Катрин Сътклиф
Мания (11)

11.

Изведнъж се събудих от странен и обезпокоителен сън — отново бях в мината, бездънна и огнена, лицето ми ме гледаше, изкривено от страдание. Но имаше и нещо друго, нещо по-обезпокоително.

Някой извика името ми.

Часовникът отброяваше в далечината, отеквайки из къщата. Оставаха няколко часа, докато станеше време да стана, да прекося ливадата и да вляза в мината.

Надигнах се от леглото и се преместих до прозореца. Огън гореше в мрачната нощ, бледо златен воал блещукаше над хоризонта.

Побързай!

Отново гласът. Завъртях се и огледах тъмната стая, но единствено жарта от огъня проблясваше в камината. По лицето ми премина студен полъх като от вятър. Плъзна се по краката и гръбнака ми, нашепвайки леко в ухото ми:

Мария! Побързай!

Бързо се облякох, воден от някакъв инстинкт. Нещо не беше наред. Нещо се беше случило. Чувствах го под лъжичката си, изнервящо, стряскащо. Това караше сърцето ми да препуска от внезапна нужда да я видя, за да се убедя, че всичко е наред.

Вълнението ми се усили, задишах трудно, задъхвах се от студения въздух, дробовете ми горяха. Струпаните къщи долу бяха тъмни, случаен проблясък на светлина идваше от далечен прозорец. Нямаше горяща лампа в къщата на Уайтфийлд.

Седнах на едно дърво и затворих очи, поех няколко дълбоки вдишвания. Почувствах се глупаво, че съм така разтърсен от един сън.

Усетих трептене. То беше толкова слабо, че в първия момент си помислих, че тялото ми трепери от студа.

Тогава отново, по-силно, премина през дървото зад гърба ми.

Погледнах нагоре и видях листата да шумолят сякаш от вятъра. Само че нямаше вятър, просто ниско ръмжене, което прозвуча като гръм под мен.

Господи, какво се случва!

Изправих се на крака и залитнах, погледът ми обхвана околността. Пред мен далечината започна да се деформира, разтваря, и изведнъж светът започна да се разпада.

Ръмженето се превърна в рев и експлозия, която изпрати струя от дим и смрад от минната шахта, сякаш всички демони от ада бяха освободени. Пожар избухна от разпадащия се миришещ комин.

Нищо не можеше да спре това, което се случваше. Камъните на комина започнаха да се разпадат един по един, летяха в небето като огнено сияние през облаци от сив дим. Падащи отломки покриха сламените покриви на къщите, които сякаш се смалиха под чудовищно обвилите ги черни облаци.

Мината… Мили боже, мината!

Тичах, падах долу, пълзях, очите ми горяха, ноздрите ми — опарени от горещия въздух и вонящата миризма. Земята все още вибрираше под мен. С ъгълчето на очите си виждах хълмовете, разлюлени като живо същество, след това изчезваха, сякаш гигантска паст се отваряше и поглъщаше собственото си творение.

Инстинктивно излязох на пътя, но оттам не можеше да се види нищо. Ярките пламъци на огъня се издигнаха над земята, ивиците светлина изглеждаха като падащи звезди през дима.

Тогава чух писъците на жените, но не ги виждах, до мен достигаха само воплите им на ужас и мъка. Горящите покриви допринасяха за кълбото дим, а сламата върху тях пукаше и пращеше като прахан.

Пред мен се появи Берта, лицето й бе посивяло от шок и страх и покрито с оловни сажди, прах и дим. Стъклените й очи се взираха в мен, стисна гърлото си с ръка и с ужасен звук извика името на съпруга си.

— Томас, Томас! Някой да помогне на съпруга ми!

Зад нея покрива на къщата на Уайтфийлд пламна.

— Мария! — крещях в лицето на Берта. — Къде е Мария?

Тя се отдалечи, препъвайки се. Опитах се да я грабна, да я дръпна назад от излизащия на талази задушаващ дим. Водена от страха, тя ме блъсна настрани и изчезна в мъглата.

