Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хоторн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obsession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 69 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Редактори: desi7y, Ralna, denensita, ganinka

История

  1. — Добавяне

5.

Айрис, миячката на чинии, облечена в измачкана черна рокля и гълъбовосив сукман, със светлосиво перо стърчащо заплашително от прибраната й нагоре побеляваща коса, стоеше с притиснато ухо към вратата на спалнята. Кафявите й очи бяха широко отворени като монети, а устата — свита от умора.

Очевидно любопитството да се размотава пред стаята на Мария я бе вдъхновило, докато бе палела свещите по протежение на галерията.

Докато ме наблюдаваше как приближавам, тя се изправи и притисна един дебел пръст към устните си, за да предотврати киселата забележка, която смятах да направя относно подслушването й.

— Тя си говори сама, Ваша светлост. Наистина говори с някой, наречен Пол.

Пол. Името ми звучеше познато.

Когато се приближих към вратата с ключ в ръка, Айрис отстъпи и поклати глава.

— Кълна се, дъската й хлопа. Хърбърт ми каза, че се опитала да излети през прозореца като проклет гълъб.

Изтръгнах перото от косата й и го разгледах.

— Е, не ми плащате толкоз, та да се грижа за един смахнат, сър. Трябва да мисля за бедния си съпруг. Ако нещо стане с мен, какво ще прави той?

Въздъхнах и оставих перото да се понесе надолу към пода.

— Тя не е опасна.

Разширените й очи се фокусираха върху драскотините по бузата ми.

— Не това чувам… сър. Хърбърт ми каза, че тя е направила това на лицето ви. Опитала се е да ви изтръгне гръкляна и щяла да го направи, ако не са я дръпнали точно навреме.

— Струва ми се, че Хърбърт говори твърде много.

Притиснах ухо към вратата, за да чуя нещо.

Пол… Ах, да. Брат й. Умрял млад, доколкото си спомням. Били са близки, много близки. Смъртта му я бе засегнала много. Докато лежахме в прегръдките си и се опознавахме един друг, както само влюбените правят, тя често ми признаваше, че никога не е успяла да го преодолее.

Показах ключа на Айрис.

— Заключи вратата след мен и не отключвай в никакъв случай, без значение какво може да чуеш. Не ни смущавай до сутринта. За закуска ще очаквам овесена каша с мед. И пресен хляб. Не престоялия боклук, с който се опитваше да ме храниш преди, защото си дяволски мързелива, за да се вдигнеш от леглото. Едуина ще пренощува тук. Приготви й червената стая в източното крило. Също така желае да се изкъпе. Погрижи се водата й да е достатъчно затоплена, или ще си понесеш последствията. Знаеш каква е тя.

Айрис завъртя очи.

Когато плъзнах ключа в ключалката, слугинята се отдалечи, готова да побегне при първия признак на неприятности.

Поколебах се. Вслушах се отново и се пресегнах да запаля свещта, оставена на масата близо до вратата.

Хвърлих ключа на Айрис и влязох в тъмната стая. Звездната светлина нахлуваше през затворения прозорец.

Придвижих се из стаята, палейки всяка лампа. Погледът ми потърси леглото, за да видя Мария. Накрая осъзнах, че тя не е там. Напрегнато се огледах. Със страх се приближих до прозореца, опасявайки се, че се е опитала да скочи отново. Беше затворено и заключено, точно както го бях оставил.

Погледът ми премина по сенките в стаята. И я открих. Свита в единия ъгъл, като че ли беше отново в килията, коленете бяха свити до гърдите й, а ръцете кръстосани над наведената й глава.

— Мария — извиках тихо.

Тя не отговори.

Оставих свещта близо до нея, така че да освети тялото й, след това седнах на една ръка разстояние, несигурен дали трябва да я докосна.

— Няма да те нараня. Мария, погледни ме. Моля те. Трей е. Помниш ли? Никой няма да те нарани отново. Не трябва да се плашиш никога повече. Сърце мое… погледни ме.

Тя се сви по-плътно и започна да трепери. На слабата светлина на свещта измършавялостта й беше още по-очевидна, синините се задълбочаваха от сенките.

Отново гневът се надигна вътре в мен — горещ и режещ. Ръцете ми се свиха в юмруци, дишането ми стана болезнено и затруднено.

— Позволи ми да ти помогна — казах, а гласът ми стана груб от бушуващите в мен емоции. Протегнах ръка към нея — грешка.

Тя скочи от ъгъла като подгонен заек, открит в скривалището си, принуждавайки ме да се отдръпна встрани или да рискувам да бъда стъпкан. Като диво, заслепено от страх животно тя се блъсна в стените, столовете и накрая се обърна към прозореца.

