Катрин Сътклиф
Мания (4)

4.

— Копеле! В теб никога не е имало нито капка щедрост, характер или загриженост. Репутацията и името ти олицетворяват хедонизма^[1]. Но да си тръгнеш от поетия към мен ангажимент заради някаква безцветна малка болногледачка…

— Няма нищо безцветно в Мария. Тя е най-красивата жена, която някога съм познавал.

Едуина измарширува с развети поли към вратата на гостната и погледна гневно нагоре към стълбите на втория етаж.

— Увери ме, че си преодолял чувствата, които си изпитвал към нея. — Тя се обърна и вторачи сините си очи в мен. — Сега какво трябва да направя аз? Заради теб съм в затруднено положение.

Изпих до дъно портвайна си и оставих чашата настрана, подготвяйки се за неизбежното избухване. Започвах да се чувствам вцепенен — не само от пиянство, но и от умора, от която ме боляха костите.

Нима бяха изминали само три дни, откакто стоях пред олтара, готов да се оженя за малката кучка? Само дни, откакто животът ми пое в друга посока и отдавна загубената надежда събуди в мен мечти, които някога бях смятал за достъпни единствено за мъже като брат ми?

— Нямам нищо общо със затрудненото положение, в което се намираш, Едуина. Ако се беше въздържала от време на време…

— Ако ти не бе предложил да сключим този брак, щях отдавна да се избавя от това нещастие, което ме сполетя. Но вече е твърде късно. Мили боже, как сама да се справя с това дете.

— Имаш достатъчно пари. Наеми му бавачка и го потупвай от време на време по брадичката. Изпрати го на училище възможно най-бързо и няма да има нужда да се притесняваш за него, освен по време на ваканциите.

— Боже мой, можеш ли да си представиш какво ще се случи с гърдите ми след това? Идеята, че нещо ще дърпа зърната ми, кара кръвта ми да изстива.

— Откога?! — ухилих се аз.

Тя присви очи.

— Кажи ми, скъпи, това бързане да спасиш малката болногледачка не е ли просто начин за пореден път да се изплюеш в лицето на баба си?

— Как мислиш, Едуина?

— Хмм. Като те гледам, почти мога да повярвам, че си искрен.

— Бях много откровен по отношение на чувствата си към Мария.

— Да, спомням си как линееше по нея… когато не твърдеше, че ще я убиеш. Мисля, че ревнувам.

— Мисля, че не.

— Какво ще е нужно, за да промениш мнението си?

— Възможно ли е да се опитваш да ме подкупиш?

— Това сработваше преди.

Тя се приближи към мястото, където седях, изтегнат на мек тапициран стол с висока облегалка, поставен до прозореца. Имаше вид на разгонена котка и знаех точно какво ще се случи.

Едуина използваше секса, за да манипулира тези, на които умът функционираше на едно ниво — между краката. Способността й да надушва тези слабости се равняваше на тази на насъскана хрътка, преследваща ранена лисица. Хрътките, обаче, убиваха бързо, забивайки зъбите си в гърлото на ужасената жертва. Едуина, от друга страна, се радваше на играта, емоционално извратена и омаломощаваща, граничеща с лудост.

Разбирах я и по тази причина тя едновременно ме уважаваше и се боеше от мен. Аз бях предизвикателство, за което беше повече от готова да плати. При това скъпо.

Когато се отпусна на колене между краката ми, полата на бледозелената й рокля се повдигна като морска пяна под прелестните й гърди, разкрити от плътно прилепналото изрязано деколте.

Гърдите й бяха като меки бели възглавници, в които обичах да заравям лицето си. Винаги ухаеше на роза — сякаш беше напоена в главозамайващия аромат. Дори и сега възбудените й зърна прозираха през тънкия плат, възхитителни островърхи близнаци, които, въпреки пиянството ми — а може би и заради него — ме накараха да се втвърдя.

Все пак бях просто мъж.

Някога бих хванал тънкия плат, покриващ тези гърди, и бих го разкъсал. Грубостта я възбуждаше, караше я да се задъхва и да моли за повече. Колкото по-грубо, толкова по-добре.

