Аня Сноу
Съдбоносно желание (10)

Глава 10

Ейра вървеше щастлива из пустите улици. Знаеше, че има задачи за вършене, но просто не можеше да се насили да се заеме с тях, не и сега. Никога не си бе и помисляла, влизайки в онзи бар, че ще срещне толкова съблазнителен мъж. И когато той й предложи да се махнат от мястото, тя изобщо не помисли, преди да приеме. Той беше изкушение, което тя искаше да има на всяка цена. Очите му я привличаха като нищо друго, тялото му беше пир не само за очите й, но и за нейната собствена плът. Като богиня знаеше колко несигурни са тези неща, но искаше да продължава да се вижда с него. Да бъде поне за малко друга, а не богинята на Ответния удар.

През живота си беше виждала всичко, което беше възможно, беше помогнала на много хора, беше въздала отмъщение или в нейния случай — ответен удар.

В началото на живота си не бе искала да бъде това, което беше. Искаше задължението да откликва на всяка молба, както вещаеше Ответния удар, да не й беше дадено, но баща й така и не я попита. Още помнеше отдавна отминалото време, за което пишеше само в книгите. Тогава тя все още не подозираше способностите си и произхода си. Живееше в едно малко селце с майка си. Беше весело младо момиче до деня, в който се запозна с баща си. Той беше всичко друго, освен образа, който самата тя си беше изградила през годините за него. И не беше обикновен мъж, беше безсмъртен, също като нея. Развълнуваната й майка й го представи. Той беше Зевс, върховния Бог на всички божества. Помнеше много добре гордостта в очите му, когато я огледа. Помнеше думите му — „Имам идеалното място за теб на Олимп“. Не искаше това сега, не го искаше и тогава. Това го ядоса, но не му попречи да й даде Ответния удар, след което изчезна и никога повече не се появи. Не че тя искаше той да присъства в живота й.

Първоначално не почувства нищо, сякаш си беше същата, но с течение на времето всичко стана трудно и болезнено. Хората я призоваваха и тя се появяваше при тях без да има избор, не можеше да контролира дарбата си. Слушаше историите им и им помагаше, болеше я, когато отнемаше живот, но това беше нейната същност и съдба.

С годините осъзна, че изобщо не се променяше. Когато и да се погледнеше в огледалото, виждаше едно и също младо лице.

И разбра, че нямаше да се промени, че винаги ще бъде на 23 години, или по-скоро, ще изглежда на толкова. Времето я раздели с много от хората, които обичаше и познаваше, и остана сама. Постепенно започна да контролира силите си, сама решаваше кога да отиде при желаещите помощта й.

Не можеше да остане на едно място за дълго. Ако го направеше, хората започваха да я гледат странно и да шушукат зад гърба й. Местеше се от място на място, без да създава приятелства, вложи цялото си съзнание в дълга си. И така, до ден-днешен беше сама с призванието си, което явно й беше единственият приятел. Тя изцяло се превърна в Ответния удар, забравяйки коя е и какво желае душата й.

Вървейки, Ейра осъзна, че досега не беше обичала, никога не се бе влюбвала, не знаеше какво кара хората да са готови на всичко, за да живеят с любимия човек. Но сега мислеше да пробва с Джон. Може би това щеше да е любов, или поне нещо близко до нея. Трябваше да си признае, че го харесваше прекалено много и щеше да се вижда с него, докато може. Осъзнаваше, че като богиня тя не можеше да си позволи дълга връзка с него. Той бе смъртен, неподозиращ за съществуването на такива като нея. Хората бяха спрели да вярват в тях преди много години и макар че все още се носеха истории за тях, никой не ги приемаше на сериозно.

Вече не я призоваваха случайни хора, винаги бяха същества неспособни или неискащи сами да се борят с враговете си. Или смъртни, решили, че тя е поредната лъжа, но нямащи друг избор. Беше й се случвало да помага на хора, които си мислеха, че тя не съществува, но въпреки това, нямайки друг избор, я призоваваха.

Силите й, които Зевс й бе дал, й отнеха много, но й дадоха също толкова. Щастието и благодарността в очите на всички, на които бе помогнала, й бяха достатъчни до днес. Сега искаше да бъде щастлива и щеше да се постарае да изпълни това си желание.

* * *

Джон се събуди от слънцето, което грееше право в очите му и не му позволяваше да спи. Опита да се скрие под завивките, но и това не помогна. Ядосано избута завивките и стана, но веднага съжали. Главата му сякаш беше огромна и го болеше ужасно, все едно някой оркестър се беше приютил в нея. Знаеше, че не трябва да пие толкова, но станалото — станало.

Дотътри се с много бавни движения до банята, взе си душ и си облече топли дрехи. Трябваше му кафе и нещо за ядене. Стигна кухнята и след минути в едната си ръка държеше чаша с топло кафе, а в другата — кроасан. Изяде го набързо и насочи цялото си внимание към кафето. Изпи една глътка, а мислите му го отведоха в спомените му от миналата вечер.

Ейра беше наистина красива жена, черната й коса беше толкова мека на допир, зелените й очи бяха великолепни и той се бе изгубил в тях. Макар че не я познаваше, му харесваше да е с нея и щеше да го прави, докато и двамата го искаха. Част от него искаше да се обади на Вея, но друга част от него знаеше, че е грешно, все пак вечерта бе прекарал с друга жена. „Много красива жена“ — помисли си той и отново си спомни всичко преживяно предишната вечер.

— Някой се е ухилил като палавник — каза брат му, който незнайно кога се бе появил в кухнята. — Май си бил непослушен снощи, а?

— Млъкни! — изсъска Джон.

— На Вея й е излязъл късмета, а? — продължи да го дразни Майк. — Или по-скоро на теб ти е излязъл късмета.

Джон не каза нищо, погледна за миг брат си и се зае със сипването на кафе. Трябваха му огромни количества.

— Не е била Вея, нали? — попита предпазливо Майк, а когато отново не получи отговор, завъртя шеговито пръст на Джон. — Палавник!

Джон не издържа и се обърна към него с присвити очи.

— Ще те цапардосам! — заплаши го Джон.

— Може ли да е, след като ми разкажеш всичко? — обнадеждено попита Майк.

— Не, не може! Сега изчезни — ледено отвърна Джон.

Майк го гледа в продължение на няколко минути, но се въздържа да не казва нищо.

Най-накрая се отказа и отиде да се запаси с кафе. Джон знаеше колко любопитен бе брат му, но сега не му беше до обяснения. Ако трябваше да обяснява всичко, което се бе случило, трябваше да разкаже и за Вея, а не мислеше, че има сили за това точно сега.

— Коя чаша кафе ти е това? — попита Майк.

— Втора — машинално отвърна Джон.

— И пиеш толкова, защото…? — Майк отново се опита да получи информация.

Джон седна на един стол. Главата го болеше ужасно много, а разпита, който прилагаше Майк, хич не помагаше.

— Снощи прекалих с уискито — призна си Джон.

Майк погледна гордо брат си.

— Браво, брат ми — поздрави го Майк. — Време беше да разпуснеш малко и да спреш да си толкова сериозен.

Джон не му отговори. Щеше да остави брат си да се радва, поне това му дължеше за скриването на информацията. Оркестърът в главата му продължаваше да му досажда. Може би трябваше да си легне. Остави чашата и се запъти към леглото си, отпусна се в него и веднага усети аромата на Ейра. Зачака с нетърпение предстоящата вечер.