Катрин Сътклиф
Мания (12)

12.

Реалността, или по-скоро животът, нахлу в нея като море от огън — ослепителен в блясъка и ужасяващ в какафонията си. Изглежда извираше от самата й същност, или което е останало от нея. Поне не се бе преселила в царството на отвъдното. Откакто се помнеше, което не беше много отдавна, тъй като, по настояване на Пол, нищо не съществуваше, преди да се плъзне като удавник в тъмнината, където имаше единствено мълчание и вцепененост. Нямаше страх. Нямаше щастие. Нямаше болка. Нямаше мъка. Само… вцепененост.

Мария се чудеше дали тя, по ирония на съдбата, бе запратена отново в утробата на скъпата й майчица, където съществуването нахлуваше червено и топло като кръв. Чуваше как сърцето й бие силно и усети как кръвта й препуска към гърдите й. Вдишване, удар, издишване, удар… удар, изпращане на тръпки надолу по ръцете и пръстите, които чувстваше сякаш бяха ужилени от хиляди огнени игли.

Не, не! Не й харесваше това… пробуждане. Тъмнината я пазеше, спаси я от пълно безумие. Отвъд нея имаше само зло и болка. И страх. О, боже, страха…

Всичко беше започнало с рев, който бе минал през тъмнината в нея с херкулесова сила, и тя наблюдаваше как черната й обвивка на комфорт се разбива около нея като стъкло, позволявайки на лъчове светлина и шум да я достигнат.

Тя извика на Пол и той дойде бързо, както винаги, но… в последната секунда се бе отдръпнал, засмукан в спираловиден водовъртеж от светлина. Лицето му, прекрасното му лице, винаги излъчващо такова спокойно блаженство, се появи неясно и разбъркано.

Тогава чу гласа на Берта, обикновено утешителен и, ох, така добър (тя беше убедена, че Берта е ангел, въпреки че Пол категорично отрече), но този ужасяващ вопъл несъмнено не бе звук, принадлежащ на ангелите. Ангелите не изпитват болка или ужас. Все пак те бяха на небето, а то осигуряваше убежище от човешкото нещастие.

С всяка своя клетка Мария се бореше да се скрие, да потъне в бездната и да издърпа тъмнината над себе си.

Но тя се рушеше. Малко по малко. Късове се появяваха в черните стени, които я заобикаляха, и пропускаха светлина и звук.

Ненавистното осъзнаване, че са й откраднали нещо, се събуди в нея. Скоро писъците щяха да започнат — ужасните вопли на лудите. След това те ще се върнат, за да я мушкат и ритат с краката си, да й се смеят и подиграват и да й причиняват болка.

И с тези чудовища ще дойдат спомените. Това е, от което я боли, дори повече от ударите и унижението.

Леко отвори едното си око и надникна през миглите. Не беше сама. Инстинктите й се събудиха. Тя винаги знаеше, без значение колко скрита беше в съзнанието си, кога не е сама. Те си играеха с нея отново, чакаха да я изплашат. Чакат да си припомни, че ще гние в тази ужасна клетка завинаги, защото…

Защото бе извършила най-ужасното престъпление. По-лошо дори от убийство, според Ръскин.

Осмелила се бе да съблазни мъж със синя кръв — променяйки приоритетите му, да не говорим за семейната му лоялност. Бракът му с нея би означавало унищожаване на кръвната линия, която несъмнено започва от Адам и Ева.

Не трябва да мисли за това!

Да си позволи тези спомени да се натрапят, щеше да предизвика безумието, черната омраза, която се носеше около нея като самата смърт, чакаща да я превземе, ако тя отпусне защитата си дори за миг.

Веднъж, преди Пол да се появи в тъмнина, тя използваше омразата. Виеше яростно като побърканите в другите килии. Беше преследвана за заговор за убийство — тя, дъщерята на викарий, беше паднала толкова ниско, колкото самия Луцифер. Отмъщението се свиваше и извиваше в ума й като отровна лоза.

Мария се фокусира върху заобикалящата я среда, объркването й се увеличаваше. Чуваше биенето на дъжда по крилата на прозорците, брулещият вятър сред дърветата.

Стените на килията й не бяха влажни вече.

Единствената светлина беше тънък лъч, който се процеждаше през процепа на вратата, през който те се взираха в нея. Но падането на светлината върху очите й сега не идваше през портата. Заливаше я така ослепително ярко, че чак почувства горещина в очите си, карайки ги да сълзят. Къде беше?

