Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (21)

20.

Когато се върнахме, Коуди бе излязъл да поразузнава за Тиа. Тя махна към някакви дажби на задната маса в главната стая — очакваха поглъщане. Консумиране. Каквато и да е думата.

— Иди и кажи на Проф какво си открил — тихо каза Ейбрахам и отиде към складовото помещение. Меган се насочи към дажбите.

— Къде отиваш? — попитах Ейбрахам.

— Май ми трябва ново оръжие — усмихна се той и се шмугна през вратата. Не ми се скара за направеното — разбра, че съм спасил групата. Поне се надявах, че го вижда така. Все пак, в гласа му се долавяше чувство на загуба. Харесваше оръжието си. Лесно беше да се разбере защо — никога не бях притежавал толкова хубаво оръжие.

Проф не беше в главната стая и Тиа ме изгледа и вдигна вежда.

— Какво ще казваш на Проф?

— Аз ще обясня — каза Меган и седна до нея. Както обикновено, масата на Тиа бе застлана с книжа и кутийки кола. Изглежда бе получила споменатите от Коуди застрахователни документи и ги беше поставила на екрана пред себе си.

Съобразих, че ако Проф не е тук, значи е в стаята си за размишления с изобразителя. Прекрачих и почуках леко на стената; вратата бе закрита само със завеса.

— Влизай, Дейвид — прозвуча гласът на Проф отвътре.

Не се решавах. Не бях влизал в тази стая, откакто представих на групата плана си. Останалите влизаха рядко. Тя бе светилището на Проф и той обикновено излизаше — вместо да кани хората вътре — когато трябваше да говорят с него. Погледнах Тиа и Меган; и двете изглеждаха изненадани, въпреки че не казаха нищо.

Отметнах завесата и пристъпих в стаята. Представих си какво ли прави Проф със стенните изобразители — може би се възползваше от хакването на шпионската мрежа, придвижваше се из града и проучваше Стоманеното сърце и подчинените му. Не беше нищо толкова драматично.

— Черни дъски? — запитах аз.

Проф се извърна от стената, където стоеше прав и пишеше с парче тебешир. Всичките четири стени, включително таванът и подът, бяха станали сиво-черни и бяха покрити с бели драсканици.

— Знам — каза Проф и ми направи знак да вляза. — Не е много модерно, нали? Имам технология, която може да представи почти всичко, което искам, във всяка пожелана от мен форма. А аз предпочитам черни дъски.

Той поклати глава, като че ли се забавляваше от собствената си ексцентричност.

— Така мисля най-добре. Стари навици, предполагам.

Пристъпих към него. Сега можех да видя, че той всъщност не пише на стените. Нещото в ръката на Проф беше просто малко писало, оформено като парченце тебешир. Машината интерпретираше писанията му и изкарваше думите на стената, докато той ги дращи.

Завесата се бе върнала на мястото си и спря светлината от другите стаи. Едва можех да забележа Проф; единствената светлина идваше от мекия блясък на бялото писмо върху всичките шест стени. Почувствах се все едно се нося из космоса, а думите — звезди и галактики — светят към мен от далеч.

— Какво е това? — попитах аз, загледан нагоре, докато четях написаното на тавана. Проф бе заградил някои части от него, а към различни дялове сочеха стрелки и линии. Не можех да разбера кой знае колко. Беше написано на някакъв английски език. Много от думите обаче бяха твърде малки и сякаш бяха написани с някаква стенография.

— Планът — разсеяно произнесе Проф. Не носеше предпазните очила или престилката — и двете бяха захвърлени край вратата, а ръкавите на безупречната му черна риза бяха навити до лактите.

— Моят план? — попитах аз.

Усмивката на Проф беше осветена от бледия блясък на тебеширените линии.

— Вече не. Все пак има някои елементи от него.

Изпитах силно чувство на покруса.

— Но, искам да кажа…

Проф ме изгледа и постави ръка на рамото ми.

— Свърши страхотна работа, синко. Като имаме всичко предвид.

— Какво не му беше наред? — попитах аз. Бях прекарал години… всъщност, целия си живот над този план и бях доста уверен в това, което предлагах.

— Нищо, нищо — обясни Проф. — Идеите са разумни. Забележително разумни. Да убедим Стоманеното сърце, че в града има съперник, да го подмамим навън, да го ударим. Въпреки очевидно скандалния факт, че не знаеш каква е слабостта му.

