Катрин Сътклиф
Мания (10)

10.

Най-сетне, за мое най-голямо облекчение, се сбогувах с Паркхърст и Уайтинг. Все пак успях да стоя на разстояние от Мария. Дълги часове се занимавах да държа ръката на Едуина, тъй като тя продължаваше да тича до гърнето при всяка възможност. Бях се отказал от мисълта, че скоро ще напусне Торн Роуз, а и вече не ми пукаше. Ако не друго, поне ми правеше компания. Тя понасяше влошаващото ми се настроение и нарастващото ми нетърпение.

От време на време играехме на карти, четяхме един на друг и обсъждахме имена за детето, което започваше да заема все по-голямо място в сърцето и живота й с всеки изминал ден. През нощите лежах в леглото, загледан в прозореца към огнения ореол на топящата метал фабрика, Едуина се притискаше срещу гърба ми и чувствах движението на бебето срещу гръбнака ми.

Винаги си представях, че ръцете около мен са на Мария, и страхът, че те никога няма да ме обгърнат, нарастваше.

Засега нямах вест от баба ми. Искаше ми се да вярвам, че вече е решила да не се бърка в отношенията ми с Мария. Дълбоко в сърцето си знаех, обаче, че рано или късно ще дойде да тропа на вратата ми.

Не, най-добре за Мария беше да остане точно там, където бе сега, независимо дали ми харесва, или не.

Смятах да издържа толкова дълго, колкото можех. Но един ден, когато и ако преживеем това мъчение, аз ще я видя, дори да е от разстояние.

Щеше ли да изглежда така красива, колкото беше последния път, когато я видях, облечена в бледосиня рокля, а косата й блестеше като пролетна слънчева светлина?

Представях си как я приближавам, как тя повдига забележителните си очи към мен, лицето й оживено от разпознаване и любов. Как крещи от удоволствие и се хвърля към мен, прегръщайки ме нежно. Тогава бихме могли да забравим последните години. Сякаш никога не се бяха случили и щяхме да сме истински щастливи.

Една мразовита сутрин се затътрих към къщата на Томас. Намерих изкривено старо дърво, от което имах перфектен изглед към дома му. Знаех, че веднага след като нощната смяна свърши, миньорите ще излязат на дневната светлина, за да бъдат посрещнати от жените си. Не за пръв път се замислих за Луиз и Ричард, за напрегнатата борба на мъжете да оцелеят и затрудненото положение на жените.

Няма чудеса.

Именно тогава в ума ми се зароди идея.

Глупава, разбира се. Лудост! Не, аз нямах и понятие какво е благотворителност, никога в самовглъбения си живот не бях правил нещо, от което да нямам изгода. Не бях като брат си, който олицетворяваше добрата воля към всички хора.

Свети Клейтън.

Често съм го презирал за това. Вечно се гневях на щедростта му към другите, заслепен от собствения си егоизъм.

Клейтън беше постигнал това, което аз никога не успях, а вече бях започнал да вярвам, че и никога няма да успея.

И все пак, докато седях там, а първите лъчи на слънчевата светлина се процеждаха през мъглата, се почувствах пробуден. Нещо повече, усетих надежда. Надеждата, че най-сетне пролетта бе дошла в живота ми. Топлината от нея ме накара да се изпотя, тялото ми вибрираше, умът ми се въртеше, докато светът около мен се залюля.

Побързах надолу по хълмистия път, през пирен и прещип, които ме удряха по краката. Птиците отлитаха обезпокоени от трънливите си бърлоги. Издигнаха се във въздуха с лудо размахване на крила, минавайки по протежение на коловозите на вагонетките, покрай дома на Уайтфийлд, над няколкото жени, които бяха излезли от домовете си, готови да посрещнат съпрузите си от смяната в мината. Главите им се обърнаха, за да ме погледнат. Без съмнение се чудеха какво се случва. Стигнах къщата на Ричард и заудрях по вратата.

Луиз я отвари леко и се загледа в мен. Бутнах я, влизайки в стаята, където миришеше на прясно кафе и изпечен хляб, и с облекчение намерих Ричард все още жив. Главата му се завъртя на възглавницата и слабите му очи ме погледнаха настойчиво, сякаш знаеше защо съм там.

— Аз ще заема мястото ти в мината — казах аз без дъх.

— Какво говориш? — Луиз пресече стаята и застана до леглото, очите й бяха напрегнати и предпазливи, сякаш се съмняваше в това, което е чула.

Аз продължавах да гледам Ричард в очите.

