Катрин Сътклиф
Мания (24)

24.

Пристигнах в къщата на вдовстващата херцогиня малко след единадесет часа същата вечер. Прозорците бяха тъмни. Старата херцогиня сигурно бе в леглото от няколко часа.

Удрях по вратата в продължение на няколко минути, преди сънлив служител да я отвори и да отстъпи, взирайки се в мен. Бутнах вратата и тръгнах към стълбището, изкачвах се по стълбите, а документите на Уудраф се намираха на закътано безопасно място в джоба на наметалото ми.

Чувство на опиянение туптеше в слепоочията ми. Не пиянство от смелост, а от главозамайващо щастие, че за втори път този ден бях на път да направя съдбоносно решение. Бях на път да поема контрол над живота си.

Щях да хвърля изобличаващите документи в огъня, точно пред очите на вдовстващата херцогиня, и да й кажа да се маха.

Вратата на спалнята беше отворена и аз се спрях на прага, гледайки към балдахина на леглото. Там нямаше никой и погледнах към високия стол до гаснещия огън.

Тя стоеше на него, свила се като стар гарван пред огнището.

Тихо и бавно се приближих към другия край на стаята и застанах до нея. Извадих документите от джоба си.

Главата й бе паднала на една страна по време на съня.

Никога не бях я виждал по този начин, сребърната й коса свободно падаща на тънки нишки около нея. Шалът, увит около раменете й, подчертаваше крехкостта на формите й, а бялата нощница бе твърде голяма за старите й кости.

Потънах в стола срещу нея и се взрях в хлътналото, сбръчкано лице.

Тя се размърда, когато усети присъствието ми, веднага вдигна глава и ме погледна в очите.

— Ах — каза тя, и по необичаен начин нервно побутна обратно кичури коса от лицето си, като че ли смутена, че е така раздърпана. Уви плътно шала около себе си и се сви дълбоко в стола. — Изглежда, че правилата за учтиви разговори напълно ти се изплъзват, Трей. Човек не идва в такъв час без предупреждение или неканен. — Тя наклони брадичката си и вдигна едната си вежда. — Надявам се, имаш разумно извинение за това, че ме обезпокояваш по този начин.

— Напълно разумно — отговорих аз, свивайки документите в скута си. — Възможно най-смисленото действие през целия ми живот.

Погледът й се придвижи надолу към документите и остана там дълго. Най-накрая тя въздъхна тежко и каза:

— Много добре. Махай се с това.

— Това са свидетелствата за раждането ми и това на Клейтън от Изабел Пинтър.

— Виждам.

— Искам да видиш как ги унищожавам. След това смятам да изляза през вратата и никога да не те видя отново.

Тя сви устни и отпусна глава назад към стола. Имаше странен блясък на забавление в очите й.

— Много добре — каза тя. — Продължавай. Направи го и след това се разкарай от къщата ми.

Изправих се и тръгнах към камината, документите бяха между пръстите ми. Взирах се в ниските пламъци и казах:

— Също искам да ти кажа, че знам къде е дъщеря ми, и че е жива и здрава. И твърдо съм решен да си я взема и да я предам на Мария. В този момент се надявам с цялото си сърце, че мога да убедя Мария да ме обикне отново, да прости зверски ти жестокости и да се омъжи за мен.

— И ако не го направи?

— Поне ще има дъщеря си, нали?

Тя продължи да ме фиксира с избелелите си очи, устата й се изви в подигравателна усмивка.

Погледнах към документите. Към нея и отново към документите. Към огъня, а след това към очите й. Зашеметяващо и отвратително осъзнаване започна да се свива в стомаха ми. Изведнъж разбрах защо се усмихваше по този знаещ и порочен начин.

Тя ме мислеше за страхливец. Достатъчно отчаян човек, за да унищожи доказателствата на потеклото си. Някога бях. Преди да срещна Мария.

Задържах погледа й и хвърлих документите в скута й.

Изразът замръзна на лицето й и самодоволството се стопи от надменното й изражение.

Застанах на коляно пред нея и погледнах в слисаните й, хлътнали очи.

— Нямам нужда от потеклото на Солтърдън, за да определя мъжкото си достойнство. Солтърдън и всичките му безполезни титли нямат нищо общо с човека, съпруга, бащата и това, което смятам да стана. Можеш да вървиш в Ада.

Изправих се и тръгнах към вратата.

— Трей.

Обърнах се, погледнах в лицето й и това, което видях, ме остави без дъх.

За миг, само за миг, светлината на огъня изтри бръчките на лицето й. За миг тя отново беше младата жена, очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите й в сребърни пътеки.

