Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (10)

9.

Проф изслуша обяснението ми с умислени очи.

— Да — рече той, когато приключих. — Трябваше да разбера това. Има смисъл.

Успокоих се. Боях се, че той ще се разгневи.

— Какъв е адресът, синко?

— 15–32 Дитко плейс — отговорих аз. Беше издълбано в стоманата около парк в една от по-приличните части на подземните улици. — Тесничко е, обаче живея сам. Държа здраво заключено.

— На Правоприлагането няма да им трябва ключ — отвърна Проф. — Коуди, Ейбрахам, идете там. Заложете запалителна бомба, уверете се, че вътре няма никой, и взривете цялото помещение.

Тревогата ме прониза внезапно, все едно някой беше свързал пръстите на краката ми с автомобилен акумулатор.

— Какво?

— Не можем да допуснем Стоманеното сърце да се добере до тази информация, синко. Не само до сведенията, ами и тези, които си събрал за другите Епични. Ако са толкова подробни, колкото ти твърдиш, той може да ги ползва срещу други Епични в региона. Стоманеното сърце вече и без това е прекалено влиятелен. Трябва да унищожим тези данни.

— Не можете! — възкликнах аз и гласът ми отекна в тесния тунел със стоманени стени. Тези бележки бяха делото на живота ми. Не че бях на тоя свят толкова отдавна, но все пак… десетгодишни усилия? Да ги загубя щеше да е все едно да загубя ръката си. Предложеха ли ми избор, по-скоро бих загубил ръката.

— Синко — отвърна Проф. — Не ме притискай. Мястото ти тук е доста нестабилно.

— Вие имате нужда от тази информация — възразих аз. — Тя е важна, сър. Защо да изгаряте стотици страници сведения за силите на Епичните и за възможните им слаби места?

— Сам каза, че си ги събирал от слухове — обади се Тиа, скръстила ръце. — Съмнявам се, че имаш нещо, което вече да не ни е известно.

— А известна ли ви е слабостта на Повелителя на нощта? — попитах аз в отчаянието си.

Повелителя на нощта. Той беше един от Висшите Епични, телохранители на Стоманеното сърце. Неговите сили създаваха непрестанния мрак над Нюкаго. Той самият беше призрачна фигура, съвършено безплътен и неуязвим за огнестрелно или каквото и да било оръжие.

— Не — призна Тиа. — И не ми се вярва и на тебе да ти е известна.

— Слънчевата светлина — отговорих аз. — На слънце той добива плът. Имам снимки.

— Ти имаш снимки на Повелителя на нощта в телесна форма? — удиви се Тиа.

— Така мисля. Човекът, от когото ги купих, не беше сигурен, обаче аз съм — в рамките на разумното.

— Ей, момко — провикна се Коуди. — А не щеш ли да купиш от мене Лох Нес? На добра цена ще ти го дам.

Изгледах го, ала той само сви рамене. Лох Нес беше в Шотландия — това поне и аз го знаех. Пък и заврънтулката на кепето на Коуди беше нещо шотландско или английско. Обаче акцентът му не се връзваше.

— Проф — обадих се отново аз. — Федрус, сър, моля Ви. Трябва да видите моя план.

— Твоя план ли? — Явно не беше изненадан, че съм се досетил за името му.

— За убийството на Стоманеното сърце.

— Ти имаш план за убийството на най-могъщия Епичен в страната?

— Както Ви казах и по-рано.

— Помислих, че искаш да се присъединиш към нас и да ни накараш ние да го направим.

— Имам нужда от помощ. Обаче не съм дошъл с празни ръце. Разполагам с подробен план. Мисля, че ще проработи.

Проф само поклати глава и явно потъна в мисли.

Внезапно Ейбрахам се разсмя.

— Харесвам го. Има… нещо в него. Un homme témeraire. Проф, сигурен ли си, че не приемаме нови членове?

— Да — равно отвърна Проф.

— Поне погледнете плана ми, преди да го изгорите. Моля Ви.

— Джон — намеси се Тиа, — искам да видя тези снимки. Вероятно са фалшиви, но все пак.

— Добре — съгласи се Проф и ми подхвърли нещо. Пълнителя на моята пушка. — Промяна в плана. Коуди, взимаш Меган и момчето и отивате в жилището му. Ако Правоприлагането са там и изглежда, че ще вземат информацията, унищожете я. Но ако мястото ви се види безопасно, донесете я тук. — Той ме погледна. — Унищожете каквото не може да се носи лесно. Разбрано?