Някога.

Преди месец. Преди седмица. Преди часове.

Някога.

Ръцете й се плъзнаха нагоре по вътрешната страна на бедрата ми и разтвориха краката ми широко, докато нарастващата подутина в панталоните ми не запулсира от болка при допира с плата, който ме притискаше.

Пръстите й леко проследиха издутината, очите й ме наблюдаваха лениво през спуснатите мигли, а черешовочервените й устни се извиха. Лицето й блестеше от капчиците пот, докато възбудата й нарастваше.

Дългите й тънки пръсти ловко боравеха с копчетата на панталона ми, откопчавайки ги едно по едно, докато навеждаше глава над скута ми и издиша срещу него — топъл, влажен дъх, който изтръгна стон от гърлото ми.

Преглътнах и й се усмихнах леко, когато тя вдигна глава и ме погледна. Устните й се разделиха и тя задиша накъсано.

Езикът й се плъзна по долната, а след това по горната устна, навлажнявайки ги. Те заблестяха на слабата слънчева светлина, проникваща през прозореца.

След това се наведе.

Затворих очи и посегнах към нея. Зарових и двете си ръце в разкошната й като коприна коса, увиваща се около пръстите ми.

И дръпнах главата й назад. Твърде грубо.

Малката й брадичка се вирна нагоре и очите й, разширени и шокирани, се фокусираха върху мен.

— Не — казах аз.

Изненада скова чертите й.

— Не — повторих.

— Не ме искаш. — Не беше въпрос.

— Съжалявам.

— Лъжец. — Забори се обезумяла. — Лъжец. Лъжливо копеле. — Ръцете ми я стиснаха здраво. — Имаш нужда от мен.

— Имах нужда от парите ти. Не от теб, Едуина. И ти го знаеш.

Тя започна отново да се бори, малките й ръце, стиснати в юмруци, удряха бедрата ми. Очите й се напълниха със сълзи и непознато отчаяние издяла дълбоки бразди по челото и около устата й.

За един глупав миг почти повярвах, че емоцията, която изкривяваше лицето й, може би е любов. Но на мен ми бе все едно. Това само щеше усложни нещата още повече.

Освен това Едуина не беше способна да обича никого. Тя самата го бе казала.

— Какво се надяваш да постигнеш с тази идиотщина? — попита тя. — Въобразяваш си, че по някакъв начин ще спасиш здравия разум на дриплата?

— Да, надявам се, че да.

— И за какво? Ще прекараш остатъка от живота си като просяк? Необходимо ли е да ти напомня, че си пропилял наследството си, да не говорим, че опетни името Солтърдън в опитите си да унижиш вдовстващата херцогиня? Възнамеряваш да получаваш подаяния от брат си ли?

Отблъснах я ядосано и закопчах панталоните си.

— Внимавай, Едуина, търпението ми си има граници.

Опитвайки да се изправи на крака, гневът й нарасна, а косата й се разстла върху гърдите като ярък пламък. Взря се в мен, задъхана като окървавен бик, а аз станах от стола в очакване на битката.

Тя профуча из стаята като вихрушка, а погледът й заподскочи от една чуплива вещ към друга.

— Плащаш на прислугата си със сребърни свещници. Клубовете в Лондон не те приемат вече. Въпрос на време е да посегнат на Торн Роуз — или поне на това, което е останало от него и не е западнало. Ти си посмешище, Солтърдън. Приятелите ти — малкото, които са ти останали — залагат кога ти и това място ще се срутите до основи. Какво ти донесе този акт на героизъм към онази побъркана? Склонен ли си да прекараш остатъка от нещастния си провален живот да продаваш прасета и картофи на пазара, за да се изхранваш?

— Със сигурност ще е за предпочитане, отколкото да се обвържа с пропаднала и зла жена като теб.