Хвърлих се към нея и я сграбчих за краката. Ръцете ми се увиха около кръста й. Паднахме на пода, търкаляйки се в плетеница от ритащи крака и размахващи ръце.

Хванах я за китките и я притиснах към пода под мен. Сърцето ми блъскаше, като се загледах надолу към лицето й, измъчено и набраздено от сълзи. Широко отворените й очи гледаха през мен, сякаш бях нещо ужасяващо, което не може да понесе. От устните й се изплъзна звук — жалък, сърцераздирателен, като плач на умираща сърна.

— Тихо. Тихо. Няма да те нараня. Как бих могъл да ти причиня болка. Мария! Спри да се бориш! Ще се нараниш. Спри! Спри!

— Трей! — извика Едуина пред вратата, след това удари с юмрук по нея. — Добре ли си?

— Махай се. Остави ни на мира.

— Спри с тази лудост, преди да те е убила. Излез от там! Сега!

— Върви по дяволите! Отивай си в леглото.

Вратата се отвори и Едуина влезе по нощница, спускаща се от раменете й на гънки от ефирна коприна. Тя замръзна, виждайки ме, възседнал Мария. Гърдите ми бяха стегнати от напрежение, драскотините по лицето ми се отвориха от ударите, които Мария нанесе по бузата ми.

Едуина ахна и покри устата си с ръка.

— Мили боже! Тя е животно.

Повдигайки глава, аз се загледах в нея с ужасени очи.

— А ти си безсърдечна кучка. Махай се, преди сам да съм те изхвърлил. Не само от тази стая, но и от Торн Роуз. Преди да съм те накарал да съжаляваш, че си се родила. Способен съм на това, Едуина. На много повече от това, знаеш го много добре.

— Ти си толкова луд, колкото е и тя, да се оставиш на целия този… ад — заяви тя задъхано.

— Да, и лудостта ми нараства в момента. А сега се махай!

— Чудесно. Ще си тръгна. Напълно се заслужавате един друг.

Тя излетя от стаята, тръшвайки вратата след себе си и отново я заключи. Чух я шумно да раздава заповеди на Айрис и Хърбърт. Нещо се счупи. Ваза? По дяволите, надявах се, че не беше китайската драконова фигурка, която планирах да продам на съпругата на магистрата. Щеше да е достатъчна, за да платя заплатата на Хърбърт следващата неделя.

Борбеността като че ли я напусна. За мое огорчение Мария сякаш се стопи безжизнена в ръцете ми. Малкото рационалност, която я беше завладяла в онзи момент, изчезна, сякаш отново се беше оттеглила в странната празнота, където не можех да я достигна.

Вдигнах я на ръце и нежно я поставих на леглото. Подпрях я на възглавниците и я покрих с чаршафа.

Тя изглеждаше като крехко дете. Чаршафът покриваше мършавите й извивки. Видът й стегна гърдите ми. Толкова малко бе останало от жената, която познавах. Някога пълните й гърди и добре оформените бедра ме успокояваха, докато лежах до нея, в нея, усещайки как сърцето й бие срещу моето.

За кратко затворих очи и чух бързото туптене на сърцето ми в ушите си. Дишането ми отново стана стабилно, а гневът ми се скри дълбоко в мен, в черна яма.

Тогава я погледнах отново.

Бе извърнала лицето си от мен — дългите й мигли хвърляха сенки над млечнобелите й бузи. В този момент образът й извика спомен от отминали времена — как лежахме върху тревата на поляната, а голото й тяло бе поръсено с анемонии[1], чиито краища на венчелистчетата се открояваха с белотата си върху кожата й, а розовата им основа наподобяваше цвета на устните й. Бях притиснал голото си тяло близо до нейното, и шепнех: „Срамежлива анемония, която никога не разкрива устните си, докато не ги подухне вятъра“.

Да, моята безценна анемония бе смачкана. Бих смазал виновниците със собствените си ръце, ако можех. Нуждата ми за възмездие ме разтърси.

Преместих се до прозореца и с натиск го отворих. Поглъщах жадно въздуха с надежда, че ще охлади топлината от засилващия се в мен гняв.

Подухна вятър, някак като че ли обезпокоен от порива на емоции ми, разлюля тъмните ели и изпълни нощта с нашепващи звуци. Рязкото захлаждане докосна лицето ми, скоро времето щеше да се промени, а това изпрати тръпки надолу по гръбнака ми.

Зловещо извиваща се светлина от далечните въглищни мини се издигаше на хоризонта. Скоро щеше да замирише на остра миризма на изгоряло. Катраненочерен дим щеше да се издигне към небето и да скрие звездите.

Като момче с ярко и богато въображение често вярвах, че пожарите са изригващи дракони и аз, рицар на крал Артур, съм изпратен да ги убия. В тази измислица двамата с брат ми скачахме по леглата си и ги отблъсквахме с невидими мечове. Поне докато баба не унищожи тези фантазии с напомняния, че херцозите си имат хора, които да убиват вместо тях.

