Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (8)

7.

Стоях в помещението, което приличаше на кутия, в светлината на оставеното фенерче. Май батериите му бяха на привършване, но стоманените стени отразяваха добре мътната светлина.

Не, рекох си.

Пристъпих навън, без да ме е грижа за предупрежденията. Нека ме застрелят.

Техните отдалечаващи се фигури бяха осветени от мобилните им — група тъмни силуети в тесния коридор.

— Никой друг не се бори — провикнах се аз подире им. — Никой дори не се опитва! Само вие останахте. Ако дори вие се боите от такива като Стоманеното сърце, как тогава някой би могъл даже да мисли другояче?

Възмездителите продължиха да крачат.

— Работата ви има значение! — изкрещях аз. — Но не е достатъчна! Докато най-могъщите Епични продължават да се смятат за недосегаеми, нищо няма да се промени. Докато вие продължавате да не ги закачате, всъщност доказвате онова, което те все разправят! Че ако един Епичен е достатъчно силен, може да взима каквото си ще, да прави каквото си ще. Вие казвате, че те заслужават да властват.

Групата продължи да върви, обаче Проф — който беше в задната част — като че се позабави. Само за миг.

Поех дълбоко дъх. Оставаше ми да опитам още само едно.

— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

Проф застина.

Това накара другите да спрат. Проф ме погледна през рамо.

— Моля?

— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

— Невъзможно — рече Ейбрахам. — Той е напълно неуязвим.

— Виждал съм го — казах. Сърцето ми блъскаше, лицето ми се потеше. Никога никому не бях казвал. Тайната беше прекалено опасна. Ако Стоманеното сърце узнаеше, че някой е оцелял при онова нападение в банката, щеше да ме подгони. Нямаше да мога нито да се скрия, нито да избягам. Не и ако той си науми, че знам тайната му.

Не я знаех. Не съвсем. Но имах следа — може би единствената, с която някой разполагаше.

— Съчиняването на лъжи няма да те вкара в нашия отбор, синко — бавно рече Проф.

— Не лъжа — казах и отвърнах на погледа му. — Не и за това. Дайте ми няколко минути да разкажа историята си. Поне ме изслушайте.

— Това са глупости — заяви Тиа и улови Проф за ръката. — Проф, да тръгваме.

Той не отговори. Изучаваше ме, взираше се в очите ми, като че търсеше нещо. Чувствах се странно беззащитен пред него, гол. Сякаш той можеше да види всяко мое желание и прегрешение.

Бавно тръгна към мен.

— Добре, синко. Имаш петнадесет минути. — Той махна по посока на стаята. — Ще чуя каквото имаш да казваш.

Върнахме се в малката стая сред мърморенето на някои от останалите. Започвах да определям кой кой е в отбора. Ейбрахам с грамадната картечница и яките ръце би трябвало да е специалистът по тежкото въоръжение. Би трябвало да прикрива останалите от офицерите на Правоприлагането, ако нещо се обърка. Би трябвало при нужда да измъква чрез заплаха сведения от хората и вероятно да работи с тежки инструменти, ако операцията го изисква.

Червенокосата Тиа с нейното тясно изразително лице навярно беше ученият в екипа. Доколкото съдех по облеклото й, тя не влизаше в бой, пък и Възмездителите се нуждаеха от хора като нея — такива, които знаеха как точно действат силите на Епичните и могат да помогнат за разгадаването на слабостите на техните мишени.

Меган би трябвало да е острието. Тя би трябвало да влиза в опасности, да разполага Епичния в позиция. Коуди с камуфлажните дрехи и снайперската пушка беше най-вероятно огнева поддръжка. Допусках, че след като Меган някак неутрализира силите на Епичния, Коуди го поразява с точна стрелба.

Което оставяше Проф водач на екипа, предполагах. Може би второ острие в случай на нужда? Още не бях успял съвсем да определя мястото му, обаче нещо във връзка с неговото име ме човъркаше.

Щом отново влязохме в стаята, Ейбрахам беше видимо заинтересуван от онова, което щях да казвам. Тиа от друга страна изглеждаше раздразнена, докато Коуди всъщност явно се забавляваше. Снайперистът се облегна на стената, отпусна се със скръстени ръце и взе да наблюдава коридора. Останалите от отбора ме наобиколиха в очакване.