Видях Мария, клекнала в ъгъла на малката стая, както и в деня, когато я намерих в Менсън. Отломъци от горящия сламен покрив падаха около нея и подгъва на роклята й пушеше.

Проправих си път през дима и пламъците, стигнах до нея, грабнах я в обятията си я и изведох от къщата. Сгуших я до гърдите си, за да я предпазя от искрите и изригналия дим.

Слепешката бягах в тъмнината по пътеката, дробовете ми горяха, краката ми се схващаха в спазми. Спрях се, едва когато достигнах билото, и погледнах назад към огнената падина. Грохотът и ревът беше спрял, но горящите покриви пращяха.

Внимателно поставих Мария на земята, взех лицето й в ръцете си и я прегледах за рани. Изплашените й очи ме погледнаха и ръцете й се вкопчиха в ризата ми. За миг…

В следващия момент тя се обърна и побягна надолу по хълма в навалицата от крещящи мъже и жени. Къщите бяха опожарени. Проправях си път, блъскайки тела, които обезумяло искаха да стигнат до опустошената мина. Най-сетне стигнах до къщата на Ричард.

От покривите се издигнаха пламъци като плющящи и увиващи се езици и дори, докато гледах, всичко започна да се разпада.

Защитих лицето си с една ръка, ритнах вратата и тя се отвори, но бях отблъснат от огнената стена, която унищожаваше малката къща.

— Лу! — извиках аз, отчаяно исках да намеря някакъв начин да ги спася.

Тя се беше свила на леглото и държеше съпруга си. Извърна глава и ме погледна със спокоен поглед, на лицето й не бе изписан страх, а хладнокръвие, което придаваше красота на чертите й и намекваше за жената, която някога е била. Усмивка докосна устните й, след това тя изчезна под градушка от горящи греди и слама.

 

 

— Всички те са мъртви. Мъртви. Няма надежда за никой.

Гледах от прозореца на спалнята в непрогледния хоризонт, който просияваше заплашително. Мислех си за баба ми и колко ли ще е доволна за мината. Смрадта вече не се усещаше във въздуха.

Цялото ми тялото бе покрито със сажди, ръцете ми бяха опърлени от горяща пепел. Обърнах се и погледнах към Мария.

Бях направил всичко по силите си, за да помогна на погребаните миньори и мъжете, които пристигнаха на работа скоро след експлозията. Уви, нито един човек не можеше да направи нещо, за да помогне. Благодарение на една искра и залеж от газ, светът на тридесет метра надолу под земята се взриви и унищожи дългите километри тунели.

— Направих, каквото можах — казах с дрезгав шепот.

— Разбира се, че си направил, скъпи. — Едуина взе влажна кърпа и започна да търка черните ми ръце. Тя изглеждаше по-бледа от обикновено.

— Не мисля, че разбираш, Едуина. Те са мъртви.

— Разбирам.

— Томас. Майер Хепълборн, който имаше четири деца и малка ферма близо до Хорт. А Крейг Госуърт едва се беше оженил. Съпругата на Джон Милфорд очаква първото си дете след няколко седмици. Лу и Ричард. Всички си отидоха.

— Слава на бога, че не си сред тях. А можеше да бъдеш, не разбираш ли? Ако тази експлозия се беше случила няколко часа по-късно… Мили боже, при мисълта за това изтръпвам.

Тя хвърли настрана мръсните кърпи.

— Ще трябва Хърбърт да донесе една гореща вана.

— Не искам вана. Искам… — Поклатих глава и примигнах.

Очите ми горяха. Лицата на жените се бяха запечатили в паметта ми, виковете им звъняха в ушите ми. Чувството на безпомощност продължи да присвива корема ми. Но най-голям от всичко беше страхът, че можех да загубя Мария, отново. Втресе ме.

Не за пръв път си спомних за съня, за гласа, който ме вдигна от леглото и ме накара да отида до мината.

Съвпадение, разбира се.