Порцеланова китайска статуетка полетя към главата ми. Наведох се и тя се разби в стената. Последва я гарафата с портвайн. Опитах се да я хвана във въздуха, но беше твърде късно. За мое огорчение гледах как прелита през отворения прозорец и се разбива на калдъръмената пътека, напоявайки туфа божури.

— По дяволите — изругах през зъби. — Отиде твърде далеч, Едуина. Това беше най-добрият ми портвайн.

Изведнъж яростта я напусна. Тишина като след преминала буря изпълни стаята.

Тя си пое накъсано дъх и изведнъж ми хрумна, че никога не съм я виждал да плаче. Викове, да. Крясъци, определено. Емоционалните и физическите ни сблъсъци бяха винаги толкова бурни, колкото и на война. Но сълзите, стичащи се по лицето й, бяха нещо ново и смущаващо.

— Ще ти купя много по-хубав портвайн, Трей. Цял живот ще го имаш. Най-добрият. Само… се ожени за мен.

— Едуина…

— Ще наема медицински сестри за нея. Лекари. Няма да й липсва нищо.

— Не прави това.

Погледнах към прозореца, смутен от суровото отчаяние, което видях върху лицето й. Не само отчаяние, но също така и онова друго чувство, за което бях мислил преди малко. Невъзможно. Тя не ме обичаше. Не можеше.

— Обичам те, Солтърдън — достигна до мен гласът й и аз се стегнах сякаш от удар.

Съсредоточих се върху притъмняващата панорама — дърветата се превръщаха в силуети на хоризонта, туфите божури се разтваряха под удължаващите се нощни сенки. Хилядите миниатюрни рози, които растяха по стените на каменната ограда, ме гледаха с призрачни бели лица.

Тя застана до мен и заедно наблюдавахме как се появява блещукането на първите звезди. Ароматът й на рози ме подразни, а някога бе достатъчен да ме възбуди. Щях да повдигна полата й и да се забия в нея. Щяхме да сме необуздани като кучета и аз щях да се наслаждавам на моментна забрава — това беше единственият начин да избягам от спомените за Мария.

— Тя няма какво да ти предложи — каза тя.

— Може би.

— Не е същата жена и никога няма да бъде.

— Това не е сигурно.

— Какво ще стане, ако никога не се излекува? Ще се задоволиш да живееш като монах през останалата част от живота си?

Наблюдавах падаща звезда на тъмновиолетовото небе, докато изчезна.

— Женското тяло е твое проклятие още от деня, в който си станал достатъчно голям, за да преспиш с първата си курва. Просто не можеш да се сдържиш. Имаш повече нужди от всички останали мъже. Дори и тя да се оправи и стане отново жената, която си обичал някога, ще може ли да те задоволи до края на дните ти? Веднъж каза, че благодарение на чистотата й си пречистил греха от душата си. Наричаше я „ангел“. Твоето… спасение. Ще бъде ли тя в състояние да утоли низките ти страсти? Какво ще направиш, ако греховете ти покварят невинността й и тя престане да бъде ангел? Или по-лошо, в крайна сметка ще се умориш от наивността й и ще жадуваш за курва? Сигурна съм в това. Ние си приличаме, ти и аз. Ние… сме празни и гладът трябва да бъде задоволен. Това е, което ни свързва. Нашата нужда.

— Може и да си права — казах уморено. — Но аз не те обичам. Съжалявам.

— Знам. Винаги съм знаела. Ако не друго, поне винаги си бил честен. Но и не съм ти безразлична, знам това. Дотолкова, доколкото си способен да се грижиш за всички, освен за себе си и своите собствени потребности. Сигурна съм, че това желание да я имаш произхожда от чувство за вина. Мислиш, че си й задължен с нещо.

— Аз я унищожих.

— Баба ти я унищожи — въздъхна Едуина. — Няма да се откажа. В края на краищата ще се умориш от това бреме. Жаждата ти за женска плът ще унищожи тази временна мания за саможертва и ти отново ще се нуждаеш от мен. Ще се погрижа да стане така. Когато си почиваш в леглото през нощта сам, ще мислиш за мен, за това, което споделяхме. Ще се връщам отново и отново. Ще сломя съпротивата ти. Ще подкопая силата на волята ти. За момента Мария Аштън може да претендира за сърцето ти, но аз ще претендирам за душата ти. Обещавам.