— Добре, така е — признах аз.

— Тиа работи здраво по това. Ако някой може да измъкне истината, това е тя — каза Проф и спря за миг, преди да продължи. — Всъщност, не, не биваше да казвам, че това не е твоят план. Той е, и тук има повече от само елементи от него. Прегледах тетрадките ти. Премислил си нещата много добре.

— Благодаря.

— Но въображението ти е било много ограничено, синко.

Проф свали ръка от рамото ми и отиде до стената. Чукна по нея с имитацията на тебешир и текстът в стаята се завъртя. Изглежда не го забеляза, но на мен ми се зави свят, докато стените сякаш падаха върху мен и се въртяха, преди някоя нова изписана стена да изникне пред Проф.

— Нека започна с това — изрече той. — Като оставим настрана, че не знаеш слабото място на Стоманеното сърце, какъв е най-големият недостатък на твоя план?

— Аз… — намръщих се. — Може би ликвидирането на Повелителя на нощта? Но Проф, нали…

— Всъщност — отвърна ми Проф — не е това.

Намръщих се още повече. Не бях се замислял, че в плана ми има недостатък. Бях ги изчислил всичките; изглаждах ги, като мазило, което премахва пъпките от брадичката на тийнейджър.

— Хайде да разбием на части — каза Проф, вдигна ръка и разчисти отвор върху стената, все едно избърсваше мръсотията от прозорец. Думите изхрущяха настрана — не изчезнаха, но се сбутаха, като че беше издърпал ново парче хартия от ролка. Вдигна тебешира към откритото пространство и започна да пише.

— Стъпка първа, имитираме могъщ Епичен. Стъпка втора, започваме да избиваме важните епични на Стоманеното сърце, за да го разтревожим. Стъпка трета, изкарваме го. Стъпка четвърта, убиваме го. Като извършваш това, възвръщаш надеждата на света и насърчаваш хората да се съпротивляват.

Кимнах.

— Само дето има проблем — каза Проф, докато все още драскаше по стената. — Ако наистина успеем да убием Стоманеното сърце, ще сме го направили, като имитираме някой силен Епичен. Тогава всички ще предположат, че зад поражението стои някой Епичен. Какво печелим?

— След успеха можем да обявим, че са били Възмездителите.

Проф поклати глава.

— Няма да подейства. Никой няма да ни повярва, не и след всички неприятности, през които трябва да минем, за да накараме Стоманеното сърце да повярва.

— Е, има ли значение? — попитах аз. — Ще бъде мъртъв.

После добавих по-кротко:

— А и аз получавам отмъщението си.

Проф се поколеба, тебеширът му спря на стената.

— Да — каза той. — Предполагам, че ще го получиш.

— И Вие го искате мъртъв — продължих аз и застанах до него. — Знам го. Мога да го видя.

— Искам всички Епични мъртви.

— Повече от това е — казах аз. — Виждал съм го във Вас.

Той ме мерна и погледът му стана корав.

— Това няма значение. Изключително важно е хората да знаят, че ние сме били зад това. Ти сам го каза — не можем да убием всеки Епичен. Възмездителите се въртят в кръг. Единствената ни надежда, единствената надежда на човешкия род е да убедим хората, че можем да се съпротивляваме. За да стане това, Стоманеното сърце трябва да падне от човешка ръка.

— Но за да се покаже, трябва да вярва, че го заплашва някой Епичен — казах аз.

— Виждаш ли проблема?

— Аз… — Започвах да го виждам. — Значи няма да имитираме някой Епичен?

— Ние го правим — отвърна Проф. — Харесва ми идеята, искрата. Просто посочвам проблемите, които трябва да разрешим. Ако този… Светлина ще убива Стоманеното сърце, трябва ни начин да гарантираме, че след това можем да убедим хората, че наистина сме били ние. Не е невъзможно, но затова трябваше да работя още върху плана и да го развия.

— Окей — рекох аз и се отпуснах. Значи все още бяхме в движение. Фалшив Епичен… душата на моя план си оставаше.

— За съжаление, има по-сериозен проблем — продължи Проф и потропа с тебешира си по стената. — Планът ти настоява да убиваме Епични от администрацията на Стоманеното сърце, за да го заплашим и да го изкараме. Заявяваш, че трябва да го направим, за да докажем, че в града се е появил нов Епичен. Само дето това няма да проработи.

— Какво? Защо?

