Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (20)

19.

Повелителя на нощта веднага се извъртя към мен.

Обърнах ултравиолетовата светлина настрани и държах главата си надолу, като че изследвах устройството и опитвах да разбера как работи. Исках да изглежда, че съм насочил светлината към него по случайност, докато съм си играл с нея.

Не погледнах към него. Не можех да погледна към Повелителя на нощта. Не знаех дали светлината му е повлияла, но ако беше и ако само е заподозрял, че аз съм го забелязал, щях да умра.

Аз и така можех да умра.

Мъчително беше да не знаеш какъв е бил ефектът на светлината, но устройството записваше. Извърнах се от Повелителя на нощта и с една ръка натиснах някои копчета на машинката, все едно опитвам да я накарам да проработи. С другата, с нервно разтреперани пръсти, измъкнах чипа с данните и го скрих в дланта.

Повелителя на нощта продължаваше да ме гледа. Можех да усетя очите му — като че пробиваха дупки в гърба ми. Стаята сякаш стана по-тъмна, а сенките се удължиха. Отстрани Диамант продължаваше да дрънка за качествата на уреда, който демонстрираше. Изглежда никой не бе забелязал, че съм привлякъл вниманието на Повелителя на нощта.

И аз се престорих, че не съм забелязал, при все че сърцето ми биеше още по-силно в гърдите. Поиграх си още малко с машината, а после я вдигнах, уж най-накрая съм разбрал как работи. Направих крачка и опрях палец в стената, а после направих крачка назад, за да опитам да видя отпечатъка от пръста на ултравиолетовата светлина.

Повелителя на нощта не бе помръднал. Обмисляше какво да направи. Да ме убие би го защитило, ако бях забелязал какво е направила ултравиолетовата светлина. Можеше да го стори. Можеше да заяви, че съм пристъпил в личното му пространство или съм го изгледал накриво. Искри, дори не му трябваше да се оправдава. Можеше да направи каквото иска.

Това обаче можеше да е опасно за него. Щом някой Епичен убиваше произволно или неочаквано, хората винаги се питаха дали това не е опит да прикрие слабостта си. Слугите му ме бяха видели да държа ултравиолетовия скенер. Можеха да направят връзката. Тъй че, за да бъде в безопасност, вероятно щеше да трябва да убие Диамант и войниците от Правоприлагането. Вероятно и собствените си помощници.

Сега се потях. Беше ужасно да стоя там и дори да не го гледам, докато той обмисля убийството ми. Исках да се обърна, да го погледна в очите и да го заплюя, докато ме убиваше.

Спокойно, казах сам на себе си. Без да допускам да личи неподчинение на лицето ми, насочих поглед и се престорих, че забелязвам — за пръв път — как Повелителя на нощта ме гледа втренчено. Стоеше на предишното си място, с ръце зад гърба, а в черния костюм и тънката черна вратовръзка изглеждаше целият направен от черти. Неподвижен поглед, прозирна кожа. Нямаше знак какво се е случило, ако въобще нещо се беше случило.

Щом го видях, подскочих от изненада. Не трябваше да имитирам страх; усетих как кожата ми побледнява и цветът изчезва от лицето ми. Изпуснах скенера за отпечатъци и тихо изскимтях. Скенерът изпука при удара в пода. Аз веднага изругах и приклекнах до счупения уред.

— Какво правиш, глупако!

Диамант дотърча при мен. Не изглеждаше толкова притеснен за скенера, колкото да не съм обидил някак Повелителя на нощта.

— Толкова съжалявам, Велики. Той е некадърен идиот, но е най-добрият, който успях да намеря. Това…

Диамант млъкна, когато близките сенки се удължиха, после се завихриха около себе си и се превърнаха в дебели черни шнурове. Той залитна настрани, а аз скочих на крака. Мракът обаче не ме удари, а хвана падналия скенер.

Чернотата сякаш се разля по пода и се загърчи и заусуква около себе си. Пипалата й вдигнаха скенера във въздуха пред Повелителя на нощта и той го разгледа с безразлични очи. Погледна нас и после още от чернотата се надигна и заобиколи скенера. Донесе се внезапно хрус, като от счупването на сто ореха наведнъж.

Посланието беше ясно. Ядосвайте ме и ви очаква същата съдба.

Повелителя на нощта ловко прикри страха си от скенера и желанието си да го унищожи зад обикновената заплаха.

— Аз… — произнесох аз тихо. — Шефе, защо просто да не отида отзад и да продължа да работя по списъка, както каза?

— Което трябваше да сториш от началото — каза Диамант. — Разкарай се.

