Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (22) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Епилог
Бъдещето на човешката история като наука

Въпросът на Яли касаеше не само днешната ситуация, в която се намира човечеството, но и цялата човешка история след Плейстоцена. Ето че приключи и нашата кратка обиколка по континентите. Е, как ще отговорим на Яли?

Аз бих му казал следното: фрапиращите разлики между историите на народите от различните континенти се дължат не на някакви различия, заложени в самите хора, а на различните естествени среди, в които те са живели. Аз например съм убеден, че ако е можело в края на Плейстоцена населението на Австралия и това на Евразия да разменят местата си, то днешната ситуация щеше да е коренно различна: именно австралийските аборигени щяха да са тези, която сега заемат по-голямата част от двете Америки и Австралия, както и от самата Евразия, а някогашните евразийци щяха да са разпилени из най-затънтените пущинаци на Австралия. На пръв поглед тази теза е лишена от смисъл, тъй като става дума за един чисто имагинерен експеримент и моите предположения относно резултатите не могат да бъдат проверени на практика. Това обаче не пречи на историците да проверят съответните хипотези с помощта на ретроспективни тестове. Например като проучат какво се е случило, когато земеделието от европейски тип е било „трансплантирано“ в Гренландия и американските прерии или пък когато някои земеделци с далечни китайски корени са емигрирали на Чатъмските острови, в джунглите на Борнео или на вулканичните почви на Ява и Хаваите. И тестовете ще потвърдят, че в такива ситуации земеделците неминуемо се изправят пред следния избор: или да изчезнат безвъзвратно, или да се върнат към ловно-събираческия бит, или пък да се заемат с изграждането на по-сложни социални структури в зависимост от околната среда, в която са попаднали. Пред подобен избор са били изправени и онези ловци-събирачи от австралийските аборигени, които са се прехвърлили на островите Флиндърс и Тасмания или в югоизточната част на своя континент — в зависимост от новата околна среда те или са измрели до крак, или са останали ловци-събирачи, боравещи с най-примитивните технологии в целия модерен свят, или са се превърнали в строители на канали и рибарници, което им е позволило да развият и по-интензивно производство на храни.

Естествено, от екологическа гледна точка отделните континенти се различават в безброй отношения, което се е отразило и на историческото развитие на техните човешки общества. Но простото изброяване на всички възможни разлики едва ли би дало отговор на въпроса на Яли. Най-важните според мен могат да бъдат разпределени в четири групи.

Първата включва континенталните различия по отношение на наличните диви растения и животни, с които би могъл да започне процесът на доместикация и съответно да се премине към интензивно производство на храни. И те са важни дотолкова, доколкото производството на храни винаги е играло ключова роля в натрупването на хранителни излишъци, с които да се изхранват съответните специалисти, неангажирани с производство на храни, както и да се увеличи броят на самата популация, което би й дало важно военно преимущество пред останалите още преди да се сдобие с каквито и да било преимущества в технологичен или политически план. Поради тези две причини развитието на всички икономически комплексни, социално стратифицирани и политически централизирани общества, надраснали нивото на етнархията, се е базирало именно на производството на храни.

Само че повечето диви животински и растителни видове са се оказали неподходящи за доместикация, затова и производството на храни се е базирало на относително малко домашни животни и насаждения. Работата е там, че броят на потенциалните кандидати за доместикация е варирал значително на отделните континенти поради различната им площ, а и поради изчезването на цели животински видове (особено по-едрите бозайници) в края на Плейстоцена. Последният процес е бил много по-мащабен в Австралия и двете Америки, отколкото в Евразия и Африка. В резултат на това Африка е останала с по-малко подходящ биологичен материал от доста по-обширната Евразия, но още по-ощетени са били двете Америки, да не говорим за Австралия и родината на Яли, Нова Гвинея (чиято площ е 70 пъти по-малка от тази на Евразия, но затова пък в края на Плейстоцена се е лишила от всичките си едри бозайници).

Доместикацията на всеки континент се е съсредоточавала само в няколко „прародини“, обхващащи съвсем малка част от общата им площ. Що се отнася до технологическите инвенции и политическите институции, в повечето случаи хората са ги усвоявали от свои съседи, а не са ги създавали сами. Тоест дифузията и миграцията в рамките на един континент са важни фактори, спомагащи за развитието на неговите общества, тъй като им дават възможност да обменят опит помежду си (доколкото им позволява околната среда), като най-прост пример за такива процеси са Мускетните войни сред маорите от Нова Зеландия. С други думи обществата, които първоначално са били лишени от някои жизненоважни предимства, са ги придобивали от други общества, разполагащи по една или друга причина с тях — в противен случай са били измествани от онези, които са ги превъзхождали…

Във втората група попадат факторите, които влияят върху темпото на дифузията и миграцията и, както можем да предположим, те също се различават значително на отделните континенти. Въпросното темпо е било най-високо в Евразия, главно заради ориентацията на нейната основна континентална ос (изток-запад) и сравнително лесно преодолимите естествени бариери. Това обяснява бързото разпространение на земеделски култури и домашни животни в Евразия — в случая огромно значение има и климатът, което ще рече и географската ширина. Същото обяснение важи и за дифузията на технологически инвенции, тъй като рядко са се налагали по-радикални модификации поради по-специфичната околна среда. Затова пък тази дифузия е протичала по-бавно в Африка и особено в двете Америки поради ориентацията на техните континентални оси (север-юг) и наличните естествени бариери. Тя е срещала сериозни препятствия и в Нова Гвинея поради силно пресечения терен и планинските вериги, които не са позволявали някаква по-значима политическа или езикова унификация.

От подобен характер е и третата група фактори, влияещи не на дифузията в рамките на отделните континенти, а на тази между тях, която също би могла да стимулира развитието на местно производство на храни и технологии. И тази междуконтинентална дифузия също е варирала неимоверно по простата причина, че някои континенти са по-изолирани от останалите. През последните шест хилядолетия тя е протичала по-лесно от Евразия към субсахарска Африка, вследствие на което последната се е сдобила и с повечето си домашни животни. Но този обмен между източното и западното полукълбо (ако изобщо го е имало) с нищо не е допринесъл за развитието на по-сложно структурираните общества в Новия свят, тъй като последният на по-ниските ширини е изолиран от Евразия с огромни океани, а на по-високите — от самите географски условия и климата, които са били подходящи единствено за ловци-събирачи. Колкото до аборигенска Австралия, изолирана от Евразия с водните бариери на Индонезийския архипелаг, единственият евразийски принос в нейното развитие е било… кучето динго.

