Катрин Сътклиф
Мания (13)

13.

Когато зората изплува сред навъсените облаци, аз се приготвях за пътуване до Менсън.

— Не можеш да ме оставите тук сама с нея — извика Едуина. — Какво да правя, ако отново изпадне в пристъп?

— Стой далече от нея. Дръж вратата заключена. Има ли проблем с Мария, Хърбърт ще се занимава с това.

Завързах шалче около врата си и се обърнах с лице към нея.

— Куклата е при нея. Това трябва да я усмири.

— Ако е имало… има… дете, скъпи… имам предвид… какво ще правиш?

— Ще установя дали е мое.

— А ако не е?

— Най-вероятно ще убия някого.

Излязох от къщата и открих Мейнърд да чака с коня ми, от чиито ноздри излизаха облаци от пара. Той тропаше на място, нетърпелив да полети, мятайки и накланяйки глава, оголваше зъбите си. Пелерината ми се изви от поривите на ледения въздух. Едуина стоеше на прага и кършеше ръце.

Разбитият и изровен път към Менсън беше покрит с първия за сезона тънък лед, което забавяше придвижването ми. Когато стигнах до лудницата, навън вече беше тъмно и неясно от падащия дъжд, часът беше далече след пладне. Силен студ хапеше краката и ръцете ми и караше костите да ме болят.

Ръскин беше силно изненадан, когато избутах изумения му помощник и влязох в кабинета му. Малкото пространство беше мрачно като килията, в която намерих Мария преди седмици. Широко отворените му като на жаба очи се разшириха върху месестото му лице. Приближих към него, а той залитна към стената, чувствайки се луд като безумците, виещи в далечните стаи.

— Какъв дявол ви е довел тук… Ваша Светлост?

— Къде е тя? — настоях аз през зъби, а гневът ми опасно растеше.

— Ваша Светлост? — Той преглътна и премигна. — Искате да кажете жената? Вие я взехте…

— Не ме разочаровай с глупостите си, Ръскин. Яздих часове през студ и дъжд и не съм в настроение да търпя слабоумието ти.

— М… Моля да ме извините, но не мога да мисля…

— Детето, идиот такъв. Къде е?

Очите му се изцъклиха и зъбите му започната да тракат.

— Детето?

— Дъщерята на Мария. Сара. Къде е тя?

— Ваша Светлост, със сигурност трябва да разберете…

— Разбирам, че не възнамерявам да си тръгна, докато не получа информацията, за която съм дошъл. Какво си направил с нея?

— Аз не знам…

Ритнах бюрото. То се срина с трясък, разхвърчаха се документи, а лампата падна на пода. Фитилът пламна, разля се огън и горещи езици се извиха през разпръснатите документи, запалвайки ги с ярки оранжеви струйки, които изпратиха черни колелца от дим във въздуха.

Ръскин се сви до стената, треперейки.

— Отговори ми — изръмжах.

— Помощ — изграчи той. — Някой да ми помогне!

Блъснах го два пъти в стената.

— Ако не ми кажеш, мръсно малко човече, ще те убия. И няма да има съд в Англия, който да ме обеси за това, защото аз съм херцог.

Свивайки едната ръка около гърлото му, започнах да го стискам.

Той ахна и стисна ръката ми, очите му изпъкнаха.

— Детето беше взето…

Затворих очи за миг, признанието ме удари като с юмрук в червата. Значи имаше дете. Вече нямаше съмнение. Страхът и яростта ме пометоха, докато се взирах във воднистите му очи.

— На кого е дете?

— Моля ви, Ваша Светлост, трябва да разберете, ще загубя позициите си…

— По-добре това, отколкото живота си.

— Ваше — успя най-накрая да каже със слаб глас. — Детето е ваше, Ваша Светлост.

Чувствах се засрамен от истината и поех нестабилно дъх.

— Какво сте направили с нея?

— Тя я взе. Баба ви.

 

 

Срещата ми с нея беше неизбежна. Стоях пред градската къща в Мейфеър, лондонския опушен дъжд биеше по раменете ми. Борих се с чувствата винаги, преди да се сблъскаме.

Ярост, да. Погнуса, да.

Страх.