Очевидно мечтаеше отново — представяше си, че е преместена от ужасната малка килия с вонящия под и плъхове за компания.

Предпазливо вдигна глава и почувства замайване, което се пренесе в празния й стомах като заливащи вълни. Заобикалящата я среда се наклони и поклати, светлината — така болезнена — завъртя стаята и всичко в нея призрачно се размаза.

Можеше да разгледа мебелите: стол, покрит с наситено червено кадифе, украсени с пискюли възглавници, гардероби със сложно издълбано дърво, високи до тавана. Огън гореше в камина, над чиято полицата имаше фигури — бели лица от гладък порцелан с малки очи и флиртуващи усмивки.

На пода имаше килим, където се преплитаха мотиви от тъмно бургундско червено с дебели, кремави на цвят нишки.

Позлатено огледало запълваше пространството между два прозореца. В огледалото тя видя призрачно същество с кухи стъклени очи, безкръвни застинали черти и бяла коса, подстригана късо почти като на мъж.

Това е ужасно, жалко същество. Уплашено и загубено. То зяпна към нея като предвестник на смъртта.

Наблизо една фигура се размърда. Тя видя, че се приближава през призрачната светлина, лицето й излъчваше странно размазано сияние. Жена, толкова красива, колкото статуетките върху камината, с падаща червена коса и очи толкова студени, колкото майсенски порцелан. Взираше се в нея без усмивка и Мария усети злобата, излъчвана от самото й сърце.

Отпусна се на леглото, отдръпвайки се, принуждавайки забравата да се върне. Ако се концентрира достатъчно силно…

В ума си тя посегна и я дръпна като успокоително одеяло — топло, уютно, чувствайки го как се плъзва върху мислите и тялото й, прилив на спокойствие нежно погали ума й. Все по-меко и по-меко се издигаше прилива, с топли, успокояващи вълни, докато най-сетне тя изчезна.

 

 

Подпрях малката кукла на един стол близо до прозореца. Рошавата й глава клюмна настрани върху рамото. Тялото — облечено в мръсен муселин и запълнено с пух — беше на бучки и отпуснато. Берта я беше облякла в бледо розова нощница с дипли около гърлото, китките и подгъва на полата. Кръглите й сини очи се взираха в мен.

— Това е ужасяващо — заяви Едуина. — Първо говори с призраци, а сега настоява да играе с кукла-бебе, принадлежала на мъртво момиче.

— Не е било мъртво, когато е притежавало куклата — подчертах аз.

— И това трябва да направи нещата да изглеждат нормални ли?

Свих рамене.

— То е… страшно. Виж това. Лицето е пукнато точно по средата.

Преместих погледа си към Едуина.

— Започваш да ме дразниш.

Едуина се отпусна на един стол.

— Ще полудея от всичко това. Луда като нея. Тази скука е потискаща.

— Тогава си тръгвай.

Сините очи на Едуина се присвиха и тя потъна още по-дълбоко в стола.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

— Още по-жалко.

— Понякога те мразя, Трей.

Отправих й една крива усмивка.

— Гладна съм.

— Тогава яж.

— Какво, моля? Тази ужасна малка домашна прислужница заяви, че няма и залък храна, останал за ядене в това мрачно място, като изключим гълъб, разбира се. Ако трябва да преглътна още една от тези мръсни птици, ще повърна.

— Пак ли?

Станах от стола и се придвижих през стаята към куклата. Навън времето беше мрачно, с огромни дъждовни облаци, увиснали ниско на хоризонта, хвърлящи сива, мрачна мъгла през стъклата. Взех внимателно куклата, огледах счупената глава и се загледах надолу в очите й.

 

 

Около полунощ седнах на пианото, поставих една свещ върху черната гладка повърхност до куклата — Сара. Сиянието на свещта се отразяваше в боядисаните й очи и хвърляше жълт отблясък върху клавишите.

Не се нуждаех от светлина. Бях свирил песента хиляди пъти в тъмното и около един милион пъти в главата си. Песента на Мария, химна на любовта ми към една жена, която спаси душата ми и която сега се нуждаеше от спасение за себе си. А аз се чувствах толкова безпомощен да го направя.

Положих ръце върху клавишите — не бяха вече ръцете на човека, който бях някога. Те бяха твърди и страховити, и се чудех как имаха още способността да се скитат по клавишите така милващи с маниер.

Затворих очите си, пръстите ми сами пробягаха по клавишите, всяка нота се понесе през огромното помещение, през сърцето ми. Но мелодията не предизвика мир в мен, само разочарование. Насърчаваше гнева ми, необходимостта да щурмувам стаята на Мария и да я отърся от идиотизма й.