— Исусе — прошепнах аз. — Ако не бях там, Мария щеше да е мъртва също.

Едуина въздъхна.

— Това, разбира се, щеше да е жалко.

Аз присвих очи към нея в убийствен поглед.

Тя отстъпи назад, очите й се разшириха, толкова сини, колкото и това, с което беше облечена.

— Почини си. Изтощен си. Ще кажа на Хърбърт да донесе чай с банята ти.

Когато тя излезе от стаята, аз отидох до леглото и се загледах надолу в очите на Мария. Разочарованието ми тежеше, а безсилието сви гърлото ми.

— Мислех, че… там, където паднах, помислих за момент, че ме разпозна. Предполагам, че не.

Прокарах ръце през косата си, чувствах как щях да се взривя като газта, изпратила шестдесет мъже към смъртта. За един кратък миг завиждах на Томас, Майер Хепълборн и Крег Госуърт — вече необременени с жестоките обрати в живота и сърцераздирателни разочарования.

В този миг се чу гръм, последван от експлозия ярка светлина в небето. Облаците трещяха разрушително, прозорците задрънчаха и пода се разклати.

Мария се отмести и празният й поглед се изпълни със страх и объркване.

— Пол? — прошепна тя. — Ти ли си там?

Приближих се.

— Мария?

— Какво се случи? Този звук…

Последвах посоката на погледа й към сенките извън светлината на лампата. Нищо, разбира се. Какво очаквах да намеря там? Пол? Исусе, и аз полудявах като нея.

— Мария, моля те.

Тя се изправи малко, челото й се набръчка и долната й устна затрепери.

— Какво искаш да кажеш с това, че Берта си е отишла?

— Чуй ме.

— Къде съм?

Отново погледна към сенките, гледаше играта на светлината, отразена в блестящото сияние на стената. Мислех си за гласа отново и тръпка пробяга по гърба ми.

— Няма да се успокоя! — извика Мария, връщайки вниманието ми отново върху нея. Тя се втренчи в стената, лицето й почервеня от гняв.

— Спри това — заявих аз с цялата власт, която можех да събера, въпреки растящото ми чувство за безсилие. — Чуваш ли ме? Спри.

— Пол? Не ме оставяй.

Обвих слабите й рамене с ръцете си и леко я разтърсих.

— По дяволите, трябва да ме чуеш.

— Берта! — плачеше тя. — Берта, моля…

— Тя си отиде, по дяволите. Страхувам се, че оставаш с мен.

Зашлеви ме.

— Не! Не ме докосвай!

Тя ме избута настрани и се претърколи от леглото. Размаха ръце пред себе си, сякаш се препъва в тъмното.

— Няма ли да спреш това — извиках аз, разочарованието ми нарасна, тъй като ме беше страх, че тя е загубена за мен. Загубих! Не знаех как да я достигна. — Ще ме чуеш ли…

— Помогнете ми! Някой да ми помогне!

Дръпна се в единия ъгъл и се плъзна надолу по стената с крака до гърдите, ръцете и се заровиха в косата и тя затвори очи. Започна да се люлее, тананикайки песента на Мария.

 

 

Когато налях половин бутилка от розовата тоалетна вода на Едуина в топлата вода, тя изглеждаше ужасена.

— Беше ми купил тази от Париж — извика тя.

— Ще ти купя друга.

— С какво? Със свещници?

Погледнах я.

— Не съм в настроение да толерирам злобата ти в този момент. Предлагам ти да направиш нещо полезно. Помогни ми да я съблека.

— Ти не си сериозен. Тя е… опасна.

— Аз също.

Очите й се разшириха и тя преглътна.

— Ще си ми длъжник за това, Солтърдън.

— Започвай, Едуина. Задължен съм почти на всеки в тази страна, по един или друг начин.

Мария лежеше свита на леглото, загледана в прозореца. Махнах на Едуина да отиде до противоположната страна на леглото, в случай че Мария се опита да избяга отново.