Четвъртата и последна група фактори включва разликите между отделните континенти по отношение на площта и общия брой на населението. По-голямата площ или по-голямото население предполага и по-голям брой потенциални изобретатели, а също и повече конкурентни общества и инвенции. Това предполага също, че и натискът да бъде прието (и доразвито) новото ще е по-голям, тъй като обществата, които не съумяват да се възползват от него, най-често биват елиминирани от своите конкуренти. Такава съдба е сполетяла африканските пигмеи и много други общества на ловци-събирачи, които са били изместени от превъзхождащите ги в редица отношения земеделци. Но се е случвало и обратното: например по-консервативно устроените викинги, заселили се в Гренландия, може и да са познавали земеделието, но са били изместени от ескимоските ловци-събирачи, чиито методи за оцеляване са се оказали по-ефикасни в гренландските условия. Евразия е разполагала не само с най-големите земни маси в света, но и с най-голямата площ и брой на конкурентните общества. В това отношение най-ощетени са били Австралия и Нова Гвинея, да не говорим пък за Тасмания. Макар и да са разполагали със сравнително голяма обща площ, двете Америки са били доста фрагментарни в географски и екологически план и са функционирали по-скоро като няколко малки континента, между които почти не е имало връзка.

И тези четири групи фактори обхващат един изключително широк спектър от различия, които позволяват много по-обективна оценка, без да се стига до излишни спорове. Да, някой би могъл да оспори моето чисто субективно впечатление, че новогвинейците като цяло са по-умни от евразийците, но едва ли ще отрече, че Нова Гвинея разполага с доста по-оскъдна площ и далеч по-малко животински видове в сравнение с Евразия. Но когато чуят за различия в околната среда, повечето историци настръхват от ужас и започват да лепят разни епитети като „географски детерминизъм“ и прочее в същия дух. И тези определения имат още по-негативни конотации: че пренебрегваш творческите способности и смяташ човека за някакъв „пасивен робот“, програмиран от собствената си околна среда. Разбира се, тези обвинения са абсолютно неоснователни. Та нали ако не беше човешката изобретателност, всички ние и досега щяхме да разрязваме месото с каменни ножове и щяхме да го поглъщаме сурово като нашите предци отпреди един милион години?!… Всяко човешко общество си има своите находчиви и изобретателни индивиди. Просто някои околни среди — за разлика от останалите — предлагат по-добър суров материал и по-благоприятни условия за практическото приложение на онова, което хората, живеещи в тях, изобретяват.

Може би самият Яли едва ли би приел с охота тези отговори, тъй като ще му се сторят многословни и увъртени. Затова пък немалко историци ще ги определят като повърхностни и неизчерпателни. Но когато трябва да вмести цели тринайсет хилядолетия от световната история в книга от петстотин (и нещо) страници, авторът може да отдели само по една страничка за всеки 150 години от случващото се на всички континенти, което го принуждава да прави безброй съкращения и винаги крие риска от известно опростяване на разглежданите въпроси.

Естествено, една не малка част от проблемите, които въпросът на Яли повдига, ще си останат (поне засега) неразрешени. На този етап можем да дадем само частични отговори, както и да набележим някои теми за бъдещите изследователи, но не и да предложим една напълно завършена теория. Голямото предизвикателство днес се състои в следното: да развием човешката история като наука, за да заеме тя достойно място сред такива вече утвърдени исторически дисциплини като астрономията, геологията и еволюционната биология. Ето защо сметнах за подходящо да приключа книгата си с един хипотетичен поглед в бъдещето на самата дисциплина, наричана история, за да набележа и някои от оставащите неразрешени проблеми.

Най-естественото продължение на тази книга би било да приведа допълнителни доводи в полза на вече направените изводи и да изтъкна още по-убедително ролята на междуконтиненталните различия, класирани в четирите групи фактори, които за мен са и като най-важни. За да илюстрирам различията между наличния материал, с който е стартирала доместикацията в отделните региони на света, в Таблица 9.2 дадох броя на едрите сухоземни бозайници (тревопасни и всеядни) на всеки континент, а в Таблица 8.1 — този на съответните житно-зърнени растения с по-едри семена. Следващата стъпка би била да събера и класифицирам наличните данни за едрозърнестите бобови растения, например фасул, грах и змийски грах. Освен това аз само споменах факторите, поради които някои кандидати за доместикация от едрите бозайници са отпаднали от надпреварата, но не уточних по колко „кандидати“ са били дисквалифицирани на всеки континент и по какви точно показатели е ставало това. А това определено си струва да се направи, особено по отношение на Африка, където е бил дисквалифициран доста по-голям процент от участниците, отколкото в Евразия. По кои точно показатели са били дисквалифицирани местните бозайници и на какво се дължи високата им честота в Африка? Редно е да се отчетат и чисто количествените фактори, за да се разбере доколко верни са и моите изчисления, според които разпространението на културни растения и домашни животни е протичало с различно темпо по различно ориентираните оси на Евразия, двете Америки и Африка.

Бих продължил изследванията си и в една друга насока и това ще са някои по-малки географски ареали и по-кратки периоди от тези, които разглеждам в тази книга. Например читателите сигурно вече си задават и следния доста щекотлив въпрос: защо именно европейските, а не някои други евразийски общества като тези от Плодородния полумесец, Индия или Китай са колонизирали Америка и Австралия, заели са водещи позиции в технологията и са започнали да доминират политически и икономически над целия модерен свят? Ако на някой историк, живял в периода между 8500 г. пр.Хр. и 1450 г. от нашата ера би му хрумнало да прогнозира бъдещето историческо развитие, той със сигурност е щял да прецени вероятността Европа да доминира някога над останалия свят като най-малка, тъй като от трите основни региона на Стария свят тя е била и най-изостаналия, поне през по-голямата част от тези десет хилядолетия. От 8500 г. до възхода на Елада и Древна Италия през VI в. пр.Хр. почти всички най-важни нововъведения в Евразия — доместикацията на растения и животни, откритието на писмеността, металообработването и колелото, появата на държавата и т.н. — са били реализирани в Плодородния полумесец или околните земи. До по-масовото разпространение на водениците през X в. н.е. онези части на Европа, намиращи се на север и на запад от Алпите, почти с нищо не са допринасяли за развитието на европейската технология и цивилизация — те просто са били реципиенти на новото, идващо от Средиземноморието, Плодородния полумесец и Китай. Но дори и на следващия етап, от 1000 до 1450 г., потокът на новите технологии и научни открития се е движел главно от ислямските общества, разпрострели се от Индия до Северна Африка, към Европа, а не в обратната посока. През тези векове челното място в сферата на технологиите се е падало на Китай, който е стартирал в производството на храни почти по същото време, както и Плодородният полумесец.

Защо в един момент Плодородният полумесец и Китай са изгубили лидерските позиции, които са държали в продължение на хилядолетия, и са били изместени от безславно изоставащата дотогава Европа? Естествено тук някой веднага ще посочи проксималните фактори зад европейския възход: развитието на търговското съсловие, капитализма и патентното законодателство, насърчаващо изобретенията, фактът, че Европа така и не успява да се сдобие с абсолютни тирани и непосилно данъчно бреме, а и не на последно място гръко-юдео-християнските традиции в сферата на критичните емпирични изследвания. Но въпреки наличието на толкова много възможни обяснения, този някой неминуемо трябва да си зададе и въпроса за основната причина: защо тези проксимални фактори са се проявили в Европа, а не примерно в Китай или Плодородния полумесец?

