Катрин Сътклиф
Мания (2)

2.

Менсън

Болнично заведение за хора с умствени заболявания

Дъхът на мъжа миришеше на гнили зъби и херинга. Дясното му ухо, или това, което можех да видя от него под краищата на дългата мазна сива коса, бе отрязано до основата. Отпечатък от човешки зъби бележеше останалата част от кожата. Усуках мръсната му риза в юмрук и за трети път го блъснах в каменната стена.

— Отговори ми, идиот такъв. Къде е тя? Мария Аштън. Къде сте я скрили? Ако не ми отговориш, ще прекърша жалкия ти врат толкова бързо, че до края на вечерта ще вечеряш пушена риба в Ада.

— Какво става тук?

Огледах се наоколо.

Затлъстял мъж на около петдесет години стоеше на вратата. Малката му глава изглеждаше някак странно върху масивното му туловище. Големите, изпъкнали очи бяха изпълнени с пресметливост и трескава амбиция. Несъмнено беше от тези, които биха продали душата на майка си, ако това щеше да напълни кесиите им.

Нямах и капчица съмнение, че баба ми го беше направила доста богат.

Зад него се бяха струпали грамадни помощници, които бяха готови да нападнат в мига, в който чуеха заповедта. Съдейки по изражението му, обаче, такава нямаше да бъде дадена. В погледа му проблесна разбиране — знаеше точно кой съм и защо съм тук.

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах.

— Ръскин. Рупърт Ръскин. — Мъжът се покашля. — Може ли да пуснете господин Суифт? Той наистина няма правомощия да ви помогне, Ваша Светлост. Няма да постигнете нищо, като го убиете, пък и е тъп като галош. Сигурен съм, че сте стигнали вече до този извод.

Отпуснах хватката си и мъжът се измъкна през вратата.

Ръскин изви тънките си устни в подобие на усмивка.

— Дошли сте за момичето, предполагам.

— Очевидно.

Той кимна рязко и отпрати пазачите с едно махване на ръката си. Излезе от стаята и се спря, чакайки ме да се присъединя към него в тъмния коридор.

Докато вървяхме напред, Ръскин започна да прехвърля един по един ключовете за килиите, които дрънчаха шумно в ръцете му. Това беше единствената му проява на нервност.

Без съмнение вече обмисляше последиците и се раздвояваше от окаяното си положение — да понесе гневните избухвания на баба ми, ако разкрие истината за затварянето на Мария в Менсън, или да умре от бърза и мъчителна смърт в ръцете ми, докато измъкна истината от него.

Бях в състояние да го убия с голи ръце. Исках да го направя още в този момент. Виждаше го в очите и свитите ми юмруци, в почервенялото лице и стиснатата ми челюст. Ако някой се опиташе да ми попречи, щях да загубя и малкото самоконтрол, който ми беше останал, и да стана същият криминално побъркан лунатик като крещящите от килиите нещастници.

Засега сдържах жаждата за убийство, като наивно и упорито си казвах, че това е измама — вероятно още един от плановете на баба да манипулира живота ми и да ми попречи да се оженя за жена, която щеше да сложи поредното петно върху репутация на Солтърдън.

Исках да повярвам в това така отчаяно, че цялото ми тяло се разтрепери. Сигурно каквото и същество да пребиваваше зад тези заключени врати, то не можеше да е ангелът, който спаси живота и душата ми от огнената бездна на Ада.

Стигнал до желязната врата, Ръскин плъзна ключа в ключалката и стисна зъби, докато се бореше да отключи. Изсумтя, когато ръждясалият метал изскърца шумно. Бутна вратата с рамо и тя се отвори под натиска на огромното му тяло.

Заля ме неописуема смрад и стомахът ми се преобърна.

Несвързаният вой на побърканите проглуши ушите ми. Налудничави погледи надничаха през процепите на вратите.

Омразата към баба ми се увеличаваше с всяка стъпка, която правех в мрака. Ярост се надигаше в гърдите ми, карайки всеки мой забързан дъх да се превръща във възпламеняващ гняв. Треперех, но не само от ярост, а и от страх. Нервите ми завибрираха от мъчителна болка.

Не бях особено религиозен човек. Отказах се от Бог, след като бях принуден да гледам как баща ми беше разкъсан от акули, след като корабът, с който плавахме, се запали, оставяйки десетки пътници да се носят по течението в открито море, придържащи се единствено към отломките. Гледах как цели семейства умират от горещина, глад или удавяне, как морските дяволи се измъкваха тихо от дълбините, за да се хранят…

Но в този момент, докато вървях по коридора на този Ад, се молех с всяка частица от грешната си душа това да е просто още един пиянски сън.