— Да — отговори Коуди.

— Благодаря — казах аз.

— Това не е услуга, синко. И се надявам също така да не се окаже грешка. Вървете. Не разполагаме с много време, преди да успеят да те проследят.

 

 

Докато наближим Дитко плейс, подземните улици почнаха да стихват. Ще си кажете, че при постоянната тъмнина в Нюкаго няма да има „ден“ и „нощ“, обаче има. Хората са склонни да искат да спят, когато всички спят, затова се установява някаква рутина.

Разбира се, има едно малцинство, което не обича да прави каквото му се казва, дори и да се отнася до нещо просто. И аз бях такъв. Да не спя цяла нощ означаваше да будувам, когато всички останали спят. По-тихо е, по-уединено.

Лампите на тавана бяха свързани с часовник някъде и когато беше нощ, почваха да светят в по-слабо. Промяната беше трудно доловима, но се научихме да я забелязваме. Затова макар Дитко плейс да се намираше близо до повърхността, по улиците нямаше много движение. Хората спяха.

Пристигнахме в парка — просторно подземно помещение, изсечено в стоманата. В тавана му имаше множество отвори за чист въздух, а лампите по ръба светеха със синьо-виолетова светлина. Центърът на високото помещение беше отрупан с донесени отвън скали — истински скали, не превърнати в стомана. Имаше и дървени детски играчки, прилично поддържани, домъкнати отнякъде. Денем мястото се изпълваше с деца — такива, които бяха твърде малки за работа или чиито семейства можеха да си позволят те да не работят. Старици и старци се събираха, плетяха чорапи или вършеха други прости неща.

Меган вдигна ръка да ни спре.

— Мобилните? — прошепна тя.

Коуди изсумтя.

— Да ти приличам на аматьор? Без звук е.

Аз се поколебах, после извадих моя мобилен от джобчето на рамото и проверих повторно. За щастие, беше без звук. Обаче извадих и батерията за всеки случай. Меган тихо излезе от тунела и тръгна през парка към сянката на една голяма скала. Коуди я последва. Тръгнах и аз, като се снишавах и се държах възможно най-близо до обраслите с мъх камъни.

Някъде горе няколко коли изръмжаха по улицата до отдушниците. Нощни пътници се прибираха у дома. Понякога хвърляха боклуци върху нас долу. Изненадващо много от богатите имаха обикновени професии. Счетоводители, учители, продавачи, компютърни техници — въпреки че информационната мрежа на Стоманеното сърце беше достъпна само за най-доверените. Никога не бях виждал истински компютър, само моя мобилен.

Светът горе беше различен и професии, които някога бяха обикновени, сега се полагаха само на привилегированите. Всички останали работехме във фабрики или шиехме дрехи, докато седим в парка и гледаме децата.

Стигнах скалата и приклекнах до Коуди и Меган. Те крадешком оглеждаха двете далечни стени на помещението, където бяха изсечени жилищата. Десетки дупки в стената предоставяха домове с различни размери. До тях се достигаше по метални пожарни стълби, донесени от необитаеми сгради на повърхността.

— Е, кое е? — попита Коуди.

Аз посочих.

— Виждаш ли онази врата на второто ниво, далече вдясно? Това е.

— Бива си го — рече Коуди. — И как можеш да си го позволиш? — Зададе въпроса небрежно, обаче знаех, че е подозрителен. Всички бяха такива. Е, предполагам, това можеше да се очаква.

— Имах нужда от самостоятелно помещение за моите проучвания. Фабриката, където работех, събира всички заплати, докато си дете, и когато навършиш осемнадесет, започва да ти ги дава на едногодишни плащания. Парите се оказаха достатъчни да ми осигурят една година в собствена стая.

— Готино — заключи Коуди. Чудех се дали обяснението ми е минало пред него или не. — Не личи Правоприлагането вече да са се добрали до тук. Може би не са успели да свържат описанието с тебе.

Аз бавно кимнах, обаче до мен Меган се озърташе с присвити очи.

— Какво има? — попитах.

— Изглежда прекалено лесно. Нямам вяра на неща, които изглеждат прекалено лесни.

