Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (40)

39.

— Намери това идиотче и го застреляй от мое име, Коуди! — извика Проф в ухото ми, когато включих отново звука на телефона си.

— Измъкваме се, Джон — каза Тиа и му отне думата. — Идвам с коптера. Три минути докато дойда. Ейбрахам ще детонира прикриващата експлозия.

— Ейбрахам да върви по дяволите — направо го изплю Проф. — Правя го до края.

— Не можеш да се биеш с Висш Епичен, Джон — възрази Тиа.

— Ще правя каквото искам! Аз съм… — гласът му секна.

— Махнах го от връзката — обясни Тиа на останалите. — Това е зле. Не съм го чувала да стига дотам. Трябва някак да го измъкнем или ще го загубим.

— Да го загубим? — объркано попита Коуди. Можех да чуя стрелбата по линията му, а можех да я чуя и как отеква из широкия коридор. Продължих да тичам.

— По-късно ще обясня — отговори Тиа с глас, който наистина казваше: „Ще намеря по-добър начин да се измъкна от този въпрос по-късно.“

Ето, казах си аз, щом долових малко светлина напред. Навън беше тъмно, но не толкова, колкото в тунелоподобната вътрешност на стадиона. Стрелбата беше по-силна.

— Изтеглям ни — продължи Тиа. — Ейбрахам, трябва да детонираш подземната експлозия, когато ти кажа. Коуди… намери ли Дейвид вече? Внимавай, Повелителя на нощта може да е зад теб.

Мисли ме за мъртъв, рекох си аз, понеже не отговарях.

— Тук съм — включих се аз.

— Дейвид — отвърна ми облекчено Тиа. — В какво състояние си?

— Повелителя на нощта е мъртъв — обясних аз, докато наближавах тунела към игрището, един от ония, по които отборите са излизали за игра. — Ултравиолетът подейства. И Зарево го няма. Аз… го разкарах.

— Моля? Как?

— Хъм… ще обясня по-нататък.

— Това е добре — каза Тиа. — Имаме около две минути, докато ви изтегля. Отиди при Коуди.

Не отговорих — излизах на игрището. По-правилно е бойно поле, мина през смаяния ми ум. Труповете на войниците от Правоприлагането се валяха като изсипан боклук. На няколко места горяха огньове и изпращаха в тъмното небе виещ се пушек. Върху пространството горяха червени сигнални ракети, хвърлени от войниците за по-добра светлина. От седалките и полето бяха отхвърчали парчета, а сребърната някога стомана бе изцапана от черни белези.

— Вие сте водили война, момчета — прошепнах аз. Тогава видях Стоманеното сърце.

Крачеше из игрището с разтворени устни и презрително стиснати зъби. Блестящата му ръка стърчеше напред и той пускаше изстрел след изстрел към нещо пред себе си. Проф, който тичаше зад една от отборните скамейки. Удар след удар почти го достигнаха, но той невероятно ловко се промъкваше между тях. Мина през една стена в стадиона, а тензорите изпариха отвор за него.

Стоманеното сърце ядосано изръмжа и пусна изстрели в дупката. Проф се появи миг по-късно от друга стена, а около него се сипеше стоманен прах. Замахна с ръка и хвърли по Стоманеното сърце множество грубо изработени ками; вероятно бяха изрязани от стоманата. Те просто отскочиха от Върховния Епичен.

Проф изглеждаше раздразнен, като че ли беше ядосан, че не може да нарани Стоманеното сърце. Лично аз бях втрещен.

— Той през цялото време това ли прави? — попитах аз.

— Да — отговори Коуди. — Както казах, човекът е машина.

Огледах обстановката от дясната си страна и забелязах Коуди зад някакви отломки. Беше се облегнал напред на пушката си и държеше на мушка войници от Правоприлагането на седалките от първия ред. Бяха поставили голяма картечница зад някакви предпазни щитове и Коуди изглеждаше прикован, което и обясняваше защо не бе могъл да дойде и да ме намери. Натъпках пистолета си в кобура и отлепих фенера от цевта на пушката.

— Почти съм при вас, господа — обади се Тиа. — Без повече опити за убиване на Стоманеното сърце. Всички фази са прекратени. Трябва да се възползваме от този шанс и да се изнесем, докато можем.

— Не смятам, че Проф ще тръгне — изрече Ейбрахам.

— Аз ще се оправя с Проф — отсече Тиа.

— Чудесно — отговори Ейбрахам. — Къде ще…

— Момчета — намесих се аз. — Внимавайте какво говорите по общата връзка. Мисля, че линиите ни може би са хакнати.

— Невъзможно — рече Тиа. — Мобилните мрежи са сигурни.

— Не и ако имаш на разположение оторизиран телефон — възразих аз. — А Стоманеното сърце може да е възстановил този на Меган.

На линията се възцари тишина.

— Искри — произнесе Тиа. — Аз съм идиот.

— А, най-после нещо смислено — изкоментира Коуди и стреля по войниците. — Този мобилен…

Нещо се размърда в отвора на сградата зад Коуди. Изругах и вдигнах пушката — но без приклада беше много трудно да се прицелиш като хората. Дръпнах спусъка, когато изскокна въоръжен войник от Правоприлагането. Той пусна насечен откос.

От Коуди не излезе звук, но можах да видя как кръвта пръсна. Не, не, НЕ!, мина през ума ми и се втурнах напред. Стрелях отново и този път уцелих войника в рамото. Не мина през бронята му, но се обърна от Коуди и се прицели в мен.

Стреля. Вдигнах лявата си ръка — с тензора. Направих го почти инстинктивно. Този път беше по-трудно да произведа мелодията и не знаех защо.

Но го накарах да заработи. Произведох песента.

