Аня Сноу
Съдбоносно желание (12)

Глава 12

Вея отново беше на кея и гледаше замислено морето. Спомените й се върнаха отново към Томас. Последните им дни заедно, преди сестра й да й го отнеме оживяха отново.

* * *

Вея седеше на любимата си скала. Бе оставила вятъра да роши косата й. Затворила бе очи и слушаше шума на морето.

— Може ли да те прекъсна? — попита тих мъжки глас.

Вея веднага позна кой бе притежателят му. Отвори очи и се вгледа в Томас. Той бе най-истинското нещо, което бе имала. И сърцето й бе негово. Той й подаде букет с цветя. Тя го пое щастлива и мигновено ароматът от цветята я обгърна.

— Прекрасни са, благодаря ти, Том.

Томас я гледаше, а очите му светеха. Той вдигна ръка и нежно помилва лицето й.

— Не са прекрасни, колкото теб.

Вея се усмихна и леко се изчерви. Не бе свикнала някой мъж да й казва такива неща. Особено Томас, нали тя се бе опитвала да стои далеч от него. Но сега наистина й се искаше да бъде с него, колкото и невъзможно да е това.

— Какво ти е, Вея? — попита я той.

Тя поклати глава и се приближи към него. Прегърна го силно, почувства топлината му. Ако Ема узнаеше за всичко това щеше да й се развика. Вея обаче не можеше да си позволи да продължи да живее по правилата на всички нимфи. Разбира се, бе наясно какво ще се случи с нея, ако някога спи с мъж. Но ако това бе Томас, нищо не я интересуваше. Притисна се още по-силно към него и затвори очи.

— Вея, мила — прошепна й Томас.

— Да, скъпи.

— Добре ли си? Всичко ли е наред? — попита я той.

Вея се намръщи и леко се отдръпна от него.

— Да, защо?

— Просто не знам, може би защото не съм свикнал да търсиш близостта ми. Преди бягаше от мен. Защо го правеше?

— Просто… аз съм едно срамежливо момиче. Може би причината е в това — излъга тя.

Том се усмихна на обяснението, наведе се и я целуна.

— Не се срамувай от мен. Никога.

— Обещавам — отвърна тя и на свой ред го попита: — Ти добре ли си?

— Разбира се, чувствам се много добре.

Вея се засмя на тона му, а той примигна изненадано. Докато двамата стояха на скалата и си говореха, чифт женски очи ги наблюдаваха — очите на Ема. Лицето на нимфата бе почервеняло, а очите й издаваха колко бясна бе от това, което виждаше. Тя ги наблюдава още малко и незабелязано се оттегли. Нямаше обаче да остави нещата така, нямаше да позволи сестра й да стане като другите нимфи, отдали се на мъж. Щеше да ги раздели, дори това да отнемеше години.

* * *

На другия ден Вея тръгна към къщата на Томас с уверена крачка. В ума й се въртяха най-различни сцени, когато той разбереше какво същество всъщност бе тя. Искаше да му каже, да не крие нищо от него. А и така щеше да й е по-лесно да бъде себе си, когато е с него. Почука развълнувано на вратата му. Когато той й отвори, й се усмихна мило.

— Здравей, мила, влез.

Вея пристъпи вътре и седна на един от столовете. Томас се приближи до нея, видя колко е притеснена и я попита направо:

— Какво има?

Вея въздъхна и събрала сили, започна:

— Отдавна исках да ти кажа нещо важно за себе си. — Изчака го да кимне и продължи: — Аз не съм човек, Том. И преди да ми кажеш, че съм луда, нека ти кажа какво съм. Аз съм нимфа. Водна нимфа. Знам, че е трудно за вярване, но е така.

Изненадан, Томас започна да ходи напред-назад. Трябваше му време да осмисли току-що чутото.

— Нимфа ли? Моля?! Да не се шегуваш или нещо подобно, защото никак не е забавно?

Вея също стана, приближи се до него и го спря.

— Не се шегувам.

— Не мога да повярвам — прошепна й той.

— Не те лъжа, моля те, повярвай ми.

Томас се вгледа в очите й, имащи цвета на морската шир и нежно помилва лицето й.

— Вярвам ти.

Вея се усмихна и се хвърли в прегръдките му. Когато я освободи от прегръдката си, тя започна да му разказва всичко.

— Вея — извика й някой.

Тя се обърна и видя сестра си да се задава. Бяха минали няколко часа от разговора й с Томас и Вея най-накрая се чувстваше освободена от товара на тайните си.

— Здравей, Ема — поздрави я тя и двете се прегърнаха.

— Как си? — попита я Ема.

— Добре, а ти?

— Може да се каже добре.

Преди Вея да попита какво й има, се появи Томас. Той се усмихна на двете жени и ги поздрави. Вея виждаше колко му бе трудно да крие тайната, която вече знаеше, особено в присъствието на Ема.

