Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хоторн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obsession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 69 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Редактори: desi7y, Ralna, denensita, ganinka

История

  1. — Добавяне

15.

Отчаяна, Миракъл кършеше ръце и гледаше към съпруга си и обратно към мен.

— Какво ще правим? Какво, за бога, ще правим?

Клейтън погледна към мен.

— Дори не си го помисляй. Няма да ти продам дъщеря си.

Веждите ми се повдигнаха и аз опрях рамо на рамката на вратата, кръстосвайки ръце. Бяхме изправени пред дилема.

Аз хвърлих куклата в пламъците. Трябва ли да изтръгна малката Маги от ръцете й сега, за да унищожа Мария завинаги? Най-после беше дошло времето да направя всичко възможно да съобщя истината на уплашената и объркана дама.

Без да обръщам внимание на гнева на бащата и майката, аз се преместих внимателно в другия край на стаята и се отпуснах на едно коляно пред Мария. Лъчезарните очи на детето ме гледаха с разбиране, което ме надви и задържа за повече от един момент.

С опит за усмивка, нещо, което обикновено не правех лесно, взех малката ръка на Маги в моята и за пръв път осъзнах колко гладки и меки бяха малките пръсти. Мина ми ума, че никога не съм докосвал дете така.

Светлосините очи на Мария се обърнаха към мен и страх замени блестящото сияние на удоволствие и топлината върху бузите й.

— Мария — казах колкото е възможно по-внимателно, — ще се поразходиш ли с мен?

— Разбира се, че не — каза тя.

— Само за миг. Обещавам да побързам, за да се върнеш при Сара.

— Но защо ще искаш да говориш с мен?

Въпреки че очите й бяха ясни и сини като яйца на червеношийка, в тях все още се четеше объркване. Не, тя не ме познаваше. Не знаеше, че съм я взел от Менсън.

Каквато и да е стената, която тя беше издигнала в ума си, за да се справи в тази адска лудница, продължаваше да съществува. В мен отново избухна желанието да удуша жената, която беше използвала името на баща ми за собствената си егоистична изгода.

— Виждаш ли там онези приятели? Миракъл и Клейтън? Те се кълнат в живота на децата си, че няма да навредят на Сара… или да я вземат от теб.

— Не ти вярвам. Всъщност, не те харесвам.

Направих всичко по силите си, за да не покажа чувството на безсилие на лицето си.

— Защо, Мария? Какво има в мен, че го намираш толкова неприятно?

— Ти… — тя отмести поглед — си твърде жесток. И омразен.

— Наранил ли съм те по някакъв начин?

— Да.

Тя кимна и притисна Маги към себе си. Ненавистта по лицето на Мария блесна с гняв, от което капчици пот избиха по гладкото й чело.

— Аз… аз не мога да си спомня сега. Но ще го направя и ти ще съжаляваш за това.

Взех ръката й в своята.

— Кратка разходка. Лек разговор. Не моля за нищо повече. Време е за честност, Мария.

— Не! — Тя поклати глава. — Страхувам се, че няма честност в думите ти. Само лъжи.

Поех си дълбоко дъх.

— Пол е добре дошъл, ако искаш.

Очакване оживи лицето й и тя погледна бързо из стаята, като погледът й спря рязко в сенките близо до прозореца.

Момент на мълчание премина, след това тя кимна, макар и с трепет.

— Много добре тогава. Но само една кратка разходка.

С огромно нежелание предаде детето на Миракъл, която изпусна дълга въздишка на облекчение и забърза към съпруга си.

С помощта на Хърбърт сложихме на Мария вълнени чорапи и обувки с дебела подметка, а след това наметнахме тежък пуловер и наметалото на Миракъл, които висяха на тесните й рамене, сякаш тя беше дете, носещо палтото на майка си.

Взех малката й ръка в моята и минахме през вратата. Тя се спря и погледна назад през рамо, докато се почувства сигурна, че призрачният ни спътник се е присъединил към нас.

Снегът навяваше на пориви и аз останах доволен, когато тя се сви близо до мен, както беше преди години. Последвахме стъпките, които Едуина и аз бяхме оставили по-рано върху белия пух, докато стигнахме до малката пейка край езерото.