Колкото до Плодородния полумесец, отговорът е ясен. Щом е загубил началната преднина, извоювана благодарение на наличните си подходящи за доместикация растения и животни, той вече не е можел да се радва на някакви други географски предимства. Стопяването на тази начална преднина може да бъде проследено детайлно — с изместването на запад на по-могъщите империи. След възхода на близкоизточните държави през III хилядолетие пр.Хр., центърът на властта остава за известно време в района на Плодородния полумесец, където последователно се изреждат няколко империи — Вавилонската, Хетската, Асирийската и Персийската. Когато в края на IV в. пр.Хр. елинската цивилизация, предвождана от Александър Македонски, покорява всички по-развити общества на изток от Елада до Индия, властта прави първата си крачка на запад и оттогава насам тази тенденция се запазва непроменена. Тя се придвижва още по̀ на запад през II в. пр.Хр., когато Рим завладява Елада, за да продължи в същата посока и след падането на Римската империя — този път към Западна и Северна Европа.

Основният фактор зад тези промени ще стане очевиден, ако сравним сегашното състояние на Близкия изток с това от древните хроники. Днес определения като „Плодороден полумесец“ и „световен лидер в производството на храни“ биха прозвучали абсурдно. Огромни части от някогашния Плодороден полумесец са се превърнали в пустини, полупустини и степи, разядени от ерозията или от високото съдържание на сол в почвата, които я правят неподходяща за земеделие. На фона на ефимерното благосъстояние на някои страни в региона, базирано на един-единствен и необновяем природен ресурс — нефтените залежи, само по-силно изпъква отколешната мизерия, царяща по тези земи, както и проблемите със самоизхранването.

В древността обаче една голяма част от Плодородния полумесец и от Източното Средиземноморие, включително и Елада, е била покрита с гори. Тази трансформация на региона — от плодородна гориста земя в ерозираща пустош — вече е получила обяснение от палеоботаниците и археолозите. Горите са били изсичани, за да се разчистват площи за земеделие, да се осигурява дървен материал за строителството, топливо и прочее в същия дух. Поради оскъдните валежи растителността не е можела да се възстановява със същите темпове, с които е била унищожавана, като в това отношение немалък принос са имали и безчислените кози. С отстраняването на растителната покривка ерозията е напреднала и долините са пресъхнали, а напоителните системи пък са допринесли за повишеното съдържание на сол в почвите. Всички тези процеси, започнали още през неолита, са продължили и през модерната епоха. Например последните гори край древната набатейска столица Петра в днешна Йордания са били изсечени непосредствено преди Първата световна война по заповед на османските власти, за да бъде построена Хеджазката железопътна линия.

С други думи обществата от Плодородния полумесец и Източното Средиземноморие са имали лошия късмет да възникнат в една екологически уязвима околна среда. И те са извършили истинско самоубийство, като са унищожили основните си природни ресурси. Затова и центърът на властта се е измествал все по̀ на запад, когато поредното източносредиземноморско общество е подривало собствените си устои (а началото е било поставено от най-древното — това в същинския Плодороден полумесец). А тази участ не е сполетяла Северна и Западна Европа не защото населението им е било по-мъдро и по-далновидно, а просто защото то е имало късмет да се роди в една по-устойчива околна среда с по-голямо количество валежи, в която и растителността се възражда по-бързо. Северна и Западна Европа и днес са в състояние да поддържат интензивно производство на храни — вече повече от седем хилядолетия след появата му по тези земи. Тоест Европа е получила почти наготово своите насаждения, добитък, технологии и писмени системи от Плодородния полумесец, а той пък сам се е елиминирал като основен център на властта и културните нововъведения.

Така Плодородният полумесец е изгубил огромното си първоначално предимство пред Европа. Защо обаче и Китай се е лишил от лидерските си позиции? На пръв поглед изоставането му е повече от изненадващо, тъй като Китай се е ползвал с редица несъмнени предимства: възходът на тамошното производство на храни е почти по същото време като в Плодородния полумесец; теренът е доста разнообразен — от Северен до Южен Китай и от тихоокеанското крайбрежие до високите планини в Тибетското плато, — което е спомогнало за появата на също толкова разнообразни земеделски култури, домашни животни и технологии; огромни плодородни площи, които и днес изхранват най-голямото регионално население в целия свят; околна среда, която не е така суха или екологически уязвима като тази в Плодородния полумесец и е позволила на Китай да развива вече десет хилядолетия интензивно земеделие, независимо че напоследък май се сблъсква с повече екологични проблеми от Западна Европа.

Тези предимства и стремглавият старт са позволили на средновековен Китай да оглави световните класации в сферата на технологиите. Дългият списък на китайските открития включва металолеенето, компаса, барута, хартията, книгопечатането и ред други, за които вече е ставало дума. Той е бил водеща световна сила и в сферата на политиката, навигацията и контрола над моретата. В началото на XV в. Китай е изпращал флотилии от огромни кораби, дълги по стотина метра и с общ личен състав от 28 000 души, които редовно са прекосявали Индийския океан и са гастролирали по източноафриканското крайбрежие, за да набавят някои по-екзотични артикули за имперската хазна — имайте предвид, че това е ставало десетилетия преди трите паянтови каравели на Колумб да преплават сравнително тесния Атлантик и да се доберат до Антилските острови. Защо обаче тези китайски флотилии не са заобиколили най-южния край на Африка и не са се насочили към Европа, преди трите крехки „черупки“ на Васко да Гама да заобиколят с огромни усилия нос Добра надежда, за да дадат старт на европейската колонизация на Източна Азия? Но да оставим Европа. Защо китайските кораби не са прекосили Пасифика и не са колонизирали западното крайбрежие на Новия свят? И защо Китай е бил изпреварен от вечно изоставащата Европа?

Обяснението се крие в този безвременен край на китайските презморски експедиции. В периода между 1405 и 1433 г. от Китай са отплавали седем такива флотилии, след което са били отменени в резултат на сложни политически интриги (каквито впрочем са ставали и навсякъде другаде по света): просто китайският двор е бил арена на ожесточена борба между две клики (евнусите и техните опоненти). Първата се е идентифицирала именно с мащабните и прескъпи задморски кампании. Затова, когато другата е взела надмощие, първата й работа е била да спре тези експедиции, да разруши корабостроителниците и да забрани изобщо презокеанския трафик. Този епизод от китайската история напомня законодателните мерки, с които е била осуетена електрификацията на лондонските улици през 80-те години на XIX в., изолацията, която Щатите си самоналагат след Първата световна война, както и ред други ретроградни стъпки, предприемани от най-различни управници, в чиято основа са лежали единствено политическите съображения. Случаят с Китай обаче е по-особен, защото страната е била и политически унифицирана. Затова е бил достатъчен само един централен указ, за да се спрат веднъж завинаги презокеанските плавания. По този начин конюктюрното решение се е оказало и необратимо, тъй като вече не е имало пристанища и корабостроителници, в които да се правят и по-добри кораби, а единствено те са можели да докажат, че властите нерядко вършат и необмислени неща, както и да насърчат изграждането на нови корабостроителници и пристанища.

