Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (28)

27.

Конфлукс.

В много отношения той беше гръбнакът на управлението на Стоманеното сърце. Мистериозна фигура, дори при съпоставяне с такива като Зарево и Повелителя на нощта.

Нямах хубави снимки на Конфлукс. Няколкото, за които платих скъпо, бяха размазани и неточни. Дори не можех да знам дали е истински.

Микробусът подскачаше, докато се движеше из тъмните улици на Нюкаго; вътре беше задушно. Седях на мястото до шофьора, а Меган караше. Коуди и Ейбрахам бяха отзад. Проф се движеше отпред с друга кола, а Тиа ни осигуряваше подкрепа от базата и следеше показанията на камерите от улиците. Денят бе студен, а отоплението във возилото ни не работеше — Ейбрахам така и не се накани да го поправи.

През ума ми минаваха думите на Проф. Обмисляли сме да ударим Конфлукс по-рано, но отхвърлихме идеята, понеже смятахме, че ще бъде твърде опасно. Все още разполагаме с плановете оттогава. Сега е не по-малко опасно, но сме се хванали сериозно. Няма причина да не продължаваме.

Беше ли Конфлукс истински? Инстинктът ми казваше, че е. Точно както уликите сочеха, че Зарево е измислица, уликите около Конфлукс водеха до заключението, че има нещо. Могъщ, но уязвим Епичен.

Стоманеното сърце разкарва Конфлукс нагоре-надолу — обясни Проф — и никога не го оставя задълго на едно място. Но в придвижванията му има някакъв модел. Често използва бронирана лимузина с шестима телохранители и ескорт от два мотоциклета. Ако следим за това и чакаме да използва този конвой за придвижване, можем да го ударим на улицата в движение.

Уликите. Дори и с електроцентралите Стоманеното сърце нямаше достатъчно електричество, за да захранва града, и все пак някак си произвеждаше тези батерии. Бронираните единици не носеха със себе си източници на енергия, не носеха и много от хеликоптерите. Фактът, че ги зареждаха високопоставени служители на Правоприлагането, не бе кой знае каква тайна. Всички го знаеха.

Той беше насреща. Надарител, умеещ да създава енергия във форма, в която тя може да задвижва превозни средства, да зарежда горивни клетки, дори да осветява голям дял от града. Тази сила бе страховита, но не повече от възможностите на Повелителя на нощта или Стоманеното сърце. Най-могъщите Епични определяха свой собствен мащаб на силата.

Микробусът подскочи и аз стиснах пушката — ниско долу, спуснат предпазител, цевта насочена надолу и към вратата. Скрита от погледа, но удобна. За всеки случай.

Тиа беше забелязала точния вид конвой днес и се понесохме. Меган ни караше към място, на което пътят ни щеше да се засече с лимузината на Конфлукс. Очите й бяха типично напрегнати, при все че днес у нея имаше и още нещо особено. Не страх. Просто… притеснение може би?

— Не си на мнение, че трябва да го правим, нали? — попитах я аз.

— Мисля, че бях ясна — отвърна Меган с равен глас, загледана напред. — Стоманеното сърце не бива да пада.

— Говоря за Конфлукс в конкретния случай — обясних аз. — Нервна си. Обикновено не си нервна.

— Просто не смятам, че знаем достатъчно за него — отговори тя. — Не бива да удряме Епичен, на когото нямаме дори и снимки.

— Но ти си нервна.

Тя караше, очите й гледаха напред, ръцете бяха здраво върху кормилото.

— Всичко е наред — продължих аз. — Чувствам се като тухла, направена от овесена каша.

Тя ме изгледа, а челото й се сви нагоре. Кабината на микробуса утихна. После Меган започна да се смее.

— Не, не — казах й аз. — Има смисъл! Слушай. Предполага се, че тухлата е здрава, нали? Но ако една тайно е била направена от овесена каша, а останалите тухли не са го знаели, тя ще си стои и ще се притеснява, че ще бъде слаба, а останалите са силни. Като я поставят в стената, ще се смачка, разбираш ли; може би част от овесената й каша ще се смеси с веществото, което слагат между тухлите.

