Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (12) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава X
За безбрежните небеса и скосените оси

Разгледайте по-внимателно тази карта на света (Фигура 10.1) и сравнете формата и ориентацията на континентите. Вероятно ще ви направи впечатление една очебийна разлика. Двете Америки заемат много по-голяма площ по вертикала (9000 мили), отколкото по хоризонтала — в най-широката си част стигат до 3000 мили, а в най-тясната (Панамския провлак) са едва 40. Тоест основната континентална ос на двете Америки е ориентирана от север на юг. Същото важи, макар и в по-малка степен, за Африка. За разлика от тях основната ос на Евразия е ориентирана от изток на запад. Дали пък тази ориентация не е оказала някакъв ефект върху историята на човечеството?

Фигура 10.1. Основните оси на континентите.

Тази глава ще се занимае с това, в което (поне според мен) се изразяват огромните и понякога трагични последствия от този фактор. Да, аз смятам, че осовата ориентация се е отразила на темпото на разпространение на доместикатите^[1], а вероятно и на създаването на писмеността, колелото и други подобни важни нововъведения. И тази основна географска особеност има много съществен принос за различния житейски опит на коренните американци, африканците и евразийците от последните пет столетия.

Разпространението на производството на храни се оказва решаващо, за да оценим значението на географските разлики за появата на пушките, вирусите и стоманата — по същия начин, както са важни и началните му етапи, които пък проследихме в предходните глави. Ето защо, както видяхме в Глава V, не повече от девет са ареалите на земното кълбо (ако не и само пет), където това производство е възникнало самостоятелно. Но в праисторическата епоха то вече се е утвърдило и в много други ареали. И всички те са започнали да произвеждат храни в резултат от разпространението на земеделските посеви, добитъка и овладяването на технологиите, свързани с тяхното отглеждане, а в някои случаи и вследствие на миграциите на самите земеделци и скотовъдци.

Основните посоки на това разпространение са от Югозападна Азия към Европа, Египет и Северна Африка, Етиопия, Централна Азия и долината на Инд; от Сахел и Западна Африка към Източна и Южна Африка; от Китай към тропическата част на Югоизточна Азия, Филипините, Индонезия и Япония, и накрая от Мезоамерика към Северна Америка. Наред с това, въпросното производство се е обогатявало — дори и там, където е възниквало самостоятелно — с включването на земеделски култури, добитък и технологии, заимствани от други ареали.

По същия начин, както някои региони са се оказали по-подходящи от другите за такова производство, така и темпото му на разпространение варира значително по света. Но в някои изключително подходящи от екологична гледна точка региони то така и не е било усвоено в праисторическата епоха, макар и вече да е съществувало в съседните земи. В това отношение най-смущаващи са неуспехите на земеделието и скотовъдството да стигнат от Югозападните щати до Калифорния или от Нова Гвинея и Индонезия до Австралия, както и неуспехът на земеделието да се утвърди в днешната провинция Натал в Южна Африка. Но дори и в регионите, където производството на храни се разпространило още в праисторически времена, темпото и датите му на разпространение също варират значително. В единия край на „класацията“ попада почти стремителната скорост, с която то се е разпространявало по осите изток-запад: от Югозападна Азия на запад към Европа и Египет и на изток към долината на Инд (като е напредвало с по 0,7 мили годишно); и от Филипините на изток към Полинезия (3,2 мили на година). В срещуположния край попада доста мудното темпо, с което се е движело по осите север-юг: то е напредвало от Мексико към американския Югозапад с по-малко от 0,3 мили на година (което обяснява и защо мексиканската царевица и фасул са се превърнали в продуктивни земеделски култури в Източните щати едва през X в.); а перуанската лама се е придвижила до Еквадор със скорост 0,2 мили на година. И тези разлика са можели да се окажат и далеч по-драстични, ако царевицата не е била култивирана в Мексико едва през 3500 г. пр.Хр. (аз съм по-консервативен в този тип изчисления — нещо, към което напоследък са склонни и някои от археолозите), а не много, много по-рано (както продължава да смята една немалка част от днешните археолози^[2]).

Има огромни различия и в основния пакет, в който насажденията и домашните животни са били разпространявани, което пък отново ни подсказва показва с какви по-големи или по-малки препятствия са се сблъсквали по пътя си. Например ако основните доместикати в Югозападна Азия са се разпространили без особени сътресения на запад към Европа и на изток към долината на Инд, то нито един от одомашнените в Андите бозайници (ламата, алпаката и морското свинче) не са успели да стигнат и до Мезоамерика в доколумбовата епоха. И този въпиещ неуспех очевидно се нуждае от обяснение. В края на краищата, в същата Мезоамерика са възникнали гъсто населени земеделски общности и цели комплексни общества, така че едва ли можем да се съмняваме, че андийските лами са щели да им бъдат от огромна полза (стига да са им били под ръка) в качеството си на потенциални месни продукти, превозни средства и източници на вълна. Ако изключим кучетата, Мезоамерика е била лишена от такива бозайници, за да задоволява точно тези си потребности. Затова пък някои южноамерикански култивирани растения са успели да стигнат до Мезоамерика — например маниоката, бататите и фъстъците. Що за „селективна бариера“ е била тази, която ги е пуснала да минат, но пък е отрязала достъпа на ламите и морските свинчета?