Ах, баба — омразната и ненавиждана вдовстваща херцогиня.

Разбира се, тя щеше да дойде в Торн Роуз и аз щях да бъда принуден да застана лице в лице с нея. Тя не беше — нито някога е била — жена, която отстъпва пред лицето на беда. Клейтън беше заявил, че тя би застанала лице в лице със самия дявол, ако това ще означава да защити родословието на Солтърдън. Не се и съмнявах в това.

И все пак, в този момент се почувствах по-зъл и от дявола.

 

 

Спах през цялата нощ, отпуснат в един стол до леглото на Мария. Когато се събудих, вратът и гърбът ми бяха схванати. Видях сивото утро през прозореца. Кълбести облаци се бяха събрали над върховете на дърветата, а първите капки дъжд удряха колоните от стъкла.

Едуина застана над мен с поднос със закуска, погледът й фиксира ръката ми, покрила ръката на Мария.

По лицето й не се виждаше никаква емоция от предишната вечер. Носеше изумрудено зелен халат, косите й, изчеткани и спуснати, блестяха като копринен огън. Както обикновено, миришеше на рози.

— Чудя се кой от вас е по-луд — каза тя. — Донесла съм й овесена каша, а ти приличаш на дявол.

Замаян и уморен, взех таблата.

— Тя не е луда.

— Не? Тогава каква е?

— Уплашена.

Тя се понесе към близкия стол и седна грациозно на него. Наблюдаваше преместването ми с овесената каша на леглото.

— Мислех, че си си тръгнала — казах аз, докато разглеждах лицето на Мария. Тя отново се беше втренчила в прозореца.

— След време.

— Времето се разваля. Най-добре ще е да тръгнеш, преди пътищата да станат непроходими.

— Знаеш ли, не мога да пътувам при такова време. Освен това… — Тя постави ръка на корема си. — Не се чувствам добре. Има и още нещо.

Седнал на леглото, погледнах чакащо Едуина.

— Почувствах, че бебето се движи.

Вятърът разтърси прозореца.

Разбърках овесената каша и гледах как тънките златни нишки от мед се разтварят.

— В повечето случаи бих казал, че са наред благопожеланията.

— Каква досада. — Гласът й се разтрепери. — Бях сигурна, че ще се събудя с киселини в стомаха. — Сините й очи се разшириха, лицето й почервеня. — Ето отново. За бога, Трей, направи нещо. Накарай го да спре. Не мога да го понеса. В никакъв случай. Това… ужасно заболяване… — Тя скочи и изтича към оставеното гърне.

Погледнах встрани, докато тя повръщаше толкова изискано, колкото бе възможно. Когато свърши, се облегна на стената и се обърна с изпотено лице към мен.

— Бих могла да те убия за това.

— Ще оцелееш. Спри да хленчиш и ела да ми помогнеш.

— Аз не хленча. За бога, очаквам поне капка състрадание от теб.

— Изглежда трябва да ти припомня, че няколко пъти ме нарече безжалостен, Едуина.

— Очевидно съм била права.

— Очевидно. Сега ела тук.

Тя се понамръщи и неохотно застана до мен, тъй като не желаеше напълно да се приближи към леглото, сякаш болестта на Мария можеше по някакъв начин да я зарази. Позата й остана скована, изражението й показваше отвращение.

— Повдигни я леко — наредих и потопих лъжицата в охладената овесена каша.

— Не искам. Тя е… мръсна. — Втренчи се в Мария, чиито меки черти бяха гладки и бледи като студения разтопен восък на масата. Въпреки че никога не съм удрял жена, в този момент исках да зашлевя високомерното лице на Едуина.

Нещо във вида ми трябва да я е предупредило, че търпението ми е на изчерпване, за да толерирам поведението й. Все пак не направи опит да скрие отвращението си, докато плъзна едната си ръка под раменете на Мария и едва я вдигна от възглавницата.

Главата на Мария се облегна на рамото й като на спящо дете, което накара Едуина да се задъха и да се напрегне.

Разглеждайки лицето на Мария, аз се усмихнах.

— Защо се усмихваш? — попита Едуина, мръщейки се.

— Очите й. — Разбърках кашата отново. — Има красиви очи. Никога не съм познавал жена, която може да обича с очите си. — Отново се усмихнах. — Можеше да погуби душата на човек с тях.

Едуина погледна встрани.

— Ще действаш по-бързо, нали? Чувствам се отново отчайващо болна.

Вдигнах лъжицата овесена каша към устата на Мария.

— Яж — казах нежно.

Нищо.

Пъхнах върха на лъжицата малко между устните й.