Меган се смееше още по-силно, толкова силно, че всъщност се задъхваше. Опитах да продължа с обяснението, но се усетих как се усмихвам. Не мисля, че я бях чувал да се смее, наистина да се смее. Не да се изхилва, не да разделя устни в кисела насмешка, а наистина да се смее. Когато се овладя, беше почти просълзена. Май извадихме късмет, че не се разби в някой стълб или нещо подобно.

— Дейвид — каза ми тя между издишванията, — смятам, че това е най-смешното нещо, което съм чувала някой да казва. Най-чудатото, най-безочливо смешното нещо.

— А…

— Искрите да го отнесат — рече тя и изпуфтя. — Имах нужда от това.

— Наистина?

Тя кимна.

— Можем ли да… сметнем, че съм го казал затова?

Тя ме погледна, усмихната, с искрящи очи. Напрежението все още беше там, но се беше отдръпнало малко.

— Разбира се — отвърна ми тя. — Искам да кажа, лошите каламбури са нещо като изкуство, нали? Тогава защо не и лошите метафори?

— Точно така.

— А ако те са изкуство, то ти си истински майстор на живописта.

— Всъщност — продължих аз, — това няма да свърши работа, разбираш ли, понеже метафората е твърде смислена. Трябва да бъда асът-авиатор или нещо такова.

Вирнах глава.

— Всъщност, и това съдържа малко смисъл.

Искрите да го вземат, трудно беше и да го правиш преднамерено зле. Намирах, че това е несъмнено несправедливо.

— Наред ли сте? — произнесе Коуди в ушите ни. Задната част на микробуса беше отделена от кабината с метална преграда, като в сервизен автомобил. В преградата имаше малко прозорче, но Коуди предпочиташе да използва мобилните за комуникация.

— Наред сме — отговори Меган. — Имахме абстрактна дискусия за лингвистичния паралелизъм.

— Нямаше да ти е интересно — добавих аз. — Няма въвлечени шотландци.

— Всъщност — започна Коуди, — древният език на моята родина…

Меган и аз се спогледахме, после и двамата многозначително се пресегнахме към мобилните си телефони и прекъснахме Коуди.

— Дай ми да разбера като свърши, Ейбрахам — казах аз в моя.

Ейбрахам въздъхна на другия край на линията.

— Искаш ли да си сменим местата? Със сигурност би ми харесало да мога да изключа звука на Коуди точно сега. За съжаление е трудно, когато той седи до теб.

Подсмихнах се, после погледнах Меган. Тя все още се усмихваше. Като я гледах как се усмихва, чувствах се тъй, сякаш съм направил нещо велико.

— Меган — изрече Тиа в ушите ни, — продължавай точно както досега. Конвоят напредва по улицата без отклонения. Би трябвало да се засечете след още петнадесетина минути.

— Разбрано.

Навън уличните лампи премигнаха, както и осветлението в един жилищен комплекс, който подминахме. Още веднъж по-ниско напрежение на тока.

Все още нямаше никакви грабежи. Правоприлагането обикаляше из улиците, а и хората бяха твърде уплашени. Докато минавахме през една пресечка, видях голямо поделение бронирани машини да се движат с грохот по пряката. Около четири метра високи, оръжията им не бяха нищо повече от картечни дула, бойните машини бяха съпровождани от пет човека — ядро от Правоприлагането. Един от войниците носеше отличаващо се енергийно оръжие, оцветено в яркочервено като предупреждение. Няколко изстрела от него можеха да изравнят със земята сграда.

— Винаги съм искал да управлявам машина в едно от тези подразделения — казах аз, докато преминавахме.

— Не е много забавно — отзова се Меган.

— Правила си го? — изненадано я попитах аз.

— Да. Отвътре са задушни и реагират много бавно.

Тя се подвоуми.

— Ще призная, че дивата самозабравена стрелба с двете ротативни оръдия може да бъде доста удовлетворяваща по един първичен начин.

— Все ще те убедим да оставиш тия пищови.

— Няма начин — пресече ме тя, пресегна се и потупа кобура си под мишницата. — Ами ако попадна в близък бой?

— Тогава удряш с приклада на пушката — отговорих аз. — Ако са твърде далеч за това, то винаги е по-добре да имаш пушка, с която да можеш наистина да удряш.

