Катрин Сътклиф
Мания (6)

6.

— Тя си е отишла, Ваша Светлост. Девойката я няма! Избягала е като птичка от кафез. Изчезнала е!

Викът на Айрис успя да пробие през замъгленото ми от съня съзнание. Значението на думите изпрати тласъци от болка към слепоочието ми. Тя стоеше на прага на библиотеката, размахвайки ръце от възбуда, лицето й беше маска от страх и отчаяние. Щом се надигнах, се почувствах уловен от някакъв ужасен кошмар.

— Тя си отиде — с ужасен шепот повтори Айрис.

Бутнах ръцете на Едуина от мен и скочих на крака.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „тя си отиде“?

— Вратата беше отключена. Беше отворена. Хърбърт и аз гледахме навсякъде. Тя не е в къщата, Ваша Светлост.

Излязох от стаята, препъвайки се дезориентирано след пиянския си сън, и се изправих лице в лице с Хърбърт, облечен в дълъг халат и нощна шапчица. Миришеше силно на уиски и очите му бяха червени като летния залез.

— Кой остави проклетата врата отворена? — попитах през зъби.

— Тя го направи, Ваша Светлост. — Хърбърт посочи Едуина. — Тя излезе последна от стаята.

С разширени очи Едуина отстъпи назад, отваряйки и затваряйки уста, без да каже нищо.

— Ще се разправям с теб по-късно — заплаших аз, треперейки от ярост, която ме караше да се чувствам твърде опасен, за да издържа присъствието на Едуина и миг повече. Изскочих от стаята, затръшвайки вратата след себе си със свирепост, която разтърси прозорците и накара Айрис да подскочи като попарена, а Хърбърт да подвие опашка и да излети от галерията, а косматите му дребни крака на мига ускориха крачка.

Излетях от къщата в студената нощ — с какво намерение или цел, едва ли бих могъл да кажа. Къде да отида? Къде да я търся?

Нощта, черна и влажна като катран, беше мъчително студена и перспективата да намеря Мария изглеждаше малко вероятна. Хаос от емоции заливаше биещото ми сърце като лавина. Чувствах се парализиран и безпомощен.

Никога не съм ненавиждал Торн Роуз повече, отколкото в този момент. Презрях всяка преграда от диви храсти и плет, които можеха да я скрият от моя поглед, всяка стена, издигната и препречваща да зърна тяло й.

Втурнах се по калдъръмените пътеки, олюлявайки се като слепец. Нямах обувки и газех в локвите по чорапи. Вятърът тласкаше пръските дъжд право в лицето ми, карайки ме да се боря за всяка глътка въздух.

Стъпвах през туфи от диви анемонии, мачках божури и газех до колене през розови храсти, които разкъсаха бричовете ми и се впиха в плътта ми като бръсначи. Крещях името й отново и отново.

— Мария!

То биеше в главата и сърцето ми, по-силно от всеки удар на нарастващия ми страх и самообвинения.

— Мария!

Безпомощното й състояние ме подтикваше да продължа трескавото претърсване на всяко защитено и уединено ъгълче на извисяващите се каменни стени на имението.

Къде?

— Мария!

„Боже, къде отиде тя? Мисли! Мисли!“

Спрях, за да поема дъх, който проряза болезнено дробовете ми, докато безумният ми поглед шареше от плет на плет. Изведнъж забелязах големия пламък от пожар, който осветяваше небето в далечината.

Светлината! Всемилостиви боже! Щеше ли да търси светлината!?

Прескочих или по-скоро се прекатурих през обраслата с рози стена. Озовах се на поляна, черна като проклятие — като душата ми в пристъп на гняв и отчаяние.

В онези моменти се молех смъртта да дойде за мен и да сложи край на вината, която разяждаше съзнанието ми. Нито едно разбито сърце, нито една несправедливост, която бях причинил на нечия душа, нито едно проиграно и загубено петаче не ме бяха докарвали до подобна изгаряща мъка.

