Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (31)

30.

Без граватониката моторът реагира подобно на всеки друг мотоциклет, падайки на едната си страна с много висока скорост.

Което не е нещо хубаво.

Веднага отхвърчах, машината изскочи изпод мен, кракът ми се удари в земята, а триенето ме дръпна назад. Меган нямаше толкова късмет. Оказа се прикована под мотоциклета, а тежестта му я натисна към земята. Удари се в стената на тръбообразния стоманен коридор.

Тунелът се тресеше, а кракът ми гореше от болка. Щом се спрях, а нещата престанаха да се люлеят, разбрах, че все още съм жив. Всъщност, намерих го изненадващо.

Отзад, от подминатата от нас ниша, от сенките излязоха двама души в пълна униформа на Правораздаването. Малки, бледи светлинки блещукаха по ръба на нишата. От тях се виждаше, че войниците изглеждат успокоени. Кълна се, че можах да чуя как единият се кискаше в каската си, докато разправяше нещо на другия по уреда за връзка. Предполагаха, че Меган и аз ще сме мъртви — или поне няма да сме в състояние да се бием — от тази катастрофа.

Злочестие да го отнесе, помислих си аз, а бузите ми пламтяха от гняв. Преди да съм помислил, извадих пистолета изпод мишницата — пистолетът, убил баща ми — и изпратих четири изстрела във войниците почти с право мерене. Не се целех в гърдите или в бронята. Хубавото място беше вратът.

И двамата паднаха. Дишах дълбоко и накъсано, а ръката и пистолетът ми трепереха пред мен. Премигнах няколко пъти, изненадан, че съм успял да ги ударя. Може би Меган беше права за пистолетите.

Простенах и успях да седна изправен. Якето ми беше на парцали; много от диодите по вътрешната му страна — те пораждаха защитното поле — пушеха или пък бяха напълно изскубнати. Кракът ми беше лошо одран от едната страна. Нищо че болеше страховито, драскотините не бяха твърде дълбоки. Успях да се задържа на крака и да ходя. Някак си.

Болката беше… твърде неприятна.

Меган! Мисълта се появи през замайването и — колкото и да бе глупаво — не проверих дали двамата войници наистина са мъртви. Докуцуках до мястото, където падналият мотор се беше забил в стената. Единствената светлина идваше от моя мобилен. Избутах останките и намерих Меган просната отдолу — якето й беше още по-зле от моето.

Не изглеждаше добре. Не се движеше, очите й бяха затворени, каската беше сцепена и само наполовина на главата й. По бузата се стичаше кръв. Беше с цвета на устните й. Ръката й беше усукана под странен ъгъл, а цялата страна — кракът и торсът — бе окървавена. Коленичих ужасѐн, а студената, спокойна светлина на мобилния ми телефон разкриваше страшни рани навсякъде, където я насочех.

— Дейвид?

Гласът на Тиа се донесе тихо от телефона ми, който си висеше на мястото в якето. Чудо беше, че все още работи, въпреки че бях загубил слушалката.

— Дейвид? Не мога да се свържа с Меган. Какво става?

— Меган е ранена — вдървено изговорих аз. — Мобилният й не работи. Вероятно е счупен.

Беше прикрепен към нейното яке, което също бе почти унищожено.

Дишане. Трябва да проверя дали диша. Наведох се и опитах да доловя дъха й с екрана на телефона си. Тогава се сетих да проверя за пулс. Аз съм в шок. Не мисля правилно. Може ли това да ти мине през ума, когато не мислиш правилно?

Притиснах пръсти към врата на Меган. Кожата беше лепкава.

— Дейвид! — напрегнато каза Тиа. — Дейвид, има разговори по каналите на Правоприлагането. Знаят къде сте. Много поделения се съсредоточават срещу вас. Пехота и бронирани. Бягай!

Напипах пулс. Плитък, слаб, но го имаше.

— Жива е — казах аз. — Тиа, жива е!

— Трябва да се махнеш оттам, Дейвид!

Носенето на Меган би могло да влоши положението й, но да я оставя със сигурност щеше да го направи. Хванеха ли я, щяха да я изтезават и да я екзекутират. Свалих накъсаното си яке и си превързах крака. Междувременно усетих нещо в джоба. Извадих го. Писалката-детонатор и взривните капсули.

В момент на просветление залепих една от капсулите на резервоара на мотоциклета. Чувал бях, че човек може да ги дестабилизира и да ги взриви, стига да знае какво прави — а аз не знаех. Все пак изглеждаше добра идея. Единствената ми идея. Взех мобилния и го закачих на лентата на китката. После поех дълбоко дъх, избутах настрана счупения мотор — предното колело беше напълно откъснато — и вдигнах Меган.

