, от които е можело да се направи и по-прецизна селекция. Въпросното кръстосано опрашване се е случвало не само между представители на един и същ вид, но и между родствени видове, в резултат на което са се получавали доста интригуващи хибриди. Един такъв хибрид, сътворен от близкоизточни „егоцентрици“, е хлебната пшеница, която междувременно се е превърнала и в най-ценната земеделска култура на модерния свят.

И така, тези първи осем земеделски култури, усвоени някога в Плодородния полумесец, произхождат до една от „самодостатъчни“ диви предци. А трите житни между тях — двата сорта пшеница (айнкорн и емер) и ечемикът — наред с „егоцентричността“ — са разполагали и това предимство, че са имали относително високо съдържание на протеин (8-14%). За сравнение най-важните житни култури в Източна Азия и Новия свят — съответно оризът и царевицата — са имали доста по-ниско съдържание на протеин, което е създавало и доста по-сериозни проблеми при изхранването на местното население.

 

 

Това бяха само някои от предимствата, които флората в Плодородния полумесец е предлагала на първите земеделци или, най-общо казано, необичайно висок процент на диви растения, подходящи за култивация. Но същата зона на средиземноморски климат се простира и по̀ на запад, за да обхване и голяма част от Южна Европа и Северозападна Африка. Да не говорим, че има още четири зони с аналогичен климат в четири съвършено различни части на света: Калифорния, Чили, Югозападна Австралия и Южна Африка (вж. Фигура 8.2.). И тези четири други „средиземноморски“ не само че не са успели да станат достойни конкуренти на Плодородния полумесец още в зората на производството на храни, но и никога не са създали свое собствено земеделие. Тогава с какво по-особено предимство се е ползвала тъкмо тази част на Западна Евразия?

Оказва се, че тя (и по-специално в онази своя част, известна като Плодородния полумесец) има най-малкото пет предимства пред останалите субтропически зони. Първо, Западна Евразия със сигурност притежава и най-обширната зона на средиземноморски климат. В резултат на това тя разполага и с подчертано разнообразие на диви растителни и животински видове, много по-голямо в сравнение с относително тесните субтропически зони на Югозападна Австралия и Чили. Второ, от всички тези зони западноевразийската търпи и най-осезателни климатични промени при редуването на сезоните и годините. Тези вариации се отразяват благотворно на еволюцията, особено във флората, където има и особено висок процент на едногодишни растения. Комбинацията от тези два фактора — голямо разнообразие на видове и висок процент на едногодишни растения — означава чисто и просто, че средиземноморската зона на Западна Евразия се отличава и с най-голямо разнообразие на едногодишни растения.

Значението на това ботаническо богатство за хората е добре онагледено от географа Марк Блумлер в неговите изследвания на разпределението на дивите тревисти растения. От хилядите такива видове Блумлер е отсял и класирал 56-те с най-едри семена — един вид каймакът на потенциалните култури, чиито зърна са поне десет пъти по-тежки от тези на останалите (вж. Таблица 8.1). Всички са характерни за Средиземноморието, както и някои други зони със сухи сезони. Нещо повече, те са съсредоточени главно в Плодородния полумесец и други части на западноевразийската субтропическа зона, което пък е предполагало и възможността за много по-широка селекция от страна на начинаещите фермери: поне 32 от общо 56-те ценни тревисти растения в света! По-конкретно ечемикът и пшеницата от вида емер, двете най-ранни основни земеделски култури в Плодородния полумесец, се нареждат съответно на 3-то и 13-то място в този „Топ 56“. За сравнение субтропическата зона на Чили предлага само два такива вида, Калифорния и Южна Африка — само по един, а Югозападна Австралия дори и с толкова не може да се похвали. И този факт сам по себе си обяснява много неща относно хода на човешката история.

Таблица 8.1
Световното разпределение на едросеменни тревисти видове

Ареал	Брой на видовете
Западна Азия, Европа, Северна Африка	33
Субтропическа зона	32
Англия	1
Източна Азия	6
Субсахарска Африка	4
Америка	11
Северна	4
Мезоамерика	5
Южна	2
Северна Австралия	2
Общо: 56

Бел.: Таблица 12.1 от докторската дисертация на Марк Блумлер, „Seed Weight and Environment in Mediterranean-type Grasslands in California and Israel“ (Univ. of California, Berkeley, 1992) включва 56-те тревисти растения с най-тежки семена (с изключение на бамбука), за които има налични данни. Тежестта на зърното варира от 10 до над 40 милиграма, което е десет пъти повече от средното тегло на зърното при останалите тревисти видове в света. Тези 56 вида съставят по-малко от 1% от общия брой на тревистите в света. Горната таблица показва ясно, че най-ценните им представители са съсредоточени главно в субтропическата зона на Западна Евразия.

 

Трето предимство на Плодородния полумесец е това, че предлага и голямо разнообразие в топографията на сравнително малки участъци. Варирането на надморската му височина — от най-ниската точка на земното кълбо (Мъртво море) до планини, високи по шест хиляди метра (в района на Техеран) — осигурява и нужното разнообразие в околната среда, на което се дължи голямото разнообразие на диви растения, служещи като потенциални предци на земеделски култури. Въпросните планини съседстват със закътани долини с реки, редовно заливани от придошлите води равнини и пустинни области, подходящи за иригационно земеделие. За сравнение субтропическите зони на Югозападна Австралия и в по-малка степен тези на Южна Африка и Западна Европа предлагат много по-беден спектър в топографски, ботанически и зоологически план.

Разнообразната топография на Плодородния полумесец означава също, че моментът на жътвата не може да бъде точно фиксиран, тъй като посевите на по-голяма височина са давали зърно малко по-късно от тези на по-ниските места. В резултат на това ловците-събирачи са можели да се местят съобразно узряването на реколтата, а не да се съсредоточават в строго определен район, където всичко зрее едновременно. Когато е започнала и култивацията, за първите фермери се е оказало по-удачно да събират семената на диви житни растения, виреещи по хълмове и зависещи от непредсказуемите дъждове и да ги засяват във влажните долини, където растежът им е общо взето предвидим и дъждовете не играят съществена роля.

Това биологично разнообразие в сравнително малки участъци, характерно за Плодородния полумесец, допринася и за четвъртото му предимство — богатството на предци не само на ценни земеделски култури, но и на едри домашни животни. Както ще видим по-долу, в другите субтропически зони (Калифорния, Чили, Югозападна Австралия и Южна Африка) са се срещали само по няколко (ако изобщо ги е имало) едри бозайници, подходящи за одомашняване. За сравнение хората в Плодородния полумесец са успели съвсем рано да одомашнят цели четири — козата, овцата, свинята и кравата. И това най-вероятно са били и първите домашни животни (ако не броим кучето) в целия свят. Те и досега влизат в числото на общо петте най-важни домашни животни на Земята (вж. Глава IX). Техните диви предци са били характерни за различни, макар и слабо различаващи се помежду си части на Плодородния полумесец, затова и са били одомашнени за първи път на различни места: овцата — вероятно в централната част; козата — или в източната част и по-точно планините Загрос в Иран, или в югозападната част (Ливан); свинята — в северната и централната част; кравата — в западната част (включително Анадола). Но колкото и да са се различавали районите, в които тези предци са се срещали в изобилие, те не са били разделени от големи разстояния, което е улеснявало пренасянето на самите животни от една област в друга и не след дълго споменатите четири вида са се разпространили из целия регион.

Земеделието е стартирало в Плодородния полумесец с ранното усвояване на четири културни растения, наричани „основоположни“ (защото са в основата на земеделието не само в този регион, а по всяка вероятност и в останалия свят). Сред тези осем „основоположници“ има представители на житните — пшеницата (емер и айнкорн) и ечемикът; на бобовите — леща, грах, нахут и фий; плюс един на влакнодайните — лен. От тях само два (ленът и ечемикът) се срещат в диво състояние из целия Плодороден полумесец, а също и в Анатолия (Анадола). Периметърът на разпространение на две други основни култури е много тесен: нахутът е ограничен само в Югоизточна Турция, а пшеницата емер — в същинския Плодороден полумесец. С други думи, за да възникне земеделие в Плодородния полумесец, е било достатъчно да се култивират наличните местни диви растения, без да се изчаква пристигането на посеви, усвоени в други региони. Затова пък два от тези осем основоположници не са усвоени другаде, освен в самия Плодороден полумесец — просто защото и никъде другаде не са се срещали в диво състояние.

Благодарение на това изобилие от подходящи диви бозайници и растения древните жители на региона са успели сравнително бързо да се сдобият с един доста внушителен и балансиран комплект от инструменти за интензивно производство на храни. Въпросният „пакет“ е съдържал три житни растения като основни източници на въглехидрати, четири бобови с 20-25% протеин, плюс четири домашни животни като основни източници на протеин, към които се е добавяла и пшеницата, също с богато съдържание на протеин, както и ленът като източник на влакна и масло (семената му съдържат около 40% ленено масло). Ето как, след като вече са били изтекли хилядолетия от началото на култивацията и производството на храни, животните също са започнали да намират приложение в човешкия бит, най-вече за да дават мляко и вълна, но и за да бъдат впрягани в ралата и да служат като превозни средства. В този смисъл посевите и домашният добитък на първите земеделци в Плодородния полумесец са задоволявали основните икономически потребности на хората, защото не само са им предлагали въглехидрати, протеини и мазнини, но и нужната механична енергия за различните производствени дейности и транспортирането на готовата продукция.

Последното предимство на ранното производство на храни в Плодородния полумесец се състои в това, че то е срещало и доста по-незначителна конкуренция от страна на ловно-събираческия бит, отколкото в някои други региони, включително и западното Средиземноморие. Югозападна Евразия не е можела да се похвали с кой знае колко големи реки, а и крайбрежната й ивица е била доста тясна, което е предполагало и скромни ресурси (най-вече речни и морски риби и мекотели). Един от най-важните бозайници, преследвани заради месото им — газелата — първоначално е живеела на огромни стада, но е била подложена на прекалено „хищна експлоатация“ от все по-нарастващите човешки популации и броят й рязко е намалял. Затова и основният пакет земеделски култури бързо е надвишил по значение този на храните, които са осигурявали ловците-събирачи. Още преди възникването на производство на храни вече е имало селища на уседнали земеделци, разчитащи главно на житните култури, което също е подтиквало и ловците-събирачи да се заемат със земеделие и скотовъдство. В Плодородния полумесец преходът от лов и събирачество към производство на храни е бил осъществен сравнително бързо: ако през IX хилядолетие преди Христа хората все още не отглеждали земеделски култури и домашни животни и са разчитали само на диви храни, то през шестото някои общности вече почти изцяло са зависели от земеделските култури и добитъка си.

Ситуацията в Мезоамерика е била коренно различна: естествената среда е предлагала само два вида животни, подходящи за доместикация (пуйката и кучето), чието месо пък е било доста по-малко хранително от това на кравата, козата, овцата и свинята. Колкото до царевицата, или основната зърнена култура в региона, вече споменах, че култивацията й е била доста сложен и най-вече бавен процес. В резултат на всичко това доместикацията не е могла дори да започне по тези места до 3500 г. пр.Хр. (като и тази дата е доста условна), а и самото начинание е било предприето от хора, които все още са били скитащи ловци-събирачи, а усядането им в селища е станало едва към 1500 г. пр.Хр.

 

 

Докато обсъждахме предимствата на Плодородния полумесец, способствали за ранната поява на производство на храни, не ни се наложи да изтъкваме някакво предимство и на самите хора, живели някога по тези земи. Доколкото ми е известно, досега никой не е изтъквал (поне на сериозно) някакво по-отчетливо биологично предимство на хората от този регион, което би могло да е оказало и решаващо влияние върху местното производство на храни. Затова пък видяхме, че многобройните характерни особености на този регион, свързани най-вече с климата и естествената среда, предлагат и едно достатъчно убедително обяснение.

„Пакетите“ със земеделски култури, появили се на местна почва в Нова Гвинея и днешните Източни щати, са се отличавали и със значително по-малък потенциал. Тогава дали обяснението не се крие в самите хора, живели в тези ареали? Но преди да се насочим към тях, нека първо се спрем на два взаимно свързани въпроса, касаещи всички онези ареали в света, където никога не е възниквало производство на храни и не се е стигало до какъвто и да било „пакет“ със земеделски култури. Първо, дали ловците-събирачи и начинаещите фермери са познавали обстойно наличните местни диви растения и евентуалното им приложение или просто са пренебрегвали потенциалните предци на ценни земеделски култури? И второ, ако наистина са познавали местните растения и животни, дали тези познания са можели да им помогнат да одомашнят най-полезните налични видове или някои културни фактори са им попречили да го сторят?

Колкото до първия въпрос, има цяло едно поле на науката, наречено етнобиология, което изучава именно познанията на отделните народи за дивите растения и животни, срещащи се в естествената им околна среда. Изследванията от този тип се съсредоточават главно върху шепата съхранили се ловци-събирачи в света, както и върху онези земеделски общности, чийто бит все още зависи най-вече от дивите храни и естествените продукти. Самите изследвания показват, че тези хора са нещо като ходещи енциклопедии по естествена история, боравещи с хиляди названия (на съответния местен език) на растителни и животински видове и притежаващи детайлни познания за техните биологични характеристики, разпространение и евентуално приложение. Когато такива етнически общности започват все повече да зависят от одомашнените растения и животни, това традиционно знание постепенно губи стойността си и накрая изчезва, за да се стигне и до днешните купувачи в супермаркета, които не могат да различат — представяте ли си?! — диво тревисто от диво бобово.

Ето и един типичен пример. През последните 33 години, докато провеждах биологични изследвания в Нова Гвинея, аз бях постоянно в компанията на новогвинейци, които все още използваха екстензивно диви растения и животни. Един ден, когато с моя спътник от племето форѐ примирахме от глад в джунглата, тъй като друго племе бе отрязало пътя ни за връщане в базовия лагер, още един форѐ се появи в бивака ни с цяла торба, пълна с набрани от самия него гъби, и започна да ги пече. Най-сетне храна! Точно тогава обаче ме осени и една пренеприятна мисъл: ами ако гъбите са отровни?

Търпеливо обясних на двамата си спътници онова, което бях чел за гъбите — че някои от тях са отровни и че дори опитни гъбари понякога се дънят фатално, защото не са могли да различат безвредните от опасните екземпляри. Така де, може и да сме гладни, но струва ли си да поемаме такъв риск? В този миг моите спътници кипнаха от яд и ми казаха да си затварям устата, защото и те имали какво да ми обяснят. Какво съм си въобразявал аз? От две години съм ги тормозел да ми казват имената на всякакви дървета и птици и съм приемал безпрекословно информацията, която ми подавали, а сега съм си позволявал да ги обиждам, че не различават гъбите. Хайде де!… А колкото до „опитните гъбари“, дето се тровели, това очевидно били американци, защото само американец можел да бъде толкова глупав, че да налети на някоя отровна гъба и да я изяде. Лекцията продължи с подробните описания на 29 вида ядивни гъби, всяка от които си имаше отделно название на езика форѐ и всеки що-годе нормален човек трябвало да знае къде да ги търси в гората и как да ги разпознава. Тази специално, та̀нти, растяла по дърветата и не само че ставала за ядене, ами била и много вкусна.

Винаги, когато взимах със себе си новогвинейци, за да отида в някоя част на острова им, те най-редовно обсъждаха местните растения и животни с другите новогвинейци, които срещаха, взимаха мостри от потенциално полезните растения и ги отнасяха в родните си селища, където пък се опитваха да ги пресадят. Моят опит с новогвинейци е сроден с този на много етнобиолози, изучаващи традиционните общности на други места в света. Проблемът е, че при всички тези народи се наблюдават някакви наченки на производство на храни или поне отчасти са се разделили със своето културно наследство на типични ловци-събирачи. Това пък ми дава основания да смятам, че познанията им на дивите видове са били дори още по-детайлни преди появата на такова производство, когато всеки жител на Земята още е зависел изцяло от дивата природа. Първите фермери са били наследници на това познание, трупано в продължение на десетки хилядолетия, през които напълно модерните вече (в биологично отношение) хора са наблюдавали природата по простата причина, че са можели да разчитат единствено на нея за оцеляването си. Ето защо не ми струва особено правдоподобно, че предците на някои потенциално ценни посеви са убегнали на вниманието им.

Другият и свързан с него въпрос е този: дали древните ловци-събирачи, а и първите фермери са намирали адекватно приложение на своите етнобиологични познания, тоест дали са осъществявали качествена селекция на събираните диви растения, за да могат след това и да ги култивират? Това вече е проверено в един археологически обект в долината на Ефрат, известен като Тел Абу Хурейра и намиращ се в днешна Сирия. Някъде между X и IX хилядолетие пр.Хр. местните хора вече са живеели целогодишно в селища, но все още са били ловци и събирачи; същинската култивация е започнала чак през следващото хилядолетие. Археолозите Гордън Хилман, Сюзън Колидж и Дейвид Харис преровиха огромни количества от овъглените растителни останки, открити на този обект, които най-вероятно са били изхвърляни „на боклука“ или чисто и просто изхождани, след като местните са ги събирали на други места и са ги носели в домовете си. Същите учени анализираха над 700 мостри, всяка от които съдържаща средно около 500 идентифицируеми семена, принадлежащи на над седемдесет вида. Оказа се, че разнообразието от растения, които тези древни „селяци“ са събирали, е доста внушително — само броят на идентифицираните е 157, да не говорим, че има още много, чието естество все още не е установено.

И така, какво точно се е случвало? Дали тези „наивни деца на природата“ са отскубвали всяко растение, което са виждали, и са го носели в землянките си (което би означавало, че в повечето случаи са се натравяли, защото само част от намереното е било наистина ядивно)? О, не, едва ли са били толкова тъпи!… Цифрата 157 може и да навява асоциации за някаква „безразборна беритба“, но сред овъглените хранителни останки липсват много от дивите растения, които и досега се срещат в околността. Въпросните 157 селектирани вида попадат в три категории. Повечето имат семена и могат да се ядат без предварителна обработка. Други, като бобовите и представителите на семейството на синапа, имат отровни семена, но токсините им лесно могат да се отстранят, след което семената стават за ядене. Една малка част от семената принадлежат на растения, традиционно използвани като оцветители или в медицината. Многобройните диви видове, не фигуриращи във въпросната селекция, очевидно са били преценени като безполезни или опасни за хората, включително всички най-токсични бурени.

Това чисто и просто означава, че ловците-събирачи от Тел Абу Хурейра изобщо не са си губели времето и не са рискували живота си, берейки де що видят. Несъмнено са познавали местната флора от пряк опит, също като днешните новогвинейци, и са прилагали познанията си, за да подбират и носят у дома само най-полезните растения. И тези грижливо събирани семена са съставяли и материала за първите им и още несъзнателни стъпки в попрището на култивацията.

Другият ми пример за това, че древните са използвали ефикасно своите етнобиологични познания, е от долината на река Йордан и датира от IX хилядолетие пр.Хр. — периодът на най-ранната култивация на растения по тези земи. Първите култивирани житни в долината са ечемикът и пшеницата емер, които са и сред най-продуктивните земеделски култури на днешния свят. Но, както и в Тел Абу Хурейра, в околностите са растели и стотици други семенни растения, от които поне сто са били събирани и консумирани още преди началото на култивацията. Какво толкова е имало в ечемика и пшеницата, че е предопределило и избора им на първи култури? Дали пък тези първи фермери от долината на Йордан са били някакви ботанически невежи, които не са знаели какво правят? Или ечемикът и пшеницата действително са били „каймакът“ на местната флора, въз основа на който са можели да пристъпят и към изкуствения подбор?

Двама израелски учени, Офер Бар-Йосеф и Мордехай Кислев, се заеха с отговора на този въпрос, като изследваха дивите тревисти растения, които и до днес растат в долината. Оставяйки настрана онези с по-дребни или направо безвкусни семена, те подбраха 23 от най-апетитните и едрозърнести диви треви. И едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че ечемикът и пшеницата заеха достойни места в този списък.

Но не бива да оставате с впечатлението, че и другите (21) участници в класацията са също толкова полезни. Тези двамата я оглавяват безапелационно. Пшеницата емер определено има най-едри зърна, а ечемикът се нарежда веднага след нея. Той е и сред четирите вида, които най-често се срещат в диво състояние (от тези общо 23). Ечемикът има и някои допълнителни предимства — неговите генетични и морфологични особености му позволяват да развие бързо необходимите промени в разпръсването на семената и герминационната инхибиция, за които стана дума в предходната глава. Пшеницата емер обаче също не му отстъпва — може да се жъне много по-лесно от ечемика и се отличава от другите житни с това, че семената й не се покриват с досадни люспи. Колкото до останалите 21 вида, недостатъците им се свеждат до по-дребните семена, в повечето случаи се срещат и по-рядко в природата, а някои от тях са по-скоро многогодишни, а не едногодишни, което пък означава, че биха еволюирали много по-бавно при евентуалната им култивация.

Следователно първите фермери в долината на Йордан са подбрали двата най-добри от общо 23-те най-добри диви растения, с които са разполагали. Разбира се, еволюционните промени (свързани с разпръсването на семената и герминационната инхибиция след култивацията) са имали непредвидими последствия за самите земеделци. Но техният първоначален избор — ечемикът и пшеницата емер — е бил напълно съзнателен и се е базирал на лесноразбираеми критерии като големината на зърната, вкусността и най-вече тяхното изобилие.

Този пример от долината на река Йордан, подобно на аналогичния от Тел Абу Хурейра показва, че първите земеделци са се възползвали по най-ефикасния начин от обстойните си ботанически познания. Очевидно са знаели много повече за местните треви от повечето днешни професионални ботаници и едва ли са щели да пропуснат някое полезно растение, което не би им създало проблеми с култивацията си.

 

 

Сега вече можем да се занимаем и с това, което са правели земеделците от два други ареала, Нова Гвинея и източната част на Съединените щати (където производството на храни е възникнало самостоятелно, макар и при въпиещ дефицит на полезни посеви), когато при тях са пристигали по-продуктивни културни растения от други земи. Ако се окаже, че такива растения не са били усвоени поради чисто културологични или други съображения, в нас очевидно ще се загнезди тягостно съмнение. И напук на досегашните ни разсъждения ще трябва да предположим, че местната дива флора всъщност е излъчила някои кандидати за потенциално ценни земеделски култури, но местните фермери са пропуснали възможността да се възползват от тях поради причини от културно естество. Тези два примера ще хвърлят светлина и върху още един факт, който е изиграл много съществена роля в историята, а именно че „туземните“ посеви в различните части на земното кълбо далеч не винаги са и еднакво продуктивни.

Нова Гвинея — най-големият остров в света след Гренландия — се намира малко по̀ на север от Австралия и близо до екватора. Поради своето тропическо разположение и голямо разнообразие в топографията и естествената си среда Нова Гвинея е богата и на растителни, и на животински видове, макар и те да са по-малко от тези в съответните зони на континентите, просто защото тя е остров. Хората живеят в Нова Гвинея от поне 40 000 години — много по-отрано, отколкото в двете Америки, и малко по-дълго, отколкото съвременните (от анатомична гледна точка) хора са живели в Западна Европа. Ако не друго, това означава, че новогвинейците са имали достатъчно време да опознаят местната флора и фауна. Дали обаче са били мотивирани да приложат тези познания и в създаването на производство на храни?

Вече споменах, че преминаването към производство на храни е включвало и ожесточена конкуренция с ловно-събираческия бит. Последният никога не е бил чак толкова компенсиращ в Нова Гвинея, че да обясни и липсата на мотивация за производство на храни. По-специално съвременните ловци в Нова Гвинея страдат от очевиден дефицит на едър дивеч: тук няма диво животно, по-голямо от една 50-килограмова бягаща птица (касовари) и някои кенгурута, стигащи в най-добрия случай до 25 кг. Жителите на ниските крайбрежни части действително улавят много риба и мекотели, а някои от обитателите на долините във вътрешността и досега живеят като ловци-събирачи, разчитащи главно на дивите палми саго. Но в планините вече никой не се изявява като ловец-събирач; всички днешни планинци са преминали към земеделието, а дивите растения им служат само за да разнообразяват менюто си. Когато някой планинец отиде в гората на лов, той се запасява със зеленчуци, които е отгледал в градината си. А когато за беля привърши провизиите си, дори и той е принуден да преглъща слюнката си, колкото и обстойно да познава местните диви храни. И тъй като ловно-събираческият бит не е особено перспективен в повечето части на Нова Гвинея, не е изненадващо и това, че всички местни планинци днес са уседнали земеделци с доста софистицирани системи за производство на храни. Доскорошните гористи участъци в планините целенасочено се превръщат от традиционните земеделци в оградени, напоявани и интензивно обработвани ниви и градини, които всъщност изхранват и все по-сгъстените популации.

Археологическите данни показват, че новогвинейското земеделие е с доста древни корени и е възникнало някъде около 7000 г. пр.Хр. В тези ранни времена всички земни маси, заобикалящи самата Нова Гвинея, са били населявани изключително от ловци-събирачи, така че новогвинейците явно са стигнали самостоятелно до идеята за земеделие. Макар да не разполагаме с безспорни данни за най-ранните посеви, те вероятно са включвали някои от тези, които вече са били отглеждани на острова по време на европейската колонизация и за които е доказано, че са били култивирани на местна почва от съответните диви предци. На челно място е водещата култура в модерния свят, захарната тръстика, чиито годишни добиви почти се изравняват с тези на културите, заемащи съответно второ и трето място, взети заедно — пшеницата и царевицата. Други култури, чийто новогвинейски произход е несъмнен, са група банани, известни под общото название Australimusa, ореховото дърво Canarium indicum и гигантското блатно таро, както и различни ядивни тревни стръкове, коренчета и зеленчуци. Култивирането на хлебното дърво и кореноплодните ямс и (обикновено) таро най-вероятно също си е местно начинание, макар и този извод да не е съвсем сигурен, тъй като дивите им предци не се ограничават само с Нова Гвинея, а се срещат в целия тихоокеански регион до Югоизточна Азия. Засега все още не разполагаме с достатъчно данни, които биха могли да разрешат въпроса дали те са били култивирани в Югоизточна Азия, както гласи традиционният възглед, или самостоятелно (та дори и само в рамките на Нова Гвинея).

Оказва се обаче, че новогвинейската флора и фауна страдат от три сериозни недостатъка. Първо, тук не е била усвоена нито една житна култура, за разлика от Плодородния полумесец, Сахел и Китай, където са били култивирани някои от най-насъщните. Със своето ударение върху кореноплодните и дървесните култури Нова Гвинея довежда до крайност една тенденция, наблюдавана и в земеделските системи на други влажни тропически зони (Амазония, Западна Африка и Югоизточна Азия), където фермерите също наблягат най-вече на кореноплодните, но са успели да усвоят и поне по две житни (азиатския ориз и още едно житно растение от Южна Азия, наричано „Сълзите на Йов“). Едно правдоподобно обяснение за този неуспех е очебийният дефицит на суров изходен материал: в Нова Гвинея не вирее нито едно от 56-те едросеменни диви тревисти в света.

Второ, новогвинейската фауна не е включвала нито един едър бозайник, що-годе подходящ за одомашняване. Единствените домашни животни в съвременна Нова Гвинея — свинята, кокошката и кучето — са били докарани от Югоизточна Азия (през Индонезия) през последните няколко хилядолетия. В резултат на всичко това, ако жителите на низините се сдобиват с протеин от уловената риба, то планинските фермери страдат от остра липса на протеин, защото съдържанието му в техните основни култури, осигуряващи и повечето им калории (тарото и бататът), е доста ниско. Тарото например съдържа едва 1% протеин, което е много по-малко отколкото дори в белия ориз и значително по-ниско от нивото му в житните и бобовите на Плодородния полумесец (съответно 8-14% и 20-25%).

Децата в планинските райони са с издути коремчета, което недвусмислено подсказва, че храната им може и да е обилна като количество, но е бедна на протеин. И старите, и младите новогвинейци ядат рутинно мишки, паяци, жаби и други подобни животинки, към които хората в други региони (с достъп до питомни бозайници или едър дивеч) никога не биха проявили интерес. Острият недостиг на протеин вероятно е и основната причина за канибализма, който е широко разпространен в традиционните новогвинейски планински общности.

Накрая, наличните на острова кореноплодни култури в миналото са били ограничени откъм калории и протеин, тъй като не са виреели добре на по-високите места, където днес живеят повечето новогвинейци. Преди много векове обаче тук се е появила една нова култура, този път от южноамерикански произход — бататът (представител на картофовите) — най-вероятно дошъл от Филипините, където пък е бил въведен от испанците. За разлика от тарото и другите предполагаеми рано усвоени новогвинейски кореноплодни култури, бататът може да се отглежда спокойно и на по-високи места, расте доста по-бързо и дава много по-високи добиви на единица обработваема площ и съобразно положения труд. И последствията от появата на батата са се изразили в истински демографски взрив в планинските райони. Тоест, макар и преди идването на батата новогвинейските планинци да са се занимавали от хилядолетия със земеделие, наличните посеви са ограничавали гъстотата на населението, както и териториите, които тези хора са можели да заемат.

Накратко условията в Нова Гвинея красноречиво контрастират с тези в Плодородния полумесец. Подобно на ловците-събирачи от Близкия изток, тези в Нова Гвинея действително са стигнали самостоятелно до земеделието. Само че местното производство на храни е било ограничавано от липсата на подходящи за култивиране житни и бобови, както и животни, вследствие на което се стига и до недостига на протеин в планинските райони и слабото присъствие на кореноплодни на по-голяма надморска височина. Но самите новогвинейци са познавали местните диви растения и животни не по-зле от всички останали хора, живели някога на Земята. Те със сигурност са открили и тествали абсолютно всички растения, които си е струвало да култивират. Способни са били да признаят качествата на всяко нововъведение (както подсказва бързата им адаптация към батата). Същата поучителна ситуация се повтаря и днес, когато племената с по-лесен достъп до нови земеделски култури и домашни животни (или чиито културологични характеристики ги улесняват в адаптацията) увеличават числеността си за сметка на онези, които са лишени от подобен достъп (или съответната културологична „предразположеност“). С други думи, ограниченото производство на храни в Нова Гвинея няма нищо общо с местните хора, а е било обусловено от специфичната флора и фауна, както и околната среда.

 

 

Другият ни пример за земеделие, чието развитие очевидно е било ограничавано от спецификата на местната флора, идва от източната част на Съединените щати. Подобно на Нова Гвинея, и тук земеделието е възникнало самостоятелно. Само че най-ранните му етапи са и далеч по-добре проучени, отколкото в Нова Гвинея: идентифицирани са посевите, отглеждани от първите фермери, знаят се датите и последователността на тяхното усвояване. Много преди появата на земеделски култури, усвоени на други места, местните коренни американци вече са били уседнали в речните долини и са развили интензивно производство на храни, базирано на местни култури. Тоест те вече са можели да се възползват от най-обещаващите местни диви растения, което е било несъмнено предимство. Само че кои в действителност са култивирали и доколко техният пакет от земеделски култури е бил сравним с този на Плодородния полумесец?

Оказва се, че основоположна роля тук са изиграли четири растения, усвоени в периода между 2500 и 1500 г. пр.Хр., т.е. цели шест хилядолетия след култивацията на пшеницата и ечемика в Плодородния полумесец. Една местна разновидност на тиквата е предлагала материал за изработване на съдове, както и апетитни семки. Останалите три са били отглеждани главно заради семките: слънчогледът, един родственик на маргаритката, наричан „кален бурен“ (sumpweed), и един много далечен роднина на спанака, известен като „гъши крак“.

Само че четири семенни растения (нищо, че едното осигурява и материал за най-различни „контейнери“) все пак са крайно недостатъчни за един приличен пакет от земеделски култури, с който би могло да се пристъпи към интензивно производство на храни. В продължение на две хилядолетия тези основни култури са служели само като незначителна добавка към менюто, а местните индианци са разчитали за прехраната си главно на естествените продукти, особено дивите бозайници и водоплаващите птици, рибите, раците и най-различни черупчести плодове. Земеделието не е играело съществена роля в техния хранителен режим до периода между 500 и 200 г. пр.Хр., когато са били усвоени три нови зърнени култури: „чворестият бурен“ (knotweed), майската трева и малкият ечемик.

Някой съвременен диетолог вероятно би приветствал с възторг тези седем източноамерикански култури. Всяка от тях има високо съдържание на протеин (17-32%) — за сравнение в пшеницата то е 8-14%, в царевицата — 9%, а в ечемика и белия ориз е дори още по-ниско. Две от тях, слънчогледът и „калният бурен“, имат и високо съдържание на мазнини (45-47%). По-специално втората е направо мечтата на диетолога, тъй като съдържа 32% протеин и 45% мазнини. Но защо и днес не нагъваме тези… диетологични мечти?

Уви, въпреки несъмнените си хранителни достойнства, повечето от тези източноамерикански посеви са страдали от сериозни недостатъци в някои други отношения. Гъшият крак, чворестият бурен, малкият ечемик и майската трева имат доста миниатюрни семенца, чийто обем е едва 1/10 от този на пшеничните и ечемичните семена. За капак калният бурен, който между другото използва вятъра за опрашването си, е родственик на прословутите спорежи, основни причинители на сенната хрема. Прашецът му също може да я причинява, особено ако се е навъдил в изобилие. Ако и това не е убило ентусиазма ви да се заемете с мащабно отглеждане на кален бурен, не е зле да знаете също, че миризмата му е доста неприятна (поне за някои хора), а и досегът с него може да ви докара някой и друг обрив.

Някъде след първото столетие от нашата ера тук са започнали да пристигат и мексиканските култури. Царевицата се е появила в началото на III в., но ролята й е оставала незначителна в продължение на много столетия. Накрая, около 900 г. сл.Хр. тук се е появила една нова нейна разновидност, адаптирана към късите източноамерикански лета, а с появата и на фасула (ок. 1100 г.) мексиканската триада от земеделски култури — царевица, фасул и тиква — е добила завършен вид. От този момент източноамериканското земеделие е започнало да става все по-интензивно, с което се е увеличавала и гъстотата на населението в автономните племенни територии по бреговете на Мисисипи и околните им „васали“. В някои райони оригиналните земеделски култури са били запазени и след пристигането на далеч по-продуктивната мексиканска триада, но в други тя напълно ги е изместила. Никой европеец не е успял да зърне кален бурен, отглеждан в някоя индианска градина, защото той е изчезнал като земеделска култура много преди да започне европейската колонизация на двете Америки през 1492 г. От всички тези древни култури само две (слънчогледът и източноамериканската тиква) са съумявали да се конкурират с усвоените на други места растения и се отглеждат и до днес. Съвременните „жълъдови“ и „летни“ тикви произлизат тъкмо от тази тяхна прабаба, култивирана още преди хилядолетия.

Както и в случая с Нова Гвинея, примерът с Източните щати е достатъчно показателен. На пръв поглед регионът може и да изглежда удобен за високо продуктивно земеделие, базирано на местни култури. Има богати почви, относително умерени валежи и подходящ климат (все фактори, стимулиращи днешната земеделска продукция по тези земи). Флората е богата на плодни дървета от рода на дъба и твърдото американско дърво (хикъри). Местните индианци действително са развили земеделие, базирано на местни култури, вследствие на което са уседнали в селища и дори са преживели своеобразен културен разцвет в периода между III и V в. сл.Хр. (т.нар. Хоупуелска култура, съсредоточена в днешния щат Охайо). Разполагали са с предостатъчно време — няколко хилядолетия, — за да проучат кои от местните диви растения са и потенциални земеделски култури (каквото и да означава това).

Само че разцветът на Хоупуел е започнал близо девет хилядолетия след появата на уседнали земеделци в Плодородния полумесец. И едва през X в. сл.Хр., с попълването на мексиканската триада тук се е стигнало и до демографски взрив — т.нар. мисисипски разцвет, — довел и до създаването на най-големите селища (наричани от някои „градове“) и най-комплексните обществени структури, постигани някога от индианци на север от Мексико. Но демографският взрив се е случил прекалено късно, за да подготви местните индианци за предстоящата катастрофа в лицето на европейските колонизатори. Производството на храни, базирано само на източноамерикански посеви, е било крайно недостатъчно, за да ускори този „бум“, като причините са лесно обясними. Наличните в региона диви житни растения не са били така полезни като пшеницата и ечемика. Индианците от Източните щати не са култивирали нито едно местно бобово или влакнодайно растение, нито пък плодно или орехово дърво. Нямали са никакви домашни животни (с изключение на кучетата, които пък най-вероятно са били одомашнени за първи път на други места в Северна Америка).

Ясно е също, че тези коренни американци не са пропуснали потенциалните земеделски култури сред дивите растителни видове, виреещи около тях. Дори и градинарите от XX в., въоръжени с целия арсенал на съвременната наука, са постигнали скромни успехи със северноамериканските диви растения. Да, вече сме усвоили пекана и боровинките, а и сме подобрили някои евразийски плодни култури (ябълката, сливата, лозата, къпината, малината и ягодата) чрез хибридизация с дивите им северноамерикански родственици. Но тези частични успехи едва ли са променили хранителните навици на източноамериканските индианци по същия начин, както царевицата е успяла да го стори след X в.

Самите местни земеделци са произнесли присъдата си над най-широко разпространените местни посеви, като са спрели да ги отглеждат или са намалили производството им след появата на мексиканската триада. Това развитие подсказва също така, че коренните американци не са страдали от културологичен консерватизъм и са били готови да признаят достойнствата на новото, стига да влязат в досег с него. Както и в Нова Гвинея, ограниченото производство на храни не се е дължало на „ограничеността“ на самите индианци, а е било изцяло обусловено от спецификата на местната флора и фауна плюс естествената среда.

 

 

До този момент се запознахме с примери от три доста различни ареала, в които производството на храни е възникнало самостоятелно. Ако поставим Плодородния полумесец в единия край, то Нова Гвинея и източната част на Съединените щати ще се озоват в срещуположния. Хората в „полумесеца“ са започнали да култивират растения много по-рано от другите. Освен това са култивирали и повече видове — по-продуктивни, по-полезни и по-разнообразни, стигнали са по-бързо до интензивното производство на храни и по-голямата гъстота на населението и в резултат на всичко това са влезли в модерния свят с много по-усъвършенствана технология, по-сложна политическа организация и… много повече епидемични заболявания, с които да заразяват другите.

Видяхме и че тези разлики между Плодородния полумесец, Нова Гвинея и източната част на Съединените щати се дължат непосредствено на разликите между наличните растителни и животински видове, подходящи за култивация, а не на някаква „ограниченост“ на самите хора. Когато по-продуктивни култури са пристигали от други места (бататът в Нова Гвинея или мексиканската триада в днешните Щати), местните веднага са се възползвали от тях, интензифицирали са производството на храни и съответно са нараствали неимоверно на брой. Наред с това аз смятам, че онези части на земното кълбо, където земеделието никога не е възниквало самостоятелно — Калифорния, Австралия, аржентинските пампаси, Западна Европа и т.н. — най-вероятно са предлагали и много по-малко подходящи за култивация растения и животни в сравнение с Нова Гвинея и източната част на Щатите, където поне е имало някакво производство на храни, колкото и ограничено да е било. Затова изследванията на Марк Блумлер на наличните диви тревисти растения в световен мащаб (за които вече стана дума), както и тези на по-подходящите едри бозайници (на които ще се спрем в следващата глава) потвърждават тезата, че ареалите, където производството на храни не е възниквало или е било крайно ограничено, са страдали от остър недостиг на подходящи за доместикация животни и растения.

Да си припомним, че развитието на производството на храни включва и ожесточена конкуренция между земеделието и лова. Ето защо някой би могъл да предположи, че липсата или по-бавното развитие на подобно производство в дадени региони са се дължали по-скоро на изобилието от дивеч, а не толкова на оскъдното количество видове, подходящи за култивация. Истината е, че повечето региони, където производството на храни е късно явление или изобщо не е се появявало, предлагат доста оскъдни ресурси за евентуалните ловци, защото повечето едри бозайници в Австралия и двете Америки (за разлика от тези в Евразия и Африка) са били изчезнали още в края на Ледниковата епоха. В този смисъл производството на храни в тези региони би срещнало още по-слаба конкуренция в лицето на лова и събирачеството, отколкото в Плодородния полумесец. Ето защо не бива да оставаме с впечатлението, че тамошните хора са имали идеални условия за лов и затова не са пристъпили към някакви по-прозаични дейности, каквато е и производството на храни.

 

 

Не бива обаче да преувеличаваме и значението на тези два фактора — готовността на хората да усвояват по-добри земеделски култури и домашни животни, както и ограниченията, налагани от местната флора и фауна. Тези двете никога не са били абсолютни величини. Затова, макар и с риск да опровергая собствените си заключения, ще завърша тази глава с някои възражения срещу тях.

Вече разгледахме доста примери за усвояване на по-продуктивни посеви, култивирани на други места. Нашето по-общо заключение гласеше, че когато се научат да разпознават полезните растения, хората рано или късно ще открият и всички налични растения, които са подходящи за култивация, стига, разбира се, да ги има и да не са възпрепятствани от такива неща като културния консерватизъм или табутата. Но тук трябва да вметнем и едно важно пояснение: „в продължение на прекалено дълго време и в рамките на прекалено големи области“. Всеки, който е що-годе запознат с историята на човешките общества, би могъл да приведе безброй примери за човешки групи, които са се отказали от земеделските култури, добитъка и други подобни нововъведения, независимо че те са улеснявали изхранването им.

Естествено, аз не споделям тази очевидна заблуда, че всяко човешко общество моментално усвоява нововъведенията, които биха били полезни за него. Истината е, че на всеки континент, а и във всеки по-голям ареал, съдържащ стотици конкуриращи се общества, винаги ще се намерят някои по-отворени за нововъведенията, както и такива, които не им се поддават. Тези, които са склонни да усвояват нови земеделски растения, домашни животни или технологии, несъмнено се сдобиват не само с възможността да се хранят по-добре, но и да се увеличават на брой, което пък им дава възможност да изместват, покоряват или избиват онези общества, които се съпротивляват на „новото“. И това също е един важен феномен, чиито проявления далеч не се изчерпват с усвояването на нови земеделски култури, но на него ще се върнем в Глава XIII.

Другото ни възражение е свързано с ограниченията, които наличните диви видове налагат върху производството на храни. Първо, аз не твърдя, че във всички ареали, където такова производство се е развило едва през модерната епоха, такова дотогава никога не се появявало там. Днешните европейци обикновено изхождат от факта, че когато техните прадеди са осъществили първите си контакти с австралийските аборигени, последните все още са се изявявали като ловци-събирачи от Каменната епоха, и затова са склонни да мислят, че тези аборигени винаги са живели по този начин.

За да разсеем тази заблуда нека си представим, че някой посетител от космоса е попаднал случайно на Земята през III хилядолетие пр.Хр. Този космически пришълец е нямало да открие никакви следи от производство на храни в днешните Източни щати, защото то е щяло да започне едва след пет века. И ако това е можело да го накара да стигне и до извода, че ограничените местни ресурси ще осуетят завинаги възможността за подобно производство по тези земи, то събитията от следващото хилядолетие са щели да разбият тезата му на пух и прах. А ако си представим, че същият този пришълец се е озовал в Плодородния полумесец, но не в 8500, а в 9500 г. пр.Хр., то той също би могъл да стигне до извода, че този ареал не е подходящ за производство на храни.

Тоест аз не твърдя, че Калифорния, Австралия, Западна Европа и другите части на света, където производството на храни не е възникнало самостоятелно, са били лишени от подходящи за целта видове и са щели да служат просто като естествен декор за ловците-събирачи, ако последните не са били влезли в контакт с някои други народи, за които култивацията вече е била отколешна практика. Тъкмо напротив, аз се опитвам да изтъкна факта, че тези региони доста се различават по своите подходящи за култивация видове и именно затова са различни и датите, на които там е възникнало производство на храни (да не говорим, че в някои много плодородни области като Калифорния това производство се е появило едва в модерната епоха).

Самата Австралия, която минава за най-изостаналия континент, илюстрира отлично тази теза. В югоизточната й част, разполагаща и с най-богати водни ресурси, развитието на аборигенските общества през последните няколко хилядолетия е започнало да следва една специфична траектория, която несъмнено е щяла да ги отведе и до производството на храни. Например те вече са строели зимни селища. Експлоатирали са все по-интензивно околната среда, за да ловят риба — залагали са най-различни капани и мрежи и дори са копаели специални канали. Ако европейците не са били пристъпили към колонизацията на Австралия през 1788 г. и не са били прекъснали тази „траектория“, австралийските аборигени са щели (след още някое и друго хилядолетие) да се превърнат в производители на храни, строящи рибарници и отглеждащи култивиран ямс, както и някои от местните дребнозърнести треви.

Като имаме предвид всичко това, вече ще можем и да отговорим на въпроса, заложен имплицитно в заглавието на тази глава. Ако си спомняте, аз попитах дали причината за неуспеха на северноамериканските индианци да култивират северноамериканските ябълки не е в самите индианци или пък в ябълките.

С горното не искам да кажа, че култивирането на ябълките по принцип е било невъзможно в Северна Америка. Нека не забравяме, че те са се оказали и най-трудните за култивиране плодни дървета в историята на Евразия, защото тяхното размножаване изисква прилагането на някои по-сложни техники като ашладисването. До началото на класическата гръцка епоха няма данни за култивиране на ябълки дори в Плодородния полумесец, камо ли Европа, което ще рече цели осем хилядолетия след началото на евразийското производство на храни. Ако индианците са били продължили да създават със същото темпо нови техники (или да ги усвояват от съседите си), те несъмнено са щели да осъществят култивацията на ябълката. Но това явно е щяло да стане чак през 5500 г. — ако прибавим осем хилядолетия към 2500 г. пр.Хр., когато е и започнала култивацията на диви видове в Северна Америка.

С други думи, причината за неуспеха на индианците да култивират ябълката (до срещата им с европейците) не е нито в хората, нито в ябълките. Ако говорим за чисто биологичните предпоставки, индианските „фермери“ с нищо не са отстъпвали на евразийските си събратя, както и дивите ябълки не са отстъпвали на онези отвъд океана. Вярно е, че някои разновидности на ябълката, които читателите на тази глава може би обичат да си пазаруват от супермаркета, са култивирани едва в най-ново време — след кръстосването на евразийски ябълки с някои диви северноамерикански ябълки. Затова пък причината за неуспеха на индианците да култивират ябълките се крие в набора от налични диви растения и животни. И тъкмо техният скромен култивационен потенциал носи отговорност за сравнително късния старт на производството на храни в Северна Америка.

Глава IX
Зебрите, нещастните бракове и принципът на Ана Каренина

Всички одомашнени животни си приличат, всяко неподдаващо се на одомашняване животно не се поддава посвоему.

Ако си мислите, че вече сте чели нещо подобно, вие сте напълно прави. Нанесете някои промени и ще получите знаменитото първо изречение от един от най-великите романи на Толстой, Ана Каренина: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.“^[16] С тези думи авторът явно е искал да каже, че за да бъде щастлив, един брак трябва да постигне успехи в най-различни отношения: сексуалното привличане, съгласието по най-наболелите финансови проблеми, възпитанието на децата, религията, ролята на родителите на съпрузите, както и още ред други жизненоважни неща. Неуспехът в една от тези области спокойно може да съсипе брака, дори да са налице всички останали предпоставки.

Този принцип може да бъде приложен и в ред други житейски сфери, за да ни помогне да опознаем още по-задълбочено случващото се. Общо взето, ние сме склонни да търсим лесни и еднозначни обяснения на успеха. Но ако подходим по същество, може би най-важната предпоставка за успеха е тази — да избягваш многобройните и най-различни причини за евентуалния неуспех. Принципът на Ана Каренина може да обясни и една особеност на доместикацията, която е имала много тежки последици в човешката история, а именно, че много наглед подходящи едри бозайници (например зебрата и американската дива свиня пекари) така и не са били одомашнени, а успешното одомашняване на бозайници е било проведено почти изцяло в Евразия. И тъй като в предишните две глави обсъдихме въпроса защо толкова много подходящи диви растения никога не са били култивирани, сега ще се заемем с аналогичния въпрос за домашните бозайници. И предишният въпрос — „ябълки или индианци“ — сега ще прозвучи така: „Зебри или африканци?“

В Глава IV си припомнихме многобройните начини, по които одомашнените бозайници са изиграли решаваща роля в онези човешки общества, които са разполагали с тях. Преди всичко те са предлагали на стопаните си месо, различни млечни продукти (и торове), транспорт, вълна и кожи, били са неотменна част от техния военен и агрономически арсенал, но също така и вируси, убиващи хората, които дотогава не са имали контакти с тях.

Разбира се, не бива да забравяме и по-малките домашни бозайници, птици и насекоми, които също са били изключително полезни за хората. Много птици са били одомашнени заради месото, яйцата и перушината им — кокошката в Китай, различни видове патици и гъски в различните части на Евразия, пуйката в Мезоамерика, токачката в Африка и мускусната патица в Южна Америка. В Евразия и Северна Америка са били опитомявани и вълци, за да се превърнат след време в днешните кучета, използвани като ловни спътници и стражи, а и просто като домашни любимци (в някои общества — и като хранителен ресурс). Гризачи и някои други малки бозайници също са били одомашнявани, най-вече за храна — заекът в Европа, морското свинче в Андите, един гигантски плъх в Западна Африка, а вероятно и още един гризач, известен като хутия, на Карибските острови. В Европа са опитомявали и порове, за да ловят зайци, а котките са били подложени на същата процедура в Северна Африка и Югозападна Азия, за да се справят с гризачите-вредители по реколтата. Между по-дребните бозайници, одомашнени в по-ново време — през XIX и XX в. — са лисицата, норката и чинчилата, отглеждани във ферми заради кожите им, и хамстерът, който пък се изявява най-вече като домашен любимец. Одомашнени са били дори и някои насекоми — на първо място европейската медоносна пчела и китайската копринена буба, чиито названия показват достатъчно ясно и функциите им.

Тоест повечето от тези симпатични животинки са ни осигурявали храна и облекло, което ще рече и топлина. Има обаче елин очевиден проблем: никоя от тях не може да бъде впрегната в рало или каруца, да бъде яздена, да тегли шейни (с изключение на кучето) или да се превърне в „бойна машина“, а и никоя не е играла толкова важна роля в изхранването ни, колкото едрия домашен добитък. Ето защо в останалата част на тази глава ще се съсредоточим главно върху едрите бозайници.

 

 

Огромното значение на домашните животни всъщност се крепи на един учудващо малък брой едри сухоземни и тревопасни бозайници. (Одомашнените са били само сухоземни бозайници, като причината е повече от очевидна — до появата на съвременните делфинариуми просто не е имало възможност за отглеждането на морски бозайници.) Ако под „едър“ разбираме този бозайник, който тежи поне 45 килограма, то в такъв случай до началото на XX в. са били одомашнени само четиринайсет такива вида (вж. Таблица 9.1). От тези „древни четиринайсет“ девет („младшите девет“ в същата таблица) са играли по-съществена роля само в някои сравнително ограничени участъци на земното кълбо. Това са едногърбата (т.е. „арабската“) и двугърбата (т.е. „бактрийската“) камила, ламата и алпаката (породи, произлезли от един същ див вид), магарето, северният елен, биволът, якът и още две по-екзотични говеда от Азия (бантенг и гаур). Само пет едри бозайника са се разпространили по целия свят и, което е по-важното, навсякъде са играли важна роля. Тази „Старша петорка“ включва кравата, овцата, козата, свинята и коня.

Таблица 9.1.
Най-древните четиринайсет вида одомашнени едри сухоземни и тревопасни бозайници

Старшата петорка
1. Овцата. Див прародител — муфлонът от Западна и Централна Азия. Днес разпространена в целия свят.
2. Козата. Див прародител — скалната коза от Западна Азия. Днес разпространена в целия свят.
3. Кравата. Див прародител — днес изчезналият зубър, навремето срещал се из цяла Евразия и Северна Африка. Днес разпространена в целия свят.
4. Свинята. Див прародител — глиганът, разпространен в цяла Евразия и Северна Африка. Днес разпространена в целия свят. Впрочем тя не е точно тревопасна, а по-скоро всеядна (редовно се храни с животински и растителни продукти — за разлика от останалите тринайсет „най-древни“, които са си стриктни вегетарианци).
5. Конят. Див прародител — днес изчезналият див кон от Южна Русия. Съхранили са се и няколко подвида, които още се срещат в диво състояние, например конят на Пржевалски от монголските степи. Днес разпространен в целия свят.
Младшите девет
6. Арабска (едногърба) камила. Див прародител — днес изчезнал, но някога срещал се в Арабския полуостров и съседните области. Все още разпространението й се ограничава в Арабския полуостров и Северна Африка, макар и да е пренесена в Австралия.
7. Бактрийска (двугърба) камила. Див прародител — днес изчезнал, но някога живял в Централна Азия. Разпространена предимно в същия ареал.
8. Лама и алпака. Най-вероятно различни породи на един и същ вид, а не различни видове. Див прародител — гуанако от Андите. Разпространени предимно в същия ареал, макар и да ги развъждат на стада и в Северна Америка.
9. Магаре. Див прародител — африканското диво магаре от Северна Африка и може би някои съседни области на Югозападна Азия. Първоначално разпространението му като домашно животно се е ограничавало в Северна Африка и Западна Евразия, но в по-ново време започва да се използва повсеместно.
10. Северен елен. Прародител — дивият елен от Северна Евразия. Разпространението му като домашно животно и досега се ограничава в този ареал, но вече започват да го използват и в Аляска.
11. Бивол. Дивите му предци живеят и до днес в Югоизточна Азия. Все още се използва като домашно животно главно в този ареал, макар и да е пренесен и на много други места (включително Бразилия), а в Австралия дори се е стигнало до куриозното положение тези животни да бягат от оборите си и да заживяват отново „на свобода“.
12. Як. Прародител — дивият як от Хималаите и Тибетското плато. Разпространението му като домашно животно е ограничено само в този ареал.
13. Балийско говедо. Див предшественик — бантенг (един родственик на зубрите) от Югоизточна Азия. Разпространението му като домашно животно е ограничено само в този ареал.
14. Митхан. Див прародител — т.нар. гаур (друг родственик на зубрите) от Индийския полуостров и Бирма. Разпространението му като домашно животно е ограничено само в тези ареали.

На пръв поглед този списък като че ли страда от някои сериозни пропуски. Къде например са се дянали африканските слонове, с които армията на Ханибал е прекосила Алпите? Ами азиатските им събратя, които и до днес се използват като товарни животни в Югоизточна Азия? Не, не съм ги забравил. Тук е редно да направим и едно важно уточнение. Да, слоновете се опитомяват, но затова пък никога не са били одомашнени. Слоновете на Ханибал, както и тези в Азия, са просто диви животни, които са били уловени и опитомени — от тях не са били създавани породи. Тоест под „домашно животно“ следва да разбираме животно, което е било селективно развъждано в плен и в резултат на това е претърпяло модификационни промени в сравнение с дивите си предци, за да бъде и използвано по определено предназначение от хората, които контролират неговото развъждане и изхранване.

Тоест „одомашняването“ включва и трансформация на дивите животни, за да се превърнат в нещо по-полезно за хората. И наистина одомашнените животни се различават в редица отношения от дивите си предци. Тези различия се дължат на два взаимносвързани процеса: човешкият подбор на определени животни, преценени като по-полезни от останалите представители на същия вид, и автоматичната еволюционна реакция на самите животни към промененото „съотношение на силите“ в естествения подбор след прехода им от естествена в чисто човешка среда. Вече видяхме в Глава VII, че всички тези изисквания важат и за култивацията на растения.

Начините, по които одомашнените животни започват да се отличават от дивите си предци, са следните. Много видове са променили големината си. Кравите, свинете и овцете например са се смалили при култивацията си — за разлика от морските свинчета. Овцата и алпаката са били селектирани заради вълната си (с която хората са компенсирали загубата на окосмяването си), докато кравата е била избрана най-вече заради обилните количества мляко, които може да предложи. Някои видове домашни животни имат по-малки мозъци и по-слабо развити сетива в сравнение с дивите си предци, просто защото вече не се нуждаят от тези атрибути, които обаче са били жизнено необходими на техните прародители.

За да оценим по-добре промените, настъпващи вследствие на одомашняването, нека направим сравнение между вълците (предци на домашното куче) и многобройните породи, създавани от кинолозите. Някои кучета са доста по-едри от вълците (например датският дог), докато други (като пекинеза) са значително по-дребни. Някои са с по-здрава мускулатура и по-издължени крайници, което ги прави и идеални „атлети“ (хрътките), докато други (като дакела) са късокраки и определено не ги бива в спринта. Всички те се различават значително помежду си по окосмяването и разцветките, да не говорим, че някои дори си нямат и козина. Полинезийците и ацтеките са създали някои породи, които са били отглеждани само за да бъдат изяждани. Специално в случая с дакела и вълка човек може дори да се усъмни в роднинската им връзка (независимо какво разправят кинолозите).

 

 

Дивите предци на тези „Древни четиринайсет“ са били разпространени неравномерно по земното кълбо. Южна Америка е разполагала само с един, който е дал кръвта си на ламата и алпаката. Северна Америка, Австралия и Субсахарска Африка си нямат ни един. Особено озадачаваща е липсата на домашни животни в третия ареал, тъй като основната причина туристите да ходят днес в Африка е да видят именно нейното изобилие (и разнообразие) от диви бозайници. За сравнение предците на тринайсет от „Древните четиринайсет“ (в това число и цялата „Старша петорка“) са се срещали само в рамките на Евразия. (Както навсякъде в тази книга, когато употребявам понятието „Евразия“, в някои случаи аз имам предвид и Северна Африка, тъй като в биогеографско отношение, а и в редица аспекти на човешката култура тя е по-тясно свързана с Евразия, отколкото със Субсахарска Африка.)

Разбира се, далеч не всички тези предци са съжителствали в Евразия. Нито един ареал не е разполагал и с тринайсетте, а някои от тях са с твърде локално разпространение — например, дивият як, който се е срещал само в Тибет и съседните планински области. Затова пък в много части на Евразия са се срещали само няколко от тях; достатъчно е да посочим, че седем са живели само в Югозападна Азия.

Неравномерното разпределение на дивите прародители по континентите се оказва и най-важната причина за това, че не други, а евразийците първи са успели да се сдобият с пушки, вируси и стомана. Добре, но как можем да си обясним тази концентрация на диви прародители в Евразия?

Едната причина е съвсем проста. Евразия има най-голям брой едри сухоземни бозайници, без значение дали те са ставали и прародители на домашни породи. Нека сега определим идеалния „кандидат за одомашняване“ — това ще е всеки по-едър сухоземен бозайник, тревопасен или всеяден (във всеки случай, не предимно месояден), тежащ средно около 45 килограма. От Таблица 9.2 ще разберем, че Евразия е имала и най-много такива кандидати, седемдесет и двама (72), както е разполагала и с най-много представители на много други растителни и животински групи. Това е така, защото Евразия притежава и най-внушителната земна маса в света, при това и доста разнообразна в екологично отношение, тъй като включва обширни тропически джунгли, гори от умерените зони, пустини, степи и също толкова обширни тундри. Субсахарска Африка предлага по-малко кандидати, 51, което важи и за останалите й представители на флората и фауната — просто защото и площта й е по-малка, а екологията — далеч не така разнообразна, както в Евразия. Африка има и по-малки зони на тропически джунгли, но затова пък никакви умерени отвъд 37-ия градус. Както споменах и в Глава I, двете Америки на първо време може и да са имали почти толкова потенциални кандидати, колкото са били и в Африка, но повечето им едри диви бозайници (включително конете, повечето камили и други подобни, подходящи за одомашняване) са изчезнали още преди тринайсет хилядолетия. Австралия, най-малкият и най-изолираният от континентите, винаги е имала много по-малко едри диви бозайници, отколкото Евразия, Африка или двете Америки. Също като в двете Америки, и тук тези малцина кандидати са изчезнали до един (с изключение на червеното кенгуру) още когато е започнала човешката колонизация на континента.

Таблица 9.2
Бозайници, кандидати за одомашняване

	Евразия	Субсахарска Африка	Двете Америки	Австралия
Кандидати	72	51	24	1
Одомашнени видове	13	0	1	0
Процент на одомашнените кандидати	18%	0%	4%	0%

Бел.: Определението за „кандидат“ гласи следното: вид едър сухоземен тревопасен (или всеяден) бозайник, тежащ средно около 45 килограма.

 

С други думи част от обяснението, че Евразия се е оказала основното място за одомашняване на диви бозайници, се изразява в следното: този континент е предлагал и най-много кандидати, с които е можело да се пристъпи към въпросния процес, а и много малко от тях са изчезнали от лицето на Земята през последните 40 000 години. Но цифрите в Таблица 9.2 подсказват, че не бива да бързаме със заключенията. Да, процентът на действително одомашнените кандидати е най-висок в Евразия (18%), но пък е крайно скромен в Субсахарска Африка (чисто и просто 0% от цели 51 кандидати!). Особено учудващ е големият брой африкански и американски бозайници, които никога не са били одомашнени, въпреки че това се е случило с техните евразийски родственици или аналози. Например защо са били одомашнени евразийските коне, но не и африканските зебри? Защо тъкмо евразийската свиня, а не американското пекари или трите аналогични вида в Африка? Защо тъкмо петте вида евразийски диви говеда (зубър, бивол, як, гаур и бантенг), а не африканския бивол или американския бизон? Защо тъкмо азиатския муфлон (прародител на днешната овца), а не северноамериканската дългорога овца?

Дали всички тези хора, живели в Африка, Америка и Австралия, са споделяли — въпреки огромните си различия — и някои общи „недостатъци“ от чисто културологично естество, които са им попречили да одомашнят едрите бозайници, но не са били присъщи на евразийците? Например, дали африканското изобилие от едри диви бозайници, които са били по всяко време на разположение на ловците, не е било достатъчен довод за африканците, да не си направят никога труда да се сдобият и с домашен добитък?

Отговорът на този въпрос е категорично не! Аргументите ни могат да бъдат подредени в пет групи: бързото усвояване на евразийските домашни животни от неевразийските народи; повсеместната човешка склонност към отглеждане на „домашни любимци“; бързото одомашняване на Древните четиринайсет; повторната (и самостоятелна) доместикация на някои от тях; и накрая, ограничените успехи от по-ново време в същата сфера.

Първо, когато „Старшата петорка“ от Евразия е достигнала и Субсахарска Африка, тя е била усвоена от най-различни хора и народи, стига условията да са позволявали това. По този начин африканските скотовъдци са се сдобили с огромно предимство пред събратята си ловци-събирачи и бързо са ги изместили. По-конкретно земеделците банту, сдобили се с крави и овце, бързо са се разпрострели извън границите на своята родина в Западна Африка и в кратки срокове са надвишили по численост — и изтласкали — предишните ловци-събирачи в повечето части на Субсахарска Африка. Дори и без да разполагат със земеделски култури, койсаните, които в началото на нашата ера вече са разполагали с крави и овце, са изместили събратята си ловци-събирачи в повечето части на Южна Африка. А единственият фактор, попречил на конете да се разпространят извън Западна Африка, са били трипанозомните заболявания, пренасяни от мухата цеце.

Същият модел се е повтарял навсякъде по света — хора, които не са разполагали с подходящи за одомашняване бозайници, накрая са получили възможност да го направят, като са се сдобили с евразийски домашни животни. Европейските коне с охота са били усвоени от индианците и в двете Америки, и то само едно поколение след като тези коне са избягали от поселищата на новопристигналите европейци. Например през XIX в. прерийните индианци от Канада и Щатите вече са били пословични като изкусни конни воини и ловци на бизони, но те всъщност са се сдобили с коне едва в края на XVII в. По същия начин овцете, получени от испанците, са преобразили целия бит на индианците навахо — между другото, те пък са прочути с прекрасните вълнени одеяла, които плетат и до днес. Само едно десетилетие след появата на кучетата в Тасмания (отново докарани от европейците) тасманийските аборигени, които дотогава не са зървали подобни твари, са започнали да ги развъждат в огромни количества и са ги използвали главно за лов. Ето че пред тези хиляди и съвършено различни народи от Австралия, двете Америки и Африка не са стояли никакви културологични табута, които биха им попречили да се сдобият с домашни животни.

С други думи, ако някои местни бозайници са били подходящи за одомашняване, то поне някои австралийски, американски и африкански народи със сигурност са щели да го направят и са щели да възползват от огромните предимства, които те биха им дали — по същия начин, както са извлекли огромна полза от евразийските домашни животни, които са усвоили веднага, щом са получили достъп до тях. Например всички народи в Субсахарска Африка са живеели в естествения периметър на дивите зебри и биволи. Защо поне едно племе на африкански ловци-събирачи не е направило опит да одомашни зебрите и биволите и по този начин да получи огромно предимство пред останалите африканци, а не да чака идването на европейските коне и говеда? Всички тези факти подсказват, че обяснението за липсата на самостоятелно одомашнени бозайници извън границите на Евразия се свежда до наличието на такива бозайници, а не до качествата на местните хора.

 

 

Втората група доказателства, обясняващи липсата на едри домашни животни, идват от… домашните любимци. Да държиш диви животинки край себе си и да се опитваш да ги опитомиш е просто един съвсем ранен стадий на доместикация. Разполагаме с достатъчно данни, за да можем да заявим, че всички традиционни общества в света са имали и домашни любимци. Разнообразието от диви животни, опитомявани по този начин, е много по-голямо от това на тези, които впоследствие действително са били одомашнени, и включва някои видове, които трудно можем да си представим в ролята на домашни любимци.

Например в новогвинейските селища, където аз работя, често попадам на хора, които са успели да опитомят я кенгуру, я опосум, я някоя птица (последните варират от дребните мухолови до орлите рибари). Повечето от тези пленници впоследствие биват изяждани, макар и с някои да се отнасят точно като с домашни любимци. Новогвинейците дори редовно ловят малките на дивото касовари (една голяма бягаща птица, подобна на щраус, за която вече стана дума) и ги отглеждат, за да ги изяждат след време като деликатес — независимо че порасналите касоварита стават изключително опасни (дори и в плен) и от време на време изкормват по някой по-непредпазлив папуас. Някои азиатци опитомяват не само соколи, но и орли, за да ги използват като ловни животни, независимо че тези далеч не безобидни твари са известни и с това, че понякога убиват хората, които се грижат за тях. Древните египтяни и асирийци, както и днешните индуси, са опитомявали за същата цел гепарди. От древноегипетските стенописи знаем, че в долината на Нил са опитомявали и някои чифтокопитни бозайници като газелите и антилопите, птици като жеравите и, по-изненадващото, жирафи (които също могат да бъдат и доста опасни). Лично мен най-много ме смущава фактът, че са опитомявали и… хиени, което действително трудно се поддава на обяснение. В римската епоха са били опитомявани африкански слонове (въпреки факта, че с тях очевидно трябва много да се внимава), а колкото до азиатските, това е практика и до ден-днешен. Може би най-странният „домашен любимец“ е европейската кафява мечка (от същия вид, към който спада и нейната сива американска посестрима, известна като гризли). Айните в Япония най-редовно улавят малки мечета, опитомяват ги и полагат най-трогателни грижи за тях, за да ги изядат накрая в рамките на една много тържествена церемония.

С други думи, много диви видове са стигали до първия стадий в отношенията между хора и животни, чийто краен резултат е одомашняването, но само някои от тях са се изкачили и на най-горното стъпало (и са заживели примерно в… кошари). Още преди век британският учен Франсис Галтън е резюмирал доста находчиво това въпиещо несъответствие: „Най-вероятно всяко диво животно е имало шансове да бъде одомашнено (…) и с някои това действително се е случило, и то отдавна, но оставащото огромно мнозинство, на което понякога не е достигало нещо съвсем малко, явно е обречено да пребивава във вечна дивота.“

 

 

Датите на самата доместикация са третата група доказателства, потвърждаващи и тезата на Галтън, че ранните скотовъдци са съумели доста бързо да одомашнят всички по-едри бозайници, подходящи за тази цел. Всички видове, за чиито дати на доместикация разполагаме със сигурни археологически данни, са преминали тази процедура между 8000 и 2500 г. пр.Хр. — тоест още през първите хилядолетия от историята на уседналите земеделско-скотовъдни общества, появили се след края на последната Ледникова епоха. Както ще стане видно от Таблица 9.3, тази „епоха на великото одомашняване“ е започнала с овцете, козите и свинете, за да завърши с камилите. След 2500 г. пр.Хр. вече няма по-значими попълнения в списъка на домашния добитък.

Таблица 9.3
Приблизителните дати на първите доказани случаи на одомашняване на едри бозайници

Вид	Дата (пр.Хр.)	Ареал
Куче	10 000	Югозападна Азия, Китай, Северна Америка
Овца	8000	Югозападна Азия
Коза	8000	Югозападна Азия
Свиня	8000	Китай, Югозападна Азия
Крава	6000	Югозападна Азия, Индия (?) Северна Африка
Кон	4000	(Днешна) Украйна
Магаре	4000	Египет
Бивол	4000	Китай?
Лама/алпака	3500	Андите (Южна Америка)
Двугърба камила	2500	Централна Азия
Едногърба камила	2500	Арабски полуостров

Бел.: За останалите четири вида одомашнени едри бозайници — северен елен, як, гаур и бантенг — не разполагате с достатъчно данни, за да предложим дори приблизителната дата на тяхната доместикация. Посочените по-горе дати и ареали са просто тези, за които разполагаме с най-ранни сигурни данни, което не изключва възможността самото одомашняване да е започнало по-рано и на някое друго място.

 

Вярно е, разбира се, че някои дребни бозайници са били одомашнени доста след горната дата. Например развъждането на зайци за храна е започнало през Средновековието, това на мишки и плъхове (за лабораторни изследвания) — през XX в., а хамстерите излизат на мода като домашни любимци чак през 30-те години на същото столетие. Тази практика продължава и сега, което не е изненадващо, тъй като има буквално хиляди дребни бозайници, които биха кандидатствали за такава роля, но са представлявали особеност за традиционните общества, за да си направят труда поне да ги опитомят. Затова пък одомашняването на едри бозайници е приключило на практика още преди 4500 години. Оттогава насам всеки от тези общо 148 кандидати е бил подлаган на безбройни тестове, но в крайна сметка само неколцина от тях са ги преминали успешно, а всички останали са останали извън класацията.

 

 

Има още една, четвърта група доказателства за това, че някои бозайници са по-„подходящи“ в сравнение с другите и това са многократните случаи на самостоятелно одомашняване на един и същ вид. Генетичните данни, базирани на онзи генетичен материал, известен като митохондриална ДНК, наскоро потвърдиха едно отколешно предположение на учените, а именно че гърбатото говедо от Индия (зебу) и неговият по-строен европейски събрат са произлезли от две различни популации на диви предци, които са се различавали помежду си още преди стотици хилядолетия. Тоест древните жители на Индийския полуостров са одомашнили местния подвид на дивите зубри, тези от Югозападна Азия са го направили с тамошния подвид, а северноафриканците по всяка вероятност са се справили напълно самостоятелно със съответните северноафрикански зубри.

По същия начин и вълците са били одомашнени по самостоятелни пътища, за да се превърнат в кучета, както е станало в двете Америки и най-вероятно в няколко съвършено различни части на Евразия, включително Китай и Югозападна Азия. Съвременната свиня се явява резултат от няколко такива процеса на доместикация, протекли самостоятелно в Китай и Западна Евразия, а може би и в още някои ареали. Тези примери отново потвърждават факта, че шепата подходящи бозайници са привличали вниманието на най-различни човешки общества.

Последната група доказателства — това са неуспехите от по-ново време да бъде одомашнен оставащият огромен брой кандидати сред дивите бозайници, което пък подсказва, че и неуспехите в миналото едва ли са били случайни. Те са се дължали на някои „недостатъци“ (или по-скоро „недоимъци“) на самите животни, но не и на древните хора. Днешните европейци са наследници на една от най-старите доместикационни традиции в света, започнала в Югозападна Азия още преди десет хилядолетия. След XV в. същите са се разпрострели по цялото земно кълбо и са попадали на най-различни диви бозайници, които не се срещат в Европа. Европейските заселници — например тези с питомни кенгурата и опосуми, които съм срещал в Нова Гвинея — са опитомявали или гледали като домашни любимци много местни видове, но абсолютно същото са правели и туземните народи. Европейските скотовъдци и земеделци, емигрирали в други континенти, са полагали също така и сериозни усилия да култивират някои местни растения.

През XIX и XX в. поне шест едри бозайника — най-голямата африканска антилопа, благородният елен, лосът, мускусният бик, зебрата и бизонът — са били обект на особено добре организирани опити за одомашняване, проведени от някои представители на модерната наука, най-вече животновъди и генетици. Например най-голямата африканска антилопа (еланд) е била подлагана на селекция, за да дава повече месо и мляко в украинския зоопарк „Аскания-Нова“, както и в Англия, Кения, Зимбабве и Южна Африка. Към научноизследователския институт „Роует“ в Абърдийн, Шотландия е създадена експериментална ферма за развъждане на благородни елени (или red deers според английската терминология, в Щатите ги наричат elks). Подобна ферма, но за лосове, функционира в Печоро-Иличския национален парк в Коми. Всички тези начинания от модерната епоха обаче могат да се похвалят със скромни успехи. Бизонското месо може и да се появява спорадично в някои щатски супермаркети, а лосовете вече да се яздят, доят и дори да теглят шейни (поне в Швеция и Русия), но никой от тези опити не се е увенчал с резултат, който би имал достатъчно голяма икономическа стойност, за да привлече и вниманието на средностатистическия скотовъдец. В този смисъл особено озадачаващ е провалът на днешните опити да бъде одомашнена антилопата еланд в родната й Африка, където нейната резистентност към типично африканските заболявания и отколешната й адаптираност към местния климат биха й дали огромно предимство пред „импортните“ евразийски говеда.

И така, нито туземните скотовъдци с хилядолетен опит, нито съвременните генетици са успели да намерят що-годе полезно приложение на някои други едри бозайници освен „Древните четиринайсет“, одомашнени поне преди 4500 години. Затова пък днешните учени спокойно могат да реализират (стига да желаят) онази част от дефиницията на „одомашняване“, която включва контрола върху разплода и осигуряването на подходяща храна. Например в това отношение последните калифорнийски кондори, оцелели в зоопарковете на Сан Диего и Лос Анджелис, са подложени на много по-стриктни и „драконски“ мерки, отколкото което и да било домашно животно. Всяка птица е генетично идентифицирана и специална компютърна програма определя коя мъжка с коя женска да се чифтоса, за да бъдат постигнати и някои чисто човешки цели (в случая — максимално генетично разнообразие, което би гарантирало и опазването на този застрашен вид). В зоопарковете се провеждат аналогични програми и с много други застрашени видове, включително горилите и носорозите. Но дори и свръхстриктната селекция на калифорнийските кондори не дава индикации, че ще бъде постигнат някакъв икономически изгоден продукт, както и аналогичните усилия спрямо носорозите, независимо че последните предлагат по три тона живо тегло. Както сами ще се уверим по-долу, в лицето на носорозите (а и повечето едри диви бозайници) доместикацията се сблъсква с непреодолими препятствия.

 

 

И така, от общо 148-те вида едри сухоземни тревопасни бозайници, които са били кандидати за одомашняване, само 14 са преминали успешно изпитанията. Защо останалите 134 са се провалили? Какво е искал да каже Франсис Галтън с това, че са обречени на „вечна дивота“?

Отговорът може да бъде извлечен от принципа на Ана Каренина. За да бъде одомашнен, кандидатстващият див вид трябва да притежава определени качества. Липсата на някое от тях може да се окаже фатална за доместикацията — по същия начин, както и за щастливия брак. Ако влезем в ролята на брачни консултанти (не само на зебрите, но и на човешките двойки, както и на всички останали, при които „несъвместимостта на характерите“ е очевидна), това ще ни позволи да различим най-малко шест причини за неуспешната доместикация.

 

1. Диетата. Всеки път, когато едно животно изяде растение или друго животно, конверсията на погълнатата биомаса в тази на консуматора е с много скромна ефикасност — някъде към 10%. Казано по-простичко, ще ти са нужни поне пет тона зърно, за да отгледаш една 500-килограмова крава. А ако предпочиташ това да е някой 500-килограмов хищник, ще ти трябват поне пет тона месо на тревопасни бозайници, което предполага и поне петдесет тона зърно. Но и сред самите тревопасни, включително всеядните, се срещат много видове, например коалите, които са толкова капризни в хранителните си предпочитания, че доста трудно биха се сдобили с каквито и да било препоръки, за да бъдат развъждани във ферми.

