Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (37)

36.

Гледах лицето на Стоманеното сърце през прицела на пушката. Мога да се закълна, че видях, съвсем отчетливо, как куршумът удря главата му отстрани и разрошва косата му. Коуди се беше прицелил точно, но куршумът дори не одраска кожата.

Стоманеното сърце не трепна.

Правоприлагането реагира незабавно — хората стреляха и опитваха да определят откъде е стреляно. Не им обръщах внимание и останах фокусиран върху Стоманеното сърце. Само той беше важен.

Още изстрели; Коуди проверяваше дали е улучил мишената си.

— Искри! — каза той. — Не видях нито един от изстрелите. Поне един от тях трябва да е бил точен.

— Може ли някой да потвърди? — настоятелно попита Проф.

— Попадение потвърдено — казах аз с долепено до прицела око. — Не подейства.

Чух приглушени ругатни откъм Тиа.

— Коуди, мърдай — обади се Ейбрахам. — Засякоха мястото ти.

— Фаза втора — изрече Проф с твърд глас; притеснен, но овладян.

Стоманеното сърце се завъртя с небрежен вид — ръцете му блестяха — и огледа стадиона. Крал, който оглежда владението си. Фаза втора означаваше Ейбрахам да задейства отвличащи вниманието експлозиви и да опита да предизвика кръстосана стрелба. Моята роля беше да се промъкна напред с пистолета и да заема позиция. Искахме да опазим позицията на Ейбрахам в тайна колкото се може по-дълго, тъй че той да може да използва взривове и да опитва да разкарва хората от Правоприлагането насам-натам.

— Ейбрахам — започна Проф. — Нека тия…

— Повелителя на нощта се движи! — прекъсна го Тиа. — И Зарево!

Накарах се да отдръпна лице от прицела. Зарево се бе превърнал в резка от ослепителна светлина и отиваше към един от входовете за галерията под местата. Повелителя на нощта се издигаше във въздуха.

Летеше право към укритието ми.

Невъзможно, помислих си аз. Не може да…

Правоприлагането откриха огън от позициите си, но не стреляха към Коуди. Стреляха по други участъци сред седалките. За миг се обърках, докато не избухна първият скрит ултравиолетов прожектор.

— Нападат ни — извиках аз и се дръпнах назад. — Стрелят по прожекторите.

— Искри! — изруга Тиа, докато всички останали прожектори избухнаха един след друг, унищожени от войниците от Правоприлагането. — Няма как да са ги забелязали всичките!

— Нещо тук не е наред — обади се Ейбрахам. — Взривявам първия отвличащ заряд.

Стадионът се разтресе, докато премятах пушката през рамо и се измъквах от дупката си. Взех един ред стъпала между седалките.

Стрелбата долу звучеше тихо в сравнение с чутото от мен преди няколко дни в коридорите.

— Повелителя на нощта е по петите ти, Дейвид — обади се Тиа. — Знаел е къде се криеш. Трябва да са наблюдавали мястото.

— Няма смисъл — възрази Проф. — Щяха да ни спрат по-рано, нали така?

— Какво прави Стоманеното сърце? — попита Коуди, задъхан от тичането.

Едва слушах. Втурнах се към дупката за евакуация нагоре и не поглеждах през рамо. Сенките на седалките около мен започнаха да се удължават. Изникнаха подобни на удължаващи се пръсти пипала. Отгоре на всичко това нещо пускаше искри по стъпалата пред мен.

— Снайпер от Правоприлагането! — каза Тиа. — Цели се в теб, Дейвид.

— Пипнах го — обади се Ейбрахам. Не можах да доловя неговия снайперски изстрел сред пукотевицата, но други изстрели не ме последваха. Ейбрахам обаче можеше да се е разкрил.

Искри!, мина ми през ума. Цялата работа наистина бързо отиваше по дяволите. Натъкнах се на въжето и затърсих фенера си. Сенките се движеха и се приближаваха. Включих фенера и го насочих, за да унищожа сенките около отвора, после се хванах за въжето с една ръка и се спуснах надолу. За щастие, ултравиолетовата светлина засягаше и сенките на Повелителя на нощта, както и него самия.

— Все още е подире ти — каза Тиа. — Той…

— Какво? — настойчиво я попитах аз, стиснал въжето с тензорната ръкавица, с усукани около него крака, за да забавя падането. Ръката ми се затопли от триенето, но според Проф тензорът можел да го прави, без да разкъса въжето.

Минах през дупката на втория ред и през тавана на тоалетните и се озовах в пълната тъмнина на галерията. Тук се намираха съоръжения като будките за закуски. Някога външната страна на помещенията беше стъклена — но сега бе от стомана, разбира се, и стадионът изглеждаше затворен. Като склад.

Все още можех да чуя изстрелите — слаби, леко отекващи в кухите пространства на стадиона. Фенерчето ми светеше почти изцяло в ултравиолетовата част на спектъра през филтъра си, но все пак излъчваше бледо, леко синьо.

— Повелителя на нощта се гмурна в редовете — прошепна ми Тиа. — Изпуснах го. Май го направи, за да се скрие от камерите.

Значи не само ние прилагаме този трик, помислих си аз, а сърцето блъскаше в гърдите ми. Той беше дошъл за мен. Имаше вендета — знаеше, че аз съм разпознал слабото му място.

Притеснено насочвах фенерчето на всички страни. Повелителя на нощта щеше да ме нападне до секунда, но щеше да е наясно, че съм въоръжен с ултравиолетова светлина. Надявах се, че това ще го направи внимателен. Извадих пистолета на баща си и хванах с едната ръка фенера, а с другата оръжието. Новата ми пушка висеше през рамо.

Трябва да се движа, помислих си аз. Ако мога да го изпреварвам, мога и да се отърва от него. Имахме входни и изходни тунели от места като тоалетните, офисите, гардеробните и будките.

Ултравиолетовото фенерче даваше много малко светлина във видимия спектър, но пък аз бях човек от подземните улици. Това ми беше достатъчно. Ултравиолетът предизвикваше странен ефект — белите предмети блестяха призрачно и се притеснявах, че ще ме издадат. Да изключа фенера и да се движа опипом?

Не. Той беше също така единственото ми оръжие срещу Повелителя на нощта. Нямаше да се разхождам сляп, когато съм застанал срещу Епичен, който може да ме удуши със сенки. Запромъквах се през приличния на гроб коридор. Трябваше да…

Замръзнах. Какво беше това в сенките пред мен? Насочих фенерчето си към него. Светлината огряваше разпилени боклуци, слели се със земята при Голямата Трансферсия; някога подвижните прегради за удържане на публиката; няколко замръзнали на стената плаката. Още скорошни боклуци, които призрачно светеха в бяло. Какво бях…

Светлината попадна върху жена, която спокойно стоеше пред мен. Хубава коса, която — знаех — щеше да е златна, ако я гледах при нормално осветление. Лице, което изглеждаше твърде съвършено, оцветено в синьо от ултравиолетовия лъч, сякаш изваяно от лед от някой майстор-художник. Извивки и пълни устни, големи очи. Очи, които познавах.

Меган.