Челото й се набръчка, червените й устни се свиха. Дишането й се ускори.

Поставих ръката си около нея и я задържах внимателно, споделяйки топлината си. Страхувах се, че тя ще се затвори във всеки един момент.

— Спомняш ли си това място? — попитах я аз.

— Не — каза тя с категорично поклащане на главата, и почувствах, че трепери срещу мен.

— Ние идвахме тук често.

Тя затвори очите си.

— Държах ръката ти. Целувах устните ти. Правихме любов там на поляната.

— Не. Ти ме лъжеш. — Тя поклати главата си и се оттегли в далечния край на пейката. — Аз никога не съм била с теб.

— Мария — преглътнах. — Аз съм бащата на Сара.

Очите й се отвориха широко и погледът й прелетя над леденото езеро. Дъхът й излизаше бързо във вид на облачета пара и тя закърши нервно пръсти.

— Лъжеш.

— Ти дойде в Торн Роуз като болногледачка. Да ми помогнеш. Ти ме излекува, Мария, и ние се влюбихме.

Скачайки на крака, тя се втренчи в мен с ръце, свити в треперещи малки юмруци. Отвърна поглед към стоящите наведени ели.

— Той лъже. Кажи ми, че той лъже. Не! Дори и ти, собствения ми брат, защитаваш мотивите му да ме доведе тук?

Бавно се изправих.

— Не! — извика тя, покривайки ушите си. — Той не ме обича. Той ме отпрати. Тя ми каза така. Отпрати ме, за да скрие извънбрачното дете, той ме остави.

— Не! — извиках аз.

— Той избра друга. Той се ожени за друга!

— Избрах теб, Мария. Била е моята… — Думите разкъсаха езика ми. — Вдовстващата херцогиня те отпрати. Мислех, че си отишла в Хъдърсфийлд. Мислех, че си се омъжила за друг. Нямах представа за детето.

Тя отстъпи назад, светът й жестоко се рушеше, разбивайки стената на отказ. Спомените се срутваха около нея, и в отчаянието си тя се завъртя в кръг, търсейки духа на брат си, който вече не беше там.

Тя отстъпи назад към езерото.

— Злодей. Дявол. Ти знаеше за детето. Знаеше! Ти ме заключи в онова ужасно място, така че никой да не разбере.

— Не аз, Мария. Аз те обичах…

— Детето в къщата. То не е моята Сара, нали?

Преглътнах и сведох поглед.

— Не — поклатих глава. — Това е детето на брат ми, Мария.

Сърцераздирателна болка премина през лицето й, тя задърпа косата си с крехките си пръсти.

— Какво си направил с нея? — изкрещя тя. — Какво си направил с моята Сара?

Тръгнах предпазливо към нея, вече не усещах студения хапещ вятър и снега.

— Заклевам ти се, че не съм направил нищо на дъщеря ти, Мария. Нашата дъщеря.

— Тогава къде е тя? Дай ми я!

Вината ме притисна като гигантска тежест, като че ли всяка кост в тялото ми щеше се счупи. Имаше пълно право да ме презира. Аз самият никога не съм се презирал толкова, колкото в този момент.

Студът ме преряза като с нож и ужили очите ми. Агонията по лицето на Мария ме накара да се почувствам адски луд. Смъртоносен.

— Проклета да си — извиках аз, стискайки ръце. — Слушаш ли какво ти казвам? Нямам нищо общо с това…

Тя се завъртя и се затича към заледеното езеро, затъвайки с глезени дълбоко в снега, наметалото й се заплете в краката.

Извиках името й обезумяло, сърцето ми потъна, когато чух остро изпукване на лед, и Мария се опита отчаяно да скочи към близката снежна пряспа.

Твърде късно.

В един ужасен миг тя изчезна в черната студена дупка в тънкия лед. Побягнах. Препънах се. Съблякох пелерината си и минах с трясък през леда, почувствах схващане в краката, след това бедрата и кръста — леден студ, разяждащ зъбите ми, ме стегна, когато сграбчих Мария.