Тя не го направи, благодаря на Бога, просто лежеше отпуснато като парцалена кукла, когато почистих опърлената, със сажди покрита нощница. Внимателно я вдигнах, но тя не се бореше.

Пуснах я във водата, обвивайки ръка около раменете й. Пара обгърна лицето ми, капки потекоха от челото ми и се посипаха по гърдите й. Бледата й кожа се зачерви от топлината. Очите й се разшириха.

Погледнах бързо Едуина и безгласно прошепнах:

— Успокой я.

— Аз? — отвърна тя шепнейки.

— Направи го.

С въздишка на примирение, тя се отпусна близо до ваната:

— Спокойно, Мария. Всичко ще бъде наред.

Мария обърна глава към гласа и се загледа, тъй като беше тъмно.

— Ние няма да те нараним.

— Берта? — прошепна тя. — Берта, ти ли си?

Изгледах Едуина и кимнах.

— Да, скъпа. — Едуина закърши ръка и завъртя очи. — Берта… е.

Мария се отпусна малко и аз се пресегнах към сапуна, плъзнах го по раменете й надолу по потопените й ръце. Сажди от ръцете ми образуваха тъмни спирали по кожата й във водата.

— Къде е Сара? — попита тя.

Едуина ме погледна; аз свих рамене.

— Сара? Какво искаш от Сара? — попита Едуина.

— Искам я. Искам Сара.

— Тя… не е тук.

— Искам я. — Мария отново започна да се бори и бях принуден да я хвана здраво. Безпокойството й се върна, тялото й започна да трепери:

— Сара — извика тя.

— Направи нещо — казах аз през зъби.

— Кажи ми къде е тя — каза Едуина, опитвайки се да държи паниката й под контрол.

— Дай ми я!

Преди да успея да реагирам, Мария се надигна от водата, красивото й лице се изкриви от ярост. Тя погледна право в очите ми, нейните като два горски пожара, толкова горещи колкото пламъците, които унищожиха мината и селото преди часове.

Изведнъж ръцете й бяха в косата ми, пръстите усукани около нея, ноктите й се забиваха в скалпа ми. Повлече ме във ваната с нея, изтегнат, с лице надолу към водата, където аз инстинктивно вдишах, поемайки от розовата ароматизирана течност, която избухна в мозъка ми.

Едуина изпищя.

Надигнах се нагоре и се откъснах от Мария, задушаван, повърнах водата, която опари гърлото ми.

Едуина изкрещя отново.

Въпреки изгарящата мъгла, погледнах наоколо да намеря Мария, излизаща от ваната, вниманието й беше насочено към Едуина, която отстъпваше назад към вратата.

— Дай ми я, кучко — Мария изръмжа.

— Тя не е при мен! — проплака Едуина. — Трей! Направи нещо. Тя ще…

Мария скочи грациозно като котка върху Едуина, събори я на земята с шокиращо тупване в пода. Мария улови в шепи косата й и започна да удря главата й по килима.

Бързо скочих през ваната и грабнах Мария за талията, дърпайки я назад. Едуина виеше от болка, докато Мария я прекатури, продължи да стиска косата й, раздрусвайки я от едната на другата страна като куче с кокал.

— Остави я — извика аз и се опитах да отделя пръстите на Мария от косата на Едуина.

С ръмжене тя впи малки зъби в рамото ми. Усетих ги как разкъсват мускулите ми като остри ножове.

Вкарах лакътя си в ребрата й, чух как притока на въздух напуска дробовете й и ме пусна. Тя се препъна назад, не се интересуваше от мен или Едуина, завъртя се в кръг с протегнати ръце и изплака:

— Сара!

 

 

Коя, по дяволите, беше Сара?

Докато дъждът удряше по покрива, виждах лицето на Мария как викаше това име отново и отново. Там нямаше страх, само отчаяние, толкова силно, че сърцето ме болеше като си спомня.

Сара.

Търсих в паметта си, припомняйки си жените на миньорите, но сред тях нямаше Сара, щях да си спомня. Може би някоя от девойките, които не съм виждал? Някоя, която с Берта, са постигнали някакъв напредък с Мария? Която и да беше, тя й бе въздействала изключително силно.