Усетих нещо да тупва в дланта ми и от ръката ми се надигна облаче от стоманен прах. Заболя ме невероятно, а тензорът започна да искри. Миг по-късно прозвуча серия изстрели и войникът падна. Ейбрахам излезе от ъгъла зад мъжа.

Стрелба отгоре. Хукнах, плъзнах се по земята и се спотаих зад прикритието на Коуди. Той беше там, задъхан и с широко отворени очи. Бе улучен няколко пъти, три в крака, един в стомаха.

— Прикривай ни — нареди Ейбрахам със спокойния си глас, докато измъкваше превръзка. Омота я около крака на Коуди. — Тиа, Коуди е лошо ранен.

— Ето ме — каза тя.

В хаоса не бях доловил звуците на коптера.

— Създадох нови мобилни канали чрез директна връзка с всеки от вас; това трябваше да направим още щом Меган загуби нейния телефон. Ейбрахам, трябва да се изнасяме. Сега.

Надникнах над отломките. От редовете слизаха войници, за да се хвърлят срещу нас. Ейбрахам небрежно свали граната от колана си и я хвърли в коридора под нас, ако някой се опитваше да се промъкне отново. Експлодира и чух викове.

Размених моята пушка с тази на Коуди и открих огън по напредващите войници. Някои се укриха, а други продължиха да настъпват смело. Знаеха, че сме на края на ресурсите си. Продължих да стрелям, но в отговор получих серия изщраквания. Коуди почти е бил изчерпал амунициите си.

— Ето — каза ми Ейбрахам и пусна до мен голямата си картечница. — Тиа, къде си?

— Близо до позицията ви — отговори тя. — Точно извън стадиона. Вървете право в обратната посока и навън.

— Нося Коуди — уточни Ейбрахам.

Коуди все още беше в съзнание, въпреки че в момента предимно ругаеше, стиснал очи. Кимнах на Ейбрахам. Щях да прикривам оттеглянето им. Взех картечницата на Ейбрахам. Ако трябва да съм честен, винаги съм искал да стрелям с нея.

Беше приятно за ползване оръжие. Откатът бе мек, а самата картечница тежеше по-малко, отколкото би трябвало. Опрях я на малкия преден триножник и стрелях на автоматична — десетки куршуми разкъсваха войниците, които опитваха да ни достигнат. Ейбрахам носеше Коуди по обратния път.

Проф и Стоманеното сърце продължаваха да се бият. Свалих още един войник, като голямокалибрените куршуми на Ейбрахам не се впечатлиха от бронята му. Докато стрелях, усещах как пистолетът под мишницата ми ме притиска отстрани.

Не опитахме да стреляме с него, последното ни предположение как да бием Стоманеното сърце. Все пак нямаше как да го уцеля от такова разстояние. А и Тиа бе решила да ни изтегли преди да сме го опитали и прекрати операцията.

Свалих още един войник. Стадионът трепереше, когато Стоманеното сърце пусна серия удари срещу Проф. Не мога да се измъкна сега, реших аз, независимо какво казва Тиа — трябва да опитам с пистолета.

— В коптера сме — произнесе Ейбрахам в ухото ми. — Дейвид, време е да тръгваш.

— Все още не съм опитал фаза четири — обясних аз, издигнах се на колене и отново стрелях по войниците. Един от тях хвърли граната по мен, но аз вече се изтеглях в коридора. — А и Проф е все още там.

— Прекратяваме — рече Тиа. — Оттегляне. Проф ще се измъкне с тензорите.

— Никога няма да избяга на Стоманеното сърце — възразих аз. — Освен това, наистина ли искате да избягаме, без да сме опитали това?

Прекарах пръст по пистолета в кобура.

Тиа замълча.

— Заемам се — обявих аз. — Ако ви става горещо, изтегляйте се.

Напуснах игрището и се върнах в коридорите под местата за зрителите, стисках картечницата на Ейбрахам и слушах как войниците викат зад мен. Стоманеното сърце и Проф се движеха в това направление, размислих аз. Просто трябва да се завъртя и да се доближа достатъчно, за да стрелям по него. Мога да го направя отзад.

Щеше да подейства. Трябваше да подейства.

Войниците търчаха след мен. Оръжието на Ейбрахам имаше гранатомет отдолу. Амуниции? Бяха предназначени за изстрелване преди да експлодират, но можех да използвам дистанционния си детонатор и капсула, за да задействам някоя.

Нямах късмет. Оръжието нямаше гранати. Изругах, но тогава съзрях лостчето за дистанционна стрелба. Ухилих се, спрях, обърнах се и поставих картечницата на земята, опрян на парче стомана. Дръпнах лостчето и побягнах.

Стреляше като побеснял и засипа коридора зад мен с куршуми. Вероятно нямаше да причини големи загуби, но аз имах нужда само от малка почивка. Чух как войниците си крещят един на друг да се крият.

Достатъчно. Стигнах друг изход, излязох от коридора и се втурнах на игрището.

От настилката на места се извиваше дим. Попаденията на Стоманеното сърце тлееха след удара и предизвикваха огньове върху неща, които не би трябвало да горят. Вдигнах пистолета и за миг се попитах какво ли би казал Ейбрахам, когато научи, че съм изгубил оръжието му. Отново.

Засякох Стоманеното сърце, който не гледаше към мен, объркан от Проф. Тичах с всички сили, минавах през облаци дим, скачах над отломките.

Стоманеното сърце започна да се обръща, когато го наближих. Можех да видя очите му, властни и арогантни. Ръцете му сякаш горяха от енергия. Спрях се сред извиващия се дим. Ръцете ми трепереха, докато вдигах оръжието. Пистолетът, който уби баща ми. Единственото оръжие, което някога беше наранило това чудовище пред мен.

Стрелях три пъти.