— Не е необходимо компанията да знае. Ще им пишем и ще им кажем, че си се възстановил, и че няма причина да изпращат заместник.

Обърнах се към Луиз, чието лице беше зачервено, а тялото й напрегнато, тъй като беше затаила дъх.

— Най-малкото това ще ни позволи да спечелим достатъчно време, за да намерим начин, по който да се справим със ситуацията, след като той…

— Ти не знаеш нищо за добива — заяви Луиз с разтреперан глас.

— Ще се науча.

Тя се засмя рязко.

— Ти просто си твърде мек.

Погледнах я.

— Госпожо, не трябва да ме обиждате.

Тя сведе очи.

— Не исках да те обидя. Работата в мината е тежка дори за тези, които от години копаят. Не си млад мъж.

Казах през зъби:

— Млад или не, аз съм мъж. Способен съм, независимо от това как вие или останалата част от света ме виждате.

Тя тръгна към мен, стъпвайки бавно и гледайки ме настоятелно.

— Кой си ти, че ще се грижиш за нас? Нима ще поставиш собствения си живот в опасност за двама непознати?

Отидох до прозореца и погледнах към къщата на Уайтфийлд. Представих си Мария ставаща от сън, припомних си руменината на лицето й, когато се смееше, блясъка в очите й, които бяха изчезнали заради мен.

— Какво значение има това? За съжаление аз съм просто човек.

 

 

Бях слаб. Унизително слаб. До края на първия ми ден в мината ръцете ми бяха окървавени и коленете ми едва ме държаха да не загубя равновесие. Мускулите на раменете ми крещяха при всяко движение, като че ли някой забиваше нож в тях и ги дереше.

Все още покрит с прах, се проснах върху леглото, кашлица измъчваше тялото ми. Едуина ме погледна ужасена.

— Какво, в името на бога, си мислиш, че правиш? Работиш! Ти си проклет херцог, за бога, и заедно с работниците на… на…

Обърнах се и повърнах в нощното гърне.

— Ти си си загубил ума, Трей. Напълно. Какво се надяваш да постигнеш?

Поех си въздух, или поне се опитах. Дробовете ми горяха. Тялото ми се разбунтува, стомахът ми се сви, сякаш бях смушкан силно в корема.

Когато Едуина се затича към леглото, за да ме успокои, аз поклатих глава и изхриптях през зъби:

— Ако ме докоснеш, ще те убия.

— Ти кървиш. О, боже, ръцете ти, красивите ти ръце.

— Махни се от мен.

Тя се отпусна в един стол, лицето бе й бледо.

— Казах ти, Ваша Светлост, че ще ти дам пари.

— Не искам проклетите ти пари.

Легнах по гръб отново и се загледах в тавана, очите ми смъдяха от песъчинки.

— Исусе, там е като в ада. Черен ад. Сякаш всеки момент самия Сатана ще се издигне и ще изтръгне сърцето ми.

— Правиш това напук на баба си, нали?

— Не. — Опитах се да раздвижа ръцете си, но те не помръднаха.

— Да помагаш на непознати в този пъкъл е абсурдно самоубийство! — Ставайки от стола, тя се приближи, кършейки ръце. — Ти си херцог — прошепна тя. — Не си роден, за да използваш кирка заедно с простолюдието!

— На първо място аз съм мъж. Ако не бях аз, Мария сега нямаше да бъде наранена.

— Така значи, това е за наказание.

— Предполагам, че и така може да се каже. — Затворих парещите си очи.

Тя нежно отметна косата от челото ми. Почувствах хладните й пръсти върху горещата си кожа.

— Не трябва да доказваш мъжеството си пред когото и да е било, Трей.

— Стигнах до извода, Едуина, че мъжествеността няма нищо общо с органа между краката ми. — Погледнах към нея. — Това се брои за нещо. Някакъв принос. Не съм допринесъл с нищо през целия си проклет живот.

— Сигурна съм, че има начин да го направиш, без да се самоубиваш.

Протегнах ръката си, обвивайки мръсните си изранени пръсти около нейните, и гледах как тя ги гледа като че ли съм носител на някаква зараза. Стиснах я силно, тъй като тя се опита да се отдръпне.

— Какво не е наред, любов моя? Сега, когато има мръсотия по ръцете ми, не съм ли достоен да те докосвам?

— Ужасена съм от това как злоупотребяваш с положението си в този живот.

Веждите ми се вдигнаха.