Едно по-дискретно изражение на тези толкова разнообразни географски отлики при разпространението е явлението, известно като преемптивна^[3] култивация. Много от дивите растителни видове, от които са произлезли нашите земеделски култури, се различават генетично от ареал на ареал, тъй като на различните места са протичали и различни мутации. По същия начин промените, необходими за превръщането на дивите растения в „посеви“, по принцип могат да бъдат предизвикани и от различни нови мутации, и от различни селекции, за да доведат до сходни резултати. Във връзка с това човек би могъл да разчовърка някоя по-широко разпространена земеделска култура и да се запита дали всички нейни разновидности демонстрират една и съща „дива“ или пък трансформираща (т.е. регулирана „отвън“) мутация. Идеята на този анализ е да разберем дали въпросното растение е било култивирано само в един ареал или това се е случило самостоятелно в няколко различни ареала.

Ако подложим на генетичен анализ основните древни насаждения в Новия свят ще се окаже, че повечето от тях включват две (или повече) алтернативни диви разновидности или пък две (или повече) алтернативни трансформиращи мутации. Това подсказва, че въпросното растение е било одомашнено самостоятелно в поне два различни ареала и че някои негови разновидности са наследили специфичната за дадения ареал мутация, докато останалите са наследили тази от някой друг. На тази основа ботаниците стигат и до извода, че перуанският фасул (Phaseolus lunatus), обикновеният (Phaseolus vulgaris) и лютите чушлета от групата Capsicum annuut/chinense са били одомашнени най-малкото в два отделни случая — единия път в Мезоамерика, а другия в Южна Америка — като същото важи и за тиквата Cucurbita pepo и семенното растение гъшикрак (goosefoot), които са били култивирани самостоятелно поне на две места — в Мезоамерика и източната част на Съединените щати. За разлика от тях повечето древни земеделски култури от Югозападна Азия демонстрират само по една от алтернативните „диви“ вариации или от съответните трансформиращи мутации, което пък подсказва, че всички съвременни разновидности на някоя от тези култури са произлезли вследствие на една-единствена култивация.

А какво би могло да означава това, че едно и също растение е било култивирано многократно и самостоятелно в различни части на неговата естествена среда, а не само веднъж, и то в точно определена област? Вече видяхме, че култивирането на растения включва и определени модификации на дивите видове, за да станат те и по-приемливи за хората — примерно да са с по-едри семена, по-приятен вкус или „нещо от сорта“. Логично е да предположим, че ако вече са разполагали с някоя по-продуктивна култура, начинаещите фермери биха продължили да я засяват, вместо да започват отначало, т.е. да събират други нейни повече или по-малко полезни диви родственици и да се опитват да ги култивират. Ако всички данни ни насочват към една-единствена култивация, то това би означавало следното: щом дадено диво растение е било култивирано, то бързо се е разпространявало и в други зони на неговата естествена среда, с което е отпадала необходимостта от повторна, макар и самостоятелна култивация на същото растение. Затова пък, когато се натъкваме на доказателства, че дадено растение е било култивирано самостоятелно в няколко различни области, ние нямаме друг избор, освен да приемем, че въпросната земеделска култура се е разпространявало прекалено бавно, за да предотврати и аналогичните опити на други места. Данните, с които днес разполагаме, подсказват, че в Югоизточна Азия е преобладавала тъкмо тази преемптивна култивация, докато в двете Америки този процес е протичал самостоятелно в различните области, което пък ни навежда на мисълта, че земеделските култури са се разпространявали далеч по-лесно в и извън пределите на Югоизточна Азия, отколкото в двете Америки.

Бързото разпространение на една земеделска култура може да предотврати не само повторните (а в случая и напълно излишни) опити за нейната култивация на други места, но и на дивите й родственици. Ами да, щом вече сте отгледали съвсем приличен грах в градината си, едва ли има смисъл да започвате отново от нулата и да се опитвате да култивирате дивия грах, виреещ по околните хълмове. Естествено, същото важи и за многобройните му диви роднини, които на практика с нищо не превъзхождат своя вече култивиран събрат. С появата си всички основни култури на Югозападна Азия са предотвратили и култивацията на който и да било техен близък родственик от дивата природа от цяла Западна Евразия. За сравнение аграрната история на Новия свят изобилства със случаи на паралелна култивация на равностойни и тясно свързани, но въпреки това различаващи се растителни видове в Мезоамерика и Южна Америка. Например 95% от памука, отглеждан в съвременния свят, е от вида Gossypium hirsutum, култивиран още през праисторическата епоха в Мезоамерика. Но ето че праисторическите южноамерикански „фермери“ са отглеждали вместо него сродния му Gossypium barbadense. Очевидно този сорт мезоамерикански памук е бил възпрепятстван да стигне още тогава и до Южна Америка, за да предотврати опитите за култивиране на други видове див памук там (както и обратното). По подобен начин и лютите чушлета, тиквите, амарантите и пълзящите, представители на различни, но така или иначе сродни видове, са били култивирани и в Мезоамерика, и в Южна Америка, което подсказва, че нито една от тези земеделски култури не е имала възможността да се разпространи достатъчно бързо, че да спести и маса излишни усилия.