 

 

Тъмнина. Утеха. Закрила. Воал на забвението. О, колко я обичаше. Жадуваше за нея. Обожаваше забравата.

— Пол? — прошепна тя. — Пол, тук ли си?

Тя се заслуша, като едва си поемаше дъх в очакване.

Заплашваше да я обземе нова вълна страх, тревога, която щеше да унищожи крехката й стабилност. Започна със светлината.

— Тук ли си? — проплака тя.

Да, скъпа. Винаги съм тук. Знаеш това.

— Мъртва ли съм най-сетне?

Мъртва? Не, изобщо. Какво те кара да мислиш така?

— Светлината, разбира се. Мисля, че я видях.

Вече ти казах, няма да позволя да умреш.

— Но аз съм сигурна, че видях светлината. Тя беше толкова ярка и ме викаше.

Тишина.

— Пол? — Паниката й нарастваше. — Нали не си ме изоставил?

Все още не.

— Никога не трябва да ме напускаш. Не отново.

Ще остана за известно време. Толкова дълго, колкото имаш нужда от мен.

— Не мога да те видя. Ела по-близо, така че да мога да те видя. Защо стоиш в тъмното?

Ето, така по-добре ли е?

Тя се отпусна.

— Да. Ела и седни до мен. Тук. Близо до мен. Говорил ли си с мама?

Изпраща ти любовта си.

— Истински щастлива ли е?

Щастлива и облекчена, че сега не чувства болка.

— Липсва ми ужасно.

Знам.

— Може би ще я видя скоро и никой от нас тримата няма да каже сбогом отново.

Твоето време още не е дошло, Мария. Не трябва да се отказваш, не сега. Трябва да се бориш повече от всякога.

— Защо се усмихваш така? Изглеждаш много… тъжен.

Да, и едновременно с това се радвам. Знаеш ли защо?

— Кажи ми.

Светлината, която видя… Това не беше Рая, Мария, това е слънцето.

— Не бъди глупав. На това ужасно място няма слънце.

Огледай се наоколо.

— Не. Няма да се оглеждам. Тук е ужасно. И те скоро ще дойдат. Защо ми предлагаш такова нещо? Това място е неприятно и страшно…

Подай ми ръката си.

— Защо?

Искам да ти покажа нещо. Хайде, внимателно. Застани тук и погледни натам. Какво виждаш?

— Тъмнина.

Опитай по-силно.

— Не искам да го правя. Защо правиш това?

Виждам обширни зелени поляни. И красива каменна стена, на която прекрасни бели рози растат буйно и пищно. Здрачът целува хоризонта — розово тук и златно там. Слънцето се рее над потъмнелите върхове на дърветата като гигантски огнен пъпеш. Усещаш ли го? Топлината върху лицето ти?

— Не.

Опитай по-усърдно.

— Не. Не. Не искам! Искам да заспя отново.

Отвъд стената се извива път, дълъг километри. Виждам овчар и куче в черно и бяло, лаещо наоколо, за да събира стадото.

— Подобно на алеята в близост до нашата къща?

Прилича малко. Но е по-голям.

— Помниш ли как като деца тичахме по алеята до езерото от другата страна на църквата? Ядяхме ябълки под офиката, докато ни заболяваха коремите. Мама ни се караше и ни слагаше в леглата. Лежахме под завивките, кикотехме се и повтаряхме проповедите на баща ни дума по дума. Ти ми разказваше истории и аз винаги бях принцесата, а любимият ми беше рицар в блестящи доспехи и ме спасяваше от дракона.

Помня.

— Разби ми сърцето, когато ме остави.

Съжалявам. Не можем да върнем времето назад.

— А така исках да дойда с вас. Пол? Пол, къде си? Не си отивай.

Шшт, Мария. Те ще си помислят, че си луда.