Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (16)

15.

— Ами оръжието? — попита Ейбрахам в крачка. — Банката, съдържанието на трезора — те може да са лъжлива следа, нали? А ако е имало нещо специално в пистолета, с който баща ти е стрелял по него?

— Оръжието беше случайно изпуснато от един от охранителите — отговорих аз. — Смит и Уесън М&Р, деветмилиметров, полуавтоматичен. Нищо специално нямаше в него.

— Помниш точното оръжие?

Подритнах някакъв боклук, докато вървяхме из подземните стоманени тунели.

— Както казах, помня този ден. Освен това, разбирам от оръжия. — Помълчах, после признах още нещо. — Когато бях малък, сметнах, че оръжието може да е било специално. Спестявах пари, за да си купя, но никой нямаше да продаде на дете на моята възраст. Планирах да се промъкна в двореца и да го застрелям.

— Да се промъкнеш в двореца — потиснато повтори Ейбрахам.

— Ъъ, да.

— И да застреляш Стоманеното сърце.

— Бях на десет години. Дай ми малко вяра.

— На момче с подобни аспирации бих дал уважението си, но не и вяра. Или застраховка живот. — Ейбрахам сякаш се забавляваше. — Ти си интересен мъж, Дейвид Чарлстън, а излиза, че си бил още по-интересно дете.

Усмихнах се. Имаше нещо предразполагащо и дружелюбно в този канадец с мек изразителен глас и лек френски акцент. Човек почти не забелязваше огромната картечница — с гранатомет при това — която почиваше на рамото му.

Все още се намирахме в стоманените катакомби, където дори такова тежко оръжие не привличаше особено внимание. От време на време минавахме край групи хора, скупчени около горящи огньове или печки, включени пиратски в електрическата мрежа. Не един от хората, които подминахме, носеше пушка.

През последните дни няколко пъти излизах от скривалището, винаги в компанията на някой от Възмездителите. Наглеждането ме притесняваше, но го понасях. Все още не можех да се надявам да ми се доверят. Не напълно. Освен това не исках да ходя из стоманените катакомби сам, макар че никога нямаше да си го призная гласно.

С години избягвах тези дълбини. Във Фабриката разказваха истории за извратените типове — ужасни чудовища — които живеят долу. Банди, които буквално се прехранват с глупаците, които са се залутали из тези забравени коридори, убиват ги и ядат месото им. Убийци, престъпници, наркомани. Даже не и нормалните престъпници и наркомани, които си имахме горе. Особено извратени такива.

Може и да преувеличаваха. Хората, които подминахме, наистина изглеждаха опасни, но по-скоро враждебни, а не побъркани. Наблюдаваха мрачно и очите им следяха всяко наше движение, докато не излезехме от полезрението им.

Тези хора искаха да са сами. Те бяха париите на париите.

— Защо той им позволява да живеят тук долу? — попитах аз, когато подминахме поредната група.

Меган не отговори — вървеше сама напред — обаче Ейбрахам погледна през рамо към огъня и редицата хора, които бяха пристъпили напред, за да се уверят, че сме си отишли.

— Винаги ще има хора като тях — отговори той. — Стоманеното сърце го знае. Тиа смята, че той е създал това място за тях, за да знае къде са. Полезно е да знаеш къде се намират твоите парии. По-добре такива, които познаваш, отколкото такива, които не очакваш.

Стана ми неудобно от това. Мислех, че тук долу сме изцяло извън полезрението на Стоманеното сърце. Май това място не беше толкова безопасно, колкото смятах.

— Не можеш да държиш всички хора затворени през цялото време — продължи Ейбрахам. — Не и без да построиш як затвор. Затова позволяваш някаква свобода на онези, които наистина, наистина я искат. По този начин те не се бунтуват. Ако го свършиш правилно.

— С нас той не успя да го свърши правилно — тихо отговорих аз.

— Да. Да, наистина.

Докато вървяхме, продължих да поглеждам назад. Не можех да се отърся от притеснението, че някой в катакомбите ще ни нападне. Но не го направиха. Те…

Сепнах се, защото осъзнах, че в същия момент някои от тях ни следяха.