И така, редица, макар и доста различни факти ни навеждат на един и същ извод — че производството на храни се е разпространявало по-лесно извън границите на Югозападна Азия, отколкото в двете Америки, а най-вероятно същото важи и за Субсахарска Африка. Горното включва и пълния неуспех на това производство да достигне някои иначе подходящи от екологична гледна точка ареали, разликата в темпото и селективността на разпространението, както и различните начини, по които най-рано култивираните земеделски култури са предотвратили опитите за повторна култивация на същия вид или на негови близки родственици. И коя ще е била тази особеност на двете Америки и Африка, която толкова е усложнила местното разпространение на производството на храни в сравнение с Евразия?

За да отговорим на този въпрос, нека първо се спрем на стремителното разпространение на производството на храни извън границите на Югозападна Азия (и по-точно Плодородния полумесец). Скоро след възникването на това производство — около 8000 г. пр.Хр. — се стига и до съответната „центробежна“ вълна, тръгнала от Плодородния полумесец, за да обхване постепенно и останалите части на Западна Евразия, както и Северна Африка. Тук привеждам една много любопитна карта (Фигура 10.2), начертана от генетика Даниел Зоари и ботаничката Мария Хопф, с която те показват как въпросната вълна е достигнала към 6500 г. пр.Хр. Гърция и Кипър, а също и Индийския полуостров, към 6000 г. — Египет, към 5400 г. — Централна Европа, към 5200 г. — Южна Испания, а към 3500 г. — и Британия. Във всеки от тези ареали производството на храни винаги е започвало с някои от растенията и животните, одомашнени в Плодородния полумесец. Наред с това пакетът от култури на Плодородния полумесец се е разпространил и извън границите на Северна Африка, за да стигне до Етиопия (датата все още не е уточнена). Но пък древна Етиопия е създала много свои земеделски култури и ние все още не знаем дали това е било местна инициатива или пък културите, пристигнали от Плодородния полумесец, са положили началото на местното производство на храни.

Фигура 10.2. Разпространението на културите от Плодородния полумесец в Западна Евразия.

Бел.: Символите представят местата, където са открити най-ранни останки (уточнени с помощта на радиовъглероден анализ) на земеделски култури, усвоени в Плодородния полумесец (се отнася за самия Плодороден полумесец в периода до 7000 г. пр.Хр.). Прави впечатление също, че датите стават все по-късни с постепенното отдалечаване от същия този Плодороден полумесец. Тази карта се базира на Карта 20, приложена към книгата на Зоари и Хопф „Култивиране на растения в Стария свят“ (Zohary, Hopf, Domestication of Plants in the Old World). Имайте предвид, че цитираните дати са „некалибрирани“.

Разбира се, далеч не всички доместикати, включени в този макет, са се разпространили и във всички останали ареали — в Египет например е било прекалено горещо, за да се наложи там и айнкорновата пшеница. В някои зони отделните елементи са пристигали по различно време: например в Югозападна Европа овцете са изпреварили житните култури. В други са се насочили и към култивацията на местни растения от рода на полския мак в Западна Европа и най-вероятно пъпеша в Египет. Но в повечето случаи производството на храни в тези „външни“ зони е зависело първоначално изцяло от доместикатите на Плодородния полумесец. Тяхното разпространение скоро е било последвано от други нововъведения, осъществени в самия „полумесец“ или в близост до него, в това число колелото, писмеността, металообработващите технологии, млечните продукти, плодните дървета, както и производството на бира и вино.

Защо един и същ пакет от земеделски култури е положил началото на производството на храни в цяла Западна Евразия? Дали защото в много от тези ареали същият набор от растения се е срещал и в диво състояние и е бил преценен като полезен по същия начин, както в самия Плодороден полумесец, или пък те са били култивирани по самостоятелни пътища? Не, не може това да е причината!

