Аня Сноу
Съдбоносно желание (2)

Глава 2

Вея бе седнала на дивана в празната си къща. Не бе свикнала да живее в самота и тишината я побъркваше. Но колкото и да й бе трудно, нямаше да се върне у дома. Не можеше да погледне сестрите си в очите, не и след това, което й бе причинено. Вея набързо бе решила, че не може да остане там с тях, въпреки че това бе семейството й. Не можеше да каже, че не й липсваха, но и не мислеше скоро да се върне, или да говори с тях.

Затвори очи, усещаше вятъра, който влизаше през прозореца нежно да милва лицето й. Усещаше океана така, сякаш бе близо до нея. А с това почти физическо усещане на океана, ненадейно в съзнанието й изникна прихваната от нея мисъл: „Искам да я намеря!“. Кой искаше това от нея? И изобщо дали знаеше какво е направил?

В тъмнината Вея не бе успяла да види лицето му, не знаеше как изглежда, кой е този мъж и защо иска това. Не можеше да повярва в каква каша се бе забъркала. Но желанието си бе желание и тя бе длъжна да го изпълни.

След малко успокои всичките си сетива и се остави сънят да я завладее. А докато сънуваше, спомените й я нападнаха.

Намираше се при сестрите си, на родното си място, заобиколена от всичко, което обича. Само че дори и от спомените болеше и то много.

* * *

Джон лежеше в леглото си, изпълнен с ярост, единствената емоция, която владееше цялата му същност. Брат му — най-дразнещото същество на земята, което можеше да му се падне за роднина, бе увеличил звука на CD-то и в цялата къща кънтеше рок. Джон обичаше този стил музика, даже го обожаваше, но не и в седем часа сутринта. Просто беше немислимо. Това бе час, в който хората спяха, или се приготвяха за излизане по всекидневни задължения. Не се опитваха да влудяват роднините си.

Стана и тръгна по следите на шума. Знаеше, че от първата минутка, в която родителите им ги нямаше, скъпия му брат щеше да започне операция „Подлуди Джон за нула време“. След секунди видя брат си, както майка го е родила, да си танцува из кухнята и да си приготвя закуска. Джон се подпря на стената срещу него и го погледна навъсено.

— О, братленце — каза развеселено брат му, когато го забеляза.

— Майк — процеди през зъби Джон, — родителите ни тръгнаха само преди няколко часа. Легни и си доспи.

— О, я стига старче, къде ти е духа за забавление? — заяде се Майк.

— Където ще си и ти след малко… на улицата — заплаши Джон.

Майк се намръщи. Не че го интересувала заплахите на брат му, беше им свикнал, а и можеше да се каже, че живееше само за да го дразни. Но колкото и номера да му погаждаше, все пак искаше брат му Джон да е щастлив. Това беше тайна, която Майк винаги бе пазил в себе си.

— Стига, братко — примирително повдигна рамене Майк.

Джон се поизправи и тръгна към стаята си. Трябваше да вземе душ, да се облече и да излезе. Не можеше да стои с брат си в момента, иначе съвсем щеше да полудее, а това никак не бе добре — бе едва първия им ден сами.

— Джон — повика го Майк.

— Какво? — попита бързо той, без да се обръща.

— Нищо — отговори Майк.

Вече се бе сетил накъде се е запътил брат му. Не искаше да го спира, нямаше да му каже нищо, просто щеше да го остави на мира. Въпреки че събуди Джон, той не намали музиката, продължи да танцува и да приготвя закуската.

Джон затвори вратата на стаята си и се облегна на нея. Колкото и да искаше да накара брат си да има някакво уважение към него, това нямаше да се случи. Все пак двамата бяха семейство и държаха един на друг. Затвори очи и опита да се успокои. Не можеше да повярва, че Майк бе толкова нахален. Няколко секунди обмисля дали да прати брат си по дяволите и да си потърси къща, за да се изнесе, или просто да го търпи. Реши, че не може да го остави сам и че ще се опита да свикне с положението.

Влезе под душа и остави водата да отмие от душата му все още бушуващия гняв. И това наистина помогна. Вече не се чувстваше ядосан, даже не усещаше нищо. Бе напълно лишен от чувства. След като се облече в дънки и черна риза се запъти към кухнята. Трябваше му кафе, и то в големи дози, за да издържи побъркания си брат.

— Реши да се покажеш, а? — шеговито го попита Майк.

— А ти явно така и не се реши да се облечеш — отвърна му Джон.

— Няма да си правя този труд, май все пак ме харесваш такъв, хайде, признай си? — подразни го брат му.

— Майк, и на улицата ще те харесат — отвърна Джон.

— Смени си отговора, старче, но признавам, че и там ще ме харесат — каза Майк, след което нагло се завъртя. — Съмняваш ли се, че ще остана без покрив над главата си в този вид?

— Стига вече — скастри го Джон. — Дръж се като възрастен.

— Не искам — отсече Майк и повече не проговори, нито обърна внимание на брат си.

Джон отпи от кафето си и застана срещу прозореца. Гледката му позволяваше да вижда красотата на целия град. А и имаше изглед към океана. Страхотно. Майк не му говореше, което бе добре за нервите му.