— Понеже е точно това, което Възмездителите биха направили — обясни Проф. — Безшумно убиваме Епични и никога не излизаме на открито? Това ще го направи подозрителен. Трябва да мислим като истински съперник. Всеки, който иска Нюкаго, ще мисли по-мащабно. Всеки Епичен може да си има град; това не е трудно. За да искаш Нюкаго, трябва да си амбициозен. Трябва да искаш да бъдеш крал. Трябва да искаш Епичните да ти играят по свирката. Затова да ги убиваш един по един няма да има смисъл. Разбираш ли?

— Ще ти трябват живи, за да вървят след теб — произнесох аз, докато проумявах бавно. — Всеки убит от теб Епичен ще намали силата ти, след като завладееш Нюкаго.

— Точно така — съгласи се Проф. — Повелителя на нощта, Зарево, може би Конфлукс… те ще трябва да бъдат премахнати. Но ще трябва много да внимаваш кого да убиеш и кого да опиташ да купиш.

— Само че ние не можем да ги купим — казах аз. — Няма да сме в състояние да ги убедим, че сме Епични, не и за дълго време.

— Ето че забелязваш още един проблем — отбеляза Проф.

Прав беше. Клюмнах, като изфирясала газирана вода, оставена в чаша през нощта. Как не бях видял тази пробойна в плана си?

— Работя върху тези два проблема — каза Проф. — Ако ще имитираме Епичен — а аз все още смятам, че трябва — трябва да можем да докажем, че сме били зад това през цялото време. По този начин истината може да залее Нюкаго и оттук да се разпространи из Разединените Щати. Не можем просто да го убием; трябва да се заснемем как го правим. И трябва в последния момент да изпратим информация за плановете си на точните хора из града, тъй че да знаят и да могат да гарантират за нас. Хора като Диамант, неепични престъпни магнати, хора с влияние, но не пряко свързани с това правителство.

— Окей. А какво става с втория проблем?

— Трябва да ударим Стоманеното сърце по някое болезнено място — каза Проф, — но не можем да се занимаваме с това твърде много време и не можем да се фокусираме върху Епични. Трябват ни един или два мощни удара, които да го обезкървят, да го накарат да ни възприема като заплаха, и трябва да го направим като съперник, който иска да заеме мястото му.

— И…

Проф чукна по стената и извъртя текста от пода пред себе си. Чукна по дял от него и част от написаното заблестя в зелено.

— Зелено? — развеселено го попитах аз. — Какво беше онова, дето сте харесвал старомодните неща?

— Можеш да пишеш с цветен тебешир на черната дъска — рязко каза той и огради две думи — канализационна система.

— Канализационна система? — повторих аз. Очаквах нещо по-величествено и по-малко… мръсно.

Проф кимна.

— Възмездителите не удрят устройства; фокусираме се само върху Епичните. Засегнем ли един от главните елементи на инфраструктурата на града, това ще принуди Стоманеното сърце да повярва, че не Възмездителите работят срещу него, а някоя друга сила. Някой, който опитва да събори властването му — или бунтовници вътре в града, или друг Епичен, навлязъл в неговата територия. Нюкаго работи на основата на два принципа — страх и стабилност. Градът притежава основната инфраструктура, която много други нямат, и това привлича хората тук. Страхът от Стоманеното сърце ги държи в подчинение.

Той отново сви думите на стените и домъкна мрежа от чертежи, направени с „тебешир“ на отсрещната стена. Приличаше на примитивен план.

— Започнем ли да нападаме инфраструктурата му, ще излезе срещу нас по-бързо, отколкото ако атакуваме неговите Епични. Стоманеното сърце е умен. Той знае защо хората идват в Нюкаго. Загуби ли основните неща — канализацията, електричеството, комуникациите — ще загуби града.

Кимнах бавно.

— Питам се защо.

— Защо? Нали току-що обясних…

Проф замлъкна и ме погледна. Смръщи се.

— Нямаш това предвид.

— Питам се защо въобще го е грижа. Защо толкова се трепе да създаде град, където хората да искат да живеят? Защо го е грижа имат ли храна, вода, електричество? Убива ги тъй жестоко и едновременно с това гледа да са задоволени.

Проф се умълча. Най-накрая поклати глава.

— Какво значи да бъдеш крал, ако няма кой да ти се подчинява?