— Ах! Значи всичко е наред, когато петня семейното име и титла с хазарт, блудстване, и разврат. Но да се трудя рамо до рамо с простосмъртните означава, че заплашвам да унищожа светостта на наследството си. Исусе, ти си такъв сноб.

Тя дръпна ръката си.

— Нима не си прекалено самодоволен сега, Ваша Светлост? Ти, който веднъж стъпка едно дете просяк и не се обърна да го погледнеш втори път? Мислиш ли, че ако третираш така жестоко тялото си, Бог ще прости миналите ти прегрешения? И като по чудо ще те възнагради, излекувайки малката ти болногледачка?

— Не е нужно да ми напомняш, че някога съм бил кучи син, Едуина. Спомените пълзят в съзнанието ми като червеи.

Шумолейки с полите си, тя отиде до вратата, после спря. Наклони надменно малката си брадичка и се усмихна.

— Хърбърт ще ти стопли баня. Миришеш отвратително, нали знаеш. О, и още нещо. Ако смяташ, че с тази си постъпка ще заприличаш на благородния си брат, то дълбоко грешиш. Никога няма да бъдеш като Клейтън. Ще станеш за посмешище повече, отколкото в момента си.

 

 

Следващите три сутрини Хърбърт бе принуден да ми помага да ставам от леглото, обличаше ме и ме събличаше, когато се връщах у дома, твърде уморен и наранен, за да го направя сам. Докато се трудех в мината, поставях под въпрос здравия си разум, борейки се с мисълта дали да се откажа. Думите на Едуина ме вдъхновяваха да удрям и къртя по-усилено до пълно изтощение.

И Мария, тя винаги присъстваше в мислите ми.

Броях часовете, докато чаках смяната ми да приключи. Тогава можех да седна сред почиващите мъже и да я гледам, чакайки момента, в който Берта ще ми даде знак, че Мария е готова да ме приеме.

Нетърпението, което очаквах да почувствам от прекаленото чакане, беше заменено от хладнокръвие, което беше така чуждо за мен, както силата, което извираше от тялото ми. Ако трябва, щях вечно да чакам Мария.

До края на втората седмица на ръцете ми се появиха мазоли. Ризите ми плътно прилепнаха към гърдите и ръцете ми, мускулите станаха стегнати и изпъкнали.

Но от нито едно от тези постижения не можеше да ме удовлетвори, както това да дам парите, които бях изработил, на Луиз. Тя се разплака и притисна ръката ми към бузата си, признателността в очите й стегна на възел корема ми.

Кога някой ме беше поглеждал с нещо друго, освен с разочарование или подигравка?

Да, там имаше повече. Много повече. Бях се сприятелил с мъжете. Те гледаха на усилията ми с интерес и с уважение на упоритостта ми. Вече знаех имената на всички мъже и на семействата им. Дойдох тук, за да се уча. Загрижен бях за бъдещето на компанията, а и за начина на живот на миньорите.

Една вечер, след като смяната ни приключи, бяхме седнали и аз слушах разговора им.

— Производството спадна от миналия месец — каза Томас, гледайки в чашата си с ейл. — Компанията не е доволна.

— Те никога не са доволни — каза Майрън Хепълборн.

Томас се загледа в тъмнината към мината.

— Малко по малко спада всеки месец — надолу, надолу, надолу.

Крейг Госуърт хвърли празната си чаша от бира на земята.

— Свършени сме, нали знаеш. Проклетият рудник е почти изчерпан. Те ще ни затворят, точно както направиха с другите миналата година, и след това какво ще стане с нас?

— Ще говоря с Уоруик — каза Томас. — Ще го убедя да ни даде повече време.

Майрън Хепълборн поклати глава, раменете му увиснаха уморени.

— Защо си създаваш главоболия, Томас? Виждахме това от месеци. Опитвахме се да го отречем заради самите себе си, но няма да го отричаме повече. Давам ни още два, може би три месеца, и това е всичко.

Проклинайки тихо, Томас се изправи и тръгна в мрака. Изчаках малко, преди да го последвам до мястото, където той се облегна на едно дърво и се загледа в бълващия огън комин.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

— Ще говоря с Уоруик. Трябва да го убедя, че тя все още не е разработена както трябва. Не още. — Той премести погледа си от мината, очите му светеха като пламтящите огньове. — Има руда там, човече. Мога да го подуша. Усещам го. Чувствам го тук. — Той притисна корема си. — Заклевам ти се, Трей, жилата е там. Голяма. Достатъчно, за да задържи тези хора тук и да осигури останалата част от мизерния им живот.