Аня Сноу
Съдбоносно желание (7)

Глава 7

Ема крачеше заплашително около нея, гледаше я ледено… всичко, което Вея искаше в момента, беше тя да се махне от тук. Да остави настрана сестра си и всичко, което й причиняваше, но не можеше.

— Какво искаш? — повтори въпроса си Вея.

Сестра й се засмя със злоба, звук, който накара цялото същество на нимфата да се разтрепери.

— Какво искам ли? — започна Ема. — Искам да ти припомня какво се случи в миналото ни, скъпа моя, какво ни раздели… знам, че го помниш много добре, но за мен ще бъде най-голямото удоволствие да ти го припомня. Помниш ли Том, всъщност, как да го забравиш. Беше толкова хубав, висок, мускулест, очите му бяха с най-синия цвят, който някога можеш да видиш, а косата му беше самото слънце. Той беше мечта за жените. Отгоре на всичко беше мил, добър, грижовен, забавен и всичко, което ти, мила, някога си искала.

На Вея започна да й причернява. Това, което просъскваше Ема й действаше като отрова, достигаща до дъното на душата й. Споменът за Томас възкръсна наново в съзнанието й. Толкова й липсваше, толкова бе виновна за това, което му се случи.

— Спри, моля те! — примоли се тя, но сестра й продължи.

— Той не само че те хареса от първия миг, в който се видяхте, той те обикна. Виждах го в очите му, беше изписано по лицето му, цялото му същество сияеше… Разбира се, той не знаеше какво си, нали това бе причината да те обикне. Обичат се само хората, Вея, ние не сме хора. Постепенно виждах как се заражда и в теб любов. Прекарваше времето си с него, често ви виждах да се смеете… ти, мила, беше щастлива, нали?

— Спри! — изплака Вея. Не можеше да понесе тежките спомени от миналото си, които никога не си отидоха, не бяха забравени.

— И тогава ти ми каза, че искаш да си с него, да му кажеш каква си, какви сме всички ние. Колко глупава беше, Вея, как можеше да си помислиш, че ще ти позволя да ни разкриеш. Но ти го направи, нали, без аз да зная. И тогава реших да действам, видях го как се опитваше да скрие това, което знае, но не се получи. Една вечер ви наблюдавах, прегръщахте се, целувахте се, не можех да те оставя в ръцете му. Нямаше да позволя да се превърнеш в тези от вида ни, които се оставят на изкушението, затова действах. Изчаках те да си тръгнеш и го нападнах. Не беше трудно — той беше смъртен, при това мъж, лесно беше да го оплета в мрежите си. Нататък се досещаш — имах го… Ако знаеш как се наслаждавах на всичко! А след като приключихме, само да вметна, беше много добър… извадих камата си и я забих точно в сърцето му.

Сърцето на Вея биеше лудо в гърдите й, беше й лошо, не можеше да повярва на ушите си. Откровението на сестра й беше убийствено жестоко. Вдигна безпомощно ръка, искаше милост, искаше да спре Ема. Но тя продължаваше и нямаше никакво състрадание.

— След това се върнах доволна вкъщи и те гледах как цялата сияеш от щастие. Легнах си още по-доволна и с очакване на деня, в който щеше да го намериш. Не знам как узна, че аз съм виновна, но не бях очаквала такава реакция от теб.

— Разбрах го, защото — каза с нови сили Вея — ти беше единствената, която знаеше какво става между нас. Как можа, вярвах ти, а ти разби сърцето ми!

— Предпазих те и ще го направя пак. Този, Джон, ми изглежда още по-добър от Томас. Готини ги избираш, малката.

— Стой далеч от Джон — изсъска Вея.

— Не мога — категорична беше Ема.

Вея погледна ядосано сестра си, присви очи и попита:

— Защо не ме оставиш да бъда щастлива?

Ема погледна объркано сестра си, поклати глава и рече:

— Ние не можем да бъдем щастливи. Много добре знаеш, че ако бъдеш с мъж, непрестанно ще искаш от него да бъде с теб или самата ти винаги ще искаш да бъдеш с някой мъж. Ще станеш нимфоманка, не разбираш ли?

Вея не можеше да търпи наглостта на сестра си.

— Ти си спала с мъж — извика Вея.

— Точно затова няма да допусна да направиш същото. — Ема се огледа наоколо. — Трябва да тръгвам, пак ще дойда да си поговорим.

Вея не каза нищо, което означаваше, че не гори от нетърпение да се среща със сестра си. Ема се усмихна самодоволно и си тръгна.

С последни сили Вея се прибра, заключи се и се свлече на пода. Сълзите й сами бликаха от очите й и мокреха лицето й. В съзнанието й беше Томас, усмихващ се, прегръщащ я, казвайки й „Обичам те“. Сгъна коленете до гърдите си, след което подпря лицето си на тях. Остави се на тъгата и на болката от загубата.

Не можеше да го забрави, никога. Нищо и никой не можеше да й отнеме спомена за онази тяхна любов, която й даваше сили да става сутрин и която беше по-силна от любовта й към водата. Там се беше загнездила и омразата към сестра й, не можеше да повярва, че след всички тези години Ема се бе върнала, за да й напомня за тежкото и трудно минало.

Нямаше да й позволи да съсипе живота й отново, щеше да защити и Джон. Не знаеше къде е сега богинята, но знаеше, че тя щеше да се погрижи за Ема. Но докато това станеше, с Джон не трябваше да се виждат. Намери телефона си, извади го от чантата си и набра номера на Джон. Няколко пъти прозвуча сигнал свободно, след което чу прекрасния му глас. Трябваше да го направи, но от самата мисъл всичко започваше да я боли.

— Здравей — поздрави го, опита се да си придаде небрежен глас, на който не личи, че досега е плакала.

— Здрасти — предпазливо я поздрави той. — Добре ли си?

Вея затвори очи и набрала сили и смелост започна да говори:

— Разбира се, виж, искам да ти кажа, че не можем да се видим утре — започна тя и с болка в сърцето продължи: — Нито когато и да е било, това не е за мен. Ние нямаме шанс, Джон.

От другата страна настана тишина, сякаш там нямаше никой. След това той въздъхна и проговори.

— Вея… какво?

По бузите й започнаха да се стичат сълзи, но тя овладя гласа си и твърдо отсече:

— Недей — прекъсна го тя. — Моля те, недей. Благодаря ти за времето, което ми отдели, а сега сбогом.

Вея затвори, преди да е могъл да й каже каквото и да било. Сърцето я болеше, не можеше да повярва, че го бе сторила, но това беше най-добре за него. Телефонът й иззвъня — беше той, тя отказа разговора и изключи устройството. Затвори очи и се отдаде на сълзите и болката. Те като че ли само това чакаха и я погълнаха.