Проклето търпение!

Колко дълго мога да го издържа? Бях човек, който винаги взима това, което иска, когато го поиска, а последиците да вървят по дяволите.

„Сара“, дойде шепот, и ръцете ми замръзнаха върху клавишите, обърнах главата си. Тя стоеше като сянка, далеч от светлината, смътно видима в дълга червена нощница, която взех от Едуина. Със сребърната си коса сякаш беше ангелска илюзия. Сърцето ми се качи в гърлото и ми се искаше да скоча от стола и да я взема в ръцете си, да я притисна към гърдите си и да покрия лицето й със страстни целувки.

Но седях неподвижен и задъхан, сякаш в присъствието на птица. Не желаех да я плаша, с надеждата, че ще пристъпи по-близо до мен, така че да се порадвам на неспокойната й душа.

Ръцете ми продължиха да се носят бавно по клавишите, песента я накара да се приближи до ръба на светлината от свещта, отразена в забележителните й очи. Надежда биеше вътре в гърдите ми. Въздухът гореше в дробовете ми.

Тя се втренчи в куклата, сълзи се надигнаха в очите й и покапаха надолу по бузите. После обърна тези сини очи, обрамчени от крилати вежди и дълги, бледи мигли, към моите, и докато гледах, мантията на лудостта започна да се руши малко по малко, позволявайки реалността да се процеди през объркването.

Тя ахна и залитна назад, обърна се на една страна, след това на друга, погледът й премина през стаята и полетя обратно към мен. Очите й се разшириха. Устните й се разтвориха, поемайки рязко въздух, изпусна го с хленч и се срина немощно на пода.

 

 

Крачех в спалнята й цяла нощ, гледах я как спи, докато най-сетне се отпуснах изтощен на един стол с куклата в скута ми и затворих очи.

Мислите ми гъмжаха от възможността Мария да се е пробудила, от представата, че пробуждането й си играе със съзнанието ми така мелодично като звуци от Песента на Мария.

Със сигурност не си въобразявах. Очите й светеха към моите за тези кратки секунди, преди да рухне. Вдъхнови ме с надежда… и още нещо. Някакво дребно смущение пропълзя в стомаха ми като киселина, но бях твърде изплашен, за да го призная. Просмукваше се във вените ми в горещ порой.

Сара.

„Къде са децата?“, бе попитала Берта.

Децата. Куклата.

Сара.

Мили боже, възможно ли е?

Докато е била в затвора, в тази адска дупка, Мария да е родила дете? Момиче на име Сара?

Бях отказал да призная пред себе си на каква поквара е била подложена. Но сега… Луди и жестоки работници, които задоволяват жестокостта си върху невинните като нея.

Ужасни видения се завъртяха във въображението и съвестта ми, стон премина през гърлото ми и аз покрих очите си, пълни с ярост, която ме накара да се разтърся от необходимостта да извърша убийство. Гневът и омразата, които чувствах към баба ми преди, бяха малки пред това, което преживявах сега. Болката разкъсваше сърцето ми.

Най-сетне, изморен от мислите си, от физическата и психическа война на тялото ми, аз се унесох и заспах.

Писъкът на Едуина ме събуди с разтърсване и аз се втренчих в полуделите очи на Мария за кратко, преди инстинктивно да се наведа, точно когато тя заби железен ръжен в стола, където почиваше главата ми. Столът се килна, отхвърляйки ме на пода. Претърколих се по гръб, когато тя застана над мен, косата й диво пръсната около зачервеното й лице, зъбите й стиснати с ярост.

— Копеле! Дай ми я.

Тя отново завъртя ръжена. Заби го в пода до главата ми и аз го сграбчих, борех се да го задържа, докато тя се накланяше назад, опитвайки се да го вземе.

— Мръсен, непочтен злодей! — изкрещя тя. — Няма да ти позволя да я вземеш, чуваш ли ме? Няма да ти позволя да я вземеш пак!

Намерих куклата изпод тялото си и я хвърлих в краката й.

Пускайки ръжена, тя се понесе, грабна я и я стисна нежно до гърдите си. Оттегли се до леглото, сгуши се срещу таблата и нежно целуна лицето на куклата, погали сплъстената коса.

— Ето, ето. — Тя плачеше тихо. — Мама е тук, скъпа.

Едуина ми помогна да седна. Гледахме как Мария се тресеше, сълзи се търкаляха по бузите й, а усмивка грееше на устните й, докато очите й се бяха втренчили в куклата.