Нека сега сравним случилото се в Китай с онова, което е става на запад, когато от пристанищата на политически разпокъсаната Европа са започнали да заминават на експедиции цели флотилии. Христофор Колумб, който е бил италианец по рождение, предлага услугите си първо на анжуйския херцог във Франция, а после на португалския крал. Когато последният отказва да му отпусне кораби, за да изследва западния Атлантик, той се обръща към херцога на Медина — Седония, който също му отказва, после се насочва към мединския граф, Сели, но и той не проявява интерес към предложението му. Накрая стига до краля и кралицата на Испания, които в първия момент отхвърлят офертата, но впоследствие решават да откликнат на настойчивите му молби. Ако тогавашна Европа е била политически обединена под властта на някой от първите трима, колонизацията на Новия свят е щяла да бъде осуетена още в зародиш…

Да, разковничето се крие в разпокъсаността на тогавашна Европа и именно затова Колумб успява — наистина, едва на петия път — да убеди един от стотиците тогавашни европейски монарси да спонсорира начинанието му. И когато кастилската кралска двойка дава старт на европейската колонизация на Америка, всички други европейски държави виждат реките от богатства, потекли към Испания, и шест от тях моментално се включват в играта. Същата история се повтаря и при въвеждането на артилерията, електрическото осветление, книгопечатането, малките огнестрелни оръжия и безброй други нововъведения: всяко от тях в началото е било отхвърляно или посрещано с присмех в отделни части на Европа, но още щом се е утвърждавало в някоя от тях, то бързо се е разпространявало и в останалите.

Последствията от европейската „разединеност“ рязко контрастират с тези от китайското „единство“. От време на време китайският имперски двор е решавал да прекрати и някоя друга дейност освен презокеанските плавания: например забранил е разработването на един нов тъкачен стан, задвижван с водната сила и се е отказал да направи решителната крачка, когато е бил пред прага на истинска промишлена революция в началото на XIV в — не само е забранил, но и се е разпоредил да бъдат унищожавани механичните часовници по времето, когато Китай вече е бил водещата сила в света в сферата на часовникарството, а в края на XV в. се е отказал от всякакви нови технологии. Тези потенциални рискове, които крие политическото единство, проличават и в днешен Китай — най-вече през 60-те и 70-те години, по време на Културната революция, когато решението на един-единствен политически лидер (и шепата му доверени приближени) бе достатъчно да блокира образователната система на страната за цели пет години^[1].

Работата е там, че и често постиганото китайско единство, и постоянната европейска разединеност си имат своите дълги истории. Най-плодородните земи в днешен Китай са били политически обединени за първи път през 221 г. пр.Хр. и оттогава насам са си останали такива — или поне през повечето време. Още от зората на писмеността Китай е имал само една система (йероглифната) и от доста отдавна само един доминиращ език, което означава, че неговото културно единство датира от поне две хилядолетия. За разлика от него, Европа никога не се е доближавала, макар и частично, до политическата унификация: през XIV в. все още е била разпокъсана на близо хиляда държавици, през следващия броят им е бил намален наполовина и едва през 80-те години на миналия е достигнал санитарния минимум от двайсет и пет, за да започне отново да расте и точно сега, когато завършвам това изречение, да гони четирийсетте. Несъгласията, които продължават да осуетяват и най-плахите опити за обединение — например в рамките на Европейската икономическа общност (ЕИО) — са симптоматични за изконната европейска склонност към разединеност.

Точно тук се крие и истинският проблем — за да разберем защо Китай е изгубил своето политическо и технологическо преимущество пред Европа, ние трябва да разберем в какво всъщност се състои хроничното китайско единство и също толкова хроничната европейска разединеност. Отговорът отново ще ни бъде подсказан от картите (вж. с. 518). Европа има свръхразчленена брегова линия, с пет големи полуострова, които с изолираността си наподобяват острови и на всеки от тях са се обособили съответните езици, етнически групи и държави: Гърция^[2], Италия, Испания/Португалия, Дания и Норвегия/Швеция. Китайската брегова линия е доста по-гладка и само съседният Корейски полуостров се е сдобил със самостоятелно значение. В Европа има само два острова (Британия и Ирландия), достатъчно големи, за да отстояват политическата си независимост и да поддържат свои езици и етноси, а първият е и достатъчно близо до континента, за да се превърне с времето в една от неговите велики сили. Затова пък и двата най-големи китайски острова, Тайван и Хайнан, са два пъти по-малки от Ирландия и никой от тях не е играл по-съществена политическа роля (ако изключим появата на държавата Тайван преди няколко десетилетия), а географската изолираност на Япония я е държала до сравнително неотдавна в доста по-голяма политическа изолация, отколкото Британия някога е била. Европа е разделена на различни самостоятелни езикови, етнически и политически единици от своите високи планини (Алпите, Пиренеите, Карпатите и Скандинавските), докато китайските на изток от Тибетското плато никога не са били такива труднопреодолими бариери. Вътрешността на Китай е свързана по хоризонтала с две големи плавателни реки, течащи през обширни алувиални долини (Яндзъ и Хуанхъ) и по вертикала със сравнително лесните комуникации между двете речни системи (впоследствие съединени и с канали). Вследствие на всичко това в Китай доста отрано са започнали да доминират две огромни и високо продуктивни географски области, които са били слабо обособени и по-късно са се слели в едно общо ядро. Двете най-големи европейски реки, Рейн и Дунав, са много по-малки и свързват далеч по-малко части от Европа. За разлика от Китай, Европа е с множество разпръснати по цялата й площ ядра, нито едно от които не е било достатъчно голямо, за да доминира по-продължително над останалите и всяко се е превърнало в център на хронично независима държава.

Крайбрежните ивици на Европа и Китай.

От момента, в който е постигнато окончателното обединение на Китай (221 г. пр.Хр.), в рамките на неговата територия нито една държава не е успяла да отвоюва отново независимостта си и да я запази за по-дълго време. Макар и да е преживяла няколко периода на кървави междуособици, страната винаги е успявала отново да се обедини. Затова пък европейското обединение не се е удало дори и на такива заклети завоеватели като Карл Велики, Наполеон и Хитлер; и в най-славните си мигове Римската империя е контролирала едва половината Европа.