Поради тази въпиеща неефективност нито един хищен бозайник не е бил одомашнен заради месото си. (Не че то по принцип е жилаво или безвкусно: ние открай време се храним с разни хищни риби, а аз лично мога да ви препоръчам като деликатес… лъвския бургер.) Своего рода изключение е кучето, което първоначално е било одомашнено, за да ни служи като страж и ловен спътник, но с течение на времето хората са започнали да развъждат някои специални породи заради месото им — например ацтеките в Мексико, полинезийците и древните китайци. Но това „кучеядство“ е било по-скоро резервен вариант за онези древни общества, които са страдали от недостиг на месни продукти — ацтеките не са имали други домашни животни, а полинезийците и древните китайци са разполагали само със свине… и кучета. Обществата, извадили по-голям късмет с домашните животни, едва ли биха си направили труда да опитат кучешко, освен като някакъв „екзотичен деликатес“, както постъпват днес туристите в Югоизточна Азия. А и кучетата не са стриктни месоядци, а по-скоро всеядни. (Ако сте били достатъчно наивни да повярвате, че вашето любимо четириного яде само месо, по-добре прочетете списъка с хранителните съставки, отпечатан върху кутията с кучешка храна.) Та и въпросните кучета, които ацтеките и полинезийците са отглеждали, за да ги включват при нужда в менюто си, са били специално угоявани със зеленчуци и огризки от трапезата на стопаните им.

 

2. Темпото на растеж. Домашното животно трябва и да расте бързо, иначе не си струва да бъде отглеждано. Това изискване автоматично елиминира горилите и слоновете, макар и да са пословично непретенциозни към храната (при това са и стриктни вегетарианци!) и да предлагат много месо. Така де, кой фермер би чакал цели петнайсет години, за да достигнат неговите питомци оптималните си размери?! За съвременните азиатци, нуждаещи се от товарни животни, е икономически по-изгодно да не развъждат слоновете, а просто да ги улавят в горите и после да ги опитомяват.

 

3. Проблемите с размножаването на уловените животни. Както е известно, огромното мнозинство хора не обичат да правят секс, когато ги наблюдават. Същото важи и за някои потенциално полезни животински видове. Това обяснява и неуспеха да бъдат одомашнени гепардите, които са най-бързите сухоземни животни, независимо от силната мотивация на хората, опитващи се да го сторят от няколко хилядолетия насам.

Вече споменах, че опитомените гепарди са били високо ценени от древните египтяни и асирийци (както и от индусите от по-ново време), тъй като в определени отношения безкрайно превъзхождат ловните кучета. Един от великите монголи^[17] на Индия е държал в кучкарниците си и глутница от хиляда гепарда. Но въпреки огромните инвестиции, които само тези приказно богати владетели са можели да си позволят, всичките им гепарди са били уловени и опитомени. Опитите да бъдат одомашнени гепардите са се провалили до един — едва през 60-те години на XX в. биолозите успяха да се поздравят с това, че една двойка гепарди са си родили малки гепардчета в зоопарка. В дивата природа обикновено няколко братя гепарди преследват женската в продължение на дни и това доста агресивно ухажване (свързано и с преодоляването на значителни разстояния) явно е задължително условие, за да овулира женската или поне да се настрои на сексуална вълна. Ето защо гепардите най-често отказват да изпълнят този ритуал в клетка.

Подобен проблем е осуетил и плановете да бъде одомашнена викунята, една дива „камила“ от Андите, чиято вълна се смята за най-фината и най-леката от тази на всички лами. Древните инки са се сдобивали с нея, като са вкарвали викуните в специални ограждения („корали“), остригвали са ги и после са ги пускали по живо, по здраво. Съвременните търгаши, мераклии за викунска вълна, са изправени пред следния избор — или да полагат същите усилия като инките, или просто да отстрелват дивите викуни. Въпреки силната мотивация, свързана с пари и социален престиж, всички опити на вълнопроизводителите да развъждат викуни в плен са се провалили, като причините включват и сложния и доста продължителен ритуал, който тези преживни изпълняват преди самото чифтосване — но никога в плен. Между другото, мъжките викуни са абсолютно нетърпими към представителите на собствения си пол и им е необходима обширна територия, на която могат да намират паша през цялата година, плюс още една паралелна, на която биха могли да спят необезпокоявани (също през цялата година).

 

4. Гадните навици. В интерес на истината, почти всички бозайници, стига да са достатъчно едри, са способни да убият човек. Хора са били убивани от своите свине, коне, камили или рогат добитък. Само че някои по-едри животни имат и още по-гадни навици, което ги прави и доста по-опасни от останалите (и за съжаление, тази им черта е непоправима). Именно склонността към човекоубийство е дисквалифицирала много иначе идеални кандидати за одомашняване.

Красноречив пример в това отношение са мечките гризли. Мечото месо е един доста скъп деликатес, а гризлитата стигат до 850 кг, изявяват се предимно като вегетарианци (макар и да са изкусни ловци); зеленчуковата диета, която гризкат, е доста широка, което пък ги кара най-редовно да се ровят из боклуците на хората (и да създават сума ти проблеми в националните паркове Йелоустоун и Гласиър), а и растат сравнително бързо. Ако се държаха прилично в плен, тези мечоци щяха да се превърнат в основен фактор в бизнеса с дивечово месо. Айните в Япония са направили един експеримент в тази насока, като са започнали рутинно да отглеждат малки (сиви) мечета като част от един свой ритуал. Кой знае защо обаче тези айни смятат за по-благоразумно да убиват и изяждат мечетата, щом станат на годинка. Да държиш сива мечка в дома си за по-дълго време би било равносилно на самоубийство; аз поне не съм чувал някой зрял мечок да е бил опитомен и, по-важното, да се е държал хрисимо.

Един друг иначе много подходящ кандидат сам се е дисквалифицирал по също толкова очебийни причини и това е дивият африкански бивол. Расте бързо, за да стигне и до тон, и живее на стада със стриктно изградена йерархия — една особеност, на която ще се спрем по-долу. Но същият този бивол се смята за най-опасния и най-непредсказуем едър бозайник в Африка. Всеки, който е проявил неблагоразумието да го опитомява, или е загивал, или е бил принуден да убие добичето, преди да е станало прекалено голямо и… вироглаво. По същия начин и хипопотамите — иначе доста привлекателни с четирите си тона жива маса — може би щяха да преживят в оборите по целия свят, ако не бяха толкова опасни. Между другото, те ежегодно убиват повече хора от всички други африкански бозайници, дори и от лъвовете!

Предполагам, че малцина биха се изненадали от дисквалификацията на тези кандидати, станали пословични с избухливостта си. Но има и кандидати, рисковете с които не са толкова известни. Например осемте вида диви еднокопитни (конете и разни техни родственици) доста се различават по нрав, въпреки че са толкова близки в генетично отношение, че най-редовно се кръстосват помежду си и създават здраво (макар и обикновено стерилно) потомство. Два от тях, конят и северноафриканският осел (предтеча на магарето) са били успешно одомашнени. Близък роднина на северноафриканския осел е азиатският му събрат, известен и като онагър. Тъй като родината му включва и Плодородния полумесец — люлката на човешката цивилизация и одомашняването на животни — древните му обитатели би трябвало често да са си имали работа с онагри. От шумерските клинописи и изображения знаем, че те най-редовно са влизали в ролята на ловен дивеч, но също така са били улавяни и кръстосвани с магарета и коне. Най-вероятно някои от по-странните същества на тези изображения, яздени от хора или теглещи каруци, са именно онагри. Само че всички автори, които са писали за тях — от римляните до днешните зоолози — изтъкват необуздания им нрав, както и отвратителния им навик да хапят хора. Така че няма защо да се чудим, че онагрите, колкото и да са близки в някои отношения до магаретата, никога не са били одомашнени.

Още по-фрапиращ е случаят с четирите подвида африкански зебри. Опитите за доместикация са се ограничили със запрягането им в каруци — през XIX в. са били изпробвани като впрегатни животни, дори ексцентричният лорд Уолтър Ротшилд се е разхождал по лондонските улици в каляска с впряг от зебри. Уви, зебрите стават непоносимо нагли, когато поостареят. (Не че това не важи и за много породисти коне, но при зебрите и онагрите е общо правило.) Зебрите имат още един особено неприятен навик — захапят ли някого, не пускат. Броят на служителите в американските зоопаркове, които всяка година си патят от зебри, е много по-голям от този на пострадалите от тигри! Да не говорим, че на практика е невъзможно да ги уловиш с ласо — тук са се дънили дори каубои, шампиони на родео — тези четириноги не изпускат от поглед летящия към тях клуп и винаги се изхлузват в последния миг.

Тъй като шансът да обяздиш зебра е изключително рядък (ако не и нищожен), ентусиазмът на южноафриканските кандидат-доместикатори бързо се е изпарил. Непредсказуемото агресивно поведение от страна на едрия и потенциално опасен бозайник обяснява донякъде и това — защо първоначално обнадеждаващите опити за одомашняване на благородни елени, лосове и антилопи също не се увенчаха с кой знае какви успехи.

 

5. Податливостта на паника. Едрите тревопасни бозайници реагират на опасността от хищници (включително и хора) по различни начини. Някои видове са нервозни, бързи и програмирани моментално да офейкват, щом усетят заплаха. Други са по-мудни и не толкова импулсивни, затова търсят закрила в стадото, готови са да бранят териториите си и бягат само в краен случай. Повечето елени и антилопи (като изключим северния елен) са от първия тип, докато овцете и козите спадат към втория.

Естествено, нервните животни са и по-трудни за отглеждане в плен. В клетка те лесно се паникьосват, при което или умират от шока, или се пребиват до смърт, блъскайки се в решетките при опитите си да избягат. Това важи например за газелите, които в продължение на хилядолетия са били предпочитан дивеч за хората в Плодородния полумесец. Едва ли там е имало друг бозайник, който да е предлагал повече възможности за одомашняване. Само че това никога не се е случило. Я ми кажете как ще изведете на паша стадо от такива твари, които хвърлят яростни къчове, блъскат се като мухи в стените, правят скокове по седем-осем метра и могат да развият скорост от петдесет мили в час?!…

 

6. Социалната структура. Почти всички одомашнени едри бозайници попадат в числото на тези, чиито диви предци са споделяли три общи социални характеристики — живеят на стада, в които поддържат стриктна йерархия и цялото стадо търси паша на една и съща територия, а не на взаимно изключващи се „парцели“. Например табунът диви коне се състои от един жребец, до половин дузина кобили плюс техните малки. Кобила А доминира над посестримите си Б, В, Г и Д, кобила Б е подчинена на А, но доминира над В, Г и Д, на свой ред В е подчинена на А и Б, но доминира над Г и Д, и така нататък. Когато стадото се мести, членовете му се движат в следния ред: най-отзад е жребецът, а най-отпред — най-високопоставената кобила, следвана от жребчетата си (подредени според възрастта си, като първо е най-малкото), в средата са останалите кобили, също спазващи йерархичния ред, всяка от които е следвана от своите малки. По този начин в стадото могат да съжителстват много възрастни, без да им се налага постоянно да се бият помежду си — стига, разбира се, да си знаят мястото в йерархията.

Въпросната структура е идеална с оглед на одомашняването, защото хората на свой ред също са се адаптирали към тази йерархия и са намерили най-подходящото си място в нея. Ето защо одомашнените коне следват човека-водач по същия начин, както при нормални обстоятелства биха следвали най-високопоставената кобила. Стадата овце, кози и крави, както и глутниците на кучешките прародители (вълците) спазват подобна йерархия. Докато растат в подобно стриктно структурирано стадо, малките запечатват в паметта си животните, които най-често виждат около себе си. В дивата природа това са представителите на собствения им вид, но родените в плен виждат около себе си и хора и също ги запечатват в паметта си.

Такива „обществени животни“ лесно се поддават на отглеждане на стада. Стига да са толерантни едно към друго, те лесно могат да се размножат. И тъй като инстинктивно следват изявения лидер и бързо запечатват в паметта си и човека като такъв, могат да бъдат отвеждани на паша от пастир (или овчарско куче). Стадните животни се чувстват добре, когато са сред много себеподобни, защото са свикнали да живеят нагъсто и в дивата природа.

Затова пък повечето животни, свикнали да живеят сами на териториите си, не могат да бъдат отглеждани на стада. Те не са толерантни едни към други, не запечатват в паметта си хората (като неизменни лидери) и не се подчиняват инстинктивно. Случайно да сте виждали котки да следват в индийска нишка някой човек (който и да е той)? А представяте ли си стадо котки да следва безропотно своя „коткар“? Всеки, който си е имал вземане-даване с котки знае отлично, че те не се подчиняват на човека по същия инстинктивен начин, по който го правят кучетата. Котките и поровете са единствените „териториални“ бозайници, които са били одомашнени, защото и нашият мотив да постъпим така не е бил да ги развъждаме „на стада“, че да се храним с тях, а просто да си ги държим вкъщи като самотни ловци или домашни любимци.

Тази може и да е основната причина да не бъдат одомашнени повечето „саможивци“ в дивата природа, но далеч не обяснява защо това не се е случило и с повечето стадни животни. А те не се поддават на доместикация по някоя от следните причини.

Първо, повечето стадни животни не са склонни да обитават една и съща обща територия, а предпочитат да живеят на свои, в които не допускат други стада от същия вид. И не е препоръчително да събереш две стада на едно място, както не е препоръчително и да събереш два самеца от един и същ „саможив“ вид.

Второ, много видове, живеещи на стада през по-голямата част от годината, се разпределят по територии през размножителния период, когато започват да се бият и хич не са толерантни едни към други. Горното важи за повечето видове елени (отново с изключение на северния) и е основният фактор, поради който одомашняването на иначе много социалните антилопи, с които Африка отколе е прочута, така и не се е състояло. Първата ни асоциация за африкански антилопи може и да е „огромно множество, изпълващо саваната до хоризонта“, но истината е, че техните самци си заплюват строго определени територии и яростно ги защитават, когато започне размножителният период. Ето защо няма как да държиш антилопи в тесни и затворени пространства, както би постъпил с овце, кози или крави. Една сходна „териториална“ нагласа, съчетана с избухлив нрав, е дисквалифицирала и носорозите при опитите да бъдат вкарани в обори.

И накрая, повечето стадни животни, най-вече елените и антилопите, нямат стриктно изградена йерархия и не са инстинктивно подготвени да запечатват в паметта си изявените лидери (което се отнася и за хората, които биха отделяли време за тях). Вследствие на това, макар и много елени и антилопи да са били опитомявани (само си спомнете всички реално случили се в живота истории за Бамбита), все още никой не е успял да зърне стадо кошути, поведени на паша като овце. Същият проблем е осуетил одомашняването на северноамериканската голяморога овца, която споделя същите гени със средноазиатския муфлон, прародителя на нашата домашна овца. Иначе дивият бигхорн си е много подходящ за нас и в редица отношения се доближава до муфлона, освен в най-важното — липсва им неговото стереотипно поведение, при което някои индивиди се подчиняват безпрекословно на други, стига веднъж да са признали техните властови позиции.

 

 

Нека сега се върнем на проблема, който набелязах в началото на тази глава. Една от най-озадачаващите (поне на пръв поглед) особености на ранната доместикация е привидната произволност, с която някои видове са били одомашнени за разлика от много техни близки родственици. Оказва се, че с изключение на „малцината избрани“ всички те са били елиминирани по силата на едно съвсем просто правило — същото, което нарекохме „принцип на Ана Каренина“. Хората и повечето животински видове сключват нещо като „нещастен брак“ по една или друга причина: диетата на въпросното животно, темпото му на растеж, навиците за чифтосване, нравът, податливостта на паника и някои особености на социалната му организация. Затова и много малък процент диви бозайници могат да се похвалят, че са сключили „щастлив брак“ с хората, тъй като характерите им са се оказали съвместими по всички тези показатели.

Случило се е така, че евразийците са наследили много повече одомашнени едри тревопасни бозайници в сравнение с хората на другите континенти. Този резултат, дарил за момента с несъмнени предимства евразийските общества, се дължи на три основни факта, свързани с географското разположение, историята и биологията на самите бозайници. Първо, Евразия — с цялата й огромна площ и разнообразна екология — е стартирала и с най-голям брой кандидати за доместикация. Второ, не Евразия или Африка, а тъкмо Австралия и двете Америки са изгубили най-много такива „кандидати“ по време на серийното им изтребление в края на Плейстоцена — вероятно защото бозайниците на тези три континента са имали нещастието да се сблъскат за първи път с хора без никакви предизвестия и сравнително късно в еволюционната ни история, когато ловните умения на нашия вид вече са били неимоверно усъвършенствани. И накрая, един висок процент от „кандидатите“ в Евразия се е оказал по-подходящ за одомашняване в сравнение с другите континенти. Ако прегледаме списъка на „кандидатите“, които никога не са били одомашнени, например африканските едри стадни бозайници, ще видим, че за дисквалификацията на всеки от тях си е имало конкретна причина. Ето защо Толстой най-вероятно би одобрил горещо думите на един по-древен автор (макар и казани в друг контекст). Имам предвид евангелиста Матей и формулата „Мнозина са звани, а малцина избрани.“^[18]

Глава X
За безбрежните небеса и скосените оси

Разгледайте по-внимателно тази карта на света (Фигура 10.1) и сравнете формата и ориентацията на континентите. Вероятно ще ви направи впечатление една очебийна разлика. Двете Америки заемат много по-голяма площ по вертикала (9000 мили), отколкото по хоризонтала — в най-широката си част стигат до 3000 мили, а в най-тясната (Панамския провлак) са едва 40. Тоест основната континентална ос на двете Америки е ориентирана от север на юг. Същото важи, макар и в по-малка степен, за Африка. За разлика от тях основната ос на Евразия е ориентирана от изток на запад. Дали пък тази ориентация не е оказала някакъв ефект върху историята на човечеството?

Тази глава ще се занимае с това, в което (поне според мен) се изразяват огромните и понякога трагични последствия от този фактор. Да, аз смятам, че осовата ориентация се е отразила на темпото на разпространение на доместикатите^[19], а вероятно и на създаването на писмеността, колелото и други подобни важни нововъведения. И тази основна географска особеност има много съществен принос за различния житейски опит на коренните американци, африканците и евразийците от последните пет столетия.

 

 

Разпространението на производството на храни се оказва решаващо, за да оценим значението на географските разлики за появата на пушките, вирусите и стоманата — по същия начин, както са важни и началните му етапи, които пък проследихме в предходните глави. Ето защо, както видяхме в Глава V, не повече от девет са ареалите на земното кълбо (ако не и само пет), където това производство е възникнало самостоятелно. Но в праисторическата епоха то вече се е утвърдило и в много други ареали. И всички те са започнали да произвеждат храни в резултат от разпространението на земеделските посеви, добитъка и овладяването на технологиите, свързани с тяхното отглеждане, а в някои случаи и вследствие на миграциите на самите земеделци и скотовъдци.

Основните посоки на това разпространение са от Югозападна Азия към Европа, Египет и Северна Африка, Етиопия, Централна Азия и долината на Инд; от Сахел и Западна Африка към Източна и Южна Африка; от Китай към тропическата част на Югоизточна Азия, Филипините, Индонезия и Япония, и накрая от Мезоамерика към Северна Америка. Наред с това, въпросното производство се е обогатявало — дори и там, където е възниквало самостоятелно — с включването на земеделски култури, добитък и технологии, заимствани от други ареали.

По същия начин, както някои региони са се оказали по-подходящи от другите за такова производство, така и темпото му на разпространение варира значително по света. Но в някои изключително подходящи от екологична гледна точка региони то така и не е било усвоено в праисторическата епоха, макар и вече да е съществувало в съседните земи. В това отношение най-смущаващи са неуспехите на земеделието и скотовъдството да стигнат от Югозападните щати до Калифорния или от Нова Гвинея и Индонезия до Австралия, както и неуспехът на земеделието да се утвърди в днешната провинция Натал в Южна Африка. Но дори и в регионите, където производството на храни се разпространило още в праисторически времена, темпото и датите му на разпространение също варират значително. В единия край на „класацията“ попада почти стремителната скорост, с която то се е разпространявало по осите изток-запад: от Югозападна Азия на запад към Европа и Египет и на изток към долината на Инд (като е напредвало с по 0,7 мили годишно); и от Филипините на изток към Полинезия (3,2 мили на година). В срещуположния край попада доста мудното темпо, с което се е движело по осите север-юг: то е напредвало от Мексико към американския Югозапад с по-малко от 0,3 мили на година (което обяснява и защо мексиканската царевица и фасул са се превърнали в продуктивни земеделски култури в Източните щати едва през X в.); а перуанската лама се е придвижила до Еквадор със скорост 0,2 мили на година. И тези разлика са можели да се окажат и далеч по-драстични, ако царевицата не е била култивирана в Мексико едва през 3500 г. пр.Хр. (аз съм по-консервативен в този тип изчисления — нещо, към което напоследък са склонни и някои от археолозите), а не много, много по-рано (както продължава да смята една немалка част от днешните археолози^[20]).

Има огромни различия и в основния пакет, в който насажденията и домашните животни са били разпространявани, което пък отново ни подсказва показва с какви по-големи или по-малки препятствия са се сблъсквали по пътя си. Например ако основните доместикати в Югозападна Азия са се разпространили без особени сътресения на запад към Европа и на изток към долината на Инд, то нито един от одомашнените в Андите бозайници (ламата, алпаката и морското свинче) не са успели да стигнат и до Мезоамерика в доколумбовата епоха. И този въпиещ неуспех очевидно се нуждае от обяснение. В края на краищата, в същата Мезоамерика са възникнали гъсто населени земеделски общности и цели комплексни общества, така че едва ли можем да се съмняваме, че андийските лами са щели да им бъдат от огромна полза (стига да са им били под ръка) в качеството си на потенциални месни продукти, превозни средства и източници на вълна. Ако изключим кучетата, Мезоамерика е била лишена от такива бозайници, за да задоволява точно тези си потребности. Затова пък някои южноамерикански култивирани растения са успели да стигнат до Мезоамерика — например маниоката, бататите и фъстъците. Що за „селективна бариера“ е била тази, която ги е пуснала да минат, но пък е отрязала достъпа на ламите и морските свинчета?

Едно по-дискретно изражение на тези толкова разнообразни географски отлики при разпространението е явлението, известно като преемптивна^[21] култивация. Много от дивите растителни видове, от които са произлезли нашите земеделски култури, се различават генетично от ареал на ареал, тъй като на различните места са протичали и различни мутации. По същия начин промените, необходими за превръщането на дивите растения в „посеви“, по принцип могат да бъдат предизвикани и от различни нови мутации, и от различни селекции, за да доведат до сходни резултати. Във връзка с това човек би могъл да разчовърка някоя по-широко разпространена земеделска култура и да се запита дали всички нейни разновидности демонстрират една и съща „дива“ или пък трансформираща (т.е. регулирана „отвън“) мутация. Идеята на този анализ е да разберем дали въпросното растение е било култивирано само в един ареал или това се е случило самостоятелно в няколко различни ареала.

Ако подложим на генетичен анализ основните древни насаждения в Новия свят ще се окаже, че повечето от тях включват две (или повече) алтернативни диви разновидности или пък две (или повече) алтернативни трансформиращи мутации. Това подсказва, че въпросното растение е било одомашнено самостоятелно в поне два различни ареала и че някои негови разновидности са наследили специфичната за дадения ареал мутация, докато останалите са наследили тази от някой друг. На тази основа ботаниците стигат и до извода, че перуанският фасул (Phaseolus lunatus), обикновеният (Phaseolus vulgaris) и лютите чушлета от групата Capsicum annuut/chinense са били одомашнени най-малкото в два отделни случая — единия път в Мезоамерика, а другия в Южна Америка — като същото важи и за тиквата Cucurbita pepo и семенното растение гъшикрак (goosefoot), които са били култивирани самостоятелно поне на две места — в Мезоамерика и източната част на Съединените щати. За разлика от тях повечето древни земеделски култури от Югозападна Азия демонстрират само по една от алтернативните „диви“ вариации или от съответните трансформиращи мутации, което пък подсказва, че всички съвременни разновидности на някоя от тези култури са произлезли вследствие на една-единствена култивация.

А какво би могло да означава това, че едно и също растение е било култивирано многократно и самостоятелно в различни части на неговата естествена среда, а не само веднъж, и то в точно определена област? Вече видяхме, че култивирането на растения включва и определени модификации на дивите видове, за да станат те и по-приемливи за хората — примерно да са с по-едри семена, по-приятен вкус или „нещо от сорта“. Логично е да предположим, че ако вече са разполагали с някоя по-продуктивна култура, начинаещите фермери биха продължили да я засяват, вместо да започват отначало, т.е. да събират други нейни повече или по-малко полезни диви родственици и да се опитват да ги култивират. Ако всички данни ни насочват към една-единствена култивация, то това би означавало следното: щом дадено диво растение е било култивирано, то бързо се е разпространявало и в други зони на неговата естествена среда, с което е отпадала необходимостта от повторна, макар и самостоятелна култивация на същото растение. Затова пък, когато се натъкваме на доказателства, че дадено растение е било култивирано самостоятелно в няколко различни области, ние нямаме друг избор, освен да приемем, че въпросната земеделска култура се е разпространявало прекалено бавно, за да предотврати и аналогичните опити на други места. Данните, с които днес разполагаме, подсказват, че в Югоизточна Азия е преобладавала тъкмо тази преемптивна култивация, докато в двете Америки този процес е протичал самостоятелно в различните области, което пък ни навежда на мисълта, че земеделските култури са се разпространявали далеч по-лесно в и извън пределите на Югоизточна Азия, отколкото в двете Америки.

Бързото разпространение на една земеделска култура може да предотврати не само повторните (а в случая и напълно излишни) опити за нейната култивация на други места, но и на дивите й родственици. Ами да, щом вече сте отгледали съвсем приличен грах в градината си, едва ли има смисъл да започвате отново от нулата и да се опитвате да култивирате дивия грах, виреещ по околните хълмове. Естествено, същото важи и за многобройните му диви роднини, които на практика с нищо не превъзхождат своя вече култивиран събрат. С появата си всички основни култури на Югозападна Азия са предотвратили и култивацията на който и да било техен близък родственик от дивата природа от цяла Западна Евразия. За сравнение аграрната история на Новия свят изобилства със случаи на паралелна култивация на равностойни и тясно свързани, но въпреки това различаващи се растителни видове в Мезоамерика и Южна Америка. Например 95% от памука, отглеждан в съвременния свят, е от вида Gossypium hirsutum, култивиран още през праисторическата епоха в Мезоамерика. Но ето че праисторическите южноамерикански „фермери“ са отглеждали вместо него сродния му Gossypium barbadense. Очевидно този сорт мезоамерикански памук е бил възпрепятстван да стигне още тогава и до Южна Америка, за да предотврати опитите за култивиране на други видове див памук там (както и обратното). По подобен начин и лютите чушлета, тиквите, амарантите и пълзящите, представители на различни, но така или иначе сродни видове, са били култивирани и в Мезоамерика, и в Южна Америка, което подсказва, че нито една от тези земеделски култури не е имала възможността да се разпространи достатъчно бързо, че да спести и маса излишни усилия.

И така, редица, макар и доста различни факти ни навеждат на един и същ извод — че производството на храни се е разпространявало по-лесно извън границите на Югозападна Азия, отколкото в двете Америки, а най-вероятно същото важи и за Субсахарска Африка. Горното включва и пълния неуспех на това производство да достигне някои иначе подходящи от екологична гледна точка ареали, разликата в темпото и селективността на разпространението, както и различните начини, по които най-рано култивираните земеделски култури са предотвратили опитите за повторна култивация на същия вид или на негови близки родственици. И коя ще е била тази особеност на двете Америки и Африка, която толкова е усложнила местното разпространение на производството на храни в сравнение с Евразия?

 

 

За да отговорим на този въпрос, нека първо се спрем на стремителното разпространение на производството на храни извън границите на Югозападна Азия (и по-точно Плодородния полумесец). Скоро след възникването на това производство — около 8000 г. пр.Хр. — се стига и до съответната „центробежна“ вълна, тръгнала от Плодородния полумесец, за да обхване постепенно и останалите части на Западна Евразия, както и Северна Африка. Тук привеждам една много любопитна карта (Фигура 10.2), начертана от генетика Даниел Зоари и ботаничката Мария Хопф, с която те показват как въпросната вълна е достигнала към 6500 г. пр.Хр. Гърция и Кипър, а също и Индийския полуостров, към 6000 г. — Египет, към 5400 г. — Централна Европа, към 5200 г. — Южна Испания, а към 3500 г. — и Британия. Във всеки от тези ареали производството на храни винаги е започвало с някои от растенията и животните, одомашнени в Плодородния полумесец. Наред с това пакетът от култури на Плодородния полумесец се е разпространил и извън границите на Северна Африка, за да стигне до Етиопия (датата все още не е уточнена). Но пък древна Етиопия е създала много свои земеделски култури и ние все още не знаем дали това е било местна инициатива или пък културите, пристигнали от Плодородния полумесец, са положили началото на местното производство на храни.

Бел.: Символите представят местата, където са открити най-ранни останки (уточнени с помощта на радиовъглероден анализ) на земеделски култури, усвоени в Плодородния полумесец (се отнася за самия Плодороден полумесец в периода до 7000 г. пр.Хр.). Прави впечатление също, че датите стават все по-късни с постепенното отдалечаване от същия този Плодороден полумесец. Тази карта се базира на Карта 20, приложена към книгата на Зоари и Хопф „Култивиране на растения в Стария свят“ (Zohary, Hopf, Domestication of Plants in the Old World). Имайте предвид, че цитираните дати са „некалибрирани“.

 

 

Разбира се, далеч не всички доместикати, включени в този макет, са се разпространили и във всички останали ареали — в Египет например е било прекалено горещо, за да се наложи там и айнкорновата пшеница. В някои зони отделните елементи са пристигали по различно време: например в Югозападна Европа овцете са изпреварили житните култури. В други са се насочили и към култивацията на местни растения от рода на полския мак в Западна Европа и най-вероятно пъпеша в Египет. Но в повечето случаи производството на храни в тези „външни“ зони е зависело първоначално изцяло от доместикатите на Плодородния полумесец. Тяхното разпространение скоро е било последвано от други нововъведения, осъществени в самия „полумесец“ или в близост до него, в това число колелото, писмеността, металообработващите технологии, млечните продукти, плодните дървета, както и производството на бира и вино.

Защо един и същ пакет от земеделски култури е положил началото на производството на храни в цяла Западна Евразия? Дали защото в много от тези ареали същият набор от растения се е срещал и в диво състояние и е бил преценен като полезен по същия начин, както в самия Плодороден полумесец, или пък те са били култивирани по самостоятелни пътища? Не, не може това да е причината!

Първо, много от основните доместикати на Плодородния полумесец дори не се срещат в диво състояние извън Югозападна Азия. Например никоя от осемте основоположни култури (с изключение на ечемика) не вирее в диво състояние в Египет. Но пък долината на Нил предлага естествена среда, подобна на тази в долините на Тигър и Ефрат. Следователно пакетът, вършел добра работа в тези долини, е вършел също толкова добра работа и в поречието на Нил, за да стимулира бързото и ефектно развитие не само на местното производство на храни, но и на характерната древноегипетска цивилизация. Но храните, послужили като „гориво“ за еволюцията на тази цивилизация, поне на първо време са липсвали в Египет. Сфинксът и пирамидите — тези характерни продукти на египетската цивилизация — са били издигнати от хора, изхранвали се със земеделски продукти, характерни в началото не за Египет, а за Плодородния полумесец.

Второ, дори в случаите, когато дивите предци на тези култури са се срещали и извън Югозападна Азия, ние можем да бъдем напълно сигурни, че посевите на Европа и Индия в по-голямата си част са били получени „наготово“ от Югозападна Азия и не са били резултат от местна култивация. Например дивият лен се среща и доста по̀ на запад, включително Британските острови и Алжир, а на изток — само до Каспийско море, докато дивият ечемик се среща дори и в Тибет. Но както и при основоположните култури от Плодородния полумесец, във всички културни сортове в днешния свят се среща само една комбинация от хромозоми — за разлика от многобройните комбинации, срещащи се в техните диви предшественици, или пък споделят само една от многобройните възможни мутации, с която култивираните растения се отличават от дивите си предци, за да се сдобият и с характеристики, представляващи ценност за хората. Например всички сортове грах споделят един и същ рецесивен ген, не позволяващ на шушулките им да се разпукват спонтанно и да разпиляват зърната си — нещо, което дивият грах най-редовно прави (както вече се спомена).

Наличните данни показват, че повечето основоположни култури от Плодородния полумесец никога не са били повторно одомашнявани на други места след първоначалната им култивация в този регион. Ако това се бе случило по самостоятелен път, те щяха да демонстрират наследствените черти на цялото си пъстро потекло под формата на различни хромозомни комбинации или генни мутации. Тоест можем да ги определим като типични примери за явлението преемптивна доместикация, което обсъдихме по-горе. Бързото разпространение на пакета от Плодородния полумесец е предотвратило всички евентуални опити в същата насока, не само в самия „полумесец“, но и навсякъде другаде, просто защото е отпаднала и необходимостта от възпроизвеждане на абсолютно същия култивационен процес.

Предците на повечето основоположни земеделски култури имат диви родственици (не само в самия „полумесец“, но и навсякъде другаде), които също са били подходящи за култивация. Например добре познатият ни грах спада към рода Pisum, който се състои от два диви вида: Pisum sativum, превърнал се в днешния градински грах, и Pisum fulvum, който пък — представете си — никога не е бил одомашнен. А този Pisum fulvum е със съвсем приличен вкус, независимо дали пресен или изсушен, и е обичайна гледка в дивата природа. По същия начин и различните видове пшеница, ечемикът, лещата, нахутът, бобовите и ленът имат до един многобройни диви родственици освен тези, които са били култивирани. Наистина, някои от роднините на фасула и ечемика са били култивирани самостоятелно в двете Америки и Китай — все на места, които са достатъчно отдалечени от Плодородния полумесец. Но в Западна Евразия това се е случило само с един от няколкото потенциално полезни диви видове — вероятно защото се е разпространил изключително бързо и хората просто са престанали да събират за храна останалите видове. Както вече стана дума, бързото разпространение на дадена земеделска култура е осуетявало в зародиш всички евентуални опити за култивация на нейните диви родственици, както и тези за повторна култивация на нейния предшественик.

 

 

А защо изобщо разпространението на посевите от Плодородния полумесец е станало толкова бързо? Отговорът се крие донякъде в осовата ориентация (изток-запад) на самата Евразия, с която започнах тази глава. Както знаем, разположените на една и съща географска ширина региони (независимо дали на изток или на запад) се характеризират с една и съща продължителност на деня и последователност на сезоните. Макар и в по-малка степен, те са склонни да споделят и същите заболявания, режими на температурите и валежите, както и същата естествена среда или биом (т.е. тип вегетиране). Например Португалия, Северен Иран и Япония са разположени приблизително на една и съща географска ширина, макар и всяка от тях да се намира на 4000 мили от другата. И трите имат подобен климат, който доста се различава от този на земите, разположени едва на 1000 мили по̀ на юг от всяка от тях. Типът естествена среда, известен като „тропическа джунгла“, се простира до 10-ия градус северно и южно от екватора, докато този, който определяме като „средиземноморски“ (например калифорнийският чапарал или европейските храсталаци маки) обхваща ивицата между 20-ия и 30-ия градус.

Само че покълването, растежът и резистентността към заболявания на растенията са пригодени именно към тези особености на климата. Сезонните промени, свързани с продължителността на деня, температурата и валежите, са своеобразни сигнали, които карат семената да покълват, кълновете да израстват, а зрелите растения да се обкичват със съцветия, семена и плод. Всяка растителна популация бива генетично програмирана по пътя на естествения подбор, за да реагира и адекватно на сигналите, изпращани й от естествената среда, в която е еволюирала. Тези сезонни режими варират значително на различните ширини. Например на екватора продължителността на деня е еднаква през цялата година, но на умерените ширини тя се увеличава в периода между зимното и лятното слънцестоене, а през другата половина на годината отново намалява. Сезонът на нарастването — тоест месеците, през които температурата и продължителността на деня са подходящи за растежа на посевите — е най-кратък на най-големите ширини и все по-дълъг с приближаването към екватора. А както вече споменахме, растенията също така са адаптирани и към заболяванията, характерни за тяхната географска ширина.

Тежко и горко на онова растение, чиято генетична програма не е съобразена с географската специфика на полето, в което е засадено! Представете си, че някой канадски фермер прояви глупостта да засади в нивата си царевичен сорт, адаптиран към далеч по-южни ширини, примерно Мексико. Тази нещастна царевица ще се довери на заложената в нея програма и ще покълне още през март, за да се окаже затрупана от триметрова снежна пряспа… Но дори и да бъде препрограмирана, за да покълва в по-удобно за Канада време — да кажем в края на юни, — тази мексиканска царевица пак ще си има големи неприятности, макар и от по-друго естество. Нейните гени ще й нашепват, че не е нужно да си дава много зор при растенето — достатъчно е само да узрее, било то и след пет месеца. Това би било една напълно оправдана и безопасна стратегия в мекия климат на Мексико, но в Канада ще е катастрофална, защото щом застудее на есен, растението ще загине още преди да е наляло кочаните си със зърно. На тази царевица ще липсват и гените, необходими й да устои на заболяванията, характерни за по̀ северните ширини, а онези, съобразени с мексиканските условия, ще се окажат напълно излишни. Поради всички тези особености растенията от по-малки ширини трудно се приспособяват към по-големите и обратното. Затова и посевите от Плодородния полумесец се представят добре във Франция и Япония, но хич ги няма на екватора…

Животните също са приспособени към специфичните условия на дадена географска ширина. В това отношение и ние си оставаме типични животни, в което можем да се уверим от всяка по-щателна интроспекция. Някои от нас не могат да понасят студените северни зими с техните къси дни и специфични вируси, а други пък не издържат на горещия тропически климат и специфичните за него заболявания. През последните столетия колонистите от Северна Европа са предпочитали да емигрират в задморски земи с подобен по-хладен климат на същите ширини — Северна Америка, Австралия или Южна Африка, а в Кения и Нова Гвинея са се заселвали по същата причина в планинските райони. Тези европейци, изпратени в горещите тропици, са измирали като мухи от заболявания от рода на маларията, към които местните жители отдавна вече са били развили някаква генетична резистентност.

Горното дава и част от обяснението на това защо доместикатите от Плодородния полумесец са се разпространили толкова бързо на изток и на запад: просто те вече са били добре пригодени към климата на регионите, в които са били пренесени. Например с преминаването си от унгарските степи в Централна Европа (около 5400 г. пр.Хр.), земеделието се разпространява изключително бързо — съдейки по археологическите данни, всички селища на ранни земеделци в тази обширна територия от днешна Полша до Холандия (за които е характерна керамиката с линейни декоративни мотиви) са възникнали почти едновременно. По времето на Христос всички житни култури от Плодородния полумесец вече са виреели в околовръст от 8000 мили — от атлантическото крайбрежие на Ирландия до тихоокеанското на Япония. Тази експанзия по оста запад-изток на Евразия е и най-дългата отсечка от „суша“ на цялото земно кълбо.

Ето как евразийската континентална ос е позволила на посевите от Плодородния полумесец да се разпространят бързо и да стимулират появата на земеделието в цялата ивица между умерените ширини от Ирландия до долината на Инд и да обогатят вече възникналото самостоятелно земеделие в Източна Азия. Съответно евразийските растения, които са били култивирани за първи път далеч от Плодородния полумесец, но на същата ширини, са получили възможност да се разпространят в обратна посока — към същия този „полумесец“. Днес, когато посевите се пренасят на всяка точка от земното кълбо с кораби и самолети, можем да бъдем сигурни, че хранителното меню е истински миш-маш от най-различни географски ширини. Менюто в типичното американско заведение за бързо хранене включва пилешко (одомашнено за първи път в Китай), картофи (от Андите) и царевица (от Мексико), подправени с черен пипер (от Индия) и полети с чашка кафе (от етиопски произход). Но още преди две хилядолетия римляните са се хранели с подобен „миш-маш“ от продукти, в по-голямата си част получени за първи път в съвсем други страни. От тях само жълъдите на дъба и макът са се срещали и на Апенинския полуостров. Основните продукти обаче са фигурирали в пакета от Плодородния полумесец, допълнен с дюлята (от кавказки произход), просото и кимиона (култивирани в Централна Азия), краставицата, сусама и цитрусовите плодове (от Индия) и пилешкото, ориза, кайсията, прасковата и „класатото“ просо (от Китай). Макар и дивата ябълка да се е срещала в цяла Западна Евразия, в Рим тя е била култивирана чрез прилагането на някои по-специфични техники като ашладисването, разработено за първи път в Китай и след това разпространило се и на запад.

Евразия може и да предлага най-голямата ивица суша, простираща се на една и съща географска ширина, което ще рече и най-драматичния пример за бързо разпространение на доместикати, но има и други подобни примери. С подобна бързина се е разпространил още един „пакет от доместикати“, комплектуван за първи път в Южен Китай и след това допълнен с някои местни представители при пренасянето му в Югоизточна Азия, Филипините, Индонезия и Нова Гвинея. Само за 1600 години този пакет в окончателния си вид, включващ земеделски култури като банани, таро и ямс, и домашни животни (кокошки, свине и кучета) преминава повече от 5000 мили на югоизток, за да стигне и до полинезийските острови. Подобен пример е и разпространението в Африка (в посока изток-запад) от зоната Сахел, но на етноботаниците предстои още доста работа, за да уточнят детайлите.

 

 

Нека сега съпоставим лекотата, с която е протекло това разпространение по оста изток-запад в Евразия, с трудностите, които то е срещало по оста север-юг в Африка. Повечето от основоположните култури от Плодородния полумесец са стигнали съвсем бързо до Египет, след което са се разпространили още по̀ на юг, за да стигнат и до студените планински райони на Етиопия, където разпространението им е спряло. Субтропическата (или „средиземноморска“) зона на Южна Африка е щяла да бъде идеална среда за тях, но тропическите условия на двете хиляди мили, разделящи Етиопия от най-южната част на континента, са се оказали непосилно препятствие. Вместо това земеделието на юг от Сахара е започнало с култивирането на диви растения от рода на сорго и африкански ямс, характерни за зоната Сахел и тропическа Западна Африка и пригодени към горещия климат, обилните летни валежи и относително постоянната продължителност на деня, характерни за тези ширини.

По същия начин и разпространението на домашни животни на юг от Плодородния полумесец към Африка е било спряно (или поне забавено) от климата и заболяванията, особено трипанозомните, пренасяни от мухата цеце. Конят например никога не е успял да се наложи на юг от западноафриканските царства, разположени на север от екватора. Напредването на кравите, овцете и козите е спряло за цели две хилядолетия в северния край на равнината Серенгети, където впрочем са възникнали и някои нови типове на човешки икономически общности, както и нови породи добитък. Едва през първите три века от нашата ера (т.е. близо осем хилядолетия след появата им в Плодородния полумесец) кравите, овцете и козите са стигнали и до Южна Африка. Тропическите африкански земеделски култури също са имали проблеми с придвижването си на юг, за да се появят в най-южната част на континента заедно с черните бантуски земеделци — малко след като тук е пристигнал и домашният добитък. Но пък тези тропически култури никога не са успели да прекосят Фиш ривър, на чиито брегове са били спрени не от друго, а от новите — субтропически — условия, към които не са били пригодени.

В резултат на всичко това се стига и до онова печално известно развитие на събитията в южноафриканската история. Някои от местните койсански народи (по-известни като хотентоти и бушмени) са се сдобили с добитък, но са останали без земеделски култури. Черните земеделци (банту) са ги превишавали значително по численост и са ги изтласкали на североизток от Фиш ривър, на чиито брегове е спряло и придвижването им на юг. Едва през 1652 г., когато тук пристигат по море и първите европейски заселници, заедно с целия пакет насаждения от Плодородния полумесец, земеделието получава възможност да се развие и в южноафриканските субтропици. Всички тези сблъсъци между изброените народи са допринесли за трагичната участ, сполетяла Южна Африка през съвременната епоха: най-напред койсаните са се стопили на брой, покосени от европейските вируси и пушки, после е дошъл ред на нестихналите цяло столетие войни между бели и черни, а накрая е имало и цял един век на расово потисничество (т.нар. апартейд)^[22]. И ето че сега потомците на европейците и черните африканци (банту) се опитват да намерят някаква нова форма на мирно съвместно съществуване… в бившите земи на койсаните.

 

 

Лекотата, с която производството на храни се е разпространявало в Евразия, отчетливо контрастира с трудностите, които е срещало по главните оси (север-юг) на двете Америки. Разстоянието между Мезоамерика и Южна Америка — да кажем между мексиканските планини и тези на Еквадор — е само 1200 мили, отговарящо приблизително на това, което в Евразия разделя Балканите от Месопотамия. Балканите обаче са предлагали идеални условия за повечето месопотамски насаждения и домашни животни и са ги получили в пакет в рамките на само две хилядолетия след появата им в Плодородния полумесец. Това темпо на разпространение е предотвратило възможността за самостоятелната им доместикация, както и на сродни видове, на Балканите. Мексиканските планини и Андите са били еднакво подходящи за повечето доместикати и от двата региона, но една съвсем малка част от тях — на първо място мексиканската царевица — е била пренесена от единия в другия.

Но и много други насаждения и домашни животни не са успели да преодолеят тази дистанция. Хладният климат в планинските райони на Мексико би бил идеален за отглеждане на лами, морски свинчета и картофи, които са били усвоени при аналогични условия в Андите. Но разпространението на север на тези андийски „специалитети“ е било осуетено от горещата и равнинна междинна зона на Централна Америка. Пет хилядолетия след одомашняването на ламите в Андите олмеките, маите, ацтеките и останалите коренни общества в Мексико са продължавали да бъдат без стадни животни и без никакви що-годе ядивни домашни бозайници с изключение на кучетата.

По същия начин и мексиканската пуйка, и слънчогледът от източната част на Съединените щати са можели да стигнат и до Андите, ако не са били споменатите междинни тропически зони. Тези нищо и никакви 700 мили са отнели няколко хилядолетия на мексиканската царевица, тиквата и фасула, за да стигнат до американския Югозапад, а лютите чушлета и пълзящите така и не са успели да го направят (поне през праисторическата епоха). В продължение на хилядолетия царевицата не е могла да се утвърди в източната част на Щатите поради тамошния по-хладен климат и по-кратки срокове за израстване. Някъде между I и III в. царевицата най-сетне е стигнала дотам, но в качеството си на второстепенна земеделска култура. Едва към X в., когато са се появили и някои по-устойчиви на студ нейни разновидности, базираното на царевицата земеделие е допринесло за стремителния, макар и мимолетен разцвет на най-сложно структурираното общество в Северна Америка — т.нар. мисисипска култура, — на който слагат край пренесените от европейците вируси.

Нека не забравяме, че според генетичните анализи повечето насаждения от Плодородния полумесец са произлезли в резултат на един-единствен доместикационен процес, но затова пък са се разпространили толкова бързо, че са предотвратили аналогичните процеси на други места спрямо същия или сродни нему видове. За разлика от тях повечето широко разпространени земеделски култури в двата американски континента се състоят от сродни видове или дори от генетично различаващи се разновидности на същото растение, които са били самостоятелно одомашнени в Мезоамерика, Южна Америка и източната част на Съединените щати. Сродните видове са се измествали взаимно на различните географски точки, което важи най-вече за амарантите, фасула, пълзящите, лютите чушлета, памука, тиквата и тютюна. Същото се е случвало и с отделните разновидности на едно и също растение — например зеленият фасул, перуанският му събрат, лютата чушка Capsicum annuut/chinense и тиквата Cucurbita pepo. Тези следи от многобройни и самостоятелно протекли култивации също свидетелстват за бавното разпространение на културните растения в Америка по оста север-юг.

И тъй като Африка и двете Америки са и най-големите земни маси с такава осова ориентация, дифузията на земеделски култури е била най-бавна именно там. В някои други части на света също се наблюдава подобно явление, но то не е играло толкова съществена роля. Това важи например за мудното темпо, с което посевите от долината на река Инд (дн. Пакистан) са стигнали до Южна Индия или тези от Южен Китай до Малайския полуостров, да не говорим, че тропическите култури от Индонезия и Нова Гвинея така и не са успели през праисторическата епоха да достигнат Югозападна и Югоизточна Австралия. Тези два „рога“ на австралийския континент днес са и негови житници, но се намират на повече от 2000 мили южно от екватора. Затова тези толкова плодородни почви е трябвало да изчакат пристигането на европейските културни растения, пригодени към по-хладен климат, за да се превърнат в наистина цветущи земеделски региони.

 

 

Аз лично живея на ширина, която се открива само с един бегъл поглед върху картата, а това е един много важен фактор, определящ климата, условията за земеделие и темпото на разпространение на производството на храни. Разбира се, географската ширина не е единственият решаващ фактор — разположените на една и съща ширина земи далеч невинаги са и с еднакъв климат (макар и продължителността на деня по необходимост да съвпада). Топографските и екологичните бариери, които на някои континенти са били по-лесно преодолими в сравнение с други, са създали доста съществени локални препятствия пред въпросната дифузия.

Например циркулирането на насаждения между американския Югозапад и Югоизток е било изключително бавно и селективно, въпреки че и двата региона са на една и съща географска ширина. Причината е в разположените между тях тексаски равнини и прерии, които са били прекалено сухи и неподходящи за земеделие. Аналогичен пример откриваме и в Евразия — това е източната граница на месопотамските култури, които безпроблемно са се разпространили на запад до Атлантическия океан и на изток до долината на Инд, но не са могли да продължат по-нататък в Индийския полуостров, тъй като смяната на предимно зимните валежи с предимно летни сериозно е забавила развитието на земеделието в равнината край Ганг, тъй като се е наложило създаването на нови насаждения и технологии. Отстоящите още по̀ на изток умерени зони на Китай са били изолирани от Западна Евразия с подобни климатични бариери, включващи централноазиатските пустини, Тибетското плато и Хималаите. Ето защо първоначалното развитие на древнокитайското земеделие е протекло независимо от Плодородния полумесец (разположен на същата ширина) и е довело до появата на съвършено различни земеделски култури. Но и тези доста внушителни препятствия са станали поне частично преодолими през II хилядолетие пр.Хр., когато пшеницата, ечемикът и конете от Западна Азия най-сетне са стигнали и до Китай.

По същия начин и един евентуален преход от 2000 мили от север на юг е създавал различни препятствия в зависимост от специфичните местни условия. Производството на храни от Плодородния полумесец е преодоляло същото разстояние на югозапад, за да стигне до Етиопия, а това на земеделците банту бързо се е разпространило от района на Големите езера до Натал, защото и в двата случая междинните зони са имали подобни дъждовни сезони и са били подходящи за земеделие. Затова пък индонезийските насаждения на практика не са имали никаква възможност да стигнат и до Югозападна Австралия поради обширните пустинни зони, като същият фактор е забавил и преодоляването на много по-късото разстояние от Мексико до американския Югозапад и Югоизток. Липсата на високи плата на юг от Гватемала и изключително тясната ивица суша на Централна Америка (особено в Панама) са изиграли също толкова важна роля, колкото и различната географска ширина, и са възпрепятствали обмена на земеделски култури и домашни животни между Кордилерите и Андите.

Континенталните разлики в осовата ориентация са се отразили не само на разпространението на производството на храни, но и на това на други технологични нововъведения. Например колелото, изобретено около 3000 г. пр.Хр. в (или в близост до) Плодородния полумесец, се е разпространило само след няколко века на запад и на изток в по-голямата част на Евразия, докато неговият аналог, създаден самостоятелно в Мезоамерика още през праисторическата епоха, никога не е стигнал до Андите. По същия начин и основните принципи на азбучното писмо, възникнало в западната част на Плодородния полумесец към 1500 г. пр.Хр. само за едно хилядолетие са се разпространили на запад до Картаген и на изток до Индийския полуостров, но мезоамериканските писмени системи, създадени още в праисторическата епоха и процъфтявали в продължение на две хилядолетия, така и не са били пренесени в Андите.

Естествено, колелото и писмеността нямат пряка връзка с географската ширина и продължителността на деня, както е при земеделските насаждения. В случая връзките са косвени, осъществявани най-вече чрез самите системи за производство на храни и техните последствия. Първите колелета са били просто части на волските каруци, използвани за пренасяне на земеделската продукция. Писмеността на първо време е била достояние само на местните елити, живеещи (както се казва) на гърба на селяните-производители на храни и е обслужвало специфичните цели на тези далеч по-сложни в икономическо и социално отношение общества (например дворцовата пропаганда, циркулацията на стоки и документацията на тогавашната администрация). Общо взето обществата, ангажирани с интензивен обмен на насаждения, добитък и технологии, свързани непосредствено с производството на храни, са били по-склонни и към обмен от по-друго естество.

Патриотичната песен America the Beautiful описва нашите „безбрежни небеса“ и „кехлибарени житни класове“, разпрострели се между два „сияйни океана“. Всъщност в случая географските реалности са напълно игнорирани. Както в Африка, така и в Америка разпространението на местни насаждения и домашни животни е било забавено именно от ограничената небесна „шир“ и екологичните бариери. В тези части на света никога не са потичали „реки от жито“, за да стигнат от Атлантическия до Тихия океан или от Канада до Патагония, или пък от Египет до Южна Африка, независимо че по същото време „кехлибарените класове“ вече са били изпълнили цялата площ от Атлантическия до Тихия океан под „безбрежните небеса“ на Евразия. По-бързото разпространение на евразийското земеделие (в сравнение с това на коренните американци и субсахарските африканци) се е оказало един извънредно важен фактор — на който ще се спрем по-обстойно в следващата част на тази книга — и при далеч по-бързото разпространение на евразийските писмени системи, технологии и империи.

Изтъкването на всички тези различия нямаше за цел да покаже, че наличието на широко разпространени земеделски култури е нещо само по себе си достойно за похвала или че първите евразийски земеделци са притежавали и някакви по-висши качества в сравнение с останалите си събратя по земното кълбо. Те чисто и просто са следствия от различната осова ориентация на Евразия, двете Америки и Африка. И отново около тези оси се е въртял и по-нататъшният развой на човешката история…

Глава XI
Пагубният дар на добитъка

Ето че проследихме как производството на храни е възникнало в няколко малко на брой централни точки и как се е разпространило оттам — с доста неравномерно темпо — и в други ареали. В тези географски разлики се състоят и някои от по-важните отговори на въпроса на Яли: защо различните народи са постигнали различни степени на власт и влияние? Само по себе си обаче производството на храни не е било кой знае какъв фактор (дори и проксимален). Изправен в единоборство, босият земеделец едва ли би имал особено преимущество пред също така босия ловец-събирач.

Една част от обяснението за „силата на земеделеца“ се крие в много по-голямата гъстота на населението, което едно такова производство би могло да изхранва: десет боси фермери вече със сигурност ще имат преимущество пред един самотен и бос ловец-събирач (ако, разбира се, решат да се сбият). Другата се свежда до това, че нито земеделците, нито ловците-събирачи са били чак толкова „боси“, поне не и в преносния смисъл на думата. Просто първите са били склонни да издишват някои по-гаднички вируси, притежавали са по-добри оръжия и далеч по-ефикасна технология като цяло, и са живеели в условията на централизирана власт, издържаща съответните грамотни елити, които са били и много по-умели във воденето на завоевателни войни. Ето защо в следващите четири глави ще се занимаем с основната причина, поради която производството на храни е довело и до появата на такива проксимални фактори като вирусите, грамотността, технологията и централизираната власт.

Връзката между добитъка и посевите, от една страна, и вирусите, от друга, ми бе демонстрирана по един незабравим и доста нагледен начин с клиничния казус, за който ми разказа мой познат лекар. Когато бил още млад и зелен доктор, го извикали в болничната стая, за да прегледа една семейна двойка, сполетяна от някаква мистериозна болест. Определено не му било от полза и обстоятелството, че съпрузите също имали проблеми с комуникацията, не само с моя познат, но и помежду си. Съпругът бил дребничък и плах човечец, прихванал пневмония от някакъв неидентифициран летящ микроб и с крайно оскъдни познания по английски. Ролята на преводач поела неговата зашеметяващо красива съпруга, която се притеснявала не само за здравето на мъжа си, но и от непривичната болнична среда. Моят познат също не бил във върхова форма — тъкмо изтичала една безкрайно тежка работна седмица, а и се притеснявал от неуспешните си опити да разбере що за рискови фактори са предизвикали това свръхстранно заболяване. Стресовата ситуация го принудила да забрави абсолютно всичко, на което го били учили в университета за конфиденциалността, затова си позволил непростимата нетактичност да накара съпругата да поразпита съпруга си дали не е имал някое по-особено сексуално преживяване, което би могло да е причина за инфекцията.

Съпругът пламнал до уши и се сгушил под болничните чаршафи, сякаш искал да се скрие от целия свят, след което промълвил нещо с едва доловим глас. Жена му тутакси надала яростен вик и се впуснала като орлица върху него. Още преди околните да се опомнят, сграбчила тежка метална бутилка и я стоварила с все сила върху главата на съпруга си, след което изхвърчала от стаята. На доктора му отнело доста време да върне в съзнание съпруга, а и да разбере от несвързаните му приказки какво толкова е вбесило жена му. Постепенно истината лъснала наяве: човекът току-що си бил признал, че е имал многократни полови сношения с овце (!) при наскорошната си визита в семейната ферма, което като че ли обяснявало и обстоятелствата, при които бил прихванал загадъчния микроб.

На пръв поглед инцидентът звучи твърде гротескно, за да дирим в него някакъв общовалиден подтекст. Истината обаче е, че той е красноречив пример за една изключително важна и злободневна тема: човешките заболявания, причинявани от животни. Едва ли са много онези от нас, които биха изпитали плътско влечение към овца като пациента, за който току-що стана дума. Затова пък повечето от нас обичат (разбира се, в най-платоничния смисъл на думата) домашните си любимци, примерно котки или кучета. Като общество обаче ние май изпитваме много по-силна привързаност към овцете и другия домашен добитък, поне ако съдим по броя на животните, за които се грижим в стопанствата си. Например при едно от последните преброявания се оказа, че жителите на Австралия (които са 17 085 400 на брой) имат толкова високо мнение за овцете, че си отглеждат цели 161 600 000 от тях.

Някои възрастни и много деца се заразяват от домашните си любимци. Обикновено тези заболявания се изразяват в дребни неразположения, но в някои случаи могат да се развият и в нещо доста по-сериозно. Най-кръвожадните човекоубийци от по-новата история — едрата шарка, грипът, туберкулозата, маларията, чумата, дребната шарка и холерата — са все заразни заболявания, еволюирали от тези по животните, независимо че повечето микроби, отговорни за епидемиите, днес се ограничават главно сред хората (колкото и парадоксално да звучи това). И тъй като са свързани и с най-масовите прояви на геноцид, заболяванията винаги са имали решаващ принос за облика на историята. До Втората световна война много повече хора са станали жертва на пренасяните от войните микроби, отколкото са издъхнали от рани, получени в битките. Всички онези военни хроники, възхваляващи деянията на разни велики пълководци, се опитват да омаловажат една недотам ласкателна за човешкото его истина: победители във войните от миналото най-често са били не армиите с по-добри генерали и оръжия, а чисто и просто тези, които са предавали по-гадни вируси на своите противници.

Най-зловещите примери за историческата роля на вирусите ни предлага европейското завладяване на двете Америки, започнало с онзи воаяж на Колумб през 1492 г. Колкото и много да са коренните американци, съсечени от кръвожадните испански конкистадори, те чувствително отстъпват по брой на покосените от смъртоносните испански микроби. И защо обменът на опасни вируси между Америка и Европа е бил толкова неравностоен? Защо примерно американските вируси не са покосили испанските нашественици, за да се пренесат впоследствие и в Европа и да изличат от лика на земята 95% от нейното население (както се е случвало на немалко места в Новия свят)? Подобни въпроси възникват не само при многобройните случаи на масова гибел сред различни народи, заразени с европейски вируси, но и при тези, в които самите кандидат-завоеватели (отново европейци) са измирали безславно в тропическите зони на Африка и Азия.

Тоест въпросът за животинския произход на човешките заболявания е неразривно свързан с най-мащабните събития в общата ни история, както и с някои от най-щекотливите проблеми на днешното здравеопазване. (Спомнете си само за СПИН, едно експлозивно разпространило се заболяване сред хората, което явно е еволюирало от вирус, резидентен в дивите африкански маймуни.) За начало в тази глава ще разгледаме какво всъщност представлява едно „заболяване“ и защо някои микроби са еволюирали до такава степен, че могат да ни „разболяват“, докато повечето други живи твари не са способни на това. Ще се постараем да разберем и защо повечето от познатите ни заразни заболявания прерастват в епидемии като днешния СПИН и „Черната смърт“ (бубонната чума) от Средновековието. След това ще се насочим към предците на онези микроби, които днес се срещат само по хората, за да разберем как сме се сдобили с тях от първоначалните им преносители, животните. И накрая ще видим как по-задълбоченият поглед върху животинския произход на нашите заразни заболявания би могъл да обясни и онзи специфичен и почти едностранен обмен на вируси между европейците и коренните американци.

 

 

Естествено, ние сме склонни да подхождаме към заболяванията от наша гледна точка — как да се отървем от тях и изтребим до крак всички микроби? Така де, да ги разкараме веднъж завинаги тези натрапници, пък много важно какви са им мотивите!… Само че в живота има едно златно правило: ако искаш да победиш, първо трябва да разбереш към какво се стреми противникът ти и това важи с особена сила за медицината.

Нека временно загърбим своите чисто човешки пристрастия и подходим към заболяванията от гледна точка на микробите. В края на краищата микробите също са продукти на естествения подбор, каквито сме и ние. И така, с какво еволюционно преимущество би се сдобил един микроб от това, че ни създава проблеми от по-деликатно естество, примерно смъдящи ранички в областта на гениталиите или диария? И защо им е притрябвало на микробите да еволюират така, че да ни убиват? Последното е особено озадачаващо с оглед на самосъхранението, тъй като микробът, убиващ организма, от който се храни, всъщност убива и себе си.

В общи линии микробите еволюират така, както и останалите видове. Еволюцията подбира онези индивиди, които са най-продуктивни при правенето на бебета, и им помага да се разпространяват на подходящи за тях места. А разпространението на един микроб може да бъде дефинирано чисто математически — това е броят на новите жертви, заразени от първия пациент. Този брой пък зависи от два фактора: колко дълго всяка жертва е била в състояние да заразява нови жертви и доколко ефикасно самият микроб се е пренасял от жертва на жертва.

При еволюцията си микробите са усвоили най-различни начини, за да се разпространяват от човек на човек и от животно на животно. Този, който се разпространява по-чевръсто, оставя след себе си и повече бебета и се превръща в галеник на естествения подбор. Много от нашите „болестни симптоми“ всъщност са начините, по които някой по-отракан микроб модифицира телата или поведението ни така, че да се превърнем в негови разпространители.

Най-лесният начин е, когато микробът просто изчаква да бъде предаден пасивно на следващата жертва. Това е и стратегията, прилагана от онези микроби, които изчакват техният преносител да бъде изяден от следващия… преносител — например, онази бактерия от групата на салмонелите, която поглъщаме с вече заразените яйца и месо; ларвата, отговорна за трихинозата, която просто ни изчаква да заколим прасето и да го излапаме, без да сме го сготвили както се полага, за да се прехвърли от него в нас; както и ларвата, причинител на анисакиазата, с която падащите си по суши японци и американци се заразяват от време на време, тъй като нагъват сурови рибки. Всички тези паразити преминават от изяденото животно в човека, но затова пък вирусът, причиняващ т.нар. „смееща се болест“ (куру) в планините на Нова Гвинея се предава на човека само от друг човек (от чиято плът той си е похапнал). Тоест тази болест се предава чрез канибализма, особено когато някой планински малчуган е направил фаталната грешка да си оближе пръстите, след като си е поиграл със суровия мозък, който майка му току-що е извадила от черепа на някоя жертва на куру и се е канела да го сготви.

Някои микроби обаче са по-нетърпеливи и не изчакват старият им преносител да умре и да бъде изяден по надлежния ред, ами „хващат стоп“, т.е. намърдват се в слюнката на инсекта, ухапал досегашния им преносител, и отлитат с него, за да си намерят нов. Въпросният безплатен превоз може да им бъде осигурен от комарите, бълхите, въшките или мухата цеце, които съответно са разпространители на малария, чума, тиф и сънна болест. Най-мръсните номера в това отношение въртят микробите, които се предават от майката на плода в утробата й и по този начин бебетата се раждат вече заразени. По същия начин микробите, отговорни за сифилиса, рубеолата, а напоследък и за СПИН-а, изправят хората, които вярват, че Вселената по същество е добра и справедливо устроена, пред редица мъчителни и неразрешими морални дилеми.

Други вируси предпочитат, образно казано, да вземат нещата в свои ръце. Те модифицират анатомията или навиците на своя преносител (или „домакин“) по такъв начин, че да ускорят момента на самото предаване. От наша гледна точка възпалените язвички в областта на гениталиите, причинявани от някои венерически заболявания като сифилиса, са нещо срамно и уронващо достойнството ни. От гледна точка на микробите обаче те са просто един удобен начин да накарат своя „домакин“ да прехвърли колкото се може по-бързо своя сонм от микроскопични гадинки в някоя телесна кухина на следващия реципиент. По същия начин и разчоплените пъпчици по кожата, причинени от едрата шарка, предават микроби при всеки пряк контакт, но той може и да е косвен — както в онези случаи, когато бели американци са наказвали „непокорните“ индианци, изпращайки им в дар одеяла, с които дотогава са се завивали болни от едра шарка.

Далеч по-ефикасна е стратегията, прилагана от микробите на инфлуенцата, обикновената настинка и магарешката кашлица (или коклюш), които принуждават „домакина“ си да кашля или киха и по този начин да разпръсва облаци от микроби към евентуалните реципиенти. По същия начин холерните бактерии предизвикват масивна диария у жертвите си, за да могат да се доберат по канализацията до нови потенциални жертви, а вирусът, причиняващ корейската хеморагична треска, се разпространява чрез мишата урина. Но що се отнася до модификацията на поведението на реципиента, никой не може да се мери с вируса на бяса. Той не само се намърдва в слюнката на заразеното куче, ами го кара и да хапе като обезумяло и по този начин да заразява още сума ти жертви. А ако говорим за физическите усилия, полагани от самата гадинка, то палмата на първенството се полага на някои червеи като анкилостомите и шизостомите, който активно проникват през кожата на реципиента от водата или почвата, на която някоя предишна жертва е изходила с екскрементите си и техните ларви.

И така, от наша гледна точка раничките по гениталиите, диарията и кашлицата са „болестни симптоми“. Но от гледна точка на вируса те са едни много хитри еволюционни стратегии за разпространяване на микроби. Ето защо в интерес на вируса е да ни „разболее“. Само че защо им е трябвало на вирусите да развият и тази наглед самоубийствена стратегия да убиват своите „домакини“?

От гледна точка на вируса това просто е един непредвиден страничен ефект (което едва ли ни утешава особено) от „симптомите“ на реципиента, чиято цел, както се каза, е да осигурят предаването на самите микроби. Да, заболелият от холера, който не е бил подложен на лечение, накрая спокойно може и да умре от това, че е произвеждал по няколко бидона диарийни флуиди на ден. Но поне докато е жив, холерните бактерии ще се стремят да се възползват от предоставената им възможност за разпространение по канализацията, за да си намерят и нови жертви. А ако приемем, че всяка нова жертва заразява още поне няколко, то при това положение бактериите със сигурност ще се разпространят надлъж и на шир, дори и първият им „домакин“ междувременно да се спомине.

 

 

С това се изчерпва и нашият безпристрастен анализ на интересите на вирусите. Нека сега се върнем към собствените ни егоистични интереси: да си останем живи и здрави, като за целта е най-добре да изтребим до крак проклетите гадинки. Най-честата ни реакция към инфекциите е да развием треска. И в този случай сме склонни да приемаме самата треска като „болестен симптом“, сякаш тя ни се е натрапила отнякъде си, без да изпълнява каквато и да била функция. Но регулацията на телесната температура е под нашия генетичен контрол и никога не става случайно. Просто някои микроби са по-чувствителни към топлината, отколкото собствените ни тела. Така че, повишавайки своята телесна температура, ние всъщност се опитваме да изпържим тези микроби, преди да сме се изпържили на собствения си огън.

Друга обичайна реакция е да мобилизираме имунната си система. Белите кръвни телца и останалите клетки се втурват да търсят (и избиват) чуждите микроби. Специалните антитела, които с течение на времето изграждаме срещу конкретния микроб, позволил си наглостта да ни зарази, намаляват възможността да се разболеем отново, след като сме се излекували. Както всички знаем от опит, има някои болести като грипа и настинката, към които нашата резистентност е само временна и по-късно можем пак да ги хванем. Срещу някои други обаче — като дребна шарка, анкилостома, рубеола, магарешка кашлица и вече „победената“ едра шарка — нашите антитела, чиято поява е била стимулирана от самата инфекция, могат да ни осигурят пожизнен имунитет. В това се състои и принципът на ваксинирането — да стимулира изграждането на антитела, без да ни се налага да преболедуваме дадена болест, като в организма ни се вкарва някой и друг щам от мъртви или отслабени микроби.

Уви, някои микроби не само че захитряват и се промъкват през нашата имунна защита, ами се научават и на още по-гадни номера, например да променят онези свои молекулярни частици, наричани антигени, които нашите антитела разпознават. Тази непрестанна еволюция (или рециклиране на грипните щамове с различни антигени) обяснява защо и тази година сте хванали грип, независимо че сте го изкарали още преди две години — просто сте налетели на чисто нов щам. Маларията и сънната болест са изпекли още по-добре този „занаят“ — да променят бързо своите антигени. Един от най-чевръстите в това отношение е СПИН, който развива нови антигени, още щом се внедри в някой пациент, за да разбие по-късно цялата му имунна система.

Нашата най-бавна защитна реакция протича по пътя на естествения подбор, който променя генните ни честоти на всяко ново поколение. За почти всяка болест важи правилото, че някои хора са генетично по-резистентни или по-неподатливи към нея от останалите. В случай на епидемия хората с такива „актуализирани“ гени имат и по-голяма вероятност да оцелеят в сравнение с онези, които са лишени от тях. В резултат на това с хода на историята човешките популации, които най-често са били излагани на определен патоген, започват да съдържат и по-голям процент индивиди със съответните съпротивителни гени — просто защото тези, които не са успели да се сдобият навреме с тях, е нямало как да ги предадат и на потомците си.

Да, горното също не звучи особено обнадеждаващо. Подобна еволюционна реакция едва ли ще свърши работа на отделния индивид, генетично предразположен към смъртоносни заболявания. Но от друга страна това означава, че човешката популация като цяло става все по-добре защитена срещу патогените. Сред примерите за подобна генетична защита са и превантивните функции, които някои по-специфични гени като този на сърпната клетка, Тай-Захс и на кистната фиброза могат да предложат (но на определена цена!) на черните африканци, евреите ешкенази и северноевропейците съответно срещу маларията, туберкулозата и дизентерията.

Тук следва да поясним, че повечето видове с нищо не ни застрашават. Ако контактуваме примерно с някое колибри, това няма да „поболее“ нито нас, нито самото птиче. Затова не ни е било необходимо да си изграждаме защита срещу колибрито, нито на него срещу нас. И тези мирни взаимоотношения са издържали проверката на времето, най-вече защото колибрито не разчита на нас да разнасяме малките му по света, нито пък се храни с човешка плът. Вместо това то е еволюирало така, че да се храни с нектар и насекоми, а по-важното е, че си ги намира само, стига да си поразмърда крилцата.

Микробите обаче са еволюирали в друга насока — да се препитават с хранителните вещества, съдържащи се в нашите тела, но пък си нямат крила, че да полетят за нови ловни подвизи в случай, че първоначалната им жертва е умряла или се е оказала резистентна. Затова на много вируси им се е наложило да измислят нови трикове, за да се разпространяват сред потенциалните си жертви, и повечето трикове се изразяват в това, което ние възприемаме като „болестен симптом“. Но и ние не си седим със скръстени ръце и предприемаме съответните контрамерки, а вирусите на свой ред реагират с контра-контрамерки. Например в момента сме се вкопчили с нашите патогени в един ескалиращ еволюционен конфликт, победата в който вещае смърт за опонента, а в ролята на арбитър се изявява естественият подбор. Нека ви попитам нещо: как ще протече този двубой — като светкавична или като партизанска война?

Да си представим, че някой се заел с това да брои случаите на някое заразно заболяване в дадена географска област и да наблюдава как броят им се мени с времето. Тенденциите, които биха се откроили, се различават при всяка болест. Например, ако става дума за малария или анкилостомиаза, в заразената област непрекъснато ще има нови случаи — всеки месец и всяка година. Така наречените епидемични заболявания обаче редуват вълните си с периоди на дълго затишие.

От епидемичните заболявания повечето американци като че ли най-добре познават от личен опит грипа, като някои години се оказват изключително лоши за нас, но пък направо страхотни за самите грипни вируси. Холерните епидемии избухват през продължителни интервали — например тази от 1991 г. в Перу бе първата, стигнала и до Новия свят през целия XX в. Днешните грипни и холерни епидемии задължително попадат в най-смразяващите вестникарски заглавия, но във времената преди възхода на модерната медицина тези заболявания са вдъхвали още по-неистов ужас. Най-мащабната и най-ужасяваща епидемия в цялата човешка история е грипната, покосила 21 милиона души в края на Първата световна война. В периода между 1346 и 1352 г. „Черната смърт“ (или бубонната чума) е унищожила една четвърт от тогавашното население на Европа, като в някои градове броят на умрелите е стигал до 70%. Когато Канадската тихоокеанска железница стъпва и в провинция Саскачеван в началото на 80-те години на XIX в., местните индианци, дотогава имали оскъдни контакти с белите и техните вируси, започват да измират от туберкулоза със застрашителни темпове — по 8% годишно.

Заразните заболявания, спохождащи ни по-скоро като „епидемии“, а не в някаква строга последователност, споделят няколко общи характеристики. Първо, те се разпространяват бързо и ефикасно от един заразен върху околните здрави хора, в резултат на което за нула време цялата популация бива изложена на въздействието им. Второ, те са „акутни“ (или „остри“), т.е. започват внезапно и протичат в извънредно кратки срокове — тоест или умираш, или напълно оздравяваш. Трето, онези от нас, които са имали късмета да оздравеят, развиват антитела, които ги имунизират срещу повторно заболяване за доста дълго време, нерядко и до края на живота им. И накрая, тези заболявания се ограничават главно сред хората; микробите, които ги причиняват, не са склонни да живеят в почвата или в други животни. Изброените четири черти важат в пълна сила за онези акутни и епидемични заболявания, които американците възприемат най-вече като „детски“ — дребната шарка, рубеолата, анкилостомиазата, коклюшът и едрата шарка.

Причината, поради която комбинацията от тези четири черти кара заболяването да премине в епидемия, е напълно разбираема. Ето какво всъщност се случва. Бързото разпространение на микробите и също така бързото развитие на симптомите означават, че всеки член на дадена човешка популация е бил заразен в сравнително кратки срокове и скоро след това или ще умре, или ще се оправи напълно и… имунизира. Никой не би останал жив, ако съществува възможността да се зарази отново със същата болест. Но тъй като микробът няма как да оцелее по друг начин, освен в телата на живи хора, заболяването отмира, за да възкръсне с новата реколта от бебета, достигнали подходяща възраст — или докато някой заразен не пристигне от външния свят, за да даде начало на нова епидемия.