Той бушуваше в мен толкова жилещо, колкото изтощението и студа, карайки ме да чувствам костите си крехки. Дори желанието ми да й извия врата изглеждаше маловажно пред ужаса, който винаги чувствах в присъствието й, като да застанеш лице в лице с хидра. Никой не знаеше с кое от многото си лица ще те притисне — с доброта или ухапване.

Икономът ме поздрави с повдигане на вежди и новината, че херцогинята е заета с приятели.

— Не за дълго — казах му и закрачих през фоайето към стаята, където крякащите връстници замълчаха при неочакваното ми появяване. Те се вторачиха в мен, сякаш пред тях внезапно е изникнал демон. Докато стоях на прага, водата капеше от мен и образуваше локва на пода.

— Махайте се — изръмжах към тях, погледът ми прониза баба ми, чийто израз премина от шок към ярост.

Оставиха с тракане порцелановите си чаши, изправиха се от столовете, с бързи реверанси измънкаха тихо „Ваша Светлост“ и напуснаха стаята. Обезумелите прислужници побързаха да се върнат към задълженията си.

Икономът се появи зад мен, пое мокрия плащ от раменете ми и изчезна толкова бързо, колкото и се появи, затваряйки вратата след себе си.

Дарих баба си с твърд поклон, повече подигравателен, отколкото с уважение.

— Как се осмеляваш? — заяви тя с треперещ от гняв глас. — Дойде в дома ми без предупреждение и ужаси гостите ми. Не ме ли опозори достатъчно?

— Нямаш никаква представа колко смятам да те опозоря, освен ако не ми кажеш какво точно си направила с дъщеря ми.

Тънките й вежди се издигнаха и тя повдигна брадичката си.

— Ах, малката ти компаньонка трябва да е дошла на себе си най-после. — Тя се подсмихна. — Какъв срам.

— Винаги съм си мислил, че си една безсърдечна, манипулативна кучка, но ти продължаваш да ме изненадваш.

Тя ме обхвана с поглед и устата й се оформи в тънка усмивка.

— Толкова много приличаш на баща си. Интересът му към проститутките беше далеч по-голям от интелигентността му.

Очите ми се присвиха.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Баща ми обичаше майка ми много. Той никога не е…

— Тишина!

Сграбчвайки бастуна си, тя се изправи, ноктите на ръцете й го стиснаха и тежко се опря върху него. Очите й бяха студени върху мършавото й лице.

— Вече съм прекалено стара, за да толерирам тази войнственост и глупост. През по-голяма част от живота си съм се борила, за да спася това семейство от унищожение, и усилията ми са били напразни? Прекарах години в мъка и унижение. Всеки път, когато погледнех в твоите или на Клейтън очи, аз виждах тези на баща ви. И всеки път те горчиво ми напомняха, че не бях нищо повече от нежелана отговорност на херцога.

— Не съм дошъл тук, за да обсъждам мизерно проваления ти брак. Дойдох тук, за да открия къде си скрила детето ми, и не възнамерявам да си тръгна, докато не изтръгна информация от теб по какъвто и да е начин. Длъжен съм да те накарам да изплюеш истината.

Тя тръгна към мен, раменете й прегърбени, бастуна тропаше по пода. Досега не бях забелязвал колко бе остаряла, бях поразен от напредналата й възраст.

Клейтън и аз често се шегувахме, че тя ще живее вечно, напук на нас. Но в този момент Смъртта витаеше около нея като някакъв черен, носещ се дух. Усещаше се във въздуха. Възрастта обикновено омекотяваше по-закоравялата душа, но при нея това само придаваше повече жестока наклонност в линиите на лицето й и лъскавите очи.

Придвижвайки се толкова бързо, колкото беше в състояние, ме достигна със свирепия си поглед, изразът й бе изнервящо самодоволен. Бях разтърсен от реалната възможност да признае, че е убила детето.

— Значи искаш истината? — каза тя. — Чудя се дали си достатъчно мъж да се справиш с нея.

Стиснах ръцете си, подготвен за удара. Ако беше навредила на Сара, сигурно бих я убил.

Като че можеше да прочете мислите ми, тя се подсмихна.

— Обвинявам се, разбира се, че бях готова да простя на съпруга си. Поне в началото. Разбрах за разочарованието и отчаянието му.