Тази географска свързаност и скромни вътрешни бариери са дали на Китай едно доста внушително начално предимство. Всяка част от бъдещото цяло — Северен и Южен Китай, крайбрежието и вътрешността — има своя принос със специфичните си насаждения, домашни животни и технологии. Например просото, бронзовите изделия и писмеността са се появили първо в Северен Китай, но оризищата и железодобивните технологии са възникнали на юг. На много места в тази книга аз изтъквах препятствията, с които се е сблъсквала технологическата дифузия. В Китай такива почти не е имало. Но с течение на времето неговата сплотеност се превръща и в недостатък, тъй като всеки деспот е можел еднолично да спре нововъведенията (както и често е ставало). Затова пък географската балканизация на Европа е довела до появата на десетки и дори стотици независими и конкуриращи се държавици и средища на нови идеи. Ако една държава не е усвоявала дадено нововъведение, винаги се е намирала друга, която да го направи, и това е принуждавало съседите й да постъпят по същия начин, тъй като в противен случай са рискували да загубят независимостта си или най-малкото да изостанат в икономическата надпревара. Естествените бариери в Европа са били достатъчни големи, за да осуетят всички опити за политическо обединение, но не и да спрат дифузията на технологии и идеи. Тук никога не е имало такива деспоти, които биха спрели „колелото на прогреса“, както в Китай.

Тези сравнения подсказват, че географските връзки са имали не само положителен, но и отрицателен ефект върху еволюцията на технологиите. Така или иначе технологиите са се развивали най-бързо в региони, където тези връзки са били „умерени“ — нито много оживени, нито много слаби. Технологическото развитие през последното хилядолетие в Китай, Европа и може би Индийския полуостров е и нагледен пример за комплексното въздействие на тези три вида връзки — оживени, умерени и слаби.

Естествено, за различния ход на историята в различните части на Евразия са допринесли и много допълнителни фактори. Плодородният полумесец, Китай и Европа например са били под постоянната заплаха от нашествия на конни народи от Централна Азия, но те не са били и еднакво уязвими. Една от тези номадски групи (монголите) впоследствие е разрушила древните иригационни системи на Иран и Ирак, но нито един азиатски номад не е успял да се задържи в горите на Западна Европа, започващи след унгарската пуста. Тези фактори включват и географското разположение — то е позволявало на Плодородния полумесец да контролира търговските маршрути, свързващи Китай, Индия и Европа, докато отдалечеността на Китай от другите развити цивилизации го е превърнала на практика в един гигантски остров. Тази относителна изолираност обяснява и защо някои възприети технологии впоследствие са били отхвърлени в Китай, което ни подсеща за аналогичните процеси, протекли в Тасмания и някои други острови (вж. Глави XIII и XV). Но един такъв кратък преглед може да открои не само локалните и краткотрайни исторически модели, но и по-мащабните.

Историята на Плодородния полумесец и тази на Китай също съдържат една важна поука за модерния свят — обстоятелствата се менят и старите лаври не са гаранция за бъдещи успехи. Разбира се, някой би могъл да си зададе и следния въпрос: дали пък чисто географските доводи, които излагам в тази книга, вече не са се лишили от тежест в днешния свят, когато идеите се разпространяват мълниеносно по Интернет, а материалните им резултати стигат за по-малко от денонощие и до най-отдалечените точки на земното кълбо. Някой би могъл да каже, че в състезанието между отделните нации вече важат съвсем нови правила — неслучайно се появяват и нови фаворити като Тайван, Корея, Малайзия и особено Япония.

Но ако се замислим ще видим, че тези уж нови правила са просто варианти на старите. Да, транзисторът, онзи кристален триод, сътворен през 1947 г. в лабораториите на „Бел“ в Източните щати, е прелетял цели 8000 мили, за да се приземи в Япония и да положи основите на местната електронна индустрия — ала така и не е успял да преодолее далеч по-малкото разстояние до Заир или Парагвай. Дори новите икономически свръхсили не са изскочили от нищото — това отново са общества, вложили хилядолетни усилия в изграждането на някогашните властови центрове, базирани на производството на храни, или просто са били масово с емигранти от тях. За разлика от Заир и Парагвай, Япония и другите нови свръхсили са били в състояние да се възползват бързо от въпросния кристален триод, защото вече са били изминали достатъчно дълъг път в сферата на книжовността, металообработването и централизираната власт. Двете най-ранни средища на производство на храни в света, Плодородният полумесец и Древен Китай, продължават да доминират и в модерния свят — било чрез преките си приемници (като КНР), било чрез страни, разположени в съседни региони и изпитали отрано тяхното влияние (Япония, Корея, Малайзия и Европа), било чрез държави, основани и управлявани от задморски емигранти (Съединените щати, Австралия и Бразилия). Вероятността за световно господство на субсахарските африканци, австралийските аборигени или американските индианци засега е повече от слаба. И онзи курс, който световната история е поела преди десет хилядолетия, продължава да оказва осезателен ефект върху нас.

От останалите фактори, имащи отношение към въпроса на Яли, на преден план изпъкват културните, както и влиянието на отделните личности. Да започнем с първите: културната специфика на човечеството варира значително по света. Някои от тези различия несъмнено се дължат и на различната околна среда — нещо, на което многократно съм се спирал в тази книга. Остана обаче открит въпросът за възможното значение на локалните културни фактори, които не са пряко свързани с околната среда. Едно културно различие може да възникне на местна почва по най-тривиални и конюнктурни причини, но с течение на времето да се утвърди и да подтикне съответното общество към някой много по-съществен цивилизационен избор, както подсказва и приложението на теорията на хаоса в други сфери на науката. Културните процеси от такова естество са сред онези „бели петна“ в историята, които нерядко й придават непредсказуем характер…

В Глава XIII дадох пример с клавиатурата QWERTY на пишещите машини. В началото тя е била предпочетена пред многото други алтернативи по най-тривиални причини, свързани най-вече с фабричното производство на тези машини в Щатите, започнало през 60-те години на XIX в., както и с чисто търговски съображения. Към тях се добавя решението от 1882 г. на основателката на Института по стенография и машинопис в Синсинати, някоя си мис Лонгли, да избере точно тази клавиатура, както и триумфът на нейният най-добър ученик, Франк Макгърин, разгромил основния си конкурент Луис Тоуб (използвал друга клавиатура) на финала на едно шумно рекламирано състезание по машинопис през 1888 г. В този отрязък между 60-те и 80-те години изборът спокойно е можел да се спре и на някоя друга клавиатура — едва ли нещо в американската околна среда е давало преимущества на QWERTY. Но щом веднъж е било взето съответното решение, тя така затвърждава обществените си позиции, че след едно столетие е адаптирана и за компютрите. Може би подобни тривиални съображения, вече забулени от мрака на времето, стоят и зад решението на шумерите да изберат не десетичната, а дванайсетичната система за смятане (покрай която сме се сдобили с 60-минутен час, 24-часово денонощие и окръжност от 360°), макар и в цяла Мезоамерика вече да е била широко разпространена двайсетичната система (довела и до появата в календара на два конкурентни цикъла от 260 именни дни и годината от 365 дни).