Тя ме погледна безизразно, докато караше.

— Пушките губят твърде много време. Не са достатъчно… спонтанни.

— Това идва от жената, която се жалва, когато хората импровизират.

— Жалвам се, когато импровизираш ти — уточни тя. — Различно е от това да импровизирам аз. Освен това не всички пистолети са неточни. Стрелял ли си някога с МТ 318?

— Хубаво оръжие — съгласих се аз. — Ако трябва да нося пистолет, ще имам предвид МТ. Проблемът е, че е твърде слаб — със същия успех можеш да хвърляш куршумите по някого. Толкова ще го нараниш и с този пистолет.

— Ако си добър стрелец, няма значение каква е силата на оръжието.

— Ако си добър стрелец — тържествено произнесох аз и вдигнах ръка към гърдите си — вероятно вече използваш пушка.

Тя изпуфтя.

— А какъв пистолет би си взел, ако можеш да избираш?

— Дженингс калибър 44.

— Спитфайър? — невярващо ме попита тя. — Стрелят приблизително толкова точно, колкото ако хвърлиш шепа куршуми в огъня.

— Така е. Но ако използвам пистолет, това значи, че някой е точно пред мен. Може и да нямам шанса за втори изстрел, тъй че искам да го улуча бързо. В този момент точността няма значение, понеже така и така другият е близко.

Меган само завъртя очи и поклати глава.

— Безнадежден си. Осланяш се на предположения. С пистолета можеш да си точен колкото и с пушката, а можеш и да го използваш на по-близки разстояния. Всъщност, понеже е по-трудно, наистина опитните хора си служат с пистолет. Всеки слонце може да уцели с пушка.

— Ти не каза това.

— Казах го, а и карам, тъй че нека решим, че спорът е приключил.

— Но… това няма смисъл!

— Не е необходимо да има — отговори тя. — То е тухла, направена от овесена каша.

— Знаете ли — обади се Тиа в ушите ни, — вие двамата можете просто да носите пистолет и пушка.

— Не това е проблемът — произнесох аз заедно с Меган. — Ти не разбираш.

— Както и да е — отвърна Тиа. Можех да я чуя как отпива кола. — Десет минути.

От тона й се разбираше, че е отегчена от споровете ни. Тя обаче не можеше да види, че и двамата се усмихваме.

Искрите да го вземат, харесвам това момиче, мислех си аз, докато гледах Меган. Тя явно смяташе, че е спечелила спора.

Чукнах бутона за пълно изключване на звука на моя мобилен. Чух се да казвам:

— Извинявай.

Меган повдигна едната си вежда към мен.

— Че направих това на Възмездителите — обясних аз. — Че заради мен всичко се разви по-различно, отколкото ти го искаше. Че ви въвлякох в това.

Тя сви рамене, после също почука по бутона си за изключване на звука.

— Преглътнала съм го.

— Какво се промени?

— Излиза, че твърде много те харесвам, за да те ненавиждам, Колене.

Тя ме изгледа.

— Не си го набивай в главата.

Не се притеснявах за главата си. От друга страна, сърцето ми беше нещо различно. Заля ме вълна от шок. Тя наистина ли каза това?

Преди да мога да се разнежа твърде обаче, мобилният ми телефон просветна. Проф опитваше да се свърже с нас. Чукнах го с бързо движение.

— Вие двамата, стойте включени — каза ни той. Звучеше малко подозрително. — Поддържайте линията свързана.

— Тъй вярно — отвърнах незабавно аз.

— Осем минути — поясни Тиа. — Конвоят зави наляво към „Фриуонтън“. Завийте надясно на следващата пресечка, за да продължите за прихващане.

Меган се съсредоточи върху шофирането, а аз няколко пъти прегледах плана в ума си — за да не се съсредоточавам твърде много върху нея.

