Аня Сноу
Съдбоносно желание (3)

Глава 3

— Джон! — извика брат му.

Джон стоеше на терасата на къщата и се опитваше да игнорира брат си. Искаше спокойствие, но му се налагаше непрестанно да търпи досадника. Бе минал само ден, в който Майк опитваше всякакви начини да докара брат си до лудост. Джон затвори очи и се остави на приятното усещане вятъра да се забива в тялото му. А той сякаш идваше, за да отнесе със себе си всичките му излишни чувства и емоции. Когато след секунди отвори отново очи, се почувства страхотно. В душата му бе останало само спокойствие. Приближи до парапета и се вгледа в града.

Гледката, която се разкри пред него, беше уникална по рода си и той не можеше да свикне с нея. Макар че живееха в един наистина огромен град, на Джон му се струваше, че това бе най-спокойното място на света. Де да беше и дома му най-спокойното място. Мечти. И точно когато си го помисли, се появи Майк. Очите му бяха присвити, а лицето му добре показваше колко ядосан е в момента.

— Джон, защо не отговаряш? — попита го брат му.

— Не исках — просто му отвърна Джон.

Майк само го погледна с поглед казващ: „Моля ти се!“ и се доближи до него. Джон не можеше да каже, че не обича брат си. Напротив, толкова го обичаше, че винаги му прощаваше дразнещото настроение, което създаваше.

— Хайде да излезем някъде, искаш ли? — попита го Майк.

Джон въздъхна. Знаеше, че трябва да излезе с брат си, пък можеше и да е интересно. А ако не се съгласеше, Майк щеше да го тормози с часове, докато не го изнуди или по-скоро принуди да излязат.

— Хайде, ще пием нещо някъде.

— Да вървим — ентусиазира се брат му.

Двамата набързо се приготвиха и излязоха. Качиха се в колата на Джон, който подкара към най-известния клуб в града.

* * *

Вея се събуди на дивана си. Явно бе заспала доста дълбоко, а вече бе вечер. Леко се надигна и се огледа. Навсякъде в къщата цареше мрак. Изправи се стреснато и светна лампите. Това леко я успокои. Тишината около нея не й харесваше. Бързо отиде в банята и пусна душа. Звукът от течащата вода бе музика за ушите й. Докато се къпеше реши, че тази вечер няма да стои сама.

След душа си избра една къса черна рокля, която стигаше малко над коленете й, остави перфектно правата си руса коса пусната, не сложи никакъв грим. Обу черни обувки с високи токчета и се погледна в огледалото. Образът, който я гледаше от там, бе на една красива и перфектна жена. Пое си въздух и решително излезе. Качи се в колата си, която бе купила преди време и подкара към града.

Реши да отиде в клуба, който бе посетила първата вечер, когато пристигна в града. Беше й харесала обстановката и атмосферата на заведението.

След няколко минути се намираше пред мястото, паркира и се запъти към входа. Явно обаче някой не бе съгласен с нейните намерения, защото чу тих и злокобен мъжки глас. Понечи да се обърне, но в следващия миг се намери опряна и притисната на стената.

— Давай всичко, което носиш — заповяда й някой.

* * *

Джон паркира колата си доста далеч от клуба. Искаше да походи, а и да накара брат си да спре да му опява, че кара бързо. Нощта бе студена, вятърът се удряше в него и го караше да потръпва. И точно преди да влязат, чу женски глас, в тона му имаше страх, но и смелост. Бързо тръгна по посока на гласа следван плътно от брат си. Майк явно не чу вика. Но това беше напълно в негов стил — той винаги бе зает да слуша собствения си глас.

Джон направи още една крачка и я видя. Висока жена, която бе притисната към стената от мъж. Тя се опитваше да се отскубне и да запази вещите си. Джон веднага разбра какво става и се спусна към тях. Същото направи и Майк. Мъжът явно не ги бе видял и продължаваше отчаяните си опити да вземе чантата на жената. Джон се приближи и го удари. Крадецът падна на земята, но бързо се окопити, а когато видя него и Майк, бързо се изправи и побягна.

Джон не искаше да го остави да се измъкне, но жената привлече вниманието му. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за красавицата пред него. Майк обаче реагира и се затича след мъжа.

Джон стоеше пред момичето, не знаейки какво да каже. Беше наистина привлекателна.

Подаде й ръката си, тя я пое и се отдели от стената. Тръгнаха към заведението и вече на светлина Джон не можеше да повярва на очите си. Жената не бе красива, тя беше прекрасна. Косата й, дълга и изключително права, имаше цвета на слънцето. Кожата й бе бяла, носеше черна рокля, която не само че подчертаваше извивките й, но и кожата й. А когато се вгледа в очите й, видя океана. Очите й бяха толкова сини, че му напомняха за океана, който той много обичаше. Вглеждайки се още повече в очите й, той видя изумление, благодарност и липса на страх. Той й се усмихна и подаде ръката си за запознанство.

— Аз съм Джон — представи се той.

Тя продължаваше да го гледа сякаш с векове или просто на него му се стори така. После се усмихна с усмивка, от която му се зави свят и пое ръката му.

— Приятно ми е, Джон. Аз съм Вея — проговори тя.

Двамата се здрависаха и с нежелание разделиха ръцете си. Никой обаче не мръдна от мястото си, стояха и се гледаха в очите безмълвни.