— Може ли да ти я отнема за малко, Ема? — попита той сестра й.

— Няма проблем, ще се видим после, сестричке — отвърна тя, но през цялото време гледаше изпитателно Вея.

— Разбира се — вече през рамо потвърди Вея и хвана ръката на Томас.

Ема ги гледаше как се отдалечават.

Още в първия момент от появяването на Томас, тя бе разбрала, че той вече знае какво са те. Явно Вея бе събрала куража да му укаже. А колкото до Ема, тя нямаше да остави нещата така.

Когато по-късно Вея се прибра в къщи, затвори тихо входната врата и се огледа. Не виждаше сестра си и крадешком се отправи към стаята си. Стресна се, когато чу женски глас.

— Няма ли да ми кажеш „здравей“?

Вея се обърна и срещна изпълнените с любопитство очи на сестра си.

— Извинявай, мислех, че не си тук.

Вея се приближи към Ема и я прегърна.

— Здравей, сестричке — рече й тя.

— Здравей, миличка.

Вея се отдръпна и леко повдигна рамене. Ема видя цветята в ръката на сестра си.

— Хубави са, кой ти ги подари?

Вея тръгна към кухнята, намери единствената им ваза, напълни я с вода и ги постави вътре.

— От Томас са — отговори най-накрая.

Ема стана и се приближи.

— Какво става между вас, Вея?

— Ние сме заедно.

— Моля!

— Обичам го, Ема и искам да съм с него завинаги.

Ема се отдръпна няколко крачки назад и изсъска:

— Ти си луда, той е просто човек.

— Знам, но това не ми пречи. Смятам да съм с него винаги и по всякакъв начин.

Ема присви заплашително очи и заговори много бавно:

— По всякакъв начин ли? Да не ми казваш, че си решила…?

— Да, и какво. Животът си е мой, последствията също, Ема…

— Няма да ти позволя, ясно ли ти е? — извика Ема.

Вея се приближи решително до сестра си и много тихо й заяви:

— Не те питам, така че ме остави на мира. Ясно ли ти е, сестричке?

— Недей, не ме интересува!

Тя демонстративно се обърна и се запъти към стаята си. Ема я гледаше как се отдалечава. Бе бясна и не можеше да повярва, че сестра й се държи така. Когато погледът й попадна на вазата с цветята, тя се закани: нямаше да стане така. Нямаше да позволи на Вея да го направи. Грабна един нож от масата и излезе от къщата.

Знаеше къде трябва да отиде и какво трябва да направи. След няколко минути бърз ход стигна до къщата на Томас. Почука на вратата и зачака да й отвори. Той се показа почти веднага, а на лицето му се изписа изненада.

— Може ли да поговорим? — попита мило нимфата.

— Да, разбира се, заповядай — покани я той.

Тя влезе, доволна че мъжа, заради когото бе тук, не подозираше нищо.

* * *

Ема се прибра и завари Вея в креслото да я чака. Гледаше я вбесено.

— Какво има? — попита я Ема.

— Къде ходиш по това време, Ема? — отвърна на въпроса с въпрос Вея.

— Навън. Разхождах се. Знаеш, че обичам да се разхождам вечер — започна да обяснява Ема. Трябваше с нещо да отвлече вниманието на сестра си. — Цветята са много красиви — каза тя и се наведе да ги помирише.

Вея погледна вазата с цветята, които Томас й бе подарил и се усмихна.

— Да, така е — съгласи се тя.

Ема се приближи и прегърна по-малката си сестра.

— Лягай си, мила. Късно е.

Вея взе вазата с цветята и се обърна към сестра си.

— Добре, но ще ги сложа в моята стая.

Преди да влезе в стаята си, се обърна към сестра си и я подкани:

— Ти също си лягай, изглеждаш уморена.

— Добре, мила.

Ема въздъхна облекчено, когато Вея затвори вратата след себе си. Супер! Сестра й не бе разбрала нищо. Но тя също се нуждаеше от почивка и веднага си легна.

* * *

Непрестанно тропане по вратата събуди Вея. Тя отвори очи и още сънено видя, че вече бе ден. Тропането не преставаше, затова тя бързо стана, наметна пеньоара си и се запъти към вратата. Когато отвори, пред нея стоеше най-добрия приятел на Том.

* * *

Вея се отскубна от спомените си и изтри сълзите, които незнайно кога бяха потекли. Помнеше много добре думите, които бяха разбили сърцето й. Помнеше и доволното изражение на Ема. В този ден всичко между двете бе приключило. Тя бе събрала нещата си и бе заминала, оставяйки сестра си сама. Вея не можеше да прости непростимото. А постъпката на Ема бе точно такава — непростима. Радваше се, че сега сестра й бе далеч, неспособна да й направи нещо.