О, през последните години имаше изобилие от тях — отначало бяха романтични видения как намирам Мария, как се прегръщаме и безумно и страстно се целуваме. След това дойде писмото, в което казваше, че нашата affaire de coeur е била грешка, и че се е омъжила за друг. Тогава романтичните ми мечти се превърнаха в ужасни кошмари, изпълнени с такава омраза, че често сънувах как я убивам.

Но това не беше сън.

Нито един сън не можеше да завладява сетивата до такава степен!

Молех се пътя, по който ме водеха, да стигне до една ужасна грешка — малката ридаеща болногледачка да е сгрешила, влачещият се до мен потен, вонящ мъж с безмилостни очи и лице като пихтия също да греши.

Зашемети ме това, че баба ми си бе послужила с такава изключителна жестокост и беззаконие. Докато отказът да повярвам блъскаше в мозъка ми, обезумелият вой отекна по влажните каменни стени. Разяждащ, горчив яд пропълзя в гърлото ми.

Когато завихме по слабо осветен коридор, се сблъскахме с жалко създание, влачено от санитари към килията му, което плачеше и бърбореше несвързано. Спрях, неспособен да се движа, тунелът сякаш се въртеше пред погледа ми. Ръскин, който вървеше напред, спря пред тясна врата.

Дебелите му ръце опипваха непохватно ключовете. Бях сигурен, че дрънченето им ще остави следа в паметта ми, както всеки процеп на каменните стени и подове, всеки омразен нюанс на безцветното лице на мъжа. Той се обърна бавно към мен, отвори вратата и зачака.

— Ваша Светлост — каза той, леко повдигайки едната вежда.

Преместих се. Бавно. Внимателно поставях единия си крак пред другия, сякаш пазех равновесие по тънък лъч светлина. Шокът бе заменен от разпростираща се в тялото ми топлина. Пот се спусна по гърба и страните ми.

Вътре в килията цареше тъмнина. Вонята изгори очите и ноздрите ми и ме принуди да дръпна шалчето на палтото си и да си покрия носа.

Погледът ми бавно се премести от сламената постелка на пода до…

Милостиви боже!

Затворих очи, разтърсен от гледката.

До замъгленото ми съзнание достигаше изпълнения с объркване глас на Ръскин. Лампата, донесена от санитаря, хвърли слаба светлина върху треперещо създание в единия ъгъл на килията.

Не. Не. Това не беше моята Мария! Моята Мария. С нежни сини очи и лице на ангел, чиято мека, светла коса галеше бузите ми и оставяше сладостен аромат по кожата ми.

— Гола е.

Това беше всичко, което можех да кажа в този момент.

— Разбира се — отговори Ръскин. — В противен случай може да се обеси. Това се случва често.

Шалчето се плъзна от ръцете ми и се понесе нежно като перце към краката ми. Загледах се в него за миг, мислейки си колко странно изглеждаше — толкова абсурдно суетен предмет на фона на отвратителната слама.

Примигнах от избилата пот, изгаряща очите ми, след това издърпах копчетата на палтото си, разкъсвайки ги в бързината, докато събличах дрехата. Залитах към нея, която и да бе — не беше Мария, със сигурност не беше тя. Но която и да бе, заслужаваше да бъде предпазена от хората, които стояха и я гледаха сякаш беше парче месо.

— Не. — Ръката на Ръскин се стегна на рамото ми, за да ме спре. — Тя може да изглежда невинна, Ваша Светлост, но ви уверявам, че не е.

— Махни си ръката от мен — изрекох през стиснати зъби. — Веднага.

Той отвърна шептейки:

— Ваша Светлост, мис Аштън е луда.

Обърнах се към Ръскин и го блъснах в стената, хващайки го за яката, а кокалчетата ми се притиснаха в отпуснатата кожа на гърлото му.

— Това не е Мария. Сега ми кажи какво си направил с моята Мария. Мария Аштън от Хъдърсфийлд. — Гласът ми се пречупи. — Това… животно не е Мария.

Той не каза нищо, само примигна учудено с очи, изпъкнали като на жаба.

Тогава го чух — ужасния звук.

Тананикане.

Споменът заля сърцето и ума ми.

Тананикане.

Песента на Мария.

Любовната мелодия, която бях композирал за нея, сладко се понесе като птича песен по стените на килията.

Когато Ръскин отскубна пръстите ми от палтото си, аз залитнах назад, а погледът ми отново попадна върху крехката жена, свита в тъмния ъгъл. Празният й поглед гледаше в нищото, коленете й бяха присвити до гърдите, а отрязаната й коса — заплетена в мръсна маса около измъченото й лице.

Покрих очите си с ръце, след това ушите, опитвайки се да заглуша мекия звук на мелодията — сигурен, че съм стигнал до ръба на лудостта.