Първо, много от основните доместикати на Плодородния полумесец дори не се срещат в диво състояние извън Югозападна Азия. Например никоя от осемте основоположни култури (с изключение на ечемика) не вирее в диво състояние в Египет. Но пък долината на Нил предлага естествена среда, подобна на тази в долините на Тигър и Ефрат. Следователно пакетът, вършел добра работа в тези долини, е вършел също толкова добра работа и в поречието на Нил, за да стимулира бързото и ефектно развитие не само на местното производство на храни, но и на характерната древноегипетска цивилизация. Но храните, послужили като „гориво“ за еволюцията на тази цивилизация, поне на първо време са липсвали в Египет. Сфинксът и пирамидите — тези характерни продукти на египетската цивилизация — са били издигнати от хора, изхранвали се със земеделски продукти, характерни в началото не за Египет, а за Плодородния полумесец.

Второ, дори в случаите, когато дивите предци на тези култури са се срещали и извън Югозападна Азия, ние можем да бъдем напълно сигурни, че посевите на Европа и Индия в по-голямата си част са били получени „наготово“ от Югозападна Азия и не са били резултат от местна култивация. Например дивият лен се среща и доста по̀ на запад, включително Британските острови и Алжир, а на изток — само до Каспийско море, докато дивият ечемик се среща дори и в Тибет. Но както и при основоположните култури от Плодородния полумесец, във всички културни сортове в днешния свят се среща само една комбинация от хромозоми — за разлика от многобройните комбинации, срещащи се в техните диви предшественици, или пък споделят само една от многобройните възможни мутации, с която култивираните растения се отличават от дивите си предци, за да се сдобият и с характеристики, представляващи ценност за хората. Например всички сортове грах споделят един и същ рецесивен ген, не позволяващ на шушулките им да се разпукват спонтанно и да разпиляват зърната си — нещо, което дивият грах най-редовно прави (както вече се спомена).

Наличните данни показват, че повечето основоположни култури от Плодородния полумесец никога не са били повторно одомашнявани на други места след първоначалната им култивация в този регион. Ако това се бе случило по самостоятелен път, те щяха да демонстрират наследствените черти на цялото си пъстро потекло под формата на различни хромозомни комбинации или генни мутации. Тоест можем да ги определим като типични примери за явлението преемптивна доместикация, което обсъдихме по-горе. Бързото разпространение на пакета от Плодородния полумесец е предотвратило всички евентуални опити в същата насока, не само в самия „полумесец“, но и навсякъде другаде, просто защото е отпаднала и необходимостта от възпроизвеждане на абсолютно същия култивационен процес.

Предците на повечето основоположни земеделски култури имат диви родственици (не само в самия „полумесец“, но и навсякъде другаде), които също са били подходящи за култивация. Например добре познатият ни грах спада към рода Pisum, който се състои от два диви вида: Pisum sativum, превърнал се в днешния градински грах, и Pisum fulvum, който пък — представете си — никога не е бил одомашнен. А този Pisum fulvum е със съвсем приличен вкус, независимо дали пресен или изсушен, и е обичайна гледка в дивата природа. По същия начин и различните видове пшеница, ечемикът, лещата, нахутът, бобовите и ленът имат до един многобройни диви родственици освен тези, които са били култивирани. Наистина, някои от роднините на фасула и ечемика са били култивирани самостоятелно в двете Америки и Китай — все на места, които са достатъчно отдалечени от Плодородния полумесец. Но в Западна Евразия това се е случило само с един от няколкото потенциално полезни диви видове — вероятно защото се е разпространил изключително бързо и хората просто са престанали да събират за храна останалите видове. Както вече стана дума, бързото разпространение на дадена земеделска култура е осуетявало в зародиш всички евентуални опити за култивация на нейните диви родственици, както и тези за повторна култивация на нейния предшественик.

А защо изобщо разпространението на посевите от Плодородния полумесец е станало толкова бързо? Отговорът се крие донякъде в осовата ориентация (изток-запад) на самата Евразия, с която започнах тази глава. Както знаем, разположените на една и съща географска ширина региони (независимо дали на изток или на запад) се характеризират с една и съща продължителност на деня и последователност на сезоните. Макар и в по-малка степен, те са склонни да споделят и същите заболявания, режими на температурите и валежите, както и същата естествена среда или биом (т.е. тип вегетиране). Например Португалия, Северен Иран и Япония са разположени приблизително на една и съща географска ширина, макар и всяка от тях да се намира на 4000 мили от другата. И трите имат подобен климат, който доста се различава от този на земите, разположени едва на 1000 мили по̀ на юг от всяка от тях. Типът естествена среда, известен като „тропическа джунгла“, се простира до 10-ия градус северно и южно от екватора, докато този, който определяме като „средиземноморски“ (например калифорнийският чапарал или европейските храсталаци маки) обхваща ивицата между 20-ия и 30-ия градус.