Класически пример за начина, по който тези заболявания се превръщат в епидемии, е случаят с дребна шарка на онези изолирани късчета суша в Атлантическия океан, известни като Фарьорските острови. През 1781 г. една опустошителна епидемия достига Фарьорските острови, след което отшумява и дребната шарка не си позволява да безпокои островитяните чак до 1846 г., когато тук с кораба от Дания пристига и един (1) заразен дърводелец. В рамките на три месеца почти цялото население на Фарьорите (7 782 души) хваща дребна шарка, след което заболелите или умират, или оздравяват, оставяйки вируса да „отмре“ за пореден път, т.е. до следващата епидемия. Статистическите данни показват, че дребната шарка най-вероятно ще „отмре“, ако човешката популация, в чиито среди се е развихрила, наброява по-малко от половин милион души. При по-големи популации обаче заболяването може да се прехвърли и в други региони и да издържи дотогава, докато в първоначалното „огнище“ се родят достатъчно нови бебета, за да се завърне отново там.

Това, което важи за дребната шарка на Фарьорите, важи и за всички останали познати ни акутни епидемични заболявания по целия свят. За да оцелеят, техните вируси се нуждаят от човешки популации, достатъчно многочислени и гъсти, за да могат в един момент да осигурят и обилна „реколта“ от податливи на заболяването бебета — в противен случай самото заболяване отшумява. Ето защо дребната шарка и сродните й заболявания са наричани и „масови“, или „болести на тълпата“.

 

 

По понятни причини „масовите“ заболявания трудно биха се задържали за по-дълго в някоя малка общност на ловци-събирачи или примитивни земеделци. Както сочи трагичният опит на амазонийските индианци и островитяните от Тихия океан, цяло племе може да бъде изличено от лика на земята чрез епидемия, докарана от някой външен посетител — просто защото никой от членовете му не е имал възможност да развие антитела срещу конкретния микроб. Например през зимата на 1902 г. една епидемия от дизентерия (докарана от моряк на китоловния кораб „Актив“) убива 51 от общо 56-те ескимоси садлърмуит — една изолирана и съвсем малка племенна общност на остров Саутхамптън в Канадска Арктика. На всичкото отгоре дребната шарка и някои други „детски болести“ убиват по-често заразените възрастни, отколкото самите деца — имайте предвид, че абсолютно всички възрастни в едно изолирано племе са податливи на тяхното въздействие. (За разлика от тях, днешните американци рядко хващат дребна шарка като пораснат, защото в по-голямата си част са я изкарали или са били ваксинирани още като деца.) А след като покоси повечето хора от племето, епидемията отшумява. Оскъдният брой на тези популации обяснява не само защо не успяват да устоят на епидемиите, докарани от външни хора, но и още един интригуващ исторически факт — защо малките племена никога не успяват да развият свои собствени епидемични заболявания, че да си го върнат на неканените гости…

С горното не искам да кажа, че малките човешки популации по принцип не познават заразите. Те също си имат „инфекции“, но от по-специфичен тип. Някои се причиняват от микроби, способни да издържат за по-продължителни срокове в почвата или по животните, което пък означава, че самото заболяване не отшумява, а е винаги налице, за да заразява хората. Например вирусът на жълтата треска се пренася от диви африкански маймуни, което му позволява по всяко време да заразява селските общини в Африка — по същия начин, както навремето е бил пренесен с кораби на роботърговци в Новия свят, за да заразява тамошните маймуни и… хора.

Други зарази на малките човешки популации са проказата и фрамбезията. Тъй като на самия вирус може да му отнеме доста време, докато убие жертвата си, тя се превръща в резервоар на микроби, с които заразява и останалите членове на общността. Например областта Каримуи Басим в новогвинейските планини, където работех през 60-те години, бе заселена с една изолирана популация от няколко хиляди души, страдащи от най-масово разпространената форма на проказа в света — близо 40%! И накрая, малките популации са и много по-податливи на някои не дотам фатални инфекции, срещу които хората дори не си изграждат имунитет — което пък предполага, че оздравелият винаги може пак да се зарази. Това особено важи за анкилостомата и много други паразити.

Всички тези инфекции, характерни за малките и изолирани популации, сигурно са и най-старите заболявания на човечеството. Именно те са ни накарали да развием съответните съпротивителни сили и достигнем първите етапи от продължаващата милиони години история на нашата еволюция, когато цялата ни популация е била с оскъден брой и крайно фрагментарна. Същите заболявания (или поне най-близките им форми) се споделят и от нашите най-близки роднини в дивата природа — големите африкански маймуни. За разлика от тях, „масовите“ заболявания са можели да възникнат едва след появата на по-големи и по-гъсти човешки популации. И този процес е започнал с развитието на земеделието преди 10 000 години, а след още няколко хилядолетия е набрал стремителна скорост с възникването на градовете. Всъщност първите сигурни дати за повечето познати ни заболявания са изненадващо скорошни — най-древният документиран случай на едра шарка е от 1600 г. пр.Хр. (за което свидетелстват белезите по кожата на една египетска мумия), на заушки — от V в. пр.Хр., на проказа — от III в. пр.Хр., на епидемия от детски паралич — 1840 г., а на СПИН — от 1959 г.

 

 

Защо обаче появата на земеделието е дала старт и на еволюцията на нашите масови заболявания? Една от причините, за която току-що споменахме, е тази, че земеделието позволява много по-голяма гъстота на населението в сравнение с ловно-събираческия бит — средно от 10 до 100 пъти повече хора. Освен това ловците-събирачи често сменят биваците си и оставят след себе си купищата фекалии, бъкащи от микроби и ларви. Земеделците обаче са уседнали хора и живеят сред собствената си „канализация“, с което значително съкращават пътя на микроба от нечие тяло до питейната вода на друг човек.

Някои земеделски популации дори улесняват фекалните микроби и ларви в заразяването на нови жертви, тъй като събират екскрементите си и наторяват с тях полята, които обработват. Поливните площи и рибарниците предлагат идеални условия за живот на охлювите, преносители на шистосомиаза, както и на метиловите глисти, които могат да проникнат през кожата ни, ако редовно газим във фекални води. Уседналите земеделци живеят не само в обкръжението на собствените си фекалии, но и на пренасящите зарази гризачи, привлечени от съдържанието на хамбарите им. Горските сечища на африканските фермери пък създават идеални условия за размножаване на маларийните комари.

Ако с появата си земеделието се е превърнало в златна мина за нашите микроби, то в това отношение градовете са се оказали още по-благодатна среда, тъй като там са заживели много по-гъсти популации при значително по-лоши санитарни условия. Едва в началото на XX в. градските жители в Европа са започнали да се възпроизвеждат със собствени сили — дотогава се е налагало да има постоянна имиграция на здрави и жизнени селяци, за да се попълват своевременно загубите, нанесени от масовите заболявания. Друга златна мина са били търговските пътища, които още в римската епоха са свързвали населени пунктове в Европа, Азия и Северна Африка и са ги превръщали в гигантски развъдници на микроби. Точно тогава и едрата шарка най-сетне пристига в Рим, за да се превърне в „чумата на Антоний“, погубила милиони римски граждани в периода между 165 и 180 г.

По същия начин и бубонната чума става известна за първи път в Европа като „мор на Юстиниан“ (542–543 г.). Но тя започва да нанася удари по цяла Европа, вече като „Черната смърт“, чак през 1346 г., когато новият търговски път до Китай предлага по-бърз и по-сигурен превоз (по евразийската ос изток-запад) на заразените от бълхи кожи от Централна Азия до Европа. Днешните реактивни самолети летят толкова бързо, че в тях би могла да оцелее и най-мимолетната зараза. По този начин през 1991 г. един-единствен самолет на аржентинските авиолинии, кацнал междинно в Лима, Перу, успя да достави още същия ден в моя роден Лос Анджелис, отстоящ на 3000 мили оттам, няколко дузини преносители на холера. Лавинообразното нарастване на броя на пътуващите по света американци, както и на имиграцията в самите Съединени щати ни вкарва в един нов „врящ котел“ — този път пълен с микроби, които досега не са ни притеснявали особено, тъй като сме ги свързвали с разни „екзотични“ болести в далечни страни.

 

 

Ето че днес, когато човешкото население на Земята е вече достатъчно многобройно и концентрирано, ние най-сетне достигаме и онзи стадий в развитието си, на който можем да се похвалим, че масовите заболявания се ограничават само сред нашия вид. Но този извод би бил и крайно парадоксален, по простата причина, че досега тези заболявания просто не са можели да оцелеят! Затова им се е наложило да еволюират и да приемат нови форми. А откъде всъщност са дошли тези „нови“ заболявания?

Най-много данни постъпват от съвременните молекулярни изследвания на самите болестни микроби. В повечето случаи днешните микробиолози са в състояние да идентифицират и най-близките родственици на микробите, причиняващи нашите уж уникални, „чисто човешки“ заболявания. Те също се оказват преносители на масови зарази — с тази подробност, че се ограничават сред домашния добитък и нашите опитомени животинки. Масовите заболявания сред животните също се нуждаят от големи и гъсти популации и затова не касаят абсолютно всички представители на това царство: те се ограничават главно сред „обществените (т.е. одомашнените) животни“, които единствени могат да им предложат оптимални условия. С други думи, когато сме се сдобили с домашен добитък в лицето на кравите и свинете, те вече са страдали от най-различни епидемични заболявания, които само са чакали сгоден случай да се прехвърлят и върху нас.

Например вирусът на дребната шарка е в най-тесни роднински връзки с този на чумата по рогатия добитък. Това пък пренеприятно епидемично заболяване засяга добитъка и редица диви преживни бозайници, но не и хората. На свой ред и дребната шарка не ходи по добитъка. Тясното сходство между двата вируса подсказва, че с течение на времето единият е минал от добичета на човеци и впоследствие е еволюирал в този на дребната шарка, променяйки свойствата си, за да се адаптира по-добре към нас. Естествено, тази метаморфоза не бива да ни ласкае, а и изобщо не е изненадваща, при положение че много скотовъдци и до днес живеят и спят в непосредствена близост до своите питомци (разбирай и техните фекалии, урина, дъх, язвички и кръв). И тази наша интимност с говедата трае вече девет хилядолетия, от момента, в който сме ги одомашнили — достатъчно дълъг срок, за да може и най-флегматичният вирус на говежда чума да се докопа и до нас. Както става ясно от Таблица 11.1, и много други от познатите ни заболявания могат да бъдат извлечени по същия начин от болестите по нашите четириноги приятелчета.

Таблица 11.1
Пагубните дарове на нашите приятели, животните

Човешко заболяване	Животинско заболяване с най-близък патоген
Дребна шарка	Чума по рогатия добитък
Туберкулоза	По добитъка
Едра шарка	Кравешка сипаница (и други сходни вируси по добитъка)
Грип	Свине и патици
Магарешка кашлица (коклюш)	Свине, кучета
Малария фалципарум	Птици (кокошки и патици?)

 

 

Сближавайки се с тези наши любимци, ние се подлагаме на масиран обстрел от страна на техните микроби. Тези нагли натрапничета обаче минават през ситото на естествения подбор и само малцина от тях успяват да се утвърдят и в качеството си на човешки заболявания. Един кратък преглед на актуалните в момента болести ще ни помогне да проследим четирите стадия на еволюцията, разделящи типично човешкото заболяване от неговия див предшественик.

Пример за първия стадий са онези десетки заболявания, които от време на време прихващаме от нашите домашни любимци и добитъка. Сред тях е специфичната треска, предизвиквана от котешки одрасквания, лептоспирозата, с която ни даряват нашите кучета, пситакозата, идваща най-вече от папагалите и кокошките, и бруцелозата, за която трябва да благодарим на добитъка. На същото основание можем да се заразим и от диви животни — например с туларемия, която ловците рискуват да хванат, когато дерат диви зайци. Всички споменати микроби обаче се намират на един съвсем ранен стадий в своята еволюция и им предстои още дълъг път, за да се превърнат в човешки патогени. Например все още не се пренасят директно от човек на човек и дори пренасянето им от животни на хора не е повсеместна практика.

На втория стадий бившият животински патоген еволюира така, че да може вече да се пренася директно от човек на човек и да предизвиква епидемии. Само че една такова епидемия рано или късно отшумява, било защото се лекува от съвременната медицина или просто защото всички в обсега й са били заразени, след което или са умрели, или са оздравели (което означава, че са получили имунитет срещу самото заболяване). Например през 1959 г. се появява една неизвестна дотогава треска, наречена „о’ньонг-ньонг“, и успява да зарази няколко милиона африканци. (Най-вероятно е произлязла от някой маймунски вирус и е била пренесена върху хората от комарите.) Фактът, че пациентите се възстановяват бързо и развиват имунитет срещу повторните й атаки, ускорява и отшумяването на епидемията. По-актуално за американците е едно сравнително ново лептоспирозно заболяване, станало известно като „треската от Форт Браг“, чиито първи „огнища“ пламват през лятото на 1942 г., но скоро след това угасват.

Едно фатално заболяване, изчезнало по съвсем други причини, е „смеещата се болест“ (куру) от Нова Гвинея, предаваща се чрез канибализма и причинявана от един бавно действащ вирус (от който досега никой не се е оправил). Въпросното куру е било на път да унищожи всички представители на племето форѐ (20 000 души), когато през 1959 г. австралийските власти решават да поемат нещата в свои ръце и налагат вето на канибализма, с което пресичат по-нататъшното разпространение на болестта. Аналите на медицинската история са пълни с описания на заболявания, които с нищо не напомнят сегашните, но някога са предизвиквали ужасяващи епидемии, след което са изчезвали по същия мистериозен начин, по който са се появили. „Английската потна болест“, хвърлила в потрес цяла Европа между 1485 и 1552 г., и „пикардийското потене“, върлувало във Франция през XVIII и XIX в., са само две от многобройните епидемични заболявания, изчезнали много преди съвременната медицина да открие начините за идентифициране на „виновните“ микроби.

Третият стадий в еволюцията на нашите най-чести заболявания се достига, когато бившите животински патогени се установяват в хора. Поне засега те не са изчезнали и вероятността да се превърнат в наши екзекутори все още съществува. Но за „треската ласса“ бъдещето остава доста несигурно. Става дума за заболяване, чийто вирус се пренася най-вероятно от гризачи. Наблюдавано е за първи път през 1969 г. в Нигерия, когато избухва толкова гибелна епидемия, че още при първите случаи започват да затварят местните болници. С малко по-„добри“ позиции е лаймската болест, причинявана от една спирохета, с която пък се сдобиваме от ухапванията на кърлежите, пренасяни от мишки и елени. Въпреки че първите случаи със заболели хора в Щатите датират сравнително отскоро, от 1962 г., тази болест вече достига епидемични размери в много части на страната. Още по-сигурно бъдеще (поне от гледна точка на самия вирус) очаква СПИН, който е еволюирал от някои маймунски вируси и за първи е бил документиран като човешко заболяване около 1959 г.

Финалният стадий на тази еволюция се представя от най-сериозните и отдавна утвърдени заболявания, ограничаващи се само сред хората. Вероятно те са и единствените оцелели в еволюцията на безбройните патогени, опитващи се да сменят животните с човешки същества, в което повечето са се провалили.

Какво всъщност става на тези стадии, когато някой типично животински вирус се трансформира в типично човешки? Една от метаморфозите му включва смяна на междинния вектор — когато микробът, разчитал дотогава на някое членестоного за предаването си, се пренасочи към нов организъм, от който да се храни (т.е. „домакин“), той най-вероятно ще бъде принуден да си намери и нов членестоног вектор. Например тифът първоначално се е предавал между плъховете чрез техните бълхи, които за определен период са изпълнявали същата функция и по отношение на хората. Впоследствие тифовите микроби стигат до извода, че въшките, въдещи се по хората, предлагат много по-ефикасен начин за директното им пренасяне от човек на човек. Сега, когато повечето американци са обезвъшлени, същите микроби са открили нов път до нас, заразявайки първо северноамериканските летящи катерици, а след това и хората, в чиито тавани са се приютили тези симпатични гризачи.

С две думи, всяко заболяване представлява еволюция в прогрес, а микробите се адаптират към нови „домакини“ и „вектори“. Но в сравнение с тези на кравите, нашите тела предлагат по-различна имунна защита, въшки, фекалии и химически вещества. В новата среда микробът е принуден да еволюира, тоест да се пригоди към нов начин на живот, а и на размножаване. В някои по-характерни случаи докторите и ветеринарите получават реалната възможност да наблюдават този процес.

Най-добре документиран е случаят с миксоматозата, връхлетяла изневиделица австралийските зайци. Миксовирусът, присъщ на един див бразилски заек, вече е бил засичан в Европа, където е причинил смъртоносна епидемия сред тамошните домашни зайци (които впрочем са различен вид). Тоест въпросният вирус е бил пренесен съвсем преднамерено в Австралия през 1950 г. с надеждата, че ще прочисти континента от най-досадните вредители по реколтата — разбирай европейските зайци, които през XIX в. доста наивно са били оставени да се плодят и множат, колкото им душа иска, на тези ширини. През първата година миксоматозата (за радост на австралийските фермери) предизвиква небивало висока смъртност сред заразените зайци — цели 99,8%! За голямо огорчение на фермерите, на втората година тази смъртност спада на 90%, а после и на 25%, с което попарва надеждите, че зайците ще бъдат веднъж завинаги изкоренени на австралийска почва. Проблемът е, че миксовирусът започва да еволюира, за да преследва собствени цели, които, както можем да се досетим, значително се различават от нашите и от тези на зайците. Казано най-просто, той се променя така, че да убива по-малко зайци и да оставя вече заразените да живеят по-дълго от преди. В резултат на това по-малко смъртоносният миксовирус започва да разпространява „бебетата“ си сред много повече зайци, отколкото в първоначалния си крайно вирулентен вариант.

Подобни примери се срещат и сред хората — достатъчно е да си припомним стъписващата еволюционна метаморфоза на сифилиса. Днес най-често асоциираме сифилиса с две неща: гениталните ранички и изключително бавното развитие на самото заболяване, което причинява и смъртта на повечето си нищо неподозиращи (т.е. нелекуващи се) жертви, но след много, много години. Но когато сифилисът е бил описан за първи път в Европа (през 1495 г.), неговите пустули бързо са покривали целите тела на жертвите, от главата до петите, в резултат на което плътта по лицата им е започвала да се разкапва и смъртта им е настъпвала само след няколко месеца. През 1546 г. обаче сифилисът вече се е превърнал в онова заболяване, чиито симптоми са ни до болка познати днес. Явно и неговите спирохети са еволюирали както в случая с миксоматозата, за да могат жертвите им да живеят по-дълго, а те на свой ред да предават потомството си на още по-голям брой жертви.

 

 

Важната роля на леталните вируси в човешката история намира красноречив пример в европейското завладяване (и обезлюдяване!) на Новия свят. Броят на коренните американци, убити в собствените си легла от евразийски микроби, е много по-голям, отколкото на тези, които са били покосени на бойното поле от европейски пушки и мечове. Именно тези микроорганизми са осуетявали всеки опит за съпротива, тъй като са избивали за нула време огромни множества индианци, начело с техните лидери, и са сломявали духа на оцелелите. Например през 1519 г. Кортес слиза на мексиканския бряг с 600 испанци, за да покори многомилионната империя на изключително войнствените ацтеки. Това, че Кортес стига почти безпроблемно до столицата Теночтитлан и се измъква от нея, изгубвайки „само“ две трети от хората си, след което успява и да си пробие път до крайбрежието, показва недвусмислено военното преимущество на испанците, както и първоначалната наивност на ацтеките. Но когато идва ред на повторното клане, устроено от Кортес, ацтеките вече не са толкова наивни и се борят отчаяно за всяка педя земя. Онова, което дава решително предимство на испанците, е не тяхното по-модерно въоръжение, а едрата шарка — когато стигат отново до Теночтитлан през 1520 г., сред тях е и един заразен роб, докаран от испанска Куба. Избухналата впоследствие епидемия покосява близо половината ацтеки, включително и императора им Куитлауак. Оцелелите са деморализирани по напълно обясними причини — мистериозната болест убива само индианците и щади испанците, което за пореден път доказва тяхната непобедимост. И ако през 1518 г. населението на Мексико е наброявало двайсет милиона, сега то се стопява на 1,6 милиона…

Подобен „късмет“ изважда и Писаро, когато през 1531 г. слиза на перуанския бряг само със 168 души, за да покори многомилонната империя на инките. За радост на Писаро и за огромна покруса на инките, едрата шарка е пристигнала по тези земи още през 1526 г., за да покоси не само огромна част от местното население, но и самия император Уайна Капак, както и неговия официален приемник. Както видяхме в Глава III, в резултат от овакантяването на трона двамата други синове на Уайна Капак, Атауалпа и Уаскар, се впускат в кръвопролитни междуособици, от които Писаро умело се възползва, за да разгроми разделените на два лагера инки.

Когато в Щатите стане дума кои са били най-многочислените индиански общества през 1492 г., обикновено се сещаме най-напред за ацтеките и инките. Забравяме, че в Северна Америка също е имало многолюдни общества, установили се на най-логичното място — долината на Мисисипи, — където днес се простират и някои от най-плодородните ни обработваеми площи. В този случай обаче конкистадорите нямат пряко отношение към гибелта на тези общества — всичко са свършили евразийските вируси, дошли по тези земи много преди тях. Когато през 1540 г. Ернандо де Сото става и първият конкистадор, прекосил една голяма част от Югозападните щати, той се натъква по пътя си и на много обезлюдени селища, чиито обитатели са загинали от епидемии. Въпросните заболявания са били пренесени от крайбрежните индианци, които вече са имали контакт с испанците. По този начин „испанските“ микроби са успели да се разпространят и във вътрешността на континента много преди самите испанци.

Но де Сото все пак е заварил няколко многолюдни индиански селища по долното течение на Мисисипи. След края на експедицията му изминава доста време до повторната поява на европейци в басейна на Мисисипи, но пък „техните“ микроби се установяват там и продължават неуморно да се разпространяват. И когато следващата европейска вълна достига тези земи — френските колонисти в края на XVII в., — почти всички по-големи индиански „градове“ вече са обезлюдени и изоставени. Става дума за същите хора, издигнали онези огромни могили край Мисисипи. Едва наскоро установихме, че по времето на Колумб тези общества все още са процъфтявали и са изчезнали (най-вероятно в резултат на епидемии) в периода между 1492 г. и първите по-систематични европейски изследвания на региона.

Когато бях млад, американските ученици учеха, че по онова време Северна Америка е била населена едва от един милион индианци. Тази скромна цифра като че ли напълно оправдаваше европейската инвазия — в крайна сметка ставаше дума едва ли не за „необитаем“ континент. Само че археологическите разкопки, а и скрупульозните описания, оставени от първите европейски изследователи, показват, че първоначалният брой на това население е бил около 20 милиона. А ако говорим за Новия свят като цяло, населението му е намаляло само за един-два века след идването на Колумб с наистина главоломно темпо, стигащо на места до 95%!

Главни виновници са тъкмо вирусите от Стария свят, с които индианците никога не са били имали контакт и затова не са си били изградили нито имунитет, нито подобаваща генетична защита срещу тях. За челното място могат да претендират едрата и дребната шарка, грипът и тифът. А ако те не са успявали да си свършат работата докрай, в ход са влизали заболяванията като дифтерит, малария, заушки, магарешка кашлица, чума, туберкулоза и жълта треска. В много случаи белите са пристигали колкото да констатират пораженията, нанесени много преди това от собствените им вируси. Например през 1837 г. племето мандан — една от най-интересните и комплексни култури на Великите равнини — се заразява с едра шарка от пасажерите на един параход, плаващ от Сейнт Луис по Мисури. Само за няколко седмици броят им се стопява от 2000 на 40 души…

 

 

Ако Старият свят е дарил Новия с поне дузина зарази, то нито една не е успяла да извърви обратния път. Може би единственото изключение е сифилисът, чиято „родина“ обаче все още е обект на спорове. Едностранчивостта на този вирусообмен става още по-озадачаваща, ако си припомним, че основната предпоставка за масовите заболявания са именно големите и гъсти човешки популации. Ако днешните изчисления на броя на доколумбовото население на Новия свят са верни, то тогава той едва ли е отстъпвал особено по този показател на Евразия. Някои от градовете му (например Теночтитлан) са били сред най-многолюдните в целия тогавашен свят. Защо обаче Теночтитлан не е разполагал и с някакви по-гаднички вируси, за да посрещне както подобава испанците?

Един от вероятните спомагателни фактори се изразява в това, че развитието на по-големи и по-гъсти човешки популации в Новия свят е започнало доста по-късно, отколкото в Стария. Друг подобен фактор е това, че трите най-гъсто населени средища в двете Америки — Андите, Мезоамерика и долината на Мисисипи — никога не са били свързвани чрез редовни търговски маршрути в едно по-мащабно цяло, което би било и идеален „развъдник“ за микроби, както се е случило с Европа, Северна Африка, Индия и Китай още през римската епоха. Но тези фактори все още не обясняват защо Новия свят не се е сдобил с нито едно масово заразно заболяване. (Да, в мумията на един перуански индианец, починал преди около 1000 години, е открита ДНК на туберкулозата, но използваният метод за идентифициране не би могъл да разграничи човешката туберкулоза от сродния й патоген — Mycobacterium bovis, — който е широко разпространен сред дивите животни.)

Като че ли основната причина, поради която нито една гибелна масова епидемия не е възникнала на американска почва, ще стане по-ясна, ако си зададем този съвсем прост въпрос: от какви микроби биха могли да се развият подобни епидемии? Видяхме, че масовите заболявания в Евразия са еволюирали от болестите по евразийския добитък. Колкото и много животни да е имало в Новия свят, само пет от тях са били одомашнени: пуйката в Мексико и Югозападните щати, ламата/алпаката и морското свинче в Андите, мускусната патица в тропическа Южна Америка плюс кучето (и на двата континента).

Видяхме също, че този дефицит на домашни животни в Новия свят се е дължал на дефицита на „суровини“, т.е. подходящи диви животни. Близо 80% от едрите диви бозайници в двете Америки са изчезнали още преди 13 000 години, в края на последната Ледникова епоха. Шепата доместикати, с които са разполагали коренните американци, едва ли са можели да се превърнат в такива източници на масови зарази като кравите и свинете. Мускусните патици и пуйките не живеят на големи ята, а и определено не са гальовни и мили създания като онези („ваклите агънца“ и т.н.), които така обичаме да гушкаме. Морските свинчета биха могли да добавят някоя и друга трипанозомна инфекция от рода на болестта на Чагас или лайшманиозата към нашия каталог на пагубните дарове, но това още не е доказано със сигурност. На пръв поглед като че ли най-изненадваща е липсата на заразни заболявания, идващи от ламите (или алпаките), които иначе ни изкусяват да ги приемем като аналози на евразийския добитък. Само че ламите демонстрират четири особености, които автоматично ги елиминират като потенциален източник на човешки патогени: отглеждат ги на доста по-малки стада, отколкото овцете и свинете; общият им брой никога не е можел да се мери с този на евразийския добитък, още повече че те никога не са напускали родните си Анди; хората няма как да се заразят от млякото им, защото не го пият; а и никой не ги държи в затворени помещения в непосредствена близост до хора. За сведение, новогвинейските майки обгрижват не само пеленачета, но и прасенца-сукалчета, а местните фермери често приютяват в колибите си не само свине, но и цели крави.

 

 

Историческото значение на заболяванията от животински произход далеч надхвърля сблъсъка между Стария и Новия свят. Европейските вируси са играли ключова роля в рязкото намаляване на местното население в много други части на света, в това число жителите на тихоокеанските острови, австралийските аборигени и койсаните (хотентотите и бушмените) в Южна Африка. Смъртността сред тези хора, които дотогава не са имали контакт с евразийски вируси, е варирала от 50 до 100%. Например броят на индианците в Испаньола бил около осем милиона, когато Колумб пристига там през 1492 г., за да бъде сведен до нула през 1535 г. Дребната шарка стига до Фиджи през 1875 г. с помощта на един местен вожд, завръщащ се от визита в Австралия, и успява да убие близо една четвърт от населението (което пък е било изтребено почти до крак от епидемията, започнала още при първото посещение на европейци през 1791 г.). Сифилисът, гонореята, туберкулозата и инфлуенцата, пристигнали на Хаваите с капитан Кук през 1779 г., са последвани от мащабна епидемия от тиф през 1804 г. и безброй други по-„незначителни“ епидемии, за да стопят броя на жителите им от близо половин милион през споменатата 1779 г. на 84 000 през 1853-та — годината, в която едрата шарка най-сетне успява да се добере до архипелага и да покоси още 10 000 от оцелелите. А най-лошото е, че такива примери могат да бъдат привеждани до безкрайност.

Само че вирусите невинаги са толерирали само европейците. Новият свят и Австралия може и да не са успели да си „отгледат“ някои местни заболявания, с които да посрещнат както подобава нашествениците, но тропическа Африка, Азия, Индонезия и Нова Гвинея определено не са страдали от дефицит в това отношение. Маларията в тропиците на Стария свят, холерата в тропическа Югоизточна Азия и жълтата треска в тропическа Африка са били (и все още са) най-изявените масови убийци на тези ширини. Всъщност те са създали най-сериозните препятствия пред европейската колонизация, което обяснява и защо колониалната подялба на Нова Гвинея и черна Африка е приключила цели четири века след началото на аналогичния процес в двете Америки. Нещо повече, щом маларията и жълтата треска са пренесени с европейските кораби в Новия свят, там те също се превръщат в основни препятствия пред колонизацията на тропическите зони. Добре известна е ролята на тези две заболявания в провала на френските опити да бъде построен Панамския канал, като те едва не провалят и усилията на американците.

След като отчетохме тези факти, нека сега се постараем да разгледаме в по-широка перспектива ролята на вирусите, за да отговорим и на въпроса на Яли. Повече от очевидно е, че европейците са разполагали с огромно преимущество в лицето на оръжията, технологията и политическата организация пред повечето неевропейски народи, които са покорили. Но това преимущество само по себе си не може да обясни факта, че малобройните в началото европейски имигранти са успели да изместят огромни маси от местното население в двете Америки и някои други части на света. Това едва ли е щяло да се случи, ако не е бил „данайският дар“, който Европа е връчила на другите континенти — вирусите, еволюирали в резултат на хилядолетната близост между европейците и техните домашни животни.

Глава XII
Оригинални, прекопирани и заимствани букви

През XIX в. са били склонни да тълкуват историята като постъпателно развитие от диващина към цивилизованост и за най-характерни черти на този преход са смятали създаването и развитието на земеделие, металургия, технология, централизирана власт и писменост. Но традиционно последната е намирала и най-ограничено географско разпространение — достатъчно е да си спомним, че до експанзията на исляма и тази на европейския колониализъм тя е отсъствала от Австралия, тихоокеанските острови, субекваториална Африка и Новия свят като цяло (с изключение на една малка част от Мезоамерика). Затова и хората, гордеещи се с факта, че са „цивилизовани“, винаги са възприемали писмеността като своето най-голямо постижение, отреждащо им несравнимо по-високо място от „варварите“ и „диваците“.

Знанието дава власт. Така и писмеността е овластявала модерните общества, тъй като им е позволявала да си предават с по-голяма точност, а и в по-големи количества и детайли знанията, идващи от далечни земи и времена. Да, имало е и такива като инките, които са управлявали цели империи, без да си служат с писменост, а и „цивилизованите“ народи невинаги са разгромявали „варварите“ — нещо, в което римляните са се убедили на свой гръб, когато са се изправили срещу хуните. Но европейското завладяване на двете Америки, Сибир и Австралия като че ли най-ясно показва какъв е бил обичайният изход от подобни сблъсъци.

Писмеността също е фигурирала в бойния арсенал на европейците — наред с оръжията, микробите и централизираната политическа организация — като едно по-модерно средство за нападение. С нейна помощ са били предавани заповедите на монарсите и търговците, организатори на завоевателните флотилии. Тези флотилии са следвали курса си с помощта на карти и писмени инструкции, изготвяни въз основа на наученото при предишни експедиции. Писмените отчети за отминалите начинания са мотивирали бъдещите, тъй като са описвали богатството и „тучните земи“, очакващи за награда победителите. От тези описания бъдещите завоеватели са разбирали в какви условия ще попаднат и затова са се подготвяли както подобава. Създадените впоследствие империи са били управлявани отново чрез писмеността. Ако в безписмените общества тази информация е можела да бъде предавана и с други средства, то писмеността безкрайно е улеснявала не само предаването на данни, но и го е правела по-детайлно, по-точно и по-убедително.

Защо обаче само някои народи са създали своя писменост, при положение че тя им е давала толкова големи преимущества? Защо например нито една традиционна общност на ловци-събирачи не е измислила или поне възприела от съседите си някаква писменост? Да вземем островните империи — защо писмеността е възникнала в минойски Крит, но не и в полинезийска Тонга? И колко пъти тя е възниквала самостоятелно в човешката история, при какви обстоятелства и най-вече с каква цел? Защо някои народи, успели да я създадат, са го направили много по-рано от другите? И защо се е получило така, че почти всички днешни японци и скандинавци са грамотни, за разлика от повечето иракчани, въпреки че писмеността е възникнала преди четири хилядолетия тъкмо на територията на днешен Ирак?

Разпространението на писмеността от местата на първоначалната й поява също повдига някои важни въпроси. Защо например е стигнала от Плодородния полумесец чак до Етиопия и Арабския полуостров, но пък не е преодоляла разстоянието от Мексико до Андите? Дали писмените системи са се разпространявали чрез прекопиране или просто вече съществуващите са вдъхновявали съседните народи да създадат свои? И ако някой е видял с очите си, че дадена система върши добра работа за даден език, това означава ли, че той безпроблемно ще състави азбука, която би вършила същото и за някой друг? Подобни въпроси възникват винаги, когато се опитваме да разберем произхода и развитието на много други също така важни аспекти на човешката култура — например технологията, религията и производството на храни. Що се касае до писмеността историкът, който би проявил интерес към този въпрос, има поне това предимство, че той много често може да намери и уникално точен отговор — с помощта на самите писмени свидетелства. Затова ще разгледаме развитието на писмеността не само заради нейната вътрешна стойност, но и заради светлината, която тя би хвърлила върху общия развой на културната история.

 

 

Трите основни стратегии, заложени в писмените системи, се различават по обема на съответната речева единица, отбелязвана с отделен писмен знак — дали това ще е основен звук, сричка или цяла дума. Разбира се, типът азбука, която днес използват повечето хора, е фонетичната, тъй като се смята, че тя се е погрижила за всичко и може да предложи готов и уникален знак за абсолютно всички по-основни звуци в даден език (т.нар. фонеми). Всъщност повечето такива системи съдържат едва по 20–30 букви, но в болшинството езици броят на фонемите е по-голям от буквите в техните азбуки. Например английският успява да опише близо 40 фонеми само с 26 букви. Затова и повечето азбучно описвани езици, включително английският, са принудени да обозначават няколко различни фонеми с една и съща буква, а някои фонеми пък — с комбинации от букви, каквито в английския са двубуквените sh и th (за всяка от които в руската и гръцката азбука съответно са предвидени отделни букви).

Втората стратегия използва т.нар. логограми, което ще рече, че отделният писмен знак отговаря на цяла дума. Такава е функцията на повечето знаци в китайската писменост (хандзъ), които се използват и в японската система, но под името канджи. До разпространението на азбучното писмо най-често срещани са били системите от този тип, като в тяхното число са влизали египетските йероглифи, маянските глифи и шумерските клинописи.

Третата стратегия, която вероятно е и най-малко позната на читателите на тази книга, използва знаци за всяка сричка. На практика повечето системи от този тип (наричани, както може би се досещате, сричкови азбуки) предлагат различни знаци само за сричките, съставени от една съгласна и една гласна (като в думата fa-mi-ly), и си служат с най-различни хитроумни трикове, за да опишат и сричките от друг тип с абсолютно същите знаци. Тези слогови азбуки са били нещо обичайно в древността — пример за тях е линейното Б писмо от Микенска Гърция. Някои са се съхранили и до днес, като най-съществена роля сред тях играе системата кана, която японците използват за попълване на бланки за телеграми и банкови преводи, както и в текстовете за незрящи читатели.

Неслучайно нарекох тези подходи „стратегии“, а не „системи“. Всъщност нито една действаща писмена система не прилага само една от тези стратегии. Китайската писменост не е чисто „логографска“, както и английската не е чисто „азбучна“. Подобно на всички азбуки, и английската използва много логограми — например цифри или знаци от типа на $, % и +, т.е. произволни обозначения, които не съдържат фонетични елементи и представляват цели думи. В уж „сричковото“ линейно Б писмо има и не малко логограми, както и типично „логографските“ египетски йероглифи включват и много силабични „писмена“, че даже и пълен комплект знаци (на практика — „азбука“) за всяка съгласна.

 

 

Да сътвориш цяла една писмена система от отделни „черти и резки“ очевидно е несравнимо по-трудно, отколкото да я заимстваш и адаптираш за собствените си цели. Първите писари е трябвало да формулират онези основни принципи, които сега приемаме като даденост — например да измислят как да „разглобят“ живата реч на отделните й съставни единици, независимо дали възприемат тези компоненти като думи, срички или фонеми. Трябвало е също да се научат да разпознават всяка такава „единица“ във всичките й нормални вариации в ежедневната реч, свързани с мощността на звученето, честотата на употребата й, скоростта, ударението, фразирането и индивидуалната специфика на произношението й. И още да решат дали една писмена система трябва да се съобразява с всички тези вариации. А след това е трябвало и да измислят начини да представят звуците чрез символи.

По един или друг начин първите писари са съумели да решат всички тези проблеми, без да разполагат с какъвто и да било нагледен образец. Очевидно тази задача е била изключително трудна, тъй като на пръсти се броят случаите в световната история, когато е била създавана напълно оригинална писменост. Два са безспорно доказаните случаи, в които тя е била създадена самостоятелно — в единия от шумерите в Месопотамия в края на IV хилядолетие пр.Хр., а в другия от мексиканските индианци в края на VII в. пр.Хр. (вж. Фигура 12.1). Същото би могло да се каже и за египетската (3000 г. пр.Хр.) и китайската писменост (ок. 1300 г. пр.Хр.). Най-вероятно всички останали народи, които след това са развили свои писмени системи, са ги заимствали, адаптирали или най-малкото са били вдъхновени от вече съществуващите примери.

Най-старата самостоятелно създадена система, чието развитие можем да проследим и в най-големи детайли, е шумерското клиновидно писмо. Но преди да го измислят, в продължение на хилядолетия жителите на някои земеделски селища в региона са използвали разни глинени „жетони“ с възможно най-прости форми и драскулки върху тях, за да оправят счетоводството си — примерно да си знаят точната бройка на овцете и зърнените запаси. В последните векове преди III хилядолетие развитието на счетоводните технологии, формати и знаци бързо е довело и до появата на първата писменост. Едно такова технологическо нововъведение е въвеждането в практиката на плоски глинени плочки, удобни за писане. За целта в началото са използвали просто по-остри предмети, които обаче постепенно са еволюирали в елегантни тръстикови „писци“, значително улесняващи нанасянето на знаци върху глината. Промяната на формата е включвала и постепенното утвърждаване на някои конвенции, днес повсеместно приети — например че е хубаво самият текст да бъде организиран в редове или колони (шумерите са изписвали редовете хоризонтално като съвременните европейци), че тези редове трябва да се четат в определена последователност (за шумерите — от ляво на дясно, също като при днешните европейци), а също така че е по-удобно, ако изписаните върху глинения „лист“ редове се четат отгоре надолу, а не обратното.

Решаващата стъпка обаче е включвала и решението на един основен проблем, касаещ на практика всички писмени системи — как да бъдат създадени такива общоприемливи и лесно разпознаваеми знаци, които да представят реално произнасяни звуци, а не някакви абстрактни представи или понятия, нямащи нищо общо с начина, по който се изговарят. Най-ранните етапи в този процес могат да бъдат проследени особено детайлно по хилядите глинени плочки, открити от археолозите в руините на шумерския град Урук, издигал се някога на бреговете на Ефрат на около двеста мили югоизточно от днешния Багдад. Първите шумерски „писмена“ представляват лесно разпознаваеми изображения на обозначавания обект (примерно схематична рисунка на риба или птица). Както можем да предположим, тези семпли „картинки“ са представяли главно числителни и съществителни, имащи пряко отношение към обозначените обекти, а получените от сбора им „текстове“ са били най-често счетоводни документи, попълнени в сух телеграфен стил, пропускащ повечето граматически елементи. Постепенно формата на знаците е ставала все по-абстрактна, особено след въвеждането на тръстиковия писец, за което вече стана дума. С комбинирането на стари знаци са се получавали нови, изразяващи други понятия — например знакът за глава е бил съчетан с този за хляб, за да представят в тази съвместна форма действието хранене.

Най-ранната шумерска писменост се е състояла от нефонетични логограми. Тоест тя не се е основавала на специфичните за шумерския език звуци, а самите знаци са можели да бъдат разчитани (и изговаряни) като съвършено различни звуци, за да изразят абсолютно същото понятие, но на някой друг език — също както цифрата 4 може да бъде произнесена (или „озвучена“) съответно като four, четыре, neljä и empat от говорещите английски, руски, фински и индонезийски. Може би най-важната стъпка в цялата история на писмеността е тази, която шумерите са предприели с въвеждането на фонетичната репрезентация — на първо време с изписването на някое по-абстрактно и не особено лесно за рисуване съществително с помощта на знака за друго съществително, което не е създавало такива проблеми, но е било негов омофон, т.е. звучало е по сходен начин, макар и да е имало различно значение. Например не е кой знае какъв проблем е да нарисуваш разпознаваемо изображение на понятието стрела, но ще видиш доста зор, ако се опиташ да представиш по същия начин и понятието живот, но тъй като и двете звучали еднакво на шумерски — ти, нарисуваната стрела започнала да означава и стрела, и живот. Неизбежната в случая амбивалентност е била преодолявана с въвеждането на един „безмълвен“ знак, наречен „ключ“ (или определител), който показвал към коя категория съществителни принадлежи обозначеният обект. Езиковедите наричат това революционно нововъведение, заложено и в основата на днешните „главоблъсканици“ и „шаради“, принцип на ребуса.

Веднъж налучкали този фонетичен принцип, шумерите са започнали да го прилагат много по-често, и то не само за изписването на абстрактни понятия. Използвали са го при изписването на отделни срички и граматически окончания. Например англоговорящият едва ли ще сети как да представи с пиктограма популярната наставка –tion, но спокойно би могъл вместо това да сътвори „картинка“, илюстрираща глагола shun („бягам от нещо си“, „отбягвам“), която, съгласете се, звучи по абсолютно същия начин. Фонетично интерпретирани знаци са били използвани и при изписването на по-дългите думи, за да се получи серия от „картинки“, всяка от които представя звученето на отделна сричка. Горе-долу по същия начин в ребусите представят глагола believe („вярвам“) — с две картинки, като на едната е изобразена пчела (bee), а на другата — лист (leaf). Фонетичните знаци са позволявали на писарите да използват един и същ знак при изписването на различни понятия, между които съществува някаква повече или по-малко пряка връзка — примерно „зъб“, „говор“ и „говорящ“, а също и да преодоляват двусмислеността с помощта на допълнителен фонетично интерпретиран знак (например, за представянето на понятия като „двама“, „всеки“ или „най-голям“).

В един момент шумерската писменост се е превърнала в сложна смес от три типа знаци: логограми, означаващи цели думи или имена, фонетични знаци, използвани за предаването на срички, букви, граматически елементи или част от думи, и определители („ключове“), които не са имали звуков еквивалент, но са решавали проблема с амбивалентността. Все пак тези фонетични знаци са били твърде малко, за да може шумерската писменост да се развие в завършена слогова или азбучна система. Някои срички са били лишени от каквито и да било писмени означения; един и същ знак е можел да бъде произнесен по различни начини или пък да бъде разчитан с еднакво основание като дума, сричка или буква.

Освен с шумерските клинописи, разполагаме и с още един пример от световната история, в който писмеността е възникнала напълно самостоятелно и той идва от коренните мезоамерикански общества (и по-точно от земите, които днес определяме като южно Мексико). Фактът, че мезоамериканската писменост като цяло е възникнала независимо от тази в Стария свят, се смята за безспорен, тъй като (поне досега) не са открити убедителни доказателства за „предвикингски“ контакти между онези американски и евразийски общества, които са познавали писмеността. Освен това формата на мезоамериканските „писмена“ коренно се различава от тази на която и да било евразийска система. Известни са около една дузина мезоамерикански системи, които очевидно имат връзка помежду си, но в по-голямата си част са само частично дешифрирани. Най-ранната (за момента) съхранена писменост е от сапотекския ареал в южно Мексико и датира от VII в. пр.Хр., но далеч по-обстойно проучена е тази на маите от равнините, в която най-ранната фиксирана дата отговаря на 292 г. сл.Хр.

Въпреки самостоятелното си възникване и отличителна форма на знаците, маянската писменост е организирана на принципи, в основата си сходни с тези на шумерската и някои други евразийски системи, вдъхновени от нея. Подобно на шумерите, маите също са използвали едновременно логограми и фонетични знаци. Логорамите за абстрактни понятия често са били съставяни на принципа на ребуса. Тоест абстрактното е било изписвано с помощта на знак за друго понятие със сходно звучене, но различен смисъл, което обаче по-лесно би намерило визуален израз. Подобно на японската кана и сричковото линейно Б писмо от Микена, маянските фонетични знаци най-често са изразявали срички, състоящи се от съгласна плюс гласна (от типа на та–, те–, ти–, то–, ту–). И подобно на буквите от най-ранната семитска азбука, маянските слогови знаци са произлезли от пиктограми за понятия, чиято фонетична форма е започвала със същата сричка (например сричката не– е била представяна със схематично изображение на опашка, тъй като съответната дума в маянския език е нех).

Тези паралели между древните мезоамерикански и западноевразийските писмености свидетелстват за универсалността, присъща по принцип на човешката съзидателност. Шумерският и мезоамериканските езици може и да не имали нищо общо, но са пораждали сходни проблеми, когато е трябвало да бъдат представени в писмен вид. Затова и решенията, открити от шумерите през III хилядолетие пр.Хр., са били преоткрити на свой ред и в срещуположната част на света — от мезоамериканските индианци, но през VII в. пр.Хр.

 

 

С изключение може би само на египетската и китайската писменост, а и тази на Великденския остров (които ще разгледаме по-долу), всички останали системи в света, независимо от времето и мястото на появата им, очевидно са били съставени въз основа на едни и същи модели, т.е. те са били модификации на някоя вече съществуваща система (шумерска или мезоамериканска) или най-малкото са били вдъхновени от нея. Както стана ясно, една от причините, че самостоятелно възникналите са толкова малко, е изключително трудното им съставяне. Друга се свежда до това, че възможността за самостоятелно създаване на писменост най-често е била осуетявана от факта, че вече е имало такава в лицето на шумерската, мезоамериканската или производните им.

Знаем, че създаването и доусъвършенстването на шумерската писменост е отнело стотици, ако не и хиляди години. Както ще видим, предпоставките за едно такова развитие включват някои по-специфични социални особености, които определят дали обществото ще открие полза в самата писменост и дали ще е склонно да поддържа нужното съсловие от специалисти в тази сфера (най-общо казано, „писари“). Много други древни общества, освен шумерското и това на древните мексиканци, са успели да създадат необходимите условия — например в древна Индия, Крит и Етиопия. Но така или иначе шумерите и древните мексиканци са се възползвали първи от тях, съответно в Стария и Новия свят. И след като са го направили, детайлите или по-скоро принципите на техните писмени системи бързо са се разпространили и сред останалите общества, още преди да са успели да отделят необходимите столетия или хилядолетия за същата цел. По този начин са били предотвратени или осуетени и евентуалните им самостоятелни експерименти в тази насока.

Разпространението на писмеността е ставало по един от тези два начина, които, макар и противоположни, намират своите паралели и в историята на технологията и идеите. Да кажем, че някой е изобретил нещо и го е пуснал в употреба. Ако и вие сте сред неговите кандидат-потребители, едва ли ще е нужно да измисляте нещо подобно при положение, че другите вече са го направили и, което е по-важното, то е доказало своята практическа стойност.

Едно подобно предаване на изобретенията предполага широк спектър от форми. В единия край попада „прекопирането“ — когато възпроизвеждаш или модифицираш някакъв наличен и вече детайлно разработен „оригинал“. На срещуположния край се озовава дифузията, в случая на идеи — когато имаш основната идея, но се налага да преоткриеш и доизкусуриш детайлите. Фактът, че знаеш, че това е възможно, те стимулира допълнително, но крайният резултат може и да не напомня особено първоначалния вариант.

Да вземем един пример от по-ново време. Историците още спорят по кой от двата начина — чрез прекопиране или идейна дифузия — Русия се е сдобила с атомна бомба. Дали руските конструктори са се ръководили в усилията си най-вече от „оригинала“, т.е. вече създадената американска бомба, която е била открадната и предадена им от шпионите? Или просто разкриването в Хирошима на това оръжие, държано дотогава в тайна, най-после е убедило Сталин, че е възможно да бъде създаден негов аналог, и руските учени са съумели самостоятелно и в съвсем кратки срокове да преоткрият и възпроизведат принципите й, без да се съобразяват чак толкова с малкото, което са знаели за стореното от техните американски колеги? Подобни въпроси възникват пред историците и когато се занимават с изобретяването на колелото, пирамидите или барута. Нека видим сега как тези два начина — „прекопиране“ и „идейна дифузия“ — са спомогнали за разпространението на писмеността.

 

 

Днес някои професионални езиковеди създават такива системи за безписмените общества, прилагайки най-вече метода на прекопирането. В повечето случаи резултатът представлява модификация на вече съществуващи азбуки (понякога и сричкови). Например има мисионери-лингвисти, които подготвят най-различни модификации на латиницата за стотиците новогвинейски или индиански езици. През 1928 г. една такава модификация, дело на специално упълномощени от държавата езиковеди, е одобрена от съответните инстанции в Турция и утвърдена като официална писменост. Аналогичен е и случаят с многобройните модификации на кирилицата, създадени за различните езици, които се говорят на територията на Русия.

В някои случаи знаем по нещичко и за онези, които са създавали подобни системи в по-далечното минало. Например самата кирилица (имам предвид тази, която и сега използват в Русия) е произлязла от една адаптация на гръцката азбука плюс някои еврейски букви, която пък е дело на св. Кирил [или, ако предпочитате, Константин-Кирил Философ], византийски мисионер, изпратен сред славяните през IX в. Най-старите запазени текстове на някой от германските езици (към чието семейство, както знаем, спада и английският) са записани на готската азбука, създадена от епископ Улфилас, който също е бил мисионер и е действал сред визиготите, живели на територията на днешна България през IV в. Подобно на кирилицата, и тази е представлявала пъстра смесица от букви, заимствани от различни източници: в нея фигурират двайсетина гръцки букви, четири-пет латински и още две, за които се предполага, че са взети от руническата писменост или пък са сътворени от самия Улфилас. В повечето случаи обаче не знаем абсолютно нищо за хората, създали някои от най-разпространените в миналото азбуки. Затова пък можем да сравним новопоявилите се в миналото азбуки с тези, които са съществували преди тях, и да открием — примерно по формата на буквите — кои точно са им служили за образци. По този начин можем да установим със сигурност, че линейното Б писмо на Микенска Гърция е било адаптирано около 1400 г. пр.Хр. на базата на линейното А писмо (също сричково), използвано в минойски Крит.

Във всички тези стотици случаи, когато една вече съществуваща писмена система е била използвана като „модел“, за да бъде пригодена за същите цели, но на друг език, са възниквали и проблеми, тъй като на света няма два езика, които да са с идентична фонетика. Някои осветени от традицията букви спокойно са можели да отпаднат, тъй като фонемите, които са представяли, не са се срещали в другия, безписмен дотогава език. Например във финския не се срещат звуците, които в ред други европейски езици се представят с буквите h, c, f, g, w, x и z, затова и финландците не са включили тези иначе съвсем прилични знаци в своята версия на латиницата. Като че ли по-често е възниквал противоположният проблем — налагало се е да се сътворяват „нови писмена“ за някои звуци, специфични за заимстващия език, които обаче не са се прескачали в този, от който са заимствали. Този проблем е бил решаван по най-различни начини — с използването на условни комбинации от два или повече знака (като английското th, на което в гръцката и руническата писменост е отговарял само един знак); с добавянето на по-малък диакритичен знак към вече съществуваща буква (от рода на испанската тилда в ñ или немския умлаут в ö, цели рояци от които танцуват около буквите в полската или турската азбука); с кооптирането на знаци, от които заимстващият език не е изпитвал особена нужда (както чехите са рециклирали латинското c, за да намерят визуален израз на фонемата ц) или просто чрез създаването на нови букви (което нашите средновековни предци са постигнали в лицето на j, u и w).

Латиницата се явява краен продукт на една дълга серия от постъпателни „копирания“ и „прекопирания“. Но самата идея за буквено писмо по всяка вероятност се е родила само веднъж в цялата човешка история — сред семитите, живели през II хилядолетие пр.Хр. в областта между днешна Сирия и Синайския полуостров. Тоест прототипът на всички онези стотици азбуки, с които си служим днес или са ни познати от историята, е точно тази древносемитска азбука. В отделни случаи (както с ирландския огам) това е ставало по пътя на идейната дифузия, но в повечето чрез прекопиране и модифициране на вече утвърдени форми.

Тази еволюция на писмеността в азбука може да бъде проследена още при египетските йероглифи, които са включвали и набор от 24 знака за 24-те египетски съгласни. Египтяните обаче никога не са направили логичната (за нас) следваща стъпка: да разкарат всички тези логограми, ключове и знаци за двойни или тройни съгласни и да преминат изцяло към консонантна азбука. Някъде към 1700 г. пр.Хр. семитите, които са си имали вземане-даване с египтяни и йероглифи, са започнали да експериментират в тази насока.

Ограничаването на броя на знаците, за да останат единствено тези за отделните съгласни, е било само първата от онези преломни иновации, които отличават азбуките от останалите писмени системи. Второто, което е трябвало да улесни потребителите при наизустяването на азбуката е било разполагането на самите букви в строго определена последователност и даването им на лесно запомнящи се имена (от типа на а, бе, це, де и т.н.). Но семитските са носели и определен смисъл на съответните езици, тъй като това са били думи за добре познати реалии (’алеф = бик, бет = къща, гимел = камила, далет = врата и прочее в същия дух). И тези семитски слова са били свързани „акрофонично“ със семитските съгласни, които са обозначавали. С други думи, първата фонема в името на дадения обект е отговаряла и на буквата, носеща същото име (’а, б, г, д и т.н.). Наред с това най-ранните форми на семитските букви явно са били просто рисунки на въпросните обекти. Всички тези специфични особености са улеснявали неимоверно запаметяването на формите, имената и последователността на знаците в семитското буквено писмо. Повечето съвременни азбуки, включително и нашата, са успели да съхранят — с някои незначителни модификации — първоначалната последователност (а в случая с гръцката — дори и първоначалните имена на буквите: алфа, бета, гама, делта и т.н.) в продължение на повече от три хилядолетия. Една от тези модификации, която читателят би трябвало вече да е забелязал, се състои в това, че на мястото на семитското и гръцкото г е дошло латинското (и английско) c, но римляните са се реванширали, като са сложили едно чисто ново g на сегашната му позиция.

Третото и на практика последно нововъведение, довело и до съвременните азбуки, е било свързано с гласните. Още в зората на семитската писменост са започнали експерименти с методите за изписване на гласните, като са добавяли по-малки допълнителни букви за означаване на избрани гласни или пък точки, линии или ченгелчета, които са изпъстряли пространството около консонантните знаци. През VIII в. пр.Хр. гърците станали първия народ, започнал системно да обозначава всички гласни с букви от същия тип, използван и за съгласните. Елините извлекли формите на буквите за своите гласни α, ε, η, ι и ο от пет букви, използвани във финикийската азбука за означаване на съгласни, които липсвали в гръцкия език.

Една от линиите на прекопиране и еволюционни модификации, тръгнала от тези най-ранни семитски „писмена“, е преминала през първите арабски системи, за да стигне и до съвременната етиопска азбука. Друга и далеч по-важна е еволюирала през арабицата, използвана в официалната документация на Персийската империя, в сегашните арабска, еврейска, индийска и югоизточноазиатска азбуки. Но най-позната на европейския и американския читател е линията, тръгнала от финикийците, за да стигне през VIII в. пр.Хр. до гърците, а след това до етруските (в рамките на същото столетие), а през следващото — и до римляните, чиято азбука с леки модификации е същата, на която е отпечатана и тази книга. Тъй като разполагали с едно огромно преимущество — да съчетават прецизността с простотата — днес азбуките са възприети в повечето части на модерния свят.

 

 

Прекопирането на оригинала и модификацията му може и да са най-прекият начин за предаване на технологии, но тази опция далеч не винаги е била на разположение на потребителя. Оригиналите могат да бъдат и строго секретни или просто неразгадаеми за онези, които не са запознати със самата технология. Думите могат и да загатват за някое изобретение, направено в далечни земи, но детайлите да останат забулени в тайна. Възможно е и да се знае само основната идея: някой е постигнал нещо по някакъв начин. Но дори и тази оскъдна информация е достатъчна да вдъхнови другите да открият свой път до същия резултат.

Един особено впечатляващ пример от историята на писмеността е слоговата (или буквено-сричкова) азбука, създадена в Арканзас около 1820 г. от един индианец от племето чероки, на име Секвоя, и съобразена със спецификата на черокския език. Въпросният Секвоя забелязал, че белите драскат някакви си заврънкулки на хартия и явно имат огромна полза от тях, тъй като те им помагат да запишат, а при нужда и да повторят някоя по-дълга реч. Само че детайлите си оставали мистерия за него, тъй като, подобно на повечето си съплеменници (до 1820 г.), Секвоя бил неграмотен и не можел нито да говори, нито да чете на английски. И тъй като бил ковач взел, че измислил своя счетоводна система, за да си води сметка за борчовете на своите клиенти. За целта правел семпла рисунка на всеки клиент, към която добавял кръгчета и чертички, за да не забравя броя на монетите, които той му дължал.

Някъде към 1810 г. на Секвоя му хрумнало да създаде цяла система за писане на черокски език. Отново започнал с рисунки, но скоро се отказал от тях, защото му се сторили твърде сложни, а и изискващи определени художествени умения, които далеч не всички от съплеменниците му притежавали. Следващата му стъпка била да измисли отделни знаци за всяка дума, но пак не бил удовлетворен от резултата, тъй като създавал хиляди знаци, а те все не стигали.

В един момент човекът си дал сметка, че думите са изградени от разни простички комбинации от звуци, които се повтарят в различните думи — тоест това, което ние бихме нарекли срички. На първо време създал 200 сричкови означения, но постепенно ги свел на 85, в повечето случаи за комбинации от една съгласна и една гласна.

Един от източниците за самите знаци бил английската читанка, връчена му от един учител, от която щедро черпел идеи за формата на буквите. Двайсетина от черокските слогови знаци са заимствани директно от буквите на английската азбука, макар и, разбира се, с напълно променено значение (впрочем Секвоя така и не се научил да чете на английски). Например харесал си английските D, R, h и b, за да представят съответно черокските срички а–, е–, си– и ни–, а за цифрата 4 преценил, че е най-подходяща за се–. Дотук копирал, но измислял и други знаци, като модифицирал формата на английските: например, съответно за сричките йу–, са– и на–. Някои пък били плод на собствената му инвенция — като съответно за хо–, ли– и ну–. Слоговата азбука на Секвоя получила високо признание сред професионалните лингвисти, тъй като се оказала много подходяща за черокския език и лесна за запомняне. Скоро грамотността сред чероките достигнала почти 100%, хората си купили печатарска преса, отлели буквите на Секвоя и започнали да печатат книги и вестници.

Черокската азбука си остава и до днес един от най-известните примери за писменост, възникнала чрез идейна дифузия. Факт е, че Секвоя е взел „наготово“ хартията и другите материали за писане плюс самата идея за писменост, съставена от отделни знаци, както и формата на няколко десетки от тях. Но тъй като не е можел да чете и пише на английски, той не е навлязъл в повече детайли и дори не се е интересувал особено от принципите, на които са били създадени вече съществуващите азбуки в света, който го е заобикалял. Изправен пред всичките тези непонятни за него „писмена“, той е предпочел нещо друго — да (пре)сътвори напълно самостоятелно слоговата азбука, без дори да подозира, че критяните са направили това още преди 3500 години.

 

 

Примерът със Секвоя може да ни послужи като модел за начина, по който идейната дифузия е довела до появата на много писмени системи в древността. Азбуката хангюл, създадена по заповед на корейския владетел Сей Джонг през 1446 г. н.е. за нуждите на родния му език, очевидно е била вдъхновена от графичната форма на китайските йероглифи, но и от азбучния принцип, заложен в монголската или тибетската будистка писменост. Затова пък Сей Джонг е лично отговорен^[23] за облика на хангюлските „писмена“, както и за някои по-специфични особености на въпросната азбука, включително групирането на звуците по срички във въображаеми квадратчета и особено графичната форма на консонантните знаци, показваща в каква позиция трябва да бъде поставен езикът или устните, за да бъде произнесена и съответната съгласна. Системата огам, използвана в Ирландия и отделни части на келтска Британия след IV в. н.е., също се е базирала на фонетичния принцип (заимстван от наличните европейски азбуки), но и в този случай са налице някои уникални форми на знаците, най-вероятно извлечени от петопръстната друидска система за жестови сигнали^[24].

В случая с хангюл и огам можем да говорим по-скоро за идейна дифузия, отколкото за самостоятелно откритие, изолирано от околния свят, тъй като знаем, че и двете общества, които са ги използвали, са били в контакт с други, вече разполагащи с писменост, и несъмнено са били вдъхновени от тези „чуждоземни писмена“. Съвсем различен е случаят с шумерските клинописи и най-ранните мезоамерикански писмености — тук вече спокойно можем да говорим за самостоятелно откритие, тъй и като и в двете полукълба по онова време не е имало други писмени системи, които биха могли да послужат като източник на вдъхновение. Засега все още не е разрешен окончателно въпросът за произхода на писмеността от Великденския остров, както и на китайските и египетските йероглифи.

Полинезийците, живеещи на Великденския остров в Тихия океан, са имали уникална писменост, чиито най-ранни запазени образци обаче датират едва от 1851 г., т.е. доста след първото идване на европейците през 1722 г. Напълно възможно е тази писменост да е възникнала самостоятелно преди появата на европейците, но за съжаление не са запазени никакви доказателства за това. Може би и в този случай е най-добре да се придържаме към сигурните факти и да приемем, че местните хора са се убедили особено нагледно в предимствата на писмеността, когато през 1770 г. една испанска експедиция им връчва прокламация, обявяваща анексирането на техния остров…

Колкото до китайската писменост, чиито най-ранни свидетелства датират от 1300 г. пр.Хр., макар и това да не изключва възможността да се е появила по-рано, тя също се отличава с уникални местни особености, което важи и за основните й принципи, затова повечето учени са склонни да смятат, че се е развила самостоятелно. Писмеността е била създадена още преди 3000 г. пр.Хр. в Шумер, на 4000 мили западно от най-старите китайски градски средища, а към 2200 г. пр.Хр. се е появила и в долината на Инд, която пък отстои на 2600 мили западно от тях, но не са известни други древни системи, които да са били използвани в обширната област между споменатата част на Индия и Китай. Тоест няма данни за каквато и да е друга система, която би могла да е вдъхновила първите китайски „писмотворци“.

За египетските йероглифи, които са може би най-широко коментираната писменост от древността, също се приема, че са плод на самостоятелно развитие, но алтернативната интерпретация за идейна дифузия като че ли тук звучи по-убедително, отколкото в случая с китайските знаци. Това йероглифно писмо се появява някак ненадейно, и то в завършен вид, около 3000 г. пр.Хр. Египет се намира само на 800 мили западно от Шумер, с който е поддържал и търговски връзки. Фактът, че до нас не са достигнали никакви данни за постепенно развитие на йероглифната система, ми се струва подозрителен, още повече че местният сух климат е особено подходяща среда, в която биха могли да се съхранят първите експерименти в сферата на писмеността. Климатът в Месопотамия не е много по-различен, но пък разполагаме с изобилие от данни за шумерските клинописи, чието развитие е протекло поне няколко века преди споменатата 3000 г. пр.Хр. Не по-малки подозрения ми вдъхват и някои други, на пръв поглед самостоятелно създадени писмености в Иран, Крит и Турция (наричани съответно еламитско, критско пиктографско и хетско йероглифно писмо), които са се появили след шумерската и египетската. Макар и всяка от тях да е използвала специфичен набор от знаци, които очевидно не са заимствани от Египет или Шумер, хората, ангажирани със създаването им, едва ли не са имали никаква представа за аналогичните системи, използвани от техните търговски партньори.

Би било твърде странно съвпадение, ако след милионите години на безписмено съществуване всички тези средиземноморски и близкоизточни народи са стигнали просто така, без никакво чуждо влияние, до идеята за писменост, и то само с няколко века разлика помежду си. Затова и най-логичното обяснение, поне според мен, е идейната дифузия (както в случая със Секвоя). Тоест египтяните и останалите народи вероятно са усвоили от шумерите самата идея за писменост, както и някои основни принципи, след което са създали и свои, както и специфични форми за самите знаци.

 

 

А сега нека се върнем на основния въпрос, с който започнахме тази глава: защо писмеността е възникнала и се е разпространила само в някои общества, но не и в останалите? Като че ли най-подходящи за начало на дискусията са ограничените възможности, приложения, а и потребители на най-ранните системи.

Тези най-ранни писмености са били или несъвършени, или амбивалентни, или прекалено сложни — или пък всичко това заедно. Например най-старите шумерски клинописи не са били подходящи за предаване на нормална проза, а само за кратки „телеграфни“ съобщения, чийто речников запас се е свеждал до имена, числителни, мерки за тегло, думи за визираните обекти и някое и друго прилагателно. Все едно някой съвременен американски съд да излезе със следното решение — „Джон — 27 тлъсти овце“ — вместо да го формулира по всички граматически правила: „Съдът постанови Джон да заплати глоба в полза на държавата в размер на двадесет и седем угоени овце.“ Впоследствие шумерските клинописи са били способни да предават и доста по-изискана проза, но едва след въвеждането на онази смесена система, за която споменах — чрез комбинации от логограми, фонетични знаци и „ключове“, с което отделните знаци са станали стотици на брой. В това отношение линейното Б писмо от Микенска Гърция е било по-опростено, тъй като е съдържало „само“ около 90 сричкови знака (плюс логограмите), но пък също е страдало от излишна многозначност. Имало е лошия навик да изяжда всички съгласни в края на думите и за капак е използвало един и същ знак за няколко учленявани по сроден начин съгласни (достатъчно е да споменем, че по еднакъв начин са били означавани л и р, п, в и ф, а също и г, к и х). Знаем в какви неловки ситуации изпадаме, когато някой кореняк японец се опитва да ни заговори на английски, без да прави разлика между фонеми като l и r. Представяте ли си каква каша щеше да стане, ако английската азбука бе склонна към същата „хомогенизация“ и нямаше да можем да разберем за какво всъщност се говори в текста — за lab, lap или laugh?!…

Друг недостатък на тези първи системи е оскъдният брой хора, които са можели да си служат с тях. Писаното слово е било достояние само на професионалните писари, наети от местния владетел или храм. Например нямаме никакви доказателства, че линейното Б писмо е било разбираемо и за други микенци, освен дворцовите бюрократи. Тъй като по съхранените документи от дворцовите архиви в Кносос и Пилос лесно се различава индивидуалния почерк на съставялите ги писари, можем спокойно да заявим, че общият им брой е варирал между 40 и 75.

Приложението на тези лапидарни, нескопосни и твърде многозначни „писмена“ е било също така ограничено, както и броят на пишещите ги. Ако някой се надява да разбере какви мисли и чувства са вълнували шумерите от III хилядолетие преди Христа, ще бъде горчиво разочарован, защото най-старите им текстове представляват сухи, лишени от емоционалност отчети, в които проличава единствено манталитетът на дворцовата и храмова бюрокрация. Близо 90% от глинените плочки на най-старите известни шумерски архиви (от Урук) са чисто и просто сметки — какви стоки са купувани, колко е платено за тях, какви надници са получавали земеделските работници и каква реколта са събирали. Едва по-късно, след прехода от логограми към фонетична писменост, те са започнали да създават и прозаични повествования, свързани с дворцовата пропаганда или митологията.

Затова пък микенските гърци дори не са успели да достигнат стадия на мита и пропагандата. За сведение една трета от плочките, открити в Кносос, са отново отчети за броя на овцете и количеството въ̀лна, добито от тях, докато в тези от Пилос непропорционално голям дял получава ленът. Явно и линейното Б писмо е било твърде амбивалентно и е позволявало различни интерпретации, затова употребата му се е ограничавала в сферата на дворцовото счетоводство, чийто строго определен контекст и оскъден речников запас е улеснявал разчитането му. Впрочем Илиадата и Одисеята са били съставени и предавани на безписмената им аудитория от също такива безписмени бардове и са били записани едва след няколко столетия, когато е била създадена и гръцката писменост.

Същата ограничена употреба е характерна и за египетската, мезоамериканската и китайската писменост. С най-старите египетски йероглифи са били попълвани документи с религиозен или пропаганден характер, както и чиновнически отчети. По същия начин и съхранените писмени свидетелства на древните маи обслужват предимно пропагандни цели, тъй като описват генеалогиите и победите на техните владетели, наред с данни от астрономическите наблюдения на жреците. Най-старите съхранени китайски писмени паметници (от края на династия Шан) съдържат ритуални гадателски формули, свързани с дворцовите дела, и са изписани върху костенуркови коруби. Ето и типичен образец: „Владетелят, разчитайки пукнатината [върху корубата, разпукнала се при нагорещяване], каза: «Ако детето се роди на еди-кой си ден, очаква го изключително благоприятна съдба.»“

Днес би ни била по-интересна следната тема: защо обществата с рано възникнали писмености са приемали тази „амбивалентност“, която неминуемо им е отреждала ограничен брой функции, както и потребители? Дори само това е достатъчно, че един такъв въпрос би разкрил огромната разлика между гледната точка на древните и нашите собствени очаквания, свързани с масовото ограмотяване. Ограничената употреба на древните писмена е била напълно преднамерена и точно този фактор е възпрепятствал създаването на по-комуникативни и не толкова амбивалентни системи. По думите на Клод Леви-Строс основната функция на всяка древна писменост се е състояла в това — „да улеснява поробването на други човешки същества“. Личната употреба на писането от страна на „непрофесионалисти“ е станала възможна едва на един доста по-късен етап, когато самите системи са били опростени и така са станали много по-експресивни.

Например с рухването на микенската цивилизация изчезва и линейното Б писмо, а Елада се завръща в предписмената епоха. И когато писмената отново се завръщат през VIII в. пр.Хр., самата система, както и нейните потребители и употреби вече са доста по-различни. Писмеността вече не е енигматичен сричков ребус, или „силабарий“, смесен с логограми, а типичен „алфабет“, заимстван от финикийската консонантна азбука, но допълнен с едно чисто гръцко изобретение — гласните. Вместо да бълва списъци на овце, разбираеми единствено за писари и четени само в дворците, тази гръцка азбука още от мига на появата си се превръща в изразно средство и „носител“ на поезия и хумор, които всеки би могъл да чете в собствения си дом. Например най-ранният запазен паметник на древногръцката азбука (между другото, надраскан върху един атински кърчаг) датира от 740 г. пр.Хр., а изписаният стих гласи: „Танцьорът, що най-чевръсто скача, ще спечели този съд за награда.“ Тоест става дума за състезание по танци. Друг подобен пример са трите стиха (в дактиличен хекзаметър), този път изписани върху бокал: „Аз съм чашата на Нестор, от която тъй сладко се пие. Всеки, който пие от мен, бива тутакси обземан от страстта на златокъдрата Афродита.“ Най-ранните съхранени образци на етруската и латинската писменост също са надписи върху чаши и съдове за вино. Едва по-късно това лесно усвоимо средство за междуличностна комуникация е започнало да обслужва и някои обществени, както и чисто бюрократични цели. С други думи, последователността в развитието на азбучното писмо е тъкмо обратната в сравнение с по-ранните логограмни и сричкови системи.

 

 

Ограничените употреби и потребители на тези най-ранни системи подсказват и отговора на въпроса защо писмеността се е появила толкова късно в хода на човешката еволюция. Случаите, в която тя е възникнала самостоятелно или почти без чужди влияния, например Шумер, Мексико и Египет, както и тези, в които новооткритите системи са били бързо усвоени и адаптирани — съответно в Крит, Иран, Турция, долината на Инд и земите на маите — са винаги свързани със социално стратифицирани общества с комплексни и централизирани политически институции, на свой ред регулиращи производството на храни, което отношение ще разгледаме в една от следващите глави. В своя най-ранен вид писмеността е обслужвала целите на тези институции (под формата на стопански отчети и пропагандни материали), а потребителите й са били професионални бюрократи, разчитащи на зърнените запаси, трупани от селските производители. Споменахме, че нито една култура на ловци-събирачи не е създала и дори не е адаптирала някоя писменост за собствените си цели, защото не е предлагала и подобно „институционално“ приложение на писмените знаци — повече от ясно е, че социалните и чисто земеделски механизми, задвижващи производството на храни, изискват и професионално съсловие от писари.

От всичко това можем да направим извода, че производството на храни и неговото хилядолетно развитие са били най-съществените фактори в еволюцията на писмеността, както и в тази на микробите, причиняващи човешките епидемични заболявания. Писмеността е възникнала самостоятелно само в Плодородния полумесец, Мексико и (вероятно) Китай не заради друго, а защото това са били и местата, където производството на храни се е появило за първи път в съответните полукълба. И едва след като е била създадена от тези общества, тя се е разпространила — с помощта на търговията, завоевателните войни и религията — и сред другите, които са имали сходна икономическа и политическа организация.

Производството на храни може и да е било задължително условие за развитието или ранното усвояване на писмеността, но само по себе си не е било достатъчно. В началото на тази глава споменах, че има и не малко общества, които са развили производство на храни и са разполагали с комплексна политическа организация, но не са успели до най-ново време да се сдобият с писменост. Тези примери, толкова озадачаващи за съвременните изследователи, за които писмеността е неизменна съставка на всяко по-сложно структурирано общество, включват и една от най-големите империи, познати ни от световната история — тази на инките в Южна Америка. Към тях можем да добавим и протоимперията, възникнала на архипелага Тонга, хавайската, появила се в края на XVIII в., всички онези племенни „държави“ в субекваториална и субсахарска Западна Африка от периода преди ислямската инвазия, както и най-големите индиански общества в Северна Америка — тези от долината на Мисисипи плюс околните им „васали“. Защо те не са успели да се сдобият с писменост, въпреки че са притежавали всички необходими качества?

Тук би следвало да си припомним, че огромното мнозинство от обществата, познаващи писмеността, не са я създали самостоятелно, а са я получили наготово или са заимствали принципите й от свои съседи, или пък са били вдъхновени от техния пример. Безписмените общества, които току-що изброих, са стартирали и доста по-късно в производството на храни в сравнение с Шумер, Мексико и Китай. (Още не знаем със сигурност кога точно се е появило то в Андите, където впоследствие е била създадена и империята на инките.) При по-добро стечение на обстоятелствата (и най-вече ако са разполагали с повече време) може би и тези безписмени общества също са щели да създадат свои писмености. Може би, ако са живеели по-близо до Шумер, Мексико или Китай, те също са щели да се сдобият с писменост или поне с идеята за нея от своите съседи — по същия начин, както са постъпили древните индуси, маи и още много други. Но, уви, те са живеели твърде далеч от тези първи средища на писаното слово и са се убедили в неговите предимства едва през модерната епоха.

Значението на фактора изолираност проличава най-ярко в случая с Хаваите и Тонга, отдалечени на 4000 мили в океана от най-близките писмени общества. Що се отнася до останалите, тук за пореден път се убеждаваме, че разстоянието, което би могла да прелети една врана, не е най-надеждният критерий, по който бихме могли да определим изолираността на едно човешко общество. Например Андите, западноафриканските царства и устието на Мисисипи са се намирали съответно „само“ на 1200, 1500 и 700 мили от най-близките писмени общества (разбирай Мексико, Северна Африка и… отново Мексико). Тези разстояния са значително по-малки от онези, които азбуката е трябвало да измине от своята родина в Източното Средиземноморие, за да стигне за някакви си две хилядолетия и до Ирландия, Етиопия и Югоизточна Азия. Но това е печалната истина — хората често биват спирани от разни екологични и водни бариери, над които враните могат просто да прелетят. Например между познаващите писмеността държави в Северна Африка и безписмените в Западна Африка се е простирала Сахарската пустиня, която не е била особено благоприятна среда за развитието на земеделие и появата на градове. По същия начин и пустините в Северно Мексико са се оказали непреодолима бариера между градските средища на юг от тях и племенните общества в долината на Мисисипи. Комуникацията между Мексико и Андите е можела да бъде осъществена единствено по море или по един крайно дълъг и труден маршрут, минаващ през джунглите на Панамския провлак. Затова и Андите, Западна Африка и долината на Мисисипи са останали изолирани от вече ограмотените си съвременници.