Счупената й каска се измъкна сама, падна и изпука на земята. От това косата й се спусна по рамото ми. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Хората винаги са така. При все че бе дребна, беше компактна, плътна. Реших, че вероятно няма да й хареса, ако ме чуе да я описвам по този начин.

Вдигнах я на рамене и започнах да слизам с олюляване по тунела. От тавана през интервали провисваха малки жълти лампички и на светлината им едва виждах, нищо че бях от подземните улици.

Скоро раменете и гърбът ми се оплакаха. Продължих да вървя, единият крак след другия. Не се движех много бързо. Нито пък мислех много добре.

— Дейвид — гласът на Проф. Спокоен, наситен.

— Няма да я изоставя — процедих през стиснати зъби.

— Не бих те карал да вършиш нещо такова — отвърна той. — По-скоро бих те накарал да не отстъпваш от позицията си и да заставиш Правоприлагането да застреля и двама ви.

Не особено утешително.

— Няма да се стигне дотам, синко — обясни Проф. — Идва помощ.

— Мисля, че мога да ги чуя — казах аз. Най-после бях стигнал края на тунела; завършваше на тясно кръстовище в подземните улици. Тук нямаше постройки, а само стоманени коридори. Не познавах тази част от града добре.

Таванът беше солиден, без отвори за въздуха отгоре, както в района, където бях израсъл. Отдясно определено дочух да отекват викове. Отзад чух дрънчене — стоманени крака тропаха по стоманения под. Още викове. Намерили бяха мотора.

Облегнах се на стената, преместих тежестта на Меган, после натиснах бутона на писалката-детонатор. С облекчение чух едно пук, когато резервоарът на мотора избухна. Виковете се усилиха. Може би съм помел неколцина с взрива; ако наистина имах късмет, щяха да предположат, че се крия някъде около останките на мотора и съм хвърлил граната или нещо такова.

Вдигнах Меган и после свих наляво на кръстовището. Кръвта й се беше просмукала в дрехите ми. Сигурно е мъртва вече…

Не. Нямаше да мисля за това. Единият крак пред другия. Помощта пристига. Проф обеща, че ще дойде помощ. Ще дойде. Проф не лъжеше. Джонатан Федрус, създател на Възмездителите. Човек, когото някак си разбирах. Ако на този свят имаше нещо, на което да смятам, че мога да се опра, то това беше той.

Повървях пет минути, преди да се наложи да спра изведнъж. Тунелът пред мен свърши в равна стоманена стена. Без изход. Погледнах през рамо и видях фенерчета и движещи се сенки. Нямаше измъкване оттук.

Коридорът наоколо ми беше широк, може би двадесет крачки, и висок. На пода се търкаляше старо строително оборудване, макар че повечето май е било отнесено от случайни типове. Имаше няколко купчини натрошени тухли и блокчета от сгурия. Напоследък някой е правил още стаи тук долу. Е, това можеше и да осигури някакво прикритие.

Прекатурих се, положих Меган на земята зад най-голямата купчина и нагласих телефона си на ръчно отговаряне. Проф и останалите нямаше да могат да ме чуват, освен ако не докоснех екрана на излъчване, но това означаваше, че те няма и да разкрият положението ми при опит да се свържат с мен.

Приклекнах зад тухлите. Купчината не ме закриваше напълно, но беше по-добре от нищо. Притиснат в ъгъла, врагът ме превъзхожда по огнева мощ, нямам път за…

Изведнъж се почувствах като идиот. Бръкнах в джоба с цип на крачола и потърсих тензора. Измъкнах го с усещане за триумф. Може би бих могъл да копая до стоманените катакомби или просто до другата страна и да намеря по-безопасен път.

Надянах ръкавицата и чак тогава разбрах, че тензорът е на парченца. Гледах го отчаяно. Беше в джоба на крака, върху който паднах, и джобът е бил скъсан в долната си част. На тензора му липсваха два пръста, електрониката му беше счупена — парчетата висяха като очи, подаващи се от очните кухини на някое зомби в стар филм на ужасите.

Почти се засмях, щом се отпуснах отново. Войниците от Правоприлагането претърсваха коридорите. Викове. Стъпки. Фенери. Приближаваха се.

Мобилният премигна леко. Намалих звука, натиснах екрана и се наведох.

— Дейвид? — попита ме Тиа много тихо. — Дейвид, къде си?

— Достигнах дъното на тунела — прошепнах й в отговор и задържах телефона до устата. — Завих наляво.