Усмихнах се на Меган, ала лицето й беше станало безизразно. Даже студено. Какво се беше променило?

Поех си дълбоко дъх.

— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви — повторих аз. — Това се случи преди десет години, когато бях на осем. Баща ми и аз бяхме в „Първа обединена банка“ на улица „Адамс“…

 

 

Млъкнах — историята свърши и последните ми думи увиснаха във въздуха. И имам намерението отново да го видя да кърви. Тогава ми прозвуча като перчене — стоях пред група хора, които бяха посветили живота си на избиването на Епичните.

Докато разказвах историята, нервността ми се беше изпарила. Беше странно успокояващо да мога най-сетне да я споделя, да дам глас на онези ужасни събития. Най-после някой друг знаеше. Загинех ли, други щяха да разполагат с информацията, която единствен аз носех дотогава. Дори и Възмездителите да вземеха решение да не тръгват след Стоманеното сърце, знанието щеше да просъществува и може би щеше да бъде използвано някой ден. При положение че ми повярват.

— Да седнем — рече накрая Проф и се настани. Останалите се присъединиха към него — Тиа и Меган без желание, докато Ейбрахам все още беше спокоен. Коуди остана прав до вратата да пази.

Аз седнах и положих пушката напряко в скута си. Бях вдигнал предпазителя, макар да бях напълно сигурен, че не е заредена.

— Е? — обърна се Проф към хората си.

— Чувала съм за това — призна неохотно Тиа. — Стоманеното сърце разруши банката в Деня на Анексацията. Банката отдаваше под наем някои офиси на втория етаж — нищо кой знае колко важно, разни оценители и счетоводители на правителствена служба. Повечето учени, с които съм разговаряла, са на мнение, че Стоманеното сърце удари сградата заради тези офиси.

— Да — съгласи се Ейбрахам. — Той нападна много здания в града през онзи ден.

Проф кимна умислено.

— Сър… — подзех аз.

Той ме прекъсна.

— Ти каза каквото имаше, синко. Проявяваме уважение, като разговаряме за това тук, където можеш да ни чуеш. Не ме карай да съжалявам за това.

— Хмм, да, сър.

— Винаги съм се чудил защо той нападна първо банката — продължи Ейбрахам.

— Аха — обади се Коуди от вратата. — Странен избор. Защо очиства група счетоводители и чак след това се заема с кмета?

— Но това не е достатъчно основание да променяме плановете си — додаде Ейбрахам и поклати глава. Той ми кимна, а огромната картечница лежеше на рамото му. — Приятелю, сигурен съм, че ти си чудесен човек, обаче не мисля, че трябва да основаваме решенията си на сведения, дадени от някого, когото току-що сме срещнали.

— Меган, ти какво мислиш? — попита Проф.

Аз я погледнах. Тя седеше малко встрани от другите. Проф и Тиа ми се струваха най-старшите в тази клетка на Възмездителите. Ейбрахам и Коуди често мислеха еднакво, като стари приятели. Ами Меган?

— Мисля, че това е глупаво — рече тя студено.

Аз посърнах. Ама… само преди няколко минути тя беше най-приятелски настроена към мен.

— По-рано ти се застъпи за него — каза Ейбрахам, като че чул мисълта ми.

Това я накара да се начумери.

— Преди да чуя тая налудничава история. Той лъже, опитва да се промъкне в нашия екип.

Отворих уста да възразя, обаче един поглед от Проф ме накара да премълча забележката.

— Ти май го обмисляш — обърна се към него Коуди.

— Проф — обади се Тиа. — Този поглед ми е познат. Спомни си какво се случи със Здрачната стража.

— Помня — отговори Проф и продължи да ме изучава.

— Какво? — попита Тиа.

— Той знае за спасителите.

— За спасителите ли? — попита Коуди.

— Стоманеното сърце укри, че е убил спасителите — тихо каза Проф. — Малцина знаят какво стори той на спасителите и на оцелелите. Друг път не е убивал притеклите се на помощ, когато е разрушавал сгради. Само спасителите в Първа обединена.

