Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (14)

13.

Да убедя Меган. Страхотно. Очите й можеха да пробият дупки в… хмм, във всичко, предполагам. Искам да кажа, очите по принцип не могат да пробиват дупки, така че всякакво сравнение върши работа, нали?

Та очите на Меган можеха да пробият дупки в масло. Да я убедя, рекох си. Невъзможно.

Но нямаше да се предам, без да опитам. Пристъпих към лъскавата метална стена, върху която се виждаха контурите на Нюкаго, и попитах:

— Изобразителят може ли да покаже всичко?

— Всичко, което основната шпионска мрежа наблюдава или подслушва — обясни Ейбрахам и се изправи от мястото си до устройството.

— Шпионската мрежа ли? — попитах аз и изведнъж ми стана неловко. Пристъпих напред. Това устройство беше забележително. Създаваше ми усещането, че наистина стоя на покрива на постройка извън града, а не в малка стаичка. Илюзията не беше съвършена — ако се вгледах, все пак можех да забележа ъглите на стаята, а и триизмерното изображение не беше отлично при близките обекти.

Но поне докато не се взирах прекалено и не обръщах внимание на отсъствието на вятъра и градските миризми, наистина можех да си представя, че съм навън. И те изграждаха този образ, използвайки шпионската мрежа? Това беше системата на Стоманеното сърце за наблюдение на града, средството на Правоприлагането да води сметка какво правят хората в Нюкаго.

— Знаех, че той ни наблюдава — казах аз, — обаче не допусках, че камерите са толкова… обхватни.

— За щастие — уточни Тиа — намерихме разни начини да повлияваме на това, което мрежата вижда и чува. Затова не се тревожи, че Стоманеното сърце ни шпионира.

Все още ми беше неловко, но в момента не си струваше да се притеснявам за такива работи. Стъпих на ръба на сградата и погледнах улиците долу. Минаха няколко коли и изобразителят предаде шума. Пресегнах се напред и положих ръка върху стената на стаята — все едно я сложих върху нещо невидимо във въздуха. Много дезориентиращо.

За разлика от тензорите, за изобразителите бях чувал — хората плащаха добри пари да гледат такива филми. Разговорът с Коуди ме беше навел на размисъл. Дали бяхме научили да правим тези неща от Епичните с илюзионистки сили?

— Аз…

— Не — рече Меган. — Ако той трябва да ме убеждава, то аз ще водя разговора. — И тя застана до мен.

— Ама…

— Давай, Меган — рече Проф.

Промърморих си и отстъпих на място, където нямах чувството, че ще полетя надолу от няколко етажа.

— Просто е — каза Меган. — Има един огромен проблем в това да се изправим срещу Стоманеното сърце.

— Само един ли? — обади се Коуди, облегнат на стената. Все едно се облягаше на въздуха. — Да видим: невероятна сила, може да изстрелва залпове енергия от ръцете си, може да превръща всичко неживо в стомана, може да управлява ветровете и да лети със съвършен контрол… О, и е напълно неуязвим за куршуми, хладни оръжия, огън, радиация, удар с тъп предмет, удушаване и взрив. Това са примерно три неща, момичето ми.

И вдигна четири пръста.

Меган завъртя очи.

— Всичко това е вярно — отговори тя, после пак се обърна към мен. — Но нищо от изброеното не е даже първият проблем.

— Първият проблем е да го намерим — тихо каза Проф. Двамата с Тиа бяха извадили сгъваеми столове и седяха в средата на въображаемия покрив. — Стоманеното сърце е параноик. Той гледа да е сигурен никой да не знае къде точно се намира.

— Точно така — каза Меган, вдигна ръце и с издадени палци почна да управлява изобразителя. Понесохме се през Нюкаго, а сградите минаха като в гъста мъгла под нас.

Аз потръпнах и стомахът ми се преобърна. Пресегнах се към стената, обаче не знаех къде се намира, и се запрепъвах, докато я открия. Внезапно спряхме, увиснахме във въздуха и видяхме двореца на Стоманеното сърце.

Представляваше мрачна крепост от анодирана стомана, която се издигаше в края на града, върху онази част от езерото, която беше превърната в стомана. Простираше се в двете посоки, дълга редица тъмен метал с кули, трегери и ходници. Като някаква кръстоска между старо викторианско имение, средновековен замък и нефтена платформа. Ослепителни червени светлини грееха от дълбините на ниши, а от комините бълваше дим — черен на фона на черното небе.

