Аня Сноу
Съдбоносно желание (4)

Глава 4

Вея гледаше мъжа пред себе си и не можеше да повярва на това, което виждаше. Той беше красив, ако изобщо можеше да го опише така. Чертите на лицето му бяха груби, косата му бе тъмна като нощта, която ги заобикаляше, очите му бяха прекрасно кафяви. Гледайки го, тя не знаеше какво да каже.

Осъзнаваше, че трябва да му благодари, че я бе спасил. Разбира се, тя можеше да се грижи сама за себе си, но си бе обещала, че повече няма да използва силите си. Той я гледаше преценяващо, сякаш и той не знаеше какво да каже. Вея му се усмихна и проговори:

— Благодаря ти за помощта, Джон.

Джон я гледаше изненадано, все едно не можеше да повярва на думите й.

— За нищо, Вея — отвърна й и я погледна сериозно. — Добре ли си наистина?

— Да, добре съм и с риск да се повторя, ти благодаря.

— Искаш ли да влезем? — попита Джон и посочи клуба, към който явно и двамата се бяха запътили.

Преди обаче да може да чуе отговора й, се появи брат му. Дишаше тежко от дългото тичане, лицето му бе зачервено, но на него имаше усмивка. Приближи се до тях и огледа с интерес Вея. Тя го гледаше изненадано.

— Вея, това е брат ми Майк. Майк, това е Вея — запозна ги Джон.

Майк се усмихна още по-широко и проговори:

— Приятно ми е, Вея — и подаде ръката си на жената.

— И на мен — каза тя и пое ръката му.

— Какво стана, хвана ли го? — попита с интерес Джон.

— Разбира се — засмя се брат му и оправи блузата си.

— Благодаря и на теб, Майк — проговори Вея.

— Няма защо — увери я Майк. — Ще влизаме ли?

— Да — отговориха в един глас Вея и Джон.

Майк се засмя на взаимния им отговор и тръгна напред. Джон и Вея го последваха мълчаливо. Поглеждаха се от време на време, никой обаче не каза нищо. Майк си взе питие и ги остави сами. Джон посочи едно от сепаретата и двамата с Вея седнаха.

Сепарето беше отделено, не много далеч от другите, но не и толкова близо. Можеха да си говорят за каквото си поискат, без да се безпокоят, че някой ще ги чуе. Поръчаха си питиета, а Джон огледа клуба. Беше пълно, но това не го учудваше. Потърси брат си, но от него нямаше и следа. На Джон не му беше трудно да се сети какво прави той в момента. И без да се усети, поклати глава и се усмихна. Този негов брат, помисли си той.

— Какво? — попита го Вея.

Джон се обърна и я погледна.

— Просто брат ми е… малко порочен — отвърна й той.

— Порочен? — изненадано попита Вея.

Джон се засмя, да, той беше свикнал на прищевките на брат си, но другите хора не бяха.

— Да, порочен.

Сервитьорът донесе поръчките им и, както Джон предполагаше, мъжът не пропусна да огледа Вея и да й се усмихне. Доста голяма усмивка. Това го подразни, не знаеше защо, Вея не бе негова — току-що се бяха запознали, дори не я познаваше. Но това, което виждаше му харесваше. Не беше само красотата й. В нея имаше нещо толкова невинно и добро. Вея не обърна внимание на сервитьора. Когато той най-накрая реши, че е време да си тръгне и да обслужи други клиенти, Джон отпи от питието си и погледна Вея, която също отпиваше от питието си.

— От тук ли си? — попита я той.

Вея го погледна, синия й поглед го караше да се чувства добре, някак си го стопляше.

— Не. Преместих се преди няколко месеца, но града ми харесва и мисля да остана — отговори му тя.

— Страхотно! — бързо каза той.

Как можеше да го каже, все пак се познаваха от буквално десет минути, питаше се. „Я се стегни!“ — скастри се сам.

— А ти от тук ли си? — попита на свой ред тя и очите й показваха колко развеселена е в момента.

— Да, и не мисля да се местя скоро — проговори Джон с усмивка.

— Супер! — отвърна, без да се замисля Вея.

Двамата се спогледаха и започнаха да се смеят. Говореха си на всякакви теми и на двамата им беше приятно да са заедно. Не усещаха как времето лети, колко късно става. Просто си говореха и си поръчваха питие, без да обръщат внимание на останалите в клуба.

Бяха прекъснати от Майк, който изглеждаше много доволен, ама наистина много доволен. Седна до брат си и се засмя. Всичко в него показваше, че не си бе губил времето и че наистина е доволен от себе си. Той също си поръча напитка и се включи в разговора им. Тримата постояха още малко, но бе дошло време да си тръгват.

Станаха. Джон плати и се запътиха към изхода. Майк взе ключовете от колата и отиде да я докара. Джон погледна Вея. Искаше да я попита за още толкова много неща, но не можеше. Не и сега.

— Искаш ли да излезем утре? — попита, събрал смелост.

Тя му се усмихна, усмивка, която го стопли и му каза всичко, което му трябваше да знае.

— Разбира се! — отвърна му щастливо тя.

Двамата се разбраха къде и кога ще се срещнат. Майк пристигна. Джон изчака Вея да тръгне, скочи в колата и поеха към къщи. Джон нямаше търпение да я види отново.