— Госпожо, къде е дъщеря ми? Ако си й навредила…

— Не успях да му осигуря наследник — продължи тя, наблюдавайки очите ми отблизо. Опитвах се да намеря смисъл в това, което тя казваше. — Така че, когато съпругът ми се върна при мен с новината, че има дете от дъщеря на някакъв барон, бях съкрушена, да. Но бях разумна. И наивна. Предложението му да отидем в чужбина за една година, докато детето се роди, изглеждаше разумно. Никой не трябваше да знае, че детето не е мое.

Думите й започнаха да намаляват концентрацията ми, принуждавайки ме да се съсредоточа върху смисъла, и прошепнах:

— Господи, какво искаш да кажеш?

— Бях благодарна на Бога. Тъй като херцогът най-сетне имаше син и наследник, щеше да е доволен от семейния живот. Можеше дори да оцени достатъчно жертвата и готовността ми да опазим тази малка мръсна тайна, оставайки си верни. Някога чудил ли си се, Ваша Светлост… — изрече презрително „Ваша Светлост“, посивелите й устни се отдръпнаха, показвайки дълги жълти зъби, — … защо родителите ти нямаха други деца? — Тя се засмя, злокобен звук, подобен на омразата, изгаряща в очите й. — Причината е в това, че синът на съпруга ми се радваше на компанията на мъже.

Примигнах, а смисълът от чутото сви корема ми. Чувствах се като муха, хваната в паяжина, гледайки в очите на хищник, които имаше намерение да ме погълне.

И все пак не можех отвърна поглед встрани, колкото и да исках. Не можех да избягам, въпреки че се боях и сърцето ми блъскаше болезнено срещу ребрата ми.

Тя вдигна бастуна и го плъзна по врата ми, претегли ме близо, толкова близо, че можех да помириша престарялата й кожа.

— Когато осъзнахме склонността на сина му, аз вече и пет пари не давах за съпруга си. Имаше морала на котарак. Затова, когато обяви, че още веднъж е успял да забремени някаква млада блудница, не ме беше грижа. Бях доволна от собствените си флиртове, удобствата, подаръците на положението ми. Не ми пукаше, когато той и синът му тихо уредиха брака на „баща ти“ и курвата. Херцогът беше осигурен с наследници, а човекът, за който смятахте, че ви е баща, продължи с мръсните си връзки с хора от собствения му пол. Така че, виждате ли, Ваша Светлост, не съм изненадана от апетита ви за курви и жени с по-долна кръвна линия. В края на краищата, си син на съпруга ми. — Стоях като вкоренен в пода, кръвта се източваше от лицето ми и избиваше на болест в червата ми. Тя се върна на стола си пред огъня и потъна в него с една въздишка и сумтене. Бастунът падна на пода, а тя се пресегна за чашата си и се усмихна.

— Осъзнаваш какво означава това, разбира се. — Тя се засмя. — Тъй като си заченат извън брак, не си херцог изобщо. Ако продължиш с този идиотски стремеж да се ожениш за малката компаньонка, аз ще разкрия истината за теб и Клейтън и за това, което сте. Въпреки че едва ли ще повлияе на брат ти, който, за разлика от теб, успя да постигне голям успех. А ти, благодарение на глупостта си, нямаш нищо, освен титла, която те държи на повърхността. Малкото уважение, което все още имаш, ще се изпари като мъгла. Ще станеш парий, естествено, ако вече не си. Ще си без пукната пара. И бездомен. Какво ще направиш с остатъка от жалкия си живот… ще изкривиш гърба си, блъскайки се в някоя мина, едва изкарваща достатъчно пари, за да се изхранваш?

Бавно се приближих до стола и погледнах към посивялата й глава, докато тя отпиваше от чая си.

— Ти си проклета лъжкиня. — Гласът ми се разтрепери.

— Аз ли?

Обърнах се и се приближих към прозореца, гледах голямото оживление, тропота на коне и кочияши, приглушен от завесата на непрестанния дъжд.

Осъзнах, че баба ми дори не ми е баба. Тя беше студена, безсърдечна вещица, която бе не повече свързана кръвно с мен, отколкото преминаващите непознати. Истината ме парализира.

Проблясващи спомени от детството ми ме засипваха. Образите на родителите ми — приятни, приятелски, но не изразяваха съпружеска преданост.

Всичко е било лъжа.

Трябва ли да обърна гръб на нея, на титлата и владенията си?

Обърнах се, за да видя, че ме гледа, усмихвайки се с устни.

— Кучка — казах през зъби. — Мизерна кучка.