— Казват, че нарочно е построил двореца объркващ — рече Меган. — Има стотици стаи и всяка нощ спи в различна спалня, храни се в различна трапезария. Предполага се, че дори персоналът не знае къде ще бъде той. — Тя враждебно се обърна към мен. — Никога няма да го намериш. Това е първият проблем.

Аз се олюлях. Още имах чувството, че стоим във въздуха, макар явно никой от другите да не изпитваше затруднения.

— Можем ли… — обърнах се аз замаяно към Ейбрахам.

Той се ухили, направи някакви движения и ни върна на покрива на една недалечна сграда. Имаше малък комин и когато „кацнахме“, той се размаза на пода и стана двуизмерен. Това не беше холограма — доколкото знаех, никой не беше постигнал такова ниво на илюзия чрез технология. Беше си само много напреднала употреба на шест екрана и малко триизмерно изображение.

— Добре — казах аз, когато се почувствах по-стабилен. — Както и да е, това би било проблем.

— Освен ако? — попита Проф.

— Освен ако не е нужно да намираме Стоманеното сърце. Той ще дойде при нас.

— Той вече рядко се появява на публично място — каза Меган. — А ако го прави, то е изменчиво. Как, в името на пламъците на Злочестие, ти ще…

— Кривата линия — прекъснах я аз. Епичната, която накара земята да погълне банката в онзи ужасен ден, когато баща ми беше убит, и която по-късно предизвика Стоманеното сърце.

— Дейвид има право — каза Ейбрахам. — Стоманеното сърце излезе от скривалището си, за да се бие с нея, когато тя опита да превземе Нюкаго.

— И когато Тържеството на омразата дойде — добавих аз, — Стоманеното сърце лично отговори на предизвикателството.

— Доколкото си спомням — намеси се Проф, — те разрушиха цяла улица при този сблъсък.

— Трябва да е било голяма веселба — отбеляза Коуди.

— Да — отвърнах аз. Имах снимки от този бой.

— Значи ти казваш, че трябва да убедим някой силен Епичен да дойде в Нюкаго и да го предизвика — сухо каза Меган. — И ние ще знаем къде се намира. Лесна работа.

— Не, не — възразих аз и се обърнах към тях, загърбвайки тъмната димяща грамада на двореца. — Това е първата част от плана. Караме Стоманеното сърце да мисли, че някой могъщ Епичен идва да го предизвика.

— И как бихме могли да направим това? — попита Коуди.

— Вече сме започнали — обясних аз. — Сега разпространяваме мълвата, че Случайност е убит от агенти на нов Епичен. Започваме да нападаме други Епични и създаваме впечатлението, че това е работа на същия съперник. После пращаме на Стоманеното сърце ултиматум — ако иска убийствата на подчинените му да престанат, ще трябва да излезе и да се бие.

— И той ще излезе. Стига да сме достатъчно убедителни. Проф, ти каза, че той е параноик. Прав си. Такъв е. И не може да устои на предизвикателство към властта му. Винаги лично се заема със съперниците, точно както постъпи със Смъртоносното посочване преди толкова много години. Ако има нещо, в което Възмездителите да са добри, това е избиването на Епични. Ако за кратко време убием достатъчно Епични в града, това ще е заплаха за Стоманеното сърце. Можем да го измъкнем навън, сами да изберем бойното поле. Можем да го накараме да дойде при нас и да попадне право в капана ни.

— Няма да стане — отсече Меган. — Просто ще прати Зарево или Повелителя на нощта.

Зарево и Повелителя на нощта — двама изключително могъщи Висши Епични, които бяха телохранители на Стоманеното сърце и негова дясна ръка. Бяха опасни почти колкото него самия.

— Показах ви слабото място на Повелителя на нощта — отговорих аз. — Слънчевата светлина, ултравиолетовата радиация. Той не подозира, че някой е наясно с това. Можем да го ползваме и да го хванем в капан.

— Не си доказал нищо — настоя Меган. — Показа ни, че той има слабо място. Но всеки Епичен има. Не знаеш, че това е слънчевата светлина.

— Прегледах източниците му — намеси се Тиа. — Наистина… наистина изглежда, че Дейвид може и да разполага с нещо.

Меган стисна зъби. Ако наистина трябваше да я убеждавам да се съгласи с плана ми, щях да се проваля. Не личеше тя да е склонна да се съгласи, колкото и добри да бяха аргументите ми.