Тези наглед „битови дреболии“ като пишещата машина, механичния часовник и структурата на календара не са попречили на възприелите ги общества да изпреварят останалите. Но не е трудно да се убедим, че те спокойно са можели да го направят. Например, ако стандартната американска клавиатура (QWERTY) не беше възприета и в останалия свят — тоест ако Япония или Европа бяха предпочели далеч по-ефикасната клавиатура на Дворжак, — това тривиално решение от XIX в. щеше да има пагубни последици за сегашните позиции на американските технологии на световния пазар.

По същия начин едно социологическо изследване, проведено сред китайски деца, показа, че те се научават да пишат много по-бързо, когато използват знаците от латиницата за фонетична транскрипция на китайските думи (така наречената пинин) вместо традиционната китайска система с нейните хиляди йероглифи. В науката е изказвано мнението, че последната е била възприета най-вече защото решава проблема с характерната за китайския език омофония, т.е. наличието на огромен брой думи с различно значение, но еднакъв фонетичен състав. Ако това действително е така, то огромната роля на грамотността в китайското общество би могла да се обясни и с изобилието от еднакво звучащи думи в китайския език, но едва ли някой би се наел да твърди, че самата околна среда на Китай е способствала за появата на толкова много омофони. Дали пък чисто езиковата специфика или фактори от културно естество могат да обяснят иначе необяснимия неуспех на андийските цивилизации да създадат своя писменост? Дали нещо в самата индийска среда не е способствало за появата на кастите, което пък е имало пагубно въздействие върху развитието на технологиите в Индия? Дали нещо в околната среда на Китай не е способствало за утвърждаването на конфуцианството и културния консерватизъм, които също са белязали дълбоко неговото историческо развитие? Защо религията (в лицето на нейните „прозелитски“ варианти като християнството и исляма) се е превърнала в основна движеща сила на колонизацията и завоевателните войни, провеждани от европейците и народите от Западна Азия, но не и за китайците?

Тези примери илюстрират широкия спектър от въпроси, свързани с онези различия, които нямат пряко отношение към околната среда и в началото са играели незначителна роля, за да се превърнат с течение на времето в трайни и важни културни особености. Тяхното значение тепърва трябва да се изяснява. И ние можем да открием интересуващите ни отговори, ако насочим вниманието си към онези исторически модели, които продължават да бъдат загадка за нас, въпреки че вече си изяснихме ролята на основните географски и екологически фактори.

Какво да кажем за индивидуалната специфика? Един добре познат пример от близкото минало е неуспешният опит за атентат срещу Хитлер на 20 юли 1944 г., едновременно с който е трябвало да избухне и въстание в Берлин. И двете начинания са били планирани от германци, които са били убедени, че войната не може да бъде спечелена и са искали да сключат мир, когато Източният фронт все още се е простирал главно в очертанията на Русия. Хитлер е бил ранен от избухналата бомба с часовников механизъм, скрита в една чанта с книжа, под заседателната маса и най-вероятно е щял да загине, ако бомбата е била заложена малко по-близо до стола, на който е седял. И днешната карта на Източна Европа, както и целият развой на Студената война щяха да изглеждат по съвършено различен начин — стига Хитлер да беше загинал и войната да бе свършила още тогава.

Не толкова известно, но с още по-съдбовни последици е и едно транспортно произшествие от лятото на 1930 г., или близо две години и нещо, преди Хитлер да вземе властта в Германия. Тогава пък автомобилът, в който той се е возел (и то на „мястото на самоубиеца“, т.е. седалката вдясно от шофьора), се засякъл на пътя с някакъв тежкотоварен камион. Камионът обаче успял да отбие в последния момент, преди да връхлети и размаже колата на фюрера. Като имаме предвид до каква степен психопатологичното у Хитлер е определяло нацистката политика, можем да предположим, че и Втората световна война е щяла да протече по доста по-различен начин, ако шофьорът на камиона е натиснал спирачките само с една секунда закъснение.

Можем да посочим и много други, чиято индивидуална специфика е оказвала влияние върху хода на световната история: достатъчно е да споменем Александър Македонски, Август, Буда, Христос, Ленин, Мартин Лутер, инкският император Пачакути, Мохамед, Вилхелм Завоевателя и зулуският крал Шака. До каква степен всеки от тях е влияел на хода на събитията, а не „просто“ е реагирал най-адекватно в създалата се ситуация? За първия случай важи казаното от историка Томас Карлайл: „Всемирната история, или разказът за всичко онова, което човек е постигнал в този свят, е всъщност История на Великите личности, които са работили тук.“ На противоположното мнение е бил пруският държавник Ото фон Бисмарк, който, за разлика от Карлайл, е познавал изтънко скритите механизми на политическата игра: „Задачата на политика е да чуе Божиите стъпки, отекващи в историята, и да се опита да Го хване за пеша на палтото, точно когато Господ минава край него.“

Подобно на културната, и индивидуалната специфика е оставила редица „бели петна“ в световната история. И това също й придава непредсказуем характер, наред със „слепите“ природни стихии, за да ни попречи да видим по-общите причини. Но с оглед на целите, които си поставяме в тази книга, въпросната специфика едва ли ще ни е от полза, тъй като и най-ревностният привърженик на теорията за „великата личност“ трудно би могъл да разтълкува най-мащабния исторически модел само въз основа на делата на неколцина души, колкото и мащабни да са те. Да, Александър Македонски може би наистина е успял да ускори развитието на вече грамотните, произвеждащи храни и боравещи с железни сечива държави в Западна Евразия, но той самият няма нищо общо с факта, че тогава, когато там са се появили държави, в Австралия е имало само общности на ловци-събирачи, непознаващи нито писмеността, нито железните сечива. Може би ще е най-разумно да кажем, че този въпрос — за ефекта от индивидуалната специфика върху историческото развитие — остава открит.

Историята общо взето не се смята за точна наука, а за нещо близко до хуманитаристиката. В най-добрия случай я класират при обществените науки, и то като най-„ненаучна“ от всичките. Научните изследвания на различните системи за управление обикновено се определят като „политология“, а Нобеловата награда по икономика обикновено означава, че носителят й се изявява не в стопанския сектор, а в сферата на „чистата“ (икономическа) наука. По тази причина отделните исторически дисциплини много рядко се възприемат като части на едно цяло, наричано с общото име „История“. Повечето историци дори не се смятат за учени и получават много слаба подготовка в сферата на утвърдените „академични“ дисциплини и техните методологии. Усещането, че историята е някакво там море от подробности, кара по-артистичните натури да ръсят разни сентенции от рода на: „Историята ли? Абе това са само сухи факти“, „бабини деветини“ или „В историята има само един закон — този на калейдоскопа“ и прочее в същия дух.