Ще направим това просто, каза Проф. Без никакви прищевки. Конфлукс е уязвим. Той е интригант, организатор, той дърпа конците, но няма сили, които да го защитават. Доближаваме се плътно до кавалкадата и Ейбрахам използва търсача, за да установи дали в колата наистина има могъщ Епичен. Микробусът се изпречва пред конвоя; отваряме задните врати, където стои Коуди, облечен в костюм. Коуди вдига ръце; Ейбрахам стреля с електромагнитното оръдие иззад него. Надяваме се, че в бъркотията ще изглежда, сякаш е изстрелял заряда с ръката си. Удряме цялата лимузина, не оставяме нищо освен сгурия, а после изчезваме. Оцелелите телохранители на мотоциклети могат да разнесат историята.

Щеше да стане. Да се надяваме. Без Конфлукс, който да дава способността си на високопоставените служители в Правоприлагането, бронетанковите части, енергийните оръжия и хеликоптерите щяха да спрат да работят. Горивните клетки щяха да се изтощят, а градът да остане без електричество.

— Приближаваме се — тихо произнесе Тиа. — Лимузината свива надясно по улица „Бийгъл“. Проф, използвай бета формацията; уверена съм, че отиват в горната част на града, а това значи, че ще излязат на улица „Фингър“. Меган, все още си по план.

— Готово — обади се Проф. — Бях се насочил натам.

Минахме покрай изоставен парк от старото време. Познаваше се по замръзналите бурени и паднали клони, превърнати в стомана. Само мъртвите растения се бяха изменили — Стоманеното сърце не можеше да влияе на живите същества. Всъщност, ударите му не влияеха твърде много върху нещата в близост до живо тяло. Дрехите на човек често не се променяха, за разлика от земята под него.

Тази странност беше често срещана при Епическите сили; това бе едно от неразбираемите от научна гледна точка неща. От позицията на науката мъртвото и живото тяло можеха да са много подобни. Мъртвото обаче можеше да бъде засегнато от множество от по-необичайните Епически сили, а живото — не.

Дъхът ми запоти прозореца, докато минавахме край игрището — вече не безопасно място за игра. Сега плевелите представляваха нащърбени парчета метал. Стоманата на Стоманеното сърце не ръждясваше, но можеше да се чупи и да оставя остри ръбове.

— Окей — обади се Проф след няколко минути. — На място съм. Катеря се по външната страна на постройката. Меган, искам да ми повториш алтернативните ни планове.

— Нищо няма да тръгне наопаки — отвърна тя; гласът й прозвуча едновременно до мен и в слушалката на ухото ми.

— Винаги нещо тръгва наопаки — възрази Проф. Можех да го чуя как пъхти, докато се катери, при все че имаше граватонен колан като помощно средство. — Алтернативните планове.

— Ако ти или Тиа наредите — започна Меган, — ние се изтегляме и се разделяме. Ти ще отвлечеш вниманието. Ние, четиримата от микробуса, ще се разделим на две групи и ще тръгнем в противоположни направления към сборен пункт гама.

— Ей това не го разбирам — включих се аз. — Как точно ще тръгнем в различни посоки? Имаме само един микробус.

— О, тук отзад имаме малка изненада, момко — намеси се Коуди; бях му включил звука, когато направих същото за Проф и за останалите. — Всъщност се надявам нещо да се прецака. Някак си ми се ще да го използвам.

— Никога не се надявай нещо да не е наред — каза Тиа.

— Но винаги го очаквай — добави Проф.

— Параноичен си, старче — каза му Тиа.

— Съвсем вярно — потвърди Проф със заглъхнал глас, вероятно приклекнал до ракетната си установка. Предполагах, че ще поставят Коуди на тази позиция със снайперска пушка, но Проф заяви, че предпочита да има нещо по-сериозно, щом Правоприлагането може да е замесено. Диамант щеше да се гордее.

— Приближаваш, Меган — каза Тиа. — Ще бъдеш редом с тях след още няколко минути. Поддържай скоростта си; лимузината кара по-бързо от обичайното.

— Подозират ли нещо? — попита Коуди.

— Щяха да са глупаци, ако не подозираха — тихо обясни Ейбрахам. — Бих казал, че тези дни Конфлукс ще вземе допълнителни мерки.

— Струва си риска — добави Проф. — Просто внимавайте.

Кимнах. При повсеместни спирания на тока в града, дезорганизирането на Правоприлагането щеше да хвърли Нюкаго в безредие. Това щеше да принуди Стоманеното сърце да излезе на преден план и с твърда ръка да предотврати грабежите или бунтовете. Това щеше да означава да се покаже по един или друг начин.