Ала не бях убеден, че ми е нужна нейната подкрепа, каквото и да говореше Проф. Бях виждал как го уважават останалите Възмездители. Решеше ли той, че идеята е добра, те щяха да го последват. Само трябваше да се надявам, че моите доводи ще са достатъчно добри за него — въпреки настояването му да убедя Меган.

— Зарево — продължи Меган. — Какво ще кажеш за него?

— Лесна работа — отвърнах аз и настроението ми се подобри. — Зарево не е такъв, какъвто изглежда.

— Това какво означава?

— Нужни са ми записките, за да обясня. Но той ще е най-лесен от тримата, това ви го обещавам.

Меган направи физиономия, все едно това я обижда и се дразни, че не искам да споря с нея без записките си.

— Все тая — рече тя, после направи някакво движение, завъртя стаята в кръг и отново ме накара да се олюлявам, макар да нямаше тласък. Погледна ме и аз забелязах намек за усмивка върху устните й. Е, поне разбрах едно нещо, което разчупва студенината й — почти да ме накара да изгубя обяда си.

Когато стаята спря да се върти, гледката ни беше нагоре и под ъгъл. Всяка част от мене говореше, че трябва да се плъзгаме назад към стената, но знаех, че това е просто игра на перспективата.

Точно пред нас група от три коптера летеше над града. Бяха лъскави и черни, всеки с по две големи перки. Отстрани имаха изрисувана в бяло емблемата на Правоприлагането — меч и щит.

— Вероятно дори няма да се стигне до Зарево и Повелителя на нощта — каза Меган. — Трябваше първо да изтъкна това: Правоприлагането.

— Права е — рече Ейбрахам. — Стоманеното сърце винаги е обграден от войници на Правоприлагането.

— Значи ще извадим от строя първо тях — отговорих аз. — Без друго това е първото нещо, което би направил един съперник Епичен: да обезвреди армията на Стоманеното сърце, за да нахлуе в града. Това само ще помогне да го убедим, че ние сме съперник Епичен. Възмездителите никога не биха направили нещо подобно — да се сражават с Правоприлагащите.

— Не бихме го направили — каза Меган, — защото би било чиста идиотщина!

— Наистина изглежда малко извън нашите възможности, синко — потвърди Проф. Можех обаче да преценя, че съм го запалил. Гледаше с интерес. Хареса идеята да измъкнем Стоманеното сърце. Възмездителите правеха такива работи — да играят с арогантността на Епичните.

Вдигнах ръце, подражавайки на движенията, които другите правеха, после ги прострях напред в опит да придвижа наблюдателницата към главната квартира на Правоприлагането. Стаята тромаво се залюля, килна се на една страна и прелетя през града, за да се забие в калкана на някаква постройка. Застина там и не можа да продължи навътре, понеже шпионската мрежа не гледаше там. Цялата стая се затресе, сякаш отчаяно опитваше да изпълни искането ми, но не знае къде да отиде.

Катурнах се настрани към стената, после замаяно пльоснах на пода.

— Ух…

— Искаш ли да го направя вместо тебе? — попита развеселено Коуди откъм вратата.

— Аха. Благодаря. Главната квартира на Правоприлагането, моля.

Коуди направи движенията, вдигна стаята, изравни я, после я завъртя и я придвижи над града, докато не увиснахме над една голяма, прилична на черна кутия постройка. Изглеждаше малко като затвор, макар да не подслоняваше престъпници. Е, поне санкционираните от държавата такива.

Изправих се, решен да не изглеждам като глупак пред другите. Само че не бях сигурен дали е възможно.

— Има един прост начин да неутрализираме Правоприлагането — казах аз. — Отстраняваме Конфлукс.

За пръв път идеята ми не предизвика възмутени възгласи от страна на останалите. Дори Меган изглеждаше умислена. Стоеше съвсем близо до мен, със скръстени ръце. Много искам пак да я видя да се усмихва, помислих аз и веднага се постарах да отклоня ума си от това. Трябваше да остана съсредоточен. Не беше времето да допусна да загубя почва под краката си. Е… поне фигуративно.

— Обмисляли сте го — отгатнах аз и огледах стаята. — Ударихте Случайност, но сте говорили вместо него да опитате с Конфлукс.

— Би било мощен удар — каза тихо Ейбрахам, облегнат на стената до Коуди.

— Ейбрахам го предложи — уточни Проф. — Всъщност, бори се за това. Част от доводите му бяха същите като твоите: че не правим достатъчно, че не се целим в Епични, които са достатъчно влиятелни.

— Конфлукс не е просто началник на Правоприлагането — развълнувано казах аз. Най-сетне като че ли ме слушаха. — Той е даряващ.