Не, това не бе лудост.

Безумието обитаваше съзнанието на баба ми. Кой нормален човек с поне зрънце доброта в сърцето си ще се отърве от друго човешко същество по такъв начин? И всичко това в името на родословната линия? Дългата линия синя кръв, течаща във вените на Хоторн, да не бъде опетнена от обикновен човек, титлата Солтърдън да не се превърне в посмешище, а вратите на аристокрацията да не се затръшнат в лицата им?

Вдовстващата херцогиня щеше да си плати за това. Скъпо.

Останал без дъх, махнах палтото си и дръзнах да се приближа. Името й трепна върху устните ми.

— Ма… рия?

Очите й се промениха. Клепачите й се присвиха.

Нямаше разпознаване в безизразния поглед, който някога ме обгръщаше със състрадание и любов.

Тя скочи без предупреждение като подивяла котка, а сблъсъкът с тялото й ме накара да залитна назад и да падна върху мръсния под.

Нащърбените й нокти раздираха бузите ми, ръцете й ме удряха с юмруци. Краката й ритаха, коленете й притискаха ребрата ми с такава сила, че изкараха въздуха от дробовете ми, и внезапно се почувствах сякаш отново съм дете, сякаш отново бях в дълбокия океан, обграден от отломките на унищожения кораб — пребит и полуудавен.

Санитарят я отскубна от мен, докато тя се съпротивляваше като хванато в капан животно. Ужасни, нечовешки звуци излизаха през устата й, която някога ме обсипваше с ласкателства.

Накрая, поемайки си накъсано въздух, успях да кажа:

— Не я наранявай.

— Боже милостиви.

Клейтън си поправи път през изумените зяпачи, струпани на вратата, разрошен от безумната езда до Менсън. Хвана ме за ръката и ме вдигна на крака. Лицето му изразяваше шок и отвращение, докато гледахме как санитарите се борят да я удържат.

Изведнъж тя се отпусна в ръцете на тромавия човек, който я пусна в купчината слама, като че ли не беше нищо повече от дрипа, със същата бързина, с която ме бе нападнала.

Обърнах се към Ръскин, който беше отстъпил назад. Лицето му бе застинало в ужас.

Клейтън пристъпи между нас. Мускулите му се напрегнаха, за да ме възпре да се нахвърля върху Ръскин, защото щях да го убия заради това, което й бе причинил.

— Няма да помогнеш на Мария, ако те затворят за убийство — каза Клейтън възможно най-спокойно.

Погледнах го разгневено.

— Аз съм херцог. Тези откачени копелета не биха се осмелили да ме хвърлят в затвора.

— Ваша Светлост, ти си бедствието на аристокрацията. Самият крал ще те затвори в най-дълбоката, тъмна дупка без надежда за спасение, ако не държеше толкова на баба.

— Възнамерявам да убия и нея.

— Обещания, обещания.

Устните на Клейтън се извиха и почувствах, че се отпускам.

Брат ми извади кърпата от джоба на жилетката си и я бутна в ръката ми, като докосна с пръст бузата си, напомняйки ми за драскотините, които едва сега започнаха да пулсират с остра болка.

Притиснах парчето плат към лицето си и то бързо се покри с петна от кръв. Като се загледах надолу, истинската реалност на това място и хората в него, треперещата, някога красива жена, сега побъркана и свита в ъгъла, която връхлетя върху мен с нечовешка сила, ме накара да се почувствам крехък като тънко стъкло.

Клейтън ме изведе от килията.

Свлякох се срещу вратата на коридора с наведена глава и чувствах как по бузите ми се стичаха капки кръв и падаха върху обувката ми като тъмни сълзи.

— Какво предлагаш да направя сега? — Клейтън се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си. — Необходимо ли е да ти напомням, че напусна пълна църква с гости и изостави годеницата си пред олтара?

— Сватбата се отменя, разбира се.

Той погледна назад към килията на Мария.

— Това се подразбира от само себе си. Имам предвид… това. Нея. Братко, мисля, че вече е твърде късно да й помогнем. Страхувам се, че нея вече я няма.

— Ще я взема у дома, там, където й е мястото.

— Хъдърсфийлд?

— Торн Роуз.

Сивите очи на Клейтън ме наблюдаваха със сериозен поглед.

— Тя ще има нужда от медицински сестри и прислуга. Ще се погрижа за това незабавно.

— Излишно е. — Изправих се и се загледах в стената. — Тя е товар, който аз трябва да нося. Ако не бях аз…

— Трей… — Клей се приближи, гласът му омекна. — Вината не е твоя.

Погледнах брат си.

— Напротив, моя е. Обичах я. Това беше достатъчно.