Разбира се, това не означава, че те се живели в пълна изолация. Например с течение на времето Западна Африка се е сдобила с домашните животни от Плодородния полумесец въпреки сахарската бариера, а по-късно е изпитала и влиянието на исляма. Царевицата е стигнала от Мексико до Андите и (макар и доста по-бавно) до долината на Мисисипи. Но както видяхме в Глава X, ориентацията на континенталните оси и екологичните бариери в Африка и двете Америки са забавили доста осезателно разпространението на житно-зърнените култури и домашния добитък. Историята на писмеността е и нагледен пример за начина, по който географските и екологични фактори се отразяват на човешката изобретателност, както и на разпространението на самите открития.

Глава XIII
От кого се учи нуждата?

На 3 юли 1908 г. при разкопки на древния минойски дворец край Фестос, Крит, археолозите се натъкват на един от най-забележителните артефакти в историята на технологията. На пръв поглед видът му е крайно невзрачен — просто някакъв малък и неоцветен диск от изпечена глина с диаметър 15 см. При по-внимателния оглед се оказва, че всяка от страните му е покрита с рисунъчни знаци, строени в колона, която лъкатуши като змия по посока на часовниковата стрелка, навивайки се последователно на пет пръстена от окръжността към центъра на диска. Тези „писмена“ са общо 241 на брой и са събрани в групи по няколко знака, по всяка вероятност думи, които за удобство са разделени с отвесни черти. Този, който ги е изписал, очевидно грижливо е разчел действията си, за да запълни цялото налично пространство, без да нарушава спираловидното подреждане на знаците (вж. илюстрацията на с. 300).

Още с първата си поява на бял свят дискът се превръща в истинска мистерия за историците на писмеността. Броят на знаците (общо 45) говори по-скоро за сричково писмо, отколкото за азбука, но те все още не са дешифрирани, а и по форма не приличат на нито една известна система от древността. От откритието на Фестоския диск са изтекли повече от деветдесет години, но така и не са открити други следи от тази странна писменост. Дори не знаем дали тя е местно критско изобретение или е внесена от чужбина.

За историците на технологията Фестоският диск е още по-озадачаващ — предполагаемата дата на създаването му (1700 г. пр.Хр.) го прави най-старият печатен документ в света. Любопитното в случая е, че вместо да са изписани на ръка като всички текстове на по-късните критски линейни А и Б писма, знаците на диска са отпечатани върху суровата (и впоследствие изпечена) глина с щемпели, напомнящи литерите от съвременния печатарски набор. Тоест този древен печатар е разполагал с поне 45 щемпела, по един за всеки знак, срещащ се на диска. Изработването на самите щемпели очевидно е коствало доста труд, а и те едва ли са били изработени, за да бъде отпечатан само един-единствен документ. Който и да ги е измайсторил, явно е сътворил много такива надписи. Собственикът (или собственичката) на щемпелите е можел да изготвя копия много по-бързо и по-лесно, отколкото ако всеки път е трябвало да изписва отново тези доста сложни писмена.

В този смисъл Фестоският диск предвещава бъдещите усилия в сферата на книгопечатането, в което по аналогичен начин се използват предварително изготвени знаци („щампи“) — с тази разлика, че ги отпечатват с мастило върху хартия, а не върху сурова глина. Проблемът е, че в тази насока започва да се работи чак след 2500 години в Китай и след още 600 в средновековна Европа. Защо тази толкова авангардна за времето си технология не е била усвоена по-масово на остров Крит, а и където и да било другаде в Източното Средиземноморие? И защо самият метод е бил създаден (или поне приложен) около 1700 г. пр.Хр. на Крит, но не и в някой друг момент в Месопотамия, Мексико или някое друго древно средище на писмеността? Защо е трябвало да изминат цели хилядолетия, за да се съчетаят идеите за мастило и преса и в резултат на това да се стигне до създаването на печатарската преса? Ето защо Фестоският диск е и едно огромно предизвикателство към историците. Ако човешките изобретения винаги са случайни и непредсказуеми (както ни внушава този диск), то тогава всеки опит за по-мащабни обобщения в историята на технологията е обречен на неуспех.

Технологията, приела формата на оръжия и транспортни средства, се оказва най-директния начин, по който някои народи са разширявали териториите си за сметка на други и са ги покорявали. Това я прави и основна причина за най-често открояващите се общи исторически модели. Защо обаче не коренните американци и африканци, а евразийците са изобретили огнестрелните оръжия, презокеанските кораби и стоманените уреди? Разликите между тези общества включват и повечето други по-съществени технологически предимства — от печатарската преса до стъклото и парната машина. Защо всички тези изобретения са дело на евразийци? Защо всички новогвинейци и австралийски аборигени в началото на XVIII в. още са използвали каменни сечива, подобни на онези, от които жителите на Евразия и по-голямата част на Африка са се отказали преди хилядолетия, въпреки че в техните земи се намират някои от най-богатите залежи на медна и желязна руда в света? Ако не друго, тези факти като че ли обясняват поне едно — че в представите на повечето хора евразийците несъмнено превъзхождат всички останали по изобретателност и интелигентност…

От друга страна обаче трябва да отчетем и факта, че в човешката невробиология не съществуват чак такива разлики, които биха могли да обяснят и разликите в технологическото развитие на отделните континенти. Къде тогава се крие разковничето на проблема? Има и едно алтернативно мнение, почиващо върху героическата теория за изобретенията. Според него технологическият прогрес по принцип се осъществява диспропорционално, тъй като главна роля в него играят само шепа свръхнадарени личности, „гениите“, които пък винаги са били кът — хората като Йоханес Гутенберг, Джеймс Уат, Томас Едисън или братя Райт. А те всички са европейци или потомци на европейски имигранти в Америка. Такива са били и Архимед, както и всички по-ярки фигури от древността. Възможно ли е било такива гении да се родят в Тасмания или Намибия? И дали историята на технологията наистина зависи от един толкова произволен фактор — като месторождението?

Има и още едно алтернативно мнение, според което нещата не се свеждат до находчивостта на отделната личност, а до това — доколко обществото, в което тя живее, е склонно да приема новото. Някои общества като че ли изглеждат безнадеждно закостенели, погълнати от себе си и подозрително настроени към промените. Или поне такова е мнението на мнозина западняци, които са опитали да помогнат с нещо на Третия свят, но бързо са се обезкуражавали. Взети поотделно, хората там уж разполагат с всички необходими качества — причината явно се крие в самите общества. Как иначе да си обясним защо аборигените от Североизточна Австралия така и не са усвоили лъка и стрелата, независимо че най-близките до тях народи — островитяните от Торесовия проток, с които те са търгували — са си служели с тях? Възможно ли е всички общества на един континент да са били „по природа“ невъзприемчиви и затова технологията се е развивала по-бавно в техните земи? Въпросът, разбира се, е риторичен, но в тази глава най-сетне ще подходим директно към централния въпрос на тази книга: защо технологията се е развивала с толкова различни темпове на различните континенти?

 

 

За отправна точка в нашата дискусия ще използваме едно широко разпространено мнение, намерило израз в поговорката „Нуждата учи човека“^[25]. Или най-общо казано, новото (в лицето на изобретенията) се появява само тогава когато цялото общество изпитва въпиеща нужда от него — примерно когато вече широко се признава факта, че дадена технология е остаряла и спъва общото развитие. Мераклиите-изобратетели, мотивирани от перспективата да се сдобият с пари или слава, се заемат с тази насъщна потребност и се опитват да я удовлетворят. В един момент някой от тях намира и най-доброто решение на проблема. На свой ред обществото намира практическо приложение на това решение, стига то да е съвместимо с неговите ценности, а и с останалите технологии.

Има обаче един проблем: много малко са изобретенията, които действително се вписват в тази широко разпространена представа за нуждата като „учител на човека“. През 1942 г. американското правителство дава зелена светлина на проекта „Манхатън“ с нескритата цел да бъде създадена атомна бомба, преди нацистка Германия да успее да стори същото. След три години проектът е реализиран успешно, което коства на данъкоплатците два милиарда долара (равни на днешни двайсет). Друг такъв пример е маганът, изобретен през 1794 г. от Илай Уитни, за да замени трудоемкото ръчно почистване на памука, отглеждан в Южните щати, както и създадената през 1769 г. от Джеймс Уат парна машина, която пък е трябвало да реши проблема с изпомпването на водата от британските рудници.

Тези добре известни примери ни изкусяват да мислим, че и другите велики открития в сферата на технологията също са се появили в отговор на някоя обществена потребност. Истината е, че много (ако не и повечето) изобретения са създадени от хора, движени просто от любопитство или от любов към самото „откривателство“, без да има каквато и да било належаща нужда от продукта, който те са имали предвид. Винаги, когато е сътворявал нещо, изобретателят е трябвало сам да му търси приложение. И едва след като изобретението му е било използвано по-дълго време, хората са заживявали с чувството, че те наистина са се „нуждаели“ от него. Да не говорим, че е имало и изобретения, създадени с точно определена цел, които по-късно са намирали много по-широко приложение в съвършено друго и неподозирано дотогава поле. Някои може би ще се изненадат, когато научат, че сред изобретенията, които дълго са търсели адекватно приложение, са и повечето по-значими пробиви в областта на технологиите през модерната епоха — като се започне от аероплана и автомобила и се стигне до двигателя с вътрешно горене и електрическата крушка или пък фонографа и транзистора.

Особено красноречив е примерът с фонографа на Томас Едисън — най-оригиналното изобретение на най-великия изобретател на модерните времена. Когато създал своя първи фонограф през 1877 г., Едисън публикувал статия, в която изброил поне десет възможни употреби на своя продукт. Сред тях били съхраняването на последни слова на умиращи, записването на книги за незрящи читатели, обявяването на точния час, че дори и уроците по правоговор. Очевидно възпроизвеждането на музика не е било сред най-важните приоритети на Едисън. Той дори подхвърлил на асистента си, че изобретението му всъщност няма никаква търговска стойност. След някоя и друга година променил мнението си и навлязъл не на шега в бизнеса с фонографите — но ги предлагал само като „диктофони“ за тогавашните канцеларии. Когато други предприемачи стигнали до идеята за джубокса — фонографът да свири популярни музикални творби, ако му се пусне монета, Едисън искрено се възмутил. Това не само „профанирало“ идеята му, но и щяло да попречи на изобретението му да намери дължимото сериозно признание в практиката. Трябвало да минат още двайсет години, за да се съгласи, макар и неохотно, че основното приложение на фонографа е именно това — да записва и възпроизвежда музика.

Двигателят с вътрешно горене е още едно изобретение, чието приложение днес ни изглежда повече от очевидно. Но и той не се е появил, за да откликне на някаква „нужда“. Когато през 1866 г. Николаус Ото е конструирал своя пръв (газов) двигател, обществената потребност от транспорт вече от шест хилядолетия е била удовлетворявана от конете, нищо че през последните няколко десетилетия сходни функции са започнали да изпълняват и локомотивите. Точно в този момент не е имало криза в снабдяването с коне или пък масово недоволство от железниците.

Тъй като изобретената от Ото машина не била мощна, но затова пък тежка и висока седем фута, видът й едва ли е бил особено привлекателен, особено на фона на някой породист жребец. С течение на времето в нея били внесени някои подобрения, които позволили през 1885 г. на Готфрид Даймлер да прикачи един такъв двигател към велосипед и по този начин да създаде първия мотоциклет. Първият камион обаче е трябвало да почака до 1896 г.

До 1905 г. моторните превозни средства са били просто скъпи и не дотам надеждни играчки за богати. Това обаче устройвало напълно обществото и тези нагласи продължили до Първата световна война, когато военните изведнъж установили, че имат нужда от камиони, и то колкото се може повече. След войната започнало интензивно лобиране от страна на производителите и военните, което най-сетне убедило обществото от какво всъщност се нуждае. Едва тогава камионите започнали да изместват конските каруци в индустриализираните страни. Но дори и в най-големите американски градове тази замяна отнела близо половин столетие.

На изобретателите често се налага да упорстват в заниманията си без видима „обществена потребност“, особено ако началните резултати не са от най-обнадеждаващите. Първите фотоапарати, пишещи машини и телевизори едва ли са изглеждали по-привлекателно от двуметровата железария на хер Ото. Изобретателят така или иначе е пристрастен, затова му е трудно да предвиди дали невзрачният прототип, който е сътворил, ще намери приложение и какво всъщност ще е то, да не говорим, че ако се наложи да го усъвършенства, също ще са му нужни време и средства. В Щатите ежегодно се патентоват близо 70 000 нови изобретения, като само някои от тях стигат до етапа на комерсиалното производство. На всяко велико изобретение, намерило с времето широко приложение, се падат безброй други, които така и не успяват да излязат от анонимността. Но и всяко изобретение, откликващо уж на точно определена потребност, може впоследствие да се окаже далеч по-полезно в съвършено друго поле. Джеймс Уат може и да е възнамерявал да изпомпва вода от рудниците, но съвсем скоро изобретената от него парна машина е започнала да захранва с енергия памучните фабрики, а после и локомотивите и корабите (при това с още по-голям ефект).

 

 

В този смисъл популярната престава, която ни послужи за отправна точка, всъщност разменя обичайните места на човешката изобретателност и нуждата. Един вид поставя каруцата пред коня. Тя като че ли доста надценява ролята на „изключителните гении“ като Уат и Едисън. Тази „героична теория на изобретението“, както понякога я наричат, получава солидна подкрепа и от патентното право, тъй като всеки кандидатстващ за патент е длъжен да докаже „новостта“ на изобретението си. Тоест всеки изобретател си има и много осезателен финансов стимул, за да охули или просто да премълчи постигнатото от предшествениците му. От гледна точка на специалиста по патентно право идеално изобретение би било това, което е възникнало „без прецедент“ — подобно на Атина Палада, която изскочила вече напълно оформена и в разцвета на женствеността си от божествения лоб на Зевс.

В действителност обаче нещата стоят по друг начин — дори и при най-прочутите и най-революционни открития в съвременната история зад гръмката фраза „X е откривател на Y“ всъщност се крият безброй премълчавани имена. В училище най-редовно ни набиват в главите, че Джеймс Уат е изобретил парната машина през 1769 г. — според легендата идеята му хрумнала, като наблюдавал парата, струяща от чучура на един чайник. Това може да звучи интригуващо като художествена проза, но горчивата истина е, че Уат бил осенен от идеята си, когато се опитвал да ремонтира една от машините на Томас Нюкомън. Техният прототип е бил изобретен преди 57 години и от него са били произведени поне стотина бройки до момента, в който Джеймс е решил да се пробва като шлосер. Това обаче не изчерпва историята. Творението на Нюкомън на свой ред е следвало стъпките на една друга машина, която англичанинът Томас Сейвъри е патентовал още през 1698 г., а тя пък е следвала модела, измислен (но така и не претворен на дело) от французина Денис Папен около 1680 г., а той също е имал паралели в идеите на някои негови предшественици като холандеца Кристиан Хюйгенс и други. С казаното не искаме да омаловажим постижението на Джеймс Уат — той действително е внесъл много съществени подобрения в машината на Нюкомън (като е прикачил към нея отделен парен кондензатор и двупосочно действащ цилиндър), но на същото основание можем да твърдим, че и Нюкомън е подобрил съществено постижението на Сейвъри.

Подобни истории могат да се разкажат и за всички модерни открития — по простата причина, че те са още по-надлежно документирани. „Героят“, на когото традицията приписва някое изобретение, най-често следва примера на предишни изобретатели, които са имали подобна идея и вече са създали съответния проект, работен модел и дори (както в случая с парната машина на Нюкомън) цели търговски партиди. Със своето знаменито „изобретение“ — електрическа лампа с нажежаема жичка (според официалната версия, създадено през нощта на 21 октомври 1879 г.) — Едисън по-скоро е внесъл съществени подобрения в многото вече създадени такива „крушки“, патентовани от други изобретатели в периода между 1841 и 1878 г. По същия начин и аеропланът на братя Райт, задвижван със „силата на човешкия ум“, е бил предшестван от безмоторните летала на Ото Лилиентал и Самюъл Ленгли; телеграфът на Самюъл Морз — от тези на Джоузеф Хенри, Уилям Кук и Чарлз Уитстоун; а маганът на Илай Уитни, предвиден за почистване на късовлакнест памук, е бил подобрение на онези приспособления, с които от хилядолетия са чистели хубавия дълговлакнест („сийайлъндски“) памук.

Разбира се, приносът на Уат, Едисън, братя Райт, Морз и Уитни е бил повече от решаващ, затова и изобретенията им са пожънали заслужен търговски успех. Но както споменахме, в много случаи формата, под която едно изобретение намира приложение в практиката, се оказва доста по-различна от това, което е предполагал човекът, който се води за негов изобретател. Нас обаче ни интересува повече един друг въпрос: дали общият, или доминиращ исторически модел би се променил съществено, ако гениалният изобретател не се е бил родил на най-подходящото място и в най-подходящия момент? Отговорът е категоричен: такива незаменими личности никога не е имало. Всеки велик изобретател е имал талантливи предшественици (и следовници) и е направил подобренията си в момент, в който и обществото вече е било „узряло“, т.е. можело е да се възползва от неговия продукт. С други думи, трагедията на онзи безименен „герой“, усъвършенствал щемпелите за Фестоския диск, е в това, че е сътворил нещо, на което тогавашното общество не е можело да намери по-широко приложение.

 

 

Приведох примери главно от историята на модерните технологии, защото те са и най-добре документирани. Двата ми основни извода се свеждат до следното: технологията се развива по-скоро кумулативно, отколкото под формата на изолирани „героически“ дела, а също и че изобретенията обикновено намират по-широко приложение едва след като са били създадени, като това приложение невинаги има връзка с предварителната нагласа, с която са ги създавали. И тези изводи важат с още по-голяма сила за недокументираната история на древната технология. Ловците-събирачи от Ледниковата епоха със сигурност са забелязвали какви причудливи форми приема обгореният пясък и варовик в техните огнища, но условията, в които са живеели са били такива, че е нямало как да предвидят онази дълга поредица от случайни и нямащи връзка помежду си открития, която е щяла да доведе до първите римски остъклени прозорци (от I в.), но преди това е минала през първите глазирани накити (ок. 4000 г. пр.Хр.), първите стъклени изделия в Египет и Месопотамия (ок. 2500 г. пр.Хр.) и първите стъклени съдове (ок. 1500 г. пр.Хр.).

Не знаем нищо за обстоятелствата, при които са се появили тези първи „стъкларии“. Но затова пък можем да разгадаем методиката на праисторическите изобретатели, ако наблюдаваме по-внимателно днешните „примитивни“ народи — например новогвинейците, с които аз работя. Вече споменах, че те познават стотици местни растителни и животински видове, което включва и тяхната хранителна и медицинска стойност плюс ред други употреби. Тези хора демонстрират същата осведоменост и по отношение на десетки минерали, срещащи се в тяхната околна среда — колко са твърди, как реагират на удар, къртене и т.н. и дали изобщо стават за „нещо“. Цялата тази информация е натрупана по пътя на наблюдението и експеримента. Всеки път, когато съм взимал със себе си някой новогвинеец, за да работим в област, отдалечена от родния му дом, съм ставал свидетел и на най-различни „открития“ и „творчески инвенции“. В нова обстановка те непрекъснато се натъкват на непознати неща, оглеждат ги, „бърникат“ ги и ако преценят, че могат да им свършат някаква работа, си ги носят вкъщи. Същия процес съм наблюдавал и когато съм напускал поредния си бивак в джунглата. Тогава пък пристигат местните и старателно претършуват всичко, което съм оставил по една или друга причина там. Играят си с вещите, изхвърлени от мен като непотребни, и се опитват да разберат дали те няма да се окажат потребни в някакъв техен, новогвинейски „контекст“. Празните консервени кутии са най-лесно приложими: моментално се превръщат в контейнери. Останалите вещи се подлагат на серия от тестове, за да намерят приложение, което най-често няма нищо общо с онова, за което са предназначени. Иначе как баналният жълт молив 2B би се превърнал в украшение, втъкнато в пробитото ухо (или хрущял на носа)? Ами това парче от счупена чаша? Дали пък не може да се използва като… нож? Може. Значи еврика!

„Суровините“, с които са разполагали древните, са били само естествени материали: камъни, дървета, кости, кожи, влакна, глина, пясък, варовик и минерали. Постепенно те са се научили да изработват сечива от камък, дърво и кост. Превръщали са определени видове глина в грънци и тухли. По този начин са се научили да превръщат и някои смеси от пясък, варовик и други „боклуци“ в стъкло, както и да обработват наличните меки метали (главно мед и злато), а след това да извличат метал от руда, а накрая и да обработват твърдите метали като бронз и желязо.

Типични примери за открития, осъществени по пътя на налучкването, са барутът и бензинът. Леснозапалимите естествени продукти неизбежно се набиват на очи (особено ако някой смолист дънер изригне в рой искри сред лагерния огън). През II хилядолетие пр.Хр. в Месопотамия вече извличали тонове земно масло, като нагрявали черната минерална смола, наречена асфалт. Древните гърци намерили приложение на най-различни комбинации от земно масло, катран, смола, сяра и негасена вар във военното дело — от тях изготвяли запалителни смеси, които изстрелвали с катапулти и лъкове, включително и от кораби. Алхимиците в ислямския свят, които били особено умели в сферата на дестилацията и произвеждали алкохолни напитки и парфюми, успели да разложат земното масло на фракции, някои от които се оказали още по-ефикасни запалителни средства. Превърнати в „гранати“, „ракети“ и „торпеда“, те изиграли ключова роля в ислямската победа над кръстоносците. Междувременно китайците открили (от горчив опит), че една по-специфична смес от сяра, дървени въглища и селитра, станала впоследствие известна като барут, е и особено взривоопасна. Ако в един ислямски химически трактат, съставен около 1100 г., са описани седем рецепти за приготвяне на барут, то в един по-късен, от 1280 г., вече са включени над седемдесет, и то с широк спектър на приложение — от увеселителни ракети до оръдейни заряди.

Колкото до дестилацията на петрол след Средновековието, химиците от XIX в. откриват междинната му фракция, която се оказва особено полезна като гориво за газените лампи. Същите химици обаче преценяват най-летливата му фракция (бензинът) като ненужен остатъчен продукт — до момента, в който установяват, че той е идеален за двигателите с вътрешно горене. Днес обаче едва ли някой си спомня, че бензинът, тази отличителна черта на съвременната цивилизация, също е започнал своя път като изобретение, което тепърва е трябвало да намери приложение.

 

 

Щом едно откритие намери приложение като нова технология, следващата стъпка е да бъде убедено обществото, че има нужда от него. Това, че предлагаш някакво по-голямо, по-бързо и по-мощно средство за извършване на дадена дейност, още не е гаранция, че то ще бъде прието с отворени обятия. Безброй такива технологии не са били приети изобщо или това е станало след дълга съпротива. Особено конфузни са някои случаи от по-ново време — когато през 1971 г. американският конгрес отхвърли предложението да бъде създаден фонд за конструирането на свръхзвукови самолети, нежеланието в световен мащаб да бъде приета нова и по-ефикасна клавиатура за писане или пък неохотата, с която британците смениха газовото с електрическо осветление. Тогава възниква следният въпрос: кое всъщност кара обществото да приеме някое откритие?

Да започнем с това — доколко приемливи са нововъведенията в рамките на едно общество. Оказва се, че има поне четири фактора, влияещи върху приемането на новото.

Първият и най-очевиден фактор — това е съотношението между икономическото развитие и наличната технология. Колелото може и да е от огромна полза за модерните индустриални общества, но не и за някои други. Древните мексиканци са майсторели малки „колесари“ за забавление, без да им минава мисълта, че биха могли да ги използват и като превозни средства. Това днес звучи абсурдно, но е достатъчно да си припомним, че тези хора не са разполагали с домашни животни, че да ги впрягат в каруци, затова и последните не са можели да бъдат алтернатива на мексиканските хамали.

Второто, което трябва да отчитаме, е социалният статус и свързаният с него престиж, които биха могли да компенсират евентуалните икономически разходи. И днес милиони хора предпочитат „дизайнерските“ джинси, двойно по-скъпи от също така здравите, но по-скромни марки, защото смятат, че етикетът на „престижната“ марка е и свидетелство за определен социален статус, за което си струва да се изръсят. Горе-долу на същото основание в Япония продължават и до днес да използват изключително увъртяната система канджи, независимо че си имат много по-лесна и по-ефикасна в лицето на сричковата азбука кана. Познаването на йероглифите говори за ерудираност, а да си ерудит е престижно. Малцина биха устояли на такова изкушение…

Друг важен фактор е съвместимостта на изобретението с т.нар. запазени интереси. Тази книга (както впрочем и повечето, които са ви попадали) е написана на клавиатура QWERTY, наречена на шестте букви отляво на най-горния ред. Колкото и странно да звучи, това подреждане е било направено още през 1873 г., противно на всякакви правила за удобство. Нещо повече, в случая са приложени и някои доста мръсни трикове, чиято единствена цел е да бъде затруднен максимално пишещият. Например, най-често употребяваните букви са пръснати по цялата клавиатура, а немалка част от тях са съсредоточени в лявата й част (където десничарите, т.е. мнозинството хора, са принудени да си служат с по-слабата си ръка). Причината за тази въпиеща непродуктивност е в това, че пишещите машини от 1873 г. блокирали, ако клавишите се натискат прекалено бързо, затова производителите решили да забавят максимално самия процес на писане. Когато подобренията, внесени в пишещите машини, елиминирали проблема с блокирането, експериментите, проведени през 1932 г. с една по-ефикасно подредена клавиатура, показали, че тя може да увеличи два пъти скоростта ни на писане и да намали с цели 95% усилията, които влагаме в тази дейност. В отговор QWERTY се окопала още по-солидно. Вече 70 години и нещо „запазените интереси“ на стотици милиони хора — тези, които са свикнали с QWERTY, както и тези, които организират курсове по машинопис (с клавиатура QWERTY) плюс всички производители и продавачи на компютри и пишещи машини — осуетяват всеки наш опит да минем на по-удобни и ефикасни клавиатури.

Тази история може да мине и за забавна, но в много такива случаи се е стигало до значително по-тежки икономически последствия. Защо например Япония доминира на днешния световен пазар на електронни продукти, и то до такава степен, че това се отразява отрицателно на щатския баланс на плащанията с нея, независимо че транзисторите са изобретени и патентовани именно в САЩ? Защото „Сони“ откупи лиценза за производството им от „Уестърн Илектрик“ в момент, когато американската електронна промишленост бълваше на поразия модели с електронни лампи и не желаеше да има конкуренция между собствените й продукти. Защо в британските градове са използвали газени лампи в уличното осветление чак до 20-те години на XX в., макар и щатските и немските отдавна вече да са били електрифицирани? Защото тамошните градски власти са инвестирали щедро в газоснабдяването и редовно са създавали пречки пред конкуренцията в лицето на електрическите компании.

Последният фактор е свързан с една друга социална особеност — доколко бързо могат да бъдат оценени предимствата на новото. През 1340 г., когато огнестрелните оръжия още са били непознати в по-голямата част на Европа, двама английски благородници — графовете на Дарби и Солсбъри — случайно присъствали на битката при Тарифа, в която маврите обстрелвали с оръдия испанците. Впечатлени от видяното, графовете въвели топовете и в английската армия, където ги приели с възторг и само след шест години ги използвали (за огромно неудоволствие на французите) в битката при Креси.

 

 

Ето как колелото, марковите дънки и клавиатурата QWERTY могат да ни послужат като примери, за да разберем причините, поради които дадено общество не приема еднакво радушно всички нови изобретения. Но и положителното отношение към дадена новост варира значително в съвременните общества. Всеки от нас е чувал онази популярна констатация, според която земеделските общества от Третия свят възприемат нововъведенията много по-неохотно от тези, които вече са индустриализирани по западен образец. Но дори и в самия индустриализиран свят някои общества се оказват по-възприемчиви от останалите. Ако се окаже, че са възникнали на континентална основа, тези различия биха обяснили защо на някои континенти технологията се е развила по-бързо, отколкото на другите. Например ако по някакви свои съображения обществата на австралийските аборигени са се противопоставяли упорито на всяка промяна в бита си, то това би обяснило защо са продължили да си служат с каменни сечива, след като на всички други континенти вече са били минали на метални. Защо наистина се стига до тези различни степени на възприемчивост?

За целта историците на технологията са изготвили цял списък, включващ поне четиринайсет фактора, които биха могли да обяснят тези различия. Един от тях е средната продължителност на живота — ако е по-голяма, тя би осигурила на бъдещия изобретател достатъчно време, за да натрупа необходимите технологически познания, а и би му вдъхнала нужното търпение и сигурност, за да се заеме с някой по-дългосрочен проект, без да разчита на незабавен успех. В този смисъл по-голямата средна продължителност на живота, за която трябва да благодарим на модерната медицина, би могла да обясни и стремително нарастващия брой на новите изобретения в съвременния свят.

Следващите пет фактора са свързани с икономическата организация на обществото:

1) Смята се, че наличието на евтина работна (т.е. робска) ръка в класическата епоха не е стимулирало изобретателността на тогавашните хора, докато днешните високи надници сами по себе си са достатъчно основание за търсенето на по-ефикасни технологически решения. Например опасенията, че новата имиграционна политика ще отреже достъпа на нископлатените мексикански сезонни работници до калифорнийските ферми бяха солиден довод за създаването на нови сортове домати, които могат да се берат и с комбайни.

2) Патентното дело и законите за авторското право възнаграждават щедро авторите на нововъведения в модерния Запад, докато липсата на подобни законови гаранции не насърчава особено новаторството в днешен Китай.

3) Съвременните индустриални общества предлагат и отлични условия за техническа подготовка — нещо, което не може да се каже за средновековния ислямски свят или днешния Заир.

4) Модерният капитализъм — за разлика от древноримската икономика — е организиран по начин, който насърчава инвестициите в технологическото развитие.

5) Подчертаният индивидуализъм на американското общество позволява на по-находчивите изобретатели да се облагодетелстват лично от изобретенията си, докато силните семейни връзки в Нова Гвинея са гаранция, че ако някой започне да изкарва добри пари, в дома му ще се нанесат поне десетина негови роднини, които ще очакват той да ги храни и облича.

Следващите четири обяснения са по-скоро от идеологически, отколкото от икономически или организационен характер:

1) Склонността да се поемат рискове (като неотменна част от усилията за създаване на нещо ново) в някои общества е по-широко разпространена, отколкото в други.

2) Една уникална черта на европейското общество след епохата на Ренесанса е научният светоглед, който изключително много е допринесъл за днешните водещи позиции на Европа в областта на технологиите.

3) Толерантността към чуждото и неортодоксално мнение също стимулира новаторския дух — за разлика от традиционно консервативната нагласа на някои общества (например китайското, чийто еталон е била собствената му класическа древност).

4) Религиите също се различават в отношението си към технологическите нововъведения: смята се, че някои разклонения на юдаизма и християнството са настроени по-благоприятно към тях, докато някои разклонения на исляма, индуизма и брахманизма категорично ги отхвърлят.

И десетте хипотези звучат правдоподобно. Има обаче един проблем: никоя от тях не взема каквото и да било отношение към географията. Ако законите за авторското право, капитализмът и (донякъде) религията действително насърчават новаторството, кое тогава е станало причина за появата на тези фактори в ренесансова Европа, но не и в съвременна Индия или Китай?

Ако не друго, знаем поне насоката, в която тези десет фактора са влияли върху технологията. Действието на останалите четири хипотетични фактора — войната, централизираното управление, климатът и изобилието от естествени ресурси — явно е непостоянно: понякога те със сигурност поощряват развитието на технологията, но нерядко го възпрепятстват.

1) През цялата човешка история войната е била основен стимул за технологическите нововъведения. Например огромните инвестиции в ядрените технологии, направени през Втората световна война, както и в самолетостроенето и автомобилната промишленост през Първата разкриват нови хоризонти пред технологическата мисъл. Но войните по принцип са нещо деструктивно, затова и много често се оказват непреодолима пречка пред технологическия прогрес.

2) Силната централна власт може и да е насърчавала стремителното развитие на технологиите в Германия и Япония в края на XIX в., но през XVI в. е постигнала катастрофални резултати в Китай.

3) Много северноевропейци са на мнение, че суровият климат стимулира технологическото развитие, защото оцеляването в такива условия е невъзможно без наличието на технологии, докато по-мекият климат, при който „дрехите са ненужни, а бананите сами си падат от дърветата“ се отразява пагубно на прогреса. Има обаче и един диаметрално противоположен възглед, според който мекият климат спестява на хората необходимостта да се борят ежедневно за оцеляването си и им позволява да развиват творческите си заложби.

4) Спорно е и това дали изобилието от естествени ресурси стимулира технологическия прогрес. Да, богатите водни ресурси са стимулирали появата на воденици в дъждовната и пълна с реки Северна Европа, но защо такива технологии не са се развили и в още по-влажната Нова Гвинея? Изсичането на британските гори е сочено за една от причините, поради които Британия отрано е заела водещо място във въгледобивната промишленост, но защо обезлесяването не е постигнало същия ефект и в Китай?

Разбира се, тази дискусия не изчерпва абсолютно всички фактори, които биха обяснили защо отделните общества се различават във възприемчивостта си към новото. По-лошото е, че всички тези приблизителни или проксимални обяснения подминават въпроса за далеч по-важните и основни фактори. Това не ни помага особено в опита ни да разберем хода на световната история, тъй като технологията несъмнено е една от главните й движещи сили. Затова сега ще се опитам да докажа, че цялото това пъстро разнообразие от независими фактори, криещи се зад технологическите нововъведения, не е никаква пречка — напротив, то ни улеснява да разберем общите исторически модели.

 

 

С оглед на целите, които си поставяме в тази книга, най-важният въпрос, който горният списък буди у нас, би прозвучал така: дали всички тези фактори системно са се различавали на отделните континенти и дали именно те са способствали за различното им технологическо развитие? Повечето нормални читатели (а и немалко историци) биха дали положителен отговор, макар и с известни нюанси в самата формулировка. Например широко разпространено е убеждението, че австралийските аборигени като цяло са споделяли еднакви идеологически характеристики, което обяснява и изоставането им в сферата на технологиите. Смята се, че те открай време са с консервативен дух и живеят не в текущото емпирическо време, а в това на съновиденията (т.нар. dream time) — митическата епоха на светосътворението, затова и не са склонни да си поставят чисто практически цели, за да направят по-добър живота си в настоящето. Един от най-изтъкнатите историци на Африка пък определя своите земляци като хора интровертни и лишени от европейската „експанзивност“.

Всички тези твърдения обаче са чисто спекулативни. Досега никой не си е дал труда да изследва по-системно многобройните общества, живеещи при сходни социоикономически условия на различни континенти, както и системно проявяващите се идеологически различия между тях. Вместо това стандартните обяснения се движат в затворен кръг — щом съществуват технологически различия, значи съществуват и идеологически, и обратното.

В действителност нещата стоят по съвършено друг начин. В Нова Гвинея най-редовно съм се убеждавал, че многобройните местни общности значително се различават помежду си, що се отнася до светогледа. Подобно на индустриална Европа и Америка, „робуващата на традициите“ Нова Гвинея също има своите консервативни общества, упорито държащи на старите изпитани методи, които обаче живеят редом с други, които са по-новаторски настроени и селективно усвояват новите. И какво се получава? След пристигането на западните технологии днешните по-предприемчиви новогвинейци гледат максимално да се възползват от тях, за да доминират над по-консервативните си съседи.

Например, когато през 30-те години на миналия век навлизат за първи път в планините на Източна Нова Гвинея, европейците „откриват“ там десетки неизвестни племена, живеещи още в Каменната ера. Сред тях са и чимбу, които се оказват особено агресивни… в усвояването на западните технологии. Когато въпросните чимбу виждат, че белите заселници засаждат кафе, те също започват да го отглеждат като една бързо „осребряваща“ се земеделска култура. През 1961 г. се запознах с един 50-годишен чимбу, който не можеше да чете и носеше нещо като сламена „пола“, но макар и израснал сред хора, използващи каменни сечива, бе успял да забогатее от кафеените си насаждения, а приходите от тях бе вложил в малка дъскорезница (за която бе платил $ 100 000 в брой) и цял куп камионетки, с които извозваше кафеените зърна и нарязаните трупи до пазара. Затова пък едно от съседните племена, дариби, с което работих близо осем години, бе подчертано консервативно и не проявяваше никакъв интерес към новите технологии. Когато в земите им кацна първият хеликоптер, те му хвърлиха само един бегъл поглед и се върнаха към обичайните си занимания — ако бяха чимбу, щяха поне да попитат за цената му. В резултат на всичко това днес чимбу навлизат все по-дълбоко в дарибските земи и ги превръщат в кафеени плантации, а на самите дариби отреждат недотам престижната роля на черноработници.

Същото явление може да се види и на всеки друг континент. Навсякъде има общества, които са по-възприемчиви от останалите, усвояват селективно чуждите методи и технологии и ги вграждат успешно в собствения си бит. Например, ако говорим за предприемчивост, нигерийският еквивалент на чимбу е ибо. Днес най-многобройното индианско племе в Съединените щати са навахо, които при идването на европейците са били просто една от стотиците такива общности. Но тези навахи са демонстрирали особена гъвкавост и умение да подхождат селективно към новото. Успели са да интегрират западните бои и оцветители в своето традиционно тъкачество, научили са се да обработват сребро и да отглеждат добитък и днес карат пикапи и камиони, независимо че продължават да живеят в традиционните си общности.

Сред уж консервативните австралийски аборигени също са се срещали и по-възприемчиви, наред с по-„закостенелите“. В единия край на спектъра са били тасманийците, които са продължавали да си служат с каменни сечива, вече изоставени в по-голямата част на континентална Австралия. В другия са попадали някои рибарски селища в Югоизточна Австралия, чиито жители са били създали и такива сложни технологии като изкуствените канали, бентовете и таляните.

Тоест развитието и възприемчивостта към новите технологии варират значително сред отделните общества на един и същ континент. Но те варират с времето и в рамките на едно и също общество. Днешните ислямски общества в Близкия изток са сравнително консервативни и, така да се каже, не са в челните редици на технологическия прогрес. Но техните средновековни предци са били доста напреднали в технологическо отношение и открити към новото. Процентът на грамотните е бил значително по-висок в сравнение с тогавашна Европа. Тези хора са успели също така да усвоят наследството на класическата елинска цивилизация, и то до такава степен, че много класически гръцки творби са стигнали до нас благодарение на арабските им преписи. Изобретявали са и са усъвършенствали вятърни мелници и воденици, развивали са тригонометрията, механиката и приложната химия, създавали са нови иригационни методи. Да не говорим, че от Китай са усвоили хартията и барута и именно те са ги предали на европейците. Тоест през Средновековието потокът от нови технологии е течал от ислямския свят към Европа, а не в обратната посока, както е днес. И този курс е бил променен със 180° едва в началото на XVI в.

Новаторството в Китай също е варирало значително във времето. Някъде до 1450 г. Китай е бил технологически много по-иновационен и по-напреднал от Европа, а дори и от средновековния ислямски свят. Дългият списък на китайските изобретения включва шлюзовете на напоителните канали, чугуна, дълбоката оран, сбруята, барута, хвърчилата, магнитния компас, печатарския набор, хартията, книгопечатането (ако не броим изолирания случай с Фестоския диск), корабния рул тип „ахтерщевен“ и… ръчната количка. След това новаторският порив като че ли секва, а причините ще обсъдим в епилога на тази книга. Днес сме склонни да мислим, че западноевропейските и произлезлите от тях северноамерикански общества са водещите сили в технологическия прогрес, но не бива да забравяме, че до края на Средновековието технологията в Западна Европа е била по-слабо развита от всяка друга „цивилизована“ част на Стария свят.

Тоест не е вярно това, че обществата на някои континенти по принцип са по-склонни да приемат новото, а тези на другите са по-консервативни. На всеки континент и по всяко време наред с иновационните е имало и консервативни общества. Освен това дори в рамките на един и същ регион възприемчивостта е варирала с времето.

Ако поразмислим ще видим, че тези заключения не биха и могли да бъдат други при положение, че иновативността на едно общество се определя от многобройни независими фактори. Ако и учените не ги познават обстойно, тази иновативност се оказва абсолютно непредсказуема. Затова много социолози продължават и сега да спорят за конкретните причини, поради които отношението към нововъведенията така радикално се е променяло с хода на времето в ислямския свят, Китай и Европа, или пък защо чимбу, ибо и навахо са се оказали далеч по-възприемчиви (и предприемчиви) от своите съседи. Но за този, който изследва общите исторически модели, няма особено значение кои са конкретните причини за отделните казуси. По един парадоксален начин многобройните фактори, влияещи върху иновативността, на практика улесняват задачата на историка, тъй като различните реакции към новото, демонстрирани от отделните общества, се оказват повече или по-малко променливи величини. Което пък означава, че в рамките на всеки отделен ареал (стига да е достатъчно голям — примерно континент) и във всеки отделен исторически момент някои общества ще проявяват по-голяма охота за нововъведения в сравнение с останалите.

 

 

Откъде всъщност идват самите нововъведения? Ако изключим шепата на брой общества, които в миналото са живели в пълна изолация, за останалите важи правилото, че много (ако не и повечето) техни нови технологии не са били създадени на местна почва, а са били заимствани от други общества. Съотношението между местен почин и заимстване зависи главно от два фактора: доколко условията позволяват развитието на дадена технология и… кои са най-близките ти съседи.

Някои открития са пряко следствие от работата с естествени суровини. Световната история е пълна със случаи, в които до такива открития се е стигало напълно самостоятелно на различни места и по различно време. Такъв пример, на който вече се спряхме обстойно, е одомашняването на растенията — в поне девет от случаите можем да говорим за самостоятелно възникнало земеделие. Друг пример е грънчарството, в чието развитие най-вероятно са намерили практическо приложение наблюденията на начините, по които глината (един от най-широко разпространените естествени материали) реагира на външни въздействия. В Япония то се появило преди около четиринайсет хилядолетия, в Плодородния полумесец и Китай — преди десет, а след това и в Амазония, Сахел, американския Югозапад и Мексико.

Пример за едно далеч по-трудно откритие е писмеността, която едва ли е плод на дългогодишни наблюдения върху естествената среда. Както видяхме в Глава XII, само в няколко случая тя е възникнала самостоятелно, а буквеното писмо (азбуката) най-вероятно се е родило само веднъж в световната история. Също така трудно се е стигнало и до такива открития като водното колело, ръчната мелница, зъбната протеза, компаса, вятърната мелница и камера обскура. Откривали са ги (и са ги преоткривали) в Стария свят, но никога в Новия.

Обикновено хората са се сдобивали с такива по-сложни изобретения по пътя на заимстването, защото те са се разпространявали много бързо, което подсказва, че едва ли са били създавани самостоятелно на различни места. Красноречив пример е колелото, чиято най-ранна поява е датирана около 3400 г. пр.Хр., в зоната на Черноморието, но през следващите няколко века се е разпространило и в повечето части на Европа и Азия. Всички тези най-стари колела в Стария свят са били с една и съща форма — не онзи обръч, укрепен със спици, който познаваме днес, а плътен дървен кръг, сглобен от три талпи. Затова пък единствените колела, познати в Новия свят (за които знаем от изображенията по мексиканските керамични съдове) са се състояли само от една плоскост, което подсказва, че колелото там е възникнало напълно самостоятелно (нищо, че това се е случило за втори път в световната история), а най-сериозният довод в подкрепа на това твърдение е изолираността на Централна Америка от цивилизациите в Стария свят.

Едва ли някой би повярвал, че в рамките само на няколко века въпросното дървено колело, сглобено от три сегмента, се появявало многократно и съвършено случайно на най-различни и отдалечени едно от друго места в Стария свят при положение, че през предишните седем милиони години човечеството се е справяло някак си и без колела. Очевидно не друго, а практическата му стойност е причината то да се разпространи толкова бързо от мястото, където е било създадено за първи път. Сред другите примери за по-сложни технологии, възникнали на точно определено място в Западна Азия и плъзнали по целия древен Стар свят, са бравите, скрипците, ръчните (и вятърни) мелници и, разбира се, азбуката. Аналогичен пример за такава технологическа дифузия в Новия свят е металообработването, възникнало за първи път в Андите, но стигнало през Панамския провлак и до Мезоамерика.

Когато дадено изобретение с по-широко приложение се появи в рамките на едно общество, то обикновено се разпространява по следните два начина. В първия случай съседните общества виждат или чуват, че някой е открил нещо интересно, харесват го и също се сдобиват с него. Вторият начин е доста по-неприятен — когато обществото, не разполагащо с дадена технология, се убеждава в предимствата й едва при пряк сблъсък с тези, които я владеят, и вследствие на това бива покорено или прогонено от родните си места. Един прост пример е разпространението на мускетите сред новозеландските маори. Някъде към 1818 г. едно от племената, нгапухи, се сдобива с мускети от европейските търговци. През следващите петнайсет години Нова Зеландия е разтърсена от т.нар. „Мускетни войни“, а племената, не разполагащи с огнестрелни оръжия, са изправени пред следната деликатна дилема — или да си купят пушки, или да се покорят на онези, които вече са успели да го сторят. В крайна сметка новата технология се разпространява из цяла Нова Зеландия и към 1833 г. с мускети вече разполагат всички племена — имам предвид оцелелите…^[26]

Когато обществото усвоява новата технология от създателите й, тази дифузия може да протече в най-различен контекст. Това включва мирна търговия (както през 1954 г., когато транзисторите стигат от Съединените щати до Япония), шпионаж (например открадването на копринените буби от Югоизточна Азия и пренасянето им в Близкия изток през 552 г.), емиграция (френските стъкларски и тъкачни техники започват да се разпространяват из Европа, когато през 1685 г. от Франция са прогонени 200 000 хугеноти), както и война. Особено красноречив е случаят с пренасянето на китайските технологии за производство на хартия в ислямския свят, което става възможно едва след като арабите разгромяват китайците в битката при река Талас през 751 г. Сред пленниците се оказват и такива, които са запознати с тези технологии. Победителите ги отвеждат в Самарканд и там те полагат основите на местното производство на хартия.

В предишната глава видяхме, че дифузията на културни нововъведения може да става чрез „прекопиране“ и на най-дребните детайли, но и чрез заимстване на основната идея, от която впоследствие се извеждат и всички детайли. Тези два алтернативни начина важат и за технологиите. Ако в горния параграф ставаше дума по-често за „прекопиране“, то появата на китайските технологии за производство на порцелан в Европа е по-скоро пример за „идейна дифузия“. Порцеланът, един изключително фин керамичен продукт, е създаден в Китай около VII в. Когато през XIV в. той започва да се появява и в Европа (пренасян по Пътя на коприната, но без никаква информация за начините на производството му), пожънва огромен успех и предизвиква лавина от безуспешни опити за създаване на негови имитации. Едва през 1707 г. немският алхимик Йохан Бьотгер, след продължителни експерименти с най-различни минерали и глини, стига до решението на загадката и полага основите на световноизвестния днес майсенски завод за порцелан. В резултат на по-късните и относително самостоятелни експерименти във Франция и Англия се появяват и други подобни продукти: севърският, уеджуудският и споудският порцелан. Тоест на европейските „грънчари“ се е наложило да открият повторно китайските методи, но поне са знаели какво искат да постигнат, защото са разполагали с нагледен образец.

 

 

В зависимост от географското си местоположение обществата се различават в още едно много важно отношение — доколко естествените условия им позволяват да усвояват технологии от други общества. Най-изолирани в по-новата история са се оказали тасманийците, които са обитавали, без да се отличават с кой знае какви мореплавателски умения, един самотен остров, отстоящ на 100 мили от Австралия, която пък (ако трябва да бъдем откровени) е най-изолираният континент на Земята. Тасманийците не са имали никакви контакти с други общества в продължение на десет хилядолетия, затова не са се сдобили и с други технологии освен тези, които сами са създали. До австралийците и новогвинейците, чиято пък единствена връзка с азиатския материк е индонезийската островна верига, са стигнали само някои от нещата, открити в Азия. С много повече възможности за усвояване на технологии по пътя на дифузията са разполагали обществата, живеещи на по-големите континенти. При тях технологическият прогрес е протичал и най-бързо, защото са акумулирали не само своите открития, но и тези на съседите си. Например средновековният ислямски свят, разположен в централната част на Евразия, е получил редица технологии от Индия и Китай, но е наследил и постиженията на древногръцката наука.

Огромното значение на такива фактори като технологическата дифузия и подходящото за нея географско разположение проличава особено ярко в някои привидно необясними случаи, когато цели общества са се отказвали от изключително ефикасни технологии. Ние сме свикнали с мисълта, че щом една полезна технология е намерила практическо приложение, тя така или иначе ще се използва, докато не бъде заменена с още по-добра. В реалността обаче нещата стоят по по-различен начин — не е достатъчно само да усвоиш една технология, а трябва и да я поддържаш, което също зависи от куп непредвидими фактори. Всяко общество понякога изпада в странни настроения (да ги наречем „капризи“), по време на които безполезни неща се сдобиват с икономическа стойност, а полезните пък временно се обезценяват. Днес, когато почти всички общества на Земята са свързани помежду си, ни е трудно да си представим, че някое от тях би могло да се окаже толкова капризно, че да се откаже от наистина важна технология. Но дори и да се получи нещо подобно, това общество все някога ще види, че съседите му използват успешно спорния продукт и ще има възможност отново да го придобие (което би било пример за дифузия), защото в противен случай то просто ще бъде покорено от същите тези съседи. Тоест подобни капризи биха намерили почва само сред някои по-изолирани общества.

Класически пример за това е отказът на Япония да развива модерна оръжейна промишленост. Огнестрелните оръжия са достигнали бреговете й още през 1543 г. с китайска джонка, на която имало и двама португалски авантюристи, въоръжени с аркебузи (едни доста примитивни пушки). Японците били толкова впечатлени от новото оръжие, че веднага започнали местното му производство, внесли значителни подобрения в наличната технология и само след половин век, към 1600 г., вече разполагали с много повече, а и много по-добри пушки от всяка друга страна в света.

Действали обаче и някои други фактори, които възпрепятствали налагането на огнестрелните оръжия в Япония. Страната си имала и доста многочислено воинско съсловие, самураите, за които мечовете били не само произведения на изкуството, но и нагледен символ на техния социален статус (както и практическо средство да държат изкъсо низшите съсловия). Дотогава японските бойни изкуства намирали най-висш израз в дуелите между самураи, които заставали на някое открито пространство, произнасяли ритуални речи, а после кръстосвали мечовете си по възможно най-изискания и грациозен начин. На всичкото отгоре пушките били някаква чуждоземска „измишльотина“ и заслужавали единствено презрение — както впрочем и всички други вносни артикули след споменатата 1600 г. За начало контролираното от самураи правителство ограничило производството на пушки само в няколко града. После наложило изискването оръжейниците да имат официално разрешение от властите, за да упражняват занаята си. Следващата му стъпка била да започне да издава такива лицензи само на онези майстори, които ще изпълняват държавни поръчки. После пък започнало да намалява тези поръчки и в крайна сметка Япония отново се оказала без функционални огнестрелни оръжия.

Между тогавашните европейски управници също са се срещали и такива, които са презирали огнестрелните оръжия и се опитвали да ограничат разпространението им. Но в Европа тези мерки никога не са стигали до крайности по простата причина, че всяка страна, която би се отказала от огнестрелните оръжия, е рискувала начаса да бъде завладяна от съседите си. Япония е можела да си позволи лукса да се откаже от една толкова перспективна нова технология, тъй като страната е била гъсто населена и разположена на няколко изолирани от материка острова. Илюзията за безопасност обаче се е разсеяла през 1853 г., при „визитата“ на комодор Пери, чиято флотилия е била въоръжена с най-модерната за момента артилерия и това е било достатъчно убедителен довод за японците да възобновят колкото се може по-бързо оръжейната си промишленост.

Отказът на японците от пушки, както и упоритото нежелание на Китай да се сдобие с презокеански кораби (наред с механичните часовници и хидравличните тъкачни станове) са само някои от по-известните примери за технологически регрес в изолирани или полуизолирани общества. Но такива случаи е имало и в праисторическата епоха. Най-фрапантен е този с тасманийците, които са се отказали дори от костените сечива и риболова, за да се превърнат в обществото с най-примитивна технология в модерния свят (на което ще се спрем по-подробно в Глава XV). Нещо подобно се е случило и с австралийските аборигени — по всяка вероятност те също са познавали лъка и стрелата, но впоследствие са се отказали от тях. Жителите на Торесовите острови, както и тези от Гауа, пък са се отказали от канутата, но след време последните отново са се върнали към тях. Цяла Полинезия обаче се е отказала от грънчарството. Повечето полинезийци и меланезийци са се отказали да използват лъка и стрелата като военно средство. По същия начин полярните ескимоси са се отказали от лъка, стрелите и каяка, а събратята им от Дорсет — и от свредела, завъртан с помощта на тетивата, както и от кучешкия впряг.

Колкото и абсурдни да изглеждат, тези примери показват много ясно ролята на географията, както и на дифузията в историята на технологията. Казано най-общо, когато няма условия за дифузия се появяват и по-малко технологии, а с хода на времето се изоставят и много от наличните.

 

 

Технологиите по принцип пораждат нови технологии, затова и възможността за разпространение на едно изобретение винаги е по-важна от самото него. Историята на технологията е типичен пример за онова, което бихме нарекли автокаталитичен процес — тоест процес, който непрекъснато ускорява ход, тъй като в ролята на катализатори влизат собствените му продукти. Днес ни впечатлява технологическия „бум“ след Индустриалната революция, но не по-малко впечатляващ е бил и аналогичният процес през Средновековието — много по-мащабен в сравнение с Бронзовата епоха, която на свой ред радикално е превъзхождала в това отношение Горния палеолит.

А защо технологическият процес сам ускорява своя ход? Една от причините е, че самият напредък зависи от предишните решения, касаещи някои по-прости проблеми. Например земеделците от Каменната епоха не са започнали директно да извличат желязо от земните недра и да го обработват, защото за целта са им били необходими пещи, развиващи високи температури. До този тип металургия се е стигнало едва след хилядолетия, а през междинния период хората са се задоволявали със „слитъците“ от чисти метали, които са откривали в природата (мед или злато), защото са били достатъчно меки, за да им се придава желаната форма с най-обикновен чук, без да се налага да ги нагряват. Трябвало е да изминат хилядолетия до появата на първите най-прости грънчарски пещи, в които са изпичали съдове, а след това някои са се сетили да топят в тях и руда, за да извличат мед и някои нейни примеси (като бронз), за които не са били нужни чак такива високи температури като за желязото. И в Плодородния полумесец, и в Китай железните предмети са се наложили едва след две хилядолетия, а дотогава основният металургичен материал е бил бронзът. Обществата от Новия свят тъкмо са правели първите си стъпки в обработката на бронз и още не са и помисляли за желязото, когато тук са дошли европейците и са променили радикално траекторията на тяхното историческо развитие.

Другата по-основна причина за автокатализата е, че новите технологии и материали позволяват генерирането на още по-нови технологии по пътя на рекомбинирането. Например още щом Гутенберг отпечатва Библията през 1455 г., книгопечатането се разпространява мълниеносно из цяла Европа. Защо обаче това не се е случило и през 1700 г. пр.Хр., когато онзи незнаен печатар е удрял щемпелите си на Фестоския диск? Част от обяснението се крие в това, че средновековните печатари са можели вече да комбинират цели шест продукта на технологическия прогрес, повечето от които не са били достъпни за майстора от Фестос. Говорим за хартията, подвижния печатарски набор, металургията, пресите, мастилата и, разбира се, буквените знаци. Две от тях, хартията и самата идея за подвижен набор, са дошли в Европа от Китай. За да реши деликатния проблем с различния размер на знаците, Гутенберг въвежда печатането с метални щанци. За целта е разчитал на многобройните постижения на тогавашната металургия — можел е да използва стомана за матриците, месингови или бронзови примеси (по-късно изместени от стоманата) за щанците, олово за калъпите и различни сплави от калай, цинк и олово за самите букви. Идеята за печатарска преса е заимствал от изстисквачките за грозде и маслини, използвани във винарството и производството на зехтин, а печатарското му мастило е било модификация (на базата на земно масло) на тогавашните тушове. Буквеното писмо — продукт на трихилядолетно развитие, който средновековна Европа е наследила от античността — е улеснявало използването на подвижния набор, защото е било достатъчно да се отлеят само две-три дузини знаци, за разлика от хилядите, използвани в китайската писменост.

На свой ред безименният създател на Фестоския диск е имал достъп до много по-малко технологии, които би могъл да съчетае в цялостна система. Основното му пособие е била глината, която, съгласете се, е доста по-обемиста и по-тежка от хартията. Металургичните умения, мастила и преси на Крит от 1700 г. пр.Хр. са били доста по-примитивни от тези на Германия през 1455 г., затова се е наложило Фестоският диск да бъде „отпечатан“ на ръка. Още е било твърде рано, за да узрее идеята за подвижен набор, който се подрежда и застопорява в метална рамка, после се намазва с мастило и се притиска върху хартията с механична преса. Освен това самите писмени знаци са били сричкови, т.е. много повече на брой и с по-сложна форма от тези на латиницата, с която си е служел Гутенберг. Поради всичко това печатарската технология, използвана при Фестоския диск, е била една доста неудобна и не особено привлекателна алтернатива на писането на ръка (за разлика от Гутенберговата преса). Но да оставим тези чисто технологически недостатъци. Дискът е бил „щампован“ по време, когато писмеността е била достъпна само за шепа придворни или храмови писари, затова и търсенето на този иначе великолепен продукт е било повече от скромно. А това пък обяснява защо никой не е изгарял от желание да влага усилия и средства в производството на ръчни печати. За разлика от минойски Крит, в средновековна Европа очевидно е имало пазар за печатни произведения и това е било напълно достатъчно основание за тогавашните инвеститори да се втурнат да наливат пари в начинанието на Гутенберг.

 

 

Човешките технологии са изминали дълъг път на развитие — от първите каменни сечива от преди два и половина милиона години до лазерния принтер от 1996 г., с който замених моя вече остарял лазерен принтер от 1992 г. и на който разпечатах и ръкописа на тази книга. В началото това развитие е било не просто бавно, а и неуловимо — минавали са стотици хилядолетия, без да има видими промени в каменните сечива на нашите предци, а и без да се съхранят каквито и било артефакти, изработени от друг материал. Днес технологиите напредват толкова бързо, че се налага да отразяваме промените им в ежедневниците.

В тази дълга история на самоускоряващо се развитие можем да откроим два особено осезателни „скока“. Първият, случил се в отрязъка между стохилядната и петдесетхилядната година преди нашето време, най-вероятно е предизвикан от генетичните промени в нашите тела, т.е. съответната анатомична еволюция, позволяваща появата на речеви умения или на мозъчни функции (или и двете заедно). Този скок е довел и до появата на сечива, изработени както от кост, така и от камък, но вече с конкретно предназначение, а и на по-сложни приспособления от няколко компонента. Вторият е следствие от преминаването ни към уседнал начин на живот, ставало на няколко пъти и в различни части на света, в едни — преди 13 000 години, но в други това едва сега започва. В повечето случаи този преход е свързан и с появата на производство на храни, което е изисквало от нашите предци да се навъртат по-често около своите ниви, градини и скривалища, в които са складирали излишъците от храна.

Уседналият бит е изиграл ключова роля в историята на технологиите, тъй като е позволявал на хората да увеличават постепенно броя на своите недвижими или по-трудно преносими притежания. Скитащите ловци-събирачи са били принудени да ограничават броя на технологическите си придобивки. Съгласете се, че когато постоянно се местиш, няма как да разнасяш нещо повече от бебета, оръжия и необходимия минимум от вещи, достатъчно малки, за да не създават проблеми с транспортирането си. Едва ли някой би се съгласил да мъкне на гръб грънци и печатарски преси при положение, че няма установен адрес. Вероятно тези чисто практически спънки обясняват защо след изкусително ранната поява на някои технологии е настъпвал и дълъг период на застой в тяхното развитие. Например най-рано засвидетелстваните образци на керамично изкуство са фигурките от изпечена глина, направени в днешна Чехия преди около 27 000 години — доста преди първите глинени съдове в японските земи (датиращи отпреди четиринайсет хилядолетия). На тези места са открити и най-старите следи от плетива, създадени по същото време, т.е. много по-рано от първите известни ни плетени кошници (отпреди тринайсет хилядолетия) и плетени дрехи (отпреди девет). Въпреки това обнадеждаващо начало грънчарството и плетачеството не са мръднали от изходното си положение, докато хората не са преминали към уседнал бит и не са разрешили по този начин проблема с разнасянето на грънци, хурки и панери.

Освен че е стимулирало прехода към уседнал бит, а с него и трупането на различни притежания, производството на храни е изиграло решаваща роля в историята на технологиите по още една причина. Така за първи път в човешката еволюция е станало възможно изграждането на икономически специализирани общества — със специалисти в определени дейности, нямащи пряко отношение към производството на храни, които се изхранват от труда на самите земеделски производители. Но както видяхме в Част II, производството на храни е възниквало по различно време на различните континенти. Освен това във всеки ареал появата на технологии и поддръжката им зависи не само от изобретателността на неговите жители, но и от технологическата дифузия, т.е. от контактите им с жителите на други ареали. По всяка вероятност именно затова технологията се развива най-бързо на континенти, на които няма много географски или екологични бариери пред дифузията, включително и при прехвърлянето й на други континенти. И накрая, всяко общество на даден континент по различен начин създава (или усвоява) своите технологии, тъй като по ред причини самите общества доста се различават помежду си в отношението си към новото. А това означава, че те могат да бъдат еднакви в много отношения, но в технологическо се развиват най-бързо в по-големи и по-плодородни региони, където има и по-големи човешки популации, тъй като всички тези условия предполагат множество от потенциални изобретатели и конкурентни общества.

 

 

Нека сега се опитаме да обобщим начините, по които различните вариации на тези три основни фактора — моментът, в който възниква производството на храни, естествените бариери пред дифузията и броят на населението — са довели и до различното технологическо развитие на отделните континенти.

Евразия (към която гравитира и Северна Африка) е най-голямата земна маса в света, което ще рече и с най-голям брой конкурентни общества. На тази земна маса са и двете средища, където най-рано е възникнало производството на храни: Плодородният полумесец и Китай. Ориентацията на основната континентална ос (изток-запад) е позволявала на изобретенията, реализирани в една част на Евразия, да преодоляват относително бързо огромни разстояния и да се разпространяват сред други общества, живеещи на същата (или близка) географска ширина и в подобни климатични условия. Ширината на вертикалата север-юг контрастира рязко с тесния Панамски провлак в Америка. Тук отсъстват труднопреодолимите екологически бариери, пресичащи съответните оси на двете Америки и Африка. Всичко това подсказва, че Евразия е издигала и по-малки бариери пред технологическата дифузия в сравнение с другите континенти. Ето защо тя е континентът, на който и технологическият прогрес е започнал най-рано (със споменатия „скок“ след Плейстоцена), в резултат на което е съумяла да натрупа в очертанията си и най-голям брой налични технологии.

В науката е прието Северна и Южна Америка да се разглеждат като отделни континенти, но те са свързани вече от няколко милиона години и са се сблъсквали със сходни исторически проблеми, затова спокойно могат да вървят и в комплект, поне когато ги съпоставяме с Евразия. Двете Америки формират втората по големина земна маса в света, която обаче е значително по-малка от Евразия. Освен това те са и по-фрагментарни в географско и екологическо отношение: Панамският провлак, широк само 40 мили, им служи като географска граница, а труднопроходимите мезоамерикански джунгли и северномексиканските пустини изпълняват функциите на екологически бариери. Въпросните пустини са разделяли развитите мезоамерикански общества от тези в Северна Америка, а джунглите по Панамския провлак пък са възпрепятствали контактите им със съответните обществени структури в района на Андите и Амазония. Наред с това основната континентална ос е ориентирана в посока север-юг, което често е карало дифузията да се насочва към доста по-различни географски ширини и климатични зони, за разлика от Евразия. Например в Мезоамерика са открили колелото, а в централните Анди са опитомили ламите още през III хилядолетие пр.Хр., но в продължение на пет хилядолетия двете открития така и не успяват да се срещнат и съвместят, макар и разстоянието между земите на маите и северната граница на Инкската империя да е било само 1200 мили, т.е. доста по-малко от онези 6000 мили, разделящи Франция от Китай, които обаче не са им попречили да се възползват своевременно от предимствата на конския впряг и каруците. Според мен именно тези фактори обясняват най-добре защо двете Америки са се оказали технологически по-изостанали от Евразия.

Субсахарска Африка е третата по големина земна маса в света, която на свой ред е значително по-малка от двете Америки. През по-голямата част от човешката история тя е била много по-достъпна за евразийците в сравнение с двете Америки, но Сахара и досега си остава една много сериозна екологическа бариера, разделяща земите под нея не само от Евразия, но и от Северна Африка. Африканската континентална ос (север-юг) е още едно препятствие пред технологическата дифузия между Евразия и субсахарска Африка, както и в рамките на последната. За илюстрация ще приведа само един пример: грънчарството и железарството са възникнали или са били пренесени в зоната Сахел (малко по̀ на север от екватора) вероятно по същото време, когато са достигнали и Западна Европа, но първото се е появило в най-южните краища на Африка едва в зората на нашата ера, а второто — още по-късно, чак с европейските кораби.

Ето че идва ред и на най-малкия континент, Австралия. Оскъдните валежи и не особено високата продуктивност на повечето й почви намаляват още повече възможностите й да изхранва по-големи човешки популации. Освен това тя е най-изолираният континент. За капак производството на храни тук никога не е възниквало на местна основа. В резултат на всичко това металните изделия са останали непознати в Австралия чак до модерните времена.

Таблица 13.1 представя всички тези фактори с езика на цифрите, за да съпоставим по-лесно площта на отделните континенти и броя на сегашното им население. За съжаление числеността на отделните човешки популации отпреди десет хилядолетия, т.е. в зората на производството на храни не ни е известна, но най-вероятно се е намирала в същото съотношение, тъй като повечето ареали, произвеждащи най-много храни днес, очевидно са предлагали по-благоприятни условия и за някогашните ловци-събирачи. Демографските разлики са повече от красноречиви: населението на Евразия (включително и Северна Африка) е близо шест пъти по-голямо от това на двете Америки, осем пъти от това на (субсахарска) Африка и цели 230 пъти от австралийското. По-големи популации ще рече и по-голям брой изобретатели и конкурентни общества. В този смисъл таблицата ни подсказва и доста неща за появата на пушките и стоманата в Евразия.

Таблица 13.1
Човешките популации на отделните континенти

Континент	Население (1990 г.)	Площ (кв.мили)
Евразия и Северна Африка	4 120 000 000	24 200 000
(Евразия)	(4 000 000 000)	(21 500 000)
(Северна Африка)	(120 000 000)	(2 700 000)
Северна и Южна Америка	736 000 000	16 400 000
Субсахарска Африка	535 000 000	9 100 000
Австралия	18 000 000	3 000 000

Всички тези фактори — географските и демографските разлики между отделните континенти, бариерите пред дифузията и етапите, достигнати в производството на храни — влияят и върху развитието на технологиите, което пък е автокаталитичен процес. Затова и първоначалното значително предимство на Евразия е преминало в истинска хегемония след 1492 г., но това се дължи най-вече на географската й специфика, а не толкова на интелектуалните достойнства на нейните обитатели. Познавам сума ти новогвинейци и мога да ви уверя, че сред тях има колкото щете потенциални Едисъновци. Тях обаче ги вълнуват съвършено други проблеми, свързани с оцеляването в новогвинейската джунгла (при това без никакви „импортни артикули“) и именно те поглъщат цялата им интелектуална енергия — а не примерно изобретяването на фотографията…

Глава XIV
От егалитаризъм към клептокрация

През 1979 г., докато летях с мои приятели мисионери над една затънтена блатиста област в Нова Гвинея, забелязах и няколко колиби, сгушени в далечината. Пилотът ми обясни, че наскоро в тези тресавища под нас някакви индонезийски ловци на крокодили се натъкнали на група новогвинейски номади. И двете групи изпаднали в паника и срещата им приключила с това, че индонезийците застреляли неколцина от номадите.

Мисионерите изказаха предположението, че тези номади са принадлежали към една още недокосната от цивилизацията група, фаю, известни на външния свят само от откъслечните и доста страховити описания на техните съседи, една вече „мисионизирана“ общност от бивши номади, наричащи се кирикири. Първите контакти между новогвинейци и външни винаги крият потенциална опасност, но в този случай предзнаменованията като че ли бяха особено злокобни. Въпреки това моят приятел Дъг тутакси литна натам с хеликоптера, с идеята да установи дружески отношения с фаю. Върна се жив и здрав, но потресен до дъното на душата си. И историята, която ни разказа, бе наистина забележителна.

Оказа се, че фаю обикновено живеели на отделни семейства, пръснати из блатата, и се събирали само един-два пъти годишно, за да уговорят размяната на невести. Посещението на Дъг съвпаднало с едно такова събиране, в което се включили няколко десетки фаю. За нас „няколко десетки гости“ би означавало нормално скромно тържество, но за фаю това си било едно свръхнеобичайно събитие, заредено с огромно напрежение — че нали убийците се изправяли лице в лице пред роднините на своите жертви! Тогава например един от мъжете фаю се засякъл с убиеца на своя баща. Естествено синът веднага грабнал брадва и се втурнал към ненавистния субект, но още в следващия миг бил повален и затиснат на земята от куп свои близки. После пък убиецът се понесъл с брадва към просналия се в калта син, но бил усмирен по същия начин от своите близки. И двамата виели от ярост и се мъчели да се отскубнат, но ги пуснали чак когато изцедили и сетните си сили. Другите мъже също не се държали особено хрисимо — периодически си разменяли люти обиди, треперещи от гняв и омерзение, и току блъскали по земята с брадвите си. Тази недотам „дружеска“ атмосфера се запазила през всичките няколко дни, докато траело паметното събитие, а Дъг през цялото време се молел визитата му да не приключи с някой акт на кърваво насилие.

Общността на фаю се състояла от около 400 ловци-събирачи, разделени на четири клана и бродещи на площ от неколкостотин квадратни мили. По думите им навремето били над две хиляди, но броят им значително намалял по простата причина, че непрекъснато се избивали помежду си. Тоест фаю били лишени от онези политически и социални механизми, които ние приемаме като нещо, разбиращо се от само себе си, за да намират мирно разрешение на наболелите проблеми. След време (може би под въздействие от визитата на Дъг) група фаю поканили една по-храбра семейна двойка мисионери да заживее сред тях. Тези съпрузи са с фаю вече от десет-дванайсет години. Казват, че постепенно успели да ги отучат от насилието. Ето че фаю правят първите си плахи стъпки в модерния свят, в който ги очаква едно крайно неясно бъдеще…

По същия начин и много други недокоснати от цивилизацията общности на новогвинейци и амазонийски индианци дължат своето „интегриране“ в модерното общество на мисионерите. След тях пристигат учителите и лекарите, а после идва ред… на бюрократите и войниците. Държавната власт и религията неизменно са вървели ръка за ръка през цялата ни писана история, независимо дали са се разпространявали по мирен път (както се е получило при фаю) или са били налагани със сила. Във втория случай най-често държавата организира завоевателните войни, а религията пък е тази, която ги оправдава. От време на време се е случвало някоя номадска или племенна общност да надделее над организираната държава и религия, но през последните 13 000 години се запазва една устойчива тенденция и най-често губещи са именно номадските и племенните общности.

В края на последната Ледникова епоха населението на света е живеело в по-голямата си част на малки изолирани групи, подобно на днешните фаю, и по-комплексните социални структури са били абсолютно непознати. Но дори и да се върнем в по-нови времена, например в XVI в., едва 20% от земната суша е била разделена с държавни граници и е била управлявана от съответните бюрокрации и закони. Днес по този начин е разделена и „парцелирана“ цялата планета (с изключение на Антарктида). И далеч не е случайно това, че потомците на обществата, сдобили се най-рано с централна власт и религия, днес доминират в модерния свят. Тоест съчетанието от държавна власт и религия е функционирало — наред с вирусите, писмеността и технологиите — като една от четирите най-важни групи от проксимални фактори, които в крайна сметка са довели и до очертаването на най-общия исторически модел. Но как са възникнали държавата и религията?

 

 

Групичката скитащи фаю и модерната държава представляват двата противоположни края на спектъра, наричан човешко общество. Модерното американско общество и това на фаю се различават по присъствието (или отсъствието) на професионална полиция, градове, пари, разделение на богати и бедни, като и ред други политически, икономически и социални институции. Дали обаче те са се появили в пакет или някои са изпреварили останалите? Можем да отгатнем отговора по следните три начина: като сравняваме съвременните общества, достигнали различни етапи в развитието си, като проучваме писмените свидетелства и археологическите данни за тези от миналото и като наблюдаваме промените, които обществените институции търпят с хода на времето.

В стремежа си да обхванат цялото разнообразие от човешки общества културолозите и антрополозите често ги разделят на поне половин дузина категории. Всеки опит за вмъкване в строго определени рамки на някой еволюционен или организационен континуум — независимо дали музикалните стилове, жизнените стадии или самото човешко общество — е предварително обречен на неуспех. Причините са две. Първо, всеки стадий произтича от предходните, което означава, че демаркационните линии неминуемо ще са условни. (Например къде попада 19-годишният — в категорията на подрастващите или на младите?) Второ, самите стадии не са някакви неизменни величини, затова и примерите, които биха обосновали класифицирането им, няма как да не са разнородни. (Брамс и Лист биха се обърнали в гроба си, ако разберяха, че сега ги слагат в една категория — като композитори от периода на романтизма.) Въпреки това тези условни величини са ни от полза, когато обсъждаме разнообразието от музикални стилове или човешки общества — особено ако внимаваме и за уловките, които се крият в тях. Водени от същите съображения, ние ще прибегнем до възможно най-простата класификация, боравеща само с четири категории — група, племе, етнархия (chiefdom)^[27] и държава (вж. Таблица 14.1) — за да обхванем и цялата динамика на общественото развитие.

Таблица 14.1
Типове общества

	Номадска група	Племе	Етнархия	Държава
Членство
Брой на хората	десетки	стотици	хиляди	над 50 000
Битов модел	номадски	уседнал; едно селище	уседнал; едно или повече селища	уседнал; много селища
Основа на взаимоотношенията	роднинство	кланове	класа и местожителство	класа и местожителство
Народност и езици	1	1	1	1 или повече
Управление (Начин на взимане на решения)	„егалитарен“	„егалитарен“ (с елементи на старшинство)	централизираност, наследственост	централизирана
Бюрокрация	никаква	никаква	никаква (или само на 1–2 нива)	на много нива
Монопол върху властта и информацията	няма	няма	има	има
Решаване на конфликтите	неформално	неформално	централно	закони, съдии
Селищна йерархия	няма	няма	не > главно селище	столица
Религия
Оправдава ли религията клептокрацията?	не	не	да	да > не
Икономика
Производство на храни	няма	не > да	да > интензивно	интензивно
Разделение на труда	няма	няма	не > да	има
Размяна на стоки и услуги	реципрочна	реципрочна	редистрибутивна („налози“)	редистрибутивна („данъци“)
Контрол върху земята	групов	кланов	от вожда (етнарха)	различни
Общество
Стратифицирано	не	не	да (по родство)	да, но не по родство
Роби	няма	няма	има, но са малко	има, и то много
Луксозни стоки за елита	няма	няма	има	има
Обществени сгради	няма	няма	не > да	има
Собствена писменост	няма	няма	няма	най-често има такава

Бел.: Знакът > показва, че въпросното свойство варира в рамките на този социален тип в зависимост от сложността на организацията ту.