Само че покълването, растежът и резистентността към заболявания на растенията са пригодени именно към тези особености на климата. Сезонните промени, свързани с продължителността на деня, температурата и валежите, са своеобразни сигнали, които карат семената да покълват, кълновете да израстват, а зрелите растения да се обкичват със съцветия, семена и плод. Всяка растителна популация бива генетично програмирана по пътя на естествения подбор, за да реагира и адекватно на сигналите, изпращани й от естествената среда, в която е еволюирала. Тези сезонни режими варират значително на различните ширини. Например на екватора продължителността на деня е еднаква през цялата година, но на умерените ширини тя се увеличава в периода между зимното и лятното слънцестоене, а през другата половина на годината отново намалява. Сезонът на нарастването — тоест месеците, през които температурата и продължителността на деня са подходящи за растежа на посевите — е най-кратък на най-големите ширини и все по-дълъг с приближаването към екватора. А както вече споменахме, растенията също така са адаптирани и към заболяванията, характерни за тяхната географска ширина.

Тежко и горко на онова растение, чиято генетична програма не е съобразена с географската специфика на полето, в което е засадено! Представете си, че някой канадски фермер прояви глупостта да засади в нивата си царевичен сорт, адаптиран към далеч по-южни ширини, примерно Мексико. Тази нещастна царевица ще се довери на заложената в нея програма и ще покълне още през март, за да се окаже затрупана от триметрова снежна пряспа… Но дори и да бъде препрограмирана, за да покълва в по-удобно за Канада време — да кажем в края на юни, — тази мексиканска царевица пак ще си има големи неприятности, макар и от по-друго естество. Нейните гени ще й нашепват, че не е нужно да си дава много зор при растенето — достатъчно е само да узрее, било то и след пет месеца. Това би било една напълно оправдана и безопасна стратегия в мекия климат на Мексико, но в Канада ще е катастрофална, защото щом застудее на есен, растението ще загине още преди да е наляло кочаните си със зърно. На тази царевица ще липсват и гените, необходими й да устои на заболяванията, характерни за по̀ северните ширини, а онези, съобразени с мексиканските условия, ще се окажат напълно излишни. Поради всички тези особености растенията от по-малки ширини трудно се приспособяват към по-големите и обратното. Затова и посевите от Плодородния полумесец се представят добре във Франция и Япония, но хич ги няма на екватора…

Животните също са приспособени към специфичните условия на дадена географска ширина. В това отношение и ние си оставаме типични животни, в което можем да се уверим от всяка по-щателна интроспекция. Някои от нас не могат да понасят студените северни зими с техните къси дни и специфични вируси, а други пък не издържат на горещия тропически климат и специфичните за него заболявания. През последните столетия колонистите от Северна Европа са предпочитали да емигрират в задморски земи с подобен по-хладен климат на същите ширини — Северна Америка, Австралия или Южна Африка, а в Кения и Нова Гвинея са се заселвали по същата причина в планинските райони. Тези европейци, изпратени в горещите тропици, са измирали като мухи от заболявания от рода на маларията, към които местните жители отдавна вече са били развили някаква генетична резистентност.

Горното дава и част от обяснението на това защо доместикатите от Плодородния полумесец са се разпространили толкова бързо на изток и на запад: просто те вече са били добре пригодени към климата на регионите, в които са били пренесени. Например с преминаването си от унгарските степи в Централна Европа (около 5400 г. пр.Хр.), земеделието се разпространява изключително бързо — съдейки по археологическите данни, всички селища на ранни земеделци в тази обширна територия от днешна Полша до Холандия (за които е характерна керамиката с линейни декоративни мотиви) са възникнали почти едновременно. По времето на Христос всички житни култури от Плодородния полумесец вече са виреели в околовръст от 8000 мили — от атлантическото крайбрежие на Ирландия до тихоокеанското на Япония. Тази експанзия по оста запад-изток на Евразия е и най-дългата отсечка от „суша“ на цялото земно кълбо.

Ето как евразийската континентална ос е позволила на посевите от Плодородния полумесец да се разпространят бързо и да стимулират появата на земеделието в цялата ивица между умерените ширини от Ирландия до долината на Инд и да обогатят вече възникналото самостоятелно земеделие в Източна Азия. Съответно евразийските растения, които са били култивирани за първи път далеч от Плодородния полумесец, но на същата ширини, са получили възможност да се разпространят в обратна посока — към същия този „полумесец“. Днес, когато посевите се пренасят на всяка точка от земното кълбо с кораби и самолети, можем да бъдем сигурни, че хранителното меню е истински миш-маш от най-различни географски ширини. Менюто в типичното американско заведение за бързо хранене включва пилешко (одомашнено за първи път в Китай), картофи (от Андите) и царевица (от Мексико), подправени с черен пипер (от Индия) и полети с чашка кафе (от етиопски произход). Но още преди две хилядолетия римляните са се хранели с подобен „миш-маш“ от продукти, в по-голямата си част получени за първи път в съвсем други страни. От тях само жълъдите на дъба и макът са се срещали и на Апенинския полуостров. Основните продукти обаче са фигурирали в пакета от Плодородния полумесец, допълнен с дюлята (от кавказки произход), просото и кимиона (култивирани в Централна Азия), краставицата, сусама и цитрусовите плодове (от Индия) и пилешкото, ориза, кайсията, прасковата и „класатото“ просо (от Китай). Макар и дивата ябълка да се е срещала в цяла Западна Евразия, в Рим тя е била култивирана чрез прилагането на някои по-специфични техники като ашладисването, разработено за първи път в Китай и след това разпространило се и на запад.