Тя се изплъзваше от вкочанените ми пръсти, изчезвайки в дълбоката вода. Гмурнах се отново, сляпо търсейки, докато я намеря.

Издигнах се, задъхан за глътка въздух, хапещия студен въздух засилваше болката в замръзващото ми тяло. Изтеглих Мария на брега, където легнахме върху снежна покривка. Треперехме, бе така студено, че дори посипващите се снежинки върху лицата ни бяха топли.

Тя мълчеше, когато целунах челото й, очите й, бузите й.

— Мария — прошепнах аз. — Какво ще правим?

Мария запази мълчание и се отпусна в ръцете ми. Гледах как снежинки полепваха по дългите й мигли и я целунах по устните.

Звуци от бягащи стъпки достигнаха до нас.

— За бога! — извика Клейтън.

Той се наведе над нас, грабвайки наметалото ми от земята и като взе Мария от ръцете ми, я уви плътно в него. Докато аз се опитвах да се изправя, той хвърли дреха върху раменете ми и повтори, „За бога! Това е лудост.“

Понижи глас и ме погледна в очите:

— Страхувах се, че ще ви погребем и двама ви в Менсън.

Не започнах да споря. Боях се, че беше прав.

 

 

Горящият огън смекчи студа, от който чувствах костите си слаби и чупливи. Седях и се взирах се в пламъците, когато брат ми тикна чаша портвайн между пръстите ми. Хърбърт стоеше от едната страна и ме гледаше сякаш бях луд.

Клейтън се обърна към него.

— Глупав ли си, човече? Какво, по дяволите, гледаш? Отиди горе и донеси сухи дрехи на брат ми, преди да го застигне смъртта.

— Какво направихте с Мария? — попитах аз с прегракнал глас.

— Едуина и Миракъл ще се погрижат за нея.

— Безполезно е. Аз съм злодей. Дявол. Нейната гибел. Тя никога няма да ми прости. Никога.

Клейтън седна до мен.

— Погледни ме.

Направих го. Неохотно.

— Искам истината от теб. За детето.

Свивайки студените си устни, го погледнах в очите.

— Повярвай ми, Клейтън. За пръв път в живота си ми повярвай, че постъпвам почтено.

— Трей, почтеността в ума ти е твърде често изкривена. Какво ти възприемаш като почтено…

— Не е нужно да ми напомняш, че съм глупак. Никога не съм бил толкова наясно с това.

— Наистина не знам защо продължавам да се занимавам с теб.

Откъсвайки поглед от неговия, почувствах лицето си да се зачервява от топлина, докато отпивах от портвайна.

— Ние сме братя. Сродни души…

— Не, Трей — той се намръщи, — ти нямаш душа.

Думите му ме удариха като жесток юмрук.

Станах от стола, тялото ми затрепери още по-силно, докато напусках уюта на огъня. Преместих се до прозореца и погледнах навън към черната нощ. Снегът се трупаше върху сводестите прозорци, които блестяха от отражението на горящия огън.

— Боже, колко ме ненавиждаш — казах аз.

Нямаше отговор.

Частично се обърнах и погледнах към брат ми, който стоеше с гръб към мен. Болката от отхвърлянето не ме сряза толкова, колкото омразата на Мария към мен. Аз, на който никога не му е пукало за мнението на някого, освен за собственото ми.

— Обичам те — казах аз.

Клейтън бавно се обърна и ме погледна.

— Какво?

Вдигнах чашата си и разклатих портвайна в чашата.

— Толкова ли е трудно да го повярваш?

Но той не каза нищо.

— Предполагам, че е така, нали? Не бях най-добрия пример за брат. Или човешко същество, в случая. Не е ли във възможностите на човек да се промени? Ако има някакво значение, само на теб и на още един човек в живота си съм казвал думите „Обичам те“. Мария. Ах, да обичаш… и да не си обичан в замяна. Това е справедливо наказание за хаоса, в който превърнах живота на хората около себе си.

— Не те мразя — каза Клейтън с равен тон.

— Не? — усмихнах се аз. — Ти не ме мразиш. Но не ме и обичаш. Не чувстваш нищо. Страхувам се, че това е по-лошо от омразата.