 

Номадската група е най-миниатюрният „социум“, най-често включващ от 5 до 80 човека, повечето от които близки роднини по кръвна или брачна линия. В този смисъл тя е по-скоро едно по-голямо семейство или няколко такива семейства, поддържащи постоянна връзка помежду си. Днес такива автономни общности са останали май само в най-затънтените части на Нова Гвинея и Амазония, но модерната епоха познава и много други от същия тип, които едва отскоро са били поставени под държавен контрол или пък са били асимилирани, а някои и изтребени. В тази категория попадат повечето африкански пигмеи, южноафриканските ловци-събирачи сан (т.нар. „бушмени“), австралийските аборигени, ескимосите (инуит) и индианците от по-бедните на ресурси ареали като Огнена земя в Южна и арктическата тундра в Северна Америка. Всички те са били (а някои все още са) по-скоро скитащи ловци-събирачи, отколкото уседнали производители на храни. Преди 40 000 години най-вероятно всички хора на Земята са живеели в подобни групи, като повечето са го правели и допреди единайсет хилядолетия.

В номадските групи липсват онези многобройни институции, които ние приемаме като нещо, разбиращо се от само себе си. Преди всичко те нямат постоянно местожителство. Земята (или „територията“) на групата се използва съвместно от цялата общност, вместо да е разпределена между отделни подгрупи или индивиди. Липсва и друга икономическа специализация, освен по пол и възраст: храната се събира от всички достигнали зрялост членове на групата. Естествено, няма и официално регламентирани методи (от рода на закони, полиция или някакви договорености) за разрешаване на конфликтите в самата група или с други такива общности. Самата й организация най-често се определя като „егалитарна“: няма социална стратификация (висши и низши съсловия), няма официален, а още по-малко пък наследствен лидер, няма и монопол върху информацията и взимането на решения. Но определението „егалитарна“ не бива да се разбира в смисъл, че всички членове се ползват с еднакъв социален престиж или имат еднакъв принос във взимането на решения. То по-скоро означава, че „лидерът“ (който и да е той) е неофициален и става такъв благодарение на личните си качества: обаяние, физическа сила, интелигентност и бойни умения.

Моят опит с такива групи е от блатистите низини на Нова Гвинея, където живеят и фаю — регионът, известен като Лейк плейнс („Езерните равнини“). Там все още се срещат такива многолюдни фамилии, състоящи се от няколко възрастни плюс децата и престарелите им роднини, които си правят примитивни убежища по бреговете на реките и потоците и бродят наоколо с канута или пешком. Тук възниква един въпрос: защо обитателите на Езерните равнини продължават да се препитават по този начин, когато повечето новогвинейци и почти всички хора в света вече живеят в уседнали и големи общности? Обяснението е просто — регионът е лишен от онази наситена концентрация на природни ресурси, която би позволила на повече хора да живеят заедно, а и до съвсем скоро (например до идването на мисионерите, които обикновено носят със себе си и някои културни сортове) тук не е имало растения, които биха позволили появата на интензивно земеделие. Основният източник на храна е палмата саго — сърцевината на зрелите дървета предлага скорбяла. Фаю нямат друга алтернатива освен номадството, тъй като им се налага да се местят, щом изсекат всички подходящи дървета в даден периметър. Малкият им брой се обяснява най-вече с болестите (особено маларията), липсата на естествени суровини (в тези тресавища няма дори камъни за сечива и те си ги набавят чрез размяна с други общности) и крайно оскъдните хранителни ресурси. Същото важи и за останалите региони в света, обитавани и досега от такива групи.

Нашите най-близки родственици в животинския свят — горилите, шимпанзетата и боноботата в Африка — също живеят на подобни групи (които предпочитаме да наричаме „стада“). Със сигурност и всички човешки същества са живели по този начин до момента, в който подобрените технологии за добиване на храна са позволили на някои номадски групи да се заселят за постоянно в някои по-богати на ресурси ареали. Тоест номадската група е онзи тип политическа, икономическа и социална организация, която сме наследили от продължилата милиони години история на нашата еволюция. А цялото ни по-нататъшно развитие се вмества в рамките на последните няколко десетки хилядолетия.

 

 

Следващият стадий е племето, отличаващо се от групата (или „ордата“) най-вече с това, че има повече членове (не десетки, а стотици) и обикновено живее в постоянни селища. Но не малко племена и дори етнархии са били скотовъдци и са мигрирали според сезоните.

Пример за племенна организация са новогвинейците от планинските региони, чиято основна политическа единица до идването на колониалната власт е било селцето (или група близко разположени селца). Тоест политическата дефиниция на „племе“ обхваща нещо много по-малко от това, което езиковедите и антрополозите разбират обикновено под това понятие, а именно група хора с общ език и култура. Например през 1964 г. започнах полеви изследвания сред една планинска общност, наричана форѐ. Според езиковедските и антропологическите стандарти, по това време общият брой на форѐ бе около 12 000 души, говорещи на два сходни диалекта (разбираеми за всички тях) и обитаващи 65 селца, всяко от които с по неколкостотин жители. Затова пък нямаше и помен от политическо единство в рамките на самата езикова група. Всяко селце следваше своя калейдоскопично сменящ се цикъл от войни и краткотрайни примирия с всички по-близки селца, без значение дали тези съседи са форѐ или говорят на други езици.

Големи части от Нова Гвинея, Меланезия и Амазония все още са населени от племена, които доскоро са били независими, но сега са подчинени в една или друга степен на национални държави. За сходна организация свидетелстват и археологическите данни от редица селища, които в миналото очевидно са играли съществена роля, но им липсват характерните белези на етнархическото управление, които ще приведа по-долу. Тези данни показват, че племенната организация е започнала да се появява преди около 13 000 години, първо в Плодородния полумесец, а след това и в някои други ареали. Предварителните условия за възникване на постоянни селища са ясни: или производство на храни, или пък по-продуктивна околна среда, където в сравнително малък периметър са съсредоточени много ресурси, можещи да станат обект на лов и събирачество. Ето защо този тип селища — а по подразбиране и племената — са започнали да процъфтяват първо в Плодородния полумесец, където комбинацията от климатични промени и усъвършенствани технологии са позволявали високи добиви от дивите житни растения.

Племето се различава от „ордата“ не само с това, че живее уседнало и е по-многочислено, но и защото се дели на няколко официално признати родствени групи, наричани кланове, които си разменят брачни партньори. Земята принадлежи на някой от тези кланове, а не на цялото племе. Но тъй като броят на членовете му е достатъчно малък, всички се знаят поименно и имат преки взаимоотношения.

Явно бройката „неколкостотин“ е горната граница на онази група, в която всеки познава всички останали. Например в нашето общество (организирано в държава) е нормално училищните директори да познават поименно всички свои ученици — стига, разбира се, децата да са неколкостотин, а не няколко хиляди. При обществата с повече членове се наблюдава тенденция властта да преминава от племето в ръцете на вожда. Една от причините е, че по начало трудният проблем с решаването на конфликти между непознати хора се обостря именно в по-големите групи. При племената допълнителни проблеми създава и това, че почти всички членове са свързани помежду си, по кръвна или брачна линия. Тези връзки, обхващащи цялото племе, правят излишни полицията, законите и останалите институционализирани начини за решаването на конфликти, характерни за по-големите общества, тъй като между всеки двама жители на селцето, между които би възникнал конфликт, са налице и множество родствени отношения, принуждаващи ги да се въздържат от насилие. Да вземем традиционното новогвинейско общество: когато се срещнат двама новогвинейци, които не се познават и се намират далече от родните си села, първата им работа е да се впуснат в обстойна дискусия за своите роднини, за да открият евентуална връзка помежду си и съответното основание да не се избият взаимно.

Но освен различията, между номадските групи и племената има и много прилики. В племето още съществува неформална и „егалитарна“ система на управление. Всеки член има достъп до наличната информация и взимането на решения. В новогвинейските планини съм ставал свидетел на дебати, на които присъстват всички възрастни от две съседни селца и всеки от тях може да се изкаже, без някой да „председателства“ събранието. В много планински села има и някой „старейшина“ (или „големец“), минаващ за най-влиятелния представител на общността. Но този статус не е официален сан и носи само ограничена власт. „Големецът“ (който едва ли може да бъде упрекнат в „големеене“) няма право на самостоятелни решения, няма достъп до някакви дипломатически тайни и може само да влияе на колективните решения. „Големецът“ се сдобива с този статус благодарение само на личните си качества и тази му позиция не е наследствена.

Другото общо между племето и номадската група е „егалитарността“ — и в двата случая няма наследствени привилегии и съсловно деление. Социалният статус не само че не е наследствен, но и никой в общността не може да забогатее прекомерно, защото всеки е поел някакви задължения към повечето си събратя. Затова и външният наблюдател едва ли ще познае от пръв поглед кой всъщност е местният „големец“: колибата му с нищо не изпъква на общия фон, а и той самият носи същите дрехи и накити (или просто е гол) като всички останали.

Подобно на номадската група и племето няма бюрокрация, полиция или данъчна система. Неговата икономика се базира най-вече на реципрочния обмен между индивиди или цели фамилии, а не на преразпределението на средствата, предавани под една или друга форма на някакъв централен авторитет. Икономическата диференциация също е слаба: отсъстват специалистите само в един отрасъл и всеки член, достигнал зрялост, включително и „големецът“, се включва на равни начала в грижите за реколтата, събирането на диви растения и лова. Преди време се разхождах в една градина на Соломоновите острови и зърнах в другия й край мъж с мотика, който ми махна с ръка. С известна изненада разпознах в него моя приятел Фалетау. Той беше най-прочутият и уважаван резбар на тези острови — истински творец, отличаващ се с изумителна оригиналност. На пръв поглед не му прилягаше точно той да прекопава картофите, но Фалетау го правеше и явно не виждаше в това нищо странно. В тази връзка ще добавя, че тъй като не придава по-специален или престижен статус на подобни хора, племето няма и роби, защото липсват и каквито и да било непрестижни дейности, които би възлагало на робите.

По същия начин, както композиторите от класическия период варират от К. Ф. Е. Бах^[28] до Шуберт, за да покрият целия спектър от барок до романтизъм, така и племената демонстрират най-различни нюанси между двете крайности — номадска група и етнархия. Ако трябва да бъдем по-конкретни, ролята на „големеца“ в племенното селище се свежда най-често до това да поделя месото на свинята, заклана за поредния празник, и в това отношение той е един доста далечен предвестник на вожда, занимаващ се с преразпределението на храните и стоките, събирани под формата на налози в същинската етнархия. На същото основание и наличието (или липсата) на обществена архитектура се смята за една от основните отлики между племето и етнархията, но в по-големите планински селища на Нова Гвинея има и култови постройки (в района на река Сепик ги наричат хаус тамбуран), които са далечен предвестник на храмовете в етнархиите.

 

 

Независимо че в по-изолираните и маргинални от икономическа гледна точка региони и днес се срещат номадски групи или племена, не попадащи под държавен контрол, напълно независимите етнархии са изчезнали в Евразия още в началото на XII в. — по простата причина, че са заемали плодородни земи, към които са имали апетити и вече появилите се държави. Но в периода около 1492 г. те са били най-разпространената форма на социална организация в Източните щати, както и в плодородните региони на Южна и Централна Америка и субсахарска Африка, които още не са били обединени в държави. Същото важи и за цяла Полинезия. Археологическите данни (които ще обсъдим по-долу) подсказват, че етнархиите са възникнали в Плодородния полумесец около 5500 г. пр.Хр., а в Мезоамерика и Андите около 1000 г. пр.Хр. Нека сега разгледаме характерните белези на етнархията, които я отличават съществено не само от съвременните държави в Европа и Америка, но и от номадските групи и племенните общества.

Що се отнася до населението, етнархиите са били значително по-големи от племената, като числеността им е варирала от няколко хиляди до няколко десетки хиляди. Сам по себе си този брой означава постоянна възможност за вътрешни конфликти, тъй като отделният член на общността вече не е така тясно свързан с огромното мнозинство от останалите и дори не ги познава лично. Затова когато е започвал възходът на етнархиите преди 7 500 години, хората е трябвало да се научат — за първи път в световната история! — как да приемат непознатите, без да се опитват да ги убият още при първата среща.

Част от решението на проблема е било в това: една определена личност — вождът (или бъдещият етнарх) — да има монопол върху правото за използване на сила. За разлика от племенния „големец“, вождът вече е заемал официална длъжност, предаваща се по наследство. Вместо децентрализираната анархия на селското събрание вече е имало устойчив централен авторитет в лицето на вожда, който сам е взимал всички по-важни решения и е налагал монопол върху най-интригуващата информация (примерно какво се е наговорил със съседния вожд или каква реколта са обещали божествата). За разлика от „големеца“, вождът си е личал отдалеч — например тези на остров Ренел в югозападния Пасифик са носели на гърбовете си огромни ветрила. Но за разлика от държавните бюрократи, техните предвестници в етнархиите са изпълнявали по-общи функции. Тези на Хаваите (наричани конохики) са събирали налозите, надзиравали са иригационните дейности и са организирали по-обикновените хора, когато е трябвало да направят нещо безвъзмездно за властта, т.е. вожда. В държавните общества тези проблеми се решават с назначаването на специални чиновници — данъчни, отговорници по ВиК, наборни комисии и т.н.

По-голямото население на етнархията, съсредоточено в сравнително малка територия, се е нуждаело и от повече съестни продукти, обикновено набавяни чрез производство на храни, но в някои особено продуктивни региони — и с лов и събирачество. Например американските индианци от северозападното крайбрежие (квакиютъл, нутка и тлингит) са живели, управлявани от вождове, в постоянни селища, но не са се занимавали със земеделие или скотовъдство, защото реките и океанът са гъмжали от сьомга и халибут^[29]. Хранителните излишъци, предоставяни от някои хора (сведени до ранга на „простосмъртни“), са отивали за изхранване на вождовете, техните семейства, бюрократите и местните специалисти — тези, които са изработвали канута, тесли и харпуни, или са се изявявали като птицеловци и татуировачи.

Луксозните вещи (например изящни занаятчийски изделия или още по-редки стоки, придобити чрез размяна с по-далечни общности) са били прерогатив на вождовете. Хавайските например, са притежавали наметала от пера (понякога хиляди), за чието изработване са се трудели цели поколения майстори (естествено, от простолюдието). Тази концентрация на луксозни вещи улеснява археолозите в идентифицирането на етнархиите — по простата причина, че гробовете на вождовете съдържат много повече и по-пищни артефакти от тези на простолюдието, което пък няма нищо общо с егалитарния дух, витаещ в некрополите на по-древните човешки общества. Някои ранни етнархии се различават от племенните селища и с останките от по-сложна обществена архитектура (от типа на храмове), а също и с регионалната йерархия на самите населени места, в която едно определено селище (резиденцията на върховния вожд) е доста по-голямо от другите и разполага с повече административни постройки и артефакти.

Подобно на племената, етнархиите са били изградени на основата на множество генеалогични връзки — цели родове и фамилии, живеещи на едно и също място. Но ако в племенните селища този тип отношения са приемали формата на равнопоставени кланове, то в етнархиите и близките на вожда са разполагали по рождение (оттам и „благородство“) с привилегирован статус. В резултат на това обществото се е деляло на две основни групи, като в едната са попадали наследствените вождове, заедно с домочадията си, а в другата — представителите на простолюдието. Но и сред самите високопоставени нерядко е съществувала йерархия, например хавайските вождове са били разделени на осем категории и браковете в тези среди са се сключвали само между равни. Този тип лидери вече са имали нужда и от прислуга, наред с тясно специализираните занаятчии, затова етнархиите се отличават от племенните общности и с това, че са развивали дейности, чието изпълнение е подобавало само на роби (най-често пленници, заловени при набези).

Най-характерната икономическа черта на етнархията е скъсването (някои биха го определили като еволюционен скок) с реципрочния обмен, типичен за номадските групи и племената, при който А дава нещо на Б с презумпцията, че в неопределеното бъдеще Б ще даде нещо със същата стойност на А. Тъй като живеем в модерна държава, ние си позволяваме подобно поведение само на рождени дни и празници. С повечето си стоки се сдобиваме чрез покупко-продажби, както повелява и законът за търсенето и предлагането. Макар и да са продължили да практикуват реципрочния обмен (в който отсъстват маркетингът и парите), етнархиите са развили и една нова система, наричана редистрибутивна, или преразпределителна икономика. Ще се постарая да я представя по възможно най-простия начин. На най-ранния етап племенният вожд е получавал след жътвата определено количество зърно от всеки земеделец в племето, след което е започвал да дава угощения на всички свои съплеменници, на които е сервирал хляба и останалите съестни продукти, получени от събраното зърно, и по този начин се е лишавал от всичките си придобивки, за да ги възстанови на следващата жътва. С течение на времето нещата са започнали да се променят — все по-голям дял от продуктите, събирани и предавани от по-обикновените хора, вече не се е преразпределял сред тях, а е бил запазван само за вожда, неговите роднини и занаятчиите, с което редистрибутното се е превърнало в трибут (= налог) — предвестник на данъците, нещо обичайно за етнархията. На следващия етап „предводителите“ са изисквали от „предвожданите“ не само продукти, но и безвъзмезден труд — за строежи на обществени сгради и други проекти, от които е можело да се ползва цялото общество (например напоителните канали), но нерядко са облагодетелствали единствено вождовете (да, разкошните гробници).

Досега говорехме за етнархиите изобщо, сякаш всички са били еднакви. Истината е, че между тях е имало и значителни разлики. При по-големите е било обичайно предводителят да разполага и с повече власт, йерархията на роднините му е била по-сложна, а границата между тях и простолюдието — много по-отчетлива. Самите вождове са запазвали за себе си още по-голям дял от налозите, бюрокрацията е била по-многопластова, а обществените сгради — по-величествени. Затова пък някои общества, например на по-малките полинезийски острови, не са се отличавали особено от племенните, с изключение на наследствения статус на вожда. Колибата му е изглеждала като всяка друга, нямало е бюрокрации и дейности, в които да впрягат хората от по-долна ръка, вождът е преразпределял повечето продукти сред тези, които са му ги давали, а земята е била под контрола на цялата общност. На по-големите острови обаче, като Хаваите, Таити и Тонга, вождовете са си личали от пръв поглед със своите накити, в строежите на обществени сгради е била ангажирана внушителна работна сила и по-голямата част от налозите е оставал за вождовете, под чийто контрол е била и цялата налична земя. По-нататъшната градация в обществата с наследствени йерархии се изразява в това, че основната политическа единица — автономното село — се развива в регионален комплекс от села, най-голямото от които (резиденция на върховния вожд) контролира по-малките (резиденции на по-незначителните вождове).

 

 

Очевидно с появата на етнархията човечеството за първи път се е изправило и пред онази дилема, съпътстваща всички централизирани и неегалитарни общества. В най-добрия случай една етнархия би гарантирала реализацията на по-трудоемките и скъпи начинания, непосилни за отделната личност. В най-лошия тя функционира като клептокрация [от κλεπτω („крада“, „ограбвам“) + –крация], при което наличното богатство, или обществените активи, се взимат от по-нископоставените и се раздават на вишестоящите. В този смисъл аристократическите и чисто себичните интереси са неразривно свързани, независимо че в някои системи се акцентира повече върху едните, отколкото върху другите. Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда до това — каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се преразпределят за общественото благо. За нас например президентът на Заир Мобуту е клептократ, защото задържа прекомерно голям дял от данъците (суми, равняващи се на милиарди долари) и преразпределя една нищожна част от тях (в страната му няма дори функционираща телефонна система). Но пък смятаме Джордж Вашингтон за държавник, защото е харчел парите на данъкоплатците за програми, намиращи широка обществена подкрепа, и не се е обогатявал лично, докато е заемал поста си, въпреки че се е родил в заможно семейство, а и богатството в тогавашните Щати е било разпределено много по-неравномерно, отколкото в което и да било новогвинейско село.

Затова когато говорим за йерархично общество (било то етнархия или държава), трябва да си зададем и този въпрос: защо обикновените хора приемат това положение и позволяват на плодовете от техния труд да отиват в ръцете на клептократи? Този въпрос, повдиган от най-различни политически мислители, от Платон до Маркс, се поставя и от днешните гласоподаватели, щом дойде време за избори. Клептокрациите без особена обществена подкрепа рискуват винаги да бъдат свалени от власт, било от потисканото „простолюдие“, било от други, бъдещи клептократи, които искат да изместят предишните и търсят съответната подкрепа, обещавайки повече обществени услуги… на базата на откраднатото. Например хавайската история е белязана от периодични въстания — на пръв поглед срещу вождовете-потисници, но обикновено предвождани от по-младите им братя, които чисто и просто са обещавали по-малко гнет на угнетените. Тази особеност на хавайската „революция“ може да звучи гротескно, но нека си припомним мизерията, ширеща се и в днешния свят, която нерядко води до аналогични сблъсъци.

Всъщност какво би могъл да направи така нареченият елит, за да спечели обществената подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото? Решенията, до които прибягват клептократите от всички епохи, са общо четири на брой (в различни комбинации):

1. Да се разоръжи населението и да се въоръжи елита. Днес, във времената на свръхмодерните технологии, произвеждани в специални военни заводи, над които елитът винаги може да установи монопол, това е несравнимо по-лесно, отколкото в епохата на копията и боздуганите, които всеки е можел да изработи и в дома си.

2. Да накарат масите да се почувстват по-щастливи, като преразпределят една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини. Този похват е бил известен не само на хавайските вождове, до него прибягват и днешните американски политици.

3. Да се възползват от монопола си върху силата, но вече за „общественото благо“, т.е. да поддържат илюзията за щастие у останалите хора — за целта е достатъчно да поддържат обществения ред и да свеждат до минимум по-тежките престъпления. Това е едно огромно, макар и недооценявано предимство на всяко централизирано общество. В миналото някои антрополози виждаха в номадската група и племето идеала си за справедливо общество по една съвсем проста причина — когато отиваха да провеждат своите тригодишни полеви изследвания в някоя общност, съставена примерно от 25 човека, те никога не ставаха свидетели на убийства. Което пък е напълно обяснимо — не е трудно да пресметнем, че в рамките на три години всяка група, съставена от десетина възрастни и десетина деца, неминуемо ще се сблъска със случаи на ненасилствена смърт, но така или иначе ще оцелее, което със сигурност няма да стане, ако всеки от възрастните в групата започне да убива по някой друг от членовете й на всеки три години. Ако разполага с по-подробна информация и е прекарал достатъчно дълго време сред такива общности, всеки антрополог би се убедил, че основната причина за смъртността сред тях са именно убийствата. Веднъж попаднах в една такава общност в Нова Гвинея — ияю — точно когато една антроположка провеждаше анкета сред местните жени и записваше техните житейски перипетии. На въпроса как се казват брачните им партньори жените една след друга започваха да изброяват имената на поне няколко свои съпрузи, застигнати от насилствена смърт. Най-често отговорът звучеше така:

— Първият ми мъж беше убит от едни елопи, тръгнали на набег. Втория го уби един друг, дето ми беше хвърлил око и после се ожени за мен (той ми е третият). Него пък го уби братът на втория, щото искаше да отмъсти за убийството му.

Подобни биографии съвсем не са нещо необичайно сред хората, които през Просвещението са били величани като „благородни диваци“ и може би най-добре обясняват факта, че те все по-охотно приемат прелестите на централизираната власт.

4. Последният начин за спечелване на обществена подкрепа е този — клептократите да изградят една подобаваща идеология (или религия), която би могла да оправдае самата клептокрация. Номадските групи и племената така или иначе вече са вярвали в свръхестественото, на което впрочем се основават и повечето утвърдени модерни религии. Но този комплекс от вярвания не е служел за оправдание на централната власт или на съсредоточаването на обществените блага в ръцете на елита, дори не е и спомагал за поддържането на мира между индивидите, които не са били в родствени отношения. Когато се сдобива с такива функции и се институционализира, вярата в свръхестественото се трансформира в нещото, което наричаме религия. В това отношение хавайските предводители не са се различавали особено от другите, тъй като също са претендирали за божествен статус, божествен произход или най-малкото, че поддържат пряка линия с божествата. Вождът е живял със самочувствието, че облагодетелства народа си, тъй като изпълнява ролята на посредник между него и божествата и именно той рецитира ритуалните формули за дъжд, добра реколта и сполука в риболова.

За етнархията е характерна именно тази идеология (предвестник на институционализираната религия), която укрепва авторитета на вожда. Той може да съвместява еднолично функциите на политически лидер и жрец, но може и да поддържа определена група клептократи (и по-точно жреци), чиято функция е да намират идеологически оправдания за действията му. По същата причина етнарсите са заделяли една немалка част от събраните налози за строежи на храмове и други обществени сгради, тъй като те са служели не само като религиозни средища, но и като нагледен знак за могъществото на самия вожд.

Освен че оправдава действията на клептократите, институционализираната религия облагодетелства и самите централизирани общества в две много важни отношения. Първо, споделяната от всички идеология (или религия) спомага за решаването на проблема с мирното съжителство на хора, които не са свързани в родови отношения — тя просто им предлага една нова връзка, в която обичайното родство вече не играе роля. Второ, предлага им един нов мотив, доста по-различен от генетично заложения егоизъм, затова хората вече са по-склонни да жертват живота си за другите. По този начин — с цената на някои членове, загиващи в битките — цялото общество функционира много по-ефикасно в завоевателните войни или при евентуална външна заплаха.

 

 

Най-добре познатите ни политически, икономически и социални институции са тези на държавите, които днес обхващат цялата земна площ в света, с изключение на Антарктида. Една от общите черти между всички модерни и много древни държави е наличието на грамотен елит, но пък повечето от първите имат и грамотни маси. Изчезналите държави са оставили ясно разпознаваеми археологически следи: руини от храмове (със стандартен дизайн), поне четири поселищни пласта и специфични керамични стилове, срещащи се на площ от десетки хиляди квадратни мили. Тези данни ни позволяват да пресметнем, че държавите са възникнали в следната последователност: в Месопотамия — около 3700 г. пр.Хр., в Мезоамерика — към края на IV в. пр.Хр., в Андите, Китай и Югоизточна Азия — преди около две хилядолетия, а в Западна Африка — преди около десет века. В модерните времена става нещо обичайно държавите да се образуват от етнархии. Благодарение на всичко това разполагаме и с повече данни за държавите (от близкото и по-далечно минало), както и за начина, по който са възникнали, отколкото за етнархиите, племената и номадските групи.

Протодържавата споделя много от чертите на по-голямата (многоселищна) етнархия. Тя продължава възходящото развитие, минало през етапите номадска група, племе и етнархия. Ако населението на етнархията е варирало от няколко хиляди до няколко десетки хиляди, то това на повечето модерни държави е над един милион, а в случая с Китай — и над един милиард души. Резиденцията на върховния вожд спокойно може да се окаже столица на бъдеща държава. Останалите по-големи производителни центрове с времето се превръщат в истински градове, каквито липсват в етнархиите. Най-общо казано, тези градове се отличават от селата с монументалните си обществени сгради и владетелските палати, но и с натрупването на капитали (от налози или данъци) и концентрацията на хора, които не са само производители на храни.

Ранната държава е имала наследствен лидер, чиято титла е била равностойна на „цар“ — нещо като „вожд на вождовете“, упражняващ още по-голям монопол върху информацията, взимането на решения и властта. Но дори и в днешните демокрации най-важната информация е достъпна само на малцина избрани, чиято позиция им позволява да контролират потока от данни към останалите управляващи и по този начин те контролират и всички управленски решения. Например, в началото на Кубинската криза от 1962 г. президентът Кенеди бе ограничил достъпа до информация и взимането на решения (от които зависеше дали ще избухне ядрена война, която би отнела живота на половин милиард души) само сред десетчленния изпълнителен комитет към Съвета по национална сигурност, като въпросните „малцина“ бяха избрани лично от него. Впоследствие броят на хората, можещи да вземат окончателно решение, бе сведен до четирима — президентът плюс трима министри от неговия кабинет.

Централно налаганият контрол е много по-обхватен, а икономическото преразпределение — много по-екстензивно в държавата, отколкото в която и да е етнархия. Икономическата специализация е много по-екстремна — до такава степен, че вече дори земеделците не могат да задоволяват сами насъщните си нужди. Затова и ефектът върху обществото може да бъде катастрофален, когато държавната власт рухне, както например се случва с британските острови в периода между 407 и 411 г., когато оттам се изтеглят римските войски, заедно със съответните администратори и парична система. Дори най-ранните месопотамски държави са упражнявали централен контрол върху своите икономики. Храната им е била осигурявана от четири специализирани групи (земеделци, скотовъдци, рибари и градинари), като държавата е взимала продукцията на всяка от тях, а в замяна ги е снабдявала с онези стоки, сечива и храни, които те самите не са произвеждали. Държавата е набавяла семена и впрегатни животни на тези, които са се грижели за житата, взимала е въ̀лна от скотовъдците и я е разменяла срещу метали и други по-важни суровини, като същевременно е изплащала надниците (под формата на дажби) на изкопчиите, поддържащи иригационната система, от която са зависели земеделците.

Ако не всички, то повечето ранни държави са използвали робски труд в много по-голяма степен от етнархиите. Получило се е така не защото етнархиите са били по-великодушни към победения враг, а защото по-високата степен на икономическа специализация в държавите (свързана с разширеното производство и по-големия брой обществени дейности) е предполагала и по-мащабно приложение на робския труд. Освен това държавите са предприемали далеч по-мащабни военни действия, което е предполагало и повече военнопленници.

Администрацията, която в етнархията е само на едно-две нива, в държавата се мултиплицира неимоверно — нещо, в което всеки може да се увери, ако се запознае с която и да е управленска структура. Наред с нарояването на всевъзможни бюрократи по вертикала, вече се наблюдава и хоризонтална специализация. Вместо с конохики, администриращи абсолютно всяка дейност в хавайската община, държавната власт разполага с няколко звена, всяко със своя йерархия, което съответно се занимава с водоснабдяването, данъците или военните начинания. Дори по-малките държави, познати ни от миналото, са разполагали с по-сложни бюрократични структури и от най-големите етнархии. Например Маради в Западна Африка е имала централна администрация, включваща близо 130 „сановници“.

Разрешаването на вътрешните конфликти все повече се е формализирало с въвеждането на закони, правораздавателни органи и полиция. Законите най-често са били фиксирани в писмен вид, тъй като повечето държави (с едно фрапантно изключение — инките) са имали грамотни елити, а и самата писменост е започвала да се развива по същото време, когато са се образували и най-ранните държави в Месопотамия и Мезоамерика. Затова пък нито една ранна етнархия не е разполагала с писменост до момента, в който е започнала да се превръща в държава.

Освен това ранните държави вече са имали държавни религии и стандартизирани храмове. Много от първите „царе“ са били смятани за божествени същества и са били обект на по-специално отношение в най-различни аспекти. Например императорите на ацтеките и инките са били носени в разкошни паланкини, като във втория случай пред тях са вървели и специални слуги, които старателно са премитали земята (нищо, че височайшата особа е щяла да премине над нея). В японския език са съхранени някои по-особени форми на личното местоимение ти^[30], използвани само в обръщения към императора. Първите царе са оглавявали и съответната държавна религия или са имали на разположение специални служители — върховните жреци. Месопотамският храм е бил не само религиозно средище, изпълнявал е сходни функции и в сферата на икономическото преразпределение, книжовността и занаятчийските технологии.

Всички тези особености на държавата бележат финалния стадий на онова развитие, започнало с номадската група и довело до появата на етнархиите. Но държавите се отличават от последните и в някои непознати дотогава отношения. Най-съществената разлика е, че те са били организирани на политическа и териториална основа, а не на родствените връзки, определящи състава на номадските групи, племената и ранните етнархии. Освен това всички номадски общности, племена, а в повечето случаи и етнархии, са се състояли от една-единствена етническа и езикова група. Държавите обаче — особено така наречените империи, образувани чрез сливането или завоюването на няколко държави — обикновено са били мултиетнически и многоезични общества. Държавните бюрократи вече не са били роднини на лидера, както в етнархиите, а професионалисти, избирани (поне отчасти) според квалификацията и личните си качества. В по-късните държави, което важи и за повечето днешни, лидерската позиция най-често не е наследствена, а в повечето случаи липсват и потомствените съсловия, наследени от етнархиите.

 

 

През последните тринайсет хилядолетия в човешкото общество преобладава тенденцията по-малките и не толкова сложни единици да се заменят с по-големи и по-сложни. Ясно е, че става дума за устойчива тенденция, която обаче варира непрекъснато в две насоки — примерно хиляда сливания на 999 разпадания. От медиите знаем, че и по-крупни единици (като бившия Съветски съюз, Югославия или Чехословакия) могат да се разпадат на по-малки, както впрочем се е случило преди две хилядолетия и с империята на Александър Македонски. А и по-сложните невинаги завладяват по-простите, понякога дори им се покоряват, подобно на Римската и Китайската империя, завладени съответно от „варварите“ и монголската етнархия. Но повтарям, тенденцията е по-скоро към по-големи и по-комплексни общества, намиращи кулминация в държавите.

Повече от ясно е, че при сблъсък държавната структура би триумфирала над по-простата, тъй като има предимството на по-богатия арсенал и най-различни други технологии, да не говорим за такива чисто аритметични величини като броя на населението. Но има и две други предимства, потенциално заложени в етнархиите и държавите. Първо, човекът, взимащ централни решения, има предимството да концентрира военни части и ресурси. Второ, официалните религии и патриотичният плам, характерен за повечето държави, карат хората с охота да жертват живота си.

Тази охота е толкова силно програмирана у нас, гражданите на модерните държави, благодарение на нашите училища, църкви и правителства, че дори забравяме радикалния отказ, който бележи тя от предишната ни история. Всяка държава си има по някой лозунг, който подтиква гражданите й да умрат, ако е нужно, за своята държава. Достатъчно е да си припомним британския „For King and Country“ или испанския „Por Dios y España“, списъкът би бил безкраен. Подобни чувства са мотивирали и ацтекските воини от XVI в.: „Нищо не може да се сравни със смъртта на бойното поле, нищо не може да се сравни с пищната смърт, която е тъй мила на Него^[31], който ни дава живот: зърна ли я в далечината, сърцето ми закопнява за нея!“

Подобни емоции са немислими в номадските групи и племената. В описанията на моите новогвинейски приятели на някогашните им племенни войни няма и помен от племенен патриотизъм, готовност за саможертва или каквото и да било друго поведение, свързано с приемането на възможността, че ще бъдеш убит. Нападенията се правят от засада, най-често с числено преимущество, за да бъде намален до минимум рискът да загинеш за своето село. Тази нагласа рязко ограничава проявите на „воинска доблест“ сред племената в сравнение с държавните общества. Естествено онова, което прави патриотичните и религиозните фанатици толкова опасни противници не е смъртта на самите фанатици, а охотата, с която приемат това, че част от тях ще умрат, за да унищожат или разгромят „неверния враг“. Военният фанатизъм — от този тип, който е бил двигател на християнските и ислямските завоевания — най-вероятно е бил непознат на Земята допреди последните шест хилядолетия, когато се появяват етнархиите и най-вече държавите.

 

 

Как обаче малките, нецентрализирани и основани на родството общества са еволюирали в онези големи и централизирани структури, в които повечето членове не са тясно свързани? Вече разгледахме етапите в тази трансформация от номадски групи в държави, затова сега ще попитаме кое е подтикнало обществата да се преобразят по този начин.

Безброй са историческите моменти, в които държавите са възниквали абсолютно самостоятелно — или както някои антрополози биха се изразили, „по непорочен начин“, т.е. при отсъствието на каквито и да било предварително съществуващи държави наоколо. Подобни „целомъдрени“ (или „първобитни“) държави са възниквали поне по веднъж, а най-вероятно многократно на всеки континент с изключение на Австралия и Северна Америка. Праисторическите държави включват тези от Месопотамия, Северен Китай, долините на Нил и Инд, Мезоамерика, Андите и Западна Африка. През последните три века многократно са възниквали „туземни“ държави от етнархии, които са имали контакти с европейските — Мадагаскар, Хаваите, Таити и много части на Африка. Етнархии са възниквали самостоятелно дори още по-често — в абсолютно същите региони, както и в северноамериканския Югоизток и северозападното тихоокеанско крайбрежие, Амазония, Полинезия и субсахарска Африка. Генезисът на тези комплексни общества ни дава богати данни, за да осмислим и тяхното развитие.

С проблема за възникването на държавата са свързани много теории, като най-простата от тях отрича изобщо факта, че има някакъв проблем за разрешаване. За Аристотел държавата е едно естествено състояние на човешкото общество, което не се нуждае от обяснение. Грешката му е разбираема, защото всички общества, с които той е бил запознат — гръцките полиси от IV в. пр.Хр. — са били държави. Днес обаче знаем, че през 1492 г. по-голямата част от света е била организирана в етнархии, племена или номадски групи. Тоест образуването на държавата изисква някакво обяснение.

Следващата теория е и най-познатата. Според френския философ Жан-Жак Русо държавите се формират чрез обществен договор — тоест някакво рационално решение, до което хората са стигнали, след като са преценили своите себични интереси и са стигнали до извода, че в държавата ще им е по-добре, отколкото в по-простото общество, и доброволно са скъсали с тези по-прости обществени структури. Уви, научните наблюдения досега не са регистрирали и един-единствен случай, в който държавата е възникнала в подобна атмосфера на безпристрастна далновидност. По-малките единици не се отказват доброволно от своя суверенитет и не се сливат току-така в по-големи единици. Правят го само ако са били завладени или под външен натиск.

Има и една трета теория, която все още е популярна сред някои историци и икономисти, а тя почива на несъмнения факт, че и в Месопотамия, Северен Китай и Мексико иригационната система е започнала да се строи по времето, когато там са започнали да се появяват и държавите. Тази теория отбелязва също, че всяка голяма и сложна напоителна система се нуждае от централизирана бюрокрация, която да я построи и поддържа. След това същата теория превръща едно грубо съвпадение във времето в причинно-следствена връзка. Приема, че месопотамците, китайците и мексиканците са прозрели предимствата, които би им донесла по-мащабната напоителна система, независимо че по това време такава система не е съществувала никъде на Земята, че да ги убеди в плюсовете си. Затова тези адски далновидни хора решили, че трябва да слеят своите неефикасни и малки етнархии в една по-голяма структура — държавата, — която единствена би могла да ги дари с прелестите на иригацията.

Само че тази „хидравлична теория“ за образуването на държавата буди същите възражения като онези за обществения договор. По-конкретно тя като че ли се интересува само от финалния стадий в еволюцията на комплексните общества. Не казва нищо за онова, което е предизвикало прехода от номадски групи към племена и етнархии през онези хилядолетия, когато на хоризонта още не се е задавала никаква по-мащабна напоителна система. Когато подложим на по-обстоен анализ историческите или археологическите данни ще видим, че те не подкрепят тезата за иригацията като движеща сила в образуването на държавите. В Месопотамия, Северен Китай, Мексико и Мадагаскар вече е имало локални иригационни системи, още преди да възникнат там държави. Построяването на мащабни напоителни системи не съпътства появата на държавите, а идва значително по-късно във всеки от тези ареали. В повечето държави, формирани в земите на маите и в Андите, напоителните системи винаги са били малки — такива, каквито биха могли да построят и поддържат местните общности. Но дори и там, където са били създадени такива мащабни системи, те са били по-скоро вторичен резултат от държавите, които би трябвало да са се образували по съвсем други причини.

Според мен е много по-коректно да се изтъква един очевиден факт, който е и много по-съществен отколкото предполагаемата връзка между напояването и образуването на някои държави — а именно, че броят на населението е най-сериозният фактор в социалната комплексност. Както стана дума, номадските групи наброяват по няколко десетки души, племената — по няколкостотин, а етнархиите — от няколко хиляди до няколко десетки хиляди, докато държавите стартират с поне 50 000. Наред с тази по-обща връзка между регионалната популация и типа общество (група, племе и т.н.) се наблюдава и една по-фина тенденция, в рамките на всяка от тези категории: например че етнархиите с голямо население се оказват и най-централизирани, стратифицирани и комплексни.

Тези корелации подсказват убедително, че броят на регионалното население и гъстотата му имат нещо общо с образуването на по-сложно структурираните общества. Но те не ни казват как точно броят на населението функционира в онази причинно-следствена връзка, която води и до тяхната поява. За да проследим тази връзка, ще трябва да си припомним как възникват самите гъсти популации. А след това можем да видим защо едно голямо, но просто общество не може да устои. На тази основа ще можем да си зададем и въпроса как едно по-просто общество става по-сложно с увеличаването на броя на населението му.

 

 

Видяхме, че по-големите и по-гъсти популации се появяват само ако е налице производство на храни или поне изключително благоприятни условия за лов и събирачество. Някои по-продуктивни ловно-събирачески общества са достигнали организационното ниво на етнархията, но никога това на държавата: всички държави изхранват гражданите си чрез производство на храни. Тези обстоятелства, наред с вече споменатата връзка между броя на населението и сложността на обществото, са предизвикали и един безконечен дебат — от рода на „кокошката или яйцето“ — за причинно-следствените връзки между производството на храни, числеността на населението и социалната комплексност. Дали интензивното производство на храни е причината, която е стимулирала ръста на населението и по някакъв начин е довела до по-сложното общество? Или пък причината са именно по-големите популации и по-сложни общества, които са довели до интензифицирането на производството на храни?

И в двата случая въпросът пропуска най-същественото. Интензивното производство на храни и социалната комплексност взаимно се стимулират по пътя на автокатализата. Тоест нарастването на населението води до по-сложна обществена структура, като причините ще обсъдим по-долу, а по-сложната обществена структура на свой ред води до интензивно производство на храни, което ще рече и до нарастване на населението. По-сложните централизирани общества разполагат с уникалната възможност да организират обществените строежи (включително напоителни системи), търговията с по-далечни земи (включително внос на метали за изработване на по-добри земеделски инструменти), както и дейността на различни групи икономически специалисти (например като изхранват скотовъдците с житото на земеделците, а добитъка на скотовъдците предоставят на орачите, за да го впрягат в ралата си). Всички тези възможности на централизираните общества са стимулирали интензивното производство на храни, а оттам и нарастването на населението през цялата човешка история.

Освен това производството на храни спомага поне по три начина за спецификата на сложните общества. Първо, то включва труд, съобразен с пулса на сезоните. Щом съберат реколтата в хамбарите, земеделците вече са на разположение на централизираната политическа власт — за да строят обществени сгради, пропагандиращи могъществото на държавата (като египетските пирамиди), други проекти, които биха изхранили повече гърла (от типа на хавайските напоителни системи) или пък да се включват в завоевателни войни, целящи създаването на по-големи политически структури.

Второ, производството на храни може да бъде организирано така, че да създава излишъци от храна, която позволява икономическата специализация и социалната стратификация. С тези излишъци могат да се изхранват не само всички „тузари“ в едно комплексно общество: вождове, бюрократи и други представители на елита, но и писарите, занаятчиите и останалите специалисти, не произвеждащи храни, както и самите земеделци, когато са ангажирани в обществени начинания.

Накрая, производството на храни стимулира или налага уседналия бит, който е задължителна предпоставка за натрупването на собственост, развитието на сложни технологии и занаяти, както и строителството на обществени сгради. Значението на постоянното местожителство в едно сложно общество обяснява защо мисионерите и правителствата, когато правят първите си контакти с някоя неизвестна досега номадска група или племе в Нова Гвинея (или Амазония), обикновено преследват две непосредствени цели. Първата, разбира се, е повече от очевидна — да „умиротворят“ номадите, т.е. да ги убедят да не убиват повече мисионери, бюрократи и разни от сорта. Втората е да убедят номадите да заживеят в постоянни селища, така че мисионерите и бюрократите по-лесно да ги намират, за да им осигуряват някои услуги като медицински грижи и училища, но и за да могат да ги прозелитизират и контролират.

 

 

Тоест производството на храни не само стимулира нарастването на населението, но и в много отношения позволява самото създаване на по-сложни обществени структури. Това не означава, че производството на храни и по-големите популации правят неизбежна и появата на сложни общества. Как тогава ще обясним този емпирично доказан факт, че груповата (или племенната) организация не върши работа в общества със стотици хиляди членове или че всички съществуващи големи общества имат сложна и централизирана организация? Можем да приведем поне четири очевидни причини.

Първата — това е проблемът с конфликтите между непознати, които нямат нищо общо помежду си. Този проблем се разраства с астрономически размери, когато се увеличава и броят на хората, от които се състои едно общество. Контактите в една номадска група от двайсет човека включват само 190 междуличностни взаимоотношения (20 по 19, делено на две), но ако те са 2000, диадите вече ще са 1 999 000. И всяка от тези диади представлява потенциален конфликт — бомбата винаги може да избухне в някой по-разгорещен спор. Всяко убийство в номадската група или племето води до съответния опит за отмъщение (също с убийство), с който започва един безкраен цикъл от убийства и контраубийства, дестабилизиращи самото общество.

В номадската група, където всеки е тясно свързан с всеки друг хората, свързани едновременно и с двамата опоненти, се опитват да служат като посредници в свадата. В племето, където повечето хора са близки роднини и всеки познава поименно всички останали, посредничат общите роднини и приятели. Но пристъпи ли се прагът от „неколкостотин“, под който всеки може да познава всички останали, все повече диади се оказват двойки от абсолютно непознати хора. И когато двама такива непознати се сбият, малцина ще са тези, които са общи роднини или приятели и на двамата побойници, имащи личен интерес да прекратят конфликта. Повечето зяпачи ще се окажат приятели или роднини само на единия и ще вземат неговата страна, с което дуелът ще се превърне в грандиозно меле. Ето защо всяко голямо общество, което оставя решаването на конфликтите на всички негови членове, е обречено да се разпадне. Този фактор единствен би обяснил защо обществата с хиляди членове могат да съществуват само ако развият централизирана власт, която упражнява монопол върху силата и разрешава конфликтите.

Втората причина е все по-голямата невъзможност за колективни решения, когато самият колектив се разраства. Взимането на решения от всички възрастни все още е възможно в онези новогвинейски села, които са достатъчно малки и новините и информацията бързо достигат до всеки, а и всеки може да изслуша абсолютно всеки на селското събрание и може да се изкаже, ако има такова желание. Уви, всички тези условия са неосъществими в по-големите общества. Дори и днес, във времената на микрофоните и високоговорителите знаем, че митингът не е начин да решиш проблемите на едно хилядно множество. Ето защо всяко голямо общество трябва да се структурира и централизира, ако иска да взима ефикасни решения.

Третата причина касае икономическите съображения. Всяко общество се нуждае от определени средства, за да разпределя благата между своите членове. В някои дни индивидът може да се сдобие с по-голямо количество от някое насъщно благо, но в други да не е така. Печалната истина е, че хората не са еднакво талантливи, затова някои се уреждат с повече неща — за сметка на други. В по-малките общества, където и диадите са по-малко, размяната на блага може да се уговори директно между отделните личности или семейства по пътя на реципрочния обмен. Но същата математика, заради която директното междуличностно решаване на конфликтите в по-големите общества е неефективно, прави неефективни и директните междуличностни икономически трансфери. По-големите общества могат да функционират икономически, ако освен реципрочна имат и редистрибутивна икономика. И онези блага, които са в излишък на някого, трябва да се предават на някаква централизирана власт (или „авторитет“), който след това да ги преразпределя сред тези, които се нуждаят от тях.

Най-важното съображение, оправдаващо по-сложната организация на по-големите общества, е свързано с гъстотата на населението. Както можем да се досетим големите общества, съставени от производители на храни, имат не само повече членове, но и по-голямо гъстота на населението в сравнение с малките номадски групи на ловци-събирачи. Всяка група от няколко десетки ловци заема всъщност огромна територия, за да могат тези хора да намират повечето нужни им ресурси. Онова, което го няма там, могат да си го набавят чрез търговия със съседни групи (през интервалите между две войни). Когато броят й се увеличи, тази номадска група може да се свие и на по-малка площ, а и ще й се налага да намира все повече неща извън нея. Например няма как да разделиш шестнайсетте хиляди квадратни мили на Холандия между нейните 16 милиона жители на 800 000 индивидуални територии, всяка от които да обхваща 13 акра и да служи като дом на някоя автономна група от 20 човека, която се препитава на тези 13 акра, но от време на време се ползва и от предимството да ходи на границата, за да обменя някои стоки (включително и съпруги) със съседната номадска група. Тези пространствени реалности налагат по-гъсто населените региони да поддържат и по-сложно организирани общества.

Тоест тези съображения — решаването на конфликтите, взимането на решения, икономиката и наличната площ — карат по-големите общества да се централизират. Но централизацията на властта неизбежно отваря вратата — за онези, които държат властта, имат достъп до информацията, взимат решенията и преразпределят благата — да се възползват от откриващите се възможности да облагодетелстват себе си и своите роднини. За всеки, запознат с днешното групиране на хората, това е очевидно. Още с появата на ранните общества тези, които са се сдобили с централизирана власт, постепенно са се утвърдили като елит, произлязъл по всяка вероятност от онези няколко равнопоставени селски клана, които с времето са станали „по-равни“ от останалите.

 

 

Това са причините, поради които големите общества не могат да функционират с групова организация и вместо това се превръщат в комплексни клептокрации. Но ние още не сме дали отговор на въпроса как малките, прости общества се развиват или сливат в по-големи и по-сложни. Сливането, централизирането разрешаване на конфликтите, взимането на решения, икономическото преразпределяне и клептократичната религия не се появяват автоматично с някакъв си русоистки „обществен договор“. Кое стимулира окрупняването?

Отговорът донякъде зависи от еволюиращия начин на мислене. В началото на тази глава споменах, че обществата, класифицирани в една и съща категория, не са напълно идентични помежду си, защото хората и човешките групи са безкрайно различни. Да вземем например номадските групи и племената — „големците“ на някои от тях неизбежно са по-харизматични, по-могъщи и по-умели във взимането на решения от тези на другите. От големите племена тези с по-изявени „големци“ (което ще рече и по-голяма централизация) имат предимство пред онези, в които централизацията не е така силна. Племената, които разрешават конфликтите си по същия нескопосен начин като фаю, рискуват да се разпаднат на номадски групи, докато зле управляваните етнархии рискуват да се разпаднат на още по-малки етнархии или племена. Обществата, умеещи да решават ефективно конфликтите си, които взимат смислени решения и имат хармонично икономическо преразпределение, могат да развиват и по-добри технологии, да концентрират своята военна мощ, да овладяват по-големи и по-продуктивни територии, както и да съкрушават — една по една — по-малките автономни общности.

С други думи, конкуренцията между общества, намиращи се на едно ниво на комплексност, води до обществата на следващото ниво на комплексност — ако условията го позволяват. Племената се конкурират или комбинират с други племена, за да достигнат размерите на етнархии и на свой ред да завладяват или да се конкурират с други етнархии, завладяващи или съюзяващи се с други държави, за да се превърнат в империи. Най-общо казано, по-големите единици имат предимство пред по-малките, ако — има обаче едно голямо „ако“ — тези по-големи единици могат да се справят с проблемите, идващи с по-големите им мащаби, например постоянната заплаха в лицето на претендентите за властта, всеобщата омраза към клептокрацията и нарастващите проблеми, свързани с икономическата интеграция.

Сливането на по-малки единици в по-големи често е било документирано от историците и археолозите. Русо обаче да има много здраве — тези окрупнявания никога не са били правени от някакви малки и незастрашавани от нищо общества, решили доброволно да се слеят, за да гарантират щастието на своите граждани. Лидерите на по-малките общества (както и на по-големите) винаги са държали на своята независимост и прерогативи. Окрупняванията стават винаги по една от тези две причини: заплаха от външна сила или реална инвазия. Разполагаме с безброй примери за такива окрупнявания.

За подобно окрупняване под външна заплаха имаме добър пример в сформирането на черокската конфедерация в щатския Югозапад. В началото чероките са били разделени на 30–40 независими етнархии, всяка от които се е състояла от едно селище с около 400 жители. С идването на белите започват и конфликтите. Когато отделни чероки са ограбвали или нападали бели заселници и търговци, белите не са правели разлика между отделните им етнархии и са реагирали безразборно срещу всички чероки, било с военни действия, било с прекъсване на търговските контакти. На свой ред чероките се убедили, че е по-добре за тях, ако се обединят в конфедерация и го направили през XVIII в. На първо време, т.е. през 1730 г., по-големите етнархии си избрали общ лидер, един вожд на име Мойтой, който през 1741 г. бил наследен от своя син. Основната работа на тези лидери била да наказват отделните чероки, които нападали белите, както и да комуникират с правителството на белите. Някъде към 1758 г. чероките решили да поставят начина си на вземане на решения на регулярна основа, като свиквали ежегодно съвет, моделиран по образеца на предишните селски събрания, но вече само в едно и също село (Ечота), което фактически се превърнало в тяхна „столица“. Впоследствие чероките се ограмотили (както видяхме в Глава XII) и дори се сдобили със записана конституция.

Тоест черокската конфедерация е била сформирана не под пряк външен натиск, а чрез сливане и окрупняване на по-малки общности, дотогава ревниво държали на своята независимост, които са стигнали до идеята за обединение под заплахата за унищожение от могъщи външни сили. Почти по същия начин (както е описано във всеки американски учебник) колониите на самите бели американци — създаването на една от които, Джорджия, е предшествало възникването на черокската „държава“ — са се убедили да сформират собствена нация, когато са били заплашени от една толкова могъща външна сила като британската монархия. В началото американските колонии са държали яростно на своята самостоятелност, също като черокските етнархии, и първият им опит за окрупняване — с клаузите на конфедерацията от 1781 г. — се е оказал неефикасен, защото е предоставял прекалено голяма самостоятелност на бившите колонии. Едва по-нататъшните заплахи, като въстанието на Шейс от 1786 г. и бремето на военния дълг, принуждават бившите колонии да жертват автономията си и да се обединят в рамките на действащата и сега федерална конституция от 1787 г. Обединението на Германия през XIX в., обхванало едни доста докачливи на тема самостоятелност общности, също не е протекло без сериозни сътресения. Трите най-ранни опита (Франкфуртския парламент от 1848 г., възстановената Немска конфедерация от 1850 г. и Северногерманската конфедерация от 1866 г.) не са постигнали особен ефект, докато не се появява и конкретната външна заплаха — обявената от Франция война през 1870 г., която накарва принцовете да пожертват немалка част от своята власт, за да се обединят през 1871 г. под една централизирана имперска власт.

Другият начин за формиране на по-сложни общества (освен окрупняването под външна заплаха) е сливането им чрез завоевателни войни. Един добре документиран пример е възникването на зулуската държава в Югоизточна Африка. По времето, когато са осъществили първите си контакти с бели заселници, зулусите са били разделени на десетки малки етнархии. В края на XVIII в. с нарастването на населението конфликтите между отделните етнархии са станали още по-интензивни. Всички тези общества са се сблъсквали с един и същ проблем — изграждането на централизирана властова структура, с което се е справил най-успешно един от вождовете им, Дингисвайо, възкачил се на престола на етнархията Мтетва, след като убива съперника си през 1807 г. Същият Дингисвайо създава една по-ефикасна военна организация, като набира младежи от всички селища и ги групира не по регионален признак, а по възраст. Той създава и по-ефикасна централизирана политическа организация, просто като се въздържа от кланета, когато завладява някоя етнархия и пощадява живота на владетелското семейство (ако победеният не желае да сътрудничи с него, той го заменя с негов родственик). Успява да създаде и ефикасна структура за разрешаване на междуплеменните конфликти. Това му дава възможност не просто да завладее, но и да интегрира останалите 30 зулуски етнархии. Неговите наследници укрепват още повече ембрионалната зулуска държава, като създават нужната правова система, полицейски органи и церемонии.

Подобни примери с държави, създавани чрез завоевания, могат да се умножат до безкрайност. През XVIII и XIX в. европейците стават свидетели на формирането на „туземни“ държави от бивши етнархии — в числото им попада хавайската и таитянската държава в Полинезия, държавата Мерина в Мадагаскар, Лесото, Свази и още някои южноафрикански държави освен зулуската, Ашанти в Западна Африка, както и Анколе и Буганда в днешна Уганда. Ацтекската и инкската империя са били сформирани чрез завоевания през XV в., т.е. преди идването на европейците, но повечето, което знаем за формирането им, е от устните разкази на индианци, записани от испанските заселници. Формирането на римската държава и експанзията на Македония при Александър Велики са описани обстойно от съвременните им класически автори.

Всички тези примери подсказват, че войната — или заплахата от война — е играла ключова роля в повечето случаи на окрупняване на социални структури. Но войните, дори и тези между най-обикновени номадски групи, са постоянна величина в човешката история. Защо обаче те са ставали причина за появата на по-окрупнени общества едва през последните тринайсет хилядолетия? Вече стигнахме до извода, че формирането на комплексни общества е свързано по някакъв начин с ръста на населението. Нека сега подирим връзката между увеличаването на населението и изхода от войната. Защо войните често стават причина за окрупняване на общества, когато населението им е по-гъсто, а не обратното? Отговорът е, че съдбата на победените народи зависи от гъстотата на населението, като са възможни три варианта.

Когато тази гъстота е много ниска, както е обичайно в регионите, населени от номадски групи, оцелелите победени просто трябва да се изнесат по-далече от своите победители. Най-често такъв е изходът от войните между номадските групи в Нова Гвинея и Амазония.

Когато гъстотата на населението е умерена (както в регионите, обитавани от производители на храни), просто няма по-големи свободни територии, където оцелелите биха могли да избягат. А и племенните общества без интензивно производство на храни не могат да осигурят работа за робите (били те и военнопленници) и не могат да произвеждат излишъци от храна, които да предават на властта под формата на налози. Тоест победителите не могат да направят кой знае какво с победените, освен да се оженят за жените им. Не че това е най-разумното решение, но победените ги убиват, за да се разчисти пространство за победителите.

Когато гъстотата на населението е по-висока, както в регионите, заемани от държави и етнархии, победените пак няма къде да избягат, но победителите им разполагат с поне две възможности да ги използват (ако ги оставят живи). Тъй като и в етнархиите, и в държавите вече е налице някаква икономическа специализация, победените могат да бъдат използвани като роби, както често се е случвало в библейските времена. Имало е, разбира се, и алтернатива — много от тези общества са разполагали с интензивно производство на храни, способно да създава огромни излишъци от храни, затова победителите са можели да си позволят лукса да ги оставят да живеят на същото място, лишавайки ги обаче от политическа независимост, което пък е приемало най-често формата на редовни налози под формата на храни и обявяването на тяхната страна за част от държавата-победителка. Това е и най-честият изход от военните конфликти в записаната история. Например испанските конкистадори са искали да събират налози от победените ацтеки, затова са проявявали голям интерес към техните данъчни регистри. Оказало се, че налозите, които ацтеките събирали ежегодно от победените народи, включвали 7000 тона царевица, 4000 тона фасул, 4000 тона амарант на зърна, 2 000 000 памучни одеяла и огромни количества какао на зърна, воински костюми, щитове, украшения от пера и янтар.

Тоест производството на храни, конкуренцията и дифузията между отделните общества, които може и да са били основни причини, но са се различавали в следствията си и така или иначе са предполагали по-голяма гъстота на населението и уседнал бит, ни довеждат и до „проксималните агенти“ на завоеванията: вирусите, писмеността, технологиите и централизираната политическа организация. И тъй като тези основни каузи са били преследвани по различен начин на различните континенти, същото важи и за „посредниците“ на самите завоевания. Тези „посредници“ обикновено се развиват във взаимна връзка, но самата връзка не е стриктно регламентирана: например инките са създали империя, без да познават писмеността, а ацтеките са постигнали същото, като са познавали писмеността и само няколко епидемични заболявания. Примерът със зулусите на Дингисвайо показва, че всеки от тези „посредници“ има самостоятелен принос в изграждането на историческите модели. Сред десетките зулуски етнархии Мтетва не е имала особени предимства — не е разполагала нито с технологии, нито с писменост, нито с вируси, но въпреки това е успяла да победи останалите. Ако е имала предимства, то те са били в сферата на властта и идеологията. Ето защо сформиралата се впоследствие зулуска държава е съумяла да владее една немалка част от континента в продължение на близо столетие.

Глава XV
Народът на Яли

Когато с моята жена, Мари, си карахме едно лято ваканцията в Австралия, решихме да посетим и едно място с добре запазени аборигенски скални рисунки в пустинята край град Менинди. Бях чувал за жегата и сушата в австралийската пустиня, а и бях прекарал доста продължителни периоди на жега и суша в калифорнийската пустиня и новогвинейската савана, затова сметнах, че съм натрупал достатъчно опит, за да не се притеснявам от онези дребни предизвикателства, с които бих могъл да се сблъскам като турист в Австралия. Ето защо, заредени с достатъчно питейна вода, ние с Мари тръгнахме да преодоляваме онези няколко мили, които ни деляха от въпросните рисунки.

Пътеката, тръгваща от лесничейството, ни водеше по един безкраен хълм — захлупени от безоблачно небе, на открит терен, който не предлагаше ни най-малка сянка. Сухият нажежен въздух, който дишахме, ми напомняше онова, което трябваше да вдишвам в една финландска сауна. В момента, в който наближихме скалния хребет, на който бяха рисунките, вече бяхме привършили водните си запаси. Бяхме загубили и интерес към праисторическото изкуство, затова просто се мъкнехме по нанагорнището с тежки въздишки и сумтения. Точно в този момент забелязах някаква птица, която несъмнено бе дрозд, но доста по-голям от всички дроздове, които бях виждал дотогава. Хрумна ми, че може би страдам от топлинни халюцинации — впрочем за първи път в живота си. С Мари решихме, че е най-добре да се връщаме.

И двамата бяхме спрели да говорим. Докато крачехме се концентрирахме в дишането си, изчислявайки разстоянието до следващия топоним, както и времето, което ни оставаше. Устата (и езикът ми) бяха пресъхнали, а лицето на Мари бе станало червено като домат. Когато най-накрая се добрахме и до лесничейството (което си имаше климатик), се пльоснахме в столовете до хладилника и изгълтахме последния половин галон вода в него, че дори помолихме лесничея за още една бутилка. Докато си седях, изтощен и физически, и емоционално, ми мина мисълта, че аборигените, сътворили онези рисунки, са живели цял живот в пустиня (без климатици) и въпреки това са успявали да си намерят не само храна, но и вода.

На белите австралийци Менинди е известен най-вече с това, че е бил базов лагер на двама бели, които здравата си изпатили от пустинната жега преди един век — ирландският полицай Робърт Бърк и английският астроном Уилям Уилс, злополучните водачи на първата европейска експедиция, прекосила Австралия от юг до север. Екипирани с шест камили, натоварени с храна уж за три месеца, Бърк и Уилс свършили провизиите си в пустинята на север от Менинди. На три пъти попадали и били спасявани от добре охранени австралийски аборигени, за които тази пустиня бил роден дом и които ги угощавали с риба, сладкиши от папрат и печени плъхове. Но в един момент Бърк по невнимание изпразнил револвера си по един от аборигените, вследствие на което цялата им група си плюла на петите. Въпреки огромното предимство, което имали пред местните — притежанието на огнестрелни оръжия, с които са можели да ловуват — Бърк и Уилс гладували, колабирали, а накрая и умрели само месец след раздялата си с аборигените.

Нашият горчив опит в Менинди, както и съдбата на Бърк и Уилс ми напомниха за трудностите, свързани с изграждането на човешко общество в Австралия. Австралия се отличава от останалите континенти: разликите между Евразия, Африка, Северна и Южна Америка изгледат незначителни в сравнение с тези между Австралия и всяка друга земна маса. Австралия определено е най-сухият, най-малкият, най-плоският, най-неплодородният, климатически най-непредсказуемият и биологически най-ощетен континент. Това е и последният континент, зает от европейците. Дотогава той е издържал възможно най-различните и най-малобройни човешки популации в света.

В този смисъл Австралия се явява и истински тест за теориите за междуконтиненталните различия. Имала е най-разнообразната околна среда и най-разнообразните човешки общности. Дали първото е породило второто? И ако е така, как? Затова и Австралия е най-логичният континент, с който ще започне нашето околосветско пътешествие, в което ще приложим наученото от Част II и III, за да разберем различните истории на отделните континенти.

 

 

Повечето лаици биха определили като най-характерна черта на коренните австралийски общества тяхната привидна „назадничавост“. Австралия е единственият континент, където хората са живели и до настъпването на модерната епоха без нито един от признаците на т.нар. цивилизация — без земеделие, скотовъдство, металообработване, лъкове и стрели, по-внушителна архитектура, постоянни селища, писменост, етнархии или държави. Вместо всичко това австралийските аборигени са били номадски или полуномадски ловци-събирачи, организирани в „първобитни орди“, живеещи във временни убежища (или колиби) и все още зависещи от каменните сечива. През последните 13 000 години в Австралия са се случили много по-малко културни промени, отколкото във всеки друг континент. Преобладаващата представа на европейците за коренните австралийци вече е намерила нагледен израз на думите на един ранен френски пътешественик, който пише за тях следното: „Това са най-окаяните хора на света и човешките същества, които стоят най-близо до примитивните скотове.“

Но преди 40 000 години коренните австралийски общества са се ползвали с едно огромно първоначално преимущество пред Европа и останалите континенти. Коренните австралийци са създали някои от най-ранните известни каменни сечива със заоблени ръбове, най-ранните комплексни каменни сечива (т.е. каменни секири с дръжки) и със сигурност първите напоителни канали в света. Някои от най-старите образци на скална живопис идват от Австралия. Съвременните (от анатомична гледна точка) хора вероятно са заселили Австралия много преди Западна Европа. Но защо — въпреки този летящ старт — тъкмо европейците са завладели Австралия, а не обратното?

В рамките на този въпрос се крие още един. През Плейстоценските ледникови епохи, когато една огромна част от океанските води е била затворена в континенталните ледници и морското равнище е било много ниско от сегашното, плиткото Арафурско море, което днес дели Австралия от Нова Гвинея, е било просто една дълга и ниска земна суша. С разтапянето на ледниците в периода отпреди 12 000 и 8000 години морското ниво се е покачило, с което по-ниските земи са били залети, а дотогавашният континент — Голяма Австралия — се е разделил на два полуконтинента, Австралия и Нова Гвинея (вж. Фигура 15.1).

Човешките общества на тези две дотогава свързани земни маси в модерните времена вече доста са се различавали помежду си. За разлика от всичко онова, което казах за коренните австралийци, повечето новогвинейци, като народа на Яли, са били земеделци и свинари. Живеели са в постоянни селища и политически са били организирани по-скоро в племена, отколкото в номадски групи. Всички новогвинейци са имали лъкове и стрели, а повечето са използвали и керамични съдове. Живеели са в по-големи селища, имали са повече мореплавателни съдове и много по-разнообразни инструменти от австралийците. Вследствие на това, че са били не ловци-събирачи, а производители на храни, новогвинейците са живеели и в много по-гъсти популации. Площта на Нова Гвинея отговаря на една трета от австралийската, но на нея се е препитавало няколко пъти по-многочислено население.

Защо човешките общества, живеещи на по-големи земни маси, произлезли от Плейстоценска Австралия, са „изостанали“ в развитието си, докато тези на по-малките са „напредвали“ толкова бързо? Защо всички новогвинейски нововъведения не са се разпространили и в Австралия, която е разделена от Нова Гвинея само с деветдесетте мили на Торесовия проток? От гледна точка на културната антропология разстоянието между Австралия и Нова Гвинея е дори по-малко от 90 мили, защото и в самия проток има острови, населени от земеделци, които са познавали лъка и стрелите и в културно отношение са напомняли повече новогвинейците. Най-големият от тези острови се намира само на десет мили от Австралия. И тези островитяни са водели оживена търговия не само с коренните австралийци, но и с новогвинейците. Защо са се появили две толкова различни вселени, разделени само от един спокоен пролив, рутинно прекосяван с канута?

В сравнение с коренните австралийци новогвинейците изглеждат културно „напреднали“. Но в представите на повечето други модерни народи дори самата Нова Гвинея е „изостанала“. До момента, в който европейците започват да колонизират острова в края на XIX в., всички новогвинейци са били неграмотни, служели са си с каменни сечива и не са били организирани (с някои нищожни изключения) в държави или етнархии. И ако приемем, че новогвинейците са „прогресирали“ в сравнение с австралийските аборигени, защо не са „прогресирали“ като повечето евразийци, африканци и коренни американци? В това отношение народът на Яли и техните австралийски братовчеди предлагат поредица от загадки.

Когато ги питат за културната „изостаналост“ на аборигените, повечето бели австралийци си имат един прост отговор: предполагаемата недоразвитост на самите аборигени. Ако говорим за лицева структура и цвят на кожата, аборигените със сигурност се различават от европейците, което е карало някои автори от края на XIX в. да ги смятат за липсващото звено между хората и маймуните. А и как иначе би могъл да се обясни фактът, че само за няколко десетилетия белите английски колонисти са създали грамотна, хранопроизводителна и индустриална демокрация, докато местните жители в продължение на 40 000 години са си оставали неграмотни ловци-събирачи? Особено поразяващ е фактът, че Австралия разполага с някои от най-богатите в света залежи на желязо и алуминий, както и с богати ресурси от мед, калай, олово и цинк. Тогава защо коренните австралийци не са познавали металите и са живеели в Каменната ера?

Всичко това изглежда като един съвършено контролиран експеримент в еволюцията на човешките общества. Континентът си е бил същият, само хората са били различни. Следователно обяснението за разликите между коренните австралийци и евроавстралийските общества може би се крие в различните хора, които ги съставят. Логиката на това типично расистко заключение е повече от възмутителна. Ще видим обаче, че то съдържа и една съвсем елементарна грешка.

 

 

Като първа стъпка в проверката на тази логика нека разгледаме произхода на самите хора. И Австралия, и Нова Гвинея са били заселени поне преди 40 000 години, по времето, когато още са били един континент. Един поглед на картата (Фигура 15.1) подсказва, че тези колонисти би трябвало да са дошли от най-близкия континент, Югоизточна Азия, като са се прехвърляли по островите на Индонезийския архипелаг. Този извод намира подкрепа в генетичните връзки между съвременните австралийци, новогвинейци и азиатци, както и в съхранилите се малочислени общности с подобни донякъде физически черти във Филипините, Малайския полуостров и Андаманските острови край Мианмар.

Веднъж стигнали до бреговете на Голяма Австралия, колонистите бързо са се разпространили из целия континент, за да заемат дори най-далечните и най-негостоприемни области. Фосилите и каменните сечива потвърждават, че преди 40 000 години те вече са присъствали в югозападния край на Австралия, а преди 35 000 години са достигнали югоизточното й крайбрежие и Тасмания, т.е. най-отдалечените й части, ако приемем, че преди това са минали през Западна Австралия или Нова Гвинея (които са и по-близо до Индонезия и Югоизточна Азия), а преди 30 000 години са стъпили и в студените новогвинейски планини. Всички тези ареали тогава са можели да бъдат достигнати по суша от запад. Затова пък колонизацията на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови (на североизток от Нова Гвинея), осъществена преди 35 000 години, е изисквала прекосяването на десетки мили в океана. Заселването може да е станало дори по-рано от предполагаемия период (между 40 000-та и 30 000-та година преди нашето време), тъй като вариращите дати трудно се различават при неизбежната експериментална грешка на радиовъглеродния анализ.

В епохата на Плейстоцена, когато Австралия и Нова Гвинея са били заселени за първи път, азиатският континент се е простирал още по̀ на изток и е включвал днешните острови Борнео, Ява и Бали, което ще рече, че тогавашната му югоизточна граница е била с около 1000 мили по-близо до Австралия. Но е трябвало да се прекосят поне осем протока, широки по петдесетина мили, за да се стигне от Борнео или Бали до Плейстоценска Австралия. Преди четирийсет хилядолетия това е можело да се осъществи само с бамбукови салове, които не са пример за особено високо развита технология, но вършат работа и все още се използват по южнокитайското крайбрежие. Тези плавания несъмнено са били трудни, защото след първата поява на хора в Голяма Австралия (преди 40 000 години) археолозите още не са открили убедителни данни, че през следващите десетки хилядолетия е имало и някакви други миграции. Едва в последните няколко е имало такива контакти, тъй като тогава се появяват азиатските свине в Нова Гвинея и азиатските кучета в Австралия.

Тоест човешките общества в Нова Гвинея и Австралия са се развивали в почти пълна изолация от азиатските, от които всъщност са произлезли. Тази изолации намира отражение в езиците, които днес се говорят там. След всичките тези хилядолетия нито един от езиците на австралийските аборигени или от основната група в Нова Гвинея (т.нар. папуаски езици) не показва някаква ясна прилика с който и да било от съвременните азиатски езици.

Изолацията е намерила отражение и в гените и физическата антропология. Генетичните изследвания показват, че австралийските аборигени и новогвинейските планинци по-скоро приличат на съвременните азиатци, отколкото на хора от друг континент, но връзката не е особено тясна. Като костна структура и физически черти австралийските аборигени и новогвинейците също се различават от повечето днешни жители на Югоизточна Азия — достатъчно е да сравните снимката на някой абориген с тази на китаец или индонезиец. Част от причините за тези различия се свеждат до това, че първите азиатски колонисти в Голяма Австралия са разполагали с достатъчно дълъг срок, за да се променят от своите останали вкъщи азиатски братовчеди, като през цялото това време е имало само ограничен генетичен обмен. Вероятно по-съществената причина е, че оригиналният генетичен материал от Югоизточна Азия (от който са произлезли и колонистите в Голяма Австралия) днес в общи линии е изместен от други азиатци, идващи най-вече от Китай.

Но австралийските аборигени и новогвинейците се различават генетически, физически и езиково и помежду си. Например от по-основните кръвни групи (които са генетично детерминирани), B от т.нар. система ABO и S от системата MNS се срещат в Нова Гвинея така, както и в повечето части на света, но на практика отсъстват от Австралия.

Ситно накъдрените коси на повечето новогвинейци контрастират с правите или чупливи коси на повечето австралийци. Австралийските и папуаските езици не са свързани не само с азиатските, но и помежду си, с изключение на общите думи, които се говорят и на двата бряга на Торесовия проток.

Във всички тези различия между австралийските аборигени и новогвинейците е намерила отражение продължителната изолация в много различни околни среди. След като Арафурско море разделя Австралия от Нова Гвинея преди десет хилядолетия, генетичният обмен между тях е бил сведен само до спорадични контакти по островната верига в Торесовия проток. Това е позволило на популациите на двата полуконтинента да се адаптират към новите условия. Ако саваните и мангровите гори по южното крайбрежие на Нова Гвинея са доста подобни на тези в Северна Австралия, то останалите представители на флората и фауната на двата полуконтинента се различават в почти всички по-важни отношения.

Ето и някои от разликите. Нова Гвинея лежи близо до екватора, докато Австралия се простира дълбоко в умерената зона, стигайки почти до 40-ия градус южно от екватора. Нова Гвинея е планинска и изключително неравна, издигаща се на 4000 метра височина, с ледници на най-високите върхове, докато Австралия е предимно ниска и плоска — 94% от територията й е на по-малко от 600 метра над морското равнище. Нова Гвинея е една от най-влажните зони на Земята, Австралия — една от най-сухите. На повечето места в Нова Гвинея вали по сто кубика годишно, като в планините това количество се удвоява, докато по-голямата част от Австралия е принудена да се задоволява с по-малко от 20 кубика. Екваториалният климат на Нова Гвинея не се променя особено през сезоните, но австралийският е доста своенравен и варира всяка година. В резултат на това Нова Гвинея си има големи реки, докато непресъхващите в Австралия са ограничени главно в източната й част, а дори и най-голямата й речна система (Мъри-Дарлинг) спира да тече с месеци, когато засушее. Повечето земи на Нова Гвинея са обрасли с гъсти джунгли, докато в Австралия преобладават пустини и сухи храсталаци.

Нова Гвинея е покрита с млада и плодородна почва. Това се дължи на вулканичната дейност и местенето на ледниците по планинските върхове, при което потоците отнасят огромни количества тиня в низините. Затова пък Австралия има най-старата, най-неплодородната и най-бедната на хранителни вещества почва в света, тъй като тук почти няма вулканична дейност и липсват високите планини и ледници. Макар и площта й да е само 1/10 от тази на Австралия, Нова Гвинея има почти същия брой бозайници и птици, което пък се дължи на екваториалното й разположение, по-обилните валежи, по-високите планини и по-голямото плодородие. Всички тези екологични различия са оказали влияние и върху доста различните културни истории на двата полуконтинента, които сега ще разгледаме.