— Ляво? Това е път без изход. Трябва да…

— Знам — отвърнах аз. — В другите направления имаше войници.

Погледнах Меган, просната на пода. Отново докоснах врата й.

Все още има пулс. Облекчено затворих очи. Не че има някакво значение сега.

— Злочестие — изруга Тиа. Чух стрелба и подскочих; мислех, че е от моята позиция. Но не беше. Дойде от линията.

— Тиа? — просъсках аз.

— Тук са — обясни тя. — Не се тревожи за мен. Мога да удържа мястото. Дейвид, трябва…

— Хей, ти! — донесе се глас откъм пресечката.

Наведох се, но могилката от тухли не беше достатъчно голяма, за да ме скрие изцяло, освен ако направо не лежах хоризонтално.

— Там има някой! — извика гласът. Към мен се насочиха мощните фенери на Правоприлагането. Повечето от тях бяха на дулата на автомати.

Мобилният светна. Чукнах го.

— Дейвид.

Гласът на Проф. Звучеше задъхано.

— Използвай тензора.

— Счупен — прошепнах аз. — Строших го при катастрофата.

Мълчание.

— Все пак опитай — настоя Проф.

— Проф, не работи.

Надзърнах над тухлите. В другия край на залата се събираше голяма група войници. Няколко бяха коленичили с насочени към мен оръжия, долепили очи до прицелите. Останах долу.

— Просто го направи — заповяда Проф.

Въздъхнах, после притиснах ръка към земята. Затворих очи, но не беше лесно да се съсредоточа.

— Вдигни ръце и бавно излез отпред! — долетя към мен един глас от залата. — Ако не се покажеш, ще се принудим да открием огън.

Опитах да не им обръщам внимание, доколкото можеше. Фокусирах се върху тензора и вибрациите. За миг си помислих, че усещам нещо, ниско бръмчене — дълбоко и силно.

Изчезна. Това беше глупаво. Все едно да опиташ да пробиеш дупка в стената само с бутилка сода.

— Съжалявам, Проф — обадих се аз. — Прецакан е абсолютно.

Проверих магазина в пистолета на баща си. Пет куршума. Пет скъпоценни куршума, които може би щяха да наранят Стоманеното сърце. Нямаше да имам шанса да го разбера.

— Времето ти изтича, приятел! — викна войникът към мен.

— Трябва да удържиш — напрегнато изрече Проф. При толкова намален звук гласът му звучеше слаб.

— Отиди при Тиа — казах му аз и започнах да се подготвям.

— Тя ще бъде наред — обясни Проф. — Ейбрахам е тръгнал да й помага, а скривалището е проектирано с мисълта за нападение. Тя може да запечата входа и да ги очаква. Дейвид, трябва да удържиш достатъчно дълго, за да пристигна аз.

— Ще се постарая да не ни хванат живи, Проф — обещах аз. — Безопасността на Възмездителите е по-важна от мен.

Потърсих около Меган, взех пистолета й и вдигнах предпазителя му. ЗИГ Зауер Р226, калибър 40. Хубаво оръжие.

— Идвам, синко — тихо произнесе Проф. — Дръж се.

Надигнах се. Войниците настъпваха с вдигнати оръжия. Вероятно искаха да ме заловят жив. Е, може би това ще ми позволи да отнеса няколко от тях, преди да падна.

Взех оръжието на Меган и пуснах серия бързи изстрели. Те произведоха търсения ефект — неприятелят се пръсна и търсеше прикритие. Някои отвърнаха на стрелбата и около мен се разхвърчаха парченца — тухлите се пръскаха под огъня на автоматичните оръжия.

Е, толкова за надеждата, че ме искат жив.

Потях се.

— Много път има, а?

Чух се как говоря на Меган, докато клечах и стрелях по някакъв войник, който се беше промъкнал твърде близо. Май един от куршумите проби бронята му — куцукаше, докато се хвърляше зад няколко ръждиви варела.

Отново приклекнах; автоматичният огън звучеше като фишеци в тенекиена кутия. Всъщност то донякъде и това си беше. Оправям се. Усмихнах се криво, хвърлих пълнителя от пистолета на Меган и поставих нов.

— Съжалявам, че те разочаровах — произнесох към неподвижното й тяло. Дишането й стана по-плитко. — Заслужаваше да преживееш това, дори и аз да не оцелея.

Опитах да изстрелям още куршуми, но стрелбата ме върна зад укритието, преди да мога да дам и един изстрел. Дишах тежко и обърсах кръв от бузата си. Някое от експлодиралите парченца тухла е ударило достатъчно силно, за да ме пореже.