Евразия може и да предлага най-голямата ивица суша, простираща се на една и съща географска ширина, което ще рече и най-драматичния пример за бързо разпространение на доместикати, но има и други подобни примери. С подобна бързина се е разпространил още един „пакет от доместикати“, комплектуван за първи път в Южен Китай и след това допълнен с някои местни представители при пренасянето му в Югоизточна Азия, Филипините, Индонезия и Нова Гвинея. Само за 1600 години този пакет в окончателния си вид, включващ земеделски култури като банани, таро и ямс, и домашни животни (кокошки, свине и кучета) преминава повече от 5000 мили на югоизток, за да стигне и до полинезийските острови. Подобен пример е и разпространението в Африка (в посока изток-запад) от зоната Сахел, но на етноботаниците предстои още доста работа, за да уточнят детайлите.

Нека сега съпоставим лекотата, с която е протекло това разпространение по оста изток-запад в Евразия, с трудностите, които то е срещало по оста север-юг в Африка. Повечето от основоположните култури от Плодородния полумесец са стигнали съвсем бързо до Египет, след което са се разпространили още по̀ на юг, за да стигнат и до студените планински райони на Етиопия, където разпространението им е спряло. Субтропическата (или „средиземноморска“) зона на Южна Африка е щяла да бъде идеална среда за тях, но тропическите условия на двете хиляди мили, разделящи Етиопия от най-южната част на континента, са се оказали непосилно препятствие. Вместо това земеделието на юг от Сахара е започнало с култивирането на диви растения от рода на сорго и африкански ямс, характерни за зоната Сахел и тропическа Западна Африка и пригодени към горещия климат, обилните летни валежи и относително постоянната продължителност на деня, характерни за тези ширини.

По същия начин и разпространението на домашни животни на юг от Плодородния полумесец към Африка е било спряно (или поне забавено) от климата и заболяванията, особено трипанозомните, пренасяни от мухата цеце. Конят например никога не е успял да се наложи на юг от западноафриканските царства, разположени на север от екватора. Напредването на кравите, овцете и козите е спряло за цели две хилядолетия в северния край на равнината Серенгети, където впрочем са възникнали и някои нови типове на човешки икономически общности, както и нови породи добитък. Едва през първите три века от нашата ера (т.е. близо осем хилядолетия след появата им в Плодородния полумесец) кравите, овцете и козите са стигнали и до Южна Африка. Тропическите африкански земеделски култури също са имали проблеми с придвижването си на юг, за да се появят в най-южната част на континента заедно с черните бантуски земеделци — малко след като тук е пристигнал и домашният добитък. Но пък тези тропически култури никога не са успели да прекосят Фиш ривър, на чиито брегове са били спрени не от друго, а от новите — субтропически — условия, към които не са били пригодени.

В резултат на всичко това се стига и до онова печално известно развитие на събитията в южноафриканската история. Някои от местните койсански народи (по-известни като хотентоти и бушмени) са се сдобили с добитък, но са останали без земеделски култури. Черните земеделци (банту) са ги превишавали значително по численост и са ги изтласкали на североизток от Фиш ривър, на чиито брегове е спряло и придвижването им на юг. Едва през 1652 г., когато тук пристигат по море и първите европейски заселници, заедно с целия пакет насаждения от Плодородния полумесец, земеделието получава възможност да се развие и в южноафриканските субтропици. Всички тези сблъсъци между изброените народи са допринесли за трагичната участ, сполетяла Южна Африка през съвременната епоха: най-напред койсаните са се стопили на брой, покосени от европейските вируси и пушки, после е дошъл ред на нестихналите цяло столетие войни между бели и черни, а накрая е имало и цял един век на расово потисничество (т.нар. апартейд)^[4]. И ето че сега потомците на европейците и черните африканци (банту) се опитват да намерят някаква нова форма на мирно съвместно съществуване… в бившите земи на койсаните.