Едва ли някой ще отрече, че е по-трудно да извлечеш общите принципи, когато изучаваш историята, отколкото при изследванията на планетарните орбити. Но аз не смятам, че тези трудности са фатални. Такива трудности създават и някои други обекти на историческите изследвания, ала никой не оспорва мястото им сред естествените науки — например астрономията, климатологията, екологията, еволюционната биология, геологията или палеонтологията. За съжаление, популярната представа за „наука“ най-често се базира на физиката и на още няколко полета на дейност със сходна методология. Учените, които работят в тях, общо взето са склонни да игнорират всички останали полета, за които са валидни други методологии, включително и тези, в които самият аз се изявявам — екологията и еволюционната биология. Не бива обаче да забравяме, че думата „наука“ означава и „знание“ (английското science идва от латинското scire, „узнавам“, и scientia, „сведение“) — „наученото“ или „усвоено“ знание, натрупано с помощта на най-подходящите за конкретния случай методи. Ето защо изпитвам огромна съпричастност към изследователите на човешката история, тъй като те наистина се сблъскват с неимоверни трудности.

Историческите науки в по-широкия смисъл на думата (включително астрономията и подобните й) споделят много общи черти, отличаващи ги от такива подчертано неисторични науки като физиката, химията или молекулярната биология. Бих се спрял на четири от тези особености: методологията, каузалността, прогностиката и комплексността.

Във физиката основният метод за натрупване на знания е лабораторният експеримент, в който изследователят манипулира интересуващия го показател, провеждайки и паралелни контролирани експерименти (в които въпросният показател остава неизменен). Щом фиксира и останалите показатели, той възпроизвежда отново експерименталната манипулация и контролирания експеримент, за да сумира нужното му количество данни. В съзнанието на милиони хора тази стратегия, вършеща идеална работа и в химията и молекулярната биология, толкова плътно се идентифицира с науката като цяло, че експериментът сам по себе си се възприема и като най-съществения компонент на научния метод. Проблемът е, че в повечето исторически науки лабораторният експеримент очевидно би могъл да играе само второстепенна роля (ако изобщо се прилага). Съгласете се, че човек не може нито да стартира, нито да предотврати формирането на една галактика, както не може да предизвика ураган или цяла ледникова епоха (камо ли пък да ги спре), да не говорим, че той няма как да изтреби (дори и с експериментална цел) мечките гризли в някой национален парк или да върне обратно еволюцията на динозаврите. Ако иска да натрупа знания в тези области, на него ще му се наложи да използва съвършено други методи — наблюдението, сравнението и т.нар. естествени експерименти (на които ще се спрем по-нататък).

Историческите науки се занимават с причинно-следствени вериги, изградени от проксимални и абсолютни фактори. Във физиката и химията понятията като „основна причина“, „цел“ и „функция“ ако не винаги, то поне в повечето случаи звучат безсмислено, но ние не можем да минем без тях, ако искаме да разберем в какво се изразяват биосистемите като цяло и в частност човешките дейности. Например ако един биолог реши да проучи въпроса с кожухчетата на арктическите зайци, които през лятото са с ръждивокафяви оттенъци, но през зимата побеляват, той едва ли ще се задоволи с изброяването на някои по-второстепенни фактори като молекулярната структура на пигментите в заешката козина и разните му там биосинтетични пътеки. Далеч по-важни са въпросите, свързани с функцията на тази метаморфоза (да служи като защитна окраска срещу хищниците) и най-вече нейната основна причина (а тя пък е естественият подбор, започнал да действа сред някоя популация на заешки предци, които дотогава не са имали обичай да сменят цвета на кожусите си). По същата логика един изследовател на европейската история няма да се задоволи с това да опише условията, установили се в Европа през 1815 и 1918 г. (макар и в двата случая да е бил сключен мир след дълга и опустошителна „паневропейска“ война). Ако иска да разбере защо в Европа е избухнала още по-опустошителна война само три десетилетия след Ньойския договор, но първия път това не се е случило, той трябва да проучи внимателно веригите от събития, довели и до двете мирни споразумения. Затова пък химикът, констатирал сблъсъка между две молекули, едва ли ще му припише някаква „цел“ или „функция“, нито пък ще седне да му търси „основната причина“.

Има още една разлика между историческите и „неисторичните“ науки и тя е свързана със степента на предсказуемост. Най-сериозното изпитание пред един физик или химик, който иска да разбере действието на някоя система, се изразява в следното — дали ще успее да предвиди нейното бъдещо поведение. Не случайно физиците гледат снизходително на еволюционната биология и историята, защото верните прогнози далеч не са сред най-силните козове на последните. Обясненията на историческите науки най-често са със задна дата — например те могат да ни кажат защо онзи астероид, паднал на Земята преди 66 милиона години, е станал причина за изчезването на динозаврите, макар и много други видове да са оцелели, но доста ще се затруднят, ако поискаме от тях прогнози за някакви аналогични процеси в бъдещето — няма как да предвидиш кой вид би могъл да изчезне от земната фауна, ако не разполагаш с някакво действително събитие от миналото, което да ти послужи за ориентир.

Спецификата на историческите системи, която неимоверно затруднява всеки опит за подобно прогнозиране, може да бъде описана по няколко алтернативни начина. Аз лично бих казал, че човешките общества и популациите на динозаврите представляват изключително сложни явления, тъй като и двете включват огромен брой променливи величини, оказващи си взаимно влияние. Вследствие на това дори и най-незначителната промяна на едно по-ниско ниво на организация може да доведе до най-неочакван ефект на по-горните. Типичен пример за такава закономерност е и онзи пътен инцидент от 1930 г., когато благодарение на една щастлива случайност — бързата реакция на шофьора на камиона — Хитлер е избегнал смъртта, но за стоте милиона жертви на Втората световна война последствията са били направо трагични. Макар и повечето биолози да са съгласни, че действието на биологичните системи се определя изцяло от техните физически свойства и е подчинено на законите на квантовата механика, тази им „сложносъставност“ на практика означава, че причинната обусловеност не е тъждествена на предсказуемостта. Затова и познанията по квантова механика едва ли ще помогнат на историка да разбере защо появилите се сравнително отскоро в Австралия плацентни хищници са изтребили толкова много от местните двуутробни или пък защо Първата световна война е била спечелена от силите на Антантата, а не от техните противници.

Всеки ледник, мъглявина, ураган, човешко общество и биологичен вид е уникален. Уникален е отделният индивид, както и всяка клетка в организмите на сексуално възпроизвеждащите се видове, защото те се влияят от най-различни променливи величини и са съставени от най-различни променящи се части. Физиците и химиците са поставени в съвършено друга ситуация, защото всяка елементарна частица, изотоп или молекула, т.е. отделните части на цялото, с което те боравят, са идентични помежду си. Ето защо те могат да формулират някои универсални детерминистки закони на макрокосмическо ниво, докато биолозите и историците могат да отчетат само статистическите тенденции. Аз например мога да прогнозирам (и то с доста голяма вероятност да се окажа прав), че от следващите хиляда бебета, които ще се родят в Медицинския център към Калифорнийския университет, където работя, една определена част — между 480 и 520 — ще са момчета. Само че нямаше как да знам предварително, че и моите собствени две деца ще бъдат момчета… По същия начин и историкът би отбелязал, че вероятността едно племенно общество да се развие в етнархия е по-голяма, когато общата численост и гъстота на неговото население са достатъчно големи и то може да произвежда допълнителни количества храни (освен необходимите за изхранването му), но тя е нищожна, когато тези предпоставки не са налице. Това е така, но има и още нещо: всяка локална човешка популация си има уникални черти. Затова именно са се появили етнархии в планините и високите плата на Мексико, Гватемала, Перу и Мадагаскар, но не и в тези на Нова Гвинея и Гуадалканал.