— Ейбрахам! — обадих се тихо аз. — Следят ни.

— Да. Бъди спокоен. И отпред ни причакват.

Пред нас тунелът се стесняваше. И наистина там стояха и ни чакаха група призрачни фигури. Облечени бяха в замъкнатите оттук-оттам дрипи, характерни за повечето обитатели на катакомбите. Носеха стари пушки и пистолети, увити в кожа — от онези оръжия, които може и да работят през ден и са ползвани от дузина собственици през последните десет години.

Ние тримата спряхме, преследвачите ни настигнаха и така останахме без изход. Не можех да видя лицата им. Никой от тях не носеше мобилен, а без светлината на мобилните беше тъмно.

— Хубаво оръжие е това, приятелю — проговори една от фигурите пред нас. Никой не правеше видимо враждебни движения. Държаха оръжията с дулата настрани.

Внимателно почнах да свалям пушката си, а сърцето ми препускаше. Ала Ейбрахам положи длан на рамото ми. Масивната картечница беше в другата му ръка и дулото й сочеше нагоре. Облечен беше в едно от якетата на Възмездителите, като Меган, само че неговото беше сиво и бяло с висока яка и няколко джоба, докато нейното беше обикновено кафяво кожено яке.

Винаги ги носеха, когато напускаха скривалището. Никога не бях виждал как действат и не знаех каква реална защита предоставят.

— Стой на място — рече ми Ейбрахам.

— Ама…

— Аз ще се оправя с това — отвърна той със съвършено спокоен глас и пристъпи напред.

Меган застана зад мен с ръка върху кобура на пистолета. Не изглеждаше по-спокойна от мен. И двамата се мъчехме да наблюдаваме едновременно хората пред и зад нас.

— Харесва ли ви нашето оръжие? — любезно попита Ейбрахам.

— Трябва да оставите оръжията — отвърна разбойникът — и да продължите по пътя си.

— Това е съвършено безсмислено — заяви Ейбрахам. — Ако аз притежавам оръжия, които вие искате, значи моята огнева мощ е по-голяма от вашата. Ако се сражаваме, вие ще загубите. Разбираш ли? Твоята заплаха не действа.

— Ние сме повече от вас, приятелю — тихо каза онзи. — И сме готови да умрем. А вие?

Усетих как тилът ми се вледенява. Не, това не бяха убийците, които бях научен да вярвам, че живеят тук долу. Тези бяха нещо по-опасно. Като глутница вълци.

Вече можех да го видя в тях — в начина, по който се движеха и по който групите им наблюдаваха преминаването ни. Тези бяха низвергнати, но се бяха сдружили и бяха станали едно. Вече не живееха като индивиди, а като група.

А за такава група оръжия като тези на Ейбрахам и Меган щяха да увеличат шансовете за оцеляване. Те щяха да ни ги отнемат, дори и с цената на няколко живота. Бяха примерно една дузина мъже и жени срещу трима ни, при това ние бяхме обкръжени. Съотношението на силите беше ужасно. Едва се удържах да не сваля пушката и да открия огън.

— Вие не ни нападнахте от засада — изтъкна Ейбрахам. — Надявате се да приключите тази работа без смърт.

Крадците не отговориха.

— Много е любезно от ваша страна да ни предложите тази възможност — рече Ейбрахам и им кимна. У него имаше някаква особена искреност; от друг тези думи биха прозвучали снизходително или саркастично, а от него бяха неподправени. — Няколко пъти ни пропуснахте да минем през територия, която смятате за ваша собственост. Благодарен съм ви и за това.

— Оръжията — каза разбойникът.

— Не мога да ви ги дам. Ние се нуждаем от тях. Пък и ако ви ги дадем, работите ще тръгнат зле за вас и останалите като вас. Други ще видят оръжията и ще ги поискат. Други банди ще се стремят да ги отнемат от вас, както вие се стремите да ги отнемете от нас.

— Не ти решаваш това.