— Всичко, което някога съм искала от него, бе любов — каза тя тихо. — Да ме обича със страстта и манията, с която го обичах аз. Бях готова на всичко, за да го задържа. Всичко. Игнорирах аферите му, съгласявах се с лъжите, приемах децата му от други жени, всеки един миг от живота си желаех те да са мои, да са част от мен.

Преглътнах и за кратко затворих очите си, а гневът, който ми тежеше през целия ми живот, ме напусна. Съжалявах клетата млада жена, която се беше омъжила по любов и не бе получила обич до края на живота си.

— Пази я — прошепна тя с трепереща брадичка, после хвърли документите в пламъците.

 

 

Не успях да стигна до Хъдърсфийлд чак до обяд на следващия ден. Земята блестеше под пролетното слънце, когато слязох от уморения си кон, тръгнах — не, побягнах — към къщата на Мария и налетях на вратата с юмруците си.

Нямаше никакъв отговор. Обезумял, едва дишащ, погледнах нагоре и надолу по калдъръмената уличка, и заблъсках отново. Дробовете ме боляха, изпотих се, така че бях принуден да сваля наметалото, хвърляйки го на земята. Побягнах към малката къща на Джон Рийс.

Стигнах до вратата й, борейки се за глътка въздух, след това заблъсках с юмрук.

Тя се отвори веднага.

Погледнах надолу в стреснатите очи на жената, преди да премина покрай нея и да попитам:

— Мария Аштън. Тук ли е?

— Гръм и мълнии, за кой се мислите? — започна тя.

— Дявол да го вземе, тя тук ли е, или не? — Погледът ми пробяга по малкия, спретнат салон. — Къде, по дяволите, е тя? С Рийс ли е?

Чух странен звук и се обърнах бързо.

Едно дете стоеше на прага на спалнята си, тъмната коса обгръщаше ангелски малките бузки, очите й бяха копие на собствените ми.

Тръгнах към нея бавно.

— Вижте, аз няма да…

Думите й изчезнаха в съзнанието ми, когато се съсредоточих върху лицето на дъщеря си. Отпуснах се на колене, изпивайки с поглед всяка черта на лицето й: плътните устни на Мария, моята тъмна коса, сивите ми очи…

— Сара — прошепнах аз, треперейки.

След това през блажената мъгла дойдоха думите:

— … Рийс и Мария ще се оженят след няколко минути…

Главата ми се обърна рязко и аз се втренчих в нея:

— Ще се женят?

— Да. Ако вече не са…

Зарових ръце в косата си, затворих очи и прошепнах:

— Исусе. О, боже. Моля те. Моля те, не ми го причинявай.

Изправих се предпазливо, за да не изплаша дъщеря си. Колкото е възможно по-нежно я взех на ръце, целунах гладкото й чело и прошепнах в малкото ухо:

— Отиваме в църквата.

— За да видите татко? — каза тя, искрящите й очи търсеха моите.

Сърцето ми се преобърна в гърдите.

— Да — насила се усмихнах и кимнах. — Да видя баща ти.

Стараейки се да предпазя детето, излязох от къщичката. Всяка крачка, която ме приближаваше до параклиса, караше сърцето ми да бие все по-бързо. Повтарях думите в съзнанието си:

— Моля те. Моля те, Господи, моля те, не позволявай да стане твърде късно.

Почти пробягах разстоянието, изкачих стълбите и отворих вратата.

И едва не залитнах от благодарност, като чух мрачните думи, които се носеха през тихата зала:

— Ако някой знае каквато и да е причина тези двама души да не встъпят в свещен съюз, да говори сега, или да замълчи завинаги.

— Аз — прошепнах. — Аз знам една причина — повторих с по-висок глас.

Мария се обърна с широко отворени очи, впивайки ги в моите. О, милостиви боже, тези очи. Тези устни. Това сладко лице, което ме преследваше от първия момент, в който погледнах в него.

— Не го прави — казах аз. — Мария… умолявам те.

Джон Рийс изстена и покри лицето си с ръце. Препъвайки се към пейката, той се отпусна на нея, лицето му се изкриви в отчаяние. Посегна към ръката на Мария, улови я, принуждавайки я да обърне замаяния си поглед към него.

Тя все още ме обичаше. Знаех го. Видях го в треперещото тяло, в борбата, която се водеше в нея, и от която тя отчаяно се опитваше да излезе победител.

Впери напрегнат поглед в мен, а след това погледна към детето в ръцете ми. Тогава по лицето й пролича, че е разбрала истината, докато Джон Рийс започна да говори.

— Баща ти ми каза, че си мъртва. Той попита Джейн и мен дали ще вземем детето… Не можах да ти кажа. Знаех, че все още го обичаш. Не можех да те загубя…

В очите й се появиха сълзи, цветята в ръцете й паднаха на пода. Когато протегнах ръка към нея, тя се спусна надолу по пътеката към мен… и дъщеря ни.