— Наистина има нещо различно в начина, по който той разруши банката — продължи Проф. — Знаем, че е влязъл там и е говорил с хората вътре. Другаде не го е правил. Казват, че излязъл от Първа обединена разгневен. Нещо се е случило вътре. Това ми е известно отдавна. Останалите водачи на клетки също го знаят. Заключихме, че е свързано със Смъртоносното посочване. — Проф седеше с ръка върху коляното и замислено потропваше с пръст, като ме изучаваше. — Стоманеното сърце се сдоби с белега си в онзи ден. Никой не знае как.

— Аз знам — рекох.

— Може би — отвърна Проф.

— Може би — вметна Меган. — А може би не. Проф, той може да е подочул за убийствата, да знае за белега и да си е измислил останалото. Няма начин да се докаже, понеже ако той е прав, то той и Стоманеното сърце са единствените свидетели.

Проф кимна бавно.

— Почти невъзможно е да ударим Стоманеното сърце — рече Ейбрахам. — Дори и да успеем да разберем слабото му място, той има пазачи. Силни пазачи.

— Зарево, Конфлукс и Повелителя на нощта — отвърнах аз, кимайки. — Имам план как да се справим с всеки от тях. Мисля, че съм разбрал слабите им места.

— Така ли? — свъси се Тиа.

— Десет години — тихо отвърнах аз. — Десет години единствено планирам как да се добера до него.

Проф още изглеждаше умислен.

— Синко — обърна се той към мен. — Как каза, че ти е името?

— Дейвид.

— Добре, Дейвид. Ти отгатна, че ще нападнем Случайност. Какъв според тебе ще е следващият ни ход?

— Ще напуснете Нюкаго до свечеряване — незабавно отговорих аз. — След като капанът щракне, екипите винаги постъпват така. Разбира се, тук няма свечеряване. Но ще се изнесете до няколко часа и ще се присъедините към останалите Възмездители.

— И кой е следващият Епичен, когото планираме да ударим?

— Е — подзех аз и почнах да мисля бързо и да си припомням моите списъци и планове. — Напоследък никой от вашите екипи не е действал в Централните прерии или в Калиф. Предполагам, че следващата ви мишена ще е или Ловкият в Омаха, или Светкавицата — един от Епичните в бандата на Снежния в Сакраменто.

Коуди тихо подсвирна. Явно бях предположил доста добре. Не бях напълно сигурен. В последно време излизах прав къде ще ударят клетките на Възмездителите в около една четвърт от случаите.

Проф внезапно се надигна.

— Ейбрахам, подготви Яма четиринадесет. Коуди, гледай да нагласиш фалшива следа, която да води към Калиф.

— Яма четиринадесет ли? — попита Тиа. — Да не би да оставаме в града?

— Да — отвърна Проф.

— Джон — обърна се към него Тиа. Вероятно с истинското му име. — Не мога…

— Не казвам, че ще ударим Стоманеното сърце — рече той и вдигна ръка. Посочи към мен. — Обаче ако хлапето е разбрало какво предстои да правим, може и друг да се е досетил. Това означава, че е необходимо да се променим. Веднага. Ще се окопаем тук за няколко дни. — Погледна ме. — А за Стоманеното сърце… ще видим. Първо искам отново да чуя историята ти. Искам да я чуя десет пъти. И тогава ще реша какво ще правим по-нататък.

Протегна ръка към мен. Поех я колебливо и го оставих да ме изправи на крака. Имаше нещо в очите на този човек, нещо, което не очаквах да видя. Омраза към Стоманеното сърце, дълбока, почти колкото моята. Проявяваше се в начина, по който той изговаряше името на Епичния, в начина, по който очите му се присвиваха и сякаш пламваха, когато го изричаше.

В онзи миг сякаш ние двамата се разбрахме.

Проф, рекох си. Професор. PhD. Човекът, който създаде Възмездителите, се нарича Джонатан Федрус. Ф-д^[1].

Това не беше просто командир на отряд, шеф на една от клетките на Възмездителите. Това беше самият Джонатан Федрус. Техният водач и основател.