— Знаеш ли — казах аз, — мисля, че хлътнах по теб в първия ден. Глупаво, а? Любов от пръв поглед. Ама че клише.

Пуснах три изстрела, но сега войниците бяха по-малко уплашени. Бяха се усетили, че съм само един и че съм въоръжен само с пистолет. Вероятно бях жив само задето взривих мотора — притесняваха се от експлозиви.

— Дори не знам дали мога да го нарека любов — прошепнах и презаредих. — Влюбен ли съм? Само увлечение ли е? Познавахме се по-малко от месец и около половината от това време ти се отнасяше с мен като с боклук. Но в деня на удара по Случайност и онзи ден в електроцентралата, сякаш имаше нещо. Имаше… Не знам. Нещо заедно. Нещо, което исках.

Погледнах бледата й неподвижна фигура.

— Мисля си — продължих, — че преди месец бих те оставил до мотора. Понеже толкова много исках да му отмъстя.

Бам, бам, бам!

Купчината тухли се разтресе, сякаш искаха да пробият през тях и да се доберат до мен.

— Това ме уплаши от мен самия — произнесох аз тихо и не погледнах към Меган. — Каквото и да е, благодаря ти, че ме застави да се занимавам с нещо различно от Стоманеното сърце. Не знам дали те обичам. Каквото и да е това чувство, то е най-силното, което съм изпитвал от години. Благодаря ти.

Стрелях ветрилообразно, но се дръпнах, когато куршум одраска ръката ми.

Пълнителят беше празен. Въздъхнах, хвърлих пистолета на Меган и вдигнах оръжието на баща си. Насочих го към нея.

Пръстът ми се запъна на спусъка. Щеше да бъде милост. По-добре бърза смърт, отколкото да мине през изтезания и екзекуция. Опитах да се накарам да натисна спусъка.

Искрите да го отнесат, та тя изглежда красива, рекох си аз. Неокървавената й страна беше към мен, златната й коса се беше разпиляла; кожата бе бледа, а очите затворени, все едно спеше.

Можех ли да го направя наистина?

Изстрелите бяха спрели. Рискувах да надзърна над рухващата купчина тухли. Две грамадни фигури механично тропаха по коридора. Значи бяха докарали бронирани единици. Нещо в мен изпита гордост, че съм такъв проблем за тях. Причиненият днес от Възмездителите хаос, гибелта, която бяхме донесли на слугите на Стоманеното сърце, ги бяха накарали да прекалят. Поделение от двадесет души и две бронирани машини бяха изпратени, за да ликвидират един човек с пищов.

— Време е да се мре — прошепнах аз. — Мисля, че ще го направя, докато стрелям с пистолет по четири метра и половина закалена броня. Поне ще бъде драматично.

Поех дълбоко дъх, почти изцяло обкръжен от хора от Правоприлагането, промъкващи се напред в тъмния коридор. Започнах да се изправям, като този път пистолетът ми бе по-твърдо насочен към Меган. Ще я застрелям, после ще принудя войниците да застрелят мен.

Видях, че мобилният ми премигва.

— Огън! — изрева един войник.

Таванът се стопи.

Видях го ясно. Гледах в тунела, понеже не исках да гледам Меган, докато я убивам. Ясно видях как кръгът в тавана стана стълб от черен прах и се стовари като дъжд от разтрошена стомана. Като пясък от огромен кран, прашинките паднаха на пода и полетяха напред като огромен облак.

Сумракът се проясни. Пръстът ми трепна, но не бях дръпнал спусъка. Сред праха стоеше присвита фигура — беше паднала отгоре. Носеше черна връхна дреха — тънка, като лабораторна престилка — тъмни панталони, черни ботуши и малки предпазни очила на очите.

Беше дошъл Проф, и на всяка ръка носеше тензор; зелената светлина сияеше призрачно.

Войниците откриха огън и запратиха буря от куршуми по коридора. Проф вдигна ръка и протегна напред блестящия тензор. Можех почти да усетя как устройството бръмчи.

Куршумите избухваха във въздуха и се разпадаха. Удряха Проф като малки стружки стомана, не по-опасни от бучки пръст. Стотици от тях засипваха него и пода наоколо; онези, които не улучваха, се разделяха във въздуха от зелената светлина. Изведнъж разбрах защо носеше очилата.

Изправих се, със зинала уста, забравил пистолета в ръка. Бях си мислил, че ставам добър с тензора си, но унищожаването на тези куршуми… това надхвърляше разбирането ми.

Проф не даде на смаяните войници време да се съвземат. Не носеше оръжие, което да мога да видя, но изскокна от праха и се втурна право към тях. Механизираните единици откриха огън, но стреляха с ротационните картечници — сякаш не можеха да повярват във видяното и бяха преценили, че отговорът е в по-големия калибър.