Обърнах се и излязох тромаво, притиснал ръка до страната, стиснал чипа с данните от ултравиолетовия скенер. Ускорих крачка и не ми пукаше как изглеждам, докато тичам. Стигнах кутиите и относителната безопасност на сенките им. Там, близо до пода, намерих завършен тунел, прокопан през задната стена.

Залитнах и спрях. Поех си дъх, застанах на ръце и крака и пропълзях в отвора. Промъкнах се през два метра стомана и излязох от другата страна.

Нещо сграбчи ръката ми и аз инстинктивно се дръпнах. Вдигнах поглед; разумът ме изостави, като си спомних как Повелителя на нощта съживи сенките, но с облекчение видях познато лице.

— Шт! — каза Ейбрахам и задържа ръката ми. — Преследват ли те?

— Не мисля — отвърнах му тихо.

— Къде ми е оръжието?

— Хмм… като че ли го продадох на Повелителя на нощта.

Ейбрахам повдигна вежда към мен, после ме издърпа настрана, където Меган ни прикриваше с пушката ми. Тя беше определението за професионалист — устните свити на черта, очите претърсваха близките тунели за опасност. Единствената светлина идваше от мобилните, които тя и Ейбрахам носеха окачени на рамо.

Ейбрахам й кимна и повече нямаше разговори, докато тримата се измъквахме по коридора. На следващата пресечка на катакомбите Меган подхвърли пушката ми на Ейбрахам — не обърна внимание, че протегнах ръка за нея — и извади от кобура един от пистолетите си. Кимна му, прицели се и се завтече по стоманения тунел.

Продължихме по същия начин, мълчаливо, известно време. И преди бях безнадеждно дезориентиран, но сега бях взел толкова завои, че едва ли знаех в коя посока е нагоре.

— Окей — произнесе Ейбрахам най-накрая и вдигна ръка, за да махне на Меган да се върне. — Да поемем дъх и да видим дали не ни следи някой.

Застана в малка ниша в коридора, откъдето можеше да наблюдава участъка зад нас и да види дали някой не ни е следил. Изглежда, че разчиташе повече на ръката, която не беше простреляна в рамото.

Приклекнах до него и Меган дойде при нас.

— Ти предприе неочакван ход там горе, Дейвид — тихо и спокойно каза Ейбрахам.

— Нямах време да мисля за него — отговорих аз. — Чуха ни как работим.

— Така, така. И тогава Диамант предложи да се оттеглиш, но ти твърдиш, че си искал да останеш?

— Това… ти си го чул?

— Не бих могъл да го спомена, ако не бях.

Той продължи да гледа по коридора.

Хвърлих поглед към Меган, която ме смрази с очи.

— Непрофесионално — промърмори тя.

Бръкнах в джоба си и извадих чипа с данните. Ейбрахам го погледна, след това се намръщи. Очевидно не бе останал достатъчно дълго, за да види какво вършех с Повелителя на нощта. Поставих чипа на мобилния си и свалих три байта информация. Видеото от ултравиолетовия скенер тръгна. Ейбрахам надникна и дори Меган проточи шия, за да види какво показва.

Затаих дъх. Все още не знаех със сигурност дали съм прав за Повелителя на нощта — а дори и да бях, нямаше как да се каже дали моето припряно въртене на скенера е хванало използваеми изображения.

Видеото показа земята и мен как махам с ръка пред обектива. Тогава мина към Повелителя на нощта и сърцето ми подскочи. Чукнах по екрана и задържах образа.

— Малък умен слонце такъв — измърмори Ейбрахам. Там, на екрана, стоеше Повелителя на нощта, с половината от тялото му материално. Беше трудно да се различи, но беше там. На ултравиолетовата светлина не беше прозрачен и тялото му изглеждаше по-постоянно.

Отново чукнах по екрана, ултравиолетовата светлина изчезна и Повелителя на нощта отново стана безтелесен. Видеото беше само секунда-две, но бе достатъчно.

— Ултравиолетов полицейски скенер — обясних аз. — Мина ми през ума, че това е най-добрият ни шанс да знаем със сигурност…

— Не мога да повярвам, че си поел този риск — каза Меган. — Без да попиташ никого. Можеше да убият и трима ни.

— Но не ни убиха — намеси се Ейбрахам и измъкна чипа с данните от ръката ми. Разгледа го внимателно и имаше странно благоговеен вид. После вдигна поглед, припомняйки си сякаш, че е планирал да наблюдава коридора за знаци, че някой ни преследва.

— Трябва да занесем този чип на Проф. Веднага.

Поколеба се.

— Добра работа.

Стана да върви, а аз засиях. Тогава се обърнах към Меган, която ми прати още по-студен, по-враждебен поглед отпреди. Тя се надигна и последва Ейбрахам.

Искри, казах си аз. Какво беше нужно, за да се впечатли това момиче? Поклатих глава и се понесох след тях.