Слънцето изгря зад ниските тъмни облаци, заплашващи с дъжд. Поех надолу по калния път. Движех се бавно напред заради калта, свирепия студ и големите участъци с лед, покрили земята. Не чувствах студа. Надявах се да намеря Сара и тя да ми помогне.

Селото се бе разпростряло като безжизнен труп в хралупа, къщите — без покриви като кости, стърчащи от земята. Разпръснати сред падналите отломки, мъже седяха като каменни реликви от друго време, избрали да лежат на земята, забравени, хвърлени на далеч, безполезни.

Подобно на призрачни фигури, съпругите на мъртви миньори се движеха безшумно сред обгорени къщи, влачейки жалкото си обзавеждане и трупайки го вътре във вагоните. Като минах, малцина обърнаха хлътнали погледи към мен, израженията им, окрилени от моментна надежда, преди реалността да затръшне вратата отново в лицата им.

Камъните от къщата на Уайтфийлд стояха в рязък контраст с черните хълмове отвъд него. Внимателно влязох, спрях на изгорелия праг и се загледах в овъглените останки от стол с облегалка, легло и почернели метални тенджери за готвене вътре в огнището.

Мястото миришеше на тлееща, мокра пепел.

Берта излезе от спалнята, ръцете й бяха пълни с постелки и завивки, които като по чудо бяха оцелели от ада, който бе унищожил основната стая. Като ме видя, тя спря. Беше се състарила с десетилетие през последните двадесет и четири часа. Скръбта бе набраздила дълбоки бръчки по лицето й.

— Берта — казах аз с напрегнат глас. — Съжалявам.

Тя ме стрелна с бързо кимване и затегна вързопа към гърдите си.

— Да. И аз.

— Мога ли да ти помогна?

— Не. — Тя поклати глава.

— Какво ще правиш сега?

— Ще се преместя.

— Къде ще отидеш?

— Надолу по пътя. Имам брат в Брадфорд. Жена му умря миналата година. Мога да му помагам за многото деца.

Тя хвърли вързопа на пода и се върна в спалнята. Аз преместих завивките и ги вдигнах, изчаках докато тя се върне с ръка, пълна с неща, които изглеждаха като дрехи на Томас.

— Коя е Сара?

Тя се втренчи в мен един дълъг миг, като че потъна в дълбок размисъл.

— Сара — повторих аз. — Къде мога да я намеря?

Берта преглътна и огледа стаята. После ме погледна за миг, сякаш ще се пръсне.

— Мария я търси.

— Ах! — Тя си пое накъсано въздух. — Как е момичето?

— Буйна.

— Това е срамота. — Тя примигна и отново ме погледна. — Както казах, тя се нуждае от женски грижи.

— Може би тази Сара ще може да помогне. Мария, изглежда, е свързана с нея по някакъв начин.

Очите й плувнаха в сълзи, Берта прехапа долната си устна, а след това се затътри обратно през пепелта в спалнята. Излизайки отново, държеше кукла-бебе в едната ръка. Тя се втренчи в нея с такава болка, боях се, че ще изригне в порой от сълзи.

Хвърли я към мен.

— Вземи я. Това е всичко, което е останало от скъпата ми дъщеря, но Мария се нуждае от нея повече от мен. Служеше само да ми напомня за това, което загубих.

Взрях се надолу към напуканото лице на куклата с големи боядисани сини очи и избледнели като на ангелче устни. Кичурите коса върху главата й приличаха на суха сплъстена слама.

Погледнах объркан към Берта.

— Дъщеря ми я наричаше Матилда. Томас й я купи веднъж, когато замина за Лондон. — Усмивката й трепереше. — Безценното ми момиче спеше с нея всяка нощ, докато умря.

Кукла. Погледнах надолу в ангелското лице, смущението ми нарасна.

— Куклата…

— Това е Сара. — Тя преглътна. — Мария я нарича Сара.