 

 

Най-ранното и най-интензивно производство на храни в Плейстоценска Австралия е възникнало в планинските долини на Нова Гвинея, на височина от 1200 до 2700 метра над морското равнище. Археолозите разкриват следи от сложни отводнителни канализационни системи, датиращи отпреди девет хилядолетия, които през следващите хилядолетия стават нещо обичайно, наред с терасовидното земеделие в по-сухите райони. Тези отводнителни канали не са се различавали особено от днешните, с които в планинските райони пресушават блатата, за да ги превърнат в овощни градини. Поленовият анализ показва, че преди пет хилядолетия планинските долини масово са били обезлесявани, очевидно за да се разчисти почва за земеделие.

Днешната реколта, която прибират планинските земеделци, се изразява главно във внесените в по-ново време батати, наред с таро, банани, ямс, захарна тръстика, ядивни треви и някои зеленчуци. Тъй като тарото, бананите и ямсът са характерни за Югоизточна Азия (несъмненото място на тяхната доместикация), учените смятаха, че всички новогвинейски културни растения — с изключение на бататите — са внесени от Азия. Впоследствие обаче се оказа, че дивите предци на захарната тръстика, зеленчуците и ядивните треви всъщност са местни растения, че типовете банани, които растат там, са по-скоро новогвинейски, отколкото азиатски, а и тарото и някои видове ямс са характерни също толкова за Нова Гвинея, колкото и за Азия. Ако новогвинейското земеделие действително е било с азиатски корени, човек би трябвало да намери тук и типичните азиатски култури, но такива няма. По тези причини днес все повече се налага мнението, че земеделието е възникнало самостоятелно в новогвинейските планини с доместикацията на местни диви растения.

Тоест нова Гвинея се нарежда до Плодородния полумесец, Китай и още някои региони като един от световните центрове на самостоятелно възникнало земеделие. В археологическите обекти не са съхранени останки от растенията, които действително са били отглеждани преди 6000 години, но това не е особено изненадващо. И съвременните планински културни растения не остават видими археологически следи, освен при някакви по-необичайни обстоятелства. По всяка вероятност тези хора все пак са отглеждали някои от основните култури на днешното планинско земеделие, особено като се има предвид фактът, че запазените древни отводнителни канали удивително напомнят тези, които днес се използват при отглеждането на таро.

Трите безспорно чужди елементи в новогвинейското планинско производство на храни, които са били забелязани още от първите европейски изследователи, са кокошките, свинете и бататите. Кокошките и свинете са били одомашнени в Югоизточна Азия и въведени преди 3600 години в Нова Гвинея и повечето други тихоокеански острови от австронезийците, един народ, чиито корени тръгват от Южен Китай и на който ще се спрем в Глава XVII. (Свинете може да са дошли и по-рано.) Колкото до бататите, които са характерни за Южна Америка, те очевидно са се появили тук едва през последните няколко века, след като са били докарани във Филипините от испанците. Щом се установяват в новия си дом, бататите изместват тарото от лидерската позиция, защото узряват за по-кратко време, дават по-високи добиви на единица мерна площ и демонстрират по-голяма толерантност към бедните почви.

Развитието на новогвинейското планинско земеделие трябва да е било предизвикано от някой голям демографски взрив преди хилядолетия, тъй като планинските региони биха могли да изхранват само много малки популации от ловци-събирачи, особено след като е била изтребена и някогашната мегафауна от гигантски двуутробни. Пристигането на бататите е предизвикало друг такъв взрив през последните столетия. Когато европейци за първи път прелетели над местните планини (през 30-те години на XX в.), те с изумление установили, че пейзажът отдолу напомнял холандския. Долините били напълно обезлесени и изпъстрени със села, а цялата налична площ била заета от старателно отводнени и оградени ниви. Всичко това подсказвало, че тези планински „фермери“ с каменни мотики са постигнали и висока численост.

Пресеченият терен, постоянната облачна обвивка, маларията и рискът от порои в по-ниските участъци е принудил новогвинейските земеделци да отглеждат реколтата си на височина най-малко 1200 метра. Впоследствие местните планини са се превърнали в истински гъсто населени острови, издигнали снаги в небесата, а отдолу заобиколени от облаци. Новогвинейците от низините, живеещи по крайбрежието и реките, разчитат основно на риболова, докато тези в по-отдалечените райони са принудени да ограничават броя си и се препитават със земеделие, като за целта изсичат и опожаряват гористите участъци. Реколтата им се състои най-вече от банани и ямс, които комбинират с лов и събирачество. За разлика от тях обитателите на ниските блатисти райони живеят на номадски групи и разчитат най-вече на скорбялното съдържание на дивите сагови палми, които са много продуктивни и само след час труд предлагат три пъти повече калории в сравнение със стандартното градинарство. Новогвинейските блата са красноречив пример за околна среда, в която хората нямат друг избор, освен да си останат ловци-събирачи, тъй като земеделието тук не може да се конкурира с ловно-събираческия бит.

Ядачите на саго от блатата са пример за номадска ловно-събираческа групова организация, която в по-далечното минало най-вероятно е била характерна за всички новогвинейци. По причини, които обсъдихме в Глава XIII и XIV, земеделците и рибарите винаги са били тези, които създават по-сложни технологии, общества и политически организации. Живеят в постоянни селища и племенни общества, често предвождани от „големец“. Някои строят и големи, пищно декорирани церемониални сгради. Имат и великолепно изкуство, приемащо най-често формата на дървени статуи и маски, което се ползва с признание по музеите от целия свят.

 

 

Тоест Нова Гвинея се оказва онази част от Голяма Австралия, която е разполагала с най-напредналата технология, обществена и политическа организация и изкуство. Но от гледна точка на днешния американски или европейски гражданин Нова Гвинея все още минава по-скоро за „примитивна“, отколкото за „развита“ страна. Ето че пак се изправяме пред този въпрос: защо новогвинейците са продължили да използват каменни сечива, вместо да си правят метални, защо са останали безписмени и защо не са успели да се организират в етнархии и държави?

Първо, производството на храни може и да е възникнало самостоятелно в новогвинейските планини, но както видяхме в Глава VIII, то е осигурявало малко протеин. Основното меню са били корени с ниско съдържание на протеин, а количеството на единствените домашни животни (кокошките и свинете) не е било достатъчно, за да реши проблема с този дефицит. А и свинете или кокошките няма как да бъдат впрегнати в каруци, така че новогвинейските планинци са останали без други енергийни ресурси, освен собствената си мускулна сила, а и не са развили онези епидемични заболявания, които биха пропъдили евентуалните европейски нашественици.

Второто, което е ограничавало броя на населението, е била оскъдната налична площ: новогвинейците имат само няколко по-просторни долини — по-специално Уахги и Балием, в които би могло да се препитава и по-голямо население. Третото ограничение е това, че онази среднопланинска зона (от 1200 до 3000 метра) е била и единствената в Нова Гвинея, подходяща за интензивно земеделие. На по-голяма височина не е имало производство на храни в цяла Нова Гвинея, било е слабо развито в хълмистите райони, където височината варира от 300 до 1200 метра, и в съвсем зачатъчен вид в низините. По този начин тук никога не се е стигнало до някакъв по-мащабен икономически обмен на храни между общности, живеещи на различни места и специализирани в различен тип производство на храни. Такъв обмен е имало в Андите, Алпите и Хималаите, където не само е спомогнал за увеличаването на населението, тъй като е предлагал по-балансирана диета на всички отделни общности, но е стимулирал и регионалната икономическа и политическа интеграция.

По всички тези причини числеността на традиционното новогвинейско общество никога не е надвишавала 1 000 000 души — до момента, в който европейските колониални власти пренесоха тук западната медицина и сложиха край на междуплеменните войни. От онези приблизително девет средища на самостоятелно възникнало земеделие в света, които обсъдихме в Глава V, Нова Гвинея си е оставала с най-малко население. С тези само един милион души Нова Гвинея не е можела да създаде онези технологии, писмености и политически системи, възникнали сред населенията, наброяващи десетки милиони — на Китай, Плодородния полумесец, Андите и Мезоамерика.

Населението на Нова Гвинея не само е малко като цяло, но и фрагментирано на хиляди микропопулации поради пресечения терен: блата в низините, стръмни сипеи и тесни каньони в планините, обкръжени и в двата случая от непроходими джунгли. Когато провеждам своите биологични изследвания там (с екипи от новогвинейски асистенти), смятам за невероятен успех, когато сме успели да изминем три мили на ден по пътеките в джунглата. Повечето планинци от традиционните новогвинейски общества през целия си живот не са се отдалечавали на повече от десет мили от дома си.

Трудният терен, съчетан с нестихващите войни, характерни за номадските групи и племена, обясняват и традиционната за Нова Гвинея езикова, културна и политическа фрагментация. Страната определено може да се похвали с най-високата концентрация на езици на Земята на територия, малко по-голяма от Тексас, са представени 1000 от общо шестте хиляди езика в света, делящи се на десетки езикови семейства и изолирани наречия, различаващи се помежду си така, както английският от китайския. Близо половината от тези езици се говорят от по 500 човека, а дори и най-големите езикови групи (наброяващи примерно по 100 000 души) са политически фрагментирани на стотици селца, които воюват също така ожесточено помежду си, както и с говорещите други езици. Всяко от тези микрообщества е прекалено малко, за да поддържа вождове и занаятчии или да създаде металообработване и писменост.

Освен малкото и фрагментирано население, пред развитието на Нова Гвинея има още една пречка и това е географската изолация, която е ограничавала притока на технологии и идеи от други места. Тримата й най-близки съседи са отделени от Нова Гвинея с морски бездни, а до преди няколко хилядолетия са били дори по-неразвити и от нея, ако говорим за технологии и производство на храни. От тях австралийските аборигени са останали ловци-събирачи и не са можели да предложат на новогвинейците нищо, което те вече да не са имали. Вторият съсед — това са много по-малките острови от Бисмарковия и Соломоновия архипелаг на изток. Оставащият трети съсед — това са островите от Източна Индонезия. Но хората в този ареал също не са блестели в културен план, тъй като през по-голямата част от историята си са били ловци-събирачи. Не разполагаме с данни някой да е пристигал в Нова Гвинея от Индонезия, като изключим първоначалната й колонизация преди 40 000 години и експанзията на австронезийците през 1600 г. пр.Хр.

С тази експанзия Индонезия е била заселена от азиатски производители на храни, с домашни животни, земеделие и технологии, които са били поне толкова сложни, колкото новогвинейските, но и с мореплавателски умения, които особено са им помогнали по пътя от Азия до Нова Гвинея. Тези австронезийци са се заселили на някои острови на запад, север и изток от Нова Гвинея, а по-късно и в самата нея — по западното, северното и югоизточното й крайбрежие. Те са пренесли тук керамиката и кокошките, а най-вероятно и кучетата и свинете. (Навремето една археоложка експедиция обяви, че е открила свински кости в новогвинейските планини, датиращи от 4000 г. пр.Хр., но тези твърдения така и не бяха потвърдени.) Поне в рамките на последното хилядолетия вече е имало търговски връзки между Нова Гвинея и технологически много по-напредналите общества на Ява и Китай. В замяна за своите пера от райски птици и подправки новогвинейците са получавали стоки от Югоизточна Азия, включително и такива по-луксозни артикули като бронзови барабани тип Дон Сон и китайски порцелан.

С времето австронезийците със сигурност са щели да окажат по-голямо влияние над Нова Гвинея. Западната й част най-вероятно е щяла да бъде включена в някой от султанатите на Източна Индонезия и тогава тук са щели да пристигнат и металните сечива. Но това просто не се е случило — до 1511 г., когато португалците се появяват на Молукските острови и тласкат Индонезия по съвършено друг път на развитие. Когато скоро след това европейците стигат и до Нова Гвинея, нейните обитатели са живеели в номадски групи и малки войнствени племена, а на всичкото отгоре още са използвали каменни сечива.

 

 

Докато новият полуконтинент, отделил се от Голяма Австралия, все пак е развивал някакво, макар и скромно скотовъдство и земеделие, другият — самата Австралия — не е направил нито едното, нито другото. През ледниковите епохи в Австралия е имало дори повече едри двуутробни бозайници, отколкото в Нова Гвинея — например дипродонти (двуутробният аналог на кравите и носорозите), гигантски кенгура и гигантски уомбати^[32]. Всички тези кандидати за опитомяване обаче са изчезнали с вълната от изтребления, съпровождала човешката колонизация на Австралия. И това я е оставило, подобно на Нова Гвинея, без одомашнени местни бозайници. Единственото „импортно“ животно, усвоено в Австралия, е кучето, пристигнало тук около 1500 г. пр.Хр. от Азия (най-вероятно в австронезийските канута) и върнало се отново в дивото си състояние, за да се превърне в динго. Местните са държали уловени динго като домашни любимци, стражеви кучета и дори като живи одеяла, откъдето идва и изразът five-dog night („нощ за пет кучета“), означаващ много студена нощ. Но не са ги използвали за храна като полинезийците и не са ловували с тях други животни като новогвинейците. Земеделието е още едно нещо, което никога не е започвало в Австралия, защото тя е не само най-сухият континент, но и този с най-неплодородни почви. Австралия е уникална и с това, че климатът влияе върху по-голямата част от континента в рамките на един нередовен и не годишен цикъл, известен като ENSO (акроним на El Niño Southern Oscillation, или Южна осцилация „Ел Ниньо“), който няма нищо общо с обичайния годишен цикъл на сезоните, познат в повечето други части на света. Непредсказуемите суши траят години, редувайки се със също така непредсказуеми проливни дъждове и наводнения. Дори и днес, когато евразийските културни растения са пренесени тук и има камиони и влакове за транспортирането на реколтата, производството на храни си остава доста рискован занаят в Австралия. В добрите години стадата се увеличават, за да измрат при следващата суша. Всеки кандидат-фермер в по-далечното минало се е сблъсквал с подобни циклични катаклизми, които са се отразявали и на броя на населението. Ако в добри години са можели да заживеят в селища, да отглеждат някаква реколта и да раждат деца, то при суша масово са измирали от глад, тъй като земята не е можела да изхранва толкова гърла.

Друго съществено препятствие пред производството на храни в Австралия е бил оскъдният брой на местни растения, подходящи за доместикация. Дори съвременните европейски агрогенетици не са успели да култивират някой сорт от австралийската дива флора, с изключение на орехите макадамия. Списъкът на потенциалните житни култури в света — онези 56 диви треви с най-тежки семена — включва само две австралийски, а и те са в дъното на класацията, тъй като семената им тежат само 13 милиграма, което си е направо нищо в сравнение с онези 40 милиграмови семена, които тези растения дават навсякъде другаде в света. С това не искам да кажа, че в Австралия изобщо не е имало какво да се отглежда, или че аборигените никога не са развивали местно производство на храни. Някои растения, например отделни разновидности на ямс, таро и ероурут, са били култивирани в Южна Нова Гвинея, но са растели в диво състояние и в Северна Австралия и тамошните аборигени са ги беряли. Както ще видим по-нататък, аборигените в най-благоприятните климатични зони са еволюирали в насока, която е можела да доведе и до възникване на производство на храни. Но всяко такова производство е щяло да бъде ограничено поради липсата на домашни животни, оскъдния брой подходящи растения, своеобразния климат и безплодните почви.

Номадството, или ловно-събираческият бит, предполагащ минимални инвестиции в неща като дом и притежания, е обяснимо следствие от непредсказуемостта на местните ресурси, белязани навеки от ENSO. Когато условията са се влошавали, аборигените просто са отивали на друго място, където поне временно са се чувствали по-добре. Вместо да разчитат на реколта от само няколко растения (която винаги може да бъде похабена от времето), те са минимализирали този риск, като са развили своеобразна икономика, основана на едно огромно разнообразие от диви храни (които едва ли са можели да бъдат похабени едновременно). Вместо неустойчиви общества, периодично изчерпващи ресурсите си и измиращи от глад, те са поддържали по-малки популации, които са се радвали на изобилие от храна в добрите години и на напълно приемлива оскъдица в по-лошите.

Заместителят на производството на храни, до който аборигените са прибягвали, се нарича „опално земеделие“. Модифицирали са околната среда по начини, които биха я накарали да произведе повече ядивни растения и животни, без да се опитват да ги култивират. И по-конкретно те периодично са „опалвали“ голяма част от тази околна среда. С това са преследвали няколко цели: пламъците са изгонвали от скривалищата им животни, които са можели да бъдат убити и незабавно изядени; пламъците са превръщали гъсталаците в открити тревисти местности, по които хората са можели много по-лесно да се придвижват; въпросните открити тревисти местности са идеална среда за кенгуруто (основният австралийски дивеч); на опожарените места е изниквала нова трева, с която се хранят същите тези кенгура, както и разни корени и папрати, с които пък са се хранели самите аборигени (похапващи и кенгура).

В представите ни австралийските аборигени са жители на пустинята, но повечето от тях не са били такива. Броят на популациите им е варирал според количеството на валежите (защото от него зависи „реколтата“ от диви растения и потенциални животински храни) и изобилието от водни обитатели в морето, реките и езерата. Аборигените са били най-многочислени в най-влажните и най-плодородни региони: речната система Мъри-Дарлинг в югоизточната й част, източното и северното крайбрежие, както и югозападния й ъгъл. Същите региони изхранват и най-гъстите популации от бели заселници в модерна Австралия. Причината да си мислим, че аборигените са живели в пустините, е просто тази: европейците са ги избивали или прогонвали от по-апетитните региони, а са ги оставяли на мира само на места, към които не са проявявали интерес.

През последните пет хилядолетия някои от тези по-плодородни региони са станали свидетели на интензифицирането на аборигенските ловно-събирачески методи и увеличаването на броя им. В Източна Австралия са измислили специални техники, за да направят ядивни изобилните и богати на нишесте, но изключително отровни семена на саговата палма, като са прецеждали или ферментирали токсичните им съставки. Дотогава неизследваните планински райони в Югоизточна Австралия са започнали да стават обект на редовни визити през лятото, когато аборигените са се гощавали не само със саго и ямс, но и с безчислените и летаргични по това време рояци на молците богонг, които имат вкус на печен кестен, ако се запекат. Друг тип по-интензивно събиране на храни са били пресноводните рибарници за змиорки по речната система Мъри-Дарлинг, където нивото на водата в тресавищата се е покачвало в зависимост от падналите валежи. Аборигените са копаели сложни системи от канали, за да могат змиорките да се прехвърлят от едно блато в друго. Ловели са ги с най-различни хитроумни приспособления — язове, капани (най-често странични канали без изход) или пък каменни стени с отвор и мрежа, с които за запречвали самите канали. Тези капани на различни нива в тресавищата са влизали в действие в зависимост от това дали нивото на водата се е покачвало или спадало. Създаването на такива „рибни стопанства“ на първо време е изисквало огромен труд, но след това е изхранвало много хора. Европейски изследователи от XIX в. са се натъквали на селца от десетина колиби край подобни „ферми за змиорки“. Археолози са откривали останки от села, наброяващи по 146 каменни къщи, което подсказва, че поне в определени сезони в тях са живеели стотици души.

Друго такова нововъведение в Източна и Северна Австралия е било жътвата на едно диво просо, от същото семейство като брумкорновото просо — една от първите китайски земеделски култури. Жънели са го с каменни сърпове, трупали са го на купи, а след това са го овършавали, за да отделят зърното от плявата, което са съхранявали в кожени торби или дървени съдове, а накрая са го смилали с камъни. Някои от инструментите, използвани в този процес — например каменните сърпове и точила — доста напомнят онези, създадени в Плодородния полумесец за събирането на семена от съвършено други диви тревисти растения. От всички методи, създадени от австралийски аборигени, може би само това жънене на диво просо е можело да премине в истинска земеделска дейност.

Наред с интензивното събиране на храни през последните пет хилядолетия са се появили и нови типове сечива. Малките каменни остриета вече са били по-остри от по-големите и по-неудобни сечива, които са изместили. Каменните брадвички със заострени ръбове, които някога са се срещали само в Австралия, са получили широко разпространение. Рибарските куки от миди са се появили едва през последното хилядолетие.

 

 

Защо обаче Австралия не се е сдобила с метални сечива, писменост и по-комплексни политически общества? Една от основните причини е, че аборигените са останали ловци-събирачи, докато, както видяхме в Глави XII-XIV, тези неща са се случили на другите места, но само в по-многочислените и икономически специализирани общества на производители на храни. Освен това безводието на Австралия, бедните почви и климатичната непредсказуемост са ограничили населението й от ловци-събирачи само на неколкостотин хиляди души. Ако ги сравним с десетките милиони, живели в Древен Китай и Мезоамерика, то лесно ще разберем, че Австралия е разполагала с далеч по-малко потенциални новатори и далеч по-малко общества, които биха експериментирали с техните нововъведения. Освен това тези неколкостотин хиляди не са били организирани в тясно взаимодействащи общества. Страната е представяла море от рядко населени пустини, в което са личали няколко по-плодородни екологически „оазиса“, всеки от които е бил обитаван от една нищожна част от общото население, без да има почти никакви контакти с останалите. Дори в сравнително влажната и по-плодородна източна част на континента обменът между обществата е бил силно възпрепятстван от онези 1900 мили, разделящи тропическата джунгла на Куинсланд в североизточна Австралия от гористите райони на Виктория в умерената зона на югоизток — а от географска и екологична гледна точка това разстояние създава също толкова проблеми, колкото и това от Лос Анджелис до Аляска.

Някои от най-очевидните регионални и континентални регресии в сферата на австралийските технологии най-вероятно са се дължали на изолираността сравнително малкия брой на местното население. Например бумерангът, който в представите ни е най-типичното австралийско оръжие, е бил изоставен от аборигените от Кейп Йорк, Североизточна Австралия. Когато са осъществили първите си контакти с европейци, аборигените от Югозападна Австралия са се гнусели от черупчести мекотели. Остава неясна и функцията на малките каменни остриета, появили се преди пет хилядолетия: най-популярното обяснение гласи, че са били използвани за върхове на копия или „зъбци“, но те подозрително приличат на онези остриета, които навсякъде другаде по света са били поставяни на стрелите, а такива по тези земи липсват в по-новите времена. Но ако наистина са били използвани с такава цел, то тогава тази загадка с лъковете и стрелите, които са познати в днешна Нова Гвинея, но не и в Австралия, може би най-сетне ще намери разрешение: по всяка вероятност тези оръжия действително са били използвани за известен период, но впоследствие аборигените масово са се отказали от тях в целия континент. И този „отказ“ не бива чак толкова да ни изненадва — достатъчно е да си припомним отношението на японците от епохата на шогуната към огнестрелните оръжия, отказът от лъковете, стрелите и керамиката в по-голямата част на Полинезия, както и от редица други технологии в някои още по-изолирани общества (вж. Глава XIII).

Най-фрапантният случай на „отказ от технологии“ в целия австралийски регион е от Тасмания — остров, отстоящ на 130 мили от югоизточния бряг на Австралия. През Плейстоцена плиткият Басов проток, разделящ сега Тасмания от Австралия, е бил провлак, а хората, живели на Тасмания, са били неразделна част от населението на австралийския континент. Когато преди десет хилядолетия тази суша е бил залята от океанските вълни, тасманийците и континенталните австралийци са изгубили всякаква връзка помежду си, защото нито едните, нито другите са разполагали с необходимите плавателни съдове, за да прекосяват новообразувалия се проток. По същата причина населението на Тасмания, състоящо се от 4000 ловци-събирачи, е останало без никакви контакти и с всички останали хора на Земята и е живяло в изолация, позната ни само от научнофантастичните романи.

Когато най-накрая, през 1642 г., се срещнали с европейците, тасманийците са имали най-семплата материална култура, позната в модерния свят. Подобно на аборигените от континента те са били ловци-събирачи без метални сечива. Но те са били лишени и от много други технологии и артефакти, широко разпространени на континента — копия с назъбени върхове, костни сечива, бумеранги, груби или шлифовани каменни брадви, каменни сечива с дръжки, куки, мрежи, харпуни със закривени върхове и капани. Дори не са им били известни такива практики като риболова и самото ядене на риба, да не говорим за шиенето и паленето на огън. Някои от тези технологии са били внесени или създадени в континентална Австралия след откъсването на Тасмания, така че спокойно можем да заключим, че това съвсем малко тасманийско население просто не се е нуждаело от тях. Има обаче и друго: някои технологии са били усвоени и в Тасмания, докато още е била част от материка, но са били забравени с хода на културната изолация. Археологическите данни например показват, че риболовът, както и шилата, иглите и останалите изделия от кост са били „извадени от обръщение“ около 1500 г. пр.Хр. Затова пък на някои по-малки острови (и по-точно три от тях — Флиндърс, Кенгуру и Кинг), които са били изолирани по същия начин с надигането на океана преди десет хилядолетия, човешкото население, наброявало първоначално от 200 до 400 души, е измряло до крак.

В този смисъл Тасмания и споменатите три по-малки острова ни представят, макар и в по-крайна форма, един печален факт, който винаги е играл огромна роля в световната история. Човешките популации, състоящи се от неколкостотин души, просто не могат да оцеляват до безкрайност в условията на пълна изолация. Наистина, една изолирана популация, само че от 4000 души, е успяла да оцелее в продължение на десет хилядолетия, но с цената на огромни лишения от културно естество и почти пълна липса на нововъведения, поради което е останала и до най-ново време с уникално проста материална култура. Онези 300 000 ловци-събирачи в континентална Австралия са били далеч по-многобройни и не така изолирани като тасманийците, но пак са били най-малобройни и най-изолирани от жителите на всички континенти. Документираните случаи на технологическа регресия на австралийския материк, както и в Тасмания, показват колко ограничен е бил „репертоарът“ на австралийските аборигени в сравнение с този на хората от другите континенти. Те показват и какъв е ефектът от изолацията и от броя на населението върху развитието и поддържането на технологиите — може би невинаги се е стигало до такива крайности като в Тасмания, но така или иначе резултатите са красноречиви. По същата логика можем да си обясним и разликите в технологическото развитие между най-големия континент (Евразия) и другите по-малки (Африка, Северна и Южна Америка).

 

 

Защо нито една по-развита технология не е успяла да стигне до Австралия от нейните съседи, Индонезия и Нова Гвинея? Колкото до Индонезия, тя е била разделена с Австралия от океана и доста се е различавала от нея в чисто екологичен план. Нещо повече, допреди няколко хилядолетия самата Индонезия е изоставала в технологическо и културно отношение. Нямаме данни дали някоя нова технология или изобретение са пристигнали от Индонезия в Австралия след първоначалната й колонизация преди 40 000 години — поне докато на сцената не се появява кучето динго, което пък е станало около 1500 г. пр.Хр.

Динго е стъпило на австралийска земя в разгара на австронезийската експанзия, започнала от Южен Китай и преминала през Индонезия. Австронезийците са успели да се заселят на всички индонезийски острови, включително и двата най-близки до Австралия — Тимор и Танимбар (съответно на 275 и 205 мили от нея). Тъй като по време на своята експанзия са прекосявали и далеч по-големи разстояния, можем спокойно да приемем, че те многократно са стигали и до бреговете на Австралия — дори и да не разполагахме с такова очебийно свидетелство в лицето на динго. В историческите времена Австралия е била посещавана всяка година от флотилии канута, идващи от Макасар на индонезийския остров Сулавеси (Целебес), и това продължава чак до 1907 г., когато австралийското правителство решава да сложи край на тези „нерегламентирани визити“. Според археологическите данни тези контакти датират още от X в., но не е изключено да са започнали и по-рано. Основната цел на тези индонезийски мореплаватели е била събирането на морски краставици (известни още като bêche-de-mere или трепанг), едни родственици на морската звезда, които Макасар е изнасял в Китай като пословично ефикасен афродизиак и пикантна подправка за супи.

Естествено, търговските контакти, осъществявани от макасарците при тези визити, са оставили богато наследство в Северозападна Австралия. Те са засаждали тамариндови дървета в своите лагери по крайбрежието, а аборигенските жени пък са им раждали деца. И не са идвали с празни ръце, а са носели най-различни стоки за размяна — дрехи, метални сечива, керамика и стъкло, — макар и аборигените така и да не се научили да ги произвеждат сами. Освен с деца, аборигените са се сдобили чрез макасарците и с някои по-„купешки“ думи плюс някои церемонии, както и навика да плават в канута-еднодръвки и да пушат лули.

Но нито едно от тези влияния не е променило основните черти на австралийското общество. По-важното в макасарските визити всъщност е това, което така и не се е случило. А то е, че макасарците не са се заселили в Австралия — очевидно защото северозападната й част, гледаща към Индонезия, е прекалено суха за макасарския тип земеделие. Ако са знаели за джунглите и саваните в североизточна Австралия, може би са щели да се установят там, но няма данни да са стъпвали по тези земи. И тъй като макасарците са идвали само на малки групи и за кратко, без да навлизат във вътрешността, много малко австралийци, обитавали една тясна ивица от крайбрежието, са били изложени на тяхното влияние. Но дори и тази шепа аборигени са виждали само една нищожна част от макасарската култура и технология — например нямали са и представа за макасарските оризища, свинарници и занаятчийски работилници. И тъй като са продължавали да бъдат ловци-събирачи, тъй като никой не им е предлагал по-приемлива алтернатива, тези австралийци са се задоволили с това да усвоят само няколко макасарски продукта и практики, които са били съвместими с техния „примитивен“ бит. Така де, еднодръвките и лулите са ОК, ама свинарниците и ковачниците са пълна простотия…

По-странна обаче е не тази австралийска неподатливост на индонезийско влияние, а неохотата им да възприемат нещо от новогвинейците. През онази тясна водна ивица, известна като Торесовия проток, новогвинейските „фермери“, които са говорели новогвинейски езици и вече са имали прасета, керамика, лъкове и стрели, са можели да видят с просто око австралийските си съседи — ловци и събирачи, които обаче не само че са говорели единствено своите австралийски езици, но не са имали прасета, керамика, лъкове и стрели. А и въпросният проток не е някакво открито водно пространство — изпъстрен е с верига от острови, най-големият от които (Муралуг) е само на десет мили от австралийския бряг. Между тези острови и Австралия е имало търговски контакти, а също и между островите и самата Нова Гвинея. Много аборигенски жени са отивали в качеството си на съпруги на Муралуг, където са виждали не само градини, но и лъкове и стрели. Защо тези новогвинейски придобивки не са били усвоени и в Австралия?

Една такава „културна бариера“ като Торесовия проток щеше да е наистина озадачаваща, само ако приемехме, че едва на някакви си десет мили от австралийския бряг е живеело едно напълно развито новогвинейско общество с интензивно земеделие и свиневъдство. Истината е, че аборигените от Кейп Йорк никога не са се срещали с хора от вътрешността на Нова Гвинея. Вместо това е имало търговски контакти между Нова Гвинея и най-близките й острови, след това между тези острови и Мабуяг (който е по-навътре в протока), после между Мабуяг и Баду (който е още по-навътре), после между Баду и Муралуг и чак накрая между Муралуг и Кейп Йорк.

Въпросното „новогвинейско общество“ е било разпръснато по цялата тази островна верига. На самите острови обаче свинете са били рядкост или просто са отсъствали. Новогвинейците от южния бряг не са практикували онова интензивно земеделие, развито в планините, а само „подпално“, като основно са разчитали на морските продукти, лова и събирачеството. Но дори да приемем, че и това примитивно земеделие е можело да окаже някакво влияние, то трябва да отчитаме, че то е намалявало прогресивно по островната верига от Южна Нова Гвинея до Австралия. Редно е да поясним също, че самият Муралуг, т.е. най-близкият „новогвинейски“ остров до Австралия, е бил сух и неподходящ за земеделие и на него е можела да оцелее само една съвсем малка популация, изхранваща се основно с морски продукти, див ямс и мангрови плодове.

Така че връзката между Нова Гвинея и Австралия (през Торесовия проток) напомня по-скоро детската игра на „развален телефон“, в която децата сядат в кръг, първото прошепва някаква дума на второто, второто казва онова, което си въобразява, че е чуло, на третото, докато накрая и последното дете не каже своята дума на първото, нямаща нищо общо с тази, която то е казало. По същия начин и търговският маршрут през островите в Торесовия проток е бил като игра на развален телефон, в която до аборигените от Кейп Йорк е достигало нещо съвършено различно от първоначално подадената информация, която е отразявала и най-вярно характера на същинското новогвинейско общество. А и не бива да оставаме с впечатлението, че срещите между островитяните от Муралуг и аборигените от Кейп Йорк са били някаква пасторална идилия, в която едните са „попивали жадно култура“ от своите учители. Търговските контакти между тях много често са прераствали в открити войни, защото, освен всичко друго, мъжете е трябвало да вършат и тези две неща — да ловят глави и да си крадат жени за съпруги.

Въпреки това разсейване на новогвинейската култура, дължащо се на разстоянията и войните, някои новогвинейски влияния все пак са успели да достигнат Австралия. Вследствие на смесените бракове в Кейп Йорк са се появили и някои типични новогвинейски черти като къдравите коси. В четири от тамошните езици се срещат фонеми, непривични за Австралия — вероятно под влияние на новогвинейските езици. Но най-важните културни трансмисии са рибарските куки, направени от мидени черупки, които са се разпространили в цяла Австралия, както и канутата със странични поплавъци, станали популярни само в Кейп Йорк. Новогвинейските барабани, церемониални маски, надгробни стълбове и лули също са били усвоени в Кейп Йорк. Аборигените обаче не са възприели земеделието, донякъде защото това земеделие, което са виждали на Муралуг, се е нуждаело от обилно напояване. Не са възприели и свиневъдството — едно, че прасетата не са се прескачали на островите в Торесовия проток и второ, че австралийците не са можели да отглеждат такива животни без наличието на земеделска продукция. По някакви свои съображения не са възприели и новогвинейските лъкове и стрели, а са си останали с копия и копиемети.

Австралия е голяма. Същото може да се каже и за Нова Гвинея. Но контактите между тези две големи земни маси са били ограничени между няколко малки групи, живеещи на островите в Торесовия проток и вече позагубили връзката си с новогвинейската култура, и няколко малки групи аборигени от Кейп Йорк. Решението на последните (независимо от съображенията им) да продължат да използват копия вместо лъкове и стрели, както и да не възприемат някои други особености на вече разводнената новогвинейска култура, които са виждали, е попречило на тези постижения на новогвинейската култура да се разпространят и в останалата част на Австралия. Затова и единствената им придобивка се е свеждала до вече споменатите рибарски куки от мидени черупки. Ако стотиците хиляди земеделци от студените новогвинейски планини са били имали по-тесни контакти с аборигените от студените планински райони в Югоизточна Австралия, може би е щял да последва и много по-мащабен трансфер на интензивно производство на храни. Но разстоянието между двата планински масива е 2000 мили и обхваща една доста разнообразна екологична среда. Тоест за австралийските аборигени новогвинейските планини (със своето развито земеделие) са били точно толкова достъпни, колкото и лунните кратери, затова и те не са усвоили съответните практики.

С други думи, ловците-събирачи от Австралия, които така или иначе са търгували с някои новогвинейски земеделци, живели като тях в Каменната ера, както и с някои индонезийски общности, навлезли вече в Желязната епоха, не са горели от особено желание да усвояват нови практики. На пръв поглед това като че ли говори за някаква консервативност у аборигените. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че тази „аномалия“ просто отразява вездесъщата роля на географията при предаването на човешките култури и технологии.

 

 

Остана ни да разгледаме и срещите между новогвинейски и австралийски общества от Каменната ера с европейците от Желязната епоха. Един португалски мореплавател „открива“ Нова Гвинея през 1526 г., през 1828 г. Холандия предявява претенции за западната й половина, а през 1884 г. Британия и Германия си поделят източната. Първите европейци са се заселвали по крайбрежията и им е отнело доста време да проникнат и във вътрешността, но след 1960 г. европейските правителства успяват да наложат политически контрол над повечето новогвинейци.

Причините, поради които европейците са колонизирали Нова Гвинея, а не новогвинейците — Европа, са повече от очевидни. Европейците са разполагали с изключително важни предимства: презокеански кораби и компаси (за да стигнат до Нова Гвинея); писменост и печатарски преси (за да размножават нужните за целта карти); богата информация и съответните административни структури (за да установят контрол над Нова Гвинея); политически институции (за да организират корабите, войниците и гореспоменатата администрация); и не на последно място огнестрелни оръжия (за да отстрелват непокорните новогвинейци, които са можели да им противопоставят само лъкове, стрели и боздугани). Но броят на европейските заселници е бил винаги малък и днес островът е населен предимно от новогвинейци, което рязко контрастира със ситуацията в Австралия, двете Америки и Южна Африка, където европейските заселници са били доста по-многобройни и в повечето случаи са успели да изместят коренното население. Защо в Нова Гвинея нещата са се развили по различен начин?

Една от основните причини е същата, която до 80-те години на XIX в. е осуетявала всички европейски опити да бъдат заселени новогвинейските низини — говоря за маларията и другите тропически заболявания, макар и никое от тях да не е остра епидемична инфекция (вж. Глава XI). Най-амбициозният от тези рухнали планове за заселване е бил реализиран през 1880 г. от френския аристократ маркиз дьо Ре, но не в самата Нова Гвинея, а на съседния остров Нова Ирландия, в резултат на което за три години са измрели 930 от общо хилядата колонисти. Дори и при днешното модерно здравеопазване много мои американски или европейски колеги са били принудени да напуснат преждевременно Нова Гвинея — заради маларията, хепатита и други от сорта. (Моят личен опит с особеностите на новогвинейския климат се изразява и в едногодишна борба с маларията и също толкова продължителни неприятности с дизентерията.)

Но ако европейците са ставали лесна плячка на новогвинейските вируси, защо евразийските на свой ред не са покосявали новогвинейците? Някои от местните действително са се заразявали, но никога в онези трагични мащаби, причинили гибелта на много коренни народи в Австралия и Америка. Новогвинейците просто са извадили късмет, че до 80-те години на XIX в. в страната им не е имало постоянни европейски селища, а по това време модерната медицина вече е била поставила под контрол едрата шарка и някои други сходни заболявания. Освен това след момента на австронезийската експанзия, т.е. от 3500 години насам, в Нова Гвинея е имало постоянен приток на индонезийски заселници и търговци. А щом азиатските заразни болести са били добре познати в Индонезия, то това предполага, че новогвинейците са били изложени на тях достатъчно дълго време и съответно се развили много по-силен имунитет срещу евразийските вируси в сравнение с австралийските аборигени.

Единствените места в Нова Гвинея, където европейците не страдат от по-сериозни здравословни проблеми, са планините, защото се издигат над обичайните зони на разпространение на маларията. Само че „задморските гости“ са проникнали в тези планини, населявани впрочем от гъсти местни популации, чак през 30-те години на XX в., а по това време австралийските и холандските власти — по ред причини — вече не са изгаряли от желание да „разчистват“ територии за европейските заселници, като избиват местните жители — което е било обичайна практика през предишните векове на европейския колониализъм.

Друго сериозно препятствие пред евентуалните европейски заселници е това, че техните земеделски култури, добитък и методи за препитание не са намирали особено благодатна среда в новогвинейските условия. Макар и там да се отглеждат някои тропически американски култури като тиквите, царевицата и доматите, а в планините на Папуа Нова Гвинея вече да има дори кафеени и чаени плантации, такива основни европейски културни растения като пшеницата, ечемика и граха никога не са успели да се аклиматизират на новогвинейска почва. Докараните там крави и кози също страдат от тропическите болести, както и европейските им стопани. Затова и в производството на храни в Нова Гвинея все още доминират местните земеделски култури и методи, усъвършенствани от местните жители в продължение на хилядолетия.

Поради всички тези проблеми, свързани с болестите, пресечения терен и самото им оцеляване, европейците постепенно се изнасят от източната част на острова (вече независима държава под името Папуа Нова Гвинея). Днес тя е населена и управлявана от новогвинейци, които обаче използват английския за официален език, пишат на латиница, имат демократични институции, изградени по модела на английските, и си служат с огнестрелни оръжия, фабрично произведени зад океана. Нещата обаче са доста по-различни в западната част на острова, която през 1963 г. Индонезия наследи от Холандия и прекръсти на „Ириан Яя“. Властта в провинцията днес се упражнява от индонезийците — и в интерес на индонезийците. В селата все още живеят главно новогвинейци, но в градовете преобладават индонезийците. Причината е в правителствената политика, която насърчава имиграцията. Самите индонезийци са имали богат опит с маларията и другите тропически заболявания (които споделят с новогвинейците) и не са изправени пред такава непреодолима вирусна бариера като европейците. Те са по-добре подготвени от тях, за да оцеляват в Нова Гвинея, защото земеделието им вече включва бананите, бататите и някои други основни новогвинейски култури. В непрестанно променящия се облик на „Ириан Яя“ намира отражение една много стара тенденция, но сега зад нея стои държавната власт, разполагаща с всички необходими ресурси. Имам предвид същата онази австронезийска експанзия, започнала да достига бреговете на Нова Гвинея още преди 3500 години. Просто индонезийците са днешните австронезийци.

 

 

Това, че европейците са колонизирали Австралия, а не аборигените — Европа, може да се обясни със същите причини, както и в случая с Нова Гвинея. Само че съдбата, с която са се сблъскали австралийските аборигени, е много по-различна от тази на новогвинейците. Днес Австралия се населява от 20 милиона неаборигени, повечето от които от европейски произход, наред с все повечето азиатци, които започнаха масово да прииждат тук, след като през 1973 г. страната се отказа от дотогавашната си имиграционна политика, целяща изграждането на „бяла Австралия“. Броят на аборигените е намалял с 80% — от 300 000, колкото са били при първата вълна от европейски заселници, до скромната цифра от 60 000 през 1921 г. Днес те заемат най-незавидните ниши в австралийското общество. Повечето живеят в мисии или резервати, или пък работят за белите като овчари и кравари. Въпросът е защо ги е сполетяла по-лоша участ от новогвинейците?

Основната причина е, че Австралия се е оказала по-подходяща (поне в някои региони) за европейския тип производство на храни, което ще рече и за заселване. Към горното се добавят европейските пушки, вируси и стомана, разчистили пътя пред самите заселници. Вече споменах за проблемите, които създават австралийският климат и почви, но така или иначе по-плодородните региони са и по-благоприятни (в сравнение с Нова Гвинея) за европейските земеделски култури. Земеделието в умерената зона днес се доминира от такива евразийски култури като пшеницата (водеща в Австралия), ечемика, орехите, ябълките и лозята, наред със соргото и памука от африканската зона Сахел и картофите от Андите. В тропическите североизточни зони (Куинсланд), които не попадат в оптималния обхват на културите от Плодородния полумесец, европейските фермери са преминали към отглеждането на захарна тръстика (внесена от Нова Гвинея), банани и цитрусови плодове (от Югоизточна Азия), както и на южноамерикански фъстъци. Колкото до скотовъдството, евразийските овце са позволили създаването на производство на храни в много региони, които не предлагат подходящи условия за земеделие (в по-влажните към тях се добавят и кравите).

Тоест възникването на развито производство на храни в Австралия е трябвало да изчака именно до пристигането на чужди земеделски култури и животни, одомашнени наистина в зони с подобен климат, но затова пък твърде отдалечени, за да се появят тук по друг начин, освен като карго. За разлика от Нова Гвинея повечето части на Австралия не са предлагали съответните болести, които биха отблъснали европейците. Само в по-северните тропически части маларията и някои други заболявания са принудили през XIX в. европейците да се откажат от идеята си да се заселят там, което е станало възможно едва с идването на съвременната медицина.

Естествено, австралийските аборигени също са били „препятствие“ пред европейското производство на храни, тъй като те, макар ловци и събирачи, вече са се били настанили на по-плодородните земи. Европейските заселници са се погрижили да намалят броя им по два начина. Единият се е изразявал в… отстрелването им — възможност, която в края на XVIII и през XIX в. им се е струвала по-приемлива, отколкото при навлизането им в новогвинейските планини през 30-те години на XX в. Последното по-мащабно клане (на 31 аборигени) е било извършено в Алис Спрингс през 1928 г. Другият начин — това са били европейските вируси, към които аборигените не са имали възможност да развият имунитет или генетична резистентност. Само година след пристигането на първите европейски заселници в Сидни (през 1788 г.) труповете на аборигени, покосени от епидемии, се превръщат в обичайна гледка. Както обикновено, „вината“ пада главно върху едрата шарка, инфлуенцата, дребната шарка, тифа, варицелата, магарешката кашлица, туберкулозата и сифилиса.

 

 

Вече можем да се заемем с проблема, който набелязах в началото на тази глава. Как да си обясним факта (освен ако не приемем, че самите австралийски аборигени са страдали от сериозни недостатъци), че само за няколко десетилетия белите колонисти са успели да създадат една грамотна, произвеждаща храни и промишлена демокрация на същия континент, чиито коренни жители в продължение на 40 000 години са си оставали безписмени номади? Дали пък не става дума за някакъв бездушен експеримент с човешката еволюция, чиято цел е да ни наведе на възможно най-примитивните расистки изводи?

Решението на този проблем е съвършено просто. Работата е там, че белите английски колонисти не са създали грамотна, произвеждаща храни и промишлена демокрация в Австралия. Те са внесли нейните елементи отвън: добитъкът, всички земеделски култури (с изключение на орехите макадамия), металургичните познания, парните машини, пушките, азбуката, политическите институции, че даже и… вирусите. Всички тези неща са продукт на хилядолетно развитие, но в евразийска среда. По един каприз на географията колонистите, дошли в Сидни през 1788 г., са били и техни наследници. Европейците никога не са се учили да оцеляват в Австралия или Нова Гвинея без своята наследена от миналото технология. Робърт Бърк и Уилям Уилс са били „образовани“ дотолкова, че да могат да пишат, но не и да оцеляват в австралийската пустиня, където аборигените са живеели от хилядолетия.

Ако някой е успял да изгради общество в Австралия, това са били именно аборигените. Вярно е, че това общество не е познавало писмеността, производството на храни, индустриализацията и демокрацията. Но причините за това могат много лесно да се открият — те са в самата австралийска околна среда.

Глава XVI
Как Китай е станал китайски

Имиграция, предприемчивост, мултиетническо и езиково разнообразие… Моят роден щат, Калифорния, бе сред пионерите на тази яростно оспорвана политика, но днес като че ли оглавява ответната негативна реакция срещу нея. Достатъчно е обаче да хвърлим един поглед в класните стаи на лосанджелиските гимназии, където учат и моите синове, и да зърнем лицата на децата, за да разберем колко абстрактни са тези спорове. Тези деца са представители на поне 80 различни езика (които говорят в домовете си), а англоезичните бели сред тях са малцинство. Поне единият родител (или някой от родителите му) на всеки съученик на моите синове е роден извън Щатите; впрочем, същото важи и за трима от общо четиримата родители на моите родители. Истината е, че имиграцията просто възстановява онова разнообразие, което в Америка е съществувало в продължение на хилядолетия. Преди европейското заселване територията на днешните Съединени щати е приютявала стотици индиански племена и езици и едва в рамките на последното столетие е била поставена под контрола на една централна власт.

И в това отношение Съединените щати са една абсолютно „нормална“ страна. Да вземем шестте най-големи нации в света. С изключение на една, всички те са „топилни“, които едва отскоро са постигнали политическа унификация и все още включват стотици езици и етнически групи. Например Русия, която някога е била просто едно малко славянско княжество с център Москва, дори не е започвала своята експанзия отвъд Уралските планини до 1582 г. Но оттогава до XIX в. е погълнала последователно десетки неславянски народи, много от които са запазили своя роден език и културна идентичност. По същия начин, както американската история ни разказва как един континент е станал „американски“ — по пътя на експанзията, — така и руската описва как Русия е станала руска. Индия, Индонезия и Бразилия също са сравнително нови политически формирования (или преформирования, какъвто е случаят с Индия), приютяващи съответно 850, 670 и 210 езика.

Голямото изключение от това правило за съвременните мултиетнически „топилни“ е Китай, страната с най-многобройно население в света. Днес Китай изглежда монолитен в политическо, културно и езиково отношение — поне за обикновените наблюдатели. Бил е обединен политически още през 221 г. пр.Хр. и си е оставал такъв през по-голямата част от историята си. Още от самото начало в страната е имало само една писмена система, докато модерна Европа използва десетки модифицирани азбуки. От тези милиард и двеста милиона души над 800 милиона общуват помежду си на т.нар. „мандарински китайски“ (или ханю) — езикът, на който говорят най-много хора в света. Останалите 300 милиона използват седем други, които си приличат помежду си, както и с мандаринския, горе-долу така, както испанският с италианския. Тоест това не само че не е „топилня“, но дори е някак абсурдно да задаваме въпроса как Китай е станал китайски. Че Китай си е бил китайски, почти откакто има писана история!

Ние приемаме тази монолитност едва ли не като изконна черта на Китай и дори не си даваме сметка колко необичайна всъщност е тя. Една от причините да не очакваме чак такова „единство“ е чисто генетическа. Вярно е, че една по-широка расова класификация би поставила всички китайци под общ знаменател — в числото на т.нар. монголоиди, но трябва да отчитаме и това, че въпросната категория включва много по-ярки вътрешни различия, отколкото тези между днешните шведи, италианци и ирландци в Европа. По-специално китайците от Севера и тези от Юга доста се различават и генетически, и физически: първите приличат повече на тибетците и непалците, докато вторите са наглед по-близки до виетнамците и филипинците. Когато срещнат свои сънародници, моите китайски познати често успяват да познаят откъде са още от пръв поглед: северняците като цяло са по-високи, по-едри, по-светли, с по-остри носове и по-малки очи, които изглеждат и някак по-„дръпнати“ (поради една чисто епикантична особеност).

Северен и Южен Китай се различават също и по своята околна среда и климат: единият е по-сух и по-хладен, а другият — по-влажен и по-топъл. Генетичните различия, проявяващи се в тези две различни среди, подсказват, че хората, живели някога в тях, са били подложени на продължителна, макар и умерена изолация. В крайна сметка обаче те говорят на един и същ (или поне на доста подобен) език и споделят същата култура. Защо се е получило така?

Също така озадачаващо е и почти пълното езиково единство в Китай, особено ако отчетем огромното разнообразие в тази сфера в някои други, отдавна заселени от човека части на света. Например в предната глава видяхме, че в една Нова Гвинея, чиято територия няма и 1/10 от китайската, а хората са там едва от 40 000 години, се говорят около хиляда езика, разделени на десетки групи. Тук ще вметнем, че разликите между тях понякога са доста по-големи от тези между осемте основни езика, говорени в Китай. Има и друго: само за шест-седем хилядолетия след идването на индоевропейците в Западна Евразия са се появили над 40 езика, включително и някои доста различни помежду си като английския, финския и руския. А фосилите показват, че човечеството присъства в Китай от половин милион години! За такъв период там би трябвало да са се появили десетки хиляди езици. Къде са се дянали те?

Всички тези парадокси ни навеждат на мисълта, че някога този „хомогенен“ Китай е бил също така „хетерогенен“, каквито днес са всички по-многочислени нации в света (поне на този етап). Разликата е в това, че той бил унифициран много по-рано от тях. И тази „синификация“ е включвала не само драстичната хомогенизация, разбирай претопяване на жителите на един огромен отрязък от земната площ, но и повторното заселване на тропическа Югоизточна Азия, да не говорим за огромното влияние, което Китай е упражнил върху Япония, Корея, а може би дори и Индия. В този смисъл историята на Китай ни дава и ключа към историята на цяла Източна Азия. Ето защо в тази глава ще разкажем как всъщност Китай е станал китайски.

 

 

Една удобна отправна точка би била езиковата карта на Китай (вж. Фигура 16.1). Достатъчен е само един поглед, за да се усъмним в тези наши привични представи за „монолитния“ Китай. Оказва се, че освен осемте „големи“ езика — мандарин (ханю) и неговите седем най-близки родственика, често определяни колективно като „китайски“ и всеки от които се говори от 11 до 800 милиона души, — в Китай има и над 130 „малки“ езика, много от които се говорят само от няколко хиляди души. Всички тези езици, и „големите“, и „малките“, попадат в четири езикови семейства, които доста се различават по компактността на своето разпространение.

В единия край са ханю и родствените му, съставящи китайската подгрупа на синотибетското езиково семейство и разсеяни по цялата площ от Северен до Южен Китай. Човек може да обходи цялата страна от север до юг, т.е. от Манджурия до залива Тонкин, и през цялото време да пребивава на територия, заемана от хора, за които някой от тези „китайски“ езици е и роден. Разпространението на останалите три семейства е по-фрагментарно — най-често става дума за малки етнически „острови“, заобиколени от „морета“ от други етноси, говорещи китайски (или други) езици.

Особено фрагментарно е разпределението на езиковото семейство мяо-яо (или хмонг-миен), обхващащо шест милиона души, говорещи на пет различни езика и носещи такива колоритни имена като червени мяо, бели (или раирани) мяо, черни мяо, зелени (или сини) мяо и, за разнообразие, яо. Мяоговорещите живеят в десетки анклави, винаги обкръжени от представители на други езикови семейства и разсеяни на площ от 500 000 кв. мили, от Южен Китай до Тайланд. Над 100 000 мяоговорещи (бежанци от Виетнам) са пренесли своите езици и в Съединените щати, където са по-известни под алтернативното си наименование хмонг.

Друга също така фрагментарно е и австроазиатското семейство, чиито най-разпространени езици са виетнамският и камбоджанският. 60-те милиона говорещи австроазиатски езици са се разселили от Виетнам до Малайския полуостров на юг, а на запад — до Северна Индия. Последното езиково семейство в Китай е тай-кадай (в което влизат също тай и лао), а 50-те милиона, които говорят на тези езици, са се разселили от Южен Китай до Южен Тайланд, а на запад — до Мианмар (Фигура 16.2).

Естествено, трудно бихме обяснили тази фрагментарност на езиците от мяо-яо с това, че някой праисторически хеликоптер е сновал над континента и ги е пускал, където му падне. По-скоро можем да предположим, че тези езици някога са били много по-солидно представени, а са се превърнали в анклави вследствие на експанзията (или асимилацията), провеждана от хората, говорещи на други езици, които нерядко са убеждавали (или принуждавали) мяо-яо да се откажат от майчиния си език. Впрочем този процес на езикова фрагментация е протекъл през последните две хиляди и петстотин години и е добре документиран исторически. Предците на днешните тайци, лаосци и бирманци до един са дошли от Южен Китай. Тоест те са емигрирали в сегашните си територии през историческата епоха, като последователно са „претопявали“ потомците от предишни човешки миграции. Синоезичните са били особено усърдни в изместването и асимилирането на другите етнически групи, към които са се отнасяли с пренебрежение, защото са ги смятали за „примитивни“ и „изостанали“. Хрониките от времената на династия Джоу (1100–221 г. пр.Хр.) описват тъкмо покоряването и асимилирането на много такива некитайски народи от държави, в които са се говорели китайски езици.

Можем да разсъждаваме в няколко насоки, ако целта ни е да реконструираме езиковата карта на Източна Азия отпреди няколко хилядолетия. Първо, да проследим в обратен ред езиковите експанзии от последните няколко хилядолетия, за които разполагаме с надеждни исторически свидетелства. Второ, да приемем, че всяка съвременна страна, в която се говори само един език (или група сродни езици) и заема по-обширна територия е и едно свидетелство за някаква сравнително скорошна географска експанзия на съответната езикова група, която обаче не е разполагала и с достатъчно много историческо време, за да се диференцира на повече езици. Трето, по същата логика можем да приемем също, че всяка страна, в която се наблюдава по-голямо езиково разнообразие, но в рамките на едно и също езиково семейство, отстои и на по-близко разстояние от първоначалния център на разпространение на въпросното езиково семейство.

Ако приложим тези три начина, за да върнем назад езиковия часовник, ще стигнем до следните изводи: 1) Северен Китай първоначално е бил заселен от говорещи китайски и други синотибетски езици; 2) отделни части на Южен Китай са били заемани в различни епохи от говорещи мяо-яо, австроазиатски и тай-кадайски езици; 3) говорещите синотибетски езици са успели да изместят в повечето случаи другоезичните в Южен Китай. Явно още по-драстични езикови размествания са станали в тропическа Югоизточна Азия, отстояща на юг от днешен Китай — тоест в Тайланд, Мианмар, Лаос, Камбоджа, Виетнам и Малайския полуостров. Каквито и езици да са били говорени някога там, вече напълно са изчезнали, защото всички съвременни езици, говорени в тези страни, са езици на нашественици от по-нови времена, предимно от Южен Китай, но в някои случаи и от Индонезия. Фактът, че езиците мяо-яо вече са със затихващи функции, ни дава основание да предположим, че някога Южен Китай е приютявал и други езикови семейства (освен мяо-яо, австроазиатското и тай-кадай), но от тях днес не са запазени никакви следи. Най-вероятно сред тях е попадало и австронезийското езиково семейство — към което принадлежат всички филипински и полинезийски езици, — но то е изчезнало безвъзвратно в самия Китай и ако днес знаем нещо за него, то е само защото хората, говорили на тези езици, са се прехвърлили на тихоокеанските острови и са успели да оцелеят там.

Тези размествания на езиковите пластове в Източна Азия ни подсещат за разпространението на европейските езици и по-специално на английския и испанския в Новия свят, в който някога е имало над хиляда индиански езици. От по-новата си история знаем, че английският не е изместил говорените в днешните Щати индиански езици само защото е звучал по-мелодично за индианските уши. Всъщност зад това „изместване“ се крият някои доста нелицеприятни действия на англоговорещите имигранти, в резултат на които повечето индианци са намерили смъртта си — било в открити сражения, било от новодошлите „чуждоземни“ болести, а оцелелите са били принудени да приемат английския, тъй като това е бил езикът на новото мнозинство. Непосредствените причини за тази езикова „замяна“ са преимуществата, с които европейските нашественици са разполагали пред коренните американци по отношение на технологията и политическата организация, а те пък в крайна сметка са се дължали на рано появилото се производство на храни в техните общества. Подобен процес е протекъл и сред австралийските аборигени, чиито езици са били изместени от английския, а също и сред пигмеите и койсаните от субекваториална Африка, чиито езици пък са били изместени от тези на банту.

Колкото до езиковите „размествания“ в Източна Азия, тук възниква следният въпрос: кое е дало възможност на синотибетските езици да се разпространят от Северен до Южен Китай, а на австроазиатските и останалите коренни езици от Южен Китай да се прехвърлят в тропиците на Югоизточна Азия? В случая ще трябва да извикаме на помощ археологията, която единствена може да ни предостави нужните данни за технологическите, политическите и агрокултурните преимущества, с които някои азиатци очевидно са разполагали пред останалите жители на континента.

 

 

Както и навсякъде другаде по света, археологическите данни от Източна Азия, отразяващи по-голямата част от човешката история, са свързани най-вече с останките от поселища на ловци-събирачи, които са използвали груби нешлифовани каменни сечива и не са познавали керамиката. Първите свидетелства за появата на нещо по-различно в Източна Азия идват от Китай, където останките от култивирани растения, кости на домашни животни, керамика и полирани каменни сечива ни отпращат към 7500 г. пр.Хр. — тоест едно хилядолетие след началото на неолита и появата на производство на храни в Плодородния полумесец. Но тъй като археологическите данни от предното хилядолетие са твърде оскъдни, поне за момента не можем да преценим със сигурност дали възникването на производство на храни в Китай е съвпаднало с аналогичния процес в Плодородния полумесец или това е станало по-късно (да не говорим, че би могло дори да го е предхождало във времето). Но поне едно можем да кажем със сигурност: Китай е сред първите средища в света, където е започнал процесът на растителната и животинска доместикация.

Възможно е Китай да е включвал две, а дори и повече средища, където производството на храни да е възникнало самостоятелно. Вече споменах за екологическите различия между сухия и хладен север и влажния и горещ юг. Но подобни различия се наблюдават и на една и съща географска ширина — например между крайбрежните низини и хълмистите равнини във вътрешността на страната. Във всички тези доста различаващи се околни среди са виреели и доста различни растения, което пък подсказва, че бъдещите „фермери“ не са били поставени в равни условия. Всъщност най-ранните идентифицирани културни растения в Северен Китай са две разновидности на просото, пригодени към по-сухи почви, докато в Южен Китай тази роля е изпълнявал оризът. Това вече ни дава достатъчно основания да говорим за наличието на поне два центъра (северен и южен) на земеделска дейност.

Археологическите обекти в Китай, където са регистрирани и най-ранните следи от такава дейност, съдържат също и кости на домашни животни: прасета, кучета и кокошки. Постепенно към тези доместикати са се добавили и много други. От четирикраките като че ли най-важен е бил биволът (като впрегатно животно), след когото са се нареждали копринените буби, патиците и гъските. Известните ни по-късно култивирани растения включват соята, конопа, цитрусовите плодове, прасковите, кайсиите и крушите. А и вече добре познатата ни континентална ос на Евразия е позволявала на (някои от тези) доместикати да пристигат не само от запад, но и от изток, и с течение на времето да си извоюват трайни позиции в Китай, които запазват и до днес. Ако говорим за някакъв по-значим западен принос към древнокитайската икономика, то това са най-вече пшеницата и ечемикът, както и кравите и конете, а в по-малка степен овцете и козите.

Както навсякъде по света, така и в Китай производството на храни постепенно е довело и до онези характерни белези на „цивилизацията“, които обсъдихме в Глави XI-XIV. Обработката на бронз, в която Китай несъмнено е заемал водещи позиции, започва още през III хилядолетие преди Христа и впоследствие довежда до най-ранната стоманодобивна промишленост в света (VI в. пр.Хр.). През следващите хиляда и петстотин се наблюдава и онзи разцвет на китайски технологически нововъведения, за който стана дума в Глава XIII — ще споменем само хартията, компаса, ръчната количка и барута. Но още през III хилядолетие пр.Хр. се появяват укрепени градове с некрополи, в които фрапиращата разлика между луксозни гробници и скромни гробове свидетелства за нововъзникващите класови различия. За появата на стратифицирани общества, чиито лидери са можели вече да ангажират впечатляващо количество трудова сила, свидетелстват и огромните защитни стени, импозантните дворци, а далеч не на последно място и Големият канал (най-дългият в света — близо 1000 мили), свързвал Северен и Южен Китай. Най-сигурните данни за наличието на писменост ни отпращат към II хилядолетие пр.Хр., но не е изключено тя да е възникнала по-рано. Археологическите данни за нарояващите се китайски градове и държави, подкрепяни и от най-ранните запазени исторически хроники, ни отвеждат до династия Джоу (утвърдила се около 2000 г. пр.Хр.).

Колкото до онзи доста по-неприятен страничен продукт на производството на храни — заразните болести, — все още не можем да кажем в коя точно част на Стария свят са били усетени и най-ранните симптоми. Ако съдим обаче по европейските хроники от Римската епоха и Средновековието, бубонната чума и едрата шарка явно са дошли от изток, което подсказва, че произходът на тези вируси най-вероятно е китайски или поне източноазиатски. Много вероятно е инфлуенцата (предаваща се от свинете) да е възникнала също в Китай, тъй като именно там свинете най-рано са се превърнали в икономически фактор.

Мащабите на Китай и екологическото му разнообразие са стимулирали и появата на много местни култури, различаващи се — поне според археолозите — по своята керамика и артефакти. Още през IV хилядолетие пр.Хр. тези локални култури са започнали да се разширяват и в географски план, да си взаимодействат, да се конкурират и… да се сливат. По същия начин, както обменът на доместикати между екологическо различни региони е обогатявал китайското производство на храни, така и обменът между различни (в културно отношение) региони е стимулирал не само развитието на китайската култура и технология, но и все по-яростната конкуренция между воюващите етнархии, довела и до появата на много по-големи и централизирани държави (вж. Глава XIV).

Разликите между Северен и Южен Китай може и да са забавяли разпространението на земеделските култури, но те никога не са били чак такива сериозни препятствия, както в двете Америки и Африка, първо, защото въпросните разстояния там са били по-малки и второ, защото Китай не е разделен от пустиня (като Африка и Северно Мексико) или от някой тесен провлак от типа на Панамския. Затова пък Китай е разполагал с големи реки (на север — Жълтата, или Хуанхъ, а на юг — Яндзъ), които са стимулирали дифузията на земеделски култури и технологии между океанското крайбрежие и вътрешността на континента, а и самото му разположение (по хоризонталата изток-запад) и сравнително „непресеченият“ терен (позволил впоследствие и сливането на тези две речни системи чрез канали) са улеснявали контактите между Севера и Юга. Всички тези географски фактори са способствали за ранното културно и политическо обединение на Китай, докато Европа, която, както знаем, разполага с подобна площ, но не и с подобен терен или реки, и до днес устоява на всички опити за културна и политическа унификация.

Някои нововъведения са се разпространили в обратната посока — от Южен към Северен Китай, а от тях по-специално внимание заслужават обработката на желязо и отглеждането на ориз. Но най-често посоката е била север-юг. Тази тенденция се откроява най-отчетливо при писмеността: за разлика от Западна Евразия, произвела множество системи — например шумерските клинописи, египетските йероглифи или хетската, минойската и семитската азбука, — Китай е създал само една (и то доста добре документирана). Била е усъвършенствана в Северен Китай, след което се е разпространила (и изместила) наличните местни системи, за да се превърне в тази, която и до днес се използва в Китай. Другите по-съществени особености на севернокитайските общества, разпространили се и на юг, са включвали обработката на бронз, синотибетските езици и… образуването на държави. Между другото, и трите най-ранни китайски династии — Ся, Шан и Джоу — са се появили именно в Северен Китай през второто хилядолетие преди Христа.

Съхранените писмени документи от I хилядолетие преди Христа показват, че етническите китайци са били склонни (подобно на немалко наши съвременници) да смятат всички други за „варвари“ — което ще рече, че дори и жителите на Северен Китай са смятали тези от Южен Китай за по-„низши“ твари. Например един автор от края на Джоу (I хилядолетие пр.Хр.) определя останалите китайски народи по следния начин: „Природата на хората от тези пет области, Междинните държави, Жун, И и дивите племена около тях е такава, че не може да се промени. Източните племена се наричат и, сплитат косите по по-особен начин и татуират телата си. Някои от тях дори изяждат храната си, без да са я сложили преди това на огъня.“ По-нататък същият автор от династия Джоу описва още няколко племена от юга, запада и севера, които споделяли същите „варварски“ особености — например ходели по по-особен начин (ситно-ситно, с прибрани пети), татуирали си челата, обличали се в кожи, живеели в пещери, не ядели хляб и, разбира се, не готвели храната си на огнище.

Държавите, организирани или създадени по модела на севернокитайската династия Джоу, са се разпространили през първото хилядолетие преди Христа и в Южен Китай, а кулминацията на този процес е намерила израз в политическата унификация, осъществена при династия Цин (221 г. пр.Хр.). Тази унификация е достигнала своя апогей, когато моделът на грамотните и „цивилизовани“ китайски държави е бил усвоен (или прекопиран) и от безписмените „варвари“. В някои случаи тя е била доста агресивна — например основателят на Цин^[33] е заклеймил всички по-рано написани книги, в които се е споменавало за възникването на предишните държави, включително и за създаването на писмеността, и е заповядал всички те да бъдат изгорени — за огромно неудоволствие на днешните изследователи на древнокитайската история и писменост. Но най-вероятно е имало и други „драконовски мерки“, способствали за разпространението на севернокитайските (синотибетски) езици в останалите части на Китай и натикването на мяо-яо и други подобни езикови семейства в днешните им фрагментарни граници.

Що се касае до Източна Азия, първоначалното предимство, с което китайците са разполагали — в лицето на производството на храни, технологиите, писмеността и формирането на държавата — е оказало огромно влияние върху съседните региони. Например през IV хилядолетие пр.Хр. по-голямата част от тропическа Югоизточна Азия все още е била заета от ловци-събирачи, изработвали своите сечива от речни камъни и кремъци в духа на т.нар. хоабинска традиция (по името на днешния Хоабин във Виетнам). Впоследствие идващите от Китай земеделски култури, неолитна технология, селищни структури и керамика, подобна на тази в Южен Китай, се е разпространила и в Югоизточна Азия, най-вероятно в комплект с езиците от южнокитайските езикови семейства. По този начин, благодарение на историческата експанзия на бирманските, лаоските и тайските езици от Южен Китай, се е осъществила и „синификацията“ на Югоизточна Азия. Можем да кажем, че всички тези съвременни народи са просто потомци на своите южнокитайски братовчеди.

Въпросната китайска вълна е била толкова мощна, че предишните народи от тропическа Югоизточна Азия са оставили само незначителни следи в днешния й етнически облик. Съхранили са се само три реликтни групи на ловци-събирачи — негритосите-семанги на Малайския полуостров, коренните жители на Андаманските острови и ведоидските негритоси от Шри Ланка, — което пък подсказва, че някогашното население на Югоизточна Азия най-вероятно е било тъмнокожо и къдрокосо, тоест подобно на съвременните новогвинейци, но не и на светлокожите и правокоси южнокитайци или на съвременните югоизточни азиатци, които, както казахме, са техни потомци. Същите тези „негритоси“ от Югоизточна Азия може би са и последните оцелели от онези многочислени някога народи, колонизирали преди 40 хилядолетия Нова Гвинея. Семангите са запазили ловно-събираческия си бит, независимо че винаги са търгували със съседите си земеделци, но са възприели от тях и един от австроазиатските езици — като по същия начин, както ще видим по-нататък, филипинските негритоси и африканските пигмеи са възприели езиците на своите търговски партньори. Само на изолираните Андамански острови са се съхранили езици, нямащи нищо общо с южнокитайските езикови семейства — последните останки от може би стотиците някога езици, говорени в Югоизточна Азия.

Дори Корея и Япония са изпитали много осезателно китайското влияние, независимо че географската изолация им е гарантирала, че няма да се лишат от родните си езици или от пък физическите и генетичните си черти, както се е случило с народите от тропическа Югоизточна Азия. Корея и Япония са възприели от Китай ориза през II хилядолетие пр.Хр., обработката на бронз — през I хилядолетие пр.Хр., а писмеността — през първото хилядолетие от нашата ера. Китай им е предал също така западноазиатската пшеница и ечемика.

Не бива обаче да преувеличаваме ролята, която Китай е изиграл в изграждането на източноазиатската цивилизация. Нека не оставаме с впечатлението, че всички културни нововъведения в този ареал са идвали само от Китай, а корейците, японците или жителите на тропиците са били някакви ретроградни „варвари“, които с нищо не са улеснявали този процес. Древните японци са създали някои от най-древните керамични изделия в света и са заживели в селища, препитавайки се от богатите местни морски ресурси, много преди в земите им да се появи производство на храни. А и някои от характерните за региона земеделски култури вероятно са били усвоени за първи път (или поне самостоятелно) именно в Япония, Корея и тропическа Югоизточна Азия.

Но дори и при това положение ролята на Китай е била непропорционално голяма. Например китайската култура се ползва все още с толкова голям престиж в Корея и Япония, че японците нямат никакво намерение да се откажат от своята традиционна — но погледната по същество китайска — писменост, независимо че тя не е особено съвместима с тяхната фонетика, а корейците едва напоследък заменят по-„тромавите“ и сложни китайски йероглифи със своята чудесно замислена и елегантно реализирана хангюл. Това, че китайското влияние се е запазило в тези две страни и през XX в., е още едно нагледно доказателство за преломната роля на доместикацията на растения и животни, случила се в Китай още преди десет хилядолетия. И благодарение на тези постижения на първите източноазиатски „фермери“ Китай е станал китайски, а хората от Тайланд до Великденския остров (както ще видим в следващата глава) са се превърнали в техни братовчеди.

Глава XVII
Със скутер към Полинезия

Поне за мен историята на тихоокеанските острови намери много красноречив и нагледен израз в случката, на която станах свидетел, когато с трима мои познати индонезийци посетих един магазин в Джаяпура, столицата на индонезийска Нова Гвинея. Тези тримата се казваха Ахмад, Вивор и Сауакари, а собственикът на магазина — Пин Уа. Ахмад, който бе държавен служител, се вживяваше в ролята си на шеф, по простата причина, че двамата с него се канехме да предприемем едно екологическо изследване, поръчано от индонезийското правителство, и за помощници бяхме наели Вивор и Сауакари. Само че Ахмад досега не бе стъпвал в планинските джунгли и нямаше никаква представа какви провизии трябва да закупи. Затова и резултатите бяха комични.

Точно когато влязохме в магазина, Пин Уа бе разгърнал един китайски вестник. Виждайки Вивор и Сауакари, той продължи невъзмутимо да си чете, но щом в полезрението му попадна и Ахмад, побърза да скатае газетата под тезгяха. Най-напред Ахмад си избра някаква брадвичка, с което предизвика смеха на Вивор и Сауакари, тъй като я бе хванал наопаки. Вивор и Сауакари му показаха как трябва да го направи, че да може да я изпробва. После нещо друго привлече вниманието на Ахмад и Сауакари, а това бяха босите нозе на Вивор, чиито пръсти стърчаха във всички посоки, тъй като той през живота си не бе слагал обувки. Сауакари веднага грабна най-големия номер обувки от щанда и ги наложи върху крачищата на Вивор, за да ги премери на око. Оказаха се малки, при което последва нов изблик на смях, в който се включиха „шефът“, Ахмад и Пин Уа. След това Ахмад си хареса едно пластмасово гребенче и се зае да вчесва прилежно правите си смолисточерни коси. В един момент се втренчи в ситните къдрици на Вивор… и му подаде новата си придобивка. Гребенчето обаче тутакси запъна на място, а когато Вивор се опита да му помогне със сила, то изпука и се счупи. Отново избухна жизнерадостен кикот, в който се включи и самият Вивор. Последният напомни на Ахмад, че е хубаво да купи повечко ориз, защото единствената храна, която можехме да си набавим в планинските селища, бяха бататите, от които обаче Ахмад най-редовно получаваше разстройство. При споменаването на този деликатен детайл избухна нов прилив на кръшен смях.

Зад целия този хилеж обаче усещах спотаено напрежение. Ахмад бе яванец, Пин Уа — китаец, Вивор — планински папуас, а Сауакари — жител на низините от северното крайбрежие на Нова Гвинея. Яванците доминираха в тогавашното индонезийско правителство — същото, което бе анексирало западната част на острова през 60-те години и бе използвало бомби и картечници, за да сломи съпротивата на местните жители. По-късно Ахмад предпочете да не напуска града, което пък означаваше, че трябваше да се оправям сам в джунглата с Вивор и Сауакари, които почти не познавах. Той ми обясни решението си просто като посочи правата си гъста коса (която определено се различаваше от ситните къдрици на новогвинейците), след което добави, че папуасите биха претрепали всеки с такава коса още щом го зърнат — стига, разбира се, да не го придружава армейска част.

Пин Уа бе скрил вестника си, защото по онова време вносът на китайска литература в индонезийската част на Нова Гвинея бе забранен (поне на книга). Да, но повечето търговци в Индонезия са китайски имигранти. Спотаеното взаимно недоверие между доминиращите в политиката яванци и доминиращите в бизнеса китайци бе изригнало през 1966-та в серия от кървави сблъсъци, по време на които яванците избиха стотици хиляди китайци. Тъй като си бяха новогвинейци, Вивор и Сауакари споделяха общата неприязън към яванските „диктатори“, но изпитваха недоверие и към всяка друга етническа група (което означаваше, че и двамата се гледаха изпод вежди). Оказа се, че планинците презират хората от южните низини, защото били „кекави лапачи на саго“, а те пък на свой ред ги презират, защото били „задръстени чутури“, с което визираха не само характерните им пищни фризури, но и предполагаемата им арогантност. Например с Вивор и Сауакари прекарахме само два-три дни в един изолиран лагер в джунглата и те едва не се изпоколиха един друг с брадви.