Какво щеше да се случи, ако, не дай боже, я намерех просната върху влажната земя — умираща или вече мъртва? Ужасяващата възможност ме тласкаше напред, докато стигнах широка река, чието корито се извиваше като гърба на дракон през долината. Водата бе плитка, но студена — толкова студена, че когато нагазих в нея, ледената й хватка се изкачи по глезените и прасците ми и изпрати тъпи остриета от болка в краката ми.

Не се чуваше друг звук, освен шума на водата и шляпането на краката ми, докато се подхлъзвах на кръглите камъни, които коварно затрудняваха пътя ми, все едно ходех по лед.

На противоположния бряг затъвах в калта и се спъвах в закърнели, чепати тръни, преплетени с оголени корени на все по-стръмния хълм. Дишах затруднено, мускулите на прасците и бедрата ми горяха, но продължих нагоре по хълма към адската оранжева светлина и миризмата на огън.

Вонящата, песъчлива пепел падаше на влажни дъждовни капки по лицето ми, пареше очите ми и задушаваше дробовете ми. Огньовете тътнеха ниско и зловещо. Усещах работата в мината под краката си, сякаш земята ще се разтвори и ще ме завлече в спирала право в ада.

Ако бе паднала в една от тези ями? Старите шахти бяха отдавна забравени, загражденията — изгнили. Би могла да падне около четиристотин фута надолу и да умре.

Какво, ако… какво, ако… какво ако…?!

Накрая стигнах скалистия връх, изтеглих се нагоре и загледах изригващия ад на работещите мини и мъжете, които се движеха като почернели призраци, излизащи от отворените шахти.

Като млад често се измъквах от покровителствения поглед на баба, за да се разхождам из дълбоките долини, в низините на хълмовете. Наричаха ги пукнатини, създадени от силните потоци, които са си прокарвали път през земята в опит да стигнат до оловните вени, скрити в почвата под тях. Седях с кръстосани крака, скрит сред дивата природа, и наблюдавах войската от прегърбени мъже да влизат и излизат от шахтите като армия от мравки.

Ох, как им завиждах. Да, завиждах. Те бяха потни и мускулести мъже. Те бяха истинските убийци на дракона.

Това беше, разбира се, преди родителите ми да умрат. Преди цялата тежест на отредения ми жребий да бележи съзнанието и сърцето ми.

Преди душата ми да стане толкова черна, колкото ужасните кълба отровен дим, изригващи към небето.

През мъглата и на светлината от топилната пещ видях силуета на мъж, движещ се към мен, а обутите му в ботуши крака крачеха през един от оловните ръкави по земята.

Носеше Мария на ръце.

Замръзнал и безмълвен, заковах поглед върху прорязаното и покрито със сажди лице на мъжа, което с нищо не намекваше какво е физическо й състояние. Увита в дрипаво вълнено одеяло, тя изглеждаше толкова безжизнена, колкото самата смърт. Мъжът я носеше в едрите си ръце сякаш тежеше не повече от увехнало цвете.

Плъзгах се и се препъвах надолу по склона, принуден да се хващам за трънливите храсти от страх да не се преобърна с главата надолу.

Мълчалив и мрачен, той се приближи до мен и каза:

— Изглежда вий сте изгубили нещо, тъй ли е?

— Мъртва ли е? — попитах, все още гледайки очите му.

— Не.

— Къде я намери?

— Ей там — кимна неопределено с глава. — Вторачена в светлината и викаше все Пол. Вий ли сте Пол?

Поклатих главата си.

— Кой е Пол?

— Брат й.

— Тогава най-добре да я дам на него.

— Той е мъртъв.

— Луда ли е тогава?

— Тя е… болна.

— Кой сте вий?

— Солтърдън.

Той ме погледна от горе надолу. Чорапите ми бяха кални, дрехите — изцапани, а от дъжда косата ми беше полепнала по главата ми.

— Добре тогава — каза. — Смятам, че един смахнат заслужава друг. — С тези думи подаде Мария в ръцете ми. — Най-добре ще е да идете на топло, докато спре дъжда. Ей там. — Посочи с големия си белязан пръст по посока на малка къщичка в далечината. — Жена ми ще я прегледа, ако може.