Свърших портвайна, когато Хърбърт се завърна в стаята със сухи дрехи в ръце. Той отказа да ме погледне, когато ми помогна да се съблека и да надяна суха риза и панталон. Събирайки мокрите дрехи, излезе от стаята, без да каже нито дума.

Клейтън се загледа в танцуващите пламъци, когато се върнах на стола до него. Запазихме мълчание за известно време. Слушах далечния часовник във фоайето да удря осем пъти, а след това се чу тих разговор между Миракъл и Едуина, които идваха.

Едуина влезе в стаята с бледо лице, докато кършеше ръце.

— Момичето иска да те види, скъпи.

Клейтън и аз разменихме погледи. Прочистих гърлото си.

— Сигурна ли си, че не крие нож под чаршафите? — попитах аз.

— Изглежда много спокойна.

— Но на себе си ли е?

Едуина вдигна фино извитата си вежда и ме изгледа за един дълъг момент. Тогава сви рамене.

— Не беснее като някой призрак, ако това искаш да кажеш.

— А спомена ли Сара?

— Не.

— А мен?

Тя кимна.

— За кратко.

Погледнах я и зачаках.

— Е? Какво каза?

— Богохулство е подобен език да се повтаря от една дама.

Клейтън изсумтя, в резултат на което Едуина вдигна лице. С рязко движение на полата си тя се премести до огъня и присви поглед към брат ми.

— Предполагам, че никой от вас не се е замислял какво означава за мен това фиаско.

— Не — отговорихме в унисон.

Тя подсмръкна и се обърна с рамо към нас.

— Това, че трябва да гледам как човекът, когото обичам, прави мили очи и скърби по една безлична болногледачка, дъщеря на мършав викарий, побъркана. Това е непоносимо! Бъдещето ми е под въпрос…

— Пощади ни, Едуина. Не съм в настроение за театралничене.

— Или за егоизма ти — добави Клейтън, карайки очите й да се разширят.

— Моят егоизъм? — Тя отметна глава назад и ме посочи. — Брат ти е въплъщение на егоизма. Той определя значението му. Трябва ли да се държа така, сякаш тази криза не ми е повлияла? Човекът, за когото трябваше да се омъжа, ме остави пред олтара…

Клейтън поклати глава.

— Нека не се преструваме, че това щеше да бъде реален брак. Трябваше да дадеш име на детето си, заченато от Бог знае кого, а брат ми се нуждаеше от пари. Не сте нищо повече един за друг, отколкото средство към целта.

Изблик на емоция блесна в очите й. Маската на презрение започна бавно да се пропуква, топяща се от лицето й като восък от пламък.

Когато премести погледа си върху мен, отново станах свидетел на емоциите, които показваше навремето, когато бяхме любовници, и внезапното усетих чувство на разпознаване и осъзнаване.

Разбрах.

Всичко.

Знаех, че тъга блести във влажните й очи. Нараненото й сърце туптеше болезнено.

Ставайки от стола, аз я взех в ръцете си, почувствах трепета на тялото й, който отчаяно искаше да скрие.

— Разбирам — прошепнах в ухото й и я погалих по косата.

— Наистина ли? — Тя преглътна. — Разбира се. Жалко е, Ваша Светлост. Дяволски жалко е всичко, нали?

Поставяйки едната си ръка върху гърдите ми, тя ме отблъсна, вдигна брадичка, и ме дари със слаба, крехка усмивка.

— Каква ирония, че трябваше да открием сега, че и двамата сме уязвими хора като всички останали. Сърца, разкъсани от стрелите на Купидон. Щеше да е истерично, ако не беше толкова забележително жалко.

Тя се премести към вратата.

— Какво пък, скъпи, предлагам ти да започнеш от там, откъдето младата жена е заинтересована. Малко жени могат да ти устоят. Ухажвай я. Хвали я. Накарай я да се чувства така, сякаш тя е най-важният елемент от съществуването ти. Щастието й, разбира се, е най-голямото ти предизвикателство.

Тя положи ръце на закръгления си корем и напусна стаята.