— Моля те.

Нищо.

Позволих си да плъзна малко от овесената каша на езика й.

Потече надолу по брадичката й.

Отново.

Нищо.

Чувството ми на неудовлетвореност нарасна. Поклатих глава. Пот се спусна по челото ми.

— Тя не иска — каза Едуина.

Отново.

— Трябва да ядеш, Мария. Моля те, чуй ме.

— Тя не те чува.

— Трей е, скъпа, моля те, заради мен.

— Тя не може да те чуе.

Моля те.

— За бога, тя умира. Приеми го и я остави да си отиде.

— Проклета да си — изкрещях в удивеното лице на Едуина, преди да хвърля купата с всичка сила, разбивайки я в една от стените на стаята.

 

 

В библиотеката си налях щедро количество уиски и започнах да обикалям, като пиех твърде бързо. Питието изгори гърлото ми и удари стомаха ми като с огнен юмрук. Налях си още едно, изпих го бързо като първия. Правех всичко възможно да се отърся от въздействието от думите на Едуина. Исках да се върна в стаята на Мария и със сила да я заставя да се храни, исках да не мисля за унищожителните думи на Едуина, които отравяха ума ми.

Огънят в камината гореше. Отпуснах се на стол пред него и се загледах в малките пращящи пламъци. Лек дъжд трополеше по прозорците.

Изведнъж се почувствах смазан от тежестта на отчаянието и безпомощността.

— Трей — дойде нежния глас на Едуина.

— Защо не се махнеш от мен, по дяволите? Остави ме сам. За бога, Едуина… просто си отиди у дома.

Тя се премести до стола и се отпусна на колене, едната й ръка леко се опря на бедрото ми. Бледото й лице отрази блясъка на огъня, докато ме наблюдаваше.

— Съжалявам — додаде тя.

Потънах обратно в стола и обърнах лицето си. Не желаех тя да види неподправеното чувство, което изпитвах в този момент.

— Трябваше да я видиш, Едуина. Тя беше толкова дяволски чиста. Твърде добра за мен. Така изпълнена с доверие и доброта. Да, мисля, че по някакъв начин съм я довел до това… — Преглътнах, усещайки как уискито ме замайва. Стаята се завъртя пред погледа ми и почувствах сякаш се давя — като човек, чието време свършва и е прекалено изтощен, за да се бори. — Не мога да я загубя отново.

Едуина взе празната чаша от ръцете ми и я сложи настрани.

— Пиян си, скъпи, и изтощен. В това състояние не можеш да й помогнеш. Трябва ти почивка.

— Права си. Тя умира, отказала се е. Иска ми се да можех да стигна до нея… но не знам как.

Едуина се отдалечи за момент и се върна с няколко украсени с пискюли възглавници, които постави на пода пред огъня.

— Ела тук. — Тя протегна ръка. — Ела при Едуина. Бедничкият ми любим. Точно така. Сложи глава в скута ми, както направи миналия месец в Париж. Помниш ли как правихме любов цяла нощ? Лежеше гол с глава в скута ми, докато наблюдавахме изгрева на слънцето. Точно така. Нека погаля челото ти. Затвори си очите. Спомняш ли си, скъпи?

— Мария — прошепнах аз, потъвайки в тъмнината.

 

 

Трябва да се събудиш сега. Мария?

— Не искам. Толкова ми е студено. Моля те, нека поспя. Много съм уморена.

Казах да се събудиш!

— Ти си ядосан. Защо си ми толкова ядосан, Пол?

Трябва да ядеш.

— Не, не искам. Това е… гадно.

Трябва да поговорим.

— Не сега. По-късно. Много съм уморена.

Ще те оставя и няма да се върна.

— Не! Не, моля те. Не казвай това. Никога, никога не казвай това!

Не можеш да продължаваш по този начин, Мария. Не можеш да умреш. Трябва да се бориш.

— Ужасно уморена съм, за да се боря. Освен това е така спокойно в тъмното. Тук е твърде плашещо. Твърде… ужасно.

Не мога да ти помогна, ако сама не искаш да си помогнеш.

— Защо не ми позволиш да умра? Можем да сме заедно завинаги — ти, мама и аз. Както трябваше да бъде, преди да си отидеш.

Вече не сме деца.

— Иска ми се да сме.

Мария, трябва да спреш да се страхуваш да излезеш от тъмното.

— Никога. Никога няма да изляза.

Нещата се промениха.

— Никога. Не и за теб. Не и за когото и да е. Аз съм изгубена, казвам ти. Изгубена съм.

Бележки

[1] Анемония — на гръцки името означава „вятър“. Анемонията е цветето на пътешествията и на нестабилната любов. Цъфти в края на лятото и началото на есента с бели или розови цветове. — Б.р.