— Какъв? — попита Коуди.

— Това е жаргонно название на Епичен, когото наричаме трансферентен — обясни Тиа.

— Да — потвърдих аз.

— Страхотно — отвърна Коуди. — И какво е трансферентен Епичен?

— Никога ли не обръщаш внимание? — попита Тиа. — Говорили сме за това.

— Чистеше си пушките — каза Ейбрахам.

— Аз съм художник — уточни Коуди.

— Той е художник — кимна Ейбрахам.

— Ох, моля ви — въздъхна Тиа и пак се обърна към мен.

— Даряващ — казах аз — е Епичен, който има способността да прехвърли силите си на други хора. Конфлукс притежава две сили, които може да дава на другите, като и двете са невероятно мощни. Може би дори по-мощни от тези на Стоманеното сърце.

— Че защо тогава не управлява той? — поинтересува се Коуди.

Свих рамене.

— Кой знае. Може да е уязвим. Не се е чуло да е безсмъртен. Затова стои скрит. Никой дори не знае как изглежда. Обаче е със Стоманеното сърце повече от пет години и тихичко управлява Правоприлагането. — Погледнах отново към тяхната главна квартира. — Може да създава огромни запаси енергия от тялото си. Предава това електричество на водачите на Ядрата; по този начин те задвижват механизираните единици и енергийните оръжия. Ако го няма Конфлукс, няма да има и силови брони и енергийни оръжия.

— И нещо повече — обади се Проф. — Ако извадим Конфлукс от строя, ще спрем захранването на града.

— Моля? — попитах аз.

— Нюкаго използва повече електричество, отколкото произвежда — обясни Тиа. — Всички тези светлини, включени толкова дълго време… това е огромен разход, на ниво, което би било трудно за поддържане дори в дните преди появата на Злочестие. Новите Разединени щати не разполагат с инфраструктурата да дават на Стоманеното сърце достатъчно енергия, че да управлява този град. А той го прави.

— Използва Конфлукс, за да допълва енергийните си запаси — додаде Проф. — По някакъв начин.

— Та това прави Конфлукс дори още по-добра мишена! — възкликнах аз.

— Разговаряхме за това преди месеци — каза Проф. Седеше приведен напред и сплел пръсти. — Решихме, че е прекалено опасно да ударим Конфлукс. Дори и да успеем, ще привлечем прекалено много внимание и Стоманеното сърце лично ще се заеме с нас.

— Ние тъкмо това искаме — отговорих аз.

Останалите не изглеждаха убедени. Направеха ли тази стъпка, тръгнеха ли срещу империята на Стоманеното сърце, щяха да се разкрият. Нямаше да има повече криене в разни градски подземия и нападения над внимателно подбрани цели. Нямаше да има повече тиха съпротива. Убиеха ли Конфлукс, нямаше връщане назад, докато не умре Стоманеното сърце или Възмездителите не бъдат заловени, разбити и екзекутирани.

Той ще каже „не“, помислих аз, когато погледнах Проф в очите. Изглеждаше по-стар, отколкото винаги си го бях представял. Мъж на средна възраст, със сиви нишки в косите и лице, което показва, че той е преживял смъртта на една епоха и е работил в продължение на десет тежки години да сложи край на следващата. Тези години го бяха научили на предпазливост.

Отвори уста да го изрече, но беше прекъснат от чуруликането на мобилния на Ейбрахам. Ейбрахам откачи апарата от рамото си.

— Време е за Засилването — рече той с усмивка.

Засилването. Ежедневното послание на Стоманеното сърце до неговите поданици.

— Можеш ли да го покажеш на стената? — попитах аз.

— Разбира се — отговори Коуди, обърна мобилния си към стената и натисна някакъв бутон.

— Това няма да е нео… — подзе Проф.

Програмата вече беше започнала. Този път показваше Стоманеното сърце. Понякога той се появяваше лично, друг път — не. Стоеше на върха на една от радио антените на своя дворец. Катранено черното му наметало се простираше зад него и се гънеше на вятъра.

Всички послания бяха предварително записани, но нямаше начин да се определи кога; както винаги, в небето нямаше слънце, а и вече в града не растяха дървета, та да се определи сезонът. Почти бях забравил какво е да можеш да определиш кое време е просто като погледнеш през прозореца.

Стоманеното сърце беше осветен отдолу в червено. Стъпи с един крак на ниския парапет, после се приведе напред и огледа своя град. Своето владение.