— Може би не. Но от уважение към честта, която ни оказахте, аз ще ти предложа сделка. Дуел между теб и мен. Необходимо е да загине само един. Ако победим, ще ни оставите на мира и в бъдеще ще ни позволявате да минаваме свободно през тази област. Ако победите вие, моите приятели ще ви предадат своите оръжия, а вие можете да вземете от трупа ми онова, което желаете.

— Това са стоманените катакомби — отговори онзи. Сега някои от другарите му си шепнеха и той ги изгледа с премрежени очи, после додаде. — Тук не е място за сделки.

— И все пак вие вече ни предложихте сделка — спокойно отговори Ейбрахам. — Оказахте ни чест. Вярвам, че ще го направите отново.

На мен не ми приличаше на оказване на чест. Не ни нападнаха от засада, защото се бояха от нас; искаха оръжията ни, но не искаха сражение. Целта им беше да ни сплашат.

Водачът на разбойниците обаче най-сетне кимна.

— Добре — рече той. — Сделка.

После бързо вдигна пушката и стреля. Куршумът улучи Ейбрахам право в гърдите.

Но Ейбрахам не падна. Даже не трепна. В тесния тунел отекнаха още два изстрела и куршумите го улучиха — един в крака и един в рамото. Ейбрахам пренебрегна мощната картечница, спокойно извади пистолета си от кобура и простреля разбойника в бедрото.

Мъжът извика, изпусна вехтата си пушка и падна, държейки се за ранения крак. Повечето от хората му сякаш бяха прекалено потресени, за да реагират, макар че неколцина нервно сведоха оръжията си. Ейбрахам небрежно прибра пистолета в кобура.

Усетих как по челото ми се стича пот. Якето явно си вършеше работата, и то по-добре, отколкото бях очаквал. Но аз още нямах яке. Ако другите разбойници откриеха огън…

Ейбрахам подаде картечницата на Меган, после пристъпи напред и коленичи до ранения разбойник.

— Натисни тук, ако обичаш — дружелюбно рече той и притисна ръката на човека върху бедрото му. — Ето така. Много добре. Сега, ако не възразяваш, ще превържа раната. Прострелях те така, че куршумът да мине през мускула и да не заседне вътре.

Мъжът изстена от болка, когато Ейбрахам извади бандаж и превърза крака.

— Не можете да ни убиете, приятелю — продължи Ейбрахам по-тихо. — Ние не сме такива, за каквито ни мислехте. Разбираш ли?

Разбойникът закима енергично.

— Би било разумно да сте наши съюзници, не смяташ ли?

— Да — отвърна онзи.

— Чудесно — рече Ейбрахам и стегна здраво превръзката. — Сменяй я по два пъти на ден. Използвай преварени превръзки.

— Да.

— Добре. — Ейбрахам се изправи, взе си пушката и се обърна към другите от групата на разбойника. — Благодарим ви, че ни пуснахте да преминем — каза им той.

Те изглеждаха объркани, обаче се разделиха и отвориха път за нас. Ейбрахам тръгна напред и ние бързо го последвахме. Погледнах през рамо, тъкмо когато бандата се събираше около падналия си водач.

— Това беше удивително — казах аз, щом се поотдалечихме.

— Не. Това беше група уплашени хора, които бранеха онова, за което могат да претендират — репутацията си. Мъчно ми е за тях.

— Простреляха те. На три места.

— Аз им позволих.

— Само след като ни заплашиха!

— И само след като ние нарушихме тяхната територия — отвърна Ейбрахам. Пак подаде картечницата на Меган, после свали якето както си вървеше. Видях, че един от куршумите го е пробил. Около дупка в ризата му се процеждаше кръв.

— Значи якето не е спряло всички куршуми?

— Якетата не са съвършени — рече Меган, докато Ейбрахам събличаше ризата си. — Моето все се издънва.

Спряхме и Ейбрахам почисти раната с кърпичка, после измъкна малко парче метал. Само това беше останало от куршума, който очевидно се беше разпаднал при удара в якето. Само едно малко парченце беше достигнало до кожата на Ейбрахам.

— Ами ако те улучат в лицето?

— В тези якета се крие авангардно защитно устройство — отговори той. — Всъщност, не те предпазва самото яке, а полето, което то създава. Предоставя някаква защита на цялото тяло, невидима бариера, която устоява на силата.