Още куршуми пукаха във въздуха, унищожени от тензорите на Проф. Краката му се плъзнаха по пода и праха и той достигна войниците на Правоприлагането.

Атакува с юмруци изцяло облечени в броня мъже.

Очите ми се ококориха, когато го видях да събаря един войник с юмрук в лицето, а каската на човека стана на прах преди удара. Той изпарява бронята, когато напада. Проф се завъртя между двама войници; движеше се с лекота, заби юмрук в стомаха на единия, после се завъртя и удари другия с ръка в крака. Разхвърча се прах, когато броните им не издържаха и се разпаднаха точно преди Проф да удари.

Изправи се и удари с ръка стената на стоманеното помещение. Пулверизираният метал се изсипа навън и нещо тънко и дълго падна от стената в ръката му. Меч, изрязан от стоманата чрез невероятно точен удар с тензора.

Стоманата проблесна и Проф нападна обърканите войници. Някои опитаха да продължат стрелбата, а други нападаха с палки — които Проф унищожаваше със същата лекота, с която и куршумите. С едната ръка размахваше меча, а с другата запращаше почти невидими удари, които превръщаха метала и кевлара в нищо. Прахът се сипеше от доближилите го твърде много войници; те се хлъзгаха и препъваха, изведнъж загубили равновесие, когато каските се стопяваха около главите им, а бронята се разпадаше.

Кръвта се лееше пред високоенергийните светкавици и мъжете рухваха. Бяха изминали секунди от появата на Проф в тунела, а вече десетина войници бяха паднали.

Бронираните единици извадиха енергийните оръдия на раменете си, но Проф беше твърде близо. Тичешком удари купчинка стоманен прах, после се приведе, плъзна се напред като се движеше по стоманения прах с очевидна лекота. Завъртя се на една страна, замахна с ръка и удари през крака на бронираната единица. Прахът полетя от другата страна, след като ръката на Проф мина изцяло през крака.

Спря се, все още на едно коляно. Бронираната машина рухна с кънтящо туп, а Проф скокна напред и прокара юмрука си през крака на втората машина. Издърпа ръка, кракът се огъна, после изпука и единицата се строполи странично. Докато падаше, изстреля синьо-жълт заряд в пода и разтопи част от него.

Един безразсъдно смел войник от Правоприлагането опита да застане срещу Проф, който се беше изправил над падналите машини. Той не си губи времето с меча. Дръпна се настрана, после удари с юмрук право напред. Можех да видя как юмрукът доближава лицето на войника, и как забралото на каската се изпари пред юмрука на Проф.

Войникът падна. Коридорът утихна. Искрящите стоманени стружки се носеха из лъчите светлина като сняг в полунощ.

— Аз — започна Проф със силен, самоуверен глас — съм познат като Светлина. Нека господарят ви разбере, че съм повече от ядосан, задето съм принуден да се занимавам с вас, червеи такива. За съжаление, слугите ми са глупаци и не са в състояние да следват и най-простите нареждания. Кажете на господаря си, че времето за танци и игрички мина. Ако не излезе да се изправи срещу мен лично, аз ще разруша този град парченце по парченце, докато го намеря.

Проф подмина останалите войници, без да ги удостои с поглед.

Тръгна към мен с гръб към войниците. Напрегнах се и очаквах да опитат нещо. Но не опитаха. Хвана ги страх. Хората не се сражаваха с Епични. Бяха научени на това; то беше набито в тях.

Проф дойде до мен — лицето му бе забулено в сенки, а откъм гърба му грееше светлина.

— Това беше гениално — тихо казах аз.

— Вземай момичето.

— Не мога да повярвам, че ти…

Проф ме погледна и сега най-после съзрях чертите му. Стисната челюст, очите като че пламтяха от енергия. В тези очи имаше презрение, и гледката ме накара да се препъна назад от изненада.

Проф сякаш трепереше, ръцете му стиснати в юмруци, като че ли удържаше нещо страшно.

— Вземай. Момичето.

Кимнах тъпо, отново натъпках пистолета в джоба и вдигнах Меган.

— Джон? — гласът на Тиа се донесе от мобилния му телефон; моят все още беше с изключен звук.

— Джон, войниците се оттеглиха от позицията ми. Какво става?

Проф не отговори. Замахна с ръката в тензора и подът пред нас изчезна. Прахът се оттече като пясък в пясъчен часовник и откри импровизиран тунел към по-ниските нива надолу.

Последвах го през тунела и се измъкнахме.