Върнах си към онзи ден, денят, в който баща ми умря. Тези хора са мои… Докато мислех за това, осъзнах нещо за Епичните. Нещо, което — въпреки годините проучвания — не съм разбирал изцяло досега.

— Не е достатъчно — прошепна Проф. — Не е достатъчно да имаш божествени сили, да бъдеш функционално безсмъртен, да можеш да подчиняваш стихиите на волята си и да се носиш из небето. Не е достатъчно, освен ако не можеш да го използваш, за да заставиш другите да ти се подчиняват. В някакъв смисъл, без обикновените хора, Епичните не биха били нищо. Имат нужда от някого, когото да командват; имат нужда от някакъв начин да демонстрират силите си.

— Мразя го — изсъсках аз, въпреки че не бях искал да го произнасям гласно. Дори не бях усетил, че го мисля.

Проф ме изгледа.

— Какво? — продължих аз. — Ще ми кажете, че гневът ми не води до нищо добро?

В миналото хората опитваха да ми кажат това, най-вече Марта. Според нея жаждата за отмъщение щяла да ме изяде отвътре.

— Твоите емоции са си твоя работа, синко — рече Проф и се обърна. — Не ме интересува защо се биеш, докато го правиш. Може би гневът ти ще те изгори, но по-добре да изгориш, отколкото да се смачкваш под властта на Стоманеното сърце.

Той спря.

— Освен това, да ти кажа да се спреш ще е все едно — присмял се хърбав на щърбав.

Кимнах. Той го разбираше. И той го изпитваше.

— Както и да е, сега планът е променен — каза Проф. — Ще ударим по пречиствателната станция за отпадъчни води, понеже е най-слабо охраняваната. Номерът ще е да направим така, че Стоманеното сърце да свърже нападението с някой Епичен съперник, а не просто с бунтовници.

— Толкова зле ли ще бъде, ако хората си мислят, че е имало бунт?

— Първо, това няма да изкара Стоманеното сърце — обясни Проф. — А ако реши, че хората са се бунтували, ще ги накара да си платят. Няма невинни да загиват като отплата за нещо, което сме направили ние.

— Но, искам да кажа, не е ли смисълът в това? Да покажем на останалите, че можем да се борим? Всъщност, като си мисля за това, вероятно бихме могли да се установим тук, в Нюкаго, за постоянно. Победим ли, може би ще успеем да застанем начело щом…

— Спри.

Намръщих се.

— Ние убиваме Епични, синко — поде Проф, а гласът му изведнъж стана тих и напрегнат. — И сме добри в това. Но не си набивай в ума, че сме революционери, че ще унищожим порядъка наоколо и ще се установим на неговото място. В момента, в който започнем да мислим така, сме свършени. Ние искаме да накараме останалите да се сражават. Искаме да ги вдъхновим. Но не дръзваме да вземем тази власт за себе си. Това ще е краят. Ние сме убийци. Ние ще отстраним Стоманеното сърце от мястото му и ще намерим начин да изтръгнем сърцето от гърдите му. Нека след това някой друг решава какво да прави с града. Аз не искам да имам нищо общо с това.

Свирепостта на тези думи, макар и да бяха тихи, ме успокои. Не знаех как да отговоря. Все пак Проф може би имаше основание. Ставаше дума да убием Стоманеното сърце. Трябваше да останем съсредоточени.

Все пак бе странно, че не ме критикува за наклонността ми към мъст. Май беше първият човек, който не ми поднасяше някакви глупости за отмъщението.

— Чудесно — съгласих се аз. — Но смятам, че канализационната станция не е подходящото място за удар.

— Къде би отишъл ти?

— Електроцентралата.

— Твърде добре охранявана.

Проф прегледа бележките си и можах да видя, че има схема и на електроцентралата, с написано около нея. Беше го обмислял.

Развълнувах се от идеята, че и двамата сме мислили в едно и също направление.

— Ако е добре охранявана — казах аз — тогава взривяването й ще е много по-впечатляващо. А можем и да откраднем от батериите на Стоманеното сърце, докато сме там. Донесохме оръдие от Диамант, но то е изтощено. Трябва му мощен източник на енергия, за да работи.

Издигнах мобилния си до стената и пуснах видеото, на което електромагнитното оръдие стреля. То се появи на стената, избута настрана някои от тебеширените записки на Проф и тръгна.

Гледаше мълчаливо и когато свърши, кимна.

— Тъй, значи нашият фалшив Епичен ще има енергийни сили.