Има и друг начин да се покаже, че колкото и да са обусловени, историческите системи си остават сложни и непредсказуеми — например при по-дългите причинно-следствени вериги крайният резултат и основната причина могат да се окажат в съвършено различни полета. Да вземем динозаврите: да, те са изчезнали като биологичен вид под въздействието на един астероид, чиято орбита естествено е следвала законите на класическата механика, но ако преди 67 милиона години на Земята бяха живели и палеонтолози, те едва ли щяха да предвидят гибелта на динозаврите, тъй като астероидите попадат в друго поле на науката, нямащо почти нищо общо с този дял на биологията, който се занимава с големите гущери. По подобен начин и онзи по-продължителен период на застудяване между XIV и XVI в, известен и като Малката ледникова епоха, е спомогнал за изчезването на гренландските викинги, ала едва ли някой тогавашен историк, а още по-малко климатолог, е можел да предположи подобно развитие на нещата.

С други думи трудностите, с които се сблъскват историците, когато се опитват да определят ролята на причинно-следствените отношения в историята на човешките общества, в общи линии наподобяват онези, с които се сблъскват и астрономите, климатолозите, еколозите, еволюционните биолози, геолозите и палеонтолозите. Макар и в различна степен, във всяко от тези полета ученият се убеждава в невъзможността да провежда каквито и да било последователни и контролирани експериментални интервенции, а също и с огромен брой променливи величини, като не бива да забравяме, че и всяка система е уникална — тоест все неща, които затрудняват неимоверно опитите за формулиране на някакви по-универсални закони, както и предварителни прогнози, защото винаги могат да възникнат непредвидени обстоятелства и да променят коренно хода на събитията. Предварителните прогнози в историята (а и в останалите исторически науки) имат по-голяма вероятност да се сбъднат, когато ученият борави с по-мащабни пространствени измерения и по-продължителни времеви периоди, тъй като това би му помогнало да определи и общото равнище на милионите уникални събития, ограничени във времето и пространството. По същия начин, както аз бих могъл да отгатна предварително съотношението между половете на следващите хиляда новородени, но не и пола на собствените си деца, така и историкът би могъл да предвиди какви ще са най-общите последствия от сблъсъка между американските и евразийските общества, които са се развивали без никаква връзка помежду си в продължение на тринайсет хилядолетия, но не и резултатите от изборите за президент на Съединените щати, проведени през 1960 г. Защо ли? Защото едни такива „дреболии“ — кой какво бил казал по време на онзи единствен телевизионен дебат между двамата кандидати през октомври 1960 г. — спокойно са можели да дадат победата не на Кенеди, а на Никсън, но със сигурност не са можели да осуетят европейското завладяване на Америка.

Би ли могъл изследователят на човешката история да използва от опита на колегите си, изявяващи се в другите исторически науки, и как точно ще стане това? Най-изпитаната методология включва сравнителния метод и т.нар. естествени експерименти. Например астрономите, които изследват формирането на галактиките, и историците на човешкия вид не могат да манипулират своите обекти в лабораторни експерименти, но затова пък могат да се възползват от едно друго предимство, а това са тъкмо естествените експерименти. Тоест те могат да сравнят функционирането на отделни системи, разликата между които се изразява в това, че липсва някой от предполагаемите фактори или че ефектът му просто е по-слаб. Да, на епидемиолозите им е забранено да тъпчат хората със сол (дори и в името на науката!), но пък могат да установят ефекта от по-голямото количество сол в човешкия организъм, като сравнят поведението на отделни човешки групи, вече свикнали да приемат с храната си и различни количества сол. По същия начин и антрополозите нямат възможност да наблюдават в лабораторни условия как се е отразявало през вековете богатството или липсата на природни ресурси върху хората, но спокойно могат да определят въздействието на този фактор, като сравнят различните общества на днешните полинезийци, тъй като те живеят на острови с доста различна природна среда. В това отношение изследователят на човешката история е дори по-облагодетелстван, защото може да проведе много повече такива експерименти, а не просто да сравнява обществата на всеки от петте континента. Той може да сравни сложните общества, появили се на някои големи, но сравнително изолирани острови (като Япония, Мадагаскар, Западните Индии, Нова Гвинея, Хаваите и още много други) с тези на стотиците по-малки острови, пръснати из Пасифика, а също така и обществата, развили се в отделните региони на всеки континент.

Естествените експерименти във всяко научно поле, било то екология или човешка история, по принцип страдат от редица методологически недостатъци. Тези недостатъци включват и „разсейващия“ ефект на естественото разнообразие — изследователят непрекъснато попада на най-различни променливи величини (освен тези, които си е поставил за цел да наблюдава), което допълнително усложнява определянето на причинно-следствените отношения. Разбира се, в някои исторически науки тези проблеми отдавна са обект на по-задълбочено изследване и вече се преодоляват. Например една от задачите на епидемиологията е да набелязва мерки за борба със заразните болести и за целта тя сравнява отделни човешки групи, най-често с помощта на историческата ретроспекция. Тази наука вече от доста време прилага с успех някои рутинни процедури, когато се сблъсква с проблеми, подобни на тези в историята на човешките общества. Еколозите също провеждат такива експерименти и развиват съответната методология, защото естеството на тяхната работа е такова, че директната интервенция и манипулирането на наблюдаваните величини биха били неморални, незаконни или направо невъзможни. Напоследък в еволюционната биология се развиват още по-софистицирани методи за определяне на причинно-следствените отношения — тук се сравняват най-различни растения и животни, стига да се знае тяхната еволюционна история.

С две думи аз признавам, че е далеч по-трудно да разберем човешката история, отколкото проблемите на някои други полета на науката, където историята не играе съществена роля и броят на променливите величини е много по-малък. Но дори и в тези сфери вече се разработват ефикасни методологии за анализиране на проблемите от чисто историческо естество. Може би затова се шири и мнението, че историята на такива явления като динозаврите, мъглявините и ледниците попада по-скоро в периметъра на точните науки, отколкото на хуманитарните. Но ако се вгледаме по-задълбочено в динозаврите, ние със сигурност ще разберем по-добре не само тях, а и човешките общества. Затова съм оптимистично настроен за бъдещето на историята, защото историческите изследвания на човешките общества могат да се провеждат със същата научна прецизност, както и тези на динозаврите — и тогава вече те ще са от полза и за днешното ни общество, тъй като ще ни показват не само кое е формирало модерния свят, но и това, което би могло да формира нашето бъдеще.