Огледах далечните стени. До едно от стълбищата имаше няколко празни кофи за боклук и няколко вързани с вериги мотоциклета. Разни буци метал бяха мацнати с киселина от предприемчиви улични артисти. Не беше разрешено, обаче хората тихомълком ги насърчаваха. Това беше едно от малкото проявления на неподчинение, в които обикновените хора изобщо се забъркваха.

— Добре. Можем да чакаме тук и да блеем, докато те наистина дойдат — каза Коуди и се почеса по лицето с облечен в кожена ръкавица пръст. — Или пък можем просто да влезем. Да се заемаме.

Той се изправи.

— Чакай! — казах аз, грабнах го за ръката и го дръпнах обратно долу. Сърцето ми се обърна.

— Какво има? — попита Коуди тревожно и смъкна пушката си. Тя беше отлично направена — стара, но добре поддържана, с голям мерник; заглушителят беше същинско произведение на изкуството. Така и не успях да се сдобия с подобна пушка. По-евтините не струваха, пък и установих, че ми е твърде трудно да се прицелвам с тях.

— Ето — отговорих аз и посочих кофата за смет. — Гледай.

Той се свъси, но направи както му казах. Умът ми препускаше, ровеше във фрагменти от изследванията ми, които бях запомнил. Имах нужда от моите записки. Трептене. Епичен илюзионист… кой ли беше това?

Рефракционната, досетих се аз за името. Епична от клас С със способността да става невидима.

— За какво следя? Да не би някоя котка да ти изкара акъла… — Коуди прекъсна, когато кофата отново трепна. Той се намръщи и приклекна по-ниско. — Какво е това?

— Епичен — отговори Меган и присви очи. — Някои от по-низшите Епични с илюзионистки способности се затрудняват да поддържат точен образ.

— Наричат я Рефракционната — тихо додадох аз. — Доста е умела, способна е да създава сложни визуални проявления. Но не е твърде могъща и в илюзиите й винаги има нещо издайническо. Обикновено трептят, все едно светлината се отразява от тях.

Коуди насочи пушката си, за да види по-добре през мерника.

— Казваш значи, че тази кофа всъщност я няма. Тя крие нещо друго. Сигурно от Правоприлагането?

— Бих допуснал нещо такова — отговорих аз.

— Момко, а може ли да бъде поразена от куршум?

— Да, тя не е Висш Епичен. Обаче, Коуди, тя може да не е там.

— Нали ей сега каза…

— Тя е илюзионист от клас С — обясних аз. — Но вторичната й сила е способност да става невидима клас В. Илюзиите често вървят със способността да ставаш невидим. Както и да е, тя самата може да стане невидима, обаче не може да направи невидимо нищо друго — трябва да прикрива другите с някаква илюзия. Почти съм сигурен, че зад тези кофи Рефракционната крие отряд от Правоприлагането, но ако е умна — а тя е — тя самата ще е някъде другаде.

Кръстът ме засърбя. Мразех Епични илюзионисти. Никога не знаеш къде са. Даже и най-слабите от тях — клас Д или Е по моята система на нотация — можеха да създадат достатъчно голяма илюзия, за да се скрият. А ако можеха да се направят невидими, нещата ставаха още по-зле.

— Ето там — прошепна Меган и посочи една от по-големите катерушки, нещо като дървен форт. — Виждате ли клетките отгоре на тази куличка? Ей сега трепнаха. Някой се крие в тях.

— Достатъчни са само за един човек — отговорих аз. — Който и да е там, от тази позиция може да гледа право в моя апартамент, през вратата. Снайперист ли е?

— Най-вероятно — каза Меган.

— Значи Рефракционната е наблизо — предположих аз. — Трябва да вижда катерушките и фалшивите кофи за боклук, за да поддържа илюзията. Обхватът на силите й не е голям.

— Как да я измъкнем? — попита Меган.

— Доколкото си спомням, тя обича да участва. Ако успеем да размърдаме Правоприлагането, тя ще остане близо до тях, в случай че е нужно да дава заповеди или да създава илюзии, с които да им помага.

— Искри! — прошепна Коуди. — Откъде знаеш всичко това, момко?

— Ти не слушаше ли? — тихо попита Меган. — Той с това се занимава. Около него е изградил живота си. Изучава ги.

Коуди поглади брадичката си. Май беше взел всичките ми по-раншни приказки за перчене.

— Знаеш ли слабото й място?