Напрежението между етническите групи, които Ахмад, Вивор, Сауакари и Пин Уа представляваха, е нещо типично за политическия живот на Индонезия, която е четвъртата по численост нация в света. Но тези уж съвременни конфликти имат хилядолетни корени. Когато си мислим за някакви по-мащабни презокеански преселения, обикновено си представяме тези, последвали откритието на Колумб — когато неевропейци са били поголовно измествани от европейци в историческата епоха. Работата е там, че подобни „велики преселения“ е имало и преди Колумб, когато още в праисторическите времена неевропейски народи са били измествани от други неевропейски народи. Всъщност Вивор, Ахмад и Сауакари нагледно олицетворяваха последиците от цели три праисторически човешки вълни, преминали последователно морската шир на юг от Азия, за да се разлеят из Пасифика. Според учените днешните планински папуаси (като Вивор) са произлезли от една от първите азиатски вълни, с която Нова Гвинея е била колонизирана още преди 40 000 години. Преди четири хилядолетия обаче предците на Ахмад са тръгнали от южнокитайското крайбрежие и са пристигнали на остров Ява, за да изместят оттам всички местни жители, които пък са били повече или по-малко далечни роднини на нашия Вивор. Част от тази човешка вълна са били и предците на Сауакари, стигнали до Нова Гвинея преди 3600 години. Колкото до предците на Пин Уа, те и досега си живеят в Китай.

Тези велики преселения на човешки маси, с които предците на Ахмад и Сауакари са стигнали съответно до Ява и Нова Гвинея — известни в науката като „австронезийска експанзия“ — са и едни от най-мащабните през последните шест хилядолетия. Едно разклонение на австронезийците се е превърнало в днешните полинезийци, когато са се заселили на най-отдалечените тихоокеански острови — имайте предвид, че това са били и най-великите мореплаватели в света през неолита. Днес австронезийски езици се говорят на половината земно кълбо — от Мадагаскар до Великденския остров. В цялата епопея на човешките миграции след Ледниковата епоха австронезийската експанзия заема наистина централно място — тя е сред най-важните явления, нуждаещи се от обяснение. Защо например тези австронезийци, тръгнали така или иначе от континентален Китай, са успели да колонизират остров Ява и останалата част на Индонезия, като са изместили първоначалното им население, а не се е получило обратното — първите „индонезийци“ да колонизират Китай и да изместят оттам китайците? И защо, след като са заселили в цяла Индонезия, те са се ограничили само с една тясна крайбрежна ивица от Нова Гвинея и не са изместили от нейните планини сънародниците на Вивор? И как всъщност потомците на някогашните китайски емигранти са се превърнали в днешните полинезийци?

 

 

Днес населението на Ява, както и на повечето индонезийски острови (с изключение на най-източните) и това на Филипините, е доста хомогенно. По външен вид и гени тези островитяни са сродни с южнокитайците, но демонстрират много по-големи прилики с южноазиатците, особено от Малайския полуостров. В езиково отношение също са хомогенни: независимо че във Филипините, както и в западна и централна Индонезия се говорят 374 езика, всички те са тясно свързани и принадлежат към една и съща подгрупа (западна малайско-полинезийска) на австронезийското семейство. Австронезийски езици се говорят на Малайския полуостров и в отделни части на Виетнам и Камбоджа (които са в близост до най-западните индонезийски острови Суматра и Борнео), но затова пък никъде другаде на азиатския материк (вж. Фигура 17.1). Впрочем някои австронезийски думи са проникнали дори и в английския — например „табу“ и „тату“ (от полинезийските езици), „бундок“ (от езика на филипинските тагалози), както и „амок“, „батик“ и „орангутан“ (от малайските езици).

На пръв поглед тази генетична и езикова хомогенност на Индонезия и Филипините е също толкова озадачаваща, колкото и китайската. Ако съдим по останките от прословутия явански Homo erectus, хората живеят в Западна Индонезия от един милион години. Което пък означава, че те са разполагали с предостатъчно време, за да развият съответните генетични и езикови отлики и да се адаптират по-пълноценно към тропическия климат — примерно като се сдобият с по-тъмна кожа като повечето тропически обитатели, но по някаква тайнствена причина и индонезийците, и филипинците са със светли кожи.

Озадачаващо е и това, че индонезийците и филипинците много приличат на хората от тропическа Азия и Южен Китай, и то не само заради светлата си кожа и гените. Един поглед върху картата е достатъчен да се уверим, че Индонезия е предлагала единствения маршрут, по който е можело да се стигне преди 40 000 години до Нова Гвинея и Австралия, така че по-неизкусеният наблюдател веднага би предположил, че днешните индонезийци си приличат като две капки вода с папуасите и австралийските аборигени. Работата е там, че само някои популации от Филипините и Западна Индонезия приличат на папуаси — на първо място това са т.нар. „негритоси“ от планинските райони на Филипините. Вярно е и това, че от трите реликтни популации в Югоизточна Азия, за които споменах в Глава XVI, може би само тези филипински „негритоси“ са остатъци от предците на Вивор (говорим за момент, предшестващ миграцията им до Нова Гвинея). Но дори и негритосите говорят на език, подобен на този на филипинските им съседи, което пък означава, че и те, подобно на малайзийските семанги и африканските пигмеи, са забравили по една или друга причина родния си език.

Всички тези факти ни навеждат на мисълта, че в някакви не много далечни времена една масивна човешка вълна — съставена от жители на Югоизточна Азия или пък южнокитайци — е заляла Филипините и Индонезия, помитайки по пътя си не само всички предишни обитатели на тези острови (с изключение на негритосите), но и техните езици. И това събитие явно се е случило сравнително скоро, тъй като колонистите не са имали време да развият и някои нови черти като по-тъмната кожа, различните езикови семейства и генетичната специфика. Да, езиците им са доста по-многобройни на фона на осемте основни, говорени в днешен Китай, но не и по-разнообразни. А наличието на толкова много подобни езици във Филипините и Индонезия просто отразява един исторически факт, а именно че тези острови никога не са преживяли същата политическа унификация като китайската.

Ако разгледаме по-внимателно разпределението на езиците в тази част на глобуса, ще се сдобием и с някои ценни указания за маршрута на тази хипотетична „австронезийска експанзия“. Австронезийското семейство включва 959 езика, делящи се на четири групи. Една от тях обаче (малайско-полинезийската) включва 945 от тези общо 959 езика и покрива почти целия географски периметър на това семейство. Тоест на един определен етап, предшестващ осъществената в по-ново време експанзия на европейците (говорещи индоевропейски езици), австронезийците са били и най-широко разпространеното езиково семейство в света. Това на свой ред ни навежда на мисълта, че самата малайско-полинезийска група се е обособила сравнително наскоро и се е озовала доста далеч от австронезийската си прародина, за да породи на местна почва множество езици, повечето от които и сега си приличат не заради нещо друго, а защото тези хора не са разполагали с достатъчно време, за да развият и по-съществени различия. Ако ще търсим местоположението на тази австронезийска родина, не е нужно да оглеждаме под лупа „малайополинезийците“. По-скоро би трябвало да се ориентираме към другите три групи от австронезийското семейство, които впрочем се различават също така значително помежду си, както и подразделенията на малайско-полинезийското.

Съдейки по наличните данни можем да приемем, че и тези три групи са се разсеяли почти по едно и също време, макар и не на толкова обширна територия, колкото малайско-полинезийската. Задоволили са се с това да станат предци на коренните жители на остров Тайван (само на 80 мили от китайския материк). И тези тайвански „аборигени“ са разполагали почти еднолично със своя остров, докато през последното хилядолетие континенталните китайци не са започнали да се заселват масово там. Притокът на континентални китайци се е увеличил след 1945 и особено 1949 г. (когато китайските комунисти побеждават китайските националисти), така че днес „аборигените“ съставляват едва два процента от общото население на Тайван. Тази концентрация на три от общо четирите австронезийски групи в Тайван подсказва, че точно този остров е бил и прародина на австронезийските езици, защото е разполагал и с най-много време (говорим за хилядолетия), за да се стигне до такова езиково разнообразие. Тоест всички австронезийски езици, днес разпространени от Мадагаскар до Великденския остров, са тръгнали така или иначе от Тайван.

Вече можем да се обърнем към археологическите данни. Руините на древните поселища може и да съдържат предимно кости и грънци, а не вкаменени слова, но ни разказват достатъчно ясно за начина, по който са протичали миграциите не само на праисторическите хора, но и на някои културни артефакти, които биха могли да се свържат с определени езици. Подобно на останалия свят, и по-голямата част от австронезийския регион — Тайван, Филипините, Индонезия и много острови в Пасифика — първоначално е била обитавана от ловци-събирачи, които не са разполагали с керамика, полирани каменни сечива, домашни животни и земеделски култури. (Единственото изключение от това правило са някои по-отдалечени острови като Мадагаскар и тези от Източна Меланезия, Полинезия и Микронезия, до които ловците-събирачи така и не са успели да се доберат и те са останали безлюдни чак до австронезийската експанзия.) Първите археологически свидетелства за нещо по-различно идват от… ами да, от Тайван! Някъде в началото на IV хилядолетие пр.Хр. на Тайван, както и на отсрещния китайски бряг, започват да се появяват полирани каменни сечива плюс един характерен грънчарски стил (т.нар. „керамика от Дапънкън“, Ta-p’en-k’eng pottery), възникнал малко преди това във вътрешността на Южен Китай. В някои по-късни тайвански поселища са открити също така и останки от ориз и просо, което говори за някакво земеделие.

Дапънкънските поселища в Тайван и по южнокитайското крайбрежие са пълни с останки от рибени кости и черупки на мекотели, а също и с някои каменни сечива — тежести за рибарски мрежи и длета („тесли“) за издълбаването на еднодръвки. Явно тези първи неолитни жители на Тайван са били и достатъчно умели навигатори, за да се занимават с дълбокоморски риболов и редовно да кръстосват Тайванския проток, разделящ техния остров от азиатския материк. Би могло да се каже, че протокът е послужил като своеобразен „учебен плац“, на който тогавашните жители на континентален Китай са усвоили нужните им мореплавателски умения, за да осъществят след време и своята мащабна експанзия в Пасифика.

Един специфичен артефакт, свързващ тайванската дапънкънска култура с по-късните островни култури от Тихия океан, е чукалото за дъбене — каменно приспособление, с чиято помощ неолитните хора са превръщали влакнестите кори на някои дървета в основен материал за изплитане на въжета, мрежи и облекла. В момента, в който са излезли от периметъра на вълнодайните домашни животни и влакнодайните растения, което ще рече и на вълнените дрешки, тихоокеанските хора са станали зависими от онези дървета, чиято кора трябва да се счука, за да се превърне в „тъкан“ за техните облекла. Жителите на Ренел, една типична полинезийска култура, европеизирана чак през 30-те години на XX в., ми обясниха, че едно от хубавите неща на европеизацията било това, че на острова им най-сетне се възцарило спокойствие. Вече не ехтял отвсякъде тътенът на каменните чукала, с които дотогава всеки божи ден бъхтели кори от зори до мрак!

Археологическите данни показват, че след като дапънкънската култура е достигнала Тайван, в рамките на хилядолетие и нещо някои култури, очевидно произлезли от нея, са се разпространили нашир и надлъж, за да запълнят целия днешен австронезийски ареал (Фигура 17.2). Находките включват основните каменни сечива, керамика, кости на домашни свине и останки от културни растения. Например орнаментираните дапънкънски съдове са отстъпили място на неорнаментираната (или „червена“) керамика, каквато се среща на отделни обекти във Филипините и индонезийските острови Целебес и Тимор. Този културен „пакет“, съдържащ керамика, каменни сечива и доместикати, се е появил около 3000 г. пр.Хр. на Филипините, около 2500 г. пр.Хр. — на Целебес, Северно Борнео и Тимор, около 2000 г. пр.Хр. — на Ява и Суматра, а около 1600 г. пр.Хр. — и в новогвинейския регион. Тук, както ще видим, експанзията рязко е набрала скорост, досущ като скутер, тъй като преносителите на този културен „пакет“ сякаш са се втурнали стремглаво на изток в Тихия океан, за да финишират колкото се може по-бързо на необитаемите архипелази след Соломоновите острови. Последните фази на експанзията, протекли през първото хилядолетие от нашата ера, се изразяват в колонизирането на всеки полинезийски и микронезийски остров, който е можел да бъде обитаван и от човешки същества. По-изненадващото е, че паралелно с това тя се е разпространявала и на запад, през Индийския океан към източното крайбрежие на Африка, за да завърши в крайна сметка на Мадагаскар.

Поне до момента, в който експанзията е достигнала и бреговете на Нова Гвинея, плаванията между островите най-вероятно са били осъществявани чрез канутата със странични поплавъци, каквито още се използват в цяла Индонезия. Тази конструкция представлява огромна крачка напред в сравнение с обикновената еднодръвка, доминираща в традиционните речни и езерни култури по целия свят. Еднодръвката е точно това, което подсказва и името й: издълбан отвътре дънер със заострени краища. Тъй като тя е със заоблено дъно (като дънера, от който е издялана), най-малката промяна в разпределението на тежестта я кара да се накланя в срещуположната посока. Аз например, когато се возя в такива еднодръвки, управлявани от местни гребци по новогвинейските реки, непрекъснато тръпна от ужас, защото имам чувството, че и най-лекото движение от моя страна може да преобърне лодката и тогава не просто ще цамбурна във водата, ами ще се озова (заедно с бинокъла си) в компанията на някой лаком крокодил. Новогвинейците определено се справят по-добре или поне си придават по-самоуверен вид, когато гребат в спокойни езера и реки, но и те не смеят да излязат в открито море дори при най-малкото вълнение. Всичко това подсказва, че тези древни мореплаватели е трябвало да измислят някакъв „стабилизатор“, за да не се преобръщат толкова лесно канутата им, иначе е нямало да осъществят не само експанзията си в Индонезия, но дори и нейния начален етап — колонизацията на Тайван.

А решението е било съвсем просто: да прикачат към двата борда на „члуна“ по един по-къс дънер („поплавък“), успоредно на основния корпус и на няколко стъпки от него. За целта и двата поплавъка са свързани с пръти, които пък са поставени напречно на корпуса. Когато е снабдена с такива джаджи, лодката става много по-устойчива и даже да се наклони рязко на една страна, съответният й поплавък няма да потъне като камък (по силата на т.нар. плаваемост, или способността на някои физически тела да се задържат на повърхността на водата) и по този начин опасността от преобръщане практически се свежда до минимум. Същото това изобретение — кануто с поплавъци — най-вероятно е било и нужният технологически пробив, послужил за сигнал на австронезийската експанзия, като в ролята на стартова линия е влязло южнокитайското крайбрежие.

 

 

Нашето предположение, че хората, пренесли преди хилядолетия своята неолитна култура в Тайван, Филипините и Индонезия, са говорели на австронезийски езици, се потвърждава и от две доста странни съвпадения. Първо, и двата типа данни сочат недвусмислено, че първият етап на експанзията от южнокитайското крайбрежие е била колонизацията на Тайван, а следващият — тази на Филипините и Индонезия (от Тайван). Ако тази експанзия е била започнала примерно от тропическа Югоизточна Азия и по-точно Малайския полуостров към най-близкия индонезийски остров, Суматра, после към останалите индонезийски острови и накрая към Филипините и Тайван, тогава най-дълбоките разделения (съответстващи на изтеклото време) в австронезийското семейство днес щяха да се открояват не другаде, а на Малайския полуостров и Суматра, а езиците, говорени в Тайван и Филипините, щяха да са се обособили, и то сравнително отскоро, само в една група. Вместо това най-дълбоки разделения се наблюдават тъкмо на Тайван, а езиците от Малайския полуостров и Суматра попадат в една и съща подкатегория — едно ново разклонение на западното малайско-полинезийско под-подсемейство, което на свой ред сравнително скоро се е обособило от самото малайско-полинезийско подсемейство. Тези детайли, свързани с разрояването на езиците, идеално се съгласуват и с археологическите данни, които ни дават основание да смятаме, че колонизацията на Малайския полуостров е относително скорошно явление, което е следвало, а не е предшествало тази на Тайван, Филипините и Индонезия.

Другото удивително съвпадение между археологическите и езиковедските данни касае „пакета“ от културни реалии, които древните австронезийци са използвали в своя бит. Археологията ни дава някои преки доказателства за характера на тяхната култура под формата на керамични изделия, кости (рибени и свински) и прочее в същия дух. В първия момент идеята, че един лингвист, занимаващ се само със съвременни езици (по простата причина, че техните по-древни, безписмени форми остават неизвестни), би могъл да разбере дали австронезийците, живели на Тайван преди шест хилядолетия, са гледали прасета, звучи като че ли нелепо. Има само един изход от тази щекотлива ситуация и той е да бъде реконструирана лексиката на изчезналите древни езици (т.нар. „праезици“), което може да се постигне като се съпоставят тези на съвременните езици, произлезли от тях.

Например думите за „овца“ в много езици от индоевропейското семейство, разпространено от Индия до Ирландия, доста си приличат: „avis“, пак „avis“, „ovis“, „oveja“, „овца“, „owis“ и „oi“, съответно в литовски, санскритски, латински, испански, руски, гръцки и ирландски. Да, етимологията на нашата sheep очевидно е по-различна, но пък английският е запазил оригиналния индоевропейски корен в думи като ewe, „(оагнена) овца“. Ако съпоставим фонетичните промени, които днешните индоевропейски езици са претърпели през историята си, бихме могли да стигнем и до извода, че оригиналната форма в „праезика“, говорен преди шест хилядолетия, е била тъкмо owis. Езиковедите са нарекли този хипотетичен език праиндоевропейски.

Съдейки по археологическите данни, тези праиндоевропейци отпреди шест хилядолетия са имали (освен всичко друго) и овце. По същия начин можем да реконструираме още поне 2000 думи от тяхната лексика, включително и тези за „коза“, „кон“, „колело“, „брат“ и „око“. Само че никога няма да успеем да възстановим праиндоевропейската дума за „пушка“, тъй като съответните названия на тази реалия в съвременните индоевропейски езици са произлезли от най-различни корени, за да се получи английското gun, френското fusil, руското ружьё и т.н. Това, разбира се, не бива да ни изненадва, тъй като преди 6000 години е нямало как хората да си изградят понятие за „пушка“, защото огнестрелните оръжия са изобретени едва през последното хилядолетие. И тъй като не са наследили нито един общ корен, чийто смисъл да е свързан с „пушка“, всеки един от тези езици е трябвало сам да измисля или пък да заимства подходяща дума, когато въпросното изобретение е навлизало в обществената практика.

По същата логика можем да сравним и днешните австронезийски езици, говорени в Тайван, Филипините, Индонезия и Полинезия, за да възстановим и съответния „праавстронезийски“, говорен в далечното минало. Както можем да се досетим, лексиката на този хипотетичен език е включвала и такива понятия като „две“, „птица“, „ухо“ или „въшка“. Не би могло да бъде другояче, защото праавстронезийците все са можели да броят поне до две, познавали са птиците, имали са уши и (повече от сигурно) въшки. По-интересното е, че този реконструиран език е включвал и думи като „свиня“, „куче“ и „ориз“, което пък подсказва, че тези неща вече са били част от праавстронезийската култура. Праезикът изобилства и с термини от мореплаването от рода на „кану с поплавъци“, „платно“, „гигантска мида“, „октопод“, „примамка за риба“ или „морска костенурка“. Езиковедските данни, свързани с праавстронезийската култура, както и с времето и мястото на нейното развитие, се съгласуват идеално и с археологическите данни, с които разполагаме за тези древни мореплаватели, ваещи грънци и отглеждащи някои растения, които са заживели на Тайван преди шест хилядолетия.

Със същата процедура можем да възстановим и прамалайско-полинезийския, или езика, на който са говорели австронезийците, след като са емигрирали от Тайван. Този праезик съдържа много думи за тропически растения като таро, хлебно дърво, банани, ямс и кокосови орехи, чиито праавстронезийски аналози по понятни причини не могат да бъдат възстановени. Тоест езиковедските данни показват, че след напускането на Тайван тези праавстронезийски емигранти са обогатили културния си репертоар с редица представители на тропическата флора. Този извод се потвърждава и от наличните археологически данни — докато са колонизирали земите на юг от Тайван (разположен на 23° северно от екватора), тези неолитни земеделци са ставали все по-зависими от тропическите грудкови и дървесни култури, които впоследствие са успели да пренесат и в тропическите зони на Тихия океан.

Как обаче тези австронезийски „фермери“ от Южен Китай (минали през Тайван) са успели да изместят почти изцяло заварените ловци-събирачи във Филипините и Индонезия, вследствие на което от последните са останали съвсем малко генетични и абсолютно никакви езикови следи? Причините са подобни на тези, поради които европейците са успели да изместят или просто да изтребят австралийските аборигени, а древните южнокитайци са елиминирали коренното население на тропическа Югоизточна Азия. А те са: 1) по-голямата гъстота на населението при земеделските общества, 2) по-съвършените сечива и оръжия, 3) по-добрите мореплавателски умения и… 4) епидемичните заболявания, към които земеделците са били развили поне някаква резистентност, за разлика от ловците-събирачи. По този начин, само че на азиатския материк, същите земеделци-мореплаватели, говорещи на праавстронезийски език, са успели да изместят някои от дотогавашните обитатели на Малайския полуостров, които, както може би се досещате, са били ловци-събирачи. Казвам „същите“, защото те са колонизирали полуострова от юг и от изток, т.е. от Суматра и Борнео, горе-долу тогава, когато и едни други земеделци, говорещи същия праезик, са колонизирали полуострова от север — и по-точно от Тайланд. Още едни праавстронезийци пък са успели да се установят в южните части на Виетнам и Камбоджа, за да станат предци на днешните чами, едно от етническите малцинства в тези страни.

А те не са успели да проникнат по-дълбоко в Югоизточна Азия, тъй като някои австроазиатски и тай-кадайски земеделци вече са ги били изпреварили, измествайки оттам предишните ловци-събирачи, а нашите праавстронезийци не са разполагали с кой знае какви предимства пред тези колонисти. Макар и данните да показват, че австронезийските езици са произлезли от крайбрежните части на Южен Китай, ще припомним, че днес в Китай никой не говори на тях — най-вероятно те са попаднали в списъка на онези стотици езици, които са били елиминирани в хода на синотибетската експанзия. Според учените най-близките езикови семейства до австронезийското са тай-кадай, австроазиатското и мяо-яо, което пък означава, че австронезийските езици може и да не са оцелели в месомелачката на китайските династии, но затова пък някои техни „братовчеди“ са успели да отърват кожата.

 

 

Проследихме началните стадии на експанзията, по време на които австронезийците са изминали 2500 мили от южнокитайските брегове, минавайки през Тайван и Филипините, за да стигнат до Западна и Централна Индонезия. В хода на тази експанзия те са заели всички обитаеми части на тези острови, от крайбрежието до вътрешността и от низините до планините. Ако съдим по добре познатите ни археологически следи, сред които свинските кости и неорнаментираната червена керамика, превърнали се в тяхна „запазена марка“, някъде към 1500 г. пр.Хр. австронезийците са стъпили на източноиндонезийския остров Халмахера, отстоящ на по-малко от 200 мили от западния край на онзи голям планински остров, известен днес като Нова Гвинея. И коя е била следващата им стъпка — да нахлуят веднага и там, по същия начин, както вече са нахлували на такива големи планински острови като Целебес, Борнео, Ява и Суматра?

Те обаче не са постъпили така, в което можем и сами да се уверим, ако се вгледаме в лицата на повечето днешни новогвинейци, а и данните от генетичните изследвания го потвърждават. Моят приятел Вивор, а и всички новогвинейски планинци очевидно се отличават от индонезийците, филипинците и южнокитайците със своите смугли кожи, къдрави коси и черти на лицата. Повечето жители на низините от вътрешността на острова и южното крайбрежие също приличат на планинците, с изключение на това, че като цяло са по-високи. Генетиците така и не успяват да открият характерните австронезийски генни маркери в кръвните проби от новогвинейски планинци.

Затова пък жителите на северното и източното крайбрежие, както и на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови, разположени съответно на север и на изток от Нова Гвинея, предлагат една доста по-сложна картина. На външен вид те се явяват нещо средно, макар и с доста вариации, между планинците като Вивор и индонезийците като Ахмад, но в повечето случаи везните като че ли клонят към първия. Например моят приятел Сауакари (от северното крайбрежие) е с вълниста коса — кръстоска между абсолютно правата коса на Ахмад и ситните къдрици на Вивор, а кожата му е малко по-светла от тази на Вивор, но определено по-тъмна от Ахмадовата. Гените на жителите на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови, както и на новогвинейците от северното крайбрежие са 15% австронезийски и 85% като на планинците. Явно австронезийците не са успели да проникнат напълно във вътрешността и затова гените им са се размесили с тези на предишните обитатели на крайбрежието и по-малките острови.

Езиците, говорени днес в Нова Гвинея, общо взето потвърждават тази версия, но добавят и някои детайли. В Глава XV споменах, че повечето новогвинейски езици, известни в науката като папуаски, не са свързани с нито едно от езиковите семейства, разпространени в света. Абсолютно всички езици, говорени в новогвинейските планини, както и югозападните и южноцентрални низини, включително и крайбрежните им части, попадат в категорията „папуаски“. Австронезийски езици се говорят само в две тесни ивици по северното и югоизточното крайбрежие. Повечето езици на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови също са австронезийски; папуаски се говорят само в отделни изолирани анклави на някои от тези острови.

Австронезийските езици, говорени на архипелага Бисмарк, Соломоновите острови и северното крайбрежие на Нова Гвинея, са свързани — като отделна езикова „под-подгрупа“, наречена океанска — с подгрупата на езиците, говорени на остров Халмахера и в западния край на Нова Гвинея. Въпросното езиково родство потвърждава това, което бихме могли да предположим, ако се вгледаме по-внимателно в картата — че предците на тези, които днес говорят австронезийски езици в Нова Гвинея, са дошли тук именно от Халмахера. Разпределението и днешното състояние на австронезийските и папуаските езици, говорени в Северна Нова Гвинея, свидетелстват за продължителни контакти между нашествениците и коренното население. И двата типа езици в региона — австронезийски и папуаски — взаимно са си влияли, и то осезателно, в лексикално и граматическо отношение, затова понякога е трудно да се определи дали някой от тези езици е всъщност австронезийски, но изпитал силно влияние от папуаския, или обратното. Всеки, който си направи труда да пообиколи северното крайбрежие или най-близките до него острови, ще се натъкне на една и съща картина: в първото село ще се говори някой австронезийски език, във второто — папуаски, в третото — отново австронезийски, без да се регистрира генетичен „дисконтинуитет“ на самите езикови граници.

Всичко това ни навежда на мисълта, че потомците на австронезийските нашественици и тези на първите новогвинейци, живеещи сега по северното крайбрежие и най-близките острови, са търгували и са се женели помежду си, при което са обменяли гени и лексеми в продължение на няколко хилядолетия. В рамките на тези контакти австронезийските лексеми са се предавали доста по-ефективно от съответните гени, вследствие на което днес на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови се говорят само австронезийски езици, независимо че по външен вид и гени тези островитяни са по-близки до папуасите. Затова пък във вътрешността на Нова Гвинея не са успели да проникнат нито австронезийски гени, нито лексеми. Тоест резултатите от австронезийската инвазия в Нова Гвинея доста са се различавали от тези при аналогичните процеси в Борнео, Целебес и останалите по-големи индонезийски острови, където „скутерът“ е заличил по пътя си почти всички генни и езикови следи от предишните им обитатели. За да разберем какво всъщност се е случило в Нова Гвинея, трябва да се обърнем отново към археологията.

 

 

Някъде около 1600 г. пр.Хр., т.е. почти едновременно с появата им на Халмахера, вече познатите ни археологически свидетелства (които определихме като „запазена марка“ на австронезийската експанзия) — свинете, кокошките, кучетата, червената керамика и неполираните каменни длета — започват да се срещат и в региона на Нова Гвинея. Но има и две особености, които отличават изявите на австронезийците по тези земи от предишните им „гастроли“ във Филипините и Индонезия.

Първата касае оформлението на керамичните изделия — става дума за чисто естетически черти без каквато и да било икономическа стойност, които обаче позволяват на археолозите веднага да разберат, че са се натъкнали на някое ранно австронезийско поселище. Ако повечето ранни австронезийски керамични изделия, открити във Филипините и Индонезия, са без никаква украса, то тези в региона на Нова Гвинея са изящно декорирани с геометрични мотиви, подредени в хоризонтални линии. Във всичко останало са запазени характерните черти на ранната австронезийска керамика в Индонезия, включително червената глина, от която са слепени (без да се използва грънчарско колело) и формата на съдовете. Явно австронезийските заселници в Нова Гвинея са стигнали до идеята да „татуират“ своите грънци, вдъхновени може би от геометричните мотиви, с които вече са украсявали своите изработени от дървесни кори облекла и са присъствали в татуировките по телата им. Този стил се нарича лапитска керамика — по името на археологическия обект Лапита, където за първи път е бил регистриран.

Втората и по-съществена особеност на ранните австронезийски поселища в региона на Нова Гвинея е в тяхното разпределение. За разлика от Филипините и Индонезия, където и най-ранните са все на големи острови като Лусон, Борнео и Целебес, тук поселищата с лапитска керамика се ограничават главно на малки островчета, разположени край някой по-отдалечен остров. В самата Нова Гвинея лапитска керамика е открита до този момент само в един обект (Айтапе) на северното крайбрежие, както и в още два на Соломоновите острови. Повечето лапитски поселища в региона са на архипелага Бисмарк — най-често на крайбрежни островчета до по-големите острови, но понякога и на самите тях. Както става ясно, ваятелите на лапитски грънци са можели да преодоляват хиляди мили в океана, затова и неуспехът им да преместят поселищата си само на няколко мили, т.е. от по-малките на по-големите острови в архипелага, или на няколко десетки мили от него, на самата Нова Гвинея, явно се е дължал на някакви обективни причини.

В общи линии лапитският бит може да бъде реконструиран въз основа на… различните отпадъци, на които археолозите се натъкват при разкопки в тези поселища. Лапитците са се изхранвали най-вече с морски продукти — риби, делфини, костенурки, акули и мекотели. Имали са прасета, кокошки и кучета и са беряли орехите на много дървета (включително и кокосовите палми). Вероятно са се изхранвали и със стандартните австронезийски грудкови растения от сорта на таро и ямс, но това трудно би могло да се докаже със средствата на археологията — ясно е, че ореховите черупки много по-лесно биха се запазили в помийните ями за разлика от далеч по-ефимерните остатъци от грудки.

Естествено, няма как да открием преки доказателства, че създателите на лапитската керамика са говорели на някакъв австронезийски език. Два факта обаче подсказват, че тази догадка като че ли е най-много се доближава до истината. Първо, самите грънци и сродните им артефакти (с изключение на орнаментите) са подобни на тези, които археолозите откриват в поселища, основани от предците на днешните представители на австронезийските езици във Филипините и Индонезия. Второ, лапитска керамика се среща и на някои по-отдалечени острови в Тихия океан, където дотогава не е бил стъпвал човешки крак, но там не са съхранени следи от някаква по-мащабна втора заселническа вълна, а и съвременните им жители и досега си говорят на австронезийски езици (което ще обсъдим по-долу). С други думи, появата на тази лапитска керамика бележи момента, в който австронезийците са пристигнали в региона на Нова Гвинея.

Какво обаче са правели австронезийските грънчари на тези малки късчета суша край по-големите острови? Ами най-вероятно са живеели по същия начин, както и онези съвременни грънчари, които поне до неотдавна се подвизаваха на всички по-малки островчета в региона. През 1972 г. посетих едно такова селище на островчето Малай от групата Сиаси, разположена край средноголемия Умбой, в близост до доста по-големия Бисмарк, който пък е част от Нова Британия. Намерението ми бе да изучавам местните птици, ала не знаех нищичко за… местните хора. Затова и още със стъпването си на брега бях изумен от гледката, която ме посрещна. Вместо обичайните селца със схлупени колиби, заобиколени от градини — достатъчно големи, за да изхранват цялото природонаселение, плюс някое и друго самотно кану, изтеглено на плажа, по-голямата част от Малай бе запълнена с двуетажни дървени постройки, наредени една до друга, без да остава свободно пространство за градини — тоест беше се получило нещо като новогвинейски еквивалент на Манхатън. На плажа обаче имаше безкрайни редици от канута, и то доста по-големи от обичайните. Оказа се, че островитяните от Малай, освен рибари, са и изкусни грънчари, резбари и далеч не на последно място търговци, защото си изкарваха поминъка, като изработваха прекрасно украсени гърнета и дървени купи, транспортираха ги с канутата си до по-големите острови и там ги разменяха за прасенца, кучета, зеленчуци и всичко останало, от което се нуждаеха. Дори материалът, от който изработваха канутата си, се набавяше чрез подобна разменна търговия с близкия Умбой, тъй като на самия Малай просто нямаше големи дървета.

Във времената преди появата на европейските кораби междуостровната търговия в региона е била монопол тъкмо на такива групи, специализирани в изработването на канута и керамични съдове, които са умеели да плават в океана без навигационни уреди и обикновено са живеели на по-малките острови (макар и понякога в крайбрежни селища и на по-големите). Когато бях през 1972 г. в Малай, тази туземна търговска мрежа вече се разпадаше или поне се бе свила чувствително, отчасти защото се бе сблъскала със смазваща конкуренция в лицето на европейските моторни лодки и алуминиеви тенджери, отчасти защото австралийските колониални власти бяха забранили по-далечните плавания в океана след няколко инцидента, при които всички кану-търговци се бяха издавили. Горното ми дава основания да смятам, че тъкмо създателите на лапитски гърнета са се занимавали и с междуостровната търговия в региона през вековете след 1600 г. пр. Хр.

Разпространението на австронезийските езици по северното крайбрежие на Нова Гвинея, както и на най-големите Бисмаркови и Соломонови острови, трябва да е станало вече след лапитския период, тъй като лапитските селища са главно в архипелага Бисмарк. Едва през I в. от н.е. керамика от подобен тип се появява и в най-югоизточната част на Нова Гвинея. Когато в края на XIX в. европейците започват да изследват по-щателно Нова Гвинея, в по-голямата й част са живеели единствено папуаси, независимо че австронезийците вече са се били установили не само в споменатата югоизточна част, но и на островите Ару и Кей (разположени на 70–80 мили от югозападния й бряг).

Излиза, че австронезийците са разполагали с цели хилядолетия, за да колонизират вътрешността на Нова Гвинея и южното й крайбрежие от най-близко разположените си бази, но така и не са го направили. Дори и тази колонизация, която са осъществили по северното крайбрежие, е намерила по-скоро езиково, отколкото генетично изражение, тъй като коренните жители са съхранили новогвинейските си гени. Единственото, което нашествениците са постигнали е, че някои от местните са проговорили на австронезийски езици, вероятно за да комуникират по-лесно с морските търговци, които са свързвали отделните общества.

 

 

И така, резултатите от австронезийската експанзия в Нова Гвинея са коренно противоположни на постигнатите в Индонезия и Филипините. В последния регион туземното население е изчезнало безвъзвратно — най-вероятно прогонено, избито, заразено и асимилирано от нашествениците. Новогвинейското обаче като цяло е удържало устрема им. И в двата случая нашествениците са били същите (австронезийци), а и коренните жители вероятно са били с подобни гени — както си спомняте, в началото на тази глава изказах предположението, че първоначалното население на Индонезия, изместено от австронезийците, е имало родствена връзка с новогвинейското. Защо обаче последствията са толкова различни?

Отговорът става очевиден, когато отчитаме и различните културни ситуации, в които са се намирали коренните жители на Индонезия и тези на Нова Гвинея. До идването на австронезийците Индонезия в по-голямата си част е била рядко заселена от ловци-събирачи, които не са познавали дори полираните каменни сечива. Затова пък производството на храни вече се е било наложило от хилядолетия в новогвинейските планини, а вероятно и в низините, както и на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови. На практика новогвинейските планини са изхранвали една от най-гъстите популации на неолитни хора в целия тогавашен свят.

Австронезийците са можели да се похвалят само с откъслечни предимства пред тези отдавна установили се популации. Някои от техните културни растения като таро, ямс и банани най-вероятно са били самостоятелно усвоени от новогвинейците още преди идването на австронезийците. Новогвинейците бързо са възприели австронезийските кокошки, кучета и особено свинете и са им намерили място в своето стопанство. Освен това вече са разполагали и с полирани каменни сечива. Били са резистентни към тропическите заболявания поне толкова, колкото и австронезийците, тъй като са носели и същия тип гени, осигуряващи им защита срещу маларията, като някои от тези гени (ако не и всичките) са еволюирали самостоятелно в Нова Гвинея. Вече са били мореплаватели, макар и не така умели като създателите на лапитска керамика. Много преди идването на австронезийците, може би десетки хиляди години, новогвинейците са били колонизирали архипелага Бисмарк и Соломоновите острови — например в споменатия архипелаг са търгували с обсидиан (вид вулканична скала, подходяща за изработване на остри сечива) цели осемнайсет хилядолетия преди австронезийците. Нещо повече, в някакви по-нови времена новогвинейците дори са осъществили и известна експанзия на запад, т.е. срещу приливната вълна на австронезийците, тъй като езиците, говорени на Северна Халмахера и Тимор, са типично папуаски и сродни с някои езици от Западна Нова Гвинея.

Накъсо, тези противоположни резултати от австронезийската експанзия са нагледен пример за ролята на производството на храни при човешките миграции. Австронезийските производители са мигрирали в два региона (Нова Гвинея и Индонезия), заемани дотогава от народи, които най-вероятно са били сродни помежду си. Жителите на Индонезия все още са били ловци-събирачи, докато тези на Нова Гвинея са произвеждали храни, развивайки повечето компоненти на това производство (гъсти популации, резистентност към определени заболявания, по-напреднали технологии и прочее в същия дух). Поради всичко това австронезийската вълна е помела безпощадно коренните индонезийци, но се е разбила в региона на Нова Гвинея, по същия начин както не е успяла да преодолее австроазиатските и тай-кадайските производители на храни в тропическа Югоизточна Азия.

Ето че проследихме целия ход на австронезийската експанзия — през цяла Индонезия до бреговете до Нова Гвинея, както и в тропическа Югоизточна Азия. В Глава XIX ще проследим хода й през Индийския океан до Мадагаскар. В Глава XV се запознахме с екологичните бариери, попречили на австронезийците да се установят в северната и западната част на Австралия. Следващите фази на експанзията са протекли, когато лапитските грънчари са отплавали на изток в Тихия океан — след Соломоновите острови, за да се озоват в един обширен островен регион, където дотогава не са живели човешки същества. Някъде около 1200 г. пр.Хр. лапитските чирепи и познатият ни триумвират — прасета, кокошки и кучета — плюс всички останали белези на австронезийската култура се появяват и на архипелазите Фиджи, Самоа и Тонга, които отстоят на повече от хиляда мили от Соломоновите острови. В началото на нашата ера повечето от изброените белези (с едно фрапиращо изключение — керамиката) се появяват и на източнополинезийските острови, включително Дружествените и Маркизите. По-нататък това велико преселение с канута е стигнало на север до Хаваите, на изток до Пинкерн и Великденския остров, а на югозапад до Нова Зеландия. Днес коренното население на повечето от тези острови е полинезийско, което означава, че тези хора са преки потомци на лапитските грънчари. Езиците им са австронезийски, при това доста близки с тези от региона на Нова Гвинея, а основните им земеделски култури фигурират и в австронезийския „пакет“: таро, ямс, банани, кокосови орехи и хлебно дърво.

Със заселването на Чатъмските острови (за които стана дума в Глава II), осъществено в началото на XV в., или само стотина години преди европейските „изследователи“ да проникнат и в тази част на света, най-сетне е дошъл краят и на това най-мащабно начинание, предприемано някога от азиатци — покоряването на Пасифика. Тази хилядолетна традиция на дръзновени океански плавания е започнала, когато предците на Вивор са се разпръснали из Индонезия, за да стигнат след време и до Нова Гвинея и Австралия, а е отшумяла чак когато са били постигнати всички „насрещни цели“ и почти всички обитаеми острови в Тихия океан вече са били заселени.

 

 

Всеки, който се интересува от световната история, би извлякъл ценни поуки от тази на човешките общества в Източна Азия и Пасифика, защото тя предлага безброй примери за начините, по които околната среда моделира историята. В зависимост от родната си географска среда хората от Източна Азия и тези от Пасифика са имали и различен достъп до подходящи за доместикация диви растения и животни, както и различни възможности за контакти с други хора. Тоест постоянно се е повтарял познатият ни вече модел: тези, които са имали подходящи условия за производство на храни, а и самото им местоположение е благоприятствало дифузията на технологии от други места, са измествали другите, лишени от тези предимства. Но и винаги, когато една вълна от колонисти е заливала различни екологични среди, потомците им също са се развивали по различен начин.

И така, южнокитайците са развили свое производство на храни и съответните технологии, възприели са писмеността и още някои технологии, както и политически структури от Северен Китай, след което са пристъпили към колонизирането на тропическа Югоизточна Азия и Тайван, като в повечето случаи са успели да изместят напълно предишните обитатели на тези земи. В самата Югоизточна Азия някои от потомците на тези южнокитайски колонисти и производители на храни, например народността юмбри в планинските джунгли на Североизточен Тайланд и Лаос, са се върнали отново към лова и събирачеството, докато най-близките им роднини, виетнамците (чийто език принадлежи към същата австроазиатска подгрупа, в която влиза и юмбрийският), са продължили да се изявяват като производители на храни в плодородната Червена делта и дори са създали своя обширна империя, в която основна роля е играло металообработването. По същия начин някои потомци на австронезийски земеделци, емигрирали от Тайван и Индонезия, например народността пунан в джунглите на Борнео, са били принудени да се върнат към лова и събирачеството, докато техните родственици, установили се на Ява с нейните богати вулканични почви, не само са останали производители на храни, но под влиянието на Индия са основали свое царство, възприели са една от индийските писмености и са съградили онзи величествен будистки комплекс в Боробудур. Австронезийците, колонизирали Полинезия, са изпаднали в изолация от прародината и затова са останали без писменост и металообработване. Но в Глава II видяхме, че полинезийската социалнополитическа организация, както и икономика, е била подложена на значителни диверсификации съобразно различните околни среди. В рамките на едно и също хилядолетие някои източнополинезийски колонисти, например тези на Чатъмските острови, са се завърнали към лова и събирачеството, докато други, установили се на Хаваите, са успели да създадат протодържава и да развият интензивно производство на храни.

Когато накрая са дошли и европейците, техните технологически и прочее предимства са им позволили да установят (временно) контрол над по-голямата част от тропическа Югоизточна Азия и тихоокеанските острови. Затова пък местните вируси, а и местните производители на храни са осуетили усилията им да се заселят по-масово в тази част на света. Днес някакви по-големи европейски популации има само в Нова Зеландия, Нова Каледония и Хаваите, а това са все големи и отдалечени от екватора острови, което означава, че и климатът им е по-умерен и сравнително близък до европейския. Но за разлика от Австралия и двете Америки, цяла Източна Азия и повечето тихоокеански острови и до днес си остават населени от източноазиатски и тихоокеански народи.

Глава XVIII
Сблъсъкът на двете полукълба

Най-осезателните демографски размествания през последните тринайсет хилядолетия са предизвикани в по-ново време от сблъсъка между обществата на Стария и Новия свят. Както видяхме в Глава III, най-драматичният и решителен момент е когато шепа конкистадори, предвождани от Писаро, успяват да пленят Атауалпа, императорът на инките и едноличен повелител на най-голямата, най-богата, най-многолюдна и най-напреднала в административно и технологическо отношение държава, създавана някога от коренни американци. Пленяването на Атауалпа е не просто отделен епизод, а символ на европейското завладяване на двете Америки, тъй като същата комбинация от проксимални фактори е и в основата на покоряването на останалите индиански общества. Нека се върнем отново на този сблъсък между двете земни полукълба, като приложим и онова, което научихме след Глава III. Основният въпрос, на който трябваше да намерим отговор, гласеше следното: защо европейците са достигнали и завладели земите на коренните американци, а не обратното? За начало нека сравним състоянието, в което са се намирали тези два типа общества през 1492-ра — годината, в която Колумб „открива“ Америка.

 

 

Да започнем с производството на храни — основен детерминант на броя на местното население и неговата социална структура, което ще рече и един от основните фактори, улеснили самата Конкиста. Най-отчетливата разлика между европейския и американския тип производство е свързана с наличието на едри бозайници, които с течение на времето могат да се превърнат и в домашни животни. В Глава IX се запознахме с 13-те животински вида на Евразия, превърнали се в нейни основни източници на протеин (под формата на месо и мляко), въ̀лна и кожи, основни транспортни средства, както и незаменими помощници по време на война и мир, тъй като не само са теглели рала и бойни колесници, но и са осигурявали тор за посевите. Благодарение на всичко това те са играли изключително важна роля при интензифицирането на производството на храни. До Средновековието, когато водениците и вятърните мелници са започнали да ги изместват, едрите евразийски бозайници са били и един от основните местни източници на „промишлена“ енергия (наред с човешката мускулна сила) — например точно те са задвижвали мелничните камъни и са черпели вода от кладенците.

Америка обаче е била поставена в коренно различна ситуация: разполагала е само с един одомашнен едър бозайник — ламата (и алпаката), ограничен при това в един сравнително малък отрязък от Андите и перуанското крайбрежие. Освен че са били използвани като товарни животни, ламите са осигурявали месо, въ̀лна и кожа, но никога мляко (поне за човешка консумация). В науката не е регистриран случай, в който ламите да са изпълнявали функциите на ездитни или впрегатни животни, а и никога не са се превръщали в „енергийни източници“, нито пък са играли съществена роля във военното дело.

Тези драстични различия между евразийските и коренните американски общества се дължат най-вече на изчезването (или изтреблението) в края на Плейстоцена на повечето едри диви бозайници в Северна и Южна Америка. В противен случай модерната история може би е щяла да се развие по съвършено различен начин. И тогава Кортес и неговата сбирщина авантюристи, стъпили на мексиканския бряг през 1519 г., най-вероятно са щели да бъдат изтикани обратно в морето от ацтекската кавалерия, яхнала коне от местни американски породи. И вместо ацтеките да измират като мухи от задморската едра шарка, испанците са щели да бъдат покосявани от американски вируси, пренасяни от резистентните към тях ацтеки. А в един момент тези американски цивилизации, намерили адекватно приложение на животинската сила, може би са щели да изпратят свои „конкистадори“ да опустошат цяла Европа. Но всички тези хипотетични варианти са били осуетени още преди хилядолетия с изчезването на едрите бозайници.

Въпросният катаклизъм е оставил Евразия с много повече „кандидати за доместикация“, отколкото са можели да предложат и двете Америки заедно. Вярно е, че повечето са отпаднали от надпреварата по една или друга причина. Но така или иначе Евразия се е сдобила с цели тринайсет вида едри домашни бозайници, а двете Америки — само с един (и то с доста ограничено разпространение). Затова пък и двете полукълба са разполагали с домашни птици и по-дребни бозайници. В Америка това са били пуйката, морското свинче и мускусната патица (одомашнени в локални мащаби) и далеч по-широко разпространеното куче, докато в Евразия тези функции са били поети от кокошките, гъските, патките, котките, кучетата, зайците плюс пчелите, копринените буби и още някои. Но практическият ефект на всички тези животинки, взети заедно, е бил доста скромен в сравнение с този, постигнат от по-едрите им събратя.

Евразия и двете Америки са се различавали и по производството си на растителни храни, независимо че в случая отликите не са така отчетливи както в животновъдството. През същата 1492 г. земеделието вече е било широко разпространено в Евразия. Сред малкото останали ловци-събирачи, неразполагащи с насаждения и домашни животни, са били айните от Северна Япония, сибирските общества, които не са били опитомили елена, и отделни малки групи, разпръснати в джунглите на Индия и тропическа Югоизточна Азия, които обаче са търгували със съседите си земеделци. Имало е и трети тип общества, най-вече пастирите-номади от Централна Азия и еленовъдите лапи и самоеди от Арктика, които са имали домашни животни, но почти не са познавали земеделието. На практика всички останали евразийски общества вече са били усвоили земеделието и животновъдството.

Земеделието е било широко разпространено и в двете Америки, но тук ловците-събирачи са заемали значително по-голям дял от общата територия, отколкото в Евразия. Регионите без производство на храни са включвали цялата арктическа част на Северна Америка и съответните зони в Южна Америка, канадските прерии и целия „див Запад“ (с изключение на няколко анклава в югозападната му част, където е било развито иригационно земеделие). Изненадващото е, че в числото им са влизали и земите, които след идването на европейците са се превърнали в техни житници и най-производителни животновъдни региони: американските щати по тихоокеанското крайбрежие, канадският „житен пояс“, аржентинските пампаси и субтропическата зона на Чили. Дотогавашната липса на производство на храни в тези региони може да се обясни само с липсата на подходящи за доместикация местни животни и растения, както и на географските и екологични бариери, попречили да бъдат усвоени техни аналози от други места. И тези земи са се оказвали „плодородни“ не само за европейските заселници, но понякога и за самите коренни американци, особено след като европейците са докарали там нужните животни и растения. Например някои индиански общества са станали пословични с уменията си да отглеждат коне (понякога дори едър добитък и овце) в отделни части на Великите равнини, западната част на днешните Съединени щати и аржентинските пампаси. Образът на прерийния воин, възседнал мустанг, или на навахо, прочути със своите стада овце и тъкаческите си умения, днес доминира в представите, които белите американци са си изградили за индианците, но основните компоненти на този „имидж“ са станали възможни едва след 1492 г. Тези примери ясно показват, че единствените липсващи съставки, които не са позволили появата на интензивно производство на храни в по-голямата част на двете Америки, са били домашните животни и самите насаждения.

В онези части, където то все пак се е развило, земеделието е страдало от пет основни недостатъка в сравнение с евразийското: 1) зависело е най-вече от бедната на протеин царевица — за разлика от разнообразните и богати на протеин евразийски житно-зърнени култури; 2) сеитбата е била извършвана на ръка, „семе по семе“, или с отделни посади, вместо да се засяват по-големи площи; 3) по понятни причини е била непозната дълбоката оран, която би позволила на земеделеца не само да обработва по-големи площи, но и да усвоява някои плодородни, но трудни за „прекопаване“ почви като тези във Великите равнини; 4) липсата на животинска тор, която би обогатила почвата; 5) използването само на човешка мускулна сила в такива основни земеделски дейности като вършитба, оран и напояване. Всички тези разлики подсказват, че през същата тази 1492 г. евразийското земеделие е осигурявало много повече калории и протеин срещу положения труд в сравнение с това на коренните американци.

 

 

Тези разлики в производството на храни са и една от основните причини за диспропорционалното развитие на евразийските и коренните американски общества. Колкото до производните проксимални фактори, улеснили Конкистата, най-важните включват различията между вирусите, технологиите, политическите системи и писмените системи. От тях най-пряко отношение към различията в производството на храни са имали вирусите. Заразните заболявания, които редовно са навестявали евразийските общества и затова повечето евразийци са успели да развият имунитет или генетична резистентност срещу тях, са включвали всички по-известни масови убийци в човешката история: едрата и дребна шарка, инфлуенцата, чумата, туберкулозата, тифът, холерата, маларията и пр. Срещу целия този злокобен списък Америка е можела да извади само едно масово заразно заболяване, което със сигурност е било познато в предколумбовите общества и това е несифилитичната трепонема. (Както обясних в Глава XI, все още не е доказано със сигурност дали сифилисът е възникнал в Евразия или в Америка, а твърдението, че туберкулозата е присъствала в Новия свят и преди идването на Колумб според мен е лишено от каквито и да било основания.)

Колкото и парадоксално да звучи, тази не просто регионална, а континентална разлика в смъртоносните вируси се е дължала на разликите между домашните животни на Евразия и двете Америки. Повечето микроби, отговорни за човешките заболявания, са еволюирали от своите доста подобни предци, които пък са причинявали аналогични заболявания сред домашните животни, с които производителите на храни са установили тесен контакт още преди 10 000 години. Евразия е разполагала с много такива животни и съответно е развила и много вируси — за разлика от двете Америки, които са се сдобили само с няколко. Другите причини, поради които индианските общества са се сдобили с толкова малко смъртоносни микроби, се свеждат до това, че селищата — които са идеална среда за развитието на заразни заболявания — са възникнали в двете Америки цели хилядолетия след като са се появили в Евразия. Освен това градове са се появили само в три региона на Новия свят (Андите, Мезоамерика и югозападната част на Съединените щати), но те никога не са били свързани с такива оживени търговски маршрути, по които чумата, инфлуенцата и по всяка вероятност едрата шарка са пристигали от Азия в Европа. Ето защо дори маларията и жълтата треска, т.е. заболяванията, превърнали се след време в най-сериозното препятствие пред европейската колонизация на американските тропици и едва не осуетили прокопаването на Панамския канал, всъщност не са възникнали на американска почва. Техните причинители също са родени отвъд океана — това са микроби от тропиците на Стария свят, пренесени в Америка от европейците.

Важни проксимални фактори са били и различията във всички области на технологията, дължащи се най-вече на доста по-богатия опит на Евразия с гъсто населените и икономически специализирани, политически централизирани, взаимодействащи и конкуриращи се общества, зависещи изцяло от производството на храни. В тази сфера се открояват най-малкото пет доста съществени предимства:

Първо, във всички по-комплексни евразийски общества от 1492 г. за изработването на сечива са били използвани метали — в началото това е била медта, към която впоследствие са се присъединили бронзът и желязото. За сравнение, макар и в Андите и Мезоамерика да са изработвали украшения от мед, сребро, злато и техните сплави, основни материали на всички коренни общества все още са били камъкът, дървото и костите, като използването дори на медни сечива е било крайно ограничено.

Второ, военните технологии на Евразия са били далеч по-ефективни. Арсеналът на европейците е включвал стоманени мечове, пики и кинжали плюс малки огнестрелни оръжия и артилерия, като броните и ризниците им също са били изработени от стомана. На тази стомана коренните американци са можели да противопоставят единствено сопи, боздугани и брадви, изработени от камък и дърво (понякога и мед, но само в Андите), прашки, лъкове и стрели плюс ватирани „ризници“, които едва ли са им предлагали надеждна защита. Освен това армиите им, макар и многочислени, не са разполагали с каквито и да било животни, които да противопоставят на конете, благодарение на чиито качества европейците са имали смазващо предимство — поне до момента, в който и някои индиански общества се сдобиват с тях.

Трето, европейците са имали редица предимства и по отношение на енергийните ресурси, които са им позволили да „механизират“ до известна степен своето производство. Предимството, с което са се сдобили най-рано — това е животинската тяга в лицето на едрия рогат добитък, конете и магаретата, които са теглели техните рала и каруци, въртели са мелничните камъни и „чекръците“, с които са напоявали нивите. Водениците са се появили още в Римската епоха, а през Средновековието към тях са се добавили и вятърните мелници. Съчетани с най-различни колесни системи, първите механични приспособления не само са мелели зърно и черпили вода, но са извършвали и много други промишлени дейности: стривали са захар и сол, поддържали са огъня в пещите, топели са руда, правели са хартия, полирали са камъни, изстисквали са зехтин от маслините, тъкали са платове и са рязали дърва. Според общоприетото мнение началото на индустриалната революция е с въвеждането на парната тяга в Англия през XVIII в., но строго погледнато, в отделни части на Европа тя е била започнала още през Средновековието, просто функциите на парата са били изпълнявани от водата и вятъра. Колкото до 1492 г., всички тези дейности, в които е намирала приложение силата на животните, водата и вятъра, вече са били усвоени в цяла Евразия, докато в двете Америки същите функции са били изпълнявани от човешките мускули.

Много преди да намери приложение в енергийната конверсия, колелото вече е играело основна роля в превоза на евразийските стоки и суровини. Нямам предвид само каруците, теглени от животни, но и ръчните колички, които, макар и задвижвани с човешка сила, са можели да пренасят много по-големи товари. Освен в грънчарството, колелото е намерило приложение и в такива доста по-комплицирани дейности като часовникарството. Нито едно от тези приложения на колелото обаче не е било познато на коренните американци — присъствието му е регистрирано само в мексиканските керамични играчки.

Другата област в технологията, която определено си струва да се спомене, е морският транспорт. Много от евразийските общества са разполагали с големи плавателни съдове, някои от които са можели да плават срещу вятъра и дори да прекосяват океани, тъй като са били екипирани със секстанти, магнитни компаси, кормила и далеч не на последно място оръдия. Със своя капацитет, скорост, маневреност и водопроходимост евразийските кораби значително са превъзхождали саловете, с които все още е била извършвана търговията между най-напредналите общества в Новия свят — тези в Андите и Мезоамерика. Тези салове със сигурност не са били особено маневрени, можели са да плават само по вятъра и са вършели работа само по тихоокеанското крайбрежие. Достатъчно е да отбележим, че по време на първата експедиция до Перу корабът на Писаро с лекота настига и пленява един от тях.

 

 

Освен във вирусите и технологиите, евразийските и коренните американски общества са се различавали и в политическата си организация. В края на Средновековието и началото на Ренесанса по-голямата част на Евразия вече е била под контрола на различни държави. Сред тях изпъкват Хабсбургската, Османската и Китайската, както и моголската в Индия и монголската държава (започнала като племенен съюз и достигнала своя апогей през XIII в.), които са били все огромни многоезични „амалгами“, образувани чрез завладяването на други държави. По същата причина те най-често се определят като империи. Много от евразийските държави са имали и съответните религии, които са спомагали за укрепването на държавната власт, тъй като са легитимирали политическите лидери и са оправдавали войните срещу други народи. Племенните и груповите общности в Евразия са се ограничавали главно с арктическите рибари-еленовъди, сибирските ловци-събирачи и някои анклави на ловци-събирачи в Индийския полуостров и тропическа Югоизточна Азия.

Америка е имала само две империи, ацтекската и инкската, които са напомняли евразийските по площ, брой на населението, многоезичие, религии и генезис (чрез завладяване на по-малки държави). Това са били единствените политически обединения, които са разполагали с достатъчно ресурси, сравними с евразийските, за извършване на обществени дейности и водене на войни. За сметка на това само в Европа е имало цели седем държави (Испания, Португалия, Англия, Франция, Холандия, Швеция и Дания), които са разполагали с нужните ресурси, за да колонизират и двете Америки в периода между 1492 и 1666 г. В Новия свят е имало и много етнархии (някои от които на практика малки държави) — най-вече в тропическа Южна Америка, Мезоамерика (извън обхвата на ацтекската власт) и югозападната част на днешните Съединени щати. Останалата част от двете Америки е била организирана само на племенно и групово ниво.

Последният проксимален фактор, на който ще се спрем, е писмеността. Повечето евразийски държави са имали своите грамотни бюрокрации, а в някои е била грамотна и една значителна част от останалото население. Писмеността се е превърнала в могъщо оръжие в ръцете на евразийците, тъй като им е позволявала да упражняват по-ефикасен административен контрол и икономически обмен, да захранват с нужните данни и мотивация проучвателните експедиции и завоевателните походи, а и не на последно място да черпят богата информация от опита на миналото. За сравнение грамотността и в двете Америки се е ограничавала само сред елита на една малка част от Мезоамерика. В империята на инките е била използвана една своеобразна система за смятане и същевременно мнемонично средство, базирано на възлите (т.нар. кипу), но тя не е можела да се конкурира с писмеността в предаването на по-изчерпателна информация.

 

 

И така, по времето на Колумб европейските общества вече са били взели голям аванс пред американските и тази преднина е намирала най-ярък израз в производството на храни, вирусите, технологиите (включително и оръжейните), политическата организация и писмеността. Това са основните фактори, предопределили изхода от последвалия сблъсък. Но различията от 1492 г. представят само отделни етапи в траекториите, които историческото развитие е описало през последните тринайсет хилядолетия в двете Америки и в рамките на един доста по-продължителен период в Евразия. В случая с Новия свят 1492 г. бележи и края на неговото самостоятелно развитие. Нека сега проследим по-ранните етапи в тези исторически траектории.

Таблица 18.1 съдържа приблизителните дати на появата на ключовите средища („родини“ на най-важните нововъведения) в двете полукълба, като в Евразия това са Плодородният полумесец и Китай, а в Новия свят — Андите, Амазония и Мезоамерика. Тя включва и траекториите на някои по-малки средища като Източните щати и Англия. Строго погледнато, последната не е „родила“ нищо ново, но е поставена в общия списък, за да се види с каква скорост нововъведенията са се разпространявали от Плодородния полумесец на запад.

Таблица 18.1
Историческите траектории на Евразия и двете Америки

Приблизителни дати на появата на…	Плодородният полумесец	Китай	Англия	Андите	Амазония	Мезоамерика	Източните щати
Доместикация на растения	8500 г. пр.Хр.	ок. 7500 г. пр.Хр.	3500 г. пр.Хр.	ок. 3000 г. пр.Хр.	3000 г. пр.Хр.	ок. 3000 г. пр.Хр.	2500 г. пр.Хр.
Доместикация на животни	8000 г. пр.Хр.	ок. 7500 г. пр.Хр.	3500 г. пр.Хр.	3500 г. пр.Хр.	?	500 г. пр.Хр.	—
Керамика	7000 г. пр.Хр.	ок. 7500 г. пр.Хр.	3500 г. пр.Хр.	3100–1800 г. пр.Хр.	6000 г. пр.Хр.	1500 г. пр.Хр.	2500 г. пр.Хр.
Селища	9000 г. пр.Хр.	ок. 7500 г. пр.Хр.	3000 г. пр.Хр.	3100–1800 г. пр.Хр.	6000 г. пр.Хр.	1500 г. пр.Хр.	500 г. пр.Хр.
Етнархии	5500 г. пр.Хр.	4000 г. пр.Хр.	2500 г. пр.Хр.	ок. 1500 г. пр.Хр.	I в. н.е.	1500 г. пр.Хр.	200 г. пр.Хр.
Широко разпространение на метални сечива (медни и/или бронзови)	4000 г. пр.Хр.	2000 г. пр.Хр.	2000 г. пр.Хр.	1000 г. н.е.	—	—	—
Държави	3700 г. пр.Хр.	2000 г. пр.Хр.	500 г. н.е.	I в. н.е.	—	300 г. пр.Хр.	—
Писменост	3200 г. пр.Хр.	ок. 1300 г. пр.Хр.	43 г. н.е.	—	—	600 г. пр.Хр.	—
Широко разпространение на железните сечива	900 г. пр.Хр.	500 г. пр.Хр.	650 г. пр.Хр.	—	—	—	—

Бел.: Тази таблица дава само приблизителните дати на по-широкото разпространение на най-значимите нововъведения в три евразийски и четири американски региона. Доместикацията на животни не включва кучетата, тъй като те са влезли в човешкия бит много преди животните, отглеждани заради месото, кожата или въ̀лната им, което пък важи и за Евразия, и за двете Америки. За появата на етнархии съдим по археологическите данни — например некрополите, в които са погребани хора с различен ранг, архитектурата и структурата на самите поселища. Всяка такава класификация опростява по-сложните исторически процеси, затова потърсете по-съществените подробности в текста.

 

Таблицата със сигурност ще ужаси академичния ерудит, тъй като редуцира някои изключително сложни исторически процеси до отделни дати, макар и наглед точни. Всъщност всяка от тях е просто опит да набележим отделни и повече или по-малко произволно избрани точки в един континуум. Например много по-важен от датата на поява на първото метално сечиво, на което е попаднал някъде някой археолог, е моментът, в който една значителна част от всички сечива вече е била изработвана от метали, но остава открит въпросът колко често трябва да попадаме на такива сечива, за да кажем, че те са били „широко разпространени“? А и нерядко датите на поява на дадено нововъведение се различават на различните места в неговата „прародина“. Да вземем Андите: керамиката се е появила на еквадорското крайбрежие около 3100 г. пр.Хр., т.е. хиляда и триста години преди Перу (1800 г. пр.Хр.). Някои дати, например моментът, в който са започнали да се появяват етнархиите, е много по-трудно да бъдат извлечени от археологическите данни в сравнение с датите, които свързваме с появата на такива артефакти като керамичните съдове и металните сечива. Някои от изброените в таблицата са и доста несигурни, особено тези, които имат отношение към развитието на американското производство на храни. Но въпреки недостатъците си (и особено ако си даваме сметка, че всеки опит за обобщение предполага и опростяване), тази таблица би могла да ни е от полза, когато съпоставяме историческото развитие на тези континенти.

От нея става ясно, че производството на храни в Евразия е започнало да осигурява по-голямата част от човешкото меню пет хилядолетия преди същото да се получи и в двете Америки. Тук обаче трябва веднага да поясним, че ако древността на това производство в Евразия не буди никакво съмнение, то датата на появата му в Новия свят все още е обект на спорове. По-специално, когато става дума за „насаждения“, „посеви“ или „култивирани растения“ — открити примерно в пещерите Кошкатлан (Мексико) и Гуитареро (Перу), както и на други обекти в Новия свят, — археолозите обикновено дават значително по-ранни дати от посочените в нашата таблица. Техните твърдения обаче днес са подлагат на преоценка по няколко причини: първо, съвременният радиовъглероден метод, при който директно се изследват посевните фосили, ни дава и по-нови дати; второ, по-ранните дати, съобщени при предишните изследвания, се базират не толкова на самите останки от посеви, а и на други вкаменелости, открити в непосредствена близост до тях, за които се е сметнало, че са от същото време, но това просто е недоказуемо; и трето, статусът на отделните фитолити, намерени на едно и също място (в смисъл дали става дума за насаждения или това са били диви растения) по принцип остава несигурен. Но дори и доместикацията на диви растения в Новия свят да е започнала преди посочените дати, земеделието по това време със сигурност не е доставяло основните човешки калории, а и преминаването към уседнал бит се е случило значително по-късно, отколкото в двете основни евразийски средища.

 

 

Както видяхме в Глави V и X, само някои сравнително малки ареали в двете полукълба са изиграли ролята на „прародини“, където за първи път е възникнало производството на храни, след което се е разпространило и на други места. Такива в Евразия са били Плодородният полумесец и Китай, а в Двете Америки — Андите, Амазония, Мезоамерика и Източните щати. Скоростта, с която са се разпространявали ключовите нововъведения, е особено щателно проучена в Европа благодарение на огромния брой археолози, работещи там. Ето защо в таблицата е включена и Англия. Ако производството на храни и уседналият бит са стигнали от Мала Азия до Британските острови за около пет хилядолетия, то следващият етап — усвояването на такива новости като етнархията, държавата, писмеността и най-вече металните сечива — е бил доста по-кратък — нужни са били около 2000 години, за да се разпространят по-широко първите сечива, изработени от бронз и мед, и само двеста и петдесет за железните. Явно за едно общество на уседнали земеделци е било по-лесно да „заимстват“ металообработването от друго такова общество, отколкото скитащите ловци-събирачи да „заимстват“ идеята за производство на храни от уседналите земеделци, които са срещнали по пътя си (или просто са били измествани от тях).

 

 

Защо обаче траекториите на всички ключови нововъведения в Новия свят се свързват с много по-късни дати, отколкото в Евразия? Открояват се четири групи причини, сами по себе си достатъчно красноречиви: по-късният старт, по-ограниченият избор от диви животни и растения, подходящи за доместикация, по-сериозните бариери пред дифузията и вероятно по-малките или по-изолирани ареали с гъсти човешки популации.

Колкото до евразийския старт, не бива да забравяме, че хората живеят там от около един милион години, т.е. от доста по-дълго време, отколкото в двете Америки. Според археологическите данни, които обсъдихме още в Глава I, хората са проникнали през Аляска в Северна Америка през XII хилядолетие пр.Хр., разпръснали са се на юг от канадските ледници (като „кловиски ловци“) няколко века преди XI хилядолетие пр.Хр. и са достигнали най-южната част на Южна Америка около десетото преди Христа. Дори и да се потвърдят предположенията, че Новият свят е бил заселен по-рано, тези хипотетични „предкловиски“ жители по някаква неясна причина са останали съвсем малко на брой и по техните земи не се е стигнало до характерния за Плейстоцена разцвет на ловно-събирачески общества, изразяващ се в стремително нарастване на броя на човешките популации, технологии и изкуства, какъвто е имало в Стария свят. Само 1500 години след като кловиските ловци са достигнали и Огнена земя, хората в Плодородния полумесец вече са развивали производство на храни.

Авансът, който са взели евразийците, поражда още някои въпроси. Първо, колко време всъщност е трябвало, за да се изпълнят и двете Америки с хора? Данните за числеността на тези популации, с които засега разполагаме, трудно биха обяснили „закъснението“ от пет хилядолетия, с което са се появили селища на хранопроизводители в Новия свят. Изчисленията, които приведохме в Глава I, показват следното: дори да приемем, че първите индианци, прекосили канадската граница, са били само стотина на брой и са се увеличавали с 1% годишно, след едно хилядолетие и двата континента са щели да загъмжат от ловци-събирачи. Дори да са напредвали само с една миля на месец, след седем столетия те са щели да стигнат и до Огнена земя. При това тези хипотетични стойности, свързани с темпото на придвижване и нарастване на американското население, са доста занижени в сравнение с реалните данни, с които разполагаме за усвояването на необитаеми или рядко заселени земи. Ето защо смятам, че Новият свят вече е бил заселен изцяло с ловци-събирачи само няколко века след идването на първите колонисти.

Второ, възможно ли е първите американци да са отделили по-голямата част от тези пет хилядолетия, за да опознават новите и невиждани дотогава растения, животни и минерали, които са срещали по пътя си? Ако направим аналогия с новогвинейските и полинезийските земеделци, попаднали също в напълно непозната среда — например маорите в Нова Зеландия или новогвинейците от басейна на Каримуи, колонизирали Тудавхе, — ще видим, че първобитните „колонисти“ доста бързо са откривали най-перспективните минерални ресурси и са се научавали да различават отровните от полезните растения и животни (обикновено това е ставало за по-малко от век).

Трето, в какво по-точно се изразява „летящият старт“ на Евразия, ако говорим за технологически нововъведения? Не бива да забравяме, че първите земеделци в Плодородния полумесец и Китай са били и наследници на технологиите, които модерният (в чисто поведенчески план) Homo sapiens е развивал в продължение на десетки хилядолетия, за да експлоатира природните ресурси на въпросните ареали. Например каменните сърпове, подземните „хамбари“ и ред други технологии, с чиято помощ ловците-събирачи от Плодородния полумесец са жънели и складирали дивите житни растения, са били на разположение и на първите същински жътвари по тези земи. За разлика от тях първите заселници в Новия свят са разполагали с оборудване, съобразено единствено с условията на сибирската арктическа тундра. Тоест те е трябвало тепърва да изобретят екипировката, нужна им в новата околна среда. И това чисто технологическо забавяне вече спокойно може да се е отразило и на общото развитие на коренните американци.

Има и още един осезателен фактор, спомогнал за изоставането, и това са подходящите за доместикация диви растения и животни в Новия свят. Както казахме в Глава VI, когато ловците-събирачи са усядали и са се заемали с производство на храни, това е ставало не защото са предвиждали огромната полза, която този преход би принесъл на техните потомци, а просто защото уседналият бит е имал своите очевидни предимства пред номадския. Да, но в Новия свят този тип поминък едва ли е изглеждал по-привлекателно от лова и събирачеството, най-вече поради липсата на подходящи едри бозайници. Ето защо и първите американски земеделци са продължили да зависят от дивеча за нужния им животински протеин и затова са били принудени да съчетават земеделието с лов, докато в Плодородния полумесец и Китай доместикацията на животни е следвала плътно тази на растенията, за да бъде комплектуван с времето и целият „хранопроизводителен пакет“, който бързо е изместил лова и събирачеството. Освен това наличието на домашни животни в Евразия е правело местното земеделие много по-конкурентоспособно, тъй като те са му осигурявали тор, а впоследствие и двигателна сила.

Спецификата на американската флора също е допринесла за по-слабата конкурентоспособност на местното производство на храни. Това важи в най-голяма степен за Източните щати, където са били усвоени самостоятелно само пет-шест насаждения, включително и дребнозърнести, но нито една едрозърнеста „култура“. Бобовите и влакнодайните също са останали непознати, както и плодните и орехови дървета. Това поне обяснява защо мезоамериканската царевица е започнала да доминира на всички места в Новия свят, където е възниквало земеделие. За сравнение, ако на дивите житни (пшеницата и ечемика) в Плодородния полумесец са били нужни само няколко века, за да еволюират — с минимални модификации — в земеделски култури, то на мезоамериканското теосинте са му трябвали цели хилядолетия, за да се превърне в днешната царевица, като при това е претърпяло и драстични промени в своята репродуктивна биология — зърната му са се лишили от твърдата като камък обвивка и са увеличили многократно обема си.

Ето защо, дори и да приемем лансираните напоследък по-късни дати, не можем да отречем, че в основните средища на Новия свят — Мезоамерика, Андите и източните Щати — е изтекло май доста време, от порядъка на хилядолетие и половина-две, от първите наченки на земеделие около 3000–2500 г. пр.Хр. до по-масовата поява на постоянни селища между 1800 и 500 г. пр.Хр. Явно в продължение на хилядолетия индианското земеделие е било само една добавка към лова и събирачеството и от него са можели да се изхранват съвсем малки популации. Ако пък приемем традиционните по-ранни дати, този промеждутък ще се окаже още по-голям — близо 5000 години, за разлика от Евразия, където в повечето случаи двете явления са тясно свързани. (Впрочем ловно-събираческият бит е бил достатъчно продуктивен, за да стимулира и появата на постоянни селища, поне в някои части на двете полукълба, много преди там да се наложи земеделието, например Япония и Плодородния полумесец в Стария и еквадорското крайбрежие и Амазония в Новия свят.) Очевидно оскъдният брой доместикати е ограничавал възможностите за интензивно производство на храни, което проличава особено ярко в трансформацията, преживяна от някои индиански общества, сдобили се с насаждения и домашни животни от други места, независимо дали американски или евразийски. В това отношение показателни са последствията от пренасянето на царевицата в Източните щати и Амазония, усвояването на ламата и в северната част на Андите и може би най-вече появата на коня, която е преобразила живота на много коренни общности в Северна и Южна Америка.

Наред с по-ранния старт и наличните диви видове, развитието на Евразия е било ускорявано и от дифузията на животни, растения, идеи, технологии и хора, която там е протичала значително по-лесно, отколкото отвъд океана поради някои географски и екологически фактори. Главната евразийска ос, простираща се от изток-запад, за разлика от тази на Америка (от север на юг), е давала възможност за такава дифузия, без да се променя географската ширина и съответно околната среда. За разлика от Евразия с нейната равномерна ширина, Новият свят се е простирал най-вече по дължина, свивайки се почти докрай в Централна Америка и особено Панама. Освен това е бил и доста по-фрагментарен, накъсан от зони, неподходящи за земеделие и по-големи човешки популации. Тези бариери са включвали панамските джунгли, изолирали мезоамериканските общества от тези в Андите и Амазония, сухите зони в Тексас, изолирали Югозападните щати от Югоизточните, както и пустините и високите планини, обградили тихоокеанското крайбрежие, иначе изключително подходящо за земеделие и животновъдство. В резултат на всичко това в Новия свят не е имало дифузия на домашни животни, писмени и политически системи, а тази на посевите и технологиите между основните средища е била ограничена или поне изключително бавна.

Струва си да се спрем по-обстойно на някои от последствията на тези бариери. Например производството на храни никога не е успяло да стигне от Югозападните щати и долината на Мисисипи до днешните „житници“ Калифорния и Орегон, където коренните общества са си останали ловци-събирачи не заради друго, а заради липсата на подходящи доместикати. Ламите, морските свинчета и картофите от Андите никога не са стигнали до мексиканските планини, затова и Мезоамерика и Северна Америка са си останали без домашни бозайници (ако не броим кучетата). И обратното, слънчогледът от Източните щати така и не е стигнал до Мезоамерика, а мезоамериканската пуйка — до Южна Америка или Източните щати. На мезоамериканската царевица и фасул им е отнело съответно три и четири хилядолетия, за да прекосят 700-те мили от мексиканските ниви до Източните щати. Но и след идването на царевицата е трябвало да изтекат още седем века, за да се появи и нужният сорт, издържащ на местния климат, и впоследствие да се стигне и до разцвета на мисисипските общества. На царевицата, фасула и тиквата са им трябвали май няколко хилядолетия, за да стигнат от Мезоамерика до Югозападните щати. Ако посевите от Плодородния полумесец са се разпространявали достатъчно бързо на изток и запад, за да спестят излишните усилия в същата сфера, то екологическите бариери в Новия свят са станали причина за паралелното протичане на редица идентични процеси.