— Какво? Наистина ли? Това е изумително.

— Да. — Ейбрахам се поумълча, после облече ризата си. — Обаче вероятно нямаше да може да спре куршум в лицето. Значи имам късмет, че не избраха да стрелят там.

— Както казах — намеси се Меган, — далеч не са съвършени. — Явно беше раздразнена от Ейбрахам. — Щитът действа по-добре при падания и удари. Куршумите са твърде малки и летят с такава висока скорост, че щитът бързо се претоварва. Всеки един от тези изстрели можеше да те убие, Ейбрахам.

— Но не ме уби.

— И все пак можеше да те рани — строго рече Меган.

— Рани ме.

Тя завъртя очи.

— Можеше да те рани по-тежко.

— Или пък те можеха да открият огън и да убият всички ни — отвърна Ейбрахам. — Хазарт, който успя. Освен това, вярвам, че те сега ни мислят за Епични.

— Аз почти реших, че си такъв — признах си.

— Обикновено крием тази технология — каза Ейбрахам и си облече якето. — Не може хората да се чудят дали Възмездителите са Епични. Това би подкопало всичко, което застъпваме. В този случай обаче вярвам, че ще ни свърши работа. Твоят план изисква да има слухове как в града има нови Епични и те работят срещу Стоманеното сърце. Надявам се тези хора да разпространят мълвата.

— Сигурно. Беше добър ход, Ейбрахам, но искри. За момент реших, че сме мъртви.

— Хората рядко имат желание да убиват, Дейвид — кротко рече Ейбрахам. — Не е в основата на нагласата на здравия човешки разсъдък. В повечето случаи полагат големи усилия да избегнат убийството. Запомни това, ще ти помогне.

— Виждал съм много хора да убиват — отговорих аз.

— Да. И това ще ти каже нещо. Или са вярвали, че нямат друг избор — в който случай ако можеш да им дадеш друг избор, те най-вероятно ще го приемат — или не са с нормален разсъдък.

— А Епичните?

Ейбрахам се пресегна към шията си и докосна сребърния медальон.

— Епичните не са човеци.

Кимнах. С това бях съгласен.

— Струва ми се, че разговорът ни беше прекъснат — каза Ейбрахам, взе картечницата от Меган и небрежно я положи на рамото си, докато продължавахме да вървим напред. — Как беше ранен Стоманеното сърце? Може да е станало заради оръжието, което баща ти е ползвал. Ти така и не си пробвал своя дързък план да намериш идентичен пистолет, после да… как го каза? Да се промъкнеш в двореца на Стоманеното сърце и да го застреляш?

— Не, не успях да пробвам — отговорих аз и се изчервих. — Вразумих се. Обаче не мисля, че е било точно заради оръжието. М&Р 9 мм не са точно рядкост. Някой трябва да е опитал да го застреля с такова оръжие. Освен това, никога не съм чувал за Епичен, чието слабо място да е определен калибър или марка оръжие.

— Може и така да е. Но слабостите на мнозина Епични са безсмислени. Може да има нещо общо с определения производител на оръжието. Или пък със състава на куршума. Много Епични са слаби при употребата на определени сплави.

— Вярно — признах аз. — Но какво ще е различното при този точно куршум, което да не се отнася до всички, изстреляни по него?

— Не знам. Но си струва да се обмисли. Какво според теб е предизвикало слабостта му?

— Нещо в трезора, както смята и Тиа — отговорих аз, без да съм ни най-малко убеден. — Или това, или е нещо, свързано със ситуацията. Може би възрастта на баща ми му е позволила да пробие. Налудничаво е, знам, но в Германия имаше един Епичен, който можеше да бъде наранен от човек точно на тридесет и седем години. Или пък е било заради броя на хората, които са стреляли по него. Кръстен знак, една Епична в Мексико, може да пострада само ако се опитат да я убият пет човека.

— Това няма значение — прекъсна ни Меган, спря насред коридора и се обърна да ни погледне. — Никога няма да го разберете. Неговото слабо място може да е практически всичко. Дори и с историйката на Дейвид — ако допуснем, че не е само измислица — няма как да се разбере.