— И затова ще унищожи електроцентралата — потвърдих аз. — Съвпада тематично.

Епичните обичаха темите и мотивите.

— Твърде е неприятно, че разрушаването на електроцентралата няма да спре Правоприлагането — изкоментира Проф. — Конфлукс ги зарежда направо. Зарежда пряко и част от града, но разузнаването ни твърди, че го прави, като зарежда складирани тук батерии.

Той придърпа нагоре схемите на електроцентралата.

— Една от тези батерии може да зареди оръдието — те са извънредно компактни и съдържат повече заряд, отколкото би трябвало да бъде физически възможно. Взривим ли станцията и останалите от батериите, това ще причини сериозни щети на града.

Той кимна.

— Харесва ми. Опасно е, но ми харесва.

— Все пак ще трябва да ударим Конфлукс — казах аз. — Има смисъл, дори и за някой съперник от Епичните. Първо ликвидира електроцентралата, после премахва и полицейските сили. Хаос. Ще бъде особено добре, ако можем да убием Конфлукс с това оръдие и направим голямо светлинно шоу.

Проф кимна.

— Ще трябва да планирам още — каза той, вдигна ръка и изтри видеото. То изчезна, все едно нарисувано с тебешир. Бутна настрана още един куп писания и вдигна подобието си на тебешир, за да заработи. Обаче се спря и ме погледна.

— Какво? — попитах аз.

Отиде до възмездителското си яке, оставено на една маса, и извади нещо изпод него. Върна се и ми го подаде. Ръкавица. Един от тензорите.

— Упражняваше ли се? — запита ме той.

— Все още не съм много добър.

— Ставай по-добър. Бързо. Не искам групата да действа под възможностите си, а не ми се струва, че Меган може да накара тензорите да работят.

Взех ръкавицата и не казах нищо, при все че исках да попитам — А защо не ти, Проф? Защо отказваш да използваш собственото си изобретение?

Предупреждението на Тиа да не се ровя много-много ме накара да си държа езика.

— Изпречих се пред Повелителя на нощта — изломотих аз и чак сега си припомних причината да дойда и да говоря с Проф.

— Моля?

— Той беше там, на мястото на Диамант. Излязох и се представих за един от помощниците на Диамант. Аз… използвах неговия ултравиолетов скенер за отпечатъци, за да потвърдя слабото място на Повелителя на нощта.

Проф ме проучи внимателно; лицето му не издаваше чувства.

— Следобедът ти е бил зает. Предполагам, че си го извършил, излагайки на голям риск цялата група?

— Аз… Да.

По-добре да го чуе от мен, отколкото от Меган, която несъмнено ще докладва — в големи подробности — как съм се отклонил от плана.

— Обещаващ си — каза Проф. — Поемаш рискове; постигаш резултат. Имаш ли доказателство за това, което твърдиш за Повелителя на нощта?

— Имам запис.

— Впечатляващо.

— Меган не бе особено щастлива от това.

— Меган харесваше стария начин — обясни Проф. — Включването на нов член в групата винаги разстройва динамиката. Освен това мисля, че се притеснява, че я засенчваш. Все още й държи влага, че не можа да накара тензорите да работят.

Меган? Да се притеснява, че аз засенчвам нея? Проф сигурно не я познаваше особено добре.

— Върви си тогава — завърши той. — Искам да работиш бързо с тензора, когато ударим електроцентралата. И не се тревожи твърде много за Меган…

— Няма. Благодаря Ви.

— … притеснявай се от мен.

Замръзнах.

Проф започна да пише на дъската и не обърна гръб, докато говореше, но думите му бяха остри.

— Постигнал си резултат, рискувайки живота на моите хора. Предполагам, че никой не е пострадал, иначе досега да си го споменал. Както казах, обещаващ си. Но ако ти, Дейвид Чарлстън, необмислено причиниш смъртта на някой от хората ми, твоят проблем няма да е Меган. Аз няма да оставя от теб достатъчно, та тя да се занимава с него.

Преглътнах. Устата ми изведнъж бе пресъхнала.

— Поверявам на теб техния живот — продължи Проф, докато пишеше, — а на тях поверявам твоя. Не предавай това доверие, синко. Дръж импулсите си под контрол. Не действай, просто защото можеш; действай, понеже е правилно. Имаш ли това наум, ще бъдеш отличен.

— Да, сър — казах аз и бързо излязох през закритата със завеса врата.