Не по-малко поразителен е и ефектът, който тези бариери са оказали върху много други човешки дейности. Например азбучното писмо (възникнало най-напред в източното Средиземноморие) се е разпространило накрая сред всички по-комплексни евразийски общества от Англия до Индонезия, с изключение на Далечния изток, където са се наложили системи, произлезли от китайските йероглифи. Затова пък единствените писмени системи в Новия свят, мезоамериканските, никога не са успели да стигнат до по-сложно структурираните общества в Андите и Източните щати, за да могат и те да ги усвоят. Колелото, създадено в Мезоамерика просто като детска играчка, никога не е успяло да се срещне с ламата, одомашнена в Андите, за да се стигне и до появата на някакъв „транспорт“ в Новия свят. В Стария свят дори и новопоявилите се империи са стимулирали дифузията по главната ос: Македонската и Римската са се простирали на 3000 мили, а Монголската — на 6000, докато техните аналози в Мезоамерика не са изграждали никакви политически връзки помежду си, а най-вероятно не са и били чували за етнархиите в днешните Източни щати, разположени на 700 мили северно от тях, или за държавите в андийския регион, отстоящ на 1200 мили от южните им граници.

По-голямата географска фрагментация на Новия свят намира отражение и в разпределението на езиците. Езиковедите общо взето са склонни да подреждат всички евразийски езици (с някои нищожни изключения) в рамките на десетина семейства, всяко от които се състои от стотици сродни езици и наречия. Например индоевропейското семейство, към което спадат и английският, френският, руският, гръцкият и хинди, включва 144 езика. Но само някои от тези семейства са заели по-обширни територии, най-вече индоевропейското, което днес обхваща почти цяла Европа и немалка част от Западна Азия, включително и Индийския полуостров. Езиковедските, историческите и археологическите данни, с които разполагаме, показват ясно, че по-широкото разпространение на дадено семейство се дължи на някаква по-мащабна експанзия на съответния праезик, осъществена в историческите времена, и последвана от неизбежната диференциация на местна основа, в резултат на която са се образували и цели семейства от сродни езици (вж. Таблица 18.2). Експанзията на тези праезици също може да се обясни най-добре с предимствата, които техните представители (винаги производители на храни) са имали пред ловците-събирачи. В Глава XVI и XVII се спряхме на експанзиите, осъществени от синотибетското, австронезийското и някои други езикови семейства от Източна Азия. Сред по-важните аналогични процеси от последното хилядолетие е разпространението на индоевропейските езици — от Европа до двете Америки и Австралия, на руския — от Източна Европа в Сибир, и на тюркските езици (част от алтайското семейство) и по-специално турския, който се е разпространил на запад от Централна Азия, за да обхване и днешна Турция.

Таблица 18.2
Езиковите експанзии в Стария свят

Приблизителни дати	Езиково семейство (или отделен език)	Посоки на експанзията	Основна движеща сила
6000 или 4000 г. пр.Хр.	Индоевропейско	От Украйна (или Мала Азия) към Европа, Централна Азия и Индия	Производството на храни (или скотовъдство, базирано на конете)
6000–2000 г. пр.Хр.	Еламо-дравидско	От Иран към Индия	Производството на храни
От 4000 г. пр.Хр. до наши дни	Синотибетско	От Тибетското плато и Северен Китай към Южен Китай и тропическа Югоизточна Азия	Производството на храни
3000–1000 г. пр.Хр.	Австронезийско	От Южен Китай към Индонезия и тихоокеанските острови	Производството на храни
3000 г. пр.Хр.-1000 г. сл.Хр.	Банту	От Нигерия и Камерун към Южна Африка	Производството на храни
3000 г. пр.Хр.-I в. н.е.	Австронезийско	От Южен Китай към тропическа Югоизточна Азия и Индия	Производството на храни
1000 г. пр.Хр.-1500 г. сл.Хр.	Тай-кадай, мяо-яо	От Южен Китай към тропическа Югоизточна Азия	Производството на храни
892 г.	Унгарски	От Урал към Унгария	Скотовъдство, базирано на конете
1000–1300 г.	Алтайски (монголски, турски)	От азиатските степи към Европа, Турция, Китай и Индия	Скотовъдство, базирано на конете
1480–1638 г.	Руски	От Европейска Русия към Сибир	Производството на храни

С изключение на ескимоско-алеутското семейство в Арктическа Америка и на-дене, чиито представители живеят в Аляска, Северозападна Канада и Югозападните щати (например добре познатите ни навахо и апачи), Новият свят като цяло не предлага примери за някакви по-мащабни езикови експанзии. Повечето специалисти по коренни американски езици дори не признават други големи и ясно обособени семейства освен двете, които току-що споменахме. Те са склонни да делят всички останали американски езици (чийто брой по различни оценки се движи от 600 до 2000) на стотина групи и изолирани езици. Напоследък някои щатски езиковеди оспорват този възглед, например Джоузеф Грийнбърг, според когото всички коренни американски езици (с изключение на ескимоско-алеутските и на-дене) влизат в едно общо семейство, америндското, делящо се на дузина подсемейства.

Разпространението на някои подсемейства (или групи, ако използваме традиционната класификация) вероятно също се дължи на експанзиите на отделни човешки популации, свързани най-вече с производството на храни. В тази категория попадат юто-ацтекските езици, говорени не само в Мезоамерика, но и в Западните щати, ото-мангуанските (или отоми-миштеко-сапотекските) в Мезоамерика, начес-мускогските в Югозападните щати и аравакските в Западните Индии. Трудностите, които срещат езиковедите при класификацията на коренните американски езици, в известен смисъл отразяват и трудностите, на които са се натъквали и някогашните индиански общества при разселението си из Новия свят. Но едно поне е сигурно: ако някое индианско общество, развило интензивно производство на храни, бе успяло навремето да заеме и по-обширна територия със своите насаждения и домашни животни, то щеше да остави и съответните следи — например по-ясно обособени езикови семейства, както това е ставало в Евразия, а връзките между отделните американски езици нямаше да са обект на такива ожесточени спорове.

Ето че идентифицирахме трите основни фактора, осигурили предимство на европейските нашественици в Новия свят: по-добрият, „летящ“ старт на Евразия по отношение на уседналостта; по-високата ефективност на нейното производство на храни, дължаща се на по-богатия избор от подходящи за доместикация растения и най-вече животни; а също така и липсата на по-сериозни географски и екологически бариери пред вътрешноконтиненталната дифузия. Има и още един, четвърти, попадащ в сферата на умозримото, към който ни насочва учудващата липса на инвенции в Новия свят: например андийските общества не са успели да открият колелото и писмеността, макар и да са просъществували почти толкова дълго, колкото и аналогичните по-сложно структурирани общества в Мезоамерика, които обаче са направили тези открития. Но дори и на тях колелото е служело по-скоро за забавление и впоследствие е било забравено. Дори и мезоамериканците не са стигнали до идеята за ръчна количка, която отрано е навлязла в древнокитайския бит. Тази озадачаваща „неинвентивност“ напомня също така озадачаващата „неинвентивност“ (или по-скоро нежелание да се възползваш от новостите), наблюдавана не само в средновековна Япония, но и сред някои по-малки и изолирани общества като тасманийците и австралийските аборигени, а и обитателите на полинезийските острови и арктическата зона в Северна Америка. Разбира се, Новият свят като цяло трудно може да бъде наречен „малък“: общата площ на двете Америки отговаря на 76% от тази на Евразия, а и населението им през 1492 г. едва ли е отстъпвало много по численост на евразийското. Но както видяхме, Новият свят е бил разкъсан на „острови“, които почти не са поддържали отношения помежду си. Може би странната съдба на индианските колелета и писмени системи илюстрира същите принципи, които проличават в една по-крайна форма в историята на същинските островни общества.

 

 

След самостоятелното си развитие в продължение на близо 13 000 години, накрая, през последното хилядолетие, най-напредналите американски и евразийски общества са влезли и в открит сблъсък. Дотогава единствените контакти между Стария и Новия свят са се ограничавали със спорадични срещи между ловците-събирачи от двата бряга на Беринговия проток.

Не е имало например никакви опити от страна на коренните американци да колонизират Евразия, освен в района на Беринговия проток, където една малка популация от родени в Аляска ескимоси (от племето инуит) са успели да се заселят и на отсрещния сибирски бряг. Първият документиран опит за евразийска колонизация е бил осъществен от норвежки мореплаватели в арктическата и субарктическата зона на Северна Америка (вж. Фигура 18.1). Същите викинги са колонизирали Исландия през 874 г. от нашата ера, а по-късно, през 986 г., исландските колонисти са колонизирали и Гренландия, а накрая гренландските колонисти многократно са посещавали североизточното крайбрежие на Северна Америка в периода между 1000 и 1350 г. Единствените следи от викинги, които археолозите са открили в Новия свят, са в Нюфаундленд. Най-вероятно това е полумитичната „Винландия“, описвана в скандинавските саги, където се споменава и за плавания до други земи, разположени доста по̀ на север, а това пък може да са източните брегове на островите Бафин и Лабрадор.

Условията в Исландия са позволявали развитието на скотовъдство и (съвсем ограничено) земеделие, а площта й е била достатъчна една относително малка норвежка популация да се съхрани и до наши дни. По-голямата част на Гренландия обаче е скована от ледове и дори двата й фиорда, предлагащи най-благоприятни условия, са играли само маргинална роля във викингското производство на храни. Броят на гренландските колонисти никога не е надвишавал няколко хиляди. Те винаги са зависели от вноса на храни и желязо от Норвегия, както и на дървесина от бреговете на Лабрадор. За разлика от Великденския и другите по-отдалечени полинезийски острови, Гренландия не е успяла да изгради някакво самодостатъчно общество от производители на храни, независимо че е осигурявала нужните ресурси за инуитските ловци-събирачи, обитавали я преди и след периода на викингската инвазия. Но и населението на самата Норвегия, както и на Исландия, е било твърде малочислено и бедно, за да продължи да оказва някаква по-съществена подкрепа на гренландските колонисти.

С настъпването на т.нар. Малка ледникова епоха през XIII в. общото захлаждане в Северния Атлантик усложнява допълнително и без това трудните условия за производство на храни в Гренландия, както и плаванията дотам от Норвегия или Исландия. Последният известен ни контакт между гренландци и европейци е бил осъществен през 1410 г., когато бурите принудили един исландски кораб да се отклони от курса си. Когато европейците възобновяват през 1577 г. визитите си в Гренландия, норвежката колония вече не е съществувала, вероятно изчезнала безследно още през XV в.

Затова пък северноамериканското крайбрежие очевидно е попадало извън обсега на корабите, отплавали от самата Норвегия, особено като имаме предвид нивото на скандинавската технология през периода от 986 до 1410 г. Подобни визити е можело да се осъществят само от Гренландия, през онези двеста мили на Дейвисовия проток. Естествено, вероятността една толкова малка и маргинална колония да предприеме проучвателни и завоевателни експедиции в Северна Америка, а след това да пристъпи и към нейното масово заселване, е била равна на нула. Дори и това единствено викингско поселище в Нюфаундленд едва ли е било нещо повече от временен лагер, в който през някои зими са се приютявали няколко десетки души. А и в сагите се споменава за нападенията на т.нар. „скраелинги“ — най-вероятно нюфаундлендски индианци или пък ескимоси от Дорсет.

Съдбата на гренландската колония, най-западният пост на средновековна Европа, си остава и една от най-„романтичните“ загадки на археологията. Дали последните гренландски викинги са измрели от глад или са се издавили при опита си да отплават от тази негостоприемна земя? Или просто са се смесили с ескимосите? Или пък са били покосени от техните вируси и/или стрели? Тези въпроси, свързани с проксималните фактори, засега остават без отговор, но основните причини, поради които се е провалила викингската колонизация на Гренландия и Америка, са повече от ясни. Тази колонизация не е успяла, защото и трите й компонента — началната точка (средновековна Норвегия), целта (Гренландия и Нюфаундленд) и времето (984–1410 г.) — са били сами по себе си достатъчна гаранция, че потенциалните предимства на тогавашна Европа в сферата на производството на храни, технологиите и политическата организация в този случай не са можели да намерят ефективно приложение. Климатът е бил твърде суров за интензивно производство на храни, а дори и железните сечива на шепата викинги, пристигнали от една от най-бедните страни в тогавашна Европа, едва ли са можели да се противопоставят ефикасно на каменните, костени и дървени сечива на ескимоските и индианските ловци-събирачи, които открай време се ползват със славата на най-големи майстори на оцеляването в арктически условия в целия свят.

 

 

Затова пък вторият евразийски опит за колонизация на Новия свят е успял, защото този път компонентите — начална точка, цел, географска ширина и време — са позволили и много по-ефикасна реализация на потенциалните предимства на Европа. За разлика от Норвегия, Испания е била богата и достатъчно гъсто населена, за да си позволи финансирането на изследователски експедиции и основаването на нови колонии. Освен това испанците са направили своя десант в субтропическите зони, които са били изключително подходящи за интензивно производство на храни. В началото то наистина се е базирало главно на местните насаждения, но все по-важна роля са започнали да играят докараните от Евразия домашни животни, особено говедата и конете. Презокеанските колониални начинания на Испания са започнали през 1492 г., т.е. след близо един век на стремително развитие на корабостроенето, стимулирано и от постиженията в сферата на навигацията, платната и самата форма на корабите, осъществени в региона на Индийския океан от някои други общества на Стария свят (ислямското, индийското, китайското и индонезийското). В резултат на всичко това корабите, построени и оборудвани в Испания, са били в състояние да преплават по ширина Атлантическия океан — за тях вече не са важали онези „ограничения“, които са осуетили викингската експанзия от Гренландия. Има и още нещо: в колонизацията си на Новия свят Испания скоро е била последвана от половин дузина други европейски държави.

Първите европейски поселища в Новия свят са били основани още през 1492 г. от Колумб в Западните Индии (или Антилските острови). Местните жители, чийто предполагаем брой по време на „откриването“ им е надхвърлял един милион, скоро са били изтребени до крак на повечето острови вследствие на болестите, убийствата, войните и нечовешкото отношение към тях. Някъде към 1508 г. е била основана и първата колония на американския материк, в региона на Панамския провлак. След това е дошъл ред на завладяването и на двете най-големи местни империи, тези на ацтеките и инките, съответно през 1519–1520 г. и 1532–1533 г. И в двата случая огромен принос имат някои пренесени от европейците епидемични заболявания (най-вероятно едрата шарка), които не само са убили самите императори, но и една огромна част от поданиците им. Останалото са свършили смазващото военно превъзходство, с което са разполагали дори и най-малките испански кавалерийски формирования, в комбинация със значително по-богатия политически опит, който е позволявал на нашествениците да се възползват от междуособиците сред местното население. През XVI и XVII в. европейското завладяване на Новия свят е приключило окончателно с падането и на последните независими държавици в Централна Америка и северната част на Южна Америка.

Колкото до най-напредналите общества в Северна Америка — тези в Югозападните щати и по поречието на Мисисипи, — тяхното рухване се е дължало най-вече на вирусите, донесени от първите европейски изследователи и плъзнали из целия континент. С европейското разселение в Новия свят и много други коренни общества, например манданите във Великите равнини и ескимосите садлърмуит в Арктика, са били покосени единствено от заболяванията, без да се прибягва до военна сила. Трети пък, които са оцелели от вирусите, са били елиминирани по същия начин като ацтеките и инките — с мащабни военни кампании, в които са участвали не само професионални войници от Европа, но и техни местни съюзници. Зад тези войници са стояли мощни политически организации — в началото тези на европейските им родини, после колониалните (европейски) власти, а накрая и техните наследници, независимите „неоевропейски“ държави.

По-малките коренни общества са били унищожавани по-скоро случайно, с локални набези и убийства от страна на „частни лица“. Например общата численост на калифорнийските ловци-събирачи в началото на инвазията е била около 200 000, но те са били разпокъсани на стотина племена и „орди“, достатъчно малки, за да не се налага използването на военна сила (ако мога така да се изразя). Повечето от тези племена и племенца са били избити или прогонени от земите си по време на Златната треска (1848–1852 г.) или непосредствено след това, когато огромна вълна от имигранти е заляла целия щат. Например племето яхи в Северна Калифорния, което е наброявало едва 2000 души и не е разполагало с огнестрелни оръжия, е било унищожено само с четири набега, осъществени от въоръжени бели заселници. Призори на 6 август 1865 г. седемнайсет заселници помитат цяло селище на яхи. През 1866 г. група яхи са изненадани в една клисура и изклани до крак. На следващата година трийсет и трима яхи са проследени до тяхната пещера и също изклани до крак. И накрая, през 1868 г. само четирима каубои устройват клане на трийсетина яхи, залостени като в капан в една друга пещера. Много индиански групи в Амазония са били елиминирани по същия начин от бели заселници по време на „каучуковата треска“, развихрила се в края на XIX и началото на XX в. Последните стадии на Конкистата обхващат дори настоящото десетилетие, когато яномамо и някои други амазонийски индианци, съхранили своята независимост, станаха жертва на епидемични заболявания и убийства от страна на дошлите в земите им миньори или пък попаднаха под контрола на мисионерите и правителствените агенции.

Крайният резултат се изразява в елиминирането на многобройното коренно население в повечето зони с умерен климат (т.е. съвместим с европейската физиология и производство на храни). Съхранилите се в Северна Америка общности днес живеят главно в резервати или на някои други места, определени като неподходящи за европейското производство на храни и минно дело, например Арктика и безводните области в Югозападните щати. Коренните американци в много тропически области са били изместени от имигранти, дошли от тропиците на Стария свят (най-вече черни африканци, както и индуси и яванци в Суринам).

В някои части на Централна Америка и Андите индианското население е било толкова многочислено, че дори и след безбройните войни и епидемии днешните им жители са предимно индианци или от смесен произход. Това важи в особена степен за по-високите планински райони, където европейките се сблъскват с трудности от физиологично естество, дори и по отношение на репродуктивните си функции, и където местните земеделски култури са все още най-сигурната база за производство на храни. Но дори и там, където хората са оцелели, културите и езиците им са били изместени от тези на Стария свят. От стотиците и хиляди коренни езици, говорени някога в Северна Америка, днес са останали едва 187, като 149 от тях са в процес на отмиране — в смисъл, че на тях говорят само възрастните, но не и младите. Официалните езици на близо четирийсетте „нации“ в Новия свят днес са индоевропейски (или креолски наречия). Това важи и за страните с по-многочислено индианско население като Перу, Боливия, Мексико и Гватемала — достатъчно е да хвърлим един поглед на техните политически и финансови лидери, за да се уверим, че дялът на европейското там е непропорционално голям. (Това донякъде се „компенсира“ от някои карибски държави и Гвиана, чиито лидери са… черни африканци или индуси.)

Все още се спори с колко се е стопило коренното население на Новия свят, като в случая със Северна Америка оценките стигат и до 95%. Но днешното превъзхожда почти десетократно по брой това от 1492 г., поради огромния брой имигранти от Стария свят (европейци, африканци и азиатци). Днес това население представлява пъстра смес от почти всички континенти, с изключение на Австралия. И предпоставките за тази демографска метаморфоза от последните пет века, която е най-мащабна в целия свят (отново с изключение на Австралия), са заложени още в периода между XIII хилядолетие преди Христа и първия век от нашата ера.

Глава XIX
Как Африка е станала… черна

Без значение какво и колко си чел за Африка, първото ти впечатление, когато действително попаднеш там, е потресаващо. По улиците на Виндхок, столицата на отскоро независимата Намибия, виждах тълпи от черни хереро, черни овамбо, бели, както и нама, които пък се различаваха и от черните, и от белите. Това пред мен вече не бяха картинки от някакъв учебник, а човешки същества от плът и кръв. Извън очертанията на Виндхок последните от някога многобройните калахарски бушмени пък се бореха ежедневно за оцеляването си. Но онова, което най-много ме потресе в Намибия, бяха уличните табели — например една от централните улици носеше името „Гьоринг“!

Хайде бе, рекох си, къде ще се намерят толкова много непокаяли се нацисти, че да нарекат цяла улица не на друг, а на прословутия райхскомисар и основател на Луфтвафе Херман Гьоринг! Което си беше и самата истина, защото се оказа, че улицата е наречена не на Херман, а на неговия баща, Хайнрих Гьоринг, който също е бил райхскомисар, но на бившата германска колония Югозападна Африка, днес превърнала се в Намибия. Но и Хайнрих е бил доста проблематична фигура, защото сред многобройните му подвизи влиза и една от най-кръвопролитните атаки на бели колонисти срещу африканци — войната (или по-скоро геноцидът), който Германия е водила през 1904 г. срещу хереро. Днес, когато събитията в съседна Южна Африка привличат много по-голям интерес в света, Намибия също се бори със своето колониално наследство и се опитва да изгради мултиетническо и многорасово общество. За мен тази страна е един особено красноречив пример за неразривната връзка между минало и настояще в Африка…

В представите на повечето американци и европейци коренните африканци неизменно са черни, а белите африканци са някакви натрапници от по-ново време. За тях историята на междурасовите отношения в Африка е най-вече история на европейския колониализъм и търговията с роби. Причината, поради която се фокусираме върху тези конкретни факти, е повече от очевидна: черните^[34] (или „негрите“) са единствените африканци, които американците познават, просто защото навремето са били докарвани в огромни количества като роби в Съединените щати. Само че до неотдавна една огромна част от територията на Черна Африка е била населявана от доста различни помежду си народи, а и т.нар. „черни африканци“ съвсем не са някаква хомогенна група. Дори и преди идването на белите колониалисти Африка вече е приютявала не само черни, но и (както ще видим) пет от общо шестте основни подразделения на човешкия вид, три от които са възникнали именно на африканска почва. Една четвърт от всички езици в света се говорят само в Африка. Никой друг континент не може да се похвали с такова голямо разнообразие на човешки типове.

Човешкото разнообразие на Африка се дължи най-вече на нейната разнообразна географска среда и на доста дълго продължилата й праистория. Африка е единственият континент, обхващащ и двете зони на умерен климат в северното и южното полукълбо, като в този периметър влизат и някои от най-безводните пустини, най-големите тропически джунгли и най-високите екваториални планини в света. Хората са живели в Африка много по-дълго откъдето и да е другаде: нашите най-далечни предци са се появили тук преди около седем милиона години, а от тях най-вероятно е произлязъл и съвременният (т.е. „анатомично модерен“) Homo sapiens. Тези отколешни взаимодействия между многобройните народи на Африка са в основата на нейната изумителна праистория, включваща и две от най-драматичните човешки миграции през последните пет хилядолетия — бантуската^[35] експанзия и индонезийската колонизация на Мадагаскар. Тежките последствия от тези взаимодействия се усещат и досега, затова си струва да проследим по-подробно пътищата на отделните популации, особено на някои от тях, които са били изместени от тези, които придават днешния облик на Африка.

Как точно тези пет подразделения на човешкия вид са се озовали на днешните си местожилища в Африка? Защо тъкмо черните са се разпрострели на най-голяма територия, а не другите четири групи, чието съществуване американците обикновено са склонни да забравят? И можем ли изобщо да се надяваме, че ще извлечем интересуващите ни отговори от африканското безписмено минало, за което липсват онези свидетелства, от които например разбираме как се е разширявала Римската империя? Африканската праистория представлява един огромен ребус, който е решен само отчасти. Както се оказва, този сюжет има и своите обикновено недооценявани, но затова пък интригуващи паралели с американската праистория, на която се спряхме в предната глава.

 

 

За по-неизкусения читател тези пет основни човешки групи, за които Африка се е превърнала в роден дом още от XI в. от нашата ера, са: черните, белите, африканските пигмеи, койсаните и азиатците. На Фигура 19.1 е показано тяхното разпределение, а от снимките, поместени в приложението, човек може да се убеди колко различни са те помежду си, ако говорим за цвета на кожата, формата и цвета на косата и чертите на лицата им. Навремето черните са се ограничавали в Африка, а пигмеите и койсаните и досега живеят само в нея, докато повечето бели и азиатци („монголоидите“) живеят не в самата Африка, а извън нея. Тези пет групи представят и всички основни подразделения на човешкия вид, с изключение на австралийските аборигени и техните най-близки родственици.

Тук немалко читатели може би ще възразят:

— Стига сме робували на стереотипи, защо изобщо делим хората на някакви си „раси“?!

Да, съгласен съм, че всяка от тези т.нар. основни групи е сама по себе си и доста разнообразна. Да поставяме такива толкова различни хора като зулусите, сомалийците и ибо под общия знаменател „черни“ би означавало да игнорираме всички различия между тях. Но ние игнорираме по същия начин и някои други различия, когато поставяме египтяните и берберите от Северна Африка редом до скандинавците под общия знаменател „бели“. Освен това деленията между черните, белите и останалите основни групи са повече или по-малко условни, тъй като всяка група е оставила своя отпечатък и върху останалите — по простата причина, че представителите на всяка от тях са се „чифтосвали“ с тези на останалите, които са срещали по пътя си. Въпреки това, както ще видим по-нататък, прилагането на тези основни деления може да се окаже от полза, ако искаме да разберем развоя на световната история, затова и аз ще се придържам към тях и ще използвам общите им наименования, без да навлизам всеки път в излишни уточнения.

От тези пет африкански групи „черните“ и „белите“ са достатъчно добре познати на европейците и американците, за да описвам и физическите им черти. През XV в. черните вече са заемали огромна територия: цяла Южна Сахара и по-голямата част от субсахарска Африка (вж. Фигура 19.1). Ако афроамериканците произлизат главно от западното крайбрежие на континента, то много такива народи са заемали по традиция и източната му част, простирайки се на север до Судан, а на юг — до крайбрежната ивица на Южна Африка. Белите, вариращи от египтяни и либийци до мароканци, са заемали средиземноморската част на континента и Северна Сахара. Разбира се, тези северноафриканци трудно могат да бъдат сбъркани с русокосите и синеоки шведи, но за повечето хора те си остават „бели“, тъй като са с по-светла кожа и по-права коса от южните си съседи, определяни като „черни“. Поминъкът на повечето черни и бели африканци е зависел от земеделието или скотовъдството (или и двете заедно).

За разлика от тях обаче следващите две трупи, пигмеите и койсаните, включват само ловци-събирачи без никакви земеделски култури и добитък. Подобно на черните, пигмеите имат тъмна кожа и ситно накъдрена коса. Но пък се различават от тях с много по-ниския си ръст, по-червеникавата и не толкова черна кожа, по-гъстото окосмяване на телата и лицата си, както и по-изпъкналите чела, очи и зъби. Пигмеите са предимно ловци-събирачи и живеят на групи, пръснати из джунглите на цяла Централна Африка, които разменят стоки със съседните черни земеделци или просто работят за тях.

Койсаните съставят групата, най-малко позната на американците, повечето от които дори не са чували и името им. Навремето разпръснати в повечето части на Южна Африка, те са се състояли не само от малки популации на ловци-събирачи, известни като сан, но и от по-големи, на скотовъдци, които пък са били известни като кой (или по-скоро хой, khoi). (Днес тези названия вече изместват използваните в миналото „хотентоти“ и „бушмени“.) Представителите и на двете групи изглеждат (или са изглеждали) доста по-различно от африканските негри: кожите им са с жълтеникав оттенък, косите им са много по-ситно накъдрени, а при жените са характерни и доста внушителните седалищни части (явление, известно в науката като „стеатопигия“). В последните столетия броят на кой силно е намалял: белите колонисти са избили, изместили или заразили не малко от тях, а повечето оцелели са се смесили с белите, за да се получи и една особена прослойка, известни днес в Южна Африка като „цветнокожи“ или „бастъри“. Подобна участ е сполетяла и сан, но поне една част от тях са успели да съхранят традиционния си бит в намибийската пустиня, която се е оказала „негостоприемна“ за белите (достатъчно е да си припомним популярния преди години филм „Боговете сигурно са полудели“).

Това, че белите са се разселили из северната част на континента, не е особено изненадващо, тъй като и в съседните територии на Близкия изток и Европа живеят хора от същия физически тип. Впрочем през цялата писана история хората непрекъснато са сновели между Европа, Близкия изток и Северна Африка. Ето защо в тази глава няма да се спирам подробно на белите, тъй техният произход не е забулен в тайнственост — загадките остават при черните, пигмеите и койсаните, чието разпределение на континента подсказва, че в миналото между тях е имало и сериозни колизии. Например днешното доста фрагментарно разпределение на 200 000-те пигмеи — разпръснати сред морето от 120 милиона негри — подсказва, че първите (ловци-събирачи) някога са заемали много по-големи територии в екваториалните джунгли и това е продължило до момента, в който са били изместени (или изолирани) от настъпващите на юг черни земеделци. Ареалът на койсаните в Южна Африка е учудващо малък за хора с толкова специфична анатомия и езици. Дали това не означава, че и те в миналото са заемали много по-голяма територия, а по-северните им популации са били елиминирани по някакъв начин?

Но най-голямата аномалия запазих за накрая. Големият остров Мадагаскар отстои само на 250 мили от източноафриканския бряг — много по-близо до Африка, отколкото до който и да е друг континент и отделен от Азия и Австралия с необятната шир на Индийския океан. Оказва се, че населението на Мадагаскар представлява смес от два елемента. Единият — това са негрите от африканския континент (което едва ли трябва да ни изненадва), но другият се състои от хора, на които от пръв поглед им личи, че произхождат от тропиците на Югоизточна Азия. И по-конкретно всички езици, говорени в Мадагаскар, независимо дали от черни, азиатци или метиси, са австронезийски и много напомнят маанянските езици на индонезийския остров Борнео, разположен в отсрещната част на Индийския океан, на цели 4000 мили от Мадагаскар. В света няма други родственици на мадагаскарците, които да живеят на такова голямо разстояние от тях.

Същите австронезийци, говорещи австронезийски език и с австронезийска култура (макар и модифицирана), вече са се били установили в Мадагаскар, когато тук за първи път са стъпили и европейците (около 1500 г.). Според мен това е и най-изумителният факт в световната история, поне що се отнася до географското разпределение на човечеството. Как за бога тези праисторически жители на Борнео са могли да стигнат със своите еднодръвки чак до Мадагаскар, без да разполагат с карти и компаси?

 

 

Случаят с Мадагаскар за пореден път показва, че езиците, които хората говорят, както и техният физически облик могат да ни дадат някои ценни указания за техния произход. Да, достатъчно е да хвърлим само един поглед на мадагаскарците, за да разберем, че поне някои от тях са дошли от тропическа Югоизточна Азия, но едва ли ще се досетим, че те са тръгнали тъкмо от Борнео. Но какво друго можем да научим от африканските езици, което вече не сме научили от африканските лица?

Този „гордиев възел“, който представляват 1500-те езика на Африка, бе разсечен от един учен от Станфордския университет, големия езиковед Джоузеф Грийнбърг, който раздели всички тези езици само на пет семейства (вж. Фигура 19.2). Читателите, които са свикнали да смятат езикознанието за някаква „сухарска“ и чисто „техническа“ дисциплина, може би ще се изненадат да научат колко много може да ни помогне една такава класификация, ако сме си поставили за цел да разберем развоя на африканската история.

Ако сравним Фигура 19.2 с Фигура 19.1, веднага ще видим, че тези езикови деления съвпадат общо взето и с обособилите се по анатомични признаци човешки групи, тъй като представителите на отделните семейства (според класификацията на Грийнбърг) доста се различават по външни белези. По-конкретно, говорещите на афроазиатски езици попадат в две от основните групи, на черните и белите. На нилотски (или нило-сахарски) и нигероконгоански езици говорят само черни африканци, на койсански — само койсани, а тези, които говорят на австронезийски езици, са от индонезийски произход. Което пък ни навежда на мисълта, че всички тези езици са еволюирали паралелно с хората, които са ги говорели.

В най-горната си част картата (от Фигура 19.2) крие и първата изненада — истински шок за всички „евроцентрици“, убедени в превъзходството на т.нар. западна цивилизация. Нас са ни учили, че западната цивилизация е възникнала в Близкия изток, изведена е била до бляскави висоти от елините и римляните и е произвела три от световните религии: юдаизмът, християнството и ислямът. Тези религии пък са възникнали сред народи, говорещи на три семитски езика, намиращи се в много тясно родство: арамейски (езикът на Иисус Христос и апостолите), еврейски (иврит) и арабски. И ние „инстинктивно“ свързваме семитското с Близкия изток.

Има обаче един малък проблем. Поне според Грийнбърг, семитските езици образуват просто едно от общо шестте (ако не и повече) разклонения на едно много голямо езиково семейство, чиито останали разклонения — и общо 222 съхранили се езици — се срещат само в очертанията на Африка. Дори самата семитска група (или подсемейство) е съсредоточена предимно в Африка, като дванайсет от нейните общо деветнайсет езика се говорят само в Етиопия. Това пък ни навежда на мисълта, че афроазиатските езици са възникнали не другаде, а в Африка и само едно тяхно разклонение е обхванало и Близкия изток. С други думи, Африка е родината на езиците, на които са говорели авторите на Библията и Корана, т.е. хората, които са изградили и моралните устои на западната цивилизация.

Следващата изненада, която ни е подготвила Фигура 19.2, е един доста ясно видим детайл, който аз оставих без коментар, когато заявих, че различно изглеждащите хора са склонни общо взето да говорят и на различно звучащи езици. От петте основни групи в Африка — черните, белите, пигмеите, койсаните и индонезийците — само пигмеите не говорят на някои специфични свои езици, тъй като всяка тяхна номадска група говори на същия език, на който говорят и съседите й черни земеделци. Но ако ги сравним по-внимателно, ще видим, че езикът на пигмеите винаги съдържа и някои уникални лексеми, изпъстрени със специфични фонеми.

Естествено, едни толкова специфични народи като пигмеите, живели на едно толкова специфично място като екваториалната джунгла, са били и достатъчно изолирани, поне в по-дълбоката древност, за да развият и свое езиково семейство. Само че от тези езици не са останали почти никакви следи, а както вече разбрахме от Фигура 19.2, днешното разпределение на пигмеите е крайно фрагментарно. Всички тези „улики“ ни навеждат на мисълта, че тяхната прародина е била погълната от вълните на черните нашественици-земеделци, чиито езици са били възприети и от оцелелите пигмеи, а от някогашните им езици са се съхранили само отделни думи и звуци. Вече видяхме, че същото се е случило и с малайските негритоси (семангите) и техните филипински „братовчеди“, които са възприели съответно австроазиатските и австронезийските езици от новодошлите „фермери“, в чието обкръжение са попаднали.

По същия начин и фрагментарното разпределение на нилотското (или нило-сахарско) семейство, показано на Фигура 19.2, ни навежда на мисълта, че много от народите, говорили на такива езици, са били погълнати от народи, говорещи на афроазиатски или нигеро-конгоански езици. Затова пък днешната ситуация с койсанските езици подсказва още по-драматичен развой. Между другото, тези езици се отличават с една уникална черта, нямаща аналог в целия свят — в ролята на съгласни се изявяват и най-различни „цъкания“ и „примлясквания“. (Ако попаднете в научната литература на термин като !кунг, което пък е названието на едно бушменско племе, не се чудете какво може да означава тази удивителна — тя не е знак, че бушмените по принцип будят „удивление“, а просто графичен израз на едно специфично „цъкане“, което не се среща в никой друг език.) Всички налични койсански езици се срещат само в Южна Африка — с две изключения. А тези две изключения — хадза и сандаве, които впрочем изобилстват с въпросните „цъкания“, се срещат само в Танзания, или на повече от 1000 мили от останалите койсански езици.

Но освен тях и коса (или кхоса, kxosa), както и още някои нигеро-конгоански езици от Южна Африка^[36] изобилстват с подобни причудливи фонеми. Още по-странното е, че някои типично койсански „цъкания“, а и цели думи се срещат и в два афроазиатски езика, говорени единствено в Кения (и то от черни), които отстоят на още по-голямо разстояние от днешните койсани или танзанийските хадза и сандаве. Всичко това ни навежда на мисълта, че в миналото койсанските народи и езици са се разпростирали много по̀ на север от сегашните си граници, но в един момент са били пометени, подобно на пигмеите, от експанзията на черните земеделци. Ето как данните на езикознанието могат да ни доведат до открития, до които едва ли щяхме да стигнем, ако отчитахме само физическия облик на хората.

Но аз запазих най-решаващия принос на езикознанието за накрая. Ако разгледате отново Фигура 19.2, ще видите, че нигеро-конгоанското семейство е разпространено в цяла Западна Африка и в по-голямата част на субекваториална Африка, от което трудно можем да разберем къде се е намирала неговата първоначална родина. Само че според Грийнбърг всички нигеро-конгоански езици, говорени в субекваториална Африка, спадат към една и съща подгрупа, известна под общото име банту. И тази подгрупа обхваща почти половината от общо хиляда трийсет и двата нигеро-конгоански езици и повече от половината (200 милиона) от хората, които ги говорят. Но пък тези близо петстотин езика са толкова близки помежду си, че нерядко ги определят и като отделни диалекти на един и същ език.

Взети заедно, бантуските езици съставят само една отделна група в нигеро-конгоанското семейство. Останалите му подразделения (176 на брой) са съсредоточени в Западна Африка, т.е. в един съвсем малък отрязък от неговия ареал. И по-точно, най-типичните бантуски езици, но и небантуските, най-близки до тях, се срещат само в един малка област в Камерун и в съседните земи на Източна Нигерия.

Какво би могло да означава всичко това? Най-вероятно нигеро-конгоанското семейство е възникнало в Западна Африка; бантуското му разклонение се е развило в най-източните части на този ареал — Камерун и Нигерия; по-късно бантуските езици са се разпространили и в по-голямата част на субекваториална Африка. И това разселение е започнало достатъчно отдавна, за да може съответният праезик да се раздели на близо 500 „дъщерни“ езици и наречия, но и достатъчно скоро, за да могат те да останат и до днес близки помежду си. Очевидно хората, говорещи сега на нигеро-конгоански езици, спадат към групата на черните африканци (ако изключим пигмеите), но ние едва ли можем да установим посоките на техните миграции, ако разчитаме единствено на данните от физическата антропология.

За да изясня естеството на тези чисто езикови аргументи, ще дам един добре познат пример с географския ареал на английския език. Днес най-голям брой хора, за които първи език е английският, живеят в Северна Америка, а останалите са пръснати по целия глобус — в Британия, Австралия и още някои страни. Ако не знаехме нищо друго за генезиса и разпространението на този език, най-вероятно щяхме да решим, че той е възникнал именно в Северна Америка, а впоследствие някои „колонисти“ са го пренесли в Британия и Австралия.

Да, но всички английски „диалекти“ образуват просто една подгрупа в групата на германските езици (която пък е част от индоевропейското семейство). Всички останали — скандинавските, немският и холандският — са съсредоточени в Северозападна Европа. По-специално фризийският, или другият германски език, най-близък до английския, се е ограничил с една тясна крайбрежна ивица, разделена днес между Холандия и Германия. Това обаче е напълно достатъчно за езиковеда да стигне и до верния извод: че английският е възникнал в крайбрежната част на Северозападна Европа и оттам е плъзнал по целия свят. А и историческите свидетелства показват достатъчно ясно, че английският всъщност е бил пренесен в Англия от англосаксонските нашественици през V и VI в. от нашата ера.

По същата логика можем да стигнем и до извода, че онези двеста милиона души, които днес говорят на бантуски (или „бантоидни“) езици и заемат огромна част от територията на Африка, всъщност произлизат от Камерун и Нигерия. И до подобни изводи — имам предвид и северноафриканския произход на семитите, както и индонезийските корени на днешните мадагаскарци — ние можем да стигнем само с помощта на езиковедските данни.

От разпределението на койсанските езици и липсата на специфични пигмейски езици разбрахме, че някога тези народи са заемали много по-големи територии, но са били погълнати от вълната черни нашественици. (В това „поглъщане“ не влагам негативни конотации, независимо че самият процес е включвал завладяването, прогонването, изтребването и заразяването на заварените народи.) От разпространението на нигеро-конгоанските езици пък разбрахме, че хората, осъществили въпросното „поглъщане“, са били бантуси, т.е. черни африканци, вече преминали към земеделие. Антропометрическите и чисто езиковите данни ни дават основания да смятаме, че тези процеси са били реализирани още в праисторическата епоха, но все още остават неразрешени редица загадки. Нужни са ни още някои данни (които сега ще представя), за да намерим отговор и на тези въпроси. И така, с какви предимства са разполагали бантусите, за да изместят пигмеите и койсаните? И кога точно са стигнали до прародините на изместените от тях народи?

 

 

За да разберем в какво са се изразявали предимствата на банту, би трябвало да се запознаем и със свидетелствата от настоящето — наличието на културни растения и домашни животни. Както се видя в предните глави, тези данни са особено важни, защото по-интензивното производство на храни води и до по-голям брой хора, вируси и технологии, по-сложна политическа организация и прочее компоненти на властта. Тоест хората, които по една или друга случайност — а географското местоположение е именно това — са наследили или са развили свои производства на храни, са получавали по този начин и възможността да „поглъщат“ (или асимилират) останалите, които не са били така облагодетелствани от естествената си среда.

Когато през XV в. европейците са стигнали и до субсахарска Африка, африканците вече са отглеждали пет групи насаждения (вж. Фигура 19.3), всяка от които е играла важна роля в тяхната история. Първата е била характерна за Северна Африка, а ареалът й се е простирал до етиопските планини. Климатът е мек, от средиземноморски тип, а валежите са концентрирани в зимните месеци. (Подобен е и калифорнийският, което обяснява защо моето и мазетата на милиони други калифорнийци често се наводняват през зимата, но затова пък изсъхват като прахан през лятото.) Същият средиземноморски, или субтропически модел е важал и за Плодородния полумесец, прародината на земеделието.

От горното можем да направим извод, че най-рано са били култивирани в Северна Африка растенията, чието покълване и израстване е съобразено със зимните дъждове, а от археологията знаем, че този тип посеви са били усвоени за първи път в Плодородния полумесец преди десетина хилядолетия. С други думи, близкоизточните посеви са се разпространили и в северноафриканските области със сходен климат и са създали предпоставки за възхода на древноегипетската цивилизация. Въпросната група земеделски култури включва добре познатите ни пшеница, ечемик и грах плюс бобови и грозде. А те са ни познати, защото са се разпространили и в областите със сходен климат на Европа, а оттам — в двете Америки и Австралия, за да се превърнат днес в основни земеделски култури в умерените зони по целия свят.

Ако някой реши да пропътува Сахара и по някое време попадне отново в зона с по-влажен климат, примерно Сахел, която е долепена до южната граница на пустинята, той рано или късно ще забележи, че тук вали по-често през лятото, отколкото през зимата. Това пък означава, че дори и да са били пренесени през пустинните пясъци, близкоизточните насаждения са щели неминуемо да се сблъскат с непреодолими трудности в Сахел, чийто дъждовен сезон съвпада с летния. Затова и вместо на посеви, донесени от Плодородния полумесец, тук се натъкваме на две групи африкански растения, чиито диви предци се срещат на юг от Сахара и затова са съобразени със зимните дъждове и по-малката сезонна разлика в продължителността на деня. Така на преден план излизат соргото и бисерното просо, превърнали се и в основни житни култури в по-голямата част на субсахарска Африка, особено първото, днес отглеждано навсякъде по света, където климатът е достатъчно сух и горещ, включително и Съединените щати.

Другата група включва растения, чиито диви предци се срещат в Етиопия и най-вероятно са били култивирани именно в нейните планини. Повечето от тях и досега се отглеждат само в Етиопия и са останали непознати в Новия свят — това са наркотичното растение чат; подобното на банан енсете; маслодайният нуг; една разновидност на просото, от която се вари местната бира; и един дребнозърнест представител на житните, наречен теф, от който пък се меси местният хляб. Затова пък всеки читател, развил кофеиномания, би трябвало да благодари за зависимостта си на древните етиопци, защото те са хората, култивирали първи кафето. В продължение на хилядолетия това растение е виреело само в Етиопия, след което е било пренесено в Арабския полуостров, а оттам и по целия свят, за да се превърнат днес някои икономики от срещуположни точки на земното кълбо като бразилската и тази на Папуа Нова Гвинея в негови основни износители.

Следващата група африкански посеви е произлязла от диви предци, виреещи във влажния климат на Западна Африка. Някои, например африканският ориз, на практика не са напускали нейните очертания; други като африканския ямс са се разпространили и в останалите части на субсахарска Африка; трети — като маслодайната палма и ко̀лата — са били пренесени и на други континенти. Западноафриканците са дъвчели съдържащите кофеин семена на последната [Cola acuminata] като стимулант много преди компанията „Кока Кола“ да „зариби“ първите си американски клиенти, а след това да убеди и останалия свят да пие нейния продукт, който в началото е представлявал просто отвара от някакви си африкански плодчета, твърди като орехи.

Последната група насаждения също са адаптирани към по-влажен климат, но сред тях се крие и най-голямата изненада, поднесена ни от Фигура 19.3. През XV в. бананите, азиатският ямс и тарото вече са били намерили широко разпространение в субсахарска Африка, а азиатският ориз се е бил утвърдил по крайбрежието на Източна Африка. Има обаче една подробност — всички те са култивирани първо в тропиците на Югоизточна Азия. И тяхното присъствие в Африка щеше да е доста озадачаващо, ако това на индонезийците в Мадагаскар вече не ни бе подсказало съществуването на някаква праисторическа връзка между Африка и Азия. Дали пък тези австронезийци, тръгнали някога от Борнео, не са стъпили първо на източноафриканския бряг, за да подарят своите култивирани растения на местните (които пък от благодарност са ги открехнали на някои рибарски номера) и чак след това са отплавали в посока към залеза, за да колонизират Мадагаскар и без да оставят никакви други следи на африканския континент?

Последната и като че ли най-голяма изненада е тази, че всички африкански насаждения — сахелски, етиопски и западноафрикански — всъщност са били култивирани на север от екватора. А това вече ни дава някои ценни нишки, за да разберем защо някогашните нашественици, говорили на нигеро-конгоански езици и дошли от север, са били в състояние да изместят пигмеите от екваториална Африка и по-южните им съседи, койсаните. Неуспехът на пигмеите и койсаните да развият сами земеделие се е дължал не на някаква тяхна вродена неспособност за по-комплицирани дейности, а отново на една случайност — повечето местни диви растения не са били подходящи за доместикация. Имайте предвид, че нито бантусите, нито белите фермери са успели да превърнат някое от местните растения в земеделска култура, макар и да са били наследници на хилядолетни традиции.

Представителите на африканската фауна, превърнати в доместикати, могат да бъдат изброени много по-лесно, отколкото тези на флората, защото са само няколко. Всъщност единственото животно, за което знаем със сигурност, че е било одомашнено в Африка, е токачката — една птица, подобна на пуйката. Дивите предци на домашните говеда, магарета, свине, кучета и (домашните) котки са част от фауната на Северна Африка, но също и на Югозападна Азия, така че не можем да бъдем сигурни къде точно са били опитомени за първи път, въпреки че най-ранните данни за магарета и котки, с които разполага науката, свидетелстват по-скоро в полза на Египет. Най-новите пък подсказват, че говедата по всяка вероятност са били одомашнени самостоятелно в Северна Африка, Югозападна Азия и Индия, като и трите им най-ранни породи имат принос за появата на тези, които днес се срещат в африканския континент. Затова пък всички останали домашни животни най-вероятно са били доместицирани извън Африка и впоследствие са били пренесени в нея, защото дивите им предци се срещат само в Евразия. Тоест африканските овце и кози са били одомашнени първо в Югозападна Азия, кокошките — в Югоизточна Азия, конете — в степите на Южна Русия, а камилите — най-вероятно в Арабския полуостров.

Най-необичайното в този списък отново е с отрицателен знак. Той не включва нито един от едрите бозайници, с които Африка отколе се слави, а и ги притежава в огромни количества — зебри и гнута, носорози и хипопотами, жирафи и биволи. А както ще видим, този факт е имал също толкова дълготрайни последствия в африканската история, колкото и липсата на култивирани местни растения в субекваториална Африка.

Този кратък преглед на основните африкански хранителни ресурси ни помага да разберем, че някои от тях са изминали доста дълъг път от своите родни места във вътрешността на Африка и извън нея. Както и навсякъде другаде по света, някои хора в Африка са извадили по-голям късмет от останалите, т.е. „случили“ са с домашни растения и животни, които са получили почти наготово от естествената си среда. По аналогия с австралийските ловци-събирачи, погълнати от вълната на британските колонисти (отхранени с говеждо и хляб), бихме могли да предположим, че ако не всички, то поне част от тези африкански „късметлии“ са се възползвали от предимствата си, за да поглъщат своите съседи. А сега нека се обърнем към археологическите данни, за да разберем кой кого е поглъщал и кога…

 

 

Какво може да ни каже археологията за датите и местата, на които са възникнали земеделието и скотовъдството в Африка? Всеки читател, запознат с историята на западната цивилизация, най-вероятно е убеден (за което едва ли трябва да го упрекваме), че производството на храни в Африка е започнало в долината на Нил, или, с други думи, в Древен Египет, земята на фараоните и пирамидите. В края на краищата, през III хилядолетие пр.Хр. този Египет несъмнено е бил най-сложното общество на африканския континент и едно от първите книжовни средища в целия свят. Само че най-ранните археологически свидетелства за производство на храни идват не от Египет, а от Сахара.

Вярно е, че днес по-голямата част от Сахара е толкова суха, че там не никне дори трева, но това невинаги е било така. Между IX и IV хилядолетие преди нашата ера Сахара е била далеч по-гостоприемна, имала е безброй езера и е гъмжала от дивеч. През този период нейните жители са започнали да отглеждат говеда и да изработват най-различни керамични изделия, след което в сферата на заниманията им са влезли овцете и козите, а може би са направили и първите си стъпки в култивирането на сорго и просо. И този сахарски пасторализъм е предшествал появата — около 5200 г. пр.Хр. — на производството на храни в Египет (под формата на пълния пакет със зимни насаждения и домашни животни от Азия). Но подобно производство е възниквало и на други места — в Западна Африка и Етиопия, а около 2500 г. пр.Хр. пастирите и техните стада вече са били прекосили днешната граница между Етиопия и Кения.

Всички тези изводи се основават на археологически свидетелства, но ние разполагаме и с още един метод, за да датираме появата на домашни растения и животни — като сравняваме съответните думи в съвременните езици. Съпоставката на тези названия в днешните южнонигерийски езици (спадащи към нигеро-конгоанското семейство) показва, че те могат да бъдат класирани в три групи. В първата попадат названията на някои точно определени насаждения, които звучат много сходно във всички южнонигерийски езици. Това са западноафриканският ямс, маслодайната палма и ко̀лата — все растения, за които знаем от ботаниката и от някои други науки, че са били част от флората на Западна Африка и за първи път са били култивирани именно там.

След това идват насажденията, чиито названия съвпадат само в рамките на една малка подгрупа на южнонигерийските езици. Това пък са земеделски култури, за които се смята, че са от индонезийски произход — например бананите и азиатският ямс. Очевидно те са стигнали до Южна Нигерия едва когато местните езици са започнали да се разделят на подгрупи, всяка от които е изковала свое название за новите растения и то е било наследено само от онези съвременни езици, попадащи в нейните рамки.

В третата група са названията, свързани не с конкретни езикови групи, а с търговските маршрути. Става дума за културни растения от Новия свят като царевицата и фъстъците, за които знаем, че са въведени в Африка след началото на редовния презокеански трафик (1492 г.) и разпространили се по местните търговски пътища, често запазвайки своите португалски или други чуждоезични имена.

Ето защо, дори и да не разполагаме с нужните ни ботанически и археологически данни, ние също можем да докажем — този път с помощта на езикознанието, — че на този континент най-напред са били култивирани някои местни западноафрикански растения, после са дошли индонезийските насаждения, а накрая и тези, донесени тук от европейците. Историкът от Калифорнийския университет Кристофър Ерет също прибягва до лингвистиката, за да определи последователността, в която отделните земеделски култури са били усвоявани от представителите на различни езикови семейства. С помощта на един по-специфичен метод — глотохронология, базиращ се на темпото, с което названията на земеделските култури са се променяли през историческата епоха — учените, работещи в сферата на сравнителното езикознание, също могат да дадат своя принос в историята на земеделието, защото могат да изчислят кога са били култивирани (или са били донесени от другаде) самите насаждения.

Ако съчетаем по-преките, археологически свидетелства с по-косвените от сферата на езикознанието, ще стигнем и до извода, че хората, които са култивирали соргото и просото в Сахара преди няколко хилядолетия, са говорели на същия праезик, от който са произлезли днешните нилото-сахарски езици. По тази логика и хората, култивирали за първи път съобразените с по-влажен климат насаждения в Западна Африка, би следвало да са говорели на праезика, от който са произлезли днешните нигеро-конгоански езици. И накрая, представителите на най-древните афроазиатски езици в Етиопия най-вероятно са култивирали някои местни растения и със сигурност първи в цяла Северна Африка са въвели земеделските култури от Плодородния полумесец.

Ето как данните, извлечени от названията на растенията в съвременните африкански езици, ни дават основание да предположим, че преди хилядолетия в Африка са били говорени поне три основни „праезика“: нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски. Имаме достатъчно основания да предположим, че е съществувал и някакъв койсански „праезик“ — отново с помощта на езикови данни, макар и не названия на насаждения, тъй като, както вече знаем, предците на днешните койсани не са успели да култивират нито едно растение. Поне едно е сигурно: Африка, в която днес се говорят 1500 езици и наречия, е достатъчно голяма, за да е приютявала навремето и много повече от тези четири хипотетични „праезика“. Но по някакви причини останалите са изчезнали — било защото хората, които са говорели на тях, са забравили „майчиния“ си език (като пигмеите), било защото самите тези хора са изчезнали от лика на земята…

Оцеляването на тези четири африкански семейства (в които не влиза един сравнително отскоро появил се австронезийски език, малгашкият, говорен само в Мадагаскар) едва ли се дължи на факта, че са били по-ефикасни средства за комуникация. Тук по-скоро става дума за поредния каприз на историята — просто предците на тези, които днес говорят на нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски езици, са били случили с местожителство, за да се сдобият своевременно с домашни растения и животни, а това пък им е позволило да увеличат многократно броя си и впоследствие да изместят „другоезичните“ или да им наложат собствените си езици. Малкото останали днес койсани са оцелели главно поради своята изолираност в по-безводните области на Южна Африка, които не са били подходящи за земеделие от бантуски тип.

 

 

Преди да проследим как койсаните са оцелели под напора на бантуската вълна, нека видим какво ще ни каже археологията за другата по-мащабна праисторическа миграция на човешки маси в Африка — австронезийската колонизация на Мадагаскар. Археолозите, работили там, вече са доказали, че австронезийците са пристигнали в Мадагаскар през периода между IV и IX в. от нашата ера. Тук австронезийците са попаднали (и са пристъпили към методичното изтребване) на една свръхнеобичайна фауна, изглеждаща така, сякаш е дошла от друга планета, просто защото представителите й са били еволюирали само в Мадагаскар по време на продължителната му изолация от останалия свят. В числото им са влизали гигантски слонски птици, примитивни примати, наречени лемури и с размерите на горили, както и хипопотами-джуджета. При разкопките на най-древните човешки поселища в Мадагаскар са открити останки от железни сечива, добитък и насаждения, така че тези колонисти не са били просто екипажът на някое рибарско кану, отклонило се от курса си — тук става дума за експедиция в пълния смисъл на думата. Как обаче е била осъществена тази праисторическа експедиция, прекосила разстояние от 4000 мили?

Един от отговорите на загадката се крие в старинната навигаторска книга, Периплос на Еритрейско море, съставена от някакъв анонимен търговец, живял в Египет през II в. Въпросният търговец описва един вече функциониращ търговски маршрут, свързващ Индия и Египет с бреговете на Източна Африка. С разпространението на исляма през IX в. тогавашната търговия в района на Индийския океан става и много по-добре документирана археологически с многобройните находки на средноизточни (понякога дори и китайски) изделия от рода на керамика, стъкло и порцелан в източноафриканските крайбрежни селища. Явно в тях търговците са изчаквали да задухат по-благоприятни ветрове, за да могат да прекосят директно океана от Източна Африка до Индия. Когато португалският мореплавател Васко (Вашку) да Гама става първият европеец, заобиколил най-южния край на Африка (нос Добра надежда) и достигнал кенийските брегове през 1498 г., той попада на суахилски заселници и дори си наема местен навигатор, който го отвежда до Индия точно по този маршрут.

Имало е обаче и друг, също доста оживен маршрут, но по̀ на изток — между Индия и Индонезия. Затова смятам, че австронезийските колонисти най-вероятно са стигнали по него от Индонезия до Индия, а след това са поели по другия, на запад към Източна Африка, където са се съюзили с някои африканци и заедно са открили Мадагаскар. Този съюз между австронезийци и източноафриканци се наблюдава и днес в малгашкия език, който е австронезийски, но съдържа и много думи от бантуските езици, говорени на кенийското крайбрежие. Затова пък в самите кенийски езици липсват ответните заемки, а и другите следи от австронезийско присъствие в Източна Африка са доста оскъдни, ако изключим музикалните инструменти, за които се предполага, че са от индонезийски произход (ксилофоните и цитрите) и, разбира се, австронезийските насаждения, изиграли толкова важна роля в африканското земеделие. Ето защо в мен се прокрадва и следната догадка: дали пък австронезийците, вместо да хванат по-лесния път (през Индия и Източна Африка), не са подкарали канутата си направо през Индийския океан, за да открият първо Мадагаскар и чак след това Източна Африка? Но така или иначе мистерията около този най-озадачаващ факт, свързан с човешката география в Африка, остава неразбулена…

 

 

Какво може да ни каже археологията за другата по-мащабна човешка миграция в по-новата африканска праистория — бантуската експанзия? От антропологическите и езикови данни за съвременните африканци видяхме, че субсахарска Африка далеч не винаги е била онзи „черен континент“, както си я представяме днес. Напротив, данните по-скоро загатват, че пигмеите някога са се простирали в джунглите на цяла Централна Африка, а койсаните — във всички по-сухи области на субекваториална Африка. Може ли обаче археологията да потвърди тези предположения?

Ако говорим за пигмеите, отговорът ще е: „Поне засега — не“, просто защото археолозите все още не са се добрали до някакви по-древни човешки скелети в екваториалните джунгли. Но що се касае до койсаните, отговорът ще е категорично „Да“. В Замбия, или най-северната граница на сегашния койсански ареал, археолозите са открили черепи, напомнящи тези на днешните койсани, както и каменни сечива, които почти с нищо не се отличават от тези, които койсаните са продължавали да изработват, когато европейците са пристигнали в Южна Африка.

Колкото до това — как бантусите са успели да изместят тези северни койсани — археологическите и езиковедските данни показват, че експанзията на древните бантуски „фермери“ от саваните във вътрешността на Западна Африка към по-влажните джунгли по крайбрежието вероятно е започнала още през 3000 г. пр.Хр. (вж. Фигура 19.4). Термините, с които и сега изобилстват всички техни езици показват, че бантусите още тогава са имали домашен добитък и някои пригодени към по-влажен климат насаждения от рода на ямс, но не са разполагали с метални сечива и затова са поставяли по-голямо ударение на риболова, лова и събирачеството. Те дори са се лишили от добитък покрай болестите, пренасяни от мухата цеце в джунглите. При разселването си в басейна на река Конго са разчиствали площи за овощни градини и са се увеличавали на брой, вследствие на което са започнали да асимилират пигмейските ловци-събирачи или да ги изтласкват в по-непроходимите участъци на екваториалните джунгли.

Някъде след 1000 г. пр.Хр. бантусите са пресекли източната граница на тези джунгли и са навлезли в откритите площи на Напуканата долина (Rift valley) и района на Големите езера. Тук те са се натъкнали на поредното „врящо гърне“ (или „топилня“) в лицето на афроазиатските и нилото-сахарски фермери и скотовъдци, отглеждащи сорго, просо и добитък в по-сухите области, наред с койсанските ловци-събирачи. Благодарение на своите насаждения, пригодени към по-влажен климат, които са донесли от западноафриканската си родина, бантусите са имали възможност да създават стопанства в онези области на Източна Африка, които са се оказали неподходящи за предишните им обитатели. През последните векове преди Христа предните постове на бантусите вече са достигнали и океанското крайбрежие.

В Източна Африка бантусите са започнали да усвояват просото и соргото (заедно с нилотските названия на тези растения), както и да се сдобиват отново с добитък от своите нилото-сахарски и афроазиатски съседи. Но те са се сдобили и с желязото, чиято обработка вече е била започнала в зоната Сахел. Все още не е ясно как този процес е бил пренесен скоро след 1000 г. пр.Хр. и в субсахарска Африка. Тази ранна дата е подозрително близка до датите на поява на някои близкоизточни техники за обработка на желязо в Картаген, който пък е на средиземноморския бряг. Горното дава основания на историците да приемат, че знанията в сферата на ранната металургия са проникнали в субсахарска Африка от север. От друга страна, обработката на мед е била позната в Западна Сахара и Сахел още през 2000 г. пр.Хр. Това би могло да означава, че някои африканци са стигнали по самостоятелен път и до обработката на желязо. В подкрепа на горната хипотеза можем да изтъкнем това, че техниките, използвани от ковачите в субсахарска Африка, доста са се различавали от тези в Средиземноморието, което също може да се приеме като признак на самостоятелно развитие — например африканските ковачи са знаели как да постигат необходимите високи температури в своите пещи и са произвеждали стомана цели две хилядолетия преди да се появят бесмеровите пещи от XIX в. в Европа и САЩ.

С добавянето на железните сечива към техните пригодени към по-влажен климат насаждения бантусите най-сетне са разполагали с необходимия им арсенал, срещу който за момента не е имало никакви прегради в субекваториална Африка. Все пак в Източна Африка все още им се е налагало да се конкурират с многобройните нилото-сахарски и афрозиатски земеделци от Желязната епоха. Затова пък на юг са се простирали на повече от 2000 мили територии, рядко заселени с койсански ловци-събирачи, които не са разполагали с метални сечива и насаждения. Затова и само за няколко века — една от най-бързо реализираните колонизации в цялата праистория — бантуските земеделци са се разпространили чак до Натал, на източното крайбрежие на днешната Южноафриканска република.

В случая лесно можем да се поддадем на изкушението и да опростим тази несъмнено свръхдраматична експанзия, като представим койсаните като невинни жертви, пометени от връхлетелите ги бантуски „орди“. Всъщност нещата са доста по-сложни. Койсанските народи в Южна Африка вече са разполагали с овце и говеда, с които са се сдобили няколко века преди бантуското нашествие. Първите бантуски „пионери“ — най-вероятно малцина на брой — са подбирали по-влажни зони, подходящи за техните ямсови насаждения, и са избягвали по-сухите, които са оставяли на койсанските скотовъдци и ловци-събирачи. Със сигурност са установявали не само търговски, но и брачни връзки със своите съседи, по същия начин, както това и досега се прави между пигмейските ловци-събирачи и бантуските „фермери“ в екваториална Африка. Едва впоследствие, когато са увеличили броя си и са включили говедата и сухоустойчивите житно-зърнени култури в своето стопанство, бантусите са изпълнили и по-сухите зони. Но крайният резултат така или иначе е ясен: бантуските земеделци са завладели по-голямата част от земите на койсаните, като културното наследство на последните се свежда единствено до характерните и за някои некойсански езици „цъкания“, черепи и каменни сечива, откривани от археолозите, както и някои типично койсански черти във външния облик на южноафриканските бантуси.

Какво се е случило с тези изчезнали койсани? Всъщност не знаем. Единственото, което можем да кажем със сигурност е, че в земите, където койсаните са живели може би в продължение на десетки хилядолетия, днес живеят бантуси. Можем само да изкажем някои предположения — по аналогия с онези събития от по-новата история, когато боравещите със стомана бели фермери се сблъскват с боравещите с каменни сечива ловци-събирачи в аборигенска Австралия и индианска Калифорния. Както знаем, тези ловци-събирачи много бързо са били елиминирани: прогонвали са ги от земите им, мъжете са били избивани или поробвани, а жените — взимани за „съпруги“, а и двата пола са се заразявали с епидемични заболявания, пренасяни от нашествениците. Пример за такова масово заболяване в Африка е маларията, пренасяна от комарите, въдещи се на рояци край земеделските селища — към нея бантусите са били развили генетична резистентност, но не и койсанските ловци-събирачи.

Затова пък Фигура 19.1, на която е представено днешното разпределение на отделните човешки популации в Африка, ни напомня, че бантусите не са помели по пътя си всички койсани, тъй като част от последните са оцелели в някои области на Южна Африка, оказали се неподходящи за бантуското земеделие. Най-южният бантуски народ, коса, е приключил преселението си на бреговете на Фиш ривър, на 500 мили северно от нос Добра надежда, но едва ли защото местните земи не са били плодородни — напротив, днес Капската област е житницата на ЮАР. Причината е друга: просто местният климат е от субтропически тип (т.е. валежите падат през зимата) и в него не са можели да виреят насаждения, адаптирани към летните дъждове. Затова и през 1652 г., когато холандците са дошли в днешния Кейптаун, запасени с подходящи насаждения от Близкия изток, коса (или „кафрите“) са си стояли на северния бряг на Фиш ривър и не са имали никакво намерение да продължат на юг.

Тези наглед дребни детайли от сферата на ботаническата география обаче продължават да оказват огромно влияние върху съвременната политика. Едно от последствията им се изразява в следното: от момента, в който местното койсанско население е било елиминирано (т.е. избито в битките или покосено от заразните заболявания), белите вече са имали пълното основание да заявят, че те са се настанили на тези земи преди бантусите, тоест, че имат „преимуществени права“ над тях. Разбира се, тези претенции едва ли трябва да се приемат сериозно, тъй като „преимуществените права“ на самите койсани не са попречили те да бъдат лишени от родните си земи. По-дългосрочните и много по-тежки последствия обаче се изразяват в друго. Когато идват тук през 1652 г., холандските заселници (бъдещите „бури“) е трябвало да преодолеят по пътя си само отделни малки групи на койсани-скотовъдци, но не и гъстите бантуски популации, разполагащи и със стоманени сечива, които са живеели доста по̀ на север. Едва през 1702 г., когато се срещат с коса в района на Фиш ривър, започват и кръвопролитните стълкновения (т.нар. „Кафърски войни“). Независимо че са можели да разчитат на редовни подкрепления от базата си в Кейптаун, на белите са им били необходими 175 години и девет войни, за да сломят съпротивата на коса — с други думи, армиите им са напредвали с по една миля на година. Друг въпрос е дали белите заселници са щели изобщо да се задържат в Южна Африка, ако още от самото начало са били срещнали толкова ожесточен отпор…

С други думи, днешните проблеми на Южна Африка поне донякъде се дължат и на някои случайни фактори, свързани с географската среда. Случило се е така, че родината на кейптаунските койсани не е предлагала много растения, подходящи за култивация. За разлика от тях бантусите са имали богата земеделска традиция с 5000-годишна история, но техните насаждения не са били адаптирани към субтропическия климат. Европейците определено са били облагодетелствани в това отношение — освен всичко друго, те са били наследили от своите прадеди отпреди 10 000 години и по-подходящи за местните условия насаждения. Така че това, което подсказваше онази табела („Гьорингщрасе“) в столицата на Намибия, се оказа и съвсем вярно: миналото на Африка е оставило дълбок отпечатък върху нейното настояще…

 

 

Ето защо и бантусите са били в състояние да погълнат койсаните, а не се е получило обратното. Но да се върнем на последния въпрос от нашата историческа главоблъсканица: защо именно европейците са колонизирали субсахарска Африка? И този въпрос е особено озадачаващ, тъй като Африка е била люлка на човешката еволюция в продължение на милиони години, а най-вероятно и родина на съвременния Homo sapiens. Към тези предимства могат да се добавят и изключително разнообразния климат, флора и фауна, както и най-голямото разнообразие на човешки типове в целия свят. И ако някое извънземно е било посетило Земята преди десет хилядолетия, то най-вероятно е щяло да направи следната прогноза — че рано или късно Европа ще свърши като васал на някоя субсахарска империя…

Проксималните фактори, предопределили изхода от афро-европейския сблъсък, са ясни. Също като при срещата си с коренните американци, европейците, навлезли в Африка, са разполагали с три основни предимства: огнестрелните оръжия (и технологиите като цяло), относително широко разпространената грамотност и съответната политическа организация, необходима за реализацията на такива скъпи начинания като изследователските експедиции и завоевателните походи. И тези предимства са проличали веднага щом е започнала самата колизия — само четири години след като зърва за първи път източноафриканския бряг, Васко да Гама се завръща тук с цяла флотилия, въоръжена с топове, за да сложи ръка на Килва, най-важното пристанище в региона, което е контролирало и търговията със злато от Зимбабве. А защо европейците са успели да се сдобият с тези три решаващи предимства преди африканците?

Както вече многократно се спомена, и трите са исторически следствия от развитието на производството на храни. А това развитие в субсахарска Африка се е забавило поради липсата на подходящи местни животни и растения, много по-малката площ, подходяща за земеделие, а и поради разположението на основната континентална ос (ориентирана от север на юг), което е затруднявало разпространението на това производство и съответните технологии. Нека видим сега в какво се е изразявало въздействието на тези фактори.

Да започнем с домашните животни — вече видяхме, че тези в субсахарска Африка са дошли от Евразия (което не изключва вероятността две-три да са били одомашнени в Северна Африка). В резултат на това домашните животни не са успели да достигнат земите на юг от Сахара цели хилядолетия след като им е било намерено приложение в новоформиращите се евразийски цивилизации. На пръв поглед това е доста странно, тъй като в нашите представи именно Африка е континентът на едрите сухоземни бозайници. Но в Глава IX видяхме достатъчно ясно, че за да се превърне едно диво животно в домашно, не е достатъчно само да бъде опитомено — то трябва и да е кротко, да е приучено да се подчинява на хората, да не създава проблеми с изхранването си, да е имунизирано срещу най-честите заболявания, както и да расте бързо (и да се храни нормално) „в плен“. Евразийските крави, овце, кози, коне и свине са били сред малкото едри бозайници в света, които са отговаряли на тези условия. Затова пък техните африкански аналози — примерно кафърският бивол, зебрата, африканският глиган, носорогът и хипопотамът — никога не са били одомашнени, дори и в модерните времена.

Вярно е, че някои едри африкански бозайници се поддават на опитомяване. Анибал е използвал опитомени африкански слонове в неуспешната си кампания срещу Рим, а древните египтяни вероятно са опитомявали жирафи и някои други от копитните. Но нито едно от тези опитомени животни не се е превърнало и в домашно — т.е. да се получат нови породи по пътя на селекцията и то да бъде генетично модифицирано, за да стане и по-полезно за хората. Ако африканските носорози и хипопотами са били своевременно одомашнени и обяздени, те не само са щели да решат веднъж завинаги проблема с продоволствието на местните армии, но са щели да се превърнат и в несъкрушима кавалерийска сила, която буквално е щяла да прегазва европейските конници… И тогава нашите приятели бантусите, вместо да шляпат с боси пети в прахоляка, са щели да яздят породисти носорози (представяте ли си — не конници, а носорозници!) и като нищо са щели да попилеят Римската империя… Да, но това така и не се е случило.

Вторият фактор — това е аналогичният (макар и не толкова краен) диспаритет между евразийските и африканските култивирани растения. Наистина, Сахел, Етиопия и Западна Африка са можели да се похвалят със свои местни земеделски култури, но с много по-малко разновидности, отколкото евразийските. И поради този оскъден „начален капитал“ дори най-ранните наченки на земеделие в Африка са започнали няколко хилядолетия след същите процеси в Плодородния полумесец. Така че ако говорим за изобилие (и разнообразие) на растителни и животински доместикати, Евразия определено е дръпнала още на старта.

Третият фактор се е изразявал в това, че площта на Африка отговаря едва на половината на тази на Евразия. Нещо повече, само една трета от нея — и това е онази част на субсахарската зона, която се пада на север от екватора — е била заета от земеделци и скотовъдци преди последното хилядолетие от миналата ера. Днес населението на Африка е по-малко от 700 милиона, докато евразийското вече надвишава четири милиарда. Но дори и във всяко друго отношение да бяха равни, тези двете — по-обширната площ и по-голямото население — са достатъчни, за да говорим и за по-голям брой конкуриращи се общества и инвенции, което означава и по-високо темпо на развитие.

Последният фактор, предопределил по-бавното развитие на Африка (в сравнение с Евразия) през епохата след Плейстоцена — това е различната ориентация на основните оси на тези континенти. Ориентацията на африканската, подобно на американската, е север-юг, а тази на евразийската е изток-запад (вж. Фигура 10.1). Когато се движи по такава вертикална ос, човек преминава зони с доста различни климатични условия, флора и фауна. Също така различни са и количествата на валежите, средната продължителност на деня и заболяванията по посевите и добитъка. По същата причина растенията и животните, одомашнени в една определена част на Африка, в други се сблъскват с огромни проблеми. Затова пък в Евразия те са преодолявали безпроблемно хиляди мили между отделните общества, разположени на една и съща географска ширина, което означава и сходни климатични условия и продължителност на деня.

Бавното разпространение на домашни растения и животни (или пък пълната им липса) по африканската ос е имало много важни последици. Например, за да покълнат, средиземноморските култури, намерили благодатна почва в Египет, са се нуждаели от обилни зимни валежи и от съответната сезонна разлика в продължителността на деня, затова и не са успели да разпространят на юг от Судан, където тези предпоставки не са били налице. Затова и египетската пшеница и ечемикът не са успели да прекосят до 1652 г. разстоянието до нос Добра надежда (където климатът е аналогичен) и до идването на белите колонисти койсаните така и не са опознали предимствата на земеделието. По същия начин и сахелските домашни растения, адаптирани към летните валежи и по-малката разлика в продължителността на деня, са били пренесени от бантусите в субекваториална Африка, но така и не са успели да се адаптират към условията в Капската област, което е имало пагубни последици за бантуското земеделие. Бананите и другите азиатски култури, за които африканският климат със сигурност е подходящ — днес те са сред основните стоки за износ на африканското земеделие, — просто не са имали възможност да стигнат до Африка по обичайните сухопътни маршрути. Те са се появили тук едва през първото хилядолетие от нашата ера, много по-късно от култивизацията им в Азия, защото е трябвало да изчакат появата на по-оживен трафик през Индийския океан.

Ориентацията на африканската ос е възпрепятствала и разпространението на домашни животни. Мухата цеце, основен преносител на трипанозоми^[37] в екваториална Африка, към която местните бозайници са резистентни, е същински „бич божи“ за евразийските и северноафриканските говеда. Затова и кравите, които бантусите са получили от Сахел, където няма и помен от цеце, не са успели да оцелеят при експанзията в екваториалните джунгли. Конете са се появили в Египет още през 1800 г. пр.Хр. и са променили до неузнаваемост военното дело на цяла Северна Африка, но не са успели да прекосят пясъците на Сахара, за да ускорят възхода на западноафриканските царства. Последните се сдобиват с кавалерия чак в началото на нашата ера, но и те не са могли да продължат на юг, защото така са щели да попаднат в обхвата на цеце. Ако кравите, овцете и козите са успели да достигнат северната част на Серенгети още през III хилядолетие пр.Хр., то им са трябвали още две хилядолетия, за да прекосят тази равнина и да се появят и в Южна Африка.

Също толкова бавно е било и разпространението на човешките технологии. Керамиката, появила се в Судан и Сахара още през IX хилядолетие пр.Хр., е стигнала до Капската област едва през първото столетие от нашата ера. Въпреки че писмеността се е появила в Египет още през IV хилядолетие пр.Хр. и е достигнала (модифицирана като азбука) земите на нубийското царство Мерое, а азбучното писмо от Близкия изток е достигнало Етиопия (по всяка вероятност от Арабския полуостров), в останалите части на Африка така и не са били създадени някакви местни системи, затова и в ролята на „просветители“ най-често са влизали арабите и европейците.

Накратко, европейската колонизация на Африка няма нищо общо с разликите между самите европейци и африканци, за които все натякват белите расисти. Тя по-скоро се дължи на някои случайни фактори от географско и биогеографско естество — по-специално това са разликите между отделните ареали в самите континенти, ориентацията на техните оси и наличността на подходящи диви растения и животни. Ако мога така да се изразя, различният начин, по който Африка и Европа са се движели в хода на своята история, се дължи най-вече на техните… недвижими имоти.