— Никога не се бои да се сражава с други Епични — изрекох аз.

— За какво говориш? — попита Проф.

— Стоманеното сърце. Ще застане срещу други Епични без никакъв проблем. Но не обича да потушава бунтове лично. Винаги използва Правоприлагането. Предположихме, че е защото не му се занимава, но ако е нещо повече? Ами ако го е страх от кръстосания огън?

— Кого това? — попита Ейбрахам.

— Не, не е Епичен. Просто ми хрумна — ако Стоманеното сърце се бои да не го уцелят случайно? Ако това е слабостта му? Баща ми го рани, но не се беше прицелил в него. Ами ако може да бъде засегнат, само ако куршумът е бил предназначен за някой друг?

— Възможно — каза Тиа.

— Трябва да останем съсредоточени — отговори Проф. — Дейвид, остави идеята настрана засега. Ще се върнем към нея.

Беше прав. Позволявах си да се разсейвам, като заек, който решава математически задачи, вместо да се оглежда за лисици.

И все пак… Ако съм прав, единоборството въобще няма да го застрашава. Изправял се е безнаказано срещу други Епични. Явно се страхува от голяма битка, в която хвърчат куршуми. В това имаше смисъл. Беше просто, но повечето слаби места на Епичните бяха прости.

— Забави съвсем малко — тихо каза Тиа.

Меган го направи.

— Ето ги…

Лъскава черна кола излезе на тъмната улица пред нас и тръгна в същата посока. От двете й страни се движеха два мотоциклета — добра, но не извънредно силна охрана. От първоначалния план на Възмездителите да ударят Конфлукс знаехме, че този конвой вероятно е неговият. Все пак щяхме да използваме търсача, за да се уверим.

Продължихме след лимузината. Бях впечатлен; въпреки че не знаеха накъде отива лимузината, Тиа и Меган го бяха изчислили така, че колата излезе на нашата улица, а не обратното. По този начин щяхме да изглеждаме много по-малко подозрителни.

Работата ми беше да си държа очите отворени и, ако нещата тръгнат зле, да отвръщам на стрелбата, тъй че Меган да може да кара. Извадих малък бинокъл от джоба си, наведох се, погледнах и проучих лимузината пред нас.

— Е? — попита Проф в ухото ми.

— Изглежда добре — отговорих аз.

— Ще се изравня с тях на следващия светофар — каза Меган. — Ще изглежда естествено. Имай готовност, Ейбрахам.

Пъхнах бинокъла в джоба си и опитах да изглеждам безгрижен. Следващият светофар даваше зелено, когато го стигнахме, и Меган продължи да кара на безопасно разстояние след лимузината. Светофарът след него обаче светна червено преди лимузината да го достигне.

Изравнихме се бавно с лимузината — откъм лявата й страна.

— Със сигурност има Епичен — обади се Ейбрахам от задната част на микробуса ни. Шепнеше тихо. — Могъщ. Много силен. Търсачът се фокусира. След секунда ще знам повече.

Един от мотоциклетистите ни погледна. Носеше каска на Правоприлагането и преметнат на гърба картечен пистолет. Опитах да надзърна през прозорците на лимузината и да доловя нещо от Конфлукс. Винаги се бях чудил как ли изглежда.

Не можех да виждам през оцветеното задно стъкло. Когато се придвижихме напред обаче, видях някой да седи до шофьора. Смътно позната ми жена. Тя срещна погледа ми, но се обърна настрана.

Делови костюм, късо подстригана черна коса над ушите. Тя беше асистентът на Повелителя на нощта, жената, която беше с него при Диамант. Вероятно беше връзка с Правоприлагането; беше разумно да бъде в лимузината.

Все пак нещо ме направи подозрителен. Тя ме погледна в очите; би трябвало да ме е познала. Може би… ме е познала, но не е била изненадана да ме види.

Тръгнахме — светна зелено — и усетих как ме пробожда тревогата.

— Проф, мисля, че е капан.

В този момент лично Повелителя на нощта политна през покрива на лимузината, широко разперил ръце, а от пръстите му в нощта се протягаха черти от тъмнота.