Лекотата, с която производството на храни се е разпространявало в Евразия, отчетливо контрастира с трудностите, които е срещало по главните оси (север-юг) на двете Америки. Разстоянието между Мезоамерика и Южна Америка — да кажем между мексиканските планини и тези на Еквадор — е само 1200 мили, отговарящо приблизително на това, което в Евразия разделя Балканите от Месопотамия. Балканите обаче са предлагали идеални условия за повечето месопотамски насаждения и домашни животни и са ги получили в пакет в рамките на само две хилядолетия след появата им в Плодородния полумесец. Това темпо на разпространение е предотвратило възможността за самостоятелната им доместикация, както и на сродни видове, на Балканите. Мексиканските планини и Андите са били еднакво подходящи за повечето доместикати и от двата региона, но една съвсем малка част от тях — на първо място мексиканската царевица — е била пренесена от единия в другия.

Но и много други насаждения и домашни животни не са успели да преодолеят тази дистанция. Хладният климат в планинските райони на Мексико би бил идеален за отглеждане на лами, морски свинчета и картофи, които са били усвоени при аналогични условия в Андите. Но разпространението на север на тези андийски „специалитети“ е било осуетено от горещата и равнинна междинна зона на Централна Америка. Пет хилядолетия след одомашняването на ламите в Андите олмеките, маите, ацтеките и останалите коренни общества в Мексико са продължавали да бъдат без стадни животни и без никакви що-годе ядивни домашни бозайници с изключение на кучетата.

По същия начин и мексиканската пуйка, и слънчогледът от източната част на Съединените щати са можели да стигнат и до Андите, ако не са били споменатите междинни тропически зони. Тези нищо и никакви 700 мили са отнели няколко хилядолетия на мексиканската царевица, тиквата и фасула, за да стигнат до американския Югозапад, а лютите чушлета и пълзящите така и не са успели да го направят (поне през праисторическата епоха). В продължение на хилядолетия царевицата не е могла да се утвърди в източната част на Щатите поради тамошния по-хладен климат и по-кратки срокове за израстване. Някъде между I и III в. царевицата най-сетне е стигнала дотам, но в качеството си на второстепенна земеделска култура. Едва към X в., когато са се появили и някои по-устойчиви на студ нейни разновидности, базираното на царевицата земеделие е допринесло за стремителния, макар и мимолетен разцвет на най-сложно структурираното общество в Северна Америка — т.нар. мисисипска култура, — на който слагат край пренесените от европейците вируси.

Нека не забравяме, че според генетичните анализи повечето насаждения от Плодородния полумесец са произлезли в резултат на един-единствен доместикационен процес, но затова пък са се разпространили толкова бързо, че са предотвратили аналогичните процеси на други места спрямо същия или сродни нему видове. За разлика от тях повечето широко разпространени земеделски култури в двата американски континента се състоят от сродни видове или дори от генетично различаващи се разновидности на същото растение, които са били самостоятелно одомашнени в Мезоамерика, Южна Америка и източната част на Съединените щати. Сродните видове са се измествали взаимно на различните географски точки, което важи най-вече за амарантите, фасула, пълзящите, лютите чушлета, памука, тиквата и тютюна. Същото се е случвало и с отделните разновидности на едно и също растение — например зеленият фасул, перуанският му събрат, лютата чушка Capsicum annuut/chinense и тиквата Cucurbita pepo. Тези следи от многобройни и самостоятелно протекли култивации също свидетелстват за бавното разпространение на културните растения в Америка по оста север-юг.

И тъй като Африка и двете Америки са и най-големите земни маси с такава осова ориентация, дифузията на земеделски култури е била най-бавна именно там. В някои други части на света също се наблюдава подобно явление, но то не е играло толкова съществена роля. Това важи например за мудното темпо, с което посевите от долината на река Инд (дн. Пакистан) са стигнали до Южна Индия или тези от Южен Китай до Малайския полуостров, да не говорим, че тропическите култури от Индонезия и Нова Гвинея така и не са успели през праисторическата епоха да достигнат Югозападна и Югоизточна Австралия. Тези два „рога“ на австралийския континент днес са и негови житници, но се намират на повече от 2000 мили южно от екватора. Затова тези толкова плодородни почви е трябвало да изчакат пристигането на европейските културни растения, пригодени към по-хладен климат, за да се превърнат в наистина цветущи земеделски региони.

Аз лично живея на ширина, която се открива само с един бегъл поглед върху картата, а това е един много важен фактор, определящ климата, условията за земеделие и темпото на разпространение на производството на храни. Разбира се, географската ширина не е единственият решаващ фактор — разположените на една и съща ширина земи далеч невинаги са и с еднакъв климат (макар и продължителността на деня по необходимост да съвпада). Топографските и екологичните бариери, които на някои континенти са били по-лесно преодолими в сравнение с други, са създали доста съществени локални препятствия пред въпросната дифузия.