— Имам го записано. Мъча се да си припомня. Ух… хммм. Илюзионистите обикновено не могат да виждат, ако се направят напълно невидими. Необходимо е светлината да попада върху ирисите им. Значи можеш да търсиш очите. Но истински умелите илюзионисти правят очите си в такъв цвят, че да се сливат с околната среда. Това обаче не е истинска слабост на Рефракционната, а по-скоро ограничение на самите илюзии.

Какво ли беше?

— Дим — възкликнах аз и после се изчервих заради шума. Меган ме стрелна с поглед. — Това е слабото й място — продължих аз шепнешком. — Винаги избягва хора, които пушат и страни от всякакъв огън. Това е доста добре известно и е разумно доказано, доколкото има нещо разумно в слабостите на Епичните.

— Сиреч пак се връщаме към това да запалим жилището — каза Коуди. Изглеждаше развълнуван от перспективата.

— Какво? Не.

— Проф каза…

— Все още можем да измъкнем информацията — възразих аз. — Те ме чакат, обаче са пратили само една низша Епична. Значи искат мене, но още не са проумели, че зад снощното убийство стоят Възмездителите. Или пък не знаят какво е моето участие. Вероятно още не са прочистили стаята ми, дори и да са проникнали вътре и да са прегледали какво има там.

— Отлично основание да изгорим това място — каза Меган. — Съжалявам, но ако те са толкова близо…

— Ама разбери ме, важно е да влезем сега — възразих аз с растяща тревога. — Трябва да разберем какво са пипали, ако не друго. Това ще ни покаже какво са разкрили. Изгорим ли апартамента сега, сами се ослепяваме.

Двамата се поколебаха.

— Можем да ги спрем. И междувременно можем да убием една Епична. Ръцете на Рефракционната са изцапани с доста кръв. Тъкмо миналия месец някой я засякъл на пътя. Тя създала илюзия за завой на шосето и забила нарушителя в една къща. Шестима убити. В колата имало деца.

Епичните проявяваха подчертана, даже невероятна, липса на морал и съвест. Това тревожеше някои хора, във философски смисъл. Теоретици, учени. Те се дивяха на неподправената безчовечност на повечето Епични. Дали Епичните убиваха, защото по някаква причина Злочестие избираше само ужасни хора, които да се сдобият със сили? Или защото тези изумителни сили извращават човек и го правят безотговорен?

Нямаше категорични отговори. Не ми пукаше от това; не бях учен. Да, правех проучвания, но така постъпват и спортните запалянковци по отношение на любимия си отбор. Защо Епичните правят това, което правят, за мен нямаше по-голямо значение, отколкото има за бейзболния фен физиката на батата, удряща топката.

Само едно беше важно — Епичните не се и замисляха за живота на обикновените хора. В техните умове жестокото убийство беше подходящо възмездие и за най-дребното нарушение.

— Проф не е одобрил да убиваме Епичен — каза Меган. — Не е по процедурата.

Коуди се ухили.

— Убийството на Епични винаги е по процедурата, момичето ми. Ти просто не си била с нас достатъчно дълго, та да го разбереш.

— Имам димка в стаята — подхвърлих аз.

— Моля? И как така? — попита Меган.

— Израснал съм в оръжейна фабрика. Правехме пушки и пистолети, но работехме и с други фабрики. От време на време успявах да отмъкна по някоя благина от купчините с бракувано от качествения контрол.

— И димката е благина? — поинтересува се Коуди.

Аз се намусих. Какво искаше да каже пък сега? Кой би се отказал от една димка, ако му падне? Впрочем Меган съвсем лекичко се усмихна. Тя разбираше.

Не те разбирам, момиче, рекох си. Носи експлозиви в дрехата си и е отличен стрелец, а се притеснява за процедурата, когато има възможност да убие Епичен? И когато ме хвана да я гледам, изразът й отново стана студен и надменен.

Да не би да я обидих с нещо?

— Ако успеем да вземем димката, мога да я ползвам за неутрализиране на силите на Рефракционната — казах аз. — Тя обича да стои близо до екипите си. Значи ако успеем да привлечем войниците в затворено пространство, тя вероятно ще ги последва. Мога да запаля димката и когато тя накара Рефракционната да се покаже, ще я застрелям.

— Горе-долу бива — отговори Коуди. — А как ще успеем да свършим всичко това и да вземем твоите записки?

— Лесно — отговорих аз и без особено желание подадох пушката си на Меган. По-вероятно беше да успея да ги залъжа невъоръжен. — Ще им дадем онова, което чакат. Мен.