Аз потреперих и се вторачих в образа му в едър план на стената пред мен. Убиецът на моя баща. Тиранинът. В този кадър изглеждаше толкова спокоен и вглъбен. Дългата наситено черна коса се виеше леко до раменете му. Ризата му беше изопната по нечовешки силното му тяло. Черни панталони, по-добри от онези, които носеше преди десет години. Този запис явно искаше да го представи като дълбокомислен и загрижен диктатор, като ранните комунистически вождове, за които учехме някога в училището към Фабриката.

Вдигна ръка. Взря се настойчиво в града под него и ръката му почна да свети със зла сила. Жълто-бяло, за да контрастира с ярко червеното отдолу. Силата около ръката му не беше електричество, а чиста енергия. Насъбира я известно време, докато ръката му почна да свети така ярко, че камерата можеше да улови само светлината и сянката на Стоманеното сърце пред нея.

После той се прицели и запрати мълния от ослепителна жълта сила в града. Тя удари една сграда, проби дупка в нея и изхвърли пламъци и отломки от отсрещната страна. Докато сградата тлееше, хората почнаха да бягат от нея. Камерата приближи, за да може със сигурност да ги заснеме. Стоманеното сърце държеше да знаем, че стреля по обитаема постройка.

Последва нов изстрел, който накара сградата да се олюлее; стоманата от едната страна почна да се топи и да се вдлъбва навътре. Стреля още два пъти по съседната сграда, запали и нея отвътре и стените почнаха да се топят от огромната мощ на запратената от него енергия.

Камерата се отдръпна и отново се насочи към Стоманеното сърце, който още стоеше полуприведен. Гледаше надолу към града с безстрастно лице, червената светлина багреше силната му челюст и умислените очи. Нямаше обяснение защо той разруши тези сгради, макар че навярно следващо послание щеше да посочи греховете — истински или не — на обитателите им.

Или пък не. Животът в Нюкаго носеше рискове; един от тях беше Стоманеното сърце да реши да екзекутира тебе или семейството ти без обяснение. В замяна на тези рискове можеш да живееш в място, където има електричество, течаща вода, работа и храна. В по-голямата част от страната сега това бяха редки удобства.

Пристъпих напред, точно до стената, за да огледам надвисналото там създание. Той иска да се ужасяваме, помислих си аз. Заради това е всичко. Иска да мислим, че никой не може да оспори властта му.

Ранните учени си бяха задавали въпроса дали Епичните не са някакъв нов етап в човешкото развитие. Еволюционен пробив. Не го приемах. Това нещо не беше човешко. Никога не е било. Стоманеното сърце се обърна да погледне камерата и на устните му се появи намек за усмивка.

Зад мен проскърца стол и аз се обърнах да погледна. Проф беше станал и се беше втренчил в Стоманеното сърце. Да, имаше омраза. Дълбока омраза. Проф сведе поглед и очите ни се срещнаха. Отново се случи — този миг на разбиране.

Всеки от нас знаеше позицията на другия.

— Не си казал как ще го убиеш — рече ми Проф. — Не си убедил Меган. Показа само, че имаш някакъв нестабилен половинчат план.

— Видях го да кърви. Тайната е някъде в главата ми, Проф. Това е най-добрата възможност, която вие или някой друг някога ще има да го убие. Можете ли да я подминете? Можете ли наистина да си тръгнете, когато можете да опитате?

Проф ме погледна в очите. Взря се в тях задълго. Зад мен предаването на Стоманеното сърце свърши и стената отново почерня.

Проф беше прав. Моят план, колкото и умен да ми се струваше някога, много зависеше от спекулации. Да измъкнем Стоманеното сърце на открито чрез фалшив Епичен. Да отстраним телохранителите му. Да сложим край на Правоприлагането. Да го убием като използваме тайното му слабо място, което може да е скрито някъде в паметта ми.

Наистина нестабилен и половинчат план. Затова трябваше да дойда при Възмездителите. Те можеха да го осъществят. Този човек, Джонатан Федрус, можеше да го осъществи.

— Коуди — рече Проф и се обърна. — Почни да обучаваш новото момче да работи с тензора. Тиа, нека видим можем ли да започнем да следим движенията на Конфлукс. Ейбрахам, ще ни трябва малко „мозъчна атака“ как да имитираме Висш Епичен, ако въобще е възможно.

Усетих как сърцето ми подскочи.

— Ще го направим ли?

— Да — отговори Проф. — Господ да ни е на помощ, ще го направим.