Например циркулирането на насаждения между американския Югозапад и Югоизток е било изключително бавно и селективно, въпреки че и двата региона са на една и съща географска ширина. Причината е в разположените между тях тексаски равнини и прерии, които са били прекалено сухи и неподходящи за земеделие. Аналогичен пример откриваме и в Евразия — това е източната граница на месопотамските култури, които безпроблемно са се разпространили на запад до Атлантическия океан и на изток до долината на Инд, но не са могли да продължат по-нататък в Индийския полуостров, тъй като смяната на предимно зимните валежи с предимно летни сериозно е забавила развитието на земеделието в равнината край Ганг, тъй като се е наложило създаването на нови насаждения и технологии. Отстоящите още по̀ на изток умерени зони на Китай са били изолирани от Западна Евразия с подобни климатични бариери, включващи централноазиатските пустини, Тибетското плато и Хималаите. Ето защо първоначалното развитие на древнокитайското земеделие е протекло независимо от Плодородния полумесец (разположен на същата ширина) и е довело до появата на съвършено различни земеделски култури. Но и тези доста внушителни препятствия са станали поне частично преодолими през II хилядолетие пр.Хр., когато пшеницата, ечемикът и конете от Западна Азия най-сетне са стигнали и до Китай.

По същия начин и един евентуален преход от 2000 мили от север на юг е създавал различни препятствия в зависимост от специфичните местни условия. Производството на храни от Плодородния полумесец е преодоляло същото разстояние на югозапад, за да стигне до Етиопия, а това на земеделците банту бързо се е разпространило от района на Големите езера до Натал, защото и в двата случая междинните зони са имали подобни дъждовни сезони и са били подходящи за земеделие. Затова пък индонезийските насаждения на практика не са имали никаква възможност да стигнат и до Югозападна Австралия поради обширните пустинни зони, като същият фактор е забавил и преодоляването на много по-късото разстояние от Мексико до американския Югозапад и Югоизток. Липсата на високи плата на юг от Гватемала и изключително тясната ивица суша на Централна Америка (особено в Панама) са изиграли също толкова важна роля, колкото и различната географска ширина, и са възпрепятствали обмена на земеделски култури и домашни животни между Кордилерите и Андите.

Континенталните разлики в осовата ориентация са се отразили не само на разпространението на производството на храни, но и на това на други технологични нововъведения. Например колелото, изобретено около 3000 г. пр.Хр. в (или в близост до) Плодородния полумесец, се е разпространило само след няколко века на запад и на изток в по-голямата част на Евразия, докато неговият аналог, създаден самостоятелно в Мезоамерика още през праисторическата епоха, никога не е стигнал до Андите. По същия начин и основните принципи на азбучното писмо, възникнало в западната част на Плодородния полумесец към 1500 г. пр.Хр. само за едно хилядолетие са се разпространили на запад до Картаген и на изток до Индийския полуостров, но мезоамериканските писмени системи, създадени още в праисторическата епоха и процъфтявали в продължение на две хилядолетия, така и не са били пренесени в Андите.

Естествено, колелото и писмеността нямат пряка връзка с географската ширина и продължителността на деня, както е при земеделските насаждения. В случая връзките са косвени, осъществявани най-вече чрез самите системи за производство на храни и техните последствия. Първите колелета са били просто части на волските каруци, използвани за пренасяне на земеделската продукция. Писмеността на първо време е била достояние само на местните елити, живеещи (както се казва) на гърба на селяните-производители на храни и е обслужвало специфичните цели на тези далеч по-сложни в икономическо и социално отношение общества (например дворцовата пропаганда, циркулацията на стоки и документацията на тогавашната администрация). Общо взето обществата, ангажирани с интензивен обмен на насаждения, добитък и технологии, свързани непосредствено с производството на храни, са били по-склонни и към обмен от по-друго естество.

Патриотичната песен America the Beautiful описва нашите „безбрежни небеса“ и „кехлибарени житни класове“, разпрострели се между два „сияйни океана“. Всъщност в случая географските реалности са напълно игнорирани. Както в Африка, така и в Америка разпространението на местни насаждения и домашни животни е било забавено именно от ограничената небесна „шир“ и екологичните бариери. В тези части на света никога не са потичали „реки от жито“, за да стигнат от Атлантическия до Тихия океан или от Канада до Патагония, или пък от Египет до Южна Африка, независимо че по същото време „кехлибарените класове“ вече са били изпълнили цялата площ от Атлантическия до Тихия океан под „безбрежните небеса“ на Евразия. По-бързото разпространение на евразийското земеделие (в сравнение с това на коренните американци и субсахарските африканци) се е оказало един извънредно важен фактор — на който ще се спрем по-обстойно в следващата част на тази книга — и при далеч по-бързото разпространение на евразийските писмени системи, технологии и империи.

Изтъкването на всички тези различия нямаше за цел да покаже, че наличието на широко разпространени земеделски култури е нещо само по себе си достойно за похвала или че първите евразийски земеделци са притежавали и някакви по-висши качества в сравнение с останалите си събратя по земното кълбо. Те чисто и просто са следствия от различната осова ориентация на Евразия, двете Америки и Африка. И отново около тези оси се е въртял и по-нататъшният развой на човешката история…