Двамата с Ейбрахам спряхме на място. Лицето на Меган беше червено и тя явно едва се владееше. След седмица студено и професионално държание, гневът й беше голям шок за мен.

Тя се завъртя и продължи да върви. Погледнах Ейбрахам, но той само сви рамене.

Продължихме напред, но разговорът ни замря. Когато Ейбрахам забърза и опита да я настигне, Меган ускори ход. Така че просто я оставихме на спокойствие. И двамата с Ейбрахам бяха получили указания как се стига до търговеца на оръжие, затова тя можеше да ни води със същия успех. Очевидно този Диамант оставаше в града за съвсем кратко време, при това всеки път беше на различно място.

Вървяхме цял час през криволичещ лабиринт от катакомби, преди Меган да ни спре на една пресечка. Мобилният осветяваше лицето й, докато тя проверяваше качената от Тиа карта.

Ейбрахам откачи своя апарат от рамото на якето и също провери.

— Почти стигнахме — каза ми той и посочи. — Насам. В края на този тунел.

— Доколко имаме доверие на този тип?

— Ни най-малко — отговори Меган. Лицето й отново беше станало безизразна маска.

Ейбрахам кимна.

— Най-добре никога не вярвай на търговец на оръжие, приятелю. Всички продават и на двете страни и само те печелят, ако даденият конфликт се проточи безкрайно дълго.

— И на двете страни ли? Той продава и на Стоманеното сърце, така ли?

— Няма да признае, ако го попиташ — уточни Ейбрахам, — но го прави със сигурност. Дори Стоманеното сърце знае да не закача добър търговец на оръжие. Ако убие или измъчва човек като Диамант, в бъдеще търговците няма да идват тук. Армията на Стоманеното сърце няма да разполага с по-добра техника от съседите. Това не значи, че на Стоманеното сърце му харесва — Диамант никога няма да може да отвори магазин над земята. Тук долу обаче Стоманеното сърце си затваря очите, докато войниците му продължават да получават оръжията си.

— Значи… каквото и да купим от него — вметнах аз, — Стоманеното сърце ще научи.

— Не, не — отвърна Ейбрахам, явно развеселен, все едно задавах въпроси за нещо невероятно просто като правилата за игра на криеница.

— Търговците на оръжие не говорят за клиентите си — рече Меган. — Поне докато клиентите са живи.

— Диамант се върна в града едва вчера — обясни Ейбрахам и ни поведе по-нататък в тунела. — Ще работи една седмица. Ако отидем при него първи, можем да видим с какво разполага, преди хората на Стоманеното сърце. Така можем да получим предимство, а? Диамант… често разполага с доста… интересни неща.

Добре тогава, рекох си. Предполагам, нямаше значение, че Диамант е нищожество. Бих ползвал всякакъв инструмент, за да се добера до Стоманеното сърце. Още преди години моралните условности спряха да ме безпокоят. Кой има време за морал в такъв свят?

Стигнахме коридора, който водеше до магазина на Диамант. Очаквах пазачи, може би в пълна силова броня. Но единственият човек там беше младо момиче в жълта рокля. Лежеше върху одеяло на пода и си рисуваше картинки върху някакъв лист със сребърен молив.

Ейбрахам вежливо подаде на момичето малък чип. То го взе, изучи го за миг и после потупа с него отстрани на мобилния си.

— Ние сме с Федрус — рече Ейбрахам. — Имаме среща.

— Продължавайте — отговори момичето и подхвърли чипа обратно на Ейбрахам.

Ейбрахам го улови във въздуха и продължихме по коридора. Погледнах през рамо към момичето.

— Охраната не е много силна.

— При Диамант винаги има нещо ново — отговори Ейбрахам с усмивка. — Сигурно зад кулисите има някоя сложнотия, някакъв капан, който момичето може да задейства. Навярно нещо, свързано с експлозиви. Диамант обича експлозивите.

Завихме зад един ъгъл и попаднахме